Изключително добра работа.Мога да кажа само едно нещо-продължавай все в същия дух

Свърши ми запаса от коментари.Много яко!

Сесия!
В живота на всеки студент идва моментът на изпитната сесия (точно два пъти в годината). Аз не правя изключение и поради тази причина в следващият месец няма да мога да се занимавам със странични дейности, като разказа ми. С прискърбие ви съобщавам, че може да очаквате следващата глава най-рано на 19 февруари. Но не се притеснявайте когато сесията свърши аз отново ще се захвана с историята и то с още по-голям ентусиазъм от преди! Не ме забравяйте
I'll be back!!!

ах,този мързел.....
ина4е ако е истина 4ак през февруари.....жалко цял месец....

Too bad,too bad .Е все пак успех на изпитите

Все пак не издържах на изкушението и писах по малко от осма глава така че очаквайте тя да се появи, може би, на 10-ти февруари!

Прекрасна новина!

good

Прекрасна новина!

ако трябва да се спори коя е най- добрата версия BroodWar

8 глава-Хълмът на обречените

Пак беше обед и жаркото слънце напичаше върху броните на пехотинците. Беки отново се намираше на първата отбранителна линия вперила поглед в хоризонта. ТЕ не закъсняха и днес. Черната ивица се появи в далечината, както и облакът прах след нея, а от помощта за която си бяха говорили с Маргарет сутринта нямаше и следа. Май отново щяха да се оправят сами, помисли си Беки, въпреки всичко тя нямаше намерение да се предаде. След по малко от минута касапницата започна с пълна сила. Първата защитна линия беше “залята” от стотици зерглинги, а хидралиските обсипваха защитниците с безброй много отровни шипове, чиято киселина малко по малко разяждаше металните брони. Всички много бързо усетиха разликата от вчера. Днес зерглингите бяха някак по-жизнени, по-бързи и по-хищни от преди. Хидралиските също се придвижваха и стреляха по-бързо. Беки си даде сметка, че постепенно, съществата еволюират и борбата с тях ще става все по-трудна. Два часа след началото на битката зергите бяха стигнали до последната защитна линия. Този път това им се отдаде далеч по-лесно отколкото вчера. Всички хора бяха на края на силите си, труповете задръстваха окопите, повече от половината бойци бяха мъртви. Артилерията състояща се от разпънати сейдж танкове все още стреляше и избиваше десетки зерги с всеки залп, но създанията напредваха бързо и скоро можеше да успеят да пробият защитата и да се доберат до танковете, които в такъв случай щяха да са съвсем безпомощни.
Лежащите на земята, гърчещи се пехотинци бяха повече отколкото Беки и другите медици, можеха да излекуват, освен това работата и се затрудняваше още повече от факта, че енергията на регенерационния пистолет се изчерпваше по-бързо отколкото миниреакторът успяваше а произведе. Това я караше на моменти да стои съвсем безпомощна без да може да излекува никого. Сякаш за да нанесат последния довършващ удар в битката се включиха ужасяващите ултралиски. Днес те също бяха претърпели някои подобрения-движеха се по-бързо, а кожата им бе станала още по-непробиваема от преди. След поредният брутален щурм на зергите последната защитна линия от бункери беше пробита и те се насочиха към позициите на танковете. В този момент единственият оцелял офицер даде команда на всички пехотинци да напуснат окопите и бункерите и да се подредят около танковете, които се намираха на едно възвишение малко зад тях. Така в отчаянието си, хората създадоха със собствените си тела последната барикада. Безмилостните зерги се изкачваха стремглаво по склона на възвишението, но биваха възпирани от отчаяната съпротива на малкото оцелели бойци. От горе Беки видя неописуема гледка. Хиляди зерги, прииждаха отвсякъде! Това което бе свикнала в последните десетина дни да нарича свой дом-форт354 беше “погълнат” от зергската маса. Тя видя как всичко беше унищожено за секунди: командният център, фабриката, складовете за продоволствия, изчезнаха от лицето на планетата за по малко от минута. Единственият лъч надежда