Горещината не смущаваше Аверал Сенчестия, макар денят да беше твърде топъл за късната пролет. Не му пречеше и обстановката – колибата беше зле стъкмена и слънцето прозираше между трупите, хвърляйки тесни ивици светлина – но той беше ходил на далеч по-бедни места. И все пак Аверал стоеше тук от три часа и нямаше изгледи да се махне скоро – а чакането го дразнеше неимоверно. Още повече го дразнеше невъзможността да направи нещо при все цялата си сила. Отначало беше хвърлял нервни погледи на Сендагал, облегнат на стената със сякаш безкрайно търпение, и Макриел, в жалките му опити да успокои стенещата жена. След това Аверал седна на пръстения под в един ъгъл, кръстоса крака и потъна в размисъл.
Мислеше за иронията на случката. Ако се отпуснеше така зад дебелите стени на замъка си, заобиколен от слуги и стражи, щеше да умре преди да изтекат десет минути... Но тук и сега, сред двамата си най-омразни врагове, той беше в безопасност.
Мислеше си за начина по който бяха подбрани. Тримата си приличаха твърде много за произволно подбрани от трите най-силни враждуващи организации. Познаваха се по-добре от нормалното за врагове. Мразеха се повече от нормалното дори за врагове. Но и тримата нямаше да позволят алчността или отмъщението да надделее. Не бяха от най-влиятелните, даже напротив. Бяха губили власт, известност, слава (без Сендагал, но расата му беше провалила чедата си още преди той да се роди) и бяха късметлии, че имат втори шанс. Нямаше да го пропилеят за нищо на света, защото трети шанс не се даваше. Не и в този суров свят. Затова тримата кротко си седяха вместо да се хванат за гушите. ”Смешно – помисли Аверал – със Сендагал се ненавиждаме, но и двамата мислим Макриел за безполезен мекушавец. И с Макриел се мразим, но смятаме Сендагал за остатък от предишна ера, който трябва да осъзнае, че времето му е отминало. А единственото, за което двамата биха се съгласили, е че аз съм предател, незаслужаващ да живее и ден повече.” И макар взаимно да презираха характерите си, те взаимно уважаваха силата си. Тримата си приличаха дори както стояха в тук. Носеха дълги роби в черен цвят въпреки жегата. Сякаш се опитваха да скрият някакво уродство. Което беше глупаво, под робите носеха човешки тела и всеки би ги помислил за хора, ако ги видеше голи.
Но всеки от тях носеше отпечатъка от своето призвание. Сендагал, например, избягваше да се намесва. Само той щеше да седи и чака, дори ако това не му беше наложено отвън. Макриел, от своя страна, беше единственият от тримата, роден като човек, и още гледаше на хората със симпатия. Той щеше да обезболи раждането, а Аверал – да разпори жената – защото не му се губеше време, а и жената не беше от значение. „Защо в името на адовете още не е свършила – разгневи се Аверал – все пак няма да роди пет деца. Само да не знаех, че ще пострадам по-зле от нея, ако я нараня, досега да съм извадил близнаците.”
Мислеше и за цената, която света плащаше за това. Предстоящите събития изискваха чудовищен потенциал, а въпреки несигурното примирие излишъци нямаше. Сили, по-висши от Наместниците, по-висши отколкото Аверал можеше да си представи, взеха решение. „Е – реши Аверал – щом трябваше да се даде, добре поне че е нещо, което и без това ще бъде изгубено”. Но болката оставаше. В този ден последният император на Римската империя щеше да умре. Аверал отлично знаеше, че Рим от векове е болник на смъртно легло, но не можеше да потисне чувствата си. Още от изгрева на Римската република великите организации се бореха за правото да „упътват” държавата.
Внезапно Аверал усети промяна. Изправи се бързо на крака и отиде до жената. На вид нищо не се беше променило, но дори Сендагал се приближи. След няколко секунди колибата отекна от писъци. Макриел зашепна нещо успокоително в ухото на жената, но тя едва ли можеше да го чуе.
Когато децата най-сетне се родиха Аверал можа да разбере забавянето и писъците. Бебетата се бяха прегърнали и излизаха едновременно вместо едно по едно. Сега на майката можеше да се въздейства без опасност и Макриел с един жест спя кръвта и болката. Сендагал пое децата, протегна ръка и нокътя на показалеца се изостри и увеличи до половин дължина на пръста, когато преряза общата им пъпна връв. Подаде момичето на Макриел, а момчето на Аверал и отново се отдръпна. Различаваха се много едно от друго. Момчето имаше тъмно - кестенява коса (само няколко косъма всъщност), черни очи и бледа кожа, докато момичето беше с тъма кожа, руса коса и сини очи. Аверал забеляза, че когато едното си поема дъх, другото издишва с плач. Общият им рев им никога не прекъсваше, но и никога се усилваше. Той ги наблюдаваше с почуда двадесет секунди, но синхронът им не се наруши.
Върнаха децата на майката, а след това всеки й даде по една златна монета. „Като влъхвите – усмихна се лукаво Аверал когато погледна децата за последно – само че те са почитали младенеца, а не са го използвали за своите цели.”
Тримата излязоха от колибата и се отдалечиха от селото. За пръв път, откакто се събраха, Макриел разчупи тишината.
- Толкова много потенциал... и толкова меки създания. Като глина. Какво изкушение, а?
- Прекалено меки – възрази Аверал – няма да запазят формата, която им дадеш. Първият срещнат ще ги преоформи.
- Прекалено добро равновесие. – добави Сендагал – Ако въздействаш чрез едното, другото ще възстанови положението. Ако едното ти е приятел, другото ще ти е враг.
Вървяха известно време мълчаливо преди Макриел отново да заговори.
-Надявам се да е момичето. За момчето ще ме боли по-малко...
„Сега вече прекали – помисли Аверал – имаше шанс да се излъжем, по предишните ти думи, но сега се издаде. Наивен си, но не чак толкова. Сигурно си мислиш дори да извлечеш полза за братството си от положението, но не можеш...”
Мислите му бяха прекъснати от както винаги равният глас на Сендагал.
-Прекалено са равностойни. Смятам, че ще се срещнат отново преди единият да изчезне.
След няколко минути тримата стигнаха до целта си - дрипава фигура седнала на земята до пътя. За обикновените хора чакащият би изглеждал като обикновен просяк – ако не се броят очите, отразяващи света като огледални сфери.
Аверал обаче, както и повечето истински силни същества, имаше дарбата на Истинско зрение. Това позволяваше да прозре през плътта и да се види поне част от същността. Можеше да „вижда” емоциите и да не се влияе от маскировката на тялото. Погледнати през това сетиво хората изглеждаха като полупрозрачно яйце или пламък, рядко по-голям от физическото им тяло, докато истинските образи на Макриел и Сендагал бяха далеч по-сложни и ярки, големи колкото къща. Седящото същество (ако някога е било човек, то сега нямаше почти нищо общо) светеше по-силно от слънцето.
Те паднаха на колене и се поклониха дълбоко.
-Всичко мина добре, господарю. – обади се Макриел.
-Не видях нищо нередно, велики. – добави Сендагал.
Повелителят им направи знак на Аверал да не говори и се замисли за минута, преди да проговори.
-Облагите които извлечете сами ще бъдат единствената награда за труда ви. Но не прекалявайте. Избирах ви дълго. Би било жалко, ако някой от вас се провали. Знаете какво да правите...
Поклониха се отново. И тримата почувстваха облекчение при звука на човешката реч. Когато по-рано им беше обяснил какво иска от тях на обичайният за него език те усещаха словата му като забити в душите им пирони.
Когато вдигнаха поглед „него” вече го нямаше. С немалко облекчение всеки от тях тръгна обратно по пътя си.

Това ми е първият разказ, кажете дали има смисъл да поствам останалото.

Супер е, батка!!!!!
Поствай и останалото, че не мога да чакам!!!

