Беше един от тези дни, в които напрегнатият градски живот те кара да захвърлиш всичко и да се отдадеш изцяло на себе си. Да, бях решен да направя точно това. Вече си се представях седнал в парка, на някое усамотено местенце, далеч от хорските погледи, наслаждавайки се на малкото чист въздух и зеленина останали в околността. Не желаех ничия компания. Не знам защо, но никога не съм обичал да водя сериозни разговори с когото и да е. Не успявах да намеря общ език с никой от събеседниците си. Намирах ги прекалено повърхностни и инертни, но това определено не ми пречеше. Напротив. Това ме караше да се чувствам различен по някакъв особен начин.Свежия утринен ветрец се лепеше по кожата ми и ме караше да настръхвам. Няма нищо по-освежаващо от него. Вървях пеш. Не бях използвал краката си от доста време. Бях забравил колко е приятно ходенето всъщност, особено рано сутрин. Припомних си едно изказване на един от колегите ми:”Ходенето пеш вече е напълно излишно от както личният транспорт го измести…”. Това беше факт, който никак не ми се нравеше. Не ми харесваше да прекарвам свободното си време в някаква тясна капсула, чакайки да достигна желаното от мен място. Ходенето пеш ми се струваше далеч по-примамливо. Движението на автомобилите все още беше спряно за вечерта, но съвсем скоро наоколо щеше да настане същински ад от нео-карбон и проксул. Помислих си какво ли не слагат в автомобилите днес? Чипове, силикон и още безброй различни компоненти, за които дори не съм и подозирал че съществуват. Наскоро се бях разровил в историческите архиви и бях приятно изненадан да науча, че преди време автомобилите всъщност са били управлявани от хора. Също така хора са участвали в проектирането и изграждането им. Дори са се провеждали съревнования. Единствените им минуси са били не екологичният двигател с вътрешно горене и големият брой на смъртоносни произшествия. Любопитен бях да разбера как са се справяли пилотите в миналото без помощта на вездесъщия изкуствен интелект. Трябва да им е било изключително трудно.. А ето, че слънчевите лъчи започнаха да се прокрадват измежду колосалните сгради, а аз в никакъв случай не желаех да попадна насред безкрайно море от високоскоростни машини. Отърсих се за момент от мислите си и ускорих ход.
Не след дълго вече се намирах сред така жадуваното късче природа. Спрях се за момент и вдишах дълбоко от прекрасния въздух. “Каква красота”, възкликнах аз и на лицето ми грейна широка усмивка. Неописуемото удоволствие се просмукваше в тялото ми и ме караше да се чувствам истински жив. Намерих си и идеалното местенце, точно под клоните на един дъб, където най-накрая можех да отдъхна на спокойствие. Разположих се удобно на пейката, скръстих безгрижно ръце и започнах да попивам с поглед заобикалящият ме земен рай. Но уви, тази моя идилия не продължи дълго. До мен застана някакъв мъж. Изглеждаше ми крайно обезпокоен. Погледът му непрестанно се стрелкаше в различни посоки . Помоли ме да го упътя към кристалната градина, което ми се стори доста странно, защото на всеки двадесет метра имаше карта на с подробно описание на парка. Но както и да е насочих го любезно към най-прекия път, водещ до градината, след което го попитах: “Вие не сте тукашен нали?” Изведнъж лицето му придоби сериозно изражение, при което блуждаещият му поглед се срещна с моя:”Така е. Турист съм. Благодаря ви много! Всичко добро и приятно прекарване!” След което ми стисна ръката и с бърза крачка се отдалечи. Притесняваше ме само едно нещо. Защо в ръката ми имаше сгънато на две парче хартия. Усещах че нещо не е наред. Разгънах хартията внимателно. От това което прочетох стомахът ме се сви на топка, а по тялото ми плъзнаха ледени тръпки. Надписът гласеше: “Следят те! Не се оглеждай. Не бива да разбират че знаеш. Дръж се естествено. Ще се срещнем пак.”
….

С нетърпение очаквам продължението на този върховен разказ!!! Успя рано сутринта да ме ободриш човече, за което безкрайно благодаря... Цял ден ще пазя добрите послания от твоя текст ( докато ходя пеш разбирасе)... А накрая интригата много ми хареса
Като цяло - един от най-качествените разкази тук...

