Това е разказ за автобус 72.
Един задълбочен поглед върху тази интересна цифра те навежда на мисълта за нещо сбърканои нередно (или по скоро нередовно). Като гей до лесбийка. Само на пръв поглед всичко е наред. Няма го това достолепие както при други числа като 69 например или 88. Сякаш седмицата всячески се опитва да изглежда като двойка, но и липсва един основен израстък в долната й половина, а двойката прави жалки опити да мутира в седмица, за да се сношава с други двойки, но й пречи същия този израстък. Порочно число! Ако дявола се откаже от неговото, защото за момент е останал без работа и скучае, то изборът му е без съмнение предрешен.
По всичко личи, че всяко нещо носещо такъв номер, неминуемо ще попие от неговата същност. Обратното също е вярно. Да не забравяме, че 88 е най-мразеното число от половин София, само защото небезизвестна автобусна линия носи този номер. Незнайно защо този бълващ отровни газове, достатъчни за локална екологична катастрофа Икарус, е наречен “Халеевата комета”, при условие че между двете природни явления няма абсолютно никаква прилика. По-скоро най-важната разлика е че ако живееш достатъчно дълго, все пак можеш да наблюдаваш второто. В този ред на мисли не може да не се спомене и една друга географска забележителност в града – спирката на тролей №5. Може би някой от възрастните дъртофелници, които осмърдяват тази линия помнят, че тя някога се е казвала “Окръжна болница”. Името отдавна е старателно заличено от изпаднал в амок пътник, който с неизтриваем черен маркер я е преименувал на носещото мистицизъм име “Волски нерви”. Буквите са изписани с готически шрифт - явно човекът не е бързал за никъде. Отдолу, доста по набързо (явно в последен предсмъртен гърч, преди бялата смърт да го застигне) някой с червен химикал е добавил крилатата фраза: “За таз година тролеят мина. Догодина я мина, я не мина”.
Но това са други теми!
За да се потопим във фекалиите на нашата история трябва да стигнем по някакъв начин (най-добре пеша) до хотел “Плиска”. Това е нашата “кота нула”. Околността е леко екзотична от червените фенери на навъдилите се като гнойни циреи китайски ресторанти, които напомнят както за несмилаема храна, така и за евтини проститутки. От там тръгват учебните коли с бъдещи шофьори-камикадзе, които в момента са на ниво “Сумнамбул” (как ли се пише тази дума? Никога не съм я писал (както и “гювече” или “аспержа”) Абе, аз съм адски неграмотен! NEVER MIND!). Скоро ще преминат на по-горна фаза - “Опасно невменяем”. Но и това е друга тема, пък и още много имат да учат съдейки по блондинката, която спирайки на кръстовището се оглежда и нагоре!
Така или иначе без основната фигура в разказа няма никакъв шанс да се продължи. Нормалното му закъснение е 20 минути но днес надминава себе си с 33. Докато се появи може само да се разглежда мръсната околност, да се четат омазалите цялата спирка (полуразрушена от пияни като биволи минувачи) обяви като “Унищожете хлебарките” с добавка “и циганите”, да се внимава да не се настъпи някое кучешко лайно, минирали тротоара и да се молиш Господ да накаже виновните за твоето бъдещо уволнение. В крайна сметка междуселският автобус между “Горно Намайново” и “Затънтеново” е по-редовен.
- ЕТО ГО! – чува се сподавен вик, на невярващ гражданин – ИДВА!
Всички като на тенис мач обръщат едновременно глави в заветната посока за да посрещнат Месията. О, чудо! Не един а трима Месии! Оформя се нещо средно между селски събор и циганска сватба, породено от спонтанното хорско въодушевление. Баба трие сълзите си от радост и умиление, а дядо в екстаз коленичи и с все сила удря глава в плочите на тротоара. От получената дупка избликва черна мазна течност (не нефт, разбира се, а отпадни води). ЕТО ГО – автобусът с номер 72 – новото фатално число!
Не може да не се опише видът на това чудо на немската инженерна мисъл. Тази автобусна линия се явява едно естествено продължение на “София ленд”, Тъй като големината на този парк е съизмерима с тази на изтривалка за крака, не е имало място да се построи влакче на ужасите. Затова е и открита и тази автобусна линия. Формата на рейса е вдъхновена най-вероятно от късния кубизъм – паралелепипед с квадратни стъкла и две правоъгълни жълти ивици по протежението му (в крак с Новото Време). Единствените заоблени неща са четирите гуми и гордо стоящата емблема на “Мерцедес” (освен ако някой вече не я е изкъртил). Невероятното разположение на вратите на буса прави половината от обема му абсолютно неизползваем, освен ако не пътуваш до крайната точка на неговия маршрут или си порода мазохист, който обожава да пропуска спирката си. Вътрешността се превръща в своего рода Черна дупка: грубо те поглъща в своите тъмни бездни и няма шанс за излизане! Седалките са създадени за недохранени китайци (ама от най дребните). Пътеката между тях е осмото чудо на света – двама концлагеристи-ветерани от Освиенцим не биха могли да се разминат на нея без стабилна многомесечна диета преди това. За да се компенсира негативната оценка, инженерите старателно са отстранили всички удобни за хващане места, вероятно да не се дозагрозява интериора.
За сметка на това, обаче, двигателят, макар и рециклиран от турско номадско племе, може с ускорението си да съперничи на всеки дракстер. Натоварване от 6G е нещо обичайно за пътниците. А какво да се каже за спирачките. Времето за спиране от 100 до 0 км не е вписано в нито една техническа спецификация, защото би разстроило мисленето на всеки нормален физик и разклатило устоите на всички теории на Айнщайн. В крайна сметка времето не може да е с отрицателен знак! Много интересна екстра са и въздушните възглавници с помощта на които рейса се накланя странично до внушителните 20°. Във всяка цивилизована държава тази функция се използва за да се помага на инвалиди с колички да се качват и слизат. Тук обаче българският гений я използва за изсипване на пътниците като баласт по спирките. Трябва да се пести време все пак! Но това не е всичко. В комплект с това получавате и тотална липса на отварящи се прозорци. Така рейсът хем е подвижна оранжерия, хем нагледно средство за начина на действие на парниковия ефект върху психиката на средностатистическия човек, хем херметично затворен сандък. Всяка миризма, проникнала в него остава там за вечни времена.
Две думи и за шофьорите! Описанието “ Як селянин”, просто се заковава в съзнанието на всеки който ги е виждал. Трудно е да се каже защо са станали шофьори. Едно вероятно обяснение е че са били скъсани на листовките по време на кормилните курсове за каруцари, превозващи отпадъци в тяхното село, а след неуспешна (вероятно приключила с нечия смърт) кариера на рали състезател, единственият изход е бил именно тази работа (разбира се има толкова некадърни селяни, дето и това не могат - те стават таксиметрови шофьори, но и това е друга тема). С настроение на разлютен пчелен кошер и шофьорски умения на които и покойният Сена би завидял, те изтискват до край възможностите на клетите немски машини. Не случайно воланът не се споменава в заоблените елементи в описанието на рейса – той има форма, еднаква с тази на аналния отвор на шофьора. В края на краищата човек може да кара по този начин единствено с гъза си.