Корт се опита да изхвърли болката от ума си и удари отново. Кокалчетата му кървяха и оставиха отпечатък – още един сред многото. Центърът на ризата беше така покрит с пресни и стари следи, че цветът, някога бледо зелен, вече не си личеше. Дрехата беше притисната с камък на перваза на малкото затворническо прозорче, така че да виси до стената.
- Ако ме бяхте хванали преди седем години щях да го заслужавам, но не сега - гласът му беше натежал от омраза и жлъч докато сипеше удари върху ризата. – Не можете да причините това на майка ми.
„Втората ти майка” обади се онзи глас в главата му, който винаги се опитваше да го уязви. Младежът се свлече на колене, но вяло отговори мислено. „Тя ме прие когато майка ми ме донесе в селото и умря. Тя ме хранеше и търпеше докато още бях свободен.” „Стига си циврил – отново проговори гласът – тук си само от една година.”
Корт си наложи да си спомни всяко събитие от онзи съдбовен ден преди една година. Това беше ритуал, който извършваше всеки ден. Изправи се отново и започна отначало да докосва ризата с юмрук, но постепенно да засилва ударите. Скоро образите от вътрешната страна на главата му затъмниха погледа му. Припомни си как видя майка си на земята, техният смях, опустошителният си гняв, как другите селяни се опитваха да го спрат докато удряше главата на господарския син Галидан в зида на кладенеца...
През цялото време беше удрял ризата с дясната ръка и когато изплува от спомените си представи, че благородничето е облякло дрехата пред него. Корт вля целият си гняв в един удар с лявата ръка. Болката го събори на пода и той прехапа устни, за да не изкрещи.
Ритуалът приключи с единственият успокоителен спомен от онзи ден – Галидан в безсъзнание, целият покрит със синини, лицето му в кръв, ръцете и единият му крак извити неестествено, а мечът му още в богато украсената ножница. Не бе имал време да изтегли оръжието си.
Корт се успокои и продължи с упражненията, на които го научи вторият му баща. Бивш войник, Тит беше получил рана от която тялото му се преви и сгърчи. Беше изгубил и първите три пръста на дясната си ръка, но остана силен човек и показа на Корт много неща преди да умре, малко след десетия рожден ден на Корт. Именно гледката на майка му, съсипана от труд и скръб, го беше накарала да зареже хулиганствата и да стане момче за пример.
Когато привърши с упражненията Корт облече ризата си. На каменната стена под прозореца личаха пукнатини. След едногодишно блъскане, макар и през риза, се беше образувала дупка, педя широка и три пръста дълбока. Младежът огледа постиженията си и изсъска презрително:
- След още една година ще пробия камъка и ще те убия Галидан. Мразя те! Мразя всички благородници! Угоени свине!
Корт осъзна безсилието си и се разсмя.
- Ако изобщо те стигна. Ти сигурно цяла година си тренирал бягане.
Той се изтегна в далечният край на килията, където есенното слънце можеше да го огрява. Не биваше да изстива отново – така нямаше да може да тренира. От време на време се преместваше, за да остане в бавно движещото се слънчево петно.

Събуди се от шум на отключване. Дебелата дъбова врата се отвори и влезе Гарет, пазача на подземията.
- Последвай ме. – изръмжа той и тръгна без да погледне дали Корт ще го послуша. Младежът го последва учудено. От двете страни на вратата стояха още двама мускулести стражи, които тръгнаха след него. ”Не ми се доверяват – сънено си помисли Корт – сякаш имам къде да избягам. Дано майка не се е опитала да го подкупи.” Гарет щеше да вземе парите, да го убие и да обяви, че се е опитал да избяга. Според слуховете вече го беше правил няколко пъти.
Малката група излезе от подземията на вътрешния двор сред яркото следобедно слънце. Спряха до външната порта и след едно гърлено „Остани тук” Гарет влезе в една малка врата на двадесетина метра. Двамата стражи останаха, преструвайки се, че гледат настрани. ”Наистина ли ме мислят за толкова глупав, че да избягам? – учуди се Корт – Портата е отворена, но съвсем случайно над нея стоят няколко стрелци. Един глупак би станал на игленик преди да пробяга и половината разстояние до безопасността.” Погледа му пробягна по прозорците на сградата. На един от тях стоеше Галидан. Корт го фиксира с поглед и благородника почти избяга навътре. Куцайки, доколкото можеше да се определи. Усмивката на Корт се разшири за кратко, преди той отново да се стегне. Очите му, несвикнали на толкова много светлина, вече го боляха.
Корт забеляза Гарет да излиза от сградата, разговаряйки с добре облечена млада жена. С тъмна коса, дребна и стройна, тя беше най-красивата, която Корт беше виждал. Това никак не му се стори чудно, защото той досега беше виждал само селянки, загрубели от труд и лишения. Жената пред него, несъмнено благородница, имаше бледа кожа и фини ръце, сякаш никога през живота си не е работила.
Лицето й му се стори познато. Изведнъж си спомни. Дрехите й я караха да изглежда по-възрастна, но тя всъщност беше все още момиче, едва ли по-голямо от самия Корт. Същото момиче няколко пъти надничаше през решетката на прозореца му. Тя го гледаше сякаш той беше непознато животно, затворено в клетка. Тогава му отне много усилия да не скочи и да се опита да хване косата й или да и се скара, че му прави сянка. Корт се зачуди какво още му е приготвил деня.

Ако имате коментари моля кажете точно какво (не) ви е харесало. Идеи също ще са ми много полезни.

Лейди Авелин видя как изведоха младежа. За разлика от повечето затворници, той не изглеждаше, сякаш ще падне всеки момент. Когато Корт се обърна да огледа прозорците, тя забеляза кървавото петно на ризата му.
-Гарет, какво си направил на момчето? Вижте му гърдите! – бяха първите и думи, когато тъмничарят влезе.
-Ам’че нищо, милейди. – гласът му беше почтителен, но очите му пробляскваха насмешливо. Сякаш казваха „Момчето е поне с година по-голямо от теб, момиченце.” – Той сам си го прави. Слага ризата на прозореца и удря, докато не си помаже пръстите. Прави го всеки божи ден.
-Говориш глупости Гарет. Никой нормален не би го направил.
-Милейди, Корт хич не е нормален. Когато някой го гледа не обелва дума, но често го чуваме да си говори сам. Пък и кой нормален би се нахвърлил на брат ви?
Двамата излязоха на двора и се запътиха към обекта на своя разговор.
-Аз например, ако ставаше дума за моята майка. А жалкият ми брат няма да излезе поне един месец от имението от страх момчето да не го убие.
-Лейди Авелин, брат ви не е нито слаб, нито страхлив.
-Галидан щеше да умре, ако не бяха селяните, които толкова презира. А сега замълчи!
Почти бяха прекосили двора. Авелин се усмихна на Корт. Това обикновено караше хората наоколо също да се усмихват, но не и в този случай. Младежът още повече се намръщи. И не отместваше поглед от очите й. Повечето момчета (и доста мъже) я зяпаха от глава до пети и отбелязваха колко е красива. Авелин се замисли с коя от многото любезности, на които я бяха учили, да започне разговора. Тя отвори уста и замалко не изтърси „надявам се да ви е харесал престоя тук”. Ругаейки се наум, тя забеляза как Корт гледа отворената и уста с присмехулно вдигната вежда. Едвам се сдържа да не напсува и него, но това не е от нещата, които са позволени на младите дами.
-Първо искам да ти кажа, младежо, колко съжалявам, че се наложи да прекараш една година в тъмница. Когато разбрах за какво става въпрос присъдата беше вече издадена и не можеше да се отмени. Успях обаче да я намаля от пет на една година.
Корт настръхна. Когато благородниците искаха нещо малко, просто го взимаха. Когато искаха нещо голямо, издаваха заповед да им се даде. Щом се подмазваха, значи искаха кожата и душата му.
Авелин очакваше радост, благодарност или (в най-лошият случай) недоверие. Селянинът се стегна сякаш го бяха ритнали. Тя реши да продължи по-полека.
-Знаеш ли коя съм аз? – никаква реакция – Аз съм лейди Авелин Тирел, дъщеря на господарят ти. Не си ме виждал досега понеже се върнах от столицата преди десет месеца. – лицето на Корт не трепна – Падам се сестра на глупака, което си пребил точно преди една година. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре той един месец прекара на легло и още ходи с бастун.
Гарет се стегна, а стражите се раздвижиха неловко. Този разговор явно ги нервираше, но младежът само изсумтя. Може би се страхуваше? Авелин посочи петното на ризата му.
-Гарет ми каза, че сам си направил това, Корт. – „Селяните се държат по-добре, ако знаеш имената им” бе казал баща й. – Вярно ли е? Няма защо да се страхуваш от него ако е вярно.
Сякаш нарочно искаше да провали усилията й да успокои Корт, един от стражите пристъпи напред с палка в ръка.
-Отговаряй като те питат, селяк.
Авелин го стрелна с поглед и той спря точно преди да удари Корт по гърба.
-Знаеш ли, Корт, очаквах малко благодарност от теб. Помогнах на майка ти – намерих й лека работа в кухните. – само навъсен поглед – Тя имаше съвсем различно мнение за теб. – изсумтяване – В името Христово младежо, кажи ми поне защо толкова обичаш да си говориш сам?!
Корт се сепна. Когато беше петгодишен през селото мина свещеник. Той говореше за себе си в трето лице и си бъбреше сам. Когато го попитаха защо, той им се усмихна, каза им и намигна на Корт. Защо да не им го каже сега? Щеше да постави тази лъжкиня на място и си струваше побоя, който щеше да отнесе. Благородниците не се интересуваха от селяните и не им помагаха. Първите думи на Корт към човешко същество от една година бяха:
-Обичам да говоря с най-умния наоколо.
Отне им секунда да го схванат и тогава очите на Гарет и Авелин се разшириха едновременно. Корт беше сигурен, че стражите зад него реагираха по същия начин. Баронът избираше само по-схватливите за тъмничари. Един от тях стовари палката си по тила на затворника. Корт се олюля и пристъпи напред от удара, но не падна. Ръката на стража се вдигна отново, Корт го усети с гърба си, когато благородницата избухна в смях. Тя се преви, стискайки корема си с две ръце, кикотейки се с всички сили. По целият двор хората се обръщаха за да я видят. Изведнъж звънливият й смях му напомни смеха на брат й, докато удряше майка му. Ръцете му се стегнаха в юмруци.

