Автор |
Съобщение |
[_7\_]ProtoSS@
|
|
Регистриран на:
08 Юни 2003 08:48
Мнения: 247 Местоположение: IN ORTANK
|
|
Заглавие: Публикувано на: 13 Мар 2006 21:33
Отново то4но попадение...давай напред стана още по интересно.
___________________________________ BURN IN HELL MUTHERFUCKER.....
come in hell and burn....
[LP]Linkin Park forever!!!!!!
[b][i][color=red][size=18]Форумна Инициатива, моля прочети
|
|
|
|
|
B.L.
|
|
Регистриран на:
18 Сеп 2004 08:49
Мнения: 173 Местоположение: Кръчмата в махалата...
|
|
Заглавие: Публикувано на: 13 Мар 2006 21:33
браво! много добро както винаги ще стане цял роман
___________________________________
|
|
|
|
|
Demonic
|
|
Регистриран на:
03 Яну 2006 23:10
Мнения: 179 Местоположение: The Woods Of Eternity
|
|
Заглавие: Публикувано на: 13 Мар 2006 21:41
Go On Dude !!!
___________________________________ You are wrong, fucked, and overrated I think Im gonna be sick and its your fault Everyday its the same - I love, you hate! But I guess I dont fucking care any more... I'm betrayed! This is the end of everything!
|
|
|
|
|
BroKeN^pRomIsE
|
|
Регистриран на:
23 Авг 2004 13:17
Мнения: 112 Местоположение: the lost heavens
|
|
Заглавие: Публикувано на: 13 Мар 2006 21:47
Всичко е много, ама много ГОТИНО...Имам само няколко въпроса:
1.Муталиските не са ли в мъжки род?
2.Не е ли по правилно да се пише ДроПшипове, а не ДроБшипове ?
___________________________________ but everything changes... if I could turn back the years,
if you could learn to forgive me, then I could learn how to feel...
|
|
|
|
|
Liberty
|
|
Регистриран на:
01 Окт 2005 20:03
Мнения: 6137 Местоположение: Sofia/Bulgaria/EU
В момента играе: League of Legends
|
|
Заглавие: Публикувано на: 14 Мар 2006 06:53
Цитат: 2.Не е ли по правилно да се пише ДроПшипове, а не ДроБшипове ?
Може би е така. В началото ги пишех дропшипове и не знам защо така стана че взех да ги пиша дроБшипове. Според мен Муталиските са си в женски род, както и хидралиските. Все пак е трудно да се каже като се има предвид, че тези думи е са български.
___________________________________ http://www.divinitas-crew.com Ghost reporting!
|
|
|
|
|
|
Заглавие: Публикувано на: 15 Мар 2006 00:16
|
|
|
|
|
Liberty
|
|
Регистриран на:
01 Окт 2005 20:03
Мнения: 6137 Местоположение: Sofia/Bulgaria/EU
В момента играе: League of Legends
|
|
Заглавие: Публикувано на: 15 Мар 2006 06:03
Gago написа:
Цитат: всички чакат битка на протосите кога ще я има
Soon.
___________________________________ http://www.divinitas-crew.com Ghost reporting!
|
|
|
|
|
Liberty
|
|
Регистриран на:
01 Окт 2005 20:03
Мнения: 6137 Местоположение: Sofia/Bulgaria/EU
В момента играе: League of Legends
|
|
Заглавие: Публикувано на: 16 Мар 2006 14:07
15 Глава- Невидимо присъствие
Това което се виждаше в далечината беше малък зергски ариергард състоящ се от “само” неколкостотин зерглинга. В базата бяха останали по-старите войници и без някой да ги подканя те заеха позиции зад защитната линия. Зергите смятаха, че след атаката на гардианите хората са се оттеглили, но бяха неприятно изненадани. Армията от зерглинги срещна сериозен отпор и даде големи жертви още в самото начало преди да е успяла да се приближи до позициите на хората. Все пак зерглингите бяха достатъчно много за да нахлуят в окопите и да се стигне до близък бой. Мартин беше един от малкото оцелели файърбати и безспорен водач по брой избити зерги. Майкъл го следваше плътно в класацията с няколко фрага по-малко. Битката бе тежка, но в крайна сметка хората успяха да удържат. Малкото оцелели зерглинги се оттеглиха и щяха да се присъединят към основната зергска част, която щеше да нападне базата малко по-късно. Всички се надяваха дропшиповете да дойдат преди това да се случи. Действително скоро след края на кратката битка от юг се чуха двигателите на пристигащите дропшипове. Изненадата обаче отново бе неприятна за бойците. Транспортните совалки бяха наполовина по-малко отколкото когато дойдоха първият път, така че отново нямаше да има място за всички. Майкъл забеляза Джони, който се намираше в пилотската кабина на един от кацналите кораби и се обърна към него с въпрос:
-Какво стана?
-На връщане бяхме пресрещнати от отряд хидралиски, които ни подложиха на обстрел и свалиха голяма част от корабите.
-По дяволите-Изруга Майкъл.-Пак някои от нас ще трябва да останат тук!
-Качете се при мен, ще ви запазя места!-Предложи Джони, но Майкъл се опасяваше, че Беки може пак да откаже, за това се насочи към нея.
-Трябва да се евакуираме-започна той- Джони ни е запазил места, хайде там е и Маргарет!
Беки гледаше замислено в посоката откъдето щяха да дойдат зергите.
-Не мога!-Отговори тя.
-Беки, разбираш ли, че тези които ще останат тук са почти обречени! Това вече не е геройство а самоубийство. От щаба може да не изпратят повече кораби тук...
-Не те задържам Майкъл!-Прекъсна го тя-Ако искаш върви, но аз няма да отстъпвам...повече.- Красивите и сини очи се бяха изпълнили със сълзи. Майкъл разбра, че това в действителност не беше проява на смелост, а на отчаяние. Тя не искаше да се спаси. Отчаянието я бе обзело и той не можеше вече да се справи с него.
-Добре, тогава оставам и аз!-Заяви Майкъл и се насочи към защитната линия. Беки наведе глава и се замисли. Тя за първи път не се радваше, че Майкъл остава с нея.
-Горе главата, ще се върнем за вас!-Извика Джони, малко преди да излети заедно с останалите дропшипове.