лол жестоко е искам продължение

иу асукарс !

[LP]Kiroman, Popcorn, радвам се че имате такова позитивно мнение. В момента работя над продължението, и нядавам се, че до някой друг ден ще мога да пусна втората част.

даваи даваи по бързо нямам търпение да видя продължението

Добро много добро, кратко беше и свърши малко неочаквано но много ми хареса. Определено. Чакам продължение

айде че и на мене ми стана интересно

аре и аз да си заплюя място в чакащите ...

много ми хареса при все, че попринцип съм привърженик на урбанизацията. Ще следя за прдължението.

Благодаря ви, вашето мнение означава много за мен! Почти съм готов с прдължението на разказа и най-вероятно утре сутрин ще го постна. Надявам се, че ще ви хареса.

...
Първата ми инстинктивна реакция бе да извърна глава и да се огледам, но не го направих. В съзнанието ми веднага се надигна вихрушка от всевъзможни въпроси. Кой ли беше този човек? Нямах и бегла представа. Защо ли ми даде тази бележка? Дали е желаел да си направи някаква шега с мен. Бях объркан. Но тъй като любопитсвото ми беше втора природа, реших да се уверя сам дали имам някакво основание да вярвам на непознатия. Изправих се бавно от пейката и коленичих уж за да си настроя профила на обувките. Възползвах се от положението на тялото си хвърлих един бърз поглед през рамо. Около мен нямаше жива душа. Единствено дървета, пусти алеи. Компания ми правеше само един робот за чистене на листа, който си вършеше работата с лек къркорещ звук. Отдъхнах си от облекчение. Явно бях станал жертва на нечие изкривено чувство за хумор. Винаги така се случваше. В малкото случаи, когато си прекарвах добре, все се намираше нещо което да ми развали настроението, но не и днес. Игнорирах тази малка случка и реших да си направя разходка из парка, и без това вече не ме свърташе на едно място. Смачках хартийката и я хвърлих в първото срещнато кошче.
Разхождах се доста дълго. Обиколих почти целия парк опитвайки се да отърва съзнанието си от мисълта за случилото се по-рано, но така и не успявах. Лицето на непознатия се беше запечатало в паметта ми и не ми даваше и минутка покой. Струваше ми се някак познато, имах странното чувство, че съм го виждал някъде. Дали беше дежа ву? Беше невъзможно да съм сигурен, имайки предвид състоянието ми. Страдах от някакъв рядък вид амнезия. Докторите казваха че се дължи на емоционален шок в следствие на злополуката, в която са загинали родителите ми. Бил съм на седемнадесет години, когато се е случило. Казаха ми, че бордовия навигатор в транспортната капсула е отказал и сме се блъснали в някаква сграда. Единствено аз съм успял да оцелея след сблъсъка, без една драскотина, освен някаква лека травма в главата. Нямах никакви спомени от преди това. Дори не си спомнях как са изглеждали родителите ми. Разбира се, имах техни снимки, вещи и документи, но за мен те все едно бяха чужди хора. Болезнено е да не помниш половината от живота си. По-скоро болезнен бе фактът, че съм имал някого, когото съм обичал, на когото съм разчитал, но не помнех абсолютно нищо за него. Налагаше се да живея с тази непоносима болка всеки един божи ден, до края на живота ми. Нямах избор. Усетих, че захладнява. Слънцето вече беше обагрило небето в кърваво червени цветове и бавно, но сигурно се придвижваше към западните хълмове. Започна да се свечерява. Запътих се към най-близкия портативен терминал и повиках личната си капсула за да ме отведе у дома. Нощното осветление на парка се включи. За момент се загледах в прекрасните виолетови сияния на дългите осветителни тела, разположени от двете страни на алеята. Имаше нещо магическо в тях. Движението на фосфорициращата течност сякаш ги караше оживяват. Ето че капсулата ми пристигна и се налагаше да се разделя с последното красиво нещо за днес. С неохота се настаних на седалката и затворих вратата. Въведох координатите на дома ми на малкия холографен интерфейс пред мен и се облегнах назад.
Час по-късно вече бях пристигнал до жилищния ми комплекс. Огромна сграда от проксу-титан и подсилен прозрачен полимер, разположена до бреговата линия. Приятно местенце за живот. Дори имах изглед към океана, нещо с което малко хора можеха да се похвалят. Нямах търпение да си взема един топъл душ, слушайки любимите ми индийски ритми. Запътих се към рецепцията, за да регистрирам пристигането си. Потривах с пръсти слепоочията си, тъй като главата ме болеше. Днес бях пропуснал да си взема лекарството, с което третирах травмата си. “Алекс!” провикна се чиновника, който работеше на рецепцията, ухилен до уши. Познавахме се от доста време. Доближих се до него и протегнах ръка за да се здрависаме. “Как прекара почивния ден? Успя ли да се разведриш, беше доста унил тези дни” Прилепих пръста си към повърхността на регистратора, след което му отвърнах: “Не толкова, колкото ми се искаше, друже. А сега ме извини, имам нужда от малко сън.” Потупах го по рамото и се насочих към асансъора. Главоболието ми се усилваше със всяка минута. Имах чувството че мозъкът ми ще се пръсне всеки момент. Веднага щом се прибрах се насочих към банята, където си държах лекарството. Отворих шкафчето и взех инжектиращия пистолет, след което посегнах към флакона с медикамента. За моя огромна изненада нямаше флакон, а на неговото място имаше сгънато парче хартия. “Това е невъзможно!” помислих си аз. С рязко движение грабнах хартията и я разгърнах. Беше написано: “Това не е лекарство!”.
...

Хехех имаш навика да оставяш най-интересното за следващия път
Браво супер е

Хареса ми! Имаш доста добре оформен стил и прекрасно описваш футуристичната визия. Само едно не ми хареса - елемента с амнезията (не мислиш ли, че е банално и че си го гледал/чел някъде вече, аз поне имах такова усещане?). С нетърпение ще чакам продължението

Хареса ми! Имаш доста добре оформен стил и прекрасно описваш футуристичната визия. Само едно не ми хареса - елемента с амнезията (не мислиш ли, че е банално и че си го гледал/чел някъде вече, аз поне имах такова усещане?). С нетърпение ще чакам продължението

П.С. "Островът", "Петият елемент", "Аз, роботът" - 3 в 1 ?

Да, определено ме спечели за фен. Ще следя понататъчното развитие на сюжета. Трябва да отбележа, че много добре описваш градът на бъдещето.

Като прекъсване за реклами нали а интересните неща те първа предстоят...



Благодаря ти за комплиментите, и не се тревожи, въпроса с амнезията не е такъв, какъвто изглежда. Голям фен съм и на трите филма, и няма да крия, че съм използвал това-онова от тях



Човече нямаш си представа, колко се радвам че харесваш работата ми! Ще се постарая да не те разучаровам

Благодаря на всички, които отделят от времето си. Наистина го оценявам.

Хъ?
Човекът си се държи съвсем естествено и изведнъж му дават бележка да се държи така... Казват му, че ще се срещнат пак, ама какъв е смисълът от ТАЗИ среща? Да му кажат, че го следят? И с какво му помага това, нали трябва да си се държи все така? Той не е шпионин и нищо не може да направи по въпроса с преследването.
Друго ще е, ако имаше някакви съвети, например иди еди-къде-си и направи еди-какво-си за да те изгубят наблюдателите ти/ за да се срещнем на спокойно/ за да ти кажем какво е матрицата. Хм, всъщност виж някой филм/книга, където на героя му дават такива указания. В матрицата му казаха да следва белия заек, което го отведе до тринити.
Друга версия е, че бележката му е дадена от лошите, които го следят, за да го провокират. Познах ли?
Не е нужно да минаваш към интересното толкова бързо, но ти почти нищо не си ни казал още. Поствай още, плс.

Инересна теория, но не позна за "лошите". По-нататък ще ти стане ясно, защо всъщност получава подобни бележки от кой и защо. Колкото до "дръж се естествено", имах предвид героя да не показва признаци, че е получил тази информация, и да се държи така, все едно това не се е случвало. Всеки би си вкарал малко параноя, ако получи подобна бележка, поне аз така си мисля. За указанията, които героя трябва да получи, избърза малко. В следващата част ще стане точно това.