Авелин наистина хареса шегата. Кой можеше да предполага, че селянинът ще е толкова остроумен. Заслужаваше да му се прости язвителността. Кискаше се с цяло гърло, против всички правила на приличието, на които я бяха учили. Десет години обучение във висшето общество не бяха успели да убият чувството й за хумор и сега, уронвайки достойнството си, тя просто не можеше да спре. И тогава видя очите на Корт. Не бяха смутени или молещи за прошка. Те горяха. От гърлото му се носеше слабо ръмжене. Целият бе настръхнал като вълк, готов за скок. За секунда разбра страха на брат си. После дойде гнева. Смехът й секна като отрязан с нож. Значи можеше да я обижда, но не даваше да му се присмиват?... За какъв се мислеше? Думите изригнаха от устата й:
-За какъв се мислиш селяко? Мислех, че си достоен, защото си защитавал майка си, но ти най-вероятно си искал просто да ограбиш брат ми. Ти с нищо не си по-добър от него. Смятах да ти предложа работа тук, в имението, но явно съм сгрешила. Ще приемеш ли титлата на баща ми, или трябва да ти предложа кралската корона за да си отвориш устата да кажеш някоя глупост. Махай се от очите ми! Изчезвай преди да си виснал на бесилката!
Когато свърши, Авелин осъзна че е крещяла с всички сили, а носът й беше почти забит в него. В очите му вече пробляскваше страх, макар да стърчеше поне педя и половина над нея. Съдейки по мястото, където стояха, той беше отстъпвал поне три крачки. А тя стоеше толкова близо до него, че усещаше миризмата му – напластяваната с месеци воня на пот и мухъл, и роклята й за езда почти го докосваше. През стиснатите си зъби Авелин изсъска:
-Ако все пак решиш, че работата тук не е под достойнството ти, кажи на прислугата, че лейди Авелин иска да говори с теб. И очаквам извинения на колене, червей такъв.
Тя се обърна на пети и закрачи към стаята си. Над целият двор тегнеше тишина и всички погледи я проследиха. Никой не помръдваше. Когато стигна вътрешното стълбище, далеч от всички погледи, шокът я застигна. Дишането й стана хрипкаво, коленете й се разтрепериха, цялата се изпоти и пред очите и притъмня. Какво си въобразяваше тя? Той беше опасен престъпник – можеше да й се хвърли и да й счупи врата преди някой да реагира. Тя се подпря на парапета и погледна през прозореца. Нямаше го във вътрешния двор, сигурно си беше тръгнал. Много му здраве. Дори мисълта й беше изцедена от сила и емоция.
Авелин едва се добра до стаята си на третият етаж, възнамерявайки веднага да си легне и да се разплаче. Хвърли поглед към огледалото – по бузите и челото й бяха избили тъмни петна... и отиде на прозореца, гледащ към пътя. Корт вървеше бързо към селото. Как го постигаше?! Всички, стояли дълго в затвора, при освобождението си скачаха и тичаха от радост за пет минути. После падаха на земята и се влачеха, докато някой не им помогнеше. Поне тези, които тя беше виждала, а те не бяха толкова много. Но дългото стоене на едно място би трябвало да се отрази еднакво на всички. Той почти се беше изчезнал от поглед. Точно когато Авелин щеше да се дръпне от прозореца Корт се обърна и погледна към нея. Той беше просто петънце в далечината, но тя беше сигурна, че я е видял. След няколко удара на сърцето той продължи по пътя си. Тя също се завъртя и замръзна. Баща й стоеше в стаята. Когато поискаше, той можеше да е напълно безшумен.
-Гордея се с теб, дъще. Предполагах, че се хвърлиш на леглото и ще се разцивриш... отново.
Бузите на Авелин пламнаха. Дано само да го сметнеше за гняв. Когато тя проговори, гласът й беше приглушен и задавен.
-Направих толкова много за него. Той само ми се подигра.
-Не забравяй, щерко. Това, че даваш на простолюдието причини да те харесва, не значи, че ще го направят. Между другото вечерта ще има увеселение в чест на един мой гост – граф Романов. Граф Перел също ще бъде там. Както и ти самата, разбира се.
Авелин наведе поглед и кимна. Остана така, докато не чу хлопването на вратата.

Корт вече виждаше селото си. Имението беше построено на хълм, но въпреки нанадолнището краката го боляха. Повечето упражнения, които бе научил от баща си, бяха за ръцете, а други не бяха подходящи за килия. Очевидно поне някои бяха помогнали малко. Имаше чувството, че стъпва върху нажежен метал, но последният път който се му се стори, че я вижда на един прозорец. Едва ли е било някоя слугиня, местните момичета имаха по-света коса и по-тъмна кожа. Авелин приличаше повече на него, сякаш бяха брат и сестра. Корт тръсна глава. От къде му идваха тези мисли? Брат на благородничка?! Единственото, което му оставаше, беше да не пада по очи, докато тя го гледаше. Ако не ме е излъгала, помисли си Корт, значи съм затънал в сериозни неприятности.

Знам, че разказа е дълъг. Заедно с този откъс съм постнал половината.
Знам, че досега не се е случило нищо по-интересно. Но не може на всяка страница да има тупаници, все пак. Почакайте малко.
Ще съм благодарен за всяко обосновано мнение.
Последна подробност. Авелин и Аверал нямат нищо общо, освен първите три букви на името. И те трябваше да са различни, но ме мързеше да измислям имена.

Лейди Авелин седеше пред камината и гледаше пламъците сякаш живота й зависеше от това. Знаеше много добре, че трябва да се разхожда из залата и да весели гостите. Особено онзи граф Не-Знам-Си-Кой от другият край на света, проклет да е. Но от както влезе в залата тя само се завъртя, спомена няколко пъти колко й е студено и колко обича мириса на горящо дърво. Оставаше само да обяви на висок глас, че смята цяла вечер да седи пред камината и да чака. Киселото й настроение явно личеше от далеч, понеже никой не се приближи до нея. Всеки момент баща й щеше да се почви и да я смъмри за поведението й...
При все че очакваше нещо подобно Авелин подскочи нервно, когато почувства нечия длан на рамото си. Тя се обърна и видя баща си да взима стол и да и се усмихва притеснено.
-Трябва да говорим, дъще. И все за важни неща.
Гласът му звучеше уплашено. През целият си живот Авелин рядко го беше виждала усмихнат, но никога притеснен, а още по-малко - уплашен. Тя отвърна смутено:
-Както заповядате, татко.
-Знам, че откакто майка ти почина не обичаш християнството и не те карам да носиш неговите символи. Моля те обаче да вземеш това. – Баща й и подаде закривен кинжал, който дотогава бе крил в ръкава си. Авелин ахна. Дръжката и ножницата бяха инкрустирани със сребърни кръстове, а когато извади острието тя видя, че ръбът му също е сребърен. Това не беше никак нормално. Баронът обичаше практичните неща, а среброто беше твърде меко за подобно оръжие. Въпреки всичко тя започна да му благодари, преди той грубо да я прекъсне.
-Носи го винаги! – гласът му вече си бе върнал обичайните деспотични нотки. – Утре искам да си избереш телохранител. Той ще те придружава навсякъде – в имението и извън него. Напоследък има много бандити.
Авелин си спомни десетките обесени разбойници след мащабната чистка преди седем години. Оттогава бандитите заобикаляха земите на барон Тит. Сигурно се страхува от наемни убийци, помисли си аристократката.
-Още нещо, татко?
-Да. Не излизай от стаята си през нощта. По никакъв повод и с никакво извинение. Това е заповед и ще й се подчиняваш ако не искаш да бъдеш сурово наказана.
След тези думи той стана и си тръгна. Авелин не виждаше смисъла на целия разговор. Очевидно не беше ядосан от това, че кисне тук. Иначе нямаше да й даде кинжала, а и не спомена и дума за това. Но защо толкова държеше да стои в стаята си? Тя никога не го правеше, освен за да присъства на празненства организирани от баща й. Изведнъж тя си спомни, че той носеше сребърен кръст на врата си. Това беше още по-странно, но преди да го обмисли добре една слугиня приближи и приклекна в реверанс.
-Един младеж иска да Ви види, милейди. Селянин. Щях да го отпратя, но беше много настоятелен.
-Доведи го в библиотеката след две минути, Сета. Аз ще се оправям с него.
Прислужницата я погледна учудено, но после се разбърза да изпълни заповедта. Авелин отиде в библиотеката, взе една книга и се престори, че я чете. Едва в последният момент осъзна, че я държи наопаки и я обърна бързо. И без това едва ли той можеше да чете, но за всеки случай... Вратата вече се отваряше за да мине Корт.
-Е, Корт. За да ми се извиниш ли дойде?
-Да, милейди. Не Ви повярвах, но после майка ми каза, че сте права. Тя... се отнесе много сурово с мен. Не че не го заслужавах – добави той бързо. Гласът му вече не звучеше дрезгаво както следобеда, а по-гладко и плътно. – Ако решите, че заслужавам да излежа останалите ми четири години, ще го направя.
Авелин го огледа. Не само гласът му беше различен. Косата му не беше подстригана, но поне беше сресана. Кожата още беше нездраво бледа, но изглеждаше чиста. Носеше груби, но чисти и шарени дрехи. Без съмнение – най-добрите, които притежаваше. Изглеждаше съвсем различен. А вътрешно? Авелин се сети колко подигравателно беше вдигнал вежда и се опита да направи същото. Явно не се справи зле, защото Корт въздъхна и коленичи. Очевидно се беше надявал да избегне това.
-Съжалявам, че не ви повярвах, милейди. Съжалявам, че ви се подиграх, милейди.- Думите му звучаха като извадени с ченгел.
Странно, дори така младежът успяваше да запази известно достойнство. Досущ като победен крал, очакващ снизхождение, помисли Авелин. Тя започна с най сладкият си глас.
-Признаването на грешката е винаги добро начало. Но не винаги е достатъчно за да я поправи, разбира се. Да разбирам ли, че вече не смяташ работата тук под достойнството си?
Корт преглътна с усилие „работата като затворник ли имате предвид?” и отговори:
-Да, милейди. Моля ви само да продължите да помагате не майка ми. Тя не е добре със здравето.
-Добре. Достатъчно си коленичил. Седни някъде. – тя се настани в едно от креслата и махна с ръка към останалите. – Искам да ти задам няколко въпроса.
Младежът бързо се изправи, изпълнен с благодарност, че мъчението е приключило.
-Първо искам да знам защо така се ядоса когато се разсмях. Би трябвало да си доволен, че не се разгневих на шегата ти.
-Напомнихте ми за брат си, милейди. И той се смееше когато бутна майка ми на земята и започна да я рита.
-Разбирам. Можеш ли да четеш и пишеш? А да се биеш с меч? Научих, че баща ти е бил войник. Наистина ли се е казвал Тит, като баща ми?
Корт зяпна. Та тя скачаше от тема на тема и задаваше толкова странни въпроси.
-Не мога да чета и пиша – никога не ми е трябвало. Не знам да де бия с меч, но въртя добре тояга. Баща ми наистина е бил войник. Променил е името си на Тит, когато влязъл във войската на баща Ви. И той ми е втори баща.
-Можеш ли да смяташ? Да яздиш? Разкажи ми да истинските си родители.
-Не мога да смятам и яздя, милейди. При нас конете само влачат ралото, а парите са твърде малко, за да ги смятаме. Колкото до родителите ми... Не знам нищо за баща си. Майка ми е дошла от изток, носейки ме. Постоянно плакала за изгубената си дъщеря. Била болна и умряла преди да изтече ден от пристигането й. Въпреки бедните и дрехи намерили много медни монети и една златна. Майка Марта взе мен и парите. Медта похарчи, за да ме отгледа, а златото скри под един камък от оградата. Трябва да съм бил на по-малко от половин година. Оттогава официално съм неин син. Дори не се предполага да знам, че съм осиновен.
Исусе спасителю, дано да няма повече въпроси, помисли Корт. За негово облекчение Авелин се усмихна и каза.
-Вече знам какво да правя с теб Корт...