В базата останаха по-малко от сто пехотинеца. Всички медички освен Беки също се бяха евакуирали. Минутите се точеха бавно в очакване нещо да се случи. От север не се виждаха очакваните зергски пълчища, а от юг спасителните кораби също не се появяваха. Майкъл оглеждаше защитната линия. Знаеше, че това ще е битка за оцеляване. Възнамеряваше все пак да спаси себе си и Беки, въпреки нейното желание. След дълго търсене той успя да открие един здрав бункер, където двамата заеха позиция. На отворите му имаше прикрепени гаусови картечници. Те бяха по-мощни от гаусовите пушки и имаха повече амуниции.
-Тъй като сме малко-започна Майкъл-ще трябва и ти да стреляш с една от картечниците.
Беки никога до сега не беше влизала в пряка схватка със зергите, но нямаше нищо против да опита. Майкъл и показа как да използва картечницата и дори я накара да изстреля няколко пробни откоса целейки се в зергските трупове останали на полето след края на предишните битки.
Слънцето вече се приближаваше към своя залез, а от дропшиповете нямаше и следа.
-Трябваше вече да са тук!-Извика Майкъл, когато нервите му не издържаха. Мрачното му предчувствие не го излъга. Бяха ги изоставили. От щаба решиха, че рискът е твърде голям и не си заслужава за толкова малко войници. Зергите обаче не закъсняха. На хоризонта се появи черната линия на приближаваща зергска армия. Този път тя беше с цялата си мощ и нямаше да се спре докато не унищожи базата и всички хора в нея. Когато първите зерглинги се доближиха достатъчно Майкъл и Беки откриха огън с гаусовите си картечници. В бункера те бяха по-защитени отколкото извън него и това им позволяваше да избиват много повече зерги, но самият бункер също не беше неразрушим. Крайниците на зерглингите и шиповете на хидралиските постепенно го разглобяваха и скоро двамата щяха да се окажат сами срещу стотици зерги. Все пак Майкъл не бе изгубил напълно надежда. Той все още се вярваше, че може да дойдат и да ги спасят.
* * * * * *
-Какво става Джони?-Попита го тя-Защо останалите пилоти се прибират? Там има още хора!-Джони я погледна и не знаеше какво да и отговори.
-Маргарет... Няма да има следващ полет. Наредиха ни да прекратим спасителната операция.
-Но там има още хора! Беки е там!
-Съжалявам, нищо не мога да направя.-Джони понечи да я прегърне, но тя се отдръпна.
-Маргарет, знам че страдаш и аз имам приятел там-Майкъл, но няма какво да се направи.
-Той не ти беше просто приятел!-Започна Маргарет с обвинителен тон-Той ти спаси живота! Върна се за теб когато никой друг нямаше да се върне!
След последните и думи, Джони почувства камък заседнал на гърлото му. Тя беше права. Той трябваше да надвие страха си и да постъпи, както диктуваше съвестта му.
-Добре, ще се опитам да се промъкна на летището!
-Ще дойда с теб!-Каза Маргарет и промени настройките на медицинския си пистолет. Сега интензитетът на енергията му бе по-силен и той можеше да зашемети човек. Двамата се прокраднаха до оградата на площадките където се намираха дропшиповете. На входа се разхождаше пехотинец с гаусова пушка. Маргарет напусна прикритието си и се насочи към охранителя.
-Кой е там?-Извика той. Тя се приближи с елегантна походка и каза:
-Хей, войнико разправят, че си бил голям... мъжага!
-Емиии...-Войникът се хилеше тъпо почесвайки се зад врата. Маргарет се приближи още малко и в този момент извади медицинският пистолет натискайки спусъкът. Голямата доза енергия накара пехотинецът да припадне. Двамата бързо се насочиха към първият попаднал пред погледът им дропшип. Те скочиха в кабината и Джони включи двигателите. В този момент на пистата излезе един сержант, който започна да маха с ръце опитвайки се да покаже на двамата бегълци, че трябва да спрат веднага. Но те вече бяха взели решение и корабът се издигна във въздуха.
В кабинетът на майор Дъглас нахлу задъханият сержант.
-Сър, откраднаха дропшип от площадката!
-Как така! Кой го открадна?
-Видях в кабината един от пилотите ни сър, заедно с една медичка. Бяха зашеметили охранителя.
-Явно черният пазар яко се е разраснал щом почнаха да крадат и дропшипове!-Дъглас се шегуваше както винаги. Той знаеше истинската причина поради, която корабът бе откраднат и дълбоко в себе си пожелаваше успех на двамата смелчаци.
-Сър, да заповядам ли на два райта да ги догонят!
-Не сержант!
-Но сър...
-Казах НЕ!-Отсече Дъглас- Не забравяй, кой е истинският ни враг момче!
Совалката летеше с бясна скорост в посока към базата. Джони пилотираше без оглед на евентуални засади и следваше най-прекия маршрут само и само да стигнат по-бързо.
* * * * * *
Майкъл и Беки не спираха да стрелят с гаусовите си картечници, но бункерът им вече беше обграден от десетки зерглинги. Тътенът на картечниците беше заглушен от трясъкът на зергските крайници по стените, които се огъваха под напора на съществата. Нитовете изкачаха един след друг, сглобките се разпадаха, металните плоскости започваха да се разместват! Майкъл разбра, че това е краят. Още няколко секунди, най-много минута и бункерът щеше да бъде разрушен, а след него щеше да дойде и техният ред. Преди болезнената смърт, която ги очакваше той искаше да се сбогува с Беки както подобава. Погледна я. Тя все още стреляше и се опитваше да отнесе със себе си колкото се може повече зерги. Майкъл я хвана за ръката и тя го погледна.