Интересен е и въпросът, защо тези попълнения на градския транспорт се движат по тройки! Има два вероятни отговора: или играят “Руска трупа” (за съжаление няма нищо общо с руската рулетка), или правят Шведска тройка. При вторият случай естествено възниква и друг въпрос: кой е бил в ролята на жената – най-намръщеният или този с тъпата усмивка, маниашки замръзнала на лицето му?
За повечето хора щурмували рейса в момента, обаче, тези неща са далеч от съзнанието им. Тълпата се блъска като овце пред кошара. Проехтява предсмъртен вик, но е заглушен от кръвта, стигнала до гласните струни на пострадалия и преминава в неприятно гъргорене. Настава суматоха! Всеки се мъчи да се докопа до заветната седалка. Положението е извън контрол! Един от перфораторите, коварно поставен на нивото на врата, освен няколко билета, дупчени вероятно от бившите селски идиоти преселили се в града, перфорира и сънната артерия на нещастен младеж. Това не се забелязва от никой – дрехите на останалите попиват шурналата като фонтан кръв. Нали “Ариел” пере всичко! Безжизненият труп се срива на една от все още незаета седалка и застива в неестествена поза. Между двама уж трудно подвижни пенсионери се заформя бастунен дуел заради една от седалките. Сцената приключва преди да бъде удостоена с нечие внимание, защото са премазани до смърт от бидон пълен с минерална вода, влачен от дребна бабка, засилила се като боулинг топка за да седне на оспорваното от двамата старци място.
Въпреки мелето се оказва че автобусът е полупразен поради няколко основни причини:
1. Все пак това е първата спирка!
2. Умните отдавна не пътуват по този безумен начин!
3. Много от редовните пътници са или вече инвалиди, или са загубили живота си в различни нелицеприятни инциденти, включващи откъснати крайници, задушаване и спонтанни масови самоубийства.
Мъж на видима възраст 50 години последен, с достойнство се качва в рейса и гордо поглежда към останалата паплач, свила се на седалките. Лоша работа! Явно е новак в пътуването по тази линия. Инстинктът му за съхранение не проработи! Не случайно останалите стискат очи, зъби и облегалката на предната седалка.
Автобусът затваря врати. Пилене на гуми и облак прах говорят за нечовешко натоварване на което са подложени пътниците. Правият господин с достойнството вече не е толкова радостен. Вероятно защото със страшна сила лети към напречно поставено на вратата желязо. Сблъсъкът е титаничен! Отеква звук на удар между дърво и метал. Човечецът остава да лежи бездиханен на пода. От разбития му череп се стича кръв на тънки вадички. Спирачки! Времето сякаш се връща назад. Бидона с минералната вода се оказва неподвластен на времето и с насъбраната кинетична енергия като сингулярност размазва млада ученичка, имала глупостта да стане преди рейсът да е спрял (какво ли ги учат тези деца в училище). В рейса назрява подозрението, че бидона е толкова тежък, защото е пълен деутерий, а бабата всъщност е таен агент на Алкайда и безочен контрабандист на плутоний. В това няма нищо странно – все пак линията е 72!
Ето я и втората спирка – веднага след бул. “Шипченски проход”! Тук никой не слиза. За сметка на това огромна тълпа башибозуци се втурва към заветното возило. Жена, която с помощта на лакти и няколко откъснати със зъби уши се е класирала най-отпред, първа прониква в рейса, но се подхлъзва от кръвта, на мъртвеца от пода и се просва с мазно пльокване. Нахлуващата тълпа почти я премазва, но в крайна сметка само 3 счупени ребра остават като свидетелство за инцидента. Най-впечатлен от случката изглежда мъртвецът на седалката, и вероятно наистина е така. Трясък на врати. Ускорение.
Пътят до следващата спирка наподобява смесица от лунен пейзаж и земен армагедон. Всеки който не се е вклинил по някакъв начин в структурата на автобуса е обречен да прекъсне преждевременно земното си съществуване (примерно защото 7-мо ребро е пробило далака, или дебелото черво се е вързало на фльонга). Поради липсата на места за хващане тъповат младеж се вкопчва в единственото стърчащо наблизо нещо – внушителните гърди на засукана мома, която или е ученичка или проститутка (най-вероятно и двете). Милата картинка малко се разваля от факта, че младежа толкова здраво е стиснал двете сочни полукълба, че размества умело замаслираните до този момент подплънките в сутиена. Така момата става сякаш с четири гърди – тайната мечта на не един мъж цицоман . Поддал се на буйни сексуални фантазии, младежът отпуска желязната хватката. Рейсът попада в дупка, съизмерима само с “Гранд каньон”, но подло замаскирана от “Пътно строителство” като плитка локвичка. Младежът изхвърча през капандурата на автобуса, като разбива хем нея, хем кухата си глава (В последствие трупът му бива премазан от другите два автобуса, ТИР, натоварен с крадени книги от поредицата “Хари Потър”, и от случайно отклонил се от обичайния си курс “Боинг” (да не забравяме че летището е наблизо). Това на практика не ни касае! Младежът така и не бе идентифициран пък и никой не го потърси, а дори може да се смята за късметлия, защото част от него (буквално) обиколи половин свят, размазана върху колесника на самолета (не можа да обиколи целия, защото преди това някакви араби отвлякоха самолета и го блъснаха в една от двете кули в Ню Йорк). Този факт се споменава заради откраднатия ТИР с книгите. Не че някой толкова му се чете “Хари Потър”. Напротив! Книгите стават все по-малоумни и противни, така че никой не ги чете. Но изпаднал в Депресия на средната възраст шеф на книжарница, бивш борец завършил с клизма и насилие втори клас, незапознат с пазарните тенденции, решава да се сдобие със заветната книга. Камиона е същия за когото говореха по новините, че бил откраднат някъде в Англия. Голяма работа че книгите са на английски (по скоро шотландското му наречие). Клетия човечец хем не можеше да чете, хем не знаеше, че ИРА е подло е изкормила всички вътрешни страници на книгите и ги е натъпкала с експлозив. От последвалия взрив част от маршрута на 72 бе отнесен няколко квартала на страни и рейса бе отклонен за известно време. Но това става по- късно!).