* * *

-Какво?!-Барон Тит изглеждаше потресен, но скоро щеше да се успокои достатъчно, за да се ядоса истински. – Той – твой телохранител?! Та момчето не знае с коя ръка се държи меча!
-Ти каза, че мога сама да избера своя пазител, татко. Нима ще нарушиш думата си?
-Но първият бандит, метнал камък, ще го убие и ще те отвлече! Имах предвид да избереш измежду най-добрите стражи.
-Няма значение какво си имал предвид. Има значение какво си казал.
-Има неща по-важни от думата ми. Живота на дъщеря ми, например.
-Нима? Когато поисках да освободиш Корт ти каза, че вече си произнесъл думата си и не можеш да я върнеш дори за да освободиш невинен.
-Но...
-Никакво но. Ти каза още, че единственото нещо по-важно от думата на благородник е думата на благородник дадена на друг благородник. Нима ще я нарушиш?
-...
-Колкото до уменията на Корт с меча, майстер Телосиъс ще го обучава.
-Майстер Телосиъс няма време за...
-Вече говорих с него. Отначало се опъваше, но после се съгласи. Както ще се съгласиш и ти. Няма какво друго да направиш.
-Но дъще...
-Помисли и за друго, татко. Корт се е нахвърлил с голи ръце срещу трима въоръжени. Един от тях е имал меч и, държа да отбележиш, е трябвало да знае с коя ръка за го държи. Обърнал е приятелите на Галидан в бягство и едва не го убил. Такъв човек искам да ме защитава.
-Корт е неблагонадежден престъпник. Как можеш да му се довериш?
-Корт се е нахвърлил на Галидан за да защити майка си. Докато тя е тук, а тя ще остане - уредила съм й работа в имението, той няма да ми посегне.
Баща й отначало само отваряше и затваряше уста, търсейки доводи. След това понечи да изругае победено. Накрая се разсмя, докато от очите му не потекоха сълзи. Авелин си отдъхна. Баща й успя да се успокои и каза:
-Дявол да го вземе, дъще. Когато за пръв път се опълчих срещу баща ми бях с години по-голям от теб. Защо не се роди син. Щях да ти оставя земите и титлите и да умра спокоен. С такава радост щях да омъжа Галидан за някой принц.
Авелин си представи брат си в рокля и също се разсмя. Когато спря да се кикоти баща й я попита:
-Носиш ли кинжала, дъще?
-Да, татко.- и го измъкна от ръкава си, точно както той предишната вечер.
-И на теб няма да ти се отрази зле някой урок при майстера.
-Но татко. Зная как да го използвам. Виж!
Движейки се с най-голямата скорост, на която беше способна, Авелин извади кинжала и посегна. Искаше да спре ръката си на няколко пръста от гърлото на баща си, за да покаже какво може. Баронът се метна встрани и удари китката й. Кинжала излетя от внезапно омекналите й пръсти. Преди да се беше отдалечил и на две педи от ръката й, Авелин усети ритник в корема и юмрук в лицето. Тя залитна назад и се блъсна в стената. Сложи ръце на кървящият си нос и отвори уста да изкрещи от болка, когато почувства върха на меча върху гърлото си. Авелин моментално дръпна ръце от лицето си и ги разпери встрани. „Това , бе казал някога баща й, е най беззащитната поза. Заемай я само когато си се предала напълно”.
-Щях само да ти покажа колко съм бърза. Нямаше да те нараня. Кълна се!-Изпищя тя отчаяно.
-Разбира се.- Гласът и очите му бяха леденостудени.-Следващият път, когато го направиш, ще те убия.
В Авелин се бореха страхът и облекчението, че няма да умре веднага. Виждала бе баща си такъв само веднъж, когато трябваше да убие предател. Липсваше предупреждение, омраза или гняв. Просто истини, изречени със спокоен, почти безжизнен глас. Мечът още се допираше до шията й. Тя се притисна до стената със все сила.
-Родена си жена и ще се подчиняваш. На мен, докато те омъжа и на човека, който ти избера, след това. - Едва тогава острието се дръпна и тя се свлече на колене. Повече от слабост, от колкото да го умилостиви. Когато сърцето престана да бие сякаш искаше да излезе на свобода, а краката успяха да я изправят, барон Тит не се виждаше никъде. Авелин нямаше нужда да пита, за да знае че е изгубила всичкото уважение спечелено по време на спора. Но поне той не каза нищо за Корт.

Е, изглежда че сам ще си поствам тук,

Седмица по-късно.