бяха експлозиите на танковите снаряди, които разкъсваха по няколко зерга наведнъж. След като унищожиха форта зергите концентрираха цялата си ярост върху единствената останала човешка следа-шепата опълченци намиращи се на възвишението. Вече нищо не можеше да спре зергският щурм. ТЕ се изкачваха от всички страни и бяха обградили малката армия, която не спираше да се защитава, защото тази война не беше като другите. Тук човек не можеше да се предаде, зергите не взимаха пленници, битката се водеше на живот и смърт. Пехотинците бяха в непосредствен контакт със зерглингите, които се нахвърляха с острите си крайници, и поваляха човек след човек. Файърбатите отдавна бяха “свършили” и вече нямаше кой да спре ужасяващите създания. Кръгът се стесняваше, Беки почти долавяше дъхът на зерглингите, толкова бяха близо. Скоро пехотинците щяха да бъдат избити и тогава щеше да дойде редът на медиците.
-Това е краят приятели, свършени сме!-Извика един от бойците малко преди два зерглинга да го повалят на земята. Хидралиските се бяха приближили достатъчно за да обстрелват танковете и няколко от тях вече бяха извън строя. Беки се бе навела над поредният обезобразен труп опитвайки се да изцеди последни капки животоспасяваща енергия от медицинския си пистолет, но разбра, че това вече няма смисъл. В този момент отчаянието обзе и нея. Тя знаеше, че може да умре, но сега за първи път изгуби надежда че може оцелее. Стоеше на колене подпряла се с ръце на убития войник и започна да ридае докато около нея падаха последните опълченци. Сякаш времето бе спряло и всичко се случваше много по-бавно от нормалното. Очакваше всеки миг да бъде последен. Изведнъж, сред крясъците на умиращите и ревът на ужасяващите създания тя долови звук, който я накара да вдигне погледа си нагоре. Този звук бе познат, беше така...човешки. Дванадесет изтребителя Райт прелетяха с бръснещ полет над настъпващите зерги и ги обсипаха с изстрели от лазерните си оръдия. Телата на десетина от зергите бяха разкъсани и парчетата им се разлетяха на всички посоки. Това вся смут сред останалите и временно преустанови нападението. В далечината Беки видя нещо, което бе изгубила вяра, че ще види някога-огромна настъпваща човека армия се движеща се към завзетия от зергите форт. Това бяха стотици танкове и крачещи канонерки клас Голият(Goliath), а пред тях се движеха хиляди пехотинци. Зергите нямаха намерение да се откажат от завоюваните ресурси и след като бързо прегрупираха армията си, се хвърлиха в атака срещу приближаващият враг. За хората на възвишението това беше спасение. От височината те наблюдаваха битката. Зергската маса като вълна се насочи към човешката армия, но бе посрещната от огънят на пехотинците, чиито гаусови пушки разкъсваха на парчета зерглингите преди те да успеят да стъпят в контакт с тях. Огънят се допълваше от откосите на тежкокалибрените скорострелни оръдия на голиятите. При появата на ултралистките многобройните сейдж танкове разпънаха своите далекобойни оръдия и откриха безмилостна канонада срещу приближаващите същества.
От хълмът, където преди няколко минути Беки се готвеше да посрещне смъртта си, тя видя как след като изгуби повече от половината си състав, зергската армия бе обърната в бягство. Скоро на осеяното с трупове бойно поле останаха само хора. Дива радост обзе всички оцелели, Беки намери приятелката си Маргарет и двете се прегърнаха, сълзи се стичаха по лицата и на двете момичета, това бе един от най-щастливите мигове в живота им.

Майкъл недоумяваше какво се бе случило тук. Краката му затъваха, почвата бе дотолкова напоена със зергска и човешка кръв, че се бе разкаляла сякаш е валял пороен дъжд. Изглежда шепата хора на възвишението бяха единствените оцелели от гарнизона на форта, а се говореше, че били няколко хиляди. Сега печелеха лесни победи, но Майкъл усещаше, че това няма да продължава вечно. Зергите бяха коварна раса, която най-бързо от всички се възстановяваше от нанесените и удари.