Сега автобусът вече е спрял на следващата спирка без сериозни произшествия. Лошата новина е че отново никой не ебава да слиза, а желаещи за качване с лопата да ги ринеш (и биеш). Обстановката става все по-интимна и задушевна (както и задушаваща). Така точно не една жена (а много вероятно и мъж) е загубила честта си. Тръгването вече е по-спокойно: едно че рейса е пълен до зуко, второ че предстои най-стръмният участък от маршрута. Машината се задъхва по баира с наклон почти равен на 90°. Това е “Редута”. На пътниците отзад им става все по-тъжно. И тежко. Някои го удрят на молба и искат да слязат, но правилата са железни – няма спирка, няма слизане. Скоростта клони към нула. Умна майка (заключението е направено от единствения факт, че не се е качила в рейса) бутаща по нанагорнището количка с тризнаци безпроблемно набира преднина пред 72. Бащата на децата, разбира се, е избягал зад граница още при пристигането радостната новина от родилния дом, и затова не се мярка на хоризонта. Завистта на пътниците от нерадостното им положение започва бавно, но безвъзвратно да преминава в справедлива злоба.
- Тая има мегдан за още деца! – коментира дядо-мераклия на видима възраст колкото мумията на Тутанкамон, гледайки яростно отдалечаващия се задник.
- Да й е....... ...та! – прозвучава глас.
- Защо майката, я гледай кво парче е тя
- И нейната майка да е....! – същия глас
Разговора грубо е прекратен от внезапното ускорение, което изкарва въздуха на всички. Баира е преодолян. Следва спиране. Набитите спирачки правят това, което всяка здрава мисъл би отхвърлила като невъзможно – освобождава се място за още хора.
- Олеле, настъпих някой по ребрата! – пищи новокачила се. Тя още не е свикнала с трупа на пода
- Къде има ребра! Пушени ли са? Искам 2 кг. – съобщава за желанията си някой
- За мен само крилцата! - гласът е на дама, която привидно не си е на мястото, като се има пред вид цената на облеклото и безупречния грим.
- Това е човек ма, гъска заспала, ако искаш да ти резна половин кило от ръката?
- Аз ръце не искам – дудне гъската – но моята ще я поискат след два дни – На личицето й се изписва от онзи модел усмивчици, които те карат да ги заличиш мигновено или с крак, при липса на масивен водопроводен ключ, или с табуретка (от онези руските, масивните, направени от дъб, които остават синини само при невнимателно отправен поглед към тях).
- Така ли? А идиотът, от когото се очаква да направи тази простотия знае ли за това? – приглася жена с огромни пазарски чанти пълни с неща които по всяка вероятност ще бъдат скоро безпощадно помляни.
- Той да не е канибал че ще й иска ръцете? Или е чекиджия? – Това е бабката с бидона. Явно винаги изостава поне на две пресечки във всеки разговор.
- Всички сте простаци! – гъската ядно размахва крила – Повече няма да пътувам в този рейс!
- Я си е...... майката! – прозвучава глас.
След такава реплика разговорът неминуемо спира. Особено когато е изказана от човек, който не е участвал до момента в спора. В цялата тази дандания хората са пропуснали да забележат една много интересна персона – лелка на средна възраст – и много скоро всички дълбоко ще съжаляват за това. Телосложението на лелята може да се опише само с една дума – неописуемо. Но така или иначе тясната пътека между седалките вече е запушена от масивен колкото дестилационна инсталация задник, който тотално задръства естественото човекоциркулиране във вътрешното пространство на рейса. Но това не е важно. Следващите две спирки не са забележими с нищо и хората нито слизат нито се качват. Явно за да се пилят нервите на пътниците тук шофьорите карат бавно. Като на парад. Минувачите по улиците с любопитство зяпат странните гримаси, които се получават когато човешка глава е притисната от обща маса 300 кила към стъклото на вратата.
Учител по география всяка сутрин прави подробни снимки на събитието. Тайната му надежда е да накара тъпоумните олигофрени, наричани в литературата “ученици” да разберат че географската карта е двумерна проекция на тримерния глобус. Не веднъж в пристъп на яростно безсилие бе разбивал глобуса в мръсната мутра на онзи невменяем педераст от 7Б клас, но вече дължеше толкова много пари на даскалото за разрушаване на училищна собственост, че не можеше да напусне работа в следващите 20 години – времето за което с мизерната си заплата щеше да погаси задълженията си. Това определено беше прецедент: той толкова много искаше да се разкара от работата си, а директорката толкова много искаше да го уволни, но всички бяха с вързани ръце. Ето защо той работеше в училище и като дърводелец, чистач на кенефи, продавач в лавката през междучасията и жиголо, задоволяващо сексуалните потребности на учителките и по-зрелите ученички (разбира се и на директорката, но тя го ревнуваше от всички останали и затова искаше да го уволни).
Тези простотии не са свързани пряко с нишката на разказа, но при това влачене на рейса все някак времето трябва да минава. В момента събитията се развиват в центъра на кв. “Редута”.
Това е един доста тих квартал. Причината за това е, че до него може да се стигне само с едно превозно средство от градския транспорт – 72. Това е и неговото проклятие. Единствената забележителност е скарата която по всеобщо мнение е най-добрата в цяла София. Пилетата са крехки като мозък (и не случайно). Ще стигнем и до нея. Тя е на следващата спирка, но шофьора, както се вижда не си дава много зор. Защо е така все още никой няма отговор. В рейса обаче се появява нов елемент! Младежът, който разби с кухата си тиква капандурата се е превърнал в нещо като легенда. Не за друго, а защото несъзнателно е осигурил жизненоважно количество въздух за пътниците. Това не помага особено много за премахване на миризмата, която неумолимо като семенна течност се натрупва в тясното пространство. Ухания от екзотични чорапи, скапани домати от дисагите на жената с двете големи торби, рядко мити подмишници и непрани гащи се смесва в такава амалгама, че почва да люти на очите. Освен това има и една друга миризма, толкова остра и гнусна, че никой не смее да диша дълбоко, а дори и човешкия нос, адаптиращ се към какво ли не, не може да привикне с нея, но никой (освен може би тези, които поради лошият си късмет се намират непосредствено до нейния източник) не може да определи от къде идва тя.
Спирката на читалището в Редута е за квартала това, което е площада за всяко уважавано село – магазина, ресторанта, сергията за вестници – всичко се е скупчило на едно място. То действа като магнит за всички квартални кретени, наркомани, алкохолици, полицаи, скитници, клошари, педали, бездомници, таксиметрови шофьори, ученици и други ненормални хора, които отдавна са част от обикновеното ежедневие. Не е чудно че това е една от най-натоварените спирки по овеселителната линия, и когато рейса се появява иззад завоя и с костенурчена скорост и наближава до поредната какафония, тълпата събрала се в околността е меко казано внушителна. Няколко метра преди спирката автобусът спира (явно за да даде на хората вътре фалшива надежда че идва края на мъките им) след което с рязко натискане на газта разбива едновременно и мечтите на хората, и няколко глави, чиито притежатели са изнемощели от усилие да се задържат на едно място. На лицето на шофьора изгрява маниакална усмивка след като до ушите му стига симфония от писъци и охкане и предсмъртни стенания.