Корт въздъхна и вдигна снопа пръчки, който трябваше да играе ролята на меч. Тоягата му липсваше. Веднъж когато й придадеше скорост трябваше само да я придържа във въздуха и тя се въртеше, общо взето, сама. Меча, обаче, трябваше да бъде хванат в края се и постоянно се стремеше да увисне като обесен. Само след седмица Корт вече ненавиждаше мечовете. Може би това беше причина, а може би следствие на ненавистта на Телосиъс към Корт. Като резултат от всичко това уменията на младежа с „благородното оръжие”, както го наричаше майстера, напредваха твърде бавно и мъчително.
В началото, когато още можеха да крият взаимното си презрение, Телосиъс организира дуел. За да покаже кое оръжие е по-добро старецът се изправи срещу Корт. Когато майстера най-сетне успя да опре меча си в гърлото на младежа, трябваше да държи меча в лявата си ръка, защото дясната му китка беше счупена.
Не помогна и факта, че Роман, внука на Телосиъс, помоли Корт да му дава уроци с тояга. Когато никой не можеше да ги види, разбира се. По ирония на съдбата Роман беше сред най-добрите ученици на дядо си, и се падаше най-често да тренира срещу Корт. Хлапето беше на дванадесет години, от които седем беше учило как да се бие с меч. Корт така и не стигна до решение дали би било по-лошо Роман да го мрази като дядо си, от колкото да му се възхищава, както сега. Достатъчно неприятни бяха и постоянните загуби.
Роман му се усмихна извинително и нападна. Движеше се по-бавно и внимателно, от колкото можеше, но това не помогна много на Корт. Той парира непохватно удара, както и следващия, пробва да отвърне, което едва не му струваше попадение в главата... и изведнъж светът отново се оцвети в червено. Зрението на младежът се притъпи. Виждаше само Роман, а и него – едва-едва, и чуваше само шума от собственото си сърце. Корт усети топлина в себе си, която сякаш се изливаше от него с всеки удар и въпреки това ставаше все повече. Тежкият сноп внезапно стана лек като перце. Маховете на меча му ставаха по-плавни и големи, по-силни и бързи. В очите на Роман се появи страх. „Не е честно - изкрещя Корт мислено – уча едва от седмица, а ме пускат срещу най-добрите.” Топлината в него се нажежи. Корт се превърна в кипящ океан, изпращащ вълна след вълна срещу брега. Мислеше все по-бавно, но въртеше снопа все по-бързо. Роман вече не можеше да отбива ударите и отстъпваше отчаяно...
Корт се свести от кофа вода, плисната върху лицето му. Той изплю кръв и парченца строшени зъби, и се изправи несигурно. Опипа слепоочието си и погледна пръстите си – бяха порозовели от кръв, примесена с вода. Едва тогава се огледа. Всички ученици бяха спрели упражненията си и го гледаха с ужас. Включително Роман, все още задъхан и стискащ отчаяно меча си. Майстера също го гледаше злобно.
-Селяко, никога няма да се научиш да се биеш с меч. Та ти изобщо не се защитаваше. Роман можеше да те намушка дузина пъти.
Корт го доядя на дрезгавият глас на стареца.
-Да, но щеше да изгуби главата си ако ме беше промушил кой да е от тези дванадесет пъти.
-Ти нападаше гневно. Казвал съм хиляда пъти никога да не нападаш в ярост.
Младежът се сепна. Наистина беше ярост. Само че тогава не изглеждаше така. Докато беше в състоянието, то му се приличаше на нажежено спокойствие. Сякаш слънцето стоеше на мястото на сърцето му.
-Гневът дава сили, майстер.
-Гневът унищожава предпазливостта и изгаря уменията, глупако.
-Имам само уменията, които ти си ми дал. А те не стигат.
-Ако не ти стигат уменията, напусни длъжността, която заемаш.
На Корт изведнъж му опротивя този спор. Отново и отново го предизвикваха да се откаже. Той погледна слънцето – доста се беше издигнало.
-Трябва за тръгвам, майстер. Нали знаете, да изпълнявам поетите задължения.
Авелин го чакаше навън. Тя вече седеше на коня си и стискаше юздите на още един. След бърз поглед към главата на Корт благородничката реши да го закачи.
-Майстер Телосиъс пак е решил да ти влее малко разум, а?
Корт се навъси като буреносен облак докато яхваше жребеца си. Направи го толкова несръчно, че едва не падна от другата страна на коня – все още нямаше опит. Авелин сметна, че е време за малко окуражаване.
-Сигурна сън, че щеше да се справяш по-добре ако наистина решеше да се научиш на изкуството на меча, вместо да се караш с учителя си.
-Никакво изкуство не е. Хващаш тъпия край и удряш с острия. – изръмжа Корт.
Авелин го погледна и я напуши смях. Нормално той се справяше с язденето по-умело отколкото с меча, но сега седеше вдървен като дъбов гардероб. Толкова прилича на баща ми понякога, помисли Авелин, ако сложиш таралеж вместо седло ще яздят цял ден, стиснали зъби, а после когато слязат от коня ще обезглавят коняря. Тя се усмихна и добави гласно.
-Няма смисъл да се мусиш. Имаме най-добрия меч майстер на няколко седмици път наоколо. Той може да победи дори татко. – дали наистина? – Точно затова баща ми го нае. Няма нищо срамно да те победи.
-Беше Роман. – изплю Корт.
-О, момчето майстер – възкликна весело Авелин – знаеш ли колко се колебах между двама ви. Сега вече съжалявам за избора си.
Корт замръзна. Погледът му спря в една точка, а ръцете му стиснаха юздите и се разтрепериха. Ако преди беше дърво, то сега приличаше на вулкан преди изригване. Сякаш беше изял жив плъх без да дъвче.
-Извинявай Корт. Наистина прекалих.
-Няма за какво да се извинявате, милейди. Съжалявам ако съм развалил деня Ви с мрачното си настроение.
Думите излязоха насила и от тях не липсваше сарказъм, но лицето му омекна. „Сигурно така е изглеждал преди да пребие брат ми, помисли Авелин, а глупакът си е (помислил, че селянинът трепери от)сбъркал това за страх. От къде се е взела тази гордост у селянин? И защо продължава да ми служи. Можеше да се откаже многократно. ”
-Не си ми развалил деня Корт. Виж – тя потупа кошниците, окачени на гърба на коня й – носим си храна и не се налага да се връщаме за обяд. Сега искам да ми покажеш мястото, за което толкова ми разказваше.
Те почти бяха стигнали до голямата порта на имението. Там Телосиъс обсъждаше нещо с барона. Когато юношите приближиха Тит спря разговора си и им махна с ръка да спрат. Очите на майстера блестяха злобно, а веждите на господаря на имението се бяха свъсили.
-Момче, защо ти е тази пръчка на седлото – попита барона и посочи с поглед. Корт замисли трескаво. Всеки ден, когато Авелин излизаше за да язди, той взимаше и тоягата си. Забранено му беше да я носи само в школата на майстера. Младежът знаеше, че с меч е безпомощен, но с тояга можеше да победи някой разбойник, може би дори няколко наведнъж. В крайна сметка Корт реши да не лъже.
-За всеки случай, господарю.
-Имаш си меч. Хвърли пръчката на земята.
Въпреки заповедният тон Корт се поколеба преди да пусне любимото си оръжие. Господарят погледна дъщеря си, поколеба се, и добави с още по-твърд глас:
-Пази я добре, момче. Мисли му, ако й се случи нещо.
-Ще я пазя с живота си, господарю. – Каза с почтителен глас Корт, а в същото време си мислеше „Глупав старец, Служа на нея, не на теб. Ти ме хвърли в затвора, а тя ме освободи. Ти донесе на баща ми рана, болест и смърт, а тя даде на майка ми лека работа и прехрана. За нея бих влязъл и в ада, но не бих си мръднал и пръста за теб.”
Няколко минути по-късно, когато минаваха през гората, Корт намери каквото му трябваше – млада фиданка, от която да си окастри сопа. Но щом извади меча(само ако можеха да го видят сега старците как използва „благородното оръжие”), Авелин се намеси. Тя извади сребърният кинжал и му го показа.
-Ти се отказа от оръжието си. Така ще направя и аз. – Благородничката направи две резки по най-близката хралупа и сложи кинжала вътре. – Ще си я взема на връщане.
-Но милейди, ако ни нападнат?
-Баща ми е твърде суров с бандитите. Де да беше само с тях такъв... Така или иначе, те заобикалят земите му отдалеч.
-Миналата седмица са намерени няколко трупа.
-Убити са през нощта от вълци. Видях раните на единия. Вълците са нощни хищници. До вечерта ще сме в имението. Няма да взимаш тояга. Заповядвам ти.
Корт само сви рамене.
Яздиха без да бързат. Спряха няколко пъти, за да си отдъхнат конете. Малко преди обяд стигнаха до билото на хълма отвъд селото. Оттам се виждаше земята на много километри разстояние. Зад тях беше хълма с имението, а между двете възвишения беше се беше сгушило селцето. Двамата обаче гледаха в другата посока – към продължението на пътя.
-Много пъти съм идвал тук – каза Корт. – Винаги съм се питал от къде е дошла истинската ми майка. И къде е щяла да отиде ако не беше починала.
-Може би е отивала в замъка. – Той я погледна въпросително. – Може би е била любовница на баща ми. Ти не си негов син, Корт. Абсолютно съм убедена. По характер си приличате, но външният ви вид е твърде различен. Както и да е, може би майка ти е очаквала помощ от него.
-Не съм мислил за това. – Корт тръсна глава. – Възможно е, но се съмнявам.
-Стига сме обсъждали родителите си. Гладна съм като вълк!
Обяда се състоеше основно от питки хляб и сирене. Авелин искаше да опита „селска храна”. Това не й попречи да донесе и печено пиле и мях с вино. Корт опули очи, когато отпи глътка и отказа да пие повече. Авелин обаче не се свенеше да опитва от време на време и когато приключиха мяха беше доста олекнал. Двамата се изтегнаха на земята и се загледаха в небето. След малко Авелин хвана ръката му и заговори.
-Баща ми смята да обяви годежа ми тази вечер. – наруши мълчанието тя. Младежът не каза нищо, но стисна ръката й. – Иска да ме омъжи за един от съседните графове. Виждала съм го веднъж. Той е две години по-млад от татко ми. Не искам да се омъжвам за него. – последва дълга пауза. – Бих предпочела да прекарам живота си с теб. – още една дълга пауза. – Проклети да са всички глупави благородници и аз начело, Корт! Бих предпочела всеки друг пред него и теб пред всеки друг! Ако не беше виното, благословено да е дано, и това нямаше да мога да ти кажа. Ти си единственият човек, който се държи нормално с мен.
Нещо се размърда в Корт. Затрудни дишането му и спря сърцето му.
-Милейди, аз съм само...
-Не ме наричай милейди – Изкрещя с всички сили Авелин.
-Аз съм от простолюдието. Ти си най-красивото момиче, което съм виждал, и ти дължа свободата си. Готов съм да умра за теб. Обичам те. – Последното изречение прошепна, а му се искаше да извика, както тя преди. После той продължи.
-Скоро след сватбата ще ме забравиш.
-Никога няма да те забравя. И никога няма да се омъжа за онзи петел. Ако баща ми настои ще се самоубия. – Няма да ми се наложи, помисли си тя, той ще се погрижи. – Само кажи и ще тръгна с теб. Още сега. Ще бъда селска съпруга. Щом те могат ще мога и аз.
Гласът и си бе върнал уверените нотки.
-Този живот няма да ти понесе, Авелин. Дори да не ни намерят и не се върнеш разплакана това ще те изхаби и пречупи. След петнадесет години ще бъдеш старица. Не мога да го позволя.
-Ако говориш така за да не напуснеш майка си...
-Майка ми ще се омъжва за ковача. Най-накрая реши, че твърде дълго е била вдовица. Щеше да го реши по-рано ако не бях аз.
Помълчаха известно време. След време тя продължи.
-Корт, имам далечни братовчеди на две седмици път оттук. Те не се погаждат с баща ми и ще ни приютят. Доста далечни братовчеди всъщност. Вероятно ще трябва да работя като прислужница за да заплатя престоя си там, но това поне мога да понеса. Няма да ме похаби и няма да гладуваме. Ти можеш да станеш коняр или нещо подобно. Можем да бъдем щастливи заедно.
Авелин седна на земята и го погледна с светнали очи.
-Авелин, сигурна ли си че това е живота, който искаш.
-Абсолютно! Мога да взема малко злато за из път. Ще облека и най-добрите си дрехи, а по пътя ще ги продадем и ще купим обикновени. Няма да живеем в лукс, нито ще спим под небето.
-Но така никога няма да си лейди.
Авелин се усмихна.
-Не бъди толкова сигурен. Галидан е негоден да управлява баронството и баща ми го знае. Татко по-скоро ще даде властта на достоен враг, отколкото на сина си. О, той ще бълва огън и жупел, но когато усети как краят му идва ще те извика на смъртният си одър и ще те направи свой наследник.
-Звучи твърде хубаво за да е истина.
-Не е толкова лесно. Татко ще се опита да ни убие, особено теб. Но имаме шанс.
-Но...
Тя го притегли и целуна. Корт я притисна силно. Отделиха лицата си за секунда, ухилиха се и се целунаха пак.
Корт се почувства господар на света. Всички притеснения и грижи, които го преследваха досега се отдръпнаха. Това беше първият истински щастлив момент в живота на Корт. За хиляда и петстотин години щеше да смени десет имена и да има още три такива момента.
Когато и втората целувка свърши Корт погледна зад нея.
-Авелин, слънцето е изминало половината път до залеза.
-Не е възможно. Времето с теб тече бързо, но не чак толкова.
-Знам само, че дойдохме тук за почти половин ден и няма да стигнем имението преди залез.
-Защо изобщо да минаваме оттам. Може просто да заминем.
-Нямаме пари и храна. Нека тръгнем утре преди изгрев слънце.
-Щом смяташ, че така ще е по-добре...