-Стига толкова!- Каза той. Беки разбра какво има предвид. В този момент тя забрави за зергите и осъзна, че трябва да посвети последните си минути на своята любов. Двамата се изправиха в средата на разпадащият се бункер и се прегърнаха впивайки устни един в друг. “Последна целувка” помисли си Майкъл. Той беше щастлив. Все пак малко хора тук имаха привилегията да умрат в прегръдките на момиче като Беки. Стените на бункера се разпаднаха и лъчите на залязващото слънце озариха лицата им. Те стояха все така притиснати един към друг, очаквайки всеки миг смъртта да ги погълне, но времето сякаш бе спряло и мигът продължи цяла вечност. Изведнъж усетиха как телата им се отделят от земята и се издигат над морето от зерглинги, които безпомощно махаха нагоре с хищните си крайници. “Така и не разбрах кога ме убиха?” мислеше си Майкъл докато тялото му се възнасяше заедно с това на Беки. Когато най-сетне се осмели да погледне нагоре той разбра, че далеч не е умрял.
-Виж!-Извика той, посочвайки над главата си. Това беше дропшип, който ги изтегляше с антигравитационния си лъч. Скоро двамата се озоваха вътре в кораба където ги чакаше Маргарет, която веднага се хвърли на врата на Беки.
-Колко се радвам, че си жива! Винаги си била напълно луда!-Подчерта тя.
-Мислех, че няма да се върнете за нас.-Каза Майкъл.
-Говори капитан Джони.-Чу се по уредбата-Извънреден полет 365 ще пристигне в новата база след 30 минути! Пожелаваме на всички пътници приятен полет!
-Ах, Джони!-Бе единственото което успя да каже Майкъл. Той разбра, че двамата с Маргарет са извършили подвиг за да ги спасят.
Беки замислено гледаше през люка. Небето бе така синьо. Тя вдишваше дълбоко и въздухът изпълваше дробовете и. До преди един час бе готова да приеме смъртта, но сега се радваше, че е оцеляла. Жаждата и за живот се възвърна, както и надеждата. В този момент погледна Майкъл и болезнени тръпки преминаха през цялото и тяло. Тя се ужаси от това което насмалко не стори. Той щеше да загине заради нея. Заради нейното желание да спре да се бори. Приближи се към него и го прегърна:
-Благодаря ти!-Каза му тя.
-За кое?-Попита той.
-Че не ме изостави.
Майкъл я целуна и промълви в отговор:
-Аз никога няма да те изоставя.
Самотният дропшип, в който бяха четиримата герой, пресичаше небето обагрено от пурпурният залез. Джони пилотираше с едничката мисъл да се прибере колкото се може по-бързо в базата за да не го разстрелят заради това, че бе отмъкнал корабът. Скоро обаче мислите му бяха заети с една далеч по-сериозна опасност. Точно под тях от земята се изровиха голяма група хидралиски. Те започнаха интензивно да обстрелват кораба със своите шипове. При вторият курс по този начина бяха свалени половината кораби. Джони даде пълна мощност на тръстерите с цел да се измъкне. Беки, Майкъл и Маргарет, които се намираха в товарният отсег само можеха да слушат ударите на шиповете, които биеха като градушка по корпуса на дропшипа.
-Не разбирам много от тези неща, но дано не уцелят двигателите!-Извика Майкъл. В този момент от дясната част на кораба се чу мощна експлозия, от която целият дропшип се разтресе.
-Току що взривиха единият от главните ни двигатели!-Съобщи Джони по уредбата.
С неуверени движения совалката продължаваше да се опитва да избяга от хидралиските, но те се бяха разпръснали на твърде обширна територия и шиповете им успяха да взривят и другия главен двигател. Дропшипът започна бързо да губи височина.
-Затегнете коланите!-Съобщи Джони.-Очаква ни твърдо кацане. Е няма да ни е за първи път!-Уточни той.
-Знам, че можеш да се справиш Джони!-Извика Майкъл.-Сега животът ни е в твоите ръце!
С огромни усилия и влагайки цялото си умение на пилот Джони успя да изправи носа и да приземи по-корем летателният апарат. След дългото пързаляне, корабът най-сетне се спря. От задната му част се издигаха пламъци. Четиримата бързо успяха да го напуснат преди той да експлодира. Отблясъците на взривът озариха мракът, който вече се бе спуснал над хълмистата местност.
-Огънят ще привлече зергите на сам, трябва да се отдалечим от тук!-Каза Майкъл и всички бяха склонни да се съгласят с него. Зергите не бяха животни, а разумни същества и знаеха как да преследват враговете си.
Четирите фигури се движеха в мрака без да включват осветлението на костюмите си. Те знаеха че се движат в район пълен с хидралиски и не искаха да привличат вниманието. Единственото по което се ориентираха беше електронната карта на Майкъл. Тя показваше, че новата им база е на юг. Приблизително шест часа със същата скорост щяха да са достатъчни за да достигнат до целта си. Разбира се при положение че не се натъкнат на зерги. И четиримата се молеха това да не се случи но молитвите им не бяха чути. Докато се движеха в подножието на един хълм лунната светлина освети силуетите на група от адските създания намиращи се на върха на възвишението. Съществата ги забелязаха и се спуснаха като смъртоносна лавина към тях.
-Светлина!-Извика Майкъл, и четиримата включиха прожекторите на бойните си костюми за да осветят по-добре враговете си. Вече не можеха да се скрият и за това трябваше да се бият. Светлината на прожекторите обаче разкри пред тях една ужасяваща картина. Зергският отряд се състоеше от дванадесет хидралиски, които бързо обградиха малката група хора и започнаха да ги обсипват с шипове.
Майкъл, който никога не губеше присъствие на духа, бързо анализира ситуацията. Двама пехотинци нямаха никакъв шанс да се справят с дванайсет хидралиски дори с две медички зад гърба си. Той продължаваше да стреля и успя да убие една хидралиска, но усети как бойният му костюм се разпада от попаденията на зергите. Скоро един от шиповете го засегна в бедрото. Болката беше ужасяваща, но Беки успя почти веднага да го излекува. Когато се изправи още два шипа се забиха в тялото му. Майкъл разбра, че няма да може да продължи борбата и всичко вече е изгубено. В този момент странен звук се разнесе в пространството. Една от хидралиските падна разсечена на две. Никой не знаеше как се случи това. Звукът се повтаряше и всеки път по една хидралиска падаше посечена на земята. Четиримата, които до преди няколко секунди смятаха че са загубени, сега гледаха как техните врагове се гърчат безпомощно под действието на някаква невидима и смъртоносна сила. Те успяха да забележат леко потреперване на въздухът преди последната хидралиска да бъде разсечена от невидимото острие. След това настъпи гробна тишина. Хидралиските стояха мъртви на земята, но дали това което ги бе убило сега не се насочваше към тях. Беки усети до себе си нечие невидимо присъствие, което подобно на тих ветрец накара косите и да се раздвижат. Скоро присъствието сякаш се изпари по същият мистичен начин по който бе дошло.