Най-после истинската спирка. Желаещите да се повозят плътно ограждат возилото. Вратите се отварят. Смрадта като мощна еякулация изригва навън. Млада жена, явно не в час с кур-капаните на предстоящото й пътуване се е оставила тълпата да я избута най-близо до вратите. Фактът че така и не разбра защо останалите трескаво купуваха, освен билети, и щипки за простиране, скоро ще се окаже фатален за нея (Тъпачка! Я колко време наблюдаваше малката групичка сгушена в кюшето, която с животинско настървение дишаше ампули с амоняк, с цел да умъртви безвъзвратно всеки обонятелен рецептор в носовете си. Трябваше да се досети че има нещо нередно). Ударната вълна на зловонието (леко загатващо за чесън и люто къри) мигновено я трупясва в безсъзнание. Тълпата, явно свикнала на подобни зрелища, безцеремонно, с помощта на ритници и псувни, отстранява отпуснатото тялото и го натъпква под рейса. Хаосът е пълен. Тук трябва да слязат учениците от “Техникума по транспорт” (явно бъдещи шофьори, съдейки се по възпитанието им, които вече като сюнгери попиват тънкостите на бъдещия занаят). Проблемът идва от лелята с задник като дестилационна фабрика (кръстена от някой, който явно все още е имал сили за хумор “Леля Бент”), която не позволява на никой от по-задните редици да се измъкне. Учениците правят отчаяни опити да разбият стъклата за рейса (без да си дават сметка, че те са изчислени да издържат на пряко попадение от ракета с термоядрен заряд). Някои успяват да се изхлузят през разбитата капандура, благославяйки канонизираният вече за светец от пътниците младеж с кухата тиква. Останалите, стъпвайки по главите на седналите и размествайки няколко перуки, успяват да изненадат Леля Бент в гръб. На вратата дебне още един проблем – от чудовищното налягане дрехите на хората са се слепили (направо заварили) и никой не може да помръдне. Тук , обаче, шофьорът показва първи признак че е мислещо същество. Автобусът се накланя максимално с помощта на въздушните възглавници. Хората за вратата постепенно почват да се ронят като глинеста кал пред лопатата на багер, и на гроздове падат на земята (естествено отдалечаването от вратите е силно затруднено от качващите се и е много вероятно по-слаботелесните насила да бъдат натикани обратно в душегубката). Залисани в боя, след десетина минути междувидова война между слизащи и качващи се, все пак някой успява да забележи полупразните два рейса отзад. Човешката паплач се разпределя почти по равно в рейсовете (естествено последния се напълни най-много, защото всички робуват на разбирането, че той е винаги най-празен). Доста хора са слезли, така че пътуването става по-човешко откъм лично пространство, но дава възможност за по-екстремни ускорения. Момче с прикрепена към гърба раница “RUNNERS” дори вади новия брой на списание “Наука и техника” и съсредоточено започва да чете увлекателна статия за миграцията на дивите патици, недовършена при вчерашното пътуване. Всички трескаво очакват тръгването и кой със зъби, кой с импровизирана примка от връзки за обувки, откраднати от стоящия до него се е закрепил криво-ляво за нещо (обикновено това е врата на предностоящият). Зловещо съскане обявява следващият етап от пътуването. Мръсна газ. Рев на изтормозен двигател.
Нищо не се случва. Шофьора гледа с тъпо недоумение таблото пред него, придавайки си вид че разбира за какво служат наредените копчета. Откъде да знае, че главата на припадналата от благоуханието жена, любезно натикана от тълпата под рейса играе роля на паве-подпирачка и пречи на потеглянето. Тъп, но за сметка на това упорит, водача натиска ли натиска педала на газта до отказ. Гумата избоксува, смилайки на каша някога красивия череп. Мозък оплисква цялата околност. Скараджията отсреща, явно вече свикнал с такива инциденти, с отрепетирано движение завърта грила с маринованите пилета в желаната посока и широко отваря стъкления капак. Сиво вещество и финни костички (грешно смятани от бъдещите консуматори че винаги са си били в месото) обилно заливат обезперените птицетрупчета). След секунда всичко отново си идва на място. Скараджията с приятно разсеян вид влиза в кухнята, взима мизерна и проскубана метла и мръсна лопата, замита разпилялия се по асфалта мозък-фира, и ловко го изсипва в тенджерата при готовите наденички, замаскирана в момента като кофа за боклук (така или иначе в природата нищо не отива зян, а по обща преценка наденичките и пилетата са най-вкусните неща в асортимента (което е още едно доказателство какви боклуци ядат хората)).
72 продължава своя път, освободен от всякакви задръжки. Крайно време е да се напусне лабиринта от редутски улички в които само с опитен следотърсач-бушмен, куче с маниакално остро обоняние и провизии за седмица можеш да се ориентираш. Обаче, както по-умните(и патилите) знаят всяко възвишение има два склона. До това прозрение стигат и пътниците имали неблагоразумието за седнат толкова напред, че да могат да наблюдават пътя през предното стъкло. Освободен от огромно количество излишни килограми и подпомаган от земното притегляне (и крака върху педала за газта), автобусът развива шеметна скорост. Кръгозорът вече е свит до макарон – явен признак за наближаване на светлинната скорост. Чува се сподавен вик от предните седалки, който бързо е задушен от маниакалния смях на шофьора.
- Да му е....... майката! – прозвучава глас. (вече всички са любопитни дали този глас е научил и друга реплика)
- Може ли да карате по-бавно? - пита гъската с писклив глас.
- Не се безпокойте! Само така може да стигнем навреме – казва бабата с бидона опитвайки да успокои по-скоро себе си, отколкото някой друг.
- Ти за къде бързаш ма, за погребението си?
- Не е точно така! Колкото по-бързо се движим, толкова по-бавно тече времето за нас според Айнщайн. Това означава че ако се движим 5 мин. с подобна скорост, за останалите ще са изминали няколко години! Така изобщо няма смисъл да отиваме накъдето и да е!
Всички с недоверие поглеждат към момчето с раницата. Изглежда по-тъп от средностатистически пътник, но явно ги разбира тия работи.
- Това е най-тъпото нещо дето може да ти роди смахнатата кратуна – отново гъската.
- Споко! Ако минем скоростта на светлината времето може да се върне назад!
- Така ли? Искам малко да се подмладя! Може ли по-бързо?