* * * * * *

Елена бягаше, всички бягаха от невижданото бедствие. Стотици малки роботизирани изтребители бяха напуснали гигантските извънземни кораби и сега вилнееха из града опустошавайки всичко.Тя тичаше заедно с тълпата, изведнъж пред нея се срина една от високите сгради. Размина и се на косъм, останките затрупаха много хора. Елена продължи да бяга по друга пряка опитвайки се да не мисли за непрекъснатите експлозии, които придаваха на обкръжаващата я среда апокалиптичен вид. Наложи и се за момент да прекрати своя бяг защото поредната експлозия стана на метри пред нея. Ударната вълна я повали на пътя. Когато се изправи остана като вцепенена. Сред разсейващият се дим тя видя очертанията на три фигури. Те имах телосложение подобно на човешкото, но височината им достигаше поне два метра и половина. Бяха облечени в златисти брони от непозната материя, които обхващаха цялото им тяло. Най-впечетляащи бяха лазерните остриета стърчащи от ръцете им. Те напредваха бавно и величествено сякаш знаеха, че тук никой не може да им се противопостави. И действително беше така. Дриомис се оказа прав в предвижданията си, хората бяха изпратили цялата си флота около нападнатите от зерга планети и не очакваха да бъдат атакувани тук. Планетата Лекса скоро щеше да бъде под контрола на протосите и те щяха да използват ресурсите и за да подсилят флотилията си и да довършат своята мисия.

* * * * * *

Лейтенант Дейвидсън, единственият оцелял офицер от командният състав на Форт354, поведе своята малка армия към лагера на пристигналите сили на съюза. Когато приближиха ги посрещна малка група от висши офицери един от, които беше генерал.
Лейтенантът козирува и се обърна към генерала:
-Лейтенант Дейвидсън, сър, по настоящем командвам защитните сили на Форт354!
-Генерал Буков- представи се генералът и също отдаде чест.- Командвам четвърти северозападен фронт на армията локализирана на планетата с цел да я освободи от нашествениците. Главнокомандващ на силите на съюза базирани на Ендария е Генерал Чапмън. Казвам Ви това защото като част от земния съюз вие сте длъжни да се подчинявате на общото командване и да присъедините силите си към нас.
-Ако сте дошли тук за да избиете тези същества, то аз и моите хора ще се присъединим към вас с радост.-Отговори лейтенантът и по изцапаното му с кръв и кал лице се изписа болезнена усмивка.
-Добре, а сега на въпроса, по наши данни силите укрепени във Форт354 наброяват
близо пет хиляди души, тук виждам около сто. Къде са другите?
-Информацията ви явно е от преди няколко дни, генерале, това което виждате са последните оцелели, ако се бяхте забавили още някоя минута и нас нямаше да ни има!
Офицерите се спогледаха, след което генералът заповяда:
-Присъединете се към девети полк, там ще ви дадат и ново въоръжение. Утре по всяка вероятност ще продължим офанзивата на северозапад!
Палатката в която настаниха Беки бе най-луксозното нещо което тя виждаше от седмици. Имаше чисти дрехи и нов боен костюм. Той беше следващо поколение и изглеждаше по-надежден от тези, които им бяха раздали в първите дни на атаката. Най-важното, неговият миниреактор, имаше увеличен капацитет в сравнение с предишните. Половин час по-късно, Беки се запъти към столовата където срещна и други свой приятели от Форт354. Тя едва ги позна, от толкова време насам, за първи път бяха чисти и пременени и не напомняха на зомбита излезли от някоя гробница. Обядът, състоящ се от изкуствено синтезирани протеини и въглехидрати, се стори на нея и на приятелката и Маргарет истинско пиршество, след дългите дни на лишения прекарани в опити да бъдат спрени зергите. Едва след като отново се прибра в палатката и се отпусна на чистото си легло, Беки осъзна колко уморена е всъщност. В последно време въобще не бе почивала. Тя и останалите от Форта през деня водеха изтощителни битки за оцеляване, а през нощта работеха неуморно за да успеят да възстановят защитните фортификации. Сега за първи път от много вечери насам заспа без страх. Сред огромната човешка армия тя се чувстваше в безопасност. Скоро съдбата щеше да и покаже колко измамно е това чувство...

