Денят беше като всички останали дни, но есенната мъгла не искаше да се вдигне и остана да виси като тежка заплаха. Но заплаха нямаше и въпреки това въздухът беше наелектризиран от напрежение. Напрежението беше толкова осезаемо, че почти можеше да се пипне с ръка. И въпреки това аз го пренебрегнах, защо ли, защото ми писна все да очаквам нещото да се случи, то щеше да стане, от няколко дни назряваше, криеше се в тъмнината и показваше своите лепкави пипала от сенките. Но когато си свикнал да вярваш повече на усета се, то винаги има нещо, което да става. В един момент ти писва, омръзва ти да си играеш с бъдещето и искаш да се порадваш на простите неща. Ден, в който да не подреждаш, предизвикваш или отлагаш проблем. Ден, в който можеш да се радваш на слънчевите лъчи докосващи лицето и вятъра развяващ косите ти. Ден, в който да се почустваш нормален.
Но защо избрах точно този ден, защо след като всичко крещеше, че момента е назрял? Незнам. Толкова силно мечтаех да се почуствам нормално, че съзнателно притъпих всичките си сетива, замъглих разума и чуствата, затворих тунелите на бъдещето, тотално затворих света на сенките. Този ден щях да съм обикновенното момиче, за което ме мислеха всички останали. Ах, само ако бях погледнала, само за секунда, може би това нямаше да се случи. Но всяко решение отваря нови и нови коридори в бъдещето, а едно желание може да доведе до ускоряването или забавянето на даден момент.
Сега седя. Околко мене развалини. Всичко, което обичах, за което се борих, беше изчезнало само в един миг. Миг на невнимание и ето. То изпълзя. Излезна от дълбините на земните недра, където беше прекарало последните 5000 години и щеще да прекара поне още толкова. Излезна на вън и лъчите на есенното слънце започнаха да светят в червени цветове. Носеше страх и ужас. Който застигнеше, умираше на място, защото то будеше най-дълбоките страхове и се хранеше от болката. Носеше се бавно, почти не докосваше земята. Мрак, страх и смърт витаеша във въздуха. То идваше към мен. Знаех това и въпреки всичко не можех да мръдна, сякаш тялото ми се беше превърнало в камък – студен и неподвижен. Гледах с невиждащ поглед, как най-скъпите ми същества едно по едно умират в агонията на първичният страх. А То се носеше, играеше си с хората, наслаждаваше се натяхната агония, устройваше си истински пир и бавно се приближаваше към мен, а аз седях и го чаках. Чаках го, защото нещо ми нашепваше, омайваше, привличаше, дали дълбоките черни очи или подкупващата усмивка върху съвършеното лице, не мога да обясня причината, но едно знам, То беше Бог, бог на разрухата и отчаянието, перфектен във всяко едно отношение и с невиното излъчване на спящо дете. Ах само каква разруха се криеше зад тази красота. И аз го чаках, та нали противоположностите се привличат. Смъртта, разрухата и ужасът си играеха на около. Не можех да ги спра, нямах сили. Преди 5000 години изразходвах повече енергия от колкото трябваше, за да го приспя, едва се изплъзнах от прегръдклата на смъртта, все още нямах необходимата енергия за да го спра, все още не. Каква ирония, аз го бях затворила за да сътворя Рая, който То разруши за по-малко от половин час.
Небето беше кърваво – червено, въздухът миришеше на кръв, останки от хора се търкаляха на всякъде, земята беше мъртва.....
Гледаме се, осещам дъхът му по лицето си, тъмнината как ме обгръща и отнема почвата под краката ми и единственото за което мисля е “Защо днес?”
След цяла вечност сетивата ми започват да възвръщат чуствителността си. Лежа. Къде съм? Отварям очи. Това не е моята стая! Мрак, тъмнина, тишина, ужас. Ставам. Огледало, а от него ме гледа моето отражение. Но в очите не грее свободата. Облечена съм в рокля от черна коприна, обаносовите коси са прихванати от тънка златна лента, която блести като слънчев лъч, на ръцете има златни гривни, но красотата на златото е само заблуда. Окови, оплетени с магии, спиращи и отнемащи силите ми да виждам бъдещето. Прозрачните крила леко се отпуснаха и паднаха на зад като ефирен воал. Случи се. Той беше победил и както се закани преди 5000 години, аз бях негова, Светът беше негов. Не ми оставаше нищо друго освен да се примиря и да започна да се подготвям за следващата битка.

--------------------------------------------------------------------------

Това е едно разказче, което доста се чудих дали да го пусна или не, ама хайде да видим дали ще ви се понрави.

Не е лошо - по късно цялата критика !

а? къде е смисъла? както казват американците - уотс дъ пойнт???

IceQueen,

рядко се намират разкази с висока литературна стойност. Флиртуваш с думите, начина ти на писане много ми допадна. Напиши плс нещо по-разбираемо за смъртните хора, аз и Manny трудно схващаме идеята

Ейзис - позволи ми да те наричам така, давай в същия дух!

Хубаво е.

Благодаря, но мисля че paradox и Manny_Calavera са прави. Има смисъл, но той е толкова покрит, че едва ли някой ще го разбере. Въпреки, че и самият смисъл не е кой знае какво, та това е просто един ден. Точно определен, сам за себе си, който в последствие се е оказал леко съдбовен.

Продължаваи да крещиш и ще бъдеш чута .
В спор с Мани и с Парадокс не влизам защото по своему са прави . Всеки чуства нещата различно всеки ги разбира различно .

Моме та нещо още щеше да показваш

Присъединявам се към Мани и Парадокс... Всичко написано е страшно красиво - пълно, изящно, оплетено само в себе си, изпълващо се и т.н. Думите следват една след друга в един вихър от предимно епитети, които придават на написаното изключителна експресивност. По стил адски много ми напомня на една "приятелка" - просто "дар словото" си е наистина "Божи дар" - който го може си го може.

Но и действително, сякаш тръгваш от едно, минаваш през второ, напълно нямащо общо чс първото, преливаш в трето, което отново няма логическа връзка с предходното, при това противоположно на първото... Накрая завършваш с четвърто, което отново "кой знае откъде е изкочило". Не ме разбирай погрешно, приятно е да се чете подобно нещо, но и изключително трудно да се схване смисъла му. Може би си права, че всеки разбира това, което сам той влага в него. И по тази логика за теб може да има едно значение - това, което ти си вложила в текста, но за някой друг може да има коренно различно значение, а за трети пък въобще да няма такова...

Рексе всичко ок, но този ефект на обърканост и липса на каквито и д абило заплетени сюжети, нужди от разсъждение и т.н. може да са били просто търсени. Търсите смисъла, искате смисъл, "къде ми е смисъла?!?!" - а винаги ли трябва да има смисъл? ВИнаги ли трябва д аима перфектна сюжетна линия, развиваща се плавно, за д аможете да я следите по-лесно? Не може ли да е просто импулс, бърз израз на чувства, изпуснат от клетката, в която е държан толкова дълго? И това за различните гледни точки може да си прав, ама ти трябва добре да знаеш, че разказите в Творческия ги пишем първо за себе си, после за другите. И в случая има една гледна точка, която е наистина важна - на автора.

Хм, не съм искал да звуча, сякаш това е голяма грешка в написаното. Както казах, приятно е да го четеш, дори и като няма ясен смисъл. Както каза, това не е писано с някаква цел, а по-скоро по вдъхновение. Аз бих добавил, че може би по-скоро е описана емоция! Изобщо е писано не за някого и нещо, а за себе си и за автора.
По това именно също си прилича със стила на тази моя "приятелка", за която споменах вече.

И пак заявавам, това че липсва смисъл (ако е така де) не го прави автоматично "лошо". Просто вече трябва на него да се гледа по различен начин и да се оценят други неща. Съжалявам, ако това не е станало ясно от предния ми пост.

ммм....хубаво е! Харесва ми ! малко е тъжно...изпълнено е песимизъм и мрак.....кара ме да се замисля. Има доста художествен смисъл . Хубаво е пак го казвам.. Продължавай да пишеш и късмет !

Хареса ми много.Не мисля че е песимистично,по-скоро е нещо реално преразказано като един фантастичен ден.Или може би като всеки отделен ден...
Живота е борба между доброто и злото.Понякога побеждава едното а друг път другото...Важното е да не се отчайва човек и през сълзи да може да върви напред с вдигната глава.И да е сигурен че следващия път победата ще е негова.
Аз самата когато ми е тежко съм имала такива мисли...
Продължавай да пишеш!

Обратно на общоприетото схващане искуството да се пише е с колкото се може по малко думи да се кажат повече неща, а не обратното. Горното произведение не е лошо, но има прекалено много оисания и твърде малко сюжет. Всички тези думи сякаш натежават и има опастност читателят да се отегчи докато стигне до края. Признавам ,че и аз понякога допускам същата грешка.

qко е .много яко е описана обстановката тази кръв ,череното ,мъка ,болка ,страдание. мн силно въздеиства кефи ме!

Доста добро е,едно от най добрите тук