яко е.продължавай

super e davai vse taka.

Благодаря ви хора, напълнишхте ми душата

Случайно или не, но конят на Корт стъпи в дупка скрита в тревата и си счупи крака още на първия километър. Въпреки молбите на Авелин младежът не се качи на нейният кон а продължи пеша. Когато молбите преминаха в заповеди Корт рече „Ще го умориш и ще стигнем още по-късно.” и спора приключи.
Слънцето залезе малко след като отминаха селото. Пълната луна наложи абсолютната си власт в небето и не се виждаше нито една звезда. Корт нервно опипваше дръжката на меча си с едната ръка докато водеше коня за юздите с другата. Вече съжаляваше, че не е учил по-добре, или поне да си беше отсякъл тояга. По някое време загледа прилепите. Определено бяха повече, отколкото можеше да се очаква – стрелкаха се наоколо на лов за насекоми. След малко Корт видя някакъв много странен прилеп – или поне на такъв приличаше отначало. На лунната светлина беше трудно да се определят разстоянията и размерите, но съществото или летеше много бавно (но как не падаше?) или беше далеч и огромно (но какво беше тогава?).
Именно заради прилепа (или каквото там беше) той пропусна да види, че вече не са сами. Когато чу мекият непознат глас се сепна.
-Приятна вечер, милейди. И на вас, млади господине.
Корт намръщено изгледа срещнатият. На пръв поглед нямаше нищо заплашително. Висок и блед, непознатия изглеждаше крехък, но ловък и подвижен. Авелин вече приказваше приятелски с него.
-Яго, колко се радвам да ви видя. Но какво правите тук толкова късно?
-Милорд баща ви ме прати. Той се притесняваше за вас и заповяда да ви потърся. Сякаш мога да ви помогна с нещо, ако изпаднете в беда.
Яго се разсмя непринудено и смехът му отекна в нощта. Корт си спомни как в миналото понякога можеше да почувства изречените лъжи. Сега това усещане се появи отново, по-силно от всякога. Стисна меча още по-силно. Авелин като че ли не усети нищо.
-Яго, ти не си подчинен на баща ми. Ти и онази жена, май беше Рая, сте слуги на Романов, нали?
-Жената се казва Рия и наистина сме слуги на граф Романов. Много наблюдателно от ваша страна. Баща ви изпрати някои от своите хора, но нямаше достатъчно свободни и затова се обърна и към мен.
-Е, намерихме се Яго. Нека да тръгваме. Корт пусни този меч най-сетне. Яго е наш приятел.
-Това не обяснява червените му очи и дългите кучешки зъби.
Яго отново се разсмя.
-Знаеш ли момче, обмислях да я пусна да си върви. Сега заради приказливата ти уста не мога да си го позволя. Благодаря ти за това.
Корт измъкна меча си и зае бойна стойка. Получи се доста по-добре отколкото по време на тренировките.
-Бягайте, милейди. Аз ще го задържа.
-Ще ме задържиш значи. Да видим.
Яго се плъзна покрай оръжието с нечовешка скорост. В единия момент стоеше извън обсега на меча, а в следващия беше на педя от младежа, блъскайки го силно. Корт прелетя три метра преди да се удари в дърво. Въпреки това не падна и не изпусна меча си. Яго, който вече беше до него, отбягна лениво няколко удара, след което хвана младежа за гърлото с едната ръка и го вдигна. С другата ръка вампира изви рязко дясната китка на Корт. Чу се изпукване и меча падна на земята. След секунда звукът се повтори, докато и лявата китка на Корт се чупеше. Той погледна зад вампира, надявайки се да види как Авелин бяга към безопасността на имението. Тя обаче само седеше на коня си и гледаше към нищото.
-Точно така, хлапе. Господарката ти не може да избяга и ще й предам зова на кръвта. Заради наблюдателността ти те оставям жив. Един съвет от мен, не ходи в имението – няма да ти повярват. Сигурно ще те убият, защото не си я опазил.
Яго пусна позадушения Корт на земята. Смъкна Авелин от коня, хвана муцуната на животното и с едно движение му счупи врата. Корт проследи с отчаяно как Яго и Авелин се отдалечаваха. Тя все така гледаше отсъстващо и не се съпротивляваше.

* * *
Нощта и прохладата изобщо не успокоиха стражата в имението. Войниците, пазещи предната порта нетърпеливо се взираха в пътя към селото, очаквайки лейди Авелин да се върне. Баронът беше станал нервен още от обяда. Когато слънцето залезе, а дъщеря му още не се беше върнала, дори не се виждаше по пътя, той избухна. Крещеше на всеки пред погледа си и през минута - две минаваше през портата, за да погледне.
Цялото внимание беше насочено към предната порта, така че никой не видя огромният крилат силует, който направи един кръг над имението и кацна на покрива над задната порта. Сендагал легна върху керемидите, а сенчестите му криле се разпростряха наоколо, покривайки както него, така и покрива, като локва кална вода, отказваща да се излее по наклона.
Задната порта беше много по-малка и рядко използвана. Пазеше се само от един страж, но той се бе изтегнал на пода и хъркаше слабо, все още стискайки полупълна дамаджана силно вино.
Сетивата на Сендагал бяха далеч по-остри от човешките и той усети приспивните билки във винито. Вампирите си осигуряваха задна вратичка, буквално. Това не го интересуваше. Единствено той видя фигурата, която излезе от гората и се запъти към имението с гигантски скокове. Очите му, снабдени с шестоъгълни зеници, без проблем разпознаха Яго, както и отпуснатото в ръцете му момиче. След това Сендагал отново насочи вниманието си към гората.
В това време Яго отиде във вътрешния двор и влезе в имението. След минута ушите на Сендагал дочуха вик, но той не му обърна внимание. Малко по-късно Рия влезе през голямата порта. Тя се усмихваше закачливо и отговаряше със смях на шегите на войниците. Малко преди да влезе в сградата Яго излезе, все още с Авелин в ръце, и я заговори.

Въпреки веселият си вид Рия не се чувстваше добре. Яго не спазваше заповедите да се въздържат, разбира се, но тя искаше да се покаже отговорна, по-силна от глада. Когато видя какво носи Яго, тя реши, че следващият път ще дадат на нея да командва. Да вземе момичето беше достатъчно глупаво, но да я носи така из имението! Можеха да го видят! Той беше няколко века по-възрастен от нея, но му липсваше мярка и не можеше да спазва заповедите, когато беше далече от господарите си.
-Приготвяй се багажите и идвай. Тръгваме след половин час. – изръмжа Яго.
Рия стисна зъби и влезе. Още на втората крачка миризмата на прясна кръв я удари в носа. Тя се огледа бързо и отвори една от вратите.
Помещението се оказа малка винарска изба, където виното се държеше докато го разпределят. Барон Тит висеше от тавана надолу с главата, а отпуснатите му ръце почти докосваха огромната локва кръв на пода. На лявата страна на врата му зееше огромна рана. Ако идиотът беше оставил трупът на двора, хората можеха да си помислят, че го е ухапал вълк просто по липса на други варианти. Рия различаваше следите от нокти по врата, но хората нямаше да ги познаят. Това излизаше извън обхвата на издънка, която да бъде използвана за увеличаване на влиянието. Тя потърси най-грозната ругатня, която знаеше. Изрече я на висок глас и тръшна вратата.