* * * * * *

Майкъл стоеше забил ръце в косите си, той не можеше да повярва! Нова, непозната до този момент извънземна раса бе нападнала планетата Лекса! Планетата на, която бе оставил майка си!!! В информационният бюлетин се казваше, че повечето от жителите на големите градове са загинали и само малка част от тях, както и тези живеещи в по-слабо населените райони, са успели да се евакуират. Преди да замине, с майка си се бяха установили в един от най-големите градове на планетата. Какви бяха шансовете тя да е жива? Сега Майкъл не можеше да си прости стореното. Не можеше да си прости, че бе заминал да защитава други хора и бе оставил собственото си семейство на произвола на съдбата. Само да можеше сега да е там...Когато заминаваше си помисли че я вижда за последно, но защото смяташе, че той загине в битка със зергите, а не обратното. Сега му оставаше само сляпата надежда, че все пак тя може да е сред малкото оцелели и някога...отново пътищата им да се пресекат.

Ами какво мога да кажа-перфектно както винаги

наистина доста банална идея, но като цяло е много увлекателно и добре написано! продължавай в същия дух и успех

Аз почнах да ги чета от първа глава до последната написана тук.Разказа е страхотен. Единствената ми критика е: Разбрахме вече , че хидрите изстрелват отровни шипове , които разяждат всичко.Във всяка глава е споменато.

Иначе всичко е супермегаултратурбояко.В някои от следващите глави включи Тъмни монаси (Dark Templar) , Лъркъри и Сайънс Весели.

много добро!

поредния израз : Перфектно

какво да кажа....прекрасно като дугите 4асти...продължавай.

9 Глава-Среща

Огненочервените лъчи на изгряващото слънце се отразяваха във високите металически стени на Нексусът (Nexus). Той се издигаше величествено над димящите развалини на човешкият град. Това беше главната база на Преторът Дриомис. От тук той смяташе да контролира понататъшната си офанзива срещу зергите. Ресурсите на тази планета щяха да са достатъчни, той се бе погрижил тераните(Terra-земя, бел.авторът) да нямат за какво да се връщат на тази планета повече, бе унищожил всичко, което те имаха тук. Все пак Дриомис си даваше сметка, че не познава характерът на тази раса и очакваше всичко.
Още много нексуси бяха построени на различни стратегически места по планетата. В тях протосите събираха и преработваха ресурсите добивани от Пробите(Probe). Скоро след това около гигантските нексуси започнаха да се издигат множество сияещи пилони, които захранваха с енергия останалите сгради чиято цел бе производството на нови бойни единици. Дриомис бе на път да се сдобие с огромна флота, а също и с непобедима пехота. Когато това станеше, никой нямаше да е в състояние да му попречи да изпълни мисията за, която бе изпратен тук.

* * * * * *

В мобилният си щаб Генерал Буков обикаляше нервно около масата, където седяха офицерите с, които обсъждаше стратегията за настъпление. В средата на масата се намираше тактическият екран, на който се виждаше текущата ситуация около техните позиции.
-Днес трябва да подготвите частите до обяд, когато ще започнем офанзивата срещу Хайфът(Hive-Кошер.бел.авт.). Ако успеем да го унищожим това ще е голям успех.-Говореше генералът с нескрит ентусиазъм към предстоящата касапница.
-Сър, при цялото ми уважение, понесохме загуби в последните дни и ще е по-разумно, ако забавим хода на атаката и изчакаме докато дойдат подкрепленията!-Възрази един от офицерите.
-Да забавим хода на атаката!?!- Изкрещя генералът и гъстите му сиви мустаци сякаш настръхнаха при тази мисъл.-И да оставим на врагът да се съвземе и да премине в контраатака!!! Не господа ще атакуваме още днес!
Генерал Буков беше изключително амбициозен човек и много се гордееше с факта, че в повереният му сектор освобождаването върви най-бързо. Навсякъде другаде военачалниците срещаха сериозни затруднения и престояваха с дни на една и съща позиция преди да напреднат. Той имаше намерение да влезе в историята, като генералът, чиято армия първа е стигнала до церебрата и го е унищожила. Ето защо нямаше намерение да се бави, само защото на някои хора не им достигаше достатъчно кураж. Е, можеше да дадат малко повече жертви , но какво пък, имената на тези хора щяха да влезнат в историята, като герой загинали в името на човечеството! Каква по-завидна съдба от тази? Такива мисли се въртяха из главата на генерала докато траеше трескавата подготовка за атаката.