-Какво по дяволите беше това!?!-Бе единственото, което Джони успя да отрони няколко минути след случката.
-Да това просто няма обяснение!-Допълни Маргарет.
-Стига, има обяснение разбира се!-Каза най-сетне Майкъл след като дойде на себе си след преживяния шок.
-Какво искаш да кажеш?-Попита го Беки която също недоумяваше.
-Това беше войник призрак. Те имат костюми, които ги правят невидими за известно време.
Беки не остана убедена.
-Гоустовете обикновено стрелят с шрапнелни пушки, а това тук просто разсичаше хидралиските. Освен това ако беше човек защо изчезна в нищото.-Възрази тя.
-Защото гоустовете са секретна част и може да си има причина да не иска да се показва.-Продължи да упорства Майкъл.
-Не знам, но според мен това нещо не беше човешко!-След тези думи на Беки четиримата продължиха своят път без повече да споменат случилото се.
___________________________________ http://www.divinitas-crew.com Ghost reporting!
|
|
|
|
|
[_7\_]ProtoSS@
|
|
Регистриран на:
08 Юни 2003 08:48
Мнения: 247 Местоположение: IN ORTANK
|
|
Заглавие: Публикувано на: 16 Мар 2006 21:42
Ами отново точно попадение... Чакам с нетърпение следващата част...
___________________________________ BURN IN HELL MUTHERFUCKER.....
come in hell and burn....
[LP]Linkin Park forever!!!!!!
[b][i][color=red][size=18]Форумна Инициатива, моля прочети
|
|
|
|
|
|
Заглавие: Публикувано на: 16 Мар 2006 22:48
|
|
|
|
|
?педерасче
|
|
Регистриран на:
14 Окт 2005 08:50
Мнения: 28
|
|
Заглавие: Публикувано на: 17 Мар 2006 10:02
The confederacy stands as the centre of Terran civilisation, a fortress for humanity against the deadly swarm. Men of women of it's armies serve with loyalty, breaking home victory after victory… of at least that would be what you'd hear if you live within any Confederate controlled sector. The truth is darker… much darker…
'Counterpoint' unveils their inner workings via numerous viewpoints, creating a powerful and detailed environment with each new chapter. We delve into the midst of confederate propaganda and machinations, where the loyal suffer and the self-flourish. There is no law or order, only the will of the ambitious. The brave are sacrificed for senseless reasons, the cowardly live to flee another day…
Counterpoint is a deep and enriching story that careful portrays realistic characters and settings, from the depth of a secret operation to the chaos of a confederate academy. We meet both Admirals and Cadets, both the selfless and the selfish, as an epic novel unfolds.
Chapter I: The Soldier Part I
"Bang.
It doesn't sound quite like that.
It's hard to accurately describe the exact noise that's made as an 8mm C-14 spike leaves the barrel of a confederacy issue gauss rifle at a velocity of more than five times the speed of sound, then penetrates organically reinforced bone, before passing through layer after layer of muscle and soft tissue...
...but then... it's not the noise that grabs your attention."
The DropShip thundered into the atmosphere, the blackness of space falling away behind a blistering, roaring curtain of fire. As freezing air was heated to a temperature that would incinerate a living human , the transport shuddered, the vibration of the hull turning every visible thing inside into a sickening blur. Every joint and fixture rattled and shook as though the ship itself would fly apart from the strain. The normally pitch-black interior was ablaze with an orange flare as the firestorm outside shone in through reinforced viewpoints, and as power throughout the ship was shunted to maneuvering control, the small green and red diode lights that were scattered about the cabin dimmed and flickered. Inside, nineteen passengers sat waiting. Ian Latimer stared blankly at the opposite side of the compartment, idly following the trembling contours of the wall with vacant eyes. The exercise had become routine long ago, focusing on a single point or object, and singling it out from the rest of the visual commotion. It was an effective method of combating nausea, and after having endured the ordeal of atmospheric entry so many times he did it almost automatically. He sat fastened to the bulkhead behind him, security straps and bracing bars bundling him and each of the others to the sides of the cabin. As the world around him shook itself to pieces, Ian leant back and closed his eyes.
Just short of twelve hours earlier, the "Spider Monkey" confederate marine brigade under his command had begun its transfer to the newly established Fort Sunderland military installation on the bleak desert planet of Widow XII. An environment desolate beyond comparison, the planet was endowed with its fair share of sandy dunes, and sweeping, dolomite mountain ranges formed long ago when much of the planet's surface was still covered by water. The vast majority of the landscape, however, was blanketed in a wide expanse of empty, cracked earth. This thick, desiccated mantle extended in every direction, its monotony broken only occasionally by shallow rocky gorges, and itinerant ranges of swirling dust and sand . Although outwardly barren, Widow XII harbored small pockets of natural resources, accessible via several networks of subterranean caverns which had unfolded over a period of millennia beneath the seams of torrid earth. These caverns and the resources therein, had previously remained undetected by the long-range sensor scans performed by confederate planetary survey teams. An intensive short range scan later conducted from the planet's orbit, however, revealed these hidden economic assets and thus unlocked Widow XII's inherent tactical value, being situated within striking distance of enemy territory. Six weeks ago, construction began on a permanent confederate military outpost from which to launch strategic attacks across the border. Transfer of the "Spider Monkey" marine brigade to the new installation was authorized on the Confederate Standard Date 7/10/2589.
He remembered it.
He remembered complaining that he had only been informed of the transfer two days prior to its taking effect. He remembered pointing out that the brigade had not yet finished their station on Choman V, and that if transferred immediately, as ordered, would have to be pulled out in mid-assignment. He remembered voicing his utmost concern to his commanding officer, Brigadier Phillip Watkins, as the two of them walked side by side along the gleaming metal corridors of Anglian Confederate command, that there was still no orbital fleet in position above the planet to guard against possible enemy landing attempts or counter attacks. And then the Brigadier, even while he continued walking and nodding to passing officers, glanced at him obliquely, and answered in a low voice,
"Don't worry about it Ian...it's not your problem..."