Явно може. Полузаспали фотони гледат с недоумение ревящата машина. Разбирайки че са в смъртна опасност хората по целия свят и в цялата човешка история са постъпвали по два глуповати начина. Първият е ликвидиране на причината за техния дискомфорт с помощта или на наемен убиец или на солидни количества експлозив. След кратък размисъл относно последствията които ще настъпят след като убиеш собствения си шофьор, докато яростно е натиснал педала на газта, хората преминават към втория вариант. Създават нова вяра. Култът към младежа разбил капандурата вече е достатъчно популярен да се превърне в религия. Новопокнонниците към Бога с кухата глава почват да се множат като зайци около зелева градина. Група ентусиасти даже са създали мини параклис в пемет на божеството, където палят клечки за здраве (и пушат тайно по цигара), пеят възхаляващи песни и други безмислени действия. Шаман на новата религия става дамата с големите пазарски чанти. За да се присъединиш към новото течение е необходимо да преминеш през мъчителен ритуал: да преглътнеш лъжичка от вкиснало борвинково сладко, което насила се пъха в устата ти от Главния жрец. Това довежда всеки новопокръстен до страхотно стомашно разстройство, затова в големите енциклопедии сектата е наречена “Религиозно движение на посерковците”.
Тук, за да бъдем честни, трябва да се спомене, че жената с големите чанти е мръсен, долен, гаден, скапан, вонящ на пор и засъхнала пот плагиат. Този ритуал отдавна бе известен на една друга религия – поклонничеството към Виолетовия генерал, имала цели 4 (с думи четири) последователя, и създадена втората половина на 90-те години на миналия век на един не-особено интересен купон в Огоша. С цел да се забавляват и да пречат на останалите да го правят, група кретеноиди създадоха култ към най-грозната мадама на купона (не че имаше хубави), но тази беше толкова грозна че никой не разбра кога си е тръгнала – просто присъствието й попиваше във времево-пространствения континиум на географското положение където дори за миг е пребивавала и никой нямаше смелост да провети дали още се навърта наоколо. Тя беше от така наречения “Алтернативен” тип мадами. Не защото се обличаше с модерните за времето си алтернативна мода. Но ако в радиус от няколко галактики няма друго същество от женски пол и при наличието на цистерна твърд алкохол, тази жена можеше да се използва като някаква сексуална алтернатива (и то само от хора с отрязани до лакти ръце). По всеобща преценак за шаман бе избран Maylow (известен още като Злият дълъг, Rogger Dojh и още няколко неизвестни прякора (налагаше му се често да променя името си защото бе заподозрян от властите в убийството (или както той твърди недовършването) на порода мечки от изключително рядка порода)) като най-висок (заначи най близо до бога), който поведе непримирима битка срещу неверниците. Всеки от клана трябваше да изяде няколко лъжички боровинково сладко (единственото нещо в хладилника на Огош, запечатано в бурканче, завещано на семейството от човек живял преди двуцифрено число поколения). Огоша като домакин лично изяде четири внушителни лъжици преди да получи остро хранително отравяне и дабъде откаран в болница с опасност за живота. Слав и Мим бяха главни помощници на шамана. Те хващаха някоя невинна жертва за ръцете, докато Maylow им пъхаше с пълни шепи от отровната консистенция в пищящите им от ужас гърла. Chocho имаше ролята на главен капел майстор на църковния хор (стар очукан ВЕВ, пуснат на максимум в продължение на 3 часа, който успя да хване само сигнала на края на метровия обхват (той звучи така: ти-ти-ти-и-и-ти ти-ти-ти ти-ти-ти-и-и-ти ти-ти-ти, и така до безкрай)), главен инквизитор (заради същия този хор) и непризнат откривател на електронната музика. Всъщност единствената цел на религията май беше да се накара EnDeR_ (пиян като свиня, паднал в безсъзнание на леглото) да опита от свещената храна, но всеки който го познава знае, че EnDeR_ не може да бъде насилен за нищо, което не желае. Това беше и една от причините за разпадане на религията. Другата е че Maylow яко се натрови от ритуала със сладкото и блокира за няколко часа кенафа за да повръща, а останалите бяха напъдени от всички като пълни загубеняци и непоправими кретени.
Тази история е позната само на момчето с раницата, но той се е зачел в още по-интересна статия за половия живот на гъсениците, така че не взима отншение към очевадната кражба на интелектуален труд. Работите с автобуса явно вървят към умирачка. Скоростта е фантастична. Но тук се намесва духът на Айнщайн, който, уплашен за своите теории, следи процеса на развитие на 72 още от обезпокоителните тестове със спирачките и отрицателното време. Изходът от кризата с преминаване на светлинната скорост е един – времево-пространствена промяна на маршрута на автобуса и поставяне на два изключително малоумни завоя, признак на инженерно отчаяние, в края на стръмния наклон. За целта духът се връща 50 години назад и се вселява в главата на главния архитект на пътя. Но тук се появява проблем. Инженерът е невменяем и може да мисли само праволинейно. Главната цел в живота му е строеж на магистрала, свързваща София – Силистра по права линия. Единственият дръзнал да обясни на човека, че тази линия минава директно през най-високият връх в Стара планина и денивелацията има няма е 2000 м. бе скорострелно заточен в лагера в Белене, а след няколко дни беше и изяден от стадо диви свине, навъртащи се в района. Но духът на великия учен успя да се пребори с проблема с помощта на огромно паве, с чиято помощ създава гънка в полирания мозък на инженера. Ръката му неволно трепна и на чертежа на бъдещия в това време път се появи S-образна крива (за протокола: този гений на социалистическото строителство е бъдещ дядо на невменяемия педераст от 7Б, заради който учителят по география стана жиголо. Пък после иди спори че глупостта не се предава по наследство).
С тази корекция във времето, а следователно и в пространството, за клетите пътници се появява още един проблем. Рейса с шеметна скорост взима първия завой. Хора с пищене изхвърчат от седалките, изскубнати от инерцията. Бидонът с вода отново оживява и като Божи чук на справедливостта мачка всичко по пътя си. Втори завой! Вътрешностите на няколко пасажера стават на кайма и с цвърчене излизат от ушите и носовете им. Слава богу няма засегнати жизненоважни органи а и бидона разочарован се връща на мястото си, незадоволил желанието си за кървава вендета.
- О, БОЖЕ, СВЕТОФАРЪТ ПРЕД НАС СВЕТИ ЧЕРВЕНО – квичи обречен глас.