Майкъл вървеше редом с останалите пехотинци, които напредваха в равнинната местност, по пътя си към поредната зергска база. Зад тях се движеха танковете и голиятите. Не след дълго на хоризонта се появи, нещо което в далечината изглеждаше като хълм. Когато се приближиха обаче започнаха да се виждат очертанията на хетчарито(hatchery). Това беше характерна за зергите биосграда в, която те събираха ресурси и откъдето се излюпваха ларви за новите зергски единици. Хетчарито беше заобиколено от няколко по-малки биосгради приличащи на езици(sunken colony). Те изпълняваха защитна функция и щом пехотинците стъпиха на плаката покриваща целият район около хетчарито, от земята започнаха да излизат и да се прибират гигантски шипове. С всяко излизане шиповете набучваха по един пехотинец. Нараняванията бяха големи, но медиците успяваха да спасят живота на повечето от пострадалите. Въпреки това Майкъл се ужасяваше от мисълта за болката, която щеше да му бъде причинена, ако бъде уцелен от езиците. За щастие гаусовите пушки бързо разкъсаха на парчета защитните “установки”. Тогава една част от пехотинците се заеха с разрушаването на хетчарито, а другите започнаха да избиват дроните събиращи минерали. След като приключиха с тази кратка операция силите под командването на генерал Буков не се задържаха на тази позиция, а продължиха пътя си към основната си цел за деня-Хайфът. Те обаче не знаеха, че по пътя им ги очаква малка изненада. Един час след разрушаването на хетчарито, бяха пресрещнати от голяма зергска армия. Пехотинците заеха отбранителни позиции около танковете, които се разпънаха и откриха безмилостна канонада по прииждащият враг. Пехотинците и голиятите също откриха огън, когато зерглингите и хидралиските се приближиха достатъчно за да попаднат в обсега на оръжията. В началото нещата стояха под контрол. Зерглингите не успяваха да се доближат в големи количества до войниците и да им нанесат сериозни поражения. Сейдж танковете пък с всеки изстрел размазваха десетки хидралиски. Бронята на Майкъл беше цялата оплискана със зергска телесна течност, тъй като бе разкъсал няколко зерглинги в непосредствена близост до себе си. Изведнъж обаче се случи нещо, което никой не очакваше, стотици зерглинги се изровиха от земята озовавайки се сред човешката армия. Бидейки в непосредствена близост до пехотинците те започнаха безмилостно клане във всички посоки. Настъпи истински хаос, от който се възползваха идващите от другата посока зерги. Те успяха да се доближат и също да се смесят със сражаващите се. Танковете стреляха, но техните снаряди наред със зерглингите отнасяха и по някой пехотинец. Майкъл се сражаваше с всички сили, избивайки зерг след зерг. Когато поредният звяр застана пред него, той насочи дулото на гаусовата си пушка и за пореден път натисна спусъкът, но изстрел не последва. Осъзнавайки, че куршумите в пълнителят са свършили, той започна трескаво да се опитва да презареди, но нямаше време. Чудовището се нахвърли срещу него, тогава Майкъл инстинктивно започна да използва приклада на пушката си като оръжие и с него да налага съществото. То обаче му отвръщаше с острите си крайници и с всеки удар разглобяваше все повече бронираният му костюм. Майкъл усещаше, че ще загуби битката, ако някой в скоро време не му се притече на помощ. Изведнъж бе заслепен от ярка светлина и оглушителен гръм отекна до дълбините на мозъка му. Това беше експлозия на танков снаряд предназначен за зерглинга. Майкъл бе твърде близо до него и ударната вълна го изхвърли на десетина метра встрани. Безжизненото му тяло седеше проснато на бойното поле, но той вече не усещаше болка. Стоеше сам в тишина, обгърнат от уютен мрак. В изчистеното му от чувства и емоции съзнание започнаха да изплуват картини от миналото. Той видя сцената, когато с майка му се сбогуваха за последно, след това се появиха образите на неговите приятели и на случки от училище за, които отдавна не си бе спомнял. После се видя как стои пред компютъра на финалите на световното по Star craft. Състезанието още не беше започнало, той нервно разгряваше китката на дясната си ръка, като описваше кръгови движения с мишката и от време на време хвърляше по някой кос поглед на своя опонент-настоящият шампион, кореецът Кунц Луи. После като на филм той видя сцени още по далеч в миналото. Видя как когато беше на десет години играе с баща си (на Star craft естествено бел.авт.). Двамата бяха толкова весели. В този момент чувствата отново нахлуха в съзнанието на Майкъл и спокойствието го напусна. Той поиска да протегне ръка за да докосне изгубеният спомен... Изведнъж картината се размъти сякаш бе докоснал водно отражение. Мракът се разкъса и светлината отново озари съзнанието му. Той усети, че диша, започна да чувства тялото си, миризмата на зергска кръв беше навсякъде. Разбра, че се бе завърнал. Силите започнаха да го изпълват, сега оставаше само да отвори очи... Когато го направи остана поразен от първото нещо, което видя. Лицето и бе толкова красиво. Сякаш сънят продължаваше. Тя се бе надвесила над него и златистите и коси докосваха лицето му. Сините и като небето очи го гледаха и сякаш погледът и го изпълваше с енергия.
-Хайде ставай!-Извика му тя и го побутна по шлема, след което се изправи и изчезна от погледа му. Майкъл стана, но не защото имаше желание да се връща в касапницата, а защото искаше да я види отново. Тя се отдалечаваше и от време на време се навеждаше над някой пострадал. Като ангел пазител тя връщаше ранените бойци обратно към живота. Скоро изчезна сред мелето на битката, но Майкъл остана като вцепенен и гледаше в посоката където я видя за последно. Кой знае колко щеше да остане в това състояние, ако мощен удар в рамото не го бе извадил от него. Това беше файърбатът Мартин с когото се познаваха.
-Хайде боецо не стой така!-Извика му той-Зергите няма да се избият сами!
В този момент Майкъл се върна към действителността. Със заучено движение той бързо презареди гаусовата си пушка и се включи в мелето. Сякаш вече не бе уморен и изтерзан от битката. С нови сили той започна да избива прииждащите зерглинги.

* * * * * *

-Джеф Нелсън, президент на Земният Съюз!-Обяви говорителят и в този момент в залата влезе президентът. Той беше висок и строен мъж, с прошарена от годините коса и лице издаващо решителност. Всички членове на съвета на губернаторите станаха при влизането му.
-Господа губернатори,- започна той- изправени сме пред лицето на огромна по своите мащаби криза, с която редовните сили на съюза не могат да се справят. Преди около месец, когато всичко започна, ние изпратихме в района Адмирал Винсънт Блейк, с цялата налична флота и огромна пехота съставена предимно от доброволци. Той е опитен военачалник и сигурно щеше да се справи с поставената му задача, но обстоятелствата се промениха и ние бяхме нападнати от още една извънземна раса. Губернаторът на планетата Лекса не е сред нас за да докладва за пораженията, тъй като и той не успя да се спаси. Толкова вероломна беше атаката. Отвори се нов фронт и нашите сили не са в състояние да го покрият и да окажат адекватна защита на съюза като цяло. Като Президент мисля да обявя пълна мобилизация в целия съюз. Тази крайна мярка се налага поради мащабите на заплахата, която поставя под въпрос оцеляването на целия човешки род. Очаквам от вас, да изпълните заповедта с нужната бързина, понеже всяка изгубена минута може да се окаже фатална за хода на войната.
-Сър,-обади се губернаторът на планетата Сейнара-не смятате ли че за момента ще е по-добре да отзовем Адмирал Блейк и силите му от района, завзет вече от извънземните и да съсредоточим силите си в защита на останалите планети. Така ще предотвратим евентуални нови инвазии.
-Ние няма да изоставим нашите братя в беда!-Заяви президентът. Няма да спрем освобождаването на Ендария и останалите планети. Това само ще остави враговете ни да се развиват необезпокоявано! След мобилизацията ще създадем нова флотилия и ще ударим планетата Лекса!
-Сър, а не мислите ли, че е глупаво да ги наричаме “извънземни”?-Попита друг губернатор.-Според мен трябва да им измислим някакво име.
-Прав сте.-Съгласи се Президентът и погледна снимките пред себе си, на които бяха фотографирани в близък план няколко от съществата. След като се замисли каза:
-Едно време играех на една игра... Тези създания много ми приличат на Зерги, и мисля така да ги кръстим.
-Да, а другите ще са Протоси-допълни друг от съвета и по лицето му се изписа иронична усмивка.
-Както и да се наричат господа, ние ще ги изметем от нашия свят!-Заяви президентът Нелсън и закри събранието.