He remembered that part most of all.
The uproar intensified, reaching its violent crescendo, deafening and furious, before the DropShip at last pierced the planet's ozone layer and soared through into the ionosphere. The maelstrom of thunderous shaking withdrew, being replaced by the familiar rocking and cajoling sensation as the ship and its human cargo were buffeted by the planet's high altitude wind currents. Ian craned his neck and peered through the viewport behind him. The nose of the DropShip was pointed almost vertically downwards, and as he looked out, the land far below was a sea of sandy brown mottled with yellow and red. As the ground crept slowly closer, swaying and rolling inside the viewport, details upon the landscape edged into focus. Ranges of sunset red mountains arced across broad flatlands like welts of scar tissue, writhing valleys and fissures appeared as hairline cracks, dark wrinkles cutting into the ancient expression of this forsaken world.
Ian's preparation for this assignment, though hurriedly performed during the two days since he was informed of it, was meticulous and accurate. Tactical analysis of the planet, it's location and orbit, geological and atmospheric evaluations, amended personnel rosters and equipment checklists, he had reviewed them all several times over, and he had scanned over remote camera footage and sensor sweep logs of the planet's surface until they had been burned into his memory. His revision had been absolutely thorough. His own eyes, however, told him a different story. His perspective was brought sharply into focus, and as he watched the ground tumble towards him, all thoughts of petulance and dissatisfaction with command procedure dissolved, as the soldier within took hold and readied himself, focusing solely upon the task ahead. The DropShip dive-bombed for another twenty thousand feet before the pilot, pulling the hull's stress tolerance to its limit, yanked the ship level. The nose of the craft bobbed upwards, pointing into the sky, and once again the transport began to shudder and groan as its underside faced the shearing descent into the lower atmosphere. After jarring, shattering seconds passed, belly thrusters screamed into life, the afterburners bellowing in unison.
The DropShip, now tilted backwards, inched forward as its descent slowed, and dropped to within five hundred feet of the swirling shelf of sand below. The pilot threw a full rear burn, rapidly accelerating up to a hundred and fifty knots, and sending the craft skimming over the terrain like a meteor. The ship rolled to port, following the ridge of a rocky slope below, then as the ridge curved and cut across its path, the DropShip descended into a wide basin, hugging the earth as it glided noisily overhead. As it slipped over the rim on the opposite side, the ground fell away underneath, and stretched clearly for some two kilometers ahead, bringing Fort Sunderland sharply into view.
The base had been positioned with defense in mind, lying close to the center of a wide, circular plain, some four kilometers in width which was surrounded by a nearly continuous shelf of sandy rock, as if some giant coin had been pressed into the planet's crust. The plain itself was naked and barren, save for three tall rocky spires, which jutted from the earth like gigantic splinters. Although Fort Sunderland was one of the most recently developed confederate bases, construction had been swift.
As the DropShip began its approach, the outpost's several small grade barracks, as well as the vehicle plant and land based Starport could be singled out from the rest of the structure. A standard defensive perimeter around the base had already been established, and Ian spotted several small groups of marines making patrol runs as the transport drew closer to the ground, each team circling the plain in a wide loop, keeping about a mile from the command center. Half a dozen SCVs were visible weaving in and out of the base structure, performing construction, maintenance and repair functions. As of yet, they had not engaged in resource gathering, which couldn't begin until a scouting unit had explored the nearby caverns and located at least one viable supply reservoir. The raw materials for the preliminary stages of the outpost's construction had been ferried in by military freighters and modified transports, and two brigades of around thirty men each had already been transferred to Fort Sunderland, as well as one half of the Spider Monkey brigade. This transport carrying the remainder of the Spider Monkeys, as well as a cache of medical equipment and two additional SCVs represented what would be the last influx of troops for at least a week. Towards the center of the base lay a cluster of eight supply depots, their enormous ventilator blades stirring the surrounding patches of light sand into soft, rolling clouds. These eight depots would have to sustain more than two hundred men and women until reinforcements arrived with fresh supplies, or until the underground resource fields had been discovered and tapped, whichever came first.
The DropShip rolled and banked to the left, and some fifty feet below, and around a hundred metres ahead, the Starports landing beacons flashed amber and crimson. The sound of whining hydraulics and clanking metal reverberated through the cabin as the DropShips landing struts extended, and locked into position. Crosswinds carrying burning sand and grit drove into the side of the ship, and the guttural hum of the engines rose in pitch and volume as it dragged downwards toward the circular pad. Docking thrusters murmured, then flared into furious life, cushioning the DropShips descent. Below, the starport's ground crew could be seen waiting patiently, gathering together inside the wide entrances of the pad-side hangars as they claimed a moment's reprieve from the dusty, scraping winds.
The pilot slowed the flying hulk's approach, easing it into position and for a brief moment, it hung suspended above the landing circle, as if weightless, its belly thrusters carving an ear splitting, white hot insignia into the pad's surface, then with a ringing metallic crunch, the DropShip touched down. The craft's massive frame lolled forward drunkenly as the gear suspension gave under its colossal weight, and then settled back into position. After a few seconds the engines powered down, sighing as the stalwart craft drifted into a gentle slumber of fuel transfer pipes and post flight checks. Ian stared out of the viewport in the opposite side. It was early afternoon on the planet of Widow XII, nightfall wouldn't arrive for another eight hours, and even when it did, would only last for three. Outside, the Widow sun razed the landscape, the strong winds that were searing across the plains doing little to obstruct it. As fallow sand stirred and flew, scorching heat radiated from every inch of earth and rock , casting a translucent golden shimmer across the horizon.
The vacuum seal around the door hatch sucked thirstily as it filled with arid, dusty air, a round red bulb blinking intermittently on the cabin ceiling above it. With a soft whir, the motorized passenger bracing bars unlocked, and retracted into the walls. Metal latches clicked open as security belts were unfastened and cast aside. Ian rose quickly to his feet and paced down the aisle to the door hatch, at the other end of the cabin. There he waited to the side, leaning against the bulkhead with one arm, eyes tilted up towards the flashing light. The eighteen marines sat silently and still. After a few seconds the light shone a constant green, and was accompanied by a loud beeping tone. While the hatch was still opening, and even before the muffling wave of heat had blasted in from outside, Ian Latimer spoke.
"SQUAD! DISEMBARK!"
Малко чужда литература
|
|
|
|
|
Disturbеd7470
|
|
Регистриран на:
28 Окт 2005 21:51
Мнения: 1250 Местоположение: 777
|
|
Заглавие: Публикувано на: 17 Мар 2006 11:16
@Ghost_Ray
Ся закво го пусна тва бе? Деби и глупака...
До автора : Разказа става все по-увлекателен. Да не си посмял да спираш да пишеш
___________________________________ The passions that drive us should be the ones we respect and admire. To feel contempt for one's own motivations is a vulgar thing.
|
|
|
|
|
?педерасче
|
|
Регистриран на:
14 Окт 2005 08:50
Мнения: 28
|
|
Заглавие: Публикувано на: 19 Мар 2006 16:28
Disturbеd написа: @Ghost_Ray
Ся закво го пусна тва бе? Деби и глупака...
Администратор Модератор Del this post
|
|
|
|
|
BroKeN^pRomIsE
|
|
Регистриран на:
23 Авг 2004 13:17
Мнения: 112 Местоположение: the lost heavens
|
|
Заглавие: Публикувано на: 19 Мар 2006 17:58
Браво, Андрей... виждам че си ъпгрейднал дропшиповете това е хубаво... последната глава беше подобно на предшествениците си УЛТРАГИГАМЕГАСУПЕР увлекателна
___________________________________ but everything changes... if I could turn back the years,
if you could learn to forgive me, then I could learn how to feel...
|
|
|
|
|
Sashakiss®
|
|
Регистриран на:
28 Ное 2005 19:57
Мнения: 340 Местоположение: Armed Republic of Уестсайдско Село
|
|
|
|
|
|
Reaf
|
|
Регистриран на:
01 Мар 2004 16:32
Мнения: 202 Местоположение: Варна
В момента играе: DarthMod Ultimate Commander Mod for Empire Total War... apart from tons of other games.
|
|
Заглавие: Публикувано на: 22 Мар 2006 00:07
Страхотен разказ. Напомни ми добрите стари времена и всичките идеи за разкази, епизоди, комикси и филми по тая игра и ако мога така да се изразя - нейната вселена. Благодаря на автора. Ще чакам продължението с нетърпение. И ако има някакво занчение за Андрей358, искам да кажа че ще копирам целия разказ на компютъра си.
___________________________________ In law a man is guilty when he violates the rights of others. In ethics he is guilty if he only thinks of doing so.
|
|
|
|
|
Liberty
|
|
Регистриран на:
01 Окт 2005 20:03
Мнения: 6137 Местоположение: Sofia/Bulgaria/EU
В момента играе: League of Legends
|
|
Заглавие: Публикувано на: 22 Мар 2006 14:40
16 глава-Една незабравима битка
Новият ден започваше и лъчите на изгрева озаряваха силуетите на сградите в човешката база. След дългото и уморително среднощно пътуване четиримата приятели най-сетне достигнаха до своята цел. Когато се озоваха в лагера те знаеха, че първо трябва да докладват за появата си. За Майкъл и Беки нямаше проблем, защото те не се бяха провинили в нищо, но Маргарет и Джони по всяка вероятност щяха да бъдат обвинени за кражбата на дропшипа и нарушаване на пряка заповед. Те се явиха пред Майор Дъглас, който трябваше да реши съдбата им.
-А, значи вие сте тези “герой”, които въпреки заповедта от щаба решиха да спасят дружките си!-Започна той.
-Да сър!-Отговориха и двамата.
-За това сериозно провинение, мога заповядам да ви разстрелят, или да ви вкарам в ареста докато изгниете или...но всъщност от това няма да има никакъв смисъл. Само ще се лиша от двама от най-добрите си хора. Така че този път ще ви се размине само с административно наказание, но гледайте да не ви става навик. А сега се връщайте при останалите защото скоро ни предстои битка!
След тези думи Джони и Маргарет, видимо облекчени, отдадоха чест и напуснаха кабинета.
Новата база беше последен подстъп преди едно от най-големите находища на минерали и газ на планетата. Генерал Чапмън знаеше, че ако то падне в ръцете на зергите, това може да реши изхода от войната. Ето защо беше заповядал на Генерал Криик да задържи позициите с цената на всичко. Към силите на Криик бяха добавени голямо количество от подкрепленията, а също и няколко изследователски кораба. Те имаха функцията да разузнават, както и да разкриват местонахождението на заровените Лъркари. По този начин пехотата можеше да се справи с този род зергски единици. Самата база, беше една от най-големите създавани някога на планетата и носеше името “Форт Надежда”. Тя представляваше не просто непревзимаемо защитно съоръжение, но разполагаше и със сгради за преработка на ресурсите и производство на всички видове бойни единици. “Форт Надежда” имаше за цел освен да спре зергското настъпление, да послужи и като плацдарм за последващата контраофанзива на хората.
От своя страна, няколко километра по-на север, зергите струпваха безпрецедентно голяма армия. Ставаше дума за няколко десетки хиляди зерглинги, хидралиски и ултралиски, огромна въздушна армия от гардиани, девоувъри и муталиски. Освен тях зергите щяха да хвърлят в боя и множество специални единици, с които хората още не се бяха сблъсквали. Генерал Криик получи последните разузнавателни данни от изследователските кораби и сателитите. По всичко личеше, че зергите са готови да нападната всеки момент и предстои невиждана до този момент битка. Нейният изход можеше да бъде повратен момент в цялата война. Ето защо хората нямаха право на грешка, целият личен състав беше в постоянна бойна готовност.
Майкъл и Беки се намираха на най-предната защитна линия. Те стояха прегърнати и мълчаливо гледаха хоризонта пред себе си. Всичко изглеждаше толкова спокойно. Двамата бяха щастливи и искаха този миг на хармония и откровение да трае вечно. Воят на сирената за тревога ги върна към действителността. Цялата база в този момент “оживя” и заприлича на мравуняк, в който някой неразумно е хвърлил камък. Десетките казарми започнаха да бълват хиляди войници, които се насочваха към защитните линии. Цялото пространство се огласяше от фученето на ескадрилите от райтове и валкъри излизащи на рояци от летищата. На хоризонта все още не се виждаше нищо, но всички стояха в напрегнато очакване. Тук тревогите никога не бяха фалшиви...