браво пич много е добре...keep up the good work

А сега е време за дъ гранд финали.

Рия нямаше много багаж за събиране. Взе кутията с гримове и бижута (така и не ги използва през последните дни), но остави всичките си рокли. Докато слизаше по стълбите мярна стаята на Романов. Вратата зееше и се носеше същата миризма на кръв. Човекът им беше служил като прикритие твърде дълго и Рия почувства отвращение към Яго. По целият път надолу тя мърмореше, че Яго щеше да има късмет, ако не го удавеха със светена вода.
Тя излезе на двора и посегна да отвори вратата на каретата си, когато чу глас зад себе си.
-Господарке, имам молба към вас.
Рия се обърна и видя един младеж да коленичи пред нея. Ръцете му изглеждаха счупени.
-Не съм господарка, момче. Аз съм слугиня на граф Романов.
-Господарке, моля ви да ми предадете зова на кръвта.
Рия зяпна от изумление. От къде можеше да знае... И защо искаше подобно нещо? Всеки който знаеше какви са, трябваше да умре, но той все пак не го беше издал. Може би щеше да го направи ако тя откажеше. Още убийства пък щяха да влошат положението. В крайна сметка надделя гладът.
-Знаеш ли какво точно искаш, момче.
Корт вдигна отеклите си ръце.
-Искам отмъщение. Галидан преби майка ми, прати ме за година в затвора, а сега и това...
-В началото ще си слуга. Ще минат години преди да разполагаш с живота и свободата си. Още ли си сигурен.
-Мога да чакам. Колкото се наложи.
Рия хвана главата му с две ръце и го придърпа, сякаш за да каже нещо в ухото му. Вместо това тя заби кучешките си зъби и засмука кръв и живителна сила. След малко Корт се отпусна и увисна в ръцете й. После тя го пусна с една та си ръка и ухапа китката си. В дупките започна да се събира гъста черна кръв. Рия сложи ръката си на сантиметър от главата му и каза:
-Ако искаш да станеш като нас, пий от раната.
Пиене беше твърде силна дума. Корт едва имаше силата да помръдне главата си, а и кръвта беше гъста като полу-захаросан мед. Когато езикът му докосна раната Корт изпадна в безсъзнание. Рия го сложи внимателно на седалката в каретата и отиде да се обади на Яго, че е готова за тръгване.

Сендагал усети Корт още преди младежът да излезе от гората. Проследи с интерес залитанията му по пътя към имението. Когато Корт влезе в двора, безмълвния наблюдател видя неестествено извитите ръце. Едва по време на разговора с Рия обаче Сендагал забеляза леката подутина под лявата мишница. Точно толкова голяма, колкото да скрие кинжал или кама. През повечето време дрехата с разкъсани широки ръкави я скриваше, а и младежът държеше левият си лакът спуснат. Сендагал се усмихна. Монетата набираше сили. Скоро двама вампири щяха да усетят мощта, с която тя заплиташе нишките на съдбата.
Сендагал даде на каретите четвърт час преди да скочи от покрива. Крилата му се завихриха над него, приемайки истинската си форма само за секунда, колкото да го спуснат меко на земята. После се сгънаха в раменете и изчезнаха. Сендагал затича бързо, но леко и безшумно, с темпо, което можеше да поддържа със седмици. Скоро се превърна в още една сянка в нощта.

* * *

Корт се събуди, защото постоянното друсане, проникнало дори в обърканите му сънища, спря. Той размърда китки неуверено. Вече не бяха счупени. Младежът отвори очи и огледа вътрешността на каретата. Плътни пердета покриваха прозорците, но очите му проникваха през сенките, сякаш беше ясен ден. Рия седеше на другата седалка и се гримираше, държейки малко огледалце с дръжка от слонова кост. Тя бръкна в гравираната със злато кутия извади странна диадема инкрустирана с черни камъни. Сложи си я, погледна се критично в огледалото и се усмихна на Корт.
-Виждам, че вече си се събудил.
-Мислех, че вампирите нямат отражение в огледалото.
Рия се намръщи и прибра огледалото и гримовете в кутията.
-Ние имаме. Съществуват обаче други същества, кръволоците, които хората бъркат с вампири. Те също пият кръв, но нямат сянка, отражение, тяло, не могат да предават зова на кръвта и, общо взето, не са живи.
-А нима ние сме?
-Но разбира се че сме. Човек може да се превърне в кръволок само след като умре, но може да се превърне във вампир само докато е жив. Колкото до живота, очаква те дълъг живот, макар началото му да премине в моя служба. Не смятам това да се окаже твърде тежко за теб. – Тя се приближи до него. – Беше толкова уверен в решението си.
Корт се престори, че кръстосва ръце, за да постави дясната китка на лявата подмишница. Хвана камата през дрехата и замахна към врата на Рия. Ризата се скъса без да забави движението. Рия посегна към него. Миг преди ръката й да го докосне ноктите се удължиха и оставиха дълги следи по ребрата му. Едновременно с това тя скочи назад, но се забави с частица от секундата. Острието мина през плът и кост с еднаква лекота. Рия се блъсна в далечната стена на каретата, а главата й се държеше само на тясна ивица кожа и сухожилия. Корт се хвърли напред и замахна отново прерязвайки врата й напълно.
Среброто пареше дори през плата. Корт пусна кинжала на пода и седна. Чувстваше се различно. Усещаше лекота и скорост в движенията си и сякаш имаше сила да повдигне каретата. Сега разбра колко малък шанс бе имал срещу Яго.
Раните му го щипеха леко. Корт ги погледна и с почуда забеляза дима, който се вдигаше от тях. Та те се затваряха пред очите му. Той уплашено погледна към трупа на Рия, но тя очевидно беше мъртва. Плътта й се стапяше от тялото и главата, оставяйки само кости. Корт вдигна черепа и внимателно сложи обратно падналата диадема.

Яго седеше на земята, облегнал се на колелото на каляската си и наблюдаваше небето. Откакто напуснаха имението не видя повече нощният повелител. Дали е бил от неговите господари или водач на друг клан?
Обикновените вампири не могат да летят. След около осемстотин години те бавно започват да придобиват допълнителни умения. Така се превръщат във вампири - лордове, нощни повелители. Получават способността да влияят върху умовете на някои животни, хора и други вампири, да остават будни денем (но много по-слаби и на сянка), както и да летят във формата на прилепи или с огромни криле. Яго беше на шест века и половина и вече можеше да пречупва човешката воля не по-зле от много повелители. Имаше обаче още много да се учи и не му се нравеше мисълта за евентуална среща с враждебен лорд.
Тъкмо когато щеше да влезе за дневният си сън вратата на другата карета се отвори и Корт излезе, носейки кутията на Рия. Той отиде до Яго и му подаде ковчежето.
-Господарката ви поверява това и ви моли да го отворите веднага.
Яго се взря в младежа. Видя веднага малките дупки на врата.
-И тя ще ми казва да съм бил внимателен.- Измърмори само. Забеляза как очите на Корт следяха любопитно кутията и се обърна за да не види младежа какво има вътре. Когато вдигна капака Яго замръзна. Вътре стоеше черепът на Рия с любимата й диадема.
Никой вампир не доживяваше възрастта на Яго без да развие изключителен инстинкт за самосъхранение, а той беше изключителен в това отношение. Завъртя се, отскочи и удари едновременно. Ноктите му оставиха дълбоки бразди по лицето и гръдният кош на Корт. Недостатъчно бързо обаче - сребърната кама, предназначена за гърлото на Яго, отряза дясната му китка. Още по-силно се изненада старият вампир, когато опитът му да въздейства на ума на младежът се провали. Яго отчаяно се опита да обезкуражи Корт.
-Момче, силата ни нараства с времето. Не само съм с векове по-възрастен от теб но и съм убивал вампири с векове по-възрастни от теб. – Всичко това беше вярно. Убивал беше и ловци на вампири въоръжени със сребро. Но от самата мисъл за вампир със сребърно оръжие го побиваха тръпки.
Пък и досега винаги се беше бил с две ръце. Раната му вече заздравяваше и скоро щеше да изгуби завинаги дясната си ръка. Едва тогава се сети за настъпващият ден. Небето на изток вече се оцветяваше в розово. Щяха да заспят и да изгорят от слънцето. Или не – „пресните” вампири на по няколко дена заспиваха минути по-късно от старите! За да се спаси трябваше да приключи бързо.
-Хлапе, попадал съм в много по-тежки ситуации и съм оцелявал. Дошъл си за момичето, нали. Не съм я препирал както Рия, но до ден два ще се промени, дори ако никой не я докосва. – Яго не видя никаква промяна в очите на Корт. Идваше време да рискува, просто нямаше какво да губи. Смъкна ръката си ниско, откривайки главата и врата си. Точно както се надяваше Корт замахна високо. Яго успя да хване ръката с ножа точно когато острието се врязваше в кожата и я изви назад. За да избегне собствената си кама Корт отстъпи назад, докато не опря гръб в каретата. Хвана китката си с лявата ръка, но силата на двете му ръце не достигна да спре едната ръка на стария вампир. Острието затрепери все по-близко до шията му. Една мисъл изплува от спомените му, думите на доведеният му баща от преди толкова време. „Когато ти трябва повече сила, потърси по-голям лост.” Корт трепна. Лявата му ръка пусна дясната китка и се наниза на камата. Болката го прониза, ни младежът я впрегна в мускулите си. От ръката му стърчеше достатъчно от острието, за да свърши работа. Корт се оттласна от каретата и скочи напред. Сантиметрите добавени към лоста, съставен от ръката му, се оказаха достатъчно. Камата мина през рамото на Яго. Хватката върху ръката на Корт отслабна, а после изчезна. Младежът най сетне успя да промуши вампира в сърцето, а след това преряза и гърлото. Корт изчака тялото да се разпадне и влезе в каретата.
Авелин спеше на едната седалка с вързани ръце и крака. Корт преряза въжетата и провери врата й. Белезите от вампирските зъби личаха ясно.
Докосна тъпата страна на кинжала до кожата й. Нямаше следа от изгорено, когато го отдръпна. „Само отлагам неизбежното – помисли си той – все още не е вампир, но вече не е човек. Не е убийство. Само даряване на покой.”
Корт понечи да вдигне отново кинжала, но видя очите й. Авелин се беше събудила. Тя размърда леко ръце, за да усети че е свободна и се усмихна. Изглеждаше изтощена, но по-красива от всякога.
-Корт, това си ти... През цялото време знаех, че ще дойдеш и ще ме спасиш!
За миг в душата на Корт се разрази битка. Все още можеше да я убие и да умре от ръката си. След това пръстите му се отпуснаха и кинжалът падна на земята. „Само смъртта може да те спаси, любов моя – помисли си той – но аз не съм достатъчно силен.” После тялото му се свлече на пода, докато денят настъпваше навън. Сякаш слънцето искаше да огрее тялото, чиято сянка потъваше в мрак.