* * * * * *

Майкъл лежеше на хамака в палатката си във временния базов лагер. Битката бе приключила, понесли бяха големи загуби така, че генерал Буков се видя принуден все пак да прекрати настъплението, докато не пристигнат новите попълнения. Не се знаеше колко дълго ще останат така. Палатките за пехотинците бяха предназначени за двама души и вътре се намираше и файърбатът Мартин. За краткото време, в което се познаваха, двамата бяха успели да завържат приятелство и често си спасяваха задниците взаимно по време на битка.
-Май днес за първи път те раниха а?-Попита Мартин.
-Да, досега не бях губил съзнание.-Призна Майкъл.
-След като те свестиха гледаше като втрещен.
-Искам да я видя отново!
-Кого?
-Медичката която ме спаси днес.
Мартин се засмя:
-Хе-хе, мисля, че здравата си хлътнал момче. Вярно, че си я биваше ама...
-Ти видя ли я?-Прекъсна го Майкъл.
-Да видях я, когато те лекуваше и даже знам от кой полк е.
-От кой?!-Извика Майкъл и скочи от хамака озовавайки се пред Мартин.
-Виж сега, на две палатки от тук се намират сестрите Дейвитсън, те са от планетата Лила, а както знаеш там нравите са доста свободни. Мога да ти кажа, че от целия лагер само ние двамата и онзи сейдж танк там не сме ги минали. Предлагам ти довечера да ги навестим. Ще бъде забавно.-След последните думи по лицето на Мартин се изписа игрива усмивчица.
-Не, не, не ми до това, сигурно ще успееш да навиеш някой друг.
-Хм, ясно, ти си държиш на твоята русокоска. Но ще ти кажа едно, познавам я защото в девети полк имам един приятел от гимназията...
-Значи тя е от девети полк?-Не се сдържа Майкъл.
-Да, но ме чуй, с моят приятел както винаги обсъждахме мацките и той ми каза, че тя е от местните.
-Е и?
-Била е тук когато е започнала инвазията, целият и свят е бил унищожен, най-вероятно е изгубила и всичките си близки в следствие на което... как да ти кажа леко се е чалнала.
-Какво искаш да кажеш?-Извика Майкъл приемайки последното почти като лична обида.
-Ами гледай сега от целия и полк досега никой не е успял да я...
-Схванах!-Прекъсна го Майкъл- Виж аз искам просто да я намеря и да и благодаря, че ми спаси живота OK? Мерси за информацията.-След тези думи той се обърна и излезе от палатката. Докато се отдалечаваше дочу крясъците на Мартин:
-И да не забравиш цветя...
Половин час по-късно Майкъл се разхождаше сред палатките на девети полк. Но къде да я открие? Пред себе си видя група от около двадесет пехотинци. Пред тях бе застанал един капитан, а зад него стояха две медички и двама войника. Когато се вгледа видя, че една от медичките е именно тя-неговата спасителка.
-Какъв късмет!-Помисли си той и се присъедини към тълпата. Капитанът крещеше с мощният си глас:
-Зад мен стоят двама смели мъже и две смели жени от местната съпротива. Те водят войната със зергите най-отдавна и не се страхуват да умрат за да спасят родната си планета. Съгласиха се да дойдат с мен на една изключително опасна мисия! Обаче ми трябват още трима доброволци!-Настъпи гробна тишина.
-Хайде жалки плазмодии, няма ли сред вас поне един истински мъж, готов да приеме опасността в името на човечеството?-Пак мълчание.
-Вие сте най жалките отрепки числящи се към човешката раса, дори хлебарките в нужника притежават повече мъжество от вас! Добре тогава, аз ще избирам... И такааа първият печеливш е... Николас това си ти! Ако обичаш излез напред!-Николас се присъедини към останалите доброволци.
-Следващият късметлия е...Скъзински това си ти! Винаги съм те харесвал момче, определено се уреди с връзки.-Скъзински също се присъедини към избраните.
-И голямата награда отива при...
Докато траеше целият този фарс, Майкъл трескаво размишляваше. Ако се присъедини към отряда имаше голяма вероятност да загине. От друга страна щеше да умре, ако не я види отново...
To be continued!

Супер!!!Само една поправка,на маринците гаусовите пушки използват шипове,а не патрони