Заглавие: Невероятно твор4ество на една моя приятелка! Публикувано на: 16 Фев 2006 23:01
ТИ
Гледам през прозореца. Взирам се в подробности, незабележими и маловажни.Един найлонов плик се рее из въздуха, върти се като красива балерина- нагоре-надолу в такт с някаква несъществуваща мелодия…реална само в моите фантазии. Потрепвам, изтръпвам и осъзнавам, че прозорецът е отворен и към мен връхлита леденият зимен въздух..декемврийският студ е обгърнал всичко. Скрежта по прозореца е като обвивка..пазеща и закриляща…Затварям с трясък прозореца и един гълъб каца на перваза. Въобразявам ли си или ме гледа..вперил двете си малки очички в мен? Не! Не ме..гледа някъде през мен..някъде другаде…не и тук. Звън, унесът, в който се намирах се изпари.Време е..Трябва да изляза.
Времето навън е още по-ужасяващо.Вятър жилещ лицето ми,сняг премрежващ очите ми.Чуват се далечни клаксони и хорски викове. Тъга..тъга?Каква тъга..Съзнанието ми прави различни асоциации..тъга,болка..Усещам как очите ми парят. Искам да заплача, но студът,като че е замразил сетивата и сълзите ми. Ето го автобуса, качвам се и сядам на едно от свободните места. Усещам топлината,притварям очи.Виждам слънце,виждам усмивка, виждам те.. Такъв какъвто си те спомням. Светлина ме озарява и ме кара да си спомня всяко едно чувство,всеки един трепет,всеки един миг спрял зареди теб. Пясъкът ме пари по босите ми крака. Изтръпвам и се насочваме към водата. Смях,радост,бликаща от нас.Хващам ръката ти и усещам сигурността,която ме обгръща. Водата е студена,хората като 4е ли се пазят от нея. Виждам деца да си играят,да бягат да не ги докосне следващата вълничка. Не ми е студено, не ми е и топло,като че ли докосвам перфектната и сигурна течност на радостта.Водата ме обгръща, гмуркам се… Виждам камъчетата на дъното.Знам,че и ти се гмуркаш с мен.Плуваме като две риби,грациозно..и бавно. Балончетата образувани от въздуха,излизащи от мен намаляват. Изплувам на повърхността и си поемам въздух,чакам да се покажеш и ти от някоя вълна. Няма те… Оглеждам се…няма те. Шегуваш се нали? Тук си, всеки момент ще ме изплашиш, ще се изсмееш с онзи твой гърлен смях.Не,няма те!Не може да те няма.Не е възможно.
‘’Извинете това е последната спирка.’’една старица ме шамаросва с думите си и осъзнавам,че трябва да сляза. Студът ме обгръща отново. Теб те няма. Няма те…Отново си спомням, чувам виковете си,чувам плача си и се виждам, изпаднала в транс, крещяща и неукротима. Търсеща те, ненамираща те. Накъде да тръгна – напред? Да, напред. Но защо се връщам постоянно, защо те търся? Теб те няма. Поглеждам ръката, която беше хванал…тя е студена, замръзнала, изпръхнала. Никога вече няма да е толкова топла, колкото беше преди. Чувам отново виковете си, чувам спасителите, чувам вълните. Чувам как морето, пясъка, мидите крещят истината. Те са те поробили, те са те отнели от мен. Те са те приютили, направили душата ти на пяна. Няма те…Приеми го! Трябва да го приема. Но ето, пет месеца ходя назад, връщам се в онзи ден, когато казаха, че не са те намерили. Затварям очи, искам да видя образа ти, искам да си припомня очите ти. Не мога да те видя. Образът ти е като на забавен каданс. Виждам как ходиш, чувам смеха ти, но не виждам лицето ти. Помня всяко чувство, но не и теб. Търкулва се самотна сълза по замръзналото ми лице. Свлича се бавно, търкаля се като малко камъче, превръща се в топче лед, пада в краката ми и се разбива на милиони парченца.
Влизам през вратата, чувам нови гласове. Ходя по стерилния коридор и виждам всички чакащи да посетят свой близък, който сигурно не осъзнава къде е, а още по-малко кой го посещава. Ходя устремено напред. Знам, че трябва да те видя за последно преди да затворя вратата, да я заключа и да я изтрия. “Добър ден, номер 354, ако обичате!” Взимам ключа и влизам в малка стаичка. Отварям чекмеджето. Разгръщам рапорта, записан от сестрата. “На 02.08.2000 Д.М. почина от тежка форма на шизофрения” Виждам снимката ти. Ти ли си.. Пет години ли минаха? Не бяха ли пет месеца? Падам на земята, плача, клатя се нам да уо осъзная-м дт месосъ?нПад искам да го проумея. Да си спомня кога за последно беше ти. Кога стана Вие. Кога всичко рухна. Влиза сестрата, подава ми едно хапче. Изпивам го, успокоявам се…заспивам.
Събуждам се като че ли след две седмици. Гледам през прозореца. Виждам пликче, реещо се из въздуха. Изсмивам се… Какъв е този смях? Още един път.. Ха-ха. Като че не… Не може да съм аз. Не… Какво става? Обръщам се, стаята е бяла и има само едно легло. Поглеждам към вратата и малкото прозорче. Ти се усмихваш. Очите ми се разширяват, сривам се, падам. Не мога да дишам. Та ти си жив! Ставам, посягам да отворя вратата, заключена е. Надигам се и виждам надпис на отсрещната врата – Отдел тежки психични отклонения. Виждам гърба ти, ти си тръгваш. „Чакай!” Но вместо тези думи се чува едно „Ха-ха”. Влиза жена с бяла престилка, дава ми някакви медикаменти – жълти, бели хапчета. Успокоявам се, сядам и гледам през прозореца. Виждам гълъб… Да, той гледа в мен, той ми се усмихва… Ха-ха. Вратата се затваря… сама съм, теб те няма. Е, някога може да се видим. Нали? Ха-ха. Аз съм добре, знам че съм добре. А ти…, ти си навън и ме чакаш, нали?
Антоанета Пепелджийска 9 м клас
___________________________________ Aide vsi4ki ...udri uino racete gore si4ki az sum ceko sifonq i ot sutrin do ve4er gajeta gonq posle gi ka4vam na bashta mi
na moskvi4a shoto Ceko Sifonq e ebati pi4a
|