* * *

Същото слънце изгряваше за да освети за последен път умиращ жрец. Малита измъкна кремъчен нож от раната му и едва се спря да не довърши ритуала. Вместо това тя видя негласният въпрос в очите му и се наведе, за да му прошепне:
-Прав беше, татко. Жената наистина може да те убие два пъти по-бързо от мъжа и за два пъти по-малка причина.
Малита се изправи и прекрачи телата на братята си. „Наистина ли аз ги убих. Та те ми бяха братя. Дори и да са били доведени братя. Биха направили същото за мен, нали?”
Едва когато застана пред избраните жертви Малита усети прага. Тя беше избила последният жрец и послушници, но ако решеше, би могла да извърши жертвоприношението сама. И следващото... Все още можеше да продължи да изпълнява обредите, защото беше посветена в тайнствата. Можеше да умре като последната поклонничка на рогатият бог, чиято ера е свършила. Но погледнат от този си край това не беше живот, които да си заслужава.
Малита се върна до най-старите си спомени, когато заедно с майка си тичаше по поляните, кичеха се с цветя, пръскаха се една друга в потоците Живяха в кралство от веселие, всеки ден бе празник... Но това беше едва едната страна на религията, избрана от родителите й.
Дойде онзи ден, малко след десетата й годишнина. Започнал със смях и завършил със плач, но оттогава и двете бяха чужди за Малита. Смъртта на майка й промени всичко.
Отначало баща й искаше от нея само да примамва хора където братята й можеха да ги заловят. Местните хора знаеха твърде много, но пътниците често се втурваха да помогнат на семейството в беда, за да открият нещо съвсем друго.
После дойдоха песните и химните пред олтара на бога – сатир. Едва накрая я направиха жрица и я научиха на всичко. Едва тогава тя научи, че е била отвлечена за жертва, но после осиновена.
А сега тези, които спасиха живота й (но първо го заплашиха), отгледаха я, (но първо й отнеха истинските родители), последното семейство, останало вярно на старата религия, бяха мъртви. Убити от нейната ръка.
Малита мисли секунда две, за да разбере, че отдавна е решила. Тя преряза въжетата, стягащи китките на младежа, който беше пленила ден по-рано, и сложи ножа в ръката му.
-Направих всичко това, заради теб, защото те обичам. Ако смятащ, че съм грешна и не заслужавам да живея убий ме, но не ме изоставяй.
Малита коленичи и хвана ръцете си зад гърба си. Но когато вдигна поглед и видя чувствата, отразени в очите му, тя разбра че е спасена.

* * *

Смехът ечеше в огромната зала – едновременно истеричен и присмехулен, тъжен и победоносен, коренно различен от човешкият. Аверал бе изгонил всички слуги навън и сега се заливаше от кикот на своя трон, необезпокояван от никого. И без това малцина биха искали да са до него по време на този чудовищен изблик на веселие. Дори един наемен убиец би изчакал.
Аверал се смееше на съдбата – преди смъртта на родител, сега любовта се оказваше повод за преобръщане. Умело използване на събитията му донесоха власт, влияние и, не на последно място, трона на който седеше сега. Следващите щяха да са още по-могъщи. Скоро щеше да стане Наместник и света щеше да коленичи пред него.
Смееше се и на другите. Макриел не желаещ за види, че само индивиди могат да се изплъзнат от равновесието на монетата. Организациите са просто твърде големи и тромави. Сендагал, вечно наблюдаващ, но твърде предпазлив за да улови възможностите. Ако изчакаше така още малко от рода му щяха да останат само единици. Само тогава монетата щеше да им помогне.
Смееше се и на самата монета, въртяща се бавно на ярката слънчева светлина, но неспособна да я приеме едновременно с двете си страни. Докато едната блестеше ярко другата неизбежно тънеше в сянка и така, докато един ден монетата не падне и погребе половината си във вечен мрак.

Сички излизат и се покланят. Завесата пада, излизам аз и изказвам благдарности на родителите, дето ме родиха, на читателите, задето ме четоха, на гаджето, задето ми разви въображението с отверка( щото си нямам и трябваше да я измисля).
И защото не ме сдържа, ще ви издам. Сендагал не е вамп.
Аз лично смятам, че за да е хубава историята не бива да има хубав край. Нито пък лош.
Сега му е времето да ви кажа как е заглавието на разказа. 'Сага за монетата: Началото'. И го казвам сега, щото звучи тъпо и не кара хората да четат. А вие като сте го прочели вече можете да го оцените.
Приемам критики, похвали, възражения, предложения и идеи за заглавия и промени по историята, въпроси по неяснотиите и т.н.
ваш Колето
П.П. Имам продължение, но то е 60 стр, не знам дали да го поствам.

Имам чувството, че никой не го чете, а само те карат да се скъсаш от писане.....

аз четох първите два поста щото за другите нямам време ама като се освободя ще прочета сичко

Прочетох почти цекят първи и ми хареса,но нямам време сега за останалото

Аз пък го прочетох целия.
Разказът е много добър, далеч над средното ниво за фентъзи произведение в този форум. Имам чувството обаче, че в един момент - към средата - си избързал с действието (от разходката нататък), защото си мислел, че ще излезе прекалено дълго. Недей - правилно "разгърнатия" сюжет е много важен, а 60-те страници, които си споменал, вдъхват респект и доверие в уменията ти.
Заключение: Много ми хареса. Пусни го целия. Който му се чете, чете.
П.П. Внимавай с правописа. На моменти хич не си го редактирал (запетаи и т.н.).

Балгодаря за отзива Firzen, просто не се сетих какво повече да правя. Не можех да разказвам повече за К&А, оставяйки вампирите съвсем на края, защото едва когато се появят става истински интересно. Не дадох повече инфо за вамповете, защото не искам да стават по-главни персонажи от К&А, пък и умират накрая (получават покой на душата/бел. ред).
Пък и без това както гледам е прекалено дълга за вкуса на повечето читатели тук. В края на краищата исках само да покажат как започват легендите, които така обичаме да завършваме.
В момента пиша трилогия за края на тази история. Бета версията (изрязани са 90% от героите, случките, и всичко останало, което се сетиш вкл. самата Монета, историята е мутирала, за да погълне онзи печален откъс) пуснах в конкурса на Хермес.

Отлично те разбирам, като казваш 90% изменен и мутирал сюжет послучай играта на Хермес. И аз съм така.
Идея: Направи го целия разказ на PDF с PDF Maker, качи го някъде и пусни линк.
П.П. Брееей... Страшна конкуренция се е заформила... Ще е интересно...

Прати си разказа на coleto@mail.bg и ще ти пратя моя. Така е в този жесток свят, за да получиш трябва да дадеш .
Viva open source.
А конкуренцията е по-скоро качествена, отколкото количествена. Наистина живеем в интересни времена. Viva Terry Pratcht. Viva Steven Ericson. Viva MacMaster Bujold. Let Robert Jordan burn in HELL for turning to the dark side