Главният мозък ръководещ зергите -церебратът можеше да вижда всичко през очите на своите милиони подчинени същества. Те препускаха с неудържим устрем към човешката база. Скоро тя се появи на хоризонта. Огромна маса от бетон и метал- материали толкова несвойствени за зергите. От базата се чу канонадата на огромен брой оръдия. Залповете бяха повече от всякога и изпълниха пространството с плътният си тътен. Няколко секунди по-късно сякаш земята пламна от снарядите, които се взривяваха убивайки по този начин стотици същества. Церебрата за пореден път усети тяхната болка, но това не го разколеба. Не намали и устрема на останалите. Сега бе момента в действие да влезе тайното им оръжие. Заедно с хидралиските и зерглингите се движеха и малко на брой специални единици наречени дефилери (Defiler). Те избълваха облаци от специален дим, който покри бойното поле и скри препускащите зерги от погледа на артилерията. Сега сейдж танковете се целеха на сляпо и ефективността им намаля значително.
-Какво за Бога е това!?!-Възкликна Майкъл при вида на огромният облак от оранжев пушек стелещ се над полето пред тях.
-Нищо не се вижда от този дим!-Извика Беки.
-Именно, използват димна завеса за да се предпазят от сейдж танковете!-Досети се Майкъл-Това означава, че нашата задача се усложнява още повече.
Генерал Криик наблюдаваше всичко на тактическият си дисплей. Той разбра, че ако остави нещата така, огромно количество зерги ще достигне до базата и ще я залее. За да парира удара той реши да промени предварителната стратегия и заповяда на голяма част от пехотата да напусне укрепленията и на свой ред да се хвърли напред срещу зергите. Генералът искаше да пресече устремът на зергската армия дори това да му коства няколко хиляди пехотинеца.
Майкъл и Беки тичаха напред заедно с огромна армия от пехотинци файърбати и медици. Скоро те навлязоха в зоната обвита в гъстият оранжев дим пуснат от дефилерите. Димът се оказа безвреден за костюмите на пехотинците и нямаше разяждащи свойства, както мнозина се притесняваха. Това обаче ни най-малко не успокои Майкъл. Той знаеше, че тича срещу неколкостотин зерги, а не вижда нищо на метри пред себе си. Изведнъж се озова лице в лице с два зерглинга. Започна да стреля с гаусовата си пушка, като се целеше ту в единия ту в другия зерглинг. Двете същества не можеха да се доближат заради шиповете, които попадаха точно в здравите им черепи. Скоро обаче черепът на едното от тях не издържа и се разцепи. Майкъл съсредоточи стрелбата си срещу другото същество, но в този момент пушката му засече и пороят от метални шипове секна. Зерглингът успя да се съвземе и да се хвърли напред в атака. Майкъл и друг път бе изпадал в подобни ситуации и вече знаеше какво да прави. С рефлекс на хищник той извади пистолета си и продължи да стреля целейки се в главата на зерглинга. Точно когато последният патрон от пълнителя на пистолета се изстреля, а създанието бе успяло да се доближи на сантиметри, главата му се пръсна и нейното съдържание се размаза по бойният костюм на Майкъл. Той успя да презареди и да върне гаусовата си пушка отново в изправност, след което се хвърли в боя този път избирайки си за цел една хидралиска. Когато се огледа една мисъл го прониза като студено острие. Бе изгубил Беки от поглед. Гъстият, непроницаем дим ги раздели и той нямаше представа къде е тя в момента и дали е добре.
Високо над тях се водеше не по-малко ожесточена въздушна битка. Човешката ескадрила от райтове и валкъри, подкрепена от бойни крайцера се сражаваше храбро с огромна по численост зергска въздушна армада състояща се от девоувъри и муталиски. Гардианите се намираха малко по-назад и от тази си позиция бомбардираха човешките сухоземни позиции.
Димът пуснат от дефилерите започваше да се разсейва и картината разкриваща се пред погледа на Беки беше ужасяваща. Хиляди тела на пехотинци лежаха редом до зергските трупове. Тя успяваше да спаси малцина от пострадалите, най-вече тези, които получаваха нараняванията си пред очите и. Близо до нея имаше и други медици, които отчаяно се опитваха да забавят темпото, с което се стопяваше човешката армия. Изведнъж се случи нещо което тя виждаше за първи път. Едно гигантско летящо създание подобно на медуза се насочи към тях. То изстреля някаква спора, която се заби в една от медичките. Беки се насочи веднага към пострадалата с цел да и помогне, но когато се приближи до момичето видя как тялото и се разкъсва и от него изкачат две подобни на ларви създания. Те веднага се нахвърлиха срещу един пехотинец, но бяха твърде слаби и пехотинецът ги уби без да губи много време. Беки бе свикнала да вижда какво ли не, но това я потресе. Тя знаеше че не може да направи нищо за да се предпази от подобна участ. Надяваше се единствено, че летящите създания (Queen) няма да изберат точно нея за следващата си жертва.
Генерал Криик нервно следеше случващото се и чрез специалният интерфейс, всяка секунда даваше десетки команди на подчинените си с цел армията му да посреща по-адекватно зергската заплаха. И действително стратегията му се оказа правилна. Въпреки огромните жертви, които човешката войска понасяше нещата изглеждаха така сякаш хората щяха да успеят да удържат. Зергите бяха намалели значително от началото на сблъсъка.
Изведнъж се случи нещо, което никой не очакваше дори самите зерги. В центъра на бойното поле се образуваха огромни, синкави, концентрични сияния подобни на енергийни фунии. Скоро те изчезнаха и на тяхно място се телепортира многобройна протоска армия. Подобни сияния се образуваха и в небето и там се появи блестяща звездна флотилия състояща се от вездесъщите кериъри, както и от много скаути и корсари. Генерал Криик не знаеше как да реагира, той считаше протосите за враждебна раса подобна на зергите и след няколко секунди размисъл заповяда на хората си да открият огън срещу протоските нашественици.
-Няма да ви дам и тази планета, не сте познали този път!-Заканваше се той, но силата не беше на негова страна. Протоският военачалник Дриомис бе избрал най-подходящият момент за да удари. Зергите и тераните бяха понесли големи загуби след дългата битка и сега протосите можеха да победят и двете раси без особени затруднения.
Майкъл видя, сред разсейващият се дим, силуетите на огромните протоски войни крачещи уверено към изтерзаните от битката пехотинци. Останалите недоумяваха, но Майкъл знаеше-това бяха зилоти (Zealot). Без да губи време започна да стреля по един от тях, но зилотът сякаш не усещаше нищо. Чудовищният протоски войн се насочи към един от пехотинците и го промуши с лазерните остриета стърчащи от ръцете на бойният му костюм. Пехотинецът се сгърчи в предсмъртна агония. След това зилотът се насочи към друг от обстрелващите го пехотинци и скоро закла и него. Сетне той извърна зелените си светещи очи към Майкъл и тръгна в тази посока. Майкъл виждаше как грамадният войн се приближава неумолимо и единственото, което можеше да направи бе да продължава да стреля държейки здраво в ръце гаусовата си пушка. Точно когато зилотът вече замахваше металните шипове на пехотинците му дойдоха в повече и той сякаш се взриви, а останките му се изпариха в синьо сияние.
Протоската армия напредваше и в двете посоки разбивайки едновременно зергите и хората. Най-отпред вървяха зилотите, а зад тях се движеха гигантски драгуни-огромни механични създания, които приютяваха мозъците на смъртно ранените протоски войни. Драгуните стреляха с кълба от антиматериална плазма, причиняващи огромни поражения на всичко до което се докоснат. Генерал Криик заповяда на остатъкът от пехотинците да се върнат обратно зад защитните съоръжения. Майкъл, заедно с останалите, бързо се оттегляше. Той се надяваше, че ако успее да се добере до бункерите от там ще бъде по-полезен в борбата срещу новият враг. По пътя си той газеше в човешки трупове избити преди това от зергите. Някои медици все още се опитваха отчаяно да върнат към живота мъртъвците. Сред тях съзря и Беки. Тя се беше привела над един окървавен труп и изцеждаше последни капки енергия от медицинския си пистолет-напразно. Майкъл я изправи на крака и видя, че лицето и е обляно в сълзи. Тя за пореден път бе изгубила надежда, но когато го видя очите и светнаха.
-Хайде! Трябва да достигнем до базата, там ще сме по-полезни!-Извика и той, и Беки го послуша. Двамата започнаха да бягат заедно с останалите към защитните линии.
Преторът Дриомис лично командваше огромната протоска армия, която осъществяваше инвазията на планетата Ендария. Сега беше критичният момент, когато трябваше да вземат надмощие над двете враждуващи раси. По земя срещу зергската армия бяха изпратени по-елитните протоски части. Освен зилоти и драгуни, Дриомис хвърли в боя също висши темплиери, които унищожаваха огромно количество зерги, предизвиквайки ужасяваща електрическа буря. Зад всички тях се движеха тромавите, но далекобойни ривъри. Те бяха роботизирани единици подобни на гигантски гъсеници и изстрелваха самонасочващи се снаряди наречени Скарабей. При експлозията си скарабейте предизвикваха ударна вълна, която разкъсваше на парчета по десетина хидралиски наведнъж. След по-малко от половин час зергската армия беше напълно разбита, и жалки останки от нея се оттегляха на север, където се намираха зергските бази. Междувременно беше овладян и въздухът. Теранската авиация беше разбита, а пехотата на хората се оттегли зад защитните укрепления на базата. Това обаче не стигаше. За да могат протосите да се задържат на планетата и да продължат офанзивата си, те се нуждаеха от база и от богато на ресурси находище. Именно такова стратегическо място заемаше форт Надежда. Ето защо след кратко затишие Дриомис заповяда на армията си да се престрои и да се подготви за щурмуване на теранските позиции.
Майкъл и Беки най-сетне се добраха до защитната линия. Те се чувстваха адски изтощени, но нямаше време за отпускане. На земята лежаха много ранени войници, успели със сетни сили да се довлекат до базата. Беки и другите оцелели медици веднага се заеха да им помагат. Докато почистваше гаусовата си пушка Майкъл се взираше в хоризонта пред себе си. Гледката беше невъобразима. Протосите се виждаха като нереални искрящи структури на фона на прашният пейзаж, осеян със зергски и човешки трупове. Небето беше още по-впечетляващо. Гигантските кериъри бяха скрили слънцето, като буреносни облаци, а около тях кръжаха миниатюрни скаути и корсари. Изведнъж тръпки преминаха през тялото на Майкъл, когато видя как цялата тази мощ се активизира и започна бързо да се насочва към базата. Беки която бе приключила с ранените, се доближи него.
-Какво става?-Тя още не осъзнаваше случващото се.
-Помни, че трябва да оцелеем!-Промълви той. Без да откъсва поглед от хоризонта.
___________________________________ http://www.divinitas-crew.com Ghost reporting!
|
|
|
|
|
BroKeN^pRomIsE
|
|
Регистриран на:
23 Авг 2004 13:17
Мнения: 112 Местоположение: the lost heavens
|
|
Заглавие: Публикувано на: 22 Мар 2006 15:55
Всичко е ПЕРФЕКТНО, само една малка забележка: мисля че се казва Дефайлъри или Дифайлъри, а не дефилъри... иначе като цяло сщжета се развива ЪНБИЛИВЪБЪЛ ... МНОО Е ЯКО!
___________________________________ but everything changes... if I could turn back the years,
if you could learn to forgive me, then I could learn how to feel...
|
|
|
|
|
|
Заглавие: Публикувано на: 22 Мар 2006 22:13
Перфектно, но няма ли да е по добре ако шиповете на маринките не докосват протосите първоначално докато не им се свали щита иначе ПЕРФЕКТНО
|
|
|
|
|
|
Вие не можете да пускате нови теми Вие не можете да отговаряте на теми Вие не можете да променяте собственото си мнение Вие не можете да изтривате собствените си мнения
|
|