Шофьорът посяга към спирачката. Ангел-хранител на нечий пътник го превключва в последния момент и спасителното зелено грейва пред машината. Всички си отдъхват (не за друго, ами 90°, завой който следва им изкарва въздуха). (Абе хората са адски тъпи животни: хем знаят че следва спирка и спирачките са неизбежни, хем се молат да ги избегнат. Дори и Бога с кухата глава не може да предотврати неизбежното). Жално скърцане на гуми. Отваряне на врати. Всички живи и незашеметени напускат със залитане возилото. Момчето с раницата обръща на следващата страница. Явно живее във друга вселена. Само трупът от седалката не изглежда обезпокоен. Трупът от пода на нищо не изглежда от настъпване и ритане. Не се качва никой. Га-а-аз, Га-а-а-аз, минаване на червено и нова спирка – Гара Подуяне. Тук нещата изглеждат по европейски, но само на пръв поглед. На втори се забелязва стадо цигани от “Чистота” които с гнусни метли и кални лопати се качват в рейса и заемат всички свободни седалки. В суматохата се качва и човек с инвалидна количка с ампутирани до колената крака. Погледите на циганите се заковават в металната конструкция на количката, оценявайки с точност до няколко грама нейното тегло.
- Ч-ч-ч, ей, вие гробари ли сте? – глас на мъж, който не е сварил да седне и с нескрита злоба гледа към трупа от седалката, заемащ безценно място.
- Ша-та млатнем с лопатата, ша ти изпръснат очите! Нема-а обиждаш, чуаш ли? Ние сме от големото добрутро – в често-о-тата. Гробари са друга-а фамилиа, ша знайш! Чумай ти тръшни мръсната уста.
- Да ти е....... майката! – чува се глас.
- Чия майка бре, чорибе с чорибе.
За циганите няма шест-пет. Набързо откриват собственика на глас – дребен и невзрачен човечец – и с отмерен но силен удар му разполовяват черепната кутия. Следи от убийството няма открити, защото трупът е мигновено разфасован и разпределен както следва:
1. Месото е смляно и изпечено на кебапчета в района около битака;
2. Костите, ноктите, зъбите и косата са сварени и от получения желатин са направени няколко килограма желирани мечета;
3. Утайката от казана е напълнена в сини туби и продадена като менте на лепило “Рила”;
4. Пломбите и зъбите от металокерамика са върнати на вторични суровини (празно нема)
Освен това никой не е гледал тази посока. Погледите са втренчени в Леля Бент, която много подозрително бърка под полата си. Ръката й бавно излиза от прикритието. Онемелите свидетели на този ужас облизват пресъхнали устни. В ръката се появява син парцал, който се оказва жилетка на контрольор.
- Строй се! – заповядва с диктаторски глас Леля Бент – Карти и билети за проверка ВАДИ!
Сутрешната проверката започва!
- Къде ти е билета, бе шницел? – пита тя насрал се от страх младеж.
- Не намерих перфоратор! – оправдава се с основание той. От 5 перфоратора в рейса, два са изтръгнати от някой отчаяно борещ се за живота си пътник на някой завой, един е натъпкан с боклуци и не работи, един стърчи от врата на трупа от седалката, и един е затиснат от Леля Бент.
- ТАКА ЗНАЧИ, ГРАТИСЧИЯ? А? Кали ма шакти де, Кали ма, КАЛИ МАМА ТИ Д’ЕБА!
Ръката на контрольорката се спуска към гърдите на нещастника и ловко му изтръгва сърцето (при ваденето му се прекършва и гръбначния стълб, ако това изобщо има значение). Явно младежът и приживе не е бил интелигентен, защото мозъка все още не е разбрал че тялото е мъртво. Затова и става свидетел на това, как Леля Бент налапва още биещото сърце, което ритмично надува устата й, създавайки илюзията за дъвчене, след което хваща тялото и с една ръка безпогрешно го изхвърля през капандурата в уличен контейнер за боклук. Настава паника. Жена, недупчила още билет изпилва зъбите си с пиличка за нокти в конфигурация еднаква с тази на перфораторите и прехапва билета. Смъртта я подминава на косъм (или по-скоро на хартиена дебелина разстояние). Други нямат подобен късмет. Уплашени от религиозни гонения, след този ритуал към богинята Кали, последователите на Бога с кухата тиква прибягват към масови самоубийства. Жената с големите чанти излапва цялото съдържание на буркана със сладко, но разбирайки че отровата действа бавно и прокарващо, прави опит да налапа и буркана. Не успява да си отвори толкова широко устата и гнева на Кали я застига. Последните й мисли са за това, че ако беше изпълнявала навремето сексуалните желания ма мъжа си, щеше за отваря устата си значително по-широко.
Междувременно рейсът стига до кръстовището на “Ситняково” и “Оборище”. Завоят тук е много остър и с мъка се взима дори от леки коли, какво остава за извън габаритни правоъгълни грозотии. Ситуацията е отежнена от нагиздена кокона, караща толкова нов модел “Ауди”, че и производителите на марката не знаят за него, която царски е спряла на средата на кръстовището.
- Къде караш, ма, пут........ заспала, да ти е..... пич....... лелина, колко ку......ве си облизала за тая кола, ма ......................................................... – крещи с цяло гърло шофьора.
Всички тези сквернословия, естествено, са произнесени на музикалния фон на незалязващия етно-рок хит “И ловец съм и рибар съм”. Ясно се вижда през стъклата, че и на красавицата не й е чужд каруцарския език и щедро раздава закани срещу майката на шофьора, които, чисто биологично, едва ли би могла да осъществи. Майка възмутена запушва с пръсти ушите на своето момиченце, с цел да запази чиста невинното детско съзнание. Шофьорът некадърно качва автобуса на бордюра. От друсането пръстите на жената дълбоко проникват в ушните миди на детето и скапват слуха му завинаги. (В последствие трънско светило по УНГ от болницата в с. Долно Уйно, казва на жената че слухът може да се оправи след операция, за която иска 300 000$. От отчаяние майката започва да продава тялото си на Околовръстния път. Бащата не може да понесе положението и изпива (с много зор и внушително количество верни приятели, защото майката се оказва много работлива) спестените пари. Тя от своя страна отвръща на удара като му разпилява мозъка с открадната от клиент-тираджия (шофьора на същия камион с крадените книги “Хари Потър”) едрокалибрена карабина и е осъдена доживотно (доста несправедлива присъда, като се има предвид че спаси обществото от един паразит). По-радостна е съдбата на детето. То порасна глухо но си намери добре платена работа като телефонистка в селска поща (после защо ти им говориш за един, те те свързват с друг)).
Нова спирка. С отварянето на вратите трупът от пода бива изритан от Леля Бент, защото упорито е отказал да покаже билет или карта, а никой от останалите пътници не го припознава като личен багаж. Трупът на седалката е непоклатим. В стърчащият врата му перфоратор е открит прилежно продупчено талонче. Междувременно народ с въодушевление се тъпче през двата гостоприемно зейнали входа на 72. За последните е ясно че за тях няма да има място но самоотвержено се блъскат като булдозери.
- Хайде още малко! – прозвучава най-накрая култовата фраза.
- Вижте още колко много място има навътре! – провиква се друг но разумно е забил поглед в гърба пред него, не давайки шанс на никой друг да разбере къде точно е зърнал това място.
- Отвън е по-широко, от мен да знаеш! – нечий глас. В тази ръганица е невъзможно да се определи на кой принадлежи.
- А, да, нали! Ти си се качил, ширкаш се вътре, а за нас не мислиш. И ние трябва да отидем на работа!
- Пенсионерите са виновни. Пак са тръгнали за вода. Кво я правят тая вода. Всеки ден я влачат кат говеда!
- Мълчи, чедо, грех на душата си слагаш! – плаши бабата с бидона, усещайки че нещата отиват към кървава саморазправа.
- Краката до коленете си режа само да не съм в тоя ад! – друг неиденифициран глас (най- вероятно на инвалида с ампутираните крайници.
Шофьорът тръгва като остъргва в крайпътно дърво излишните, стърчащи от вратите пасажери и продължава весело пригласяйки на фолк недуразомението Азис, който дочака ред да пее на микрофона. В момента това е доста неподходяща музика. От спирката на Читалището в Редута дотук шофьорът не се е сетил да изправи автобуса, и той още е наклонен на една страна като потъващ кораб (което е силно доказателство че коефициента на интелигентност на шофьорите се намира някъде между този на публиката в “шоуто” на Къци Вапцаров и това на участниците в предаването “Кой е по-по-най”). Ако беше пуснал Селин Дион да вие на умряло като смъртоносно ранен глиган, приликата с размазалия се в айсберг “Титаник” щеше да е пълна.
Междувременно Леля Бент прави съдбоносна грешка, изисквайки от циганите билети. В знак на справедлив гняв те нападат с лопати контрольорката и я изхвърлят през капандурата. Това далеч не е толкова лесно, колкото изглежда. Масивният задник яко се заклещва в отвора на излизане но с много ръганйе, сакчанйе и псуванйе начинанието се увенчава с успех. Шофьорът, впечетлен от този героизъм, забравя че управлява няколко тона метал и премазва клошар, засилил се да откредне обувките от краката на бившия вече труп от пода. В автобуса най-после настъпва тишина. ЗА КРАТКО. Мощен детски рев гнусно се забива директни в малкия мозък на пътниците. Бебето е притежание на една от циганките. С невъзмутимост на гранитен блок тя разголва едната си гърда и дава на детето да суче. Това за секунди унищожава появилата се симпатия към циганите след изгонването на Леля Бент. Голяма част от свидетелите на тази картинка получават трайни психични смущения които ги мъчат цял живот с грозни кошмари. Поне тишината е що-годе възстановена.
До Орлов мост нищо ново не се случва: ръгане, псуване, клетви и шамари се разменят на всяка спирка. Задръстване (поради катастрофа на двама педофили, зарязали колите си по средата на платното, улисани в саморазправа, като в момента главата на единия е потопена против волята му в Перловската река от няколко минути, с любезното съдействие на другия) забавя придвижването с още 20 минути и когато все пак се достига до спирка “Орлов мост” от тръгването на рейса от Плиска са изминали точно 1 час и 43 минути (за информация: пеша същото разстояние се изминава за половин час). Тук циганите слизат заедно с портфейлите на разсеялите се. Но се появяват два нови образа – лудият в предната част на рейса, и другият със сополите, окупирал задната. Лудият не е опасен. Само малко шумен. Гледа колите през прозореца и мърмори:
- Фоксвагенче! (дум-дум по стъклото) Фоксвагенче! (дум-дум), Ауди! Ауди! (дум-дум), Фоксвагенче! (дум-дум), ти баровка ли си ма? (визира жената в Аудито) (дум-дум), баровка ли си (дум-дум), баровка, баровка (дум-дум), баровка (дум-дум), баровка ли си ма? (дум-дум)
Този ад трае 15 минути. Жената седнала до него стоически търпи на тормоза. Все пак по добре седнала до луд, отколкото права в 72. Застоят толкова дълго е заради някаква държавна диария, която трябва да мине с лайнения си Мерцедес и поради това спират цялото движение. Момчето с раницата, въпреки че изглежда погълнат от статията за язовира, построен на река Ян Дзъ, мислено създава начин за отмъщение за човека, откраднал му колелото преди няколко дни. Необходими са му дълбока шахта, високоволтов кабел под напрежение, вързан с яка примка около топките на престъпника и един здрав шут за изпроводяк. Току що се натъкна на проблема, как да осъществи наказанието ако крадеца е жена, но като любител програмист той не обичаше изцяло да променя кода на алгоритъма, а просто да направи някои козметични промени. Затова замени кабела с кол под напрежение и завъртя наказвания на 180°.
Мислите му бяха прекъснати от шумно кихане. Сополивият от задната част на автобуса привличаше вниманието на все по-голяма маса народ. Облечен е в миризлив пуловер, неопределен цвят. От устата му капят лиги, а от носа сополи. При всяко кихане (с невероятна точност през 20 секунди) той завърта рязко глава. Всевъзможни секрети опръскват обилно цялата околност. Около него бързо се създава празен периметър. Добре че слиза на следващата спирка. Там пък се качва друг персонаж.
- Искам да поздравя всички пътници с добър ден и да им честитя Богородица – гнусен циганин печели приза за най-кофти пътник на момента. Пред себе си с едната ръка бута недъгаво цигане а с другата пъха в лицата на хората воняща чаша за милостиня. Намират се и такива, които пускат нещо в нея (явно зашеметени от смрадта). Дори не се усещат че Богородица беше преди 4 месеца.
Господ (ама онзи истинския) най-сетне се смилява над танталовите мъки на хората и проклина рейса с фаталния номер. Смърдящи пушеци от далата фира въздушна възглавница, която се търка в гумата на автобуса изпълват светкавично цялата кабина. Със скърцане и двигателен вой машината хвърля за последно котва на НДК.
- Всички да слизат! До тук сме!
Хората с ентусиазъм изхвърчат навън. Даже и трупът от седалката (явно зомбиран) с тътрене на крайници напуска мизерната обстановка. Само беззъб дъртак не ебава да помръдне (както се оказва от него се е носила онази остра мизизма на синьо сирене).
- Слизай бе, бастун, кир небесна! – крещи шофьора. Не последва грам реакция!
На ръба на нервна криза, въоръжен с крик и щанга, водачът атакува с животински рев. Кръв и слуз обагря прозорците. Но на никой не му пука. Хората имат други проблеми. Трябва отново да се качат на някой рейс, влачещ се накъде из трасето на безкрайната линия, за да продължат пътуването към ада.
Оттук до края на линията има само още една забележителност. Това е кръстовището между “Нестеров” и “Тотлебен”. Това е още едно доказателство за малоумността на хората, виновни за съществуването на 72. Това сравнително ново кръстовище е снабдено и с подлез. Интересното е че в сегашната посока автобусът минава през кръстовището отгоре и спира на удобна за прекачване на трамвай №5 спирка. Странно защо в обратна посока рейсът минава по подлеза и спирката му е някъде на майната си. Така хората които трябва да пътуват в обратна посока на описаната до момента, слизащи от трамвая са изправени пред следната дилема: или да нарамят багажа си и тихомълком да минат 800-те метра до най-близката спирка, или да нарамят багажа си и с гръмки закани, отправени към всичко женско в родата на виновниците за този хал, да минат 800-те метра до най-близката спирка.

Човече... пътувам всеки ден с него... Още не съм го дочел, но просто реших да отбележа. По-задълбочена рецензия очаквай след малко.

Хаха, аз пропуснах да спомена, че не съм го писал аз, но скоро планирам да напиша за тролеи номер 9/2 и автобуси номер 76/204...ще бъде нещо такова...очаквайте...

Иначе тоя разказ е НЕЧОВЕШКи...как съм се смял самооо...

Офтопик: ще ти помогна за 204 секи ден пътувам с тази канонерка, пълна с гадни непрани пенсионери

Хаха, 204 не е чак толкова митичен автобус...ама наистина много смърди бее, ех тез пенсионери, дето не познават що е то банята...Обаче аз сигурно ще пиша за 76, автобуса който е всепризнат в цяла София със своята миризма...Ауу, тва може да ти докара инфаркт...

Сори, че разводнявам темата, ама налагало ли ти се е да слизаш от автобуса щото ти мирише много и ти прилошава, щото на мене да
Ебаси пенсионерите де*ба

И на мене тъй. Абе, като пътуваме всички с 204/72, да си устроим една среща? Аз обикновено на 204 се качвам на втората врата (броя ги откъм шофьорското място) и сядам или на единичната седалка вдясно, или на най-предната, вляво гледано към шофьора.

Нема такава изрудщина! Къртиш мааааааан!!!
Бтв Фил може и да помогна на тролеите. Свиркай ако ше правиш!

ако искаш нещо да пишеш със много силна миризма препоръчвам ти трамвай №5 по отвратно нещо незнам всички пенсионери с него та до женския и обратно веднъж щях да повърна честно ви казвам!

Да,и ако си седнал се натрупват до тебе и почват да шумят с торбите и да пъшкат...като че ли достойнството им ще се нарани,ако просто помолят да седнат,ебаси...

Аз па ги мразя тез дет идват и казват"Момче,стани да седна" ама е така се едно съм им длъжен..В такива моменти ако не ми е ден просто става скандал..

Лол, това ми напомня веднъж като се връщах от даскало с 309...Имахме последен или предпоследен час физкултура, и играхме мач...Бях просто скапан и едвам се държах на краката си, и тогава в рейса няква жена на 50 години, не повече като почна да ми цъка и да пъшка, почна да говори на бабетата до нея, как днешната младеж била много невъзпитана и не отстъпвала место на по-старите...От там пък ест. си намери сродни души, и почнаха целата пенсионерска групичка да цъкат...И тогава като ми изгърмеха бушоните, като им се развикааах...Викам им " Какво да стана бе, сега се връщам от мач и съм уморен, ще стана ако искам бе!!" и така до като не слязох след няколко спирки...Направих ги на нищо дееба наглите некролози...

За реис 76 НА всяка цена НАи-големия смърделник в цяла софия

А тва е лудницааа.Тоя разказ е чиста ситна и мога да се закълна с Библията че всичко си е така като изключим смъртните случаи макар че като се замисля нищо чудно и такива да има.Да определено пенсионерите са ебаси зганта.Абсолютна паплач...То поне да се къпеха ми те и тва не прават и всеки път мъкнат разни огромни чанти...малеее не е истина...Немам думи освен да поздрава автора че отвори очите на тея дето не е возат в 72 толкова често и не знаят какъв кощмар е там.И най големата перащтина е че тая шибана линия 72 е частна.Ше ги еба перасите немат пари да си позволат по големи рейсове и ще ми купуват транспортна линия копелетата

Чада Божии, вие не сте пътували с 83 и не знаете за какво става дума. От нач. на 8ми клас, досега ( 3 пълни години и един-два месеца) пътувам до 2аег с него. От красно село като се кача, та до блока на The Nightmare.
Вътре е ФРАШ с пенсии, мангали, които вонят на прясно разложен труп, пияници ме тровят с алкохолни пари и за това удоволствие плащам по 17,50 всеки месец. Да не забравяме сутрешната НЕЧОВЕШКА ръганица и следобедните миризми на готвено и изпотено. Идилия просто.
по темата, разказчето ме кефи, защото и аз съм пътувал с 72 от Военна б-ца до Красна поляна и знам как е.
зубро, айде да си правим форумна среща в 72, искаш ли?

Форумна среща в реис баси смехорията хора,ако толкова ви смърди търсете алтернативни реисове та дори и да заобикалят малко нищо-поне няма да ви смърди

И аз понякога пътувам с 83, (най-вече рано сутрин)но не е чак толкова гадно. Не вони много, понася се, дори понякога имам шанса да седна. Пенсийте са досадни, вярно, но няма чак толкова мангали. Хубавото е, че няма никой, който да ти иска билет и аз често си пътувам гратис

Аз мога да напиша разказ за автобус 78
Как всяка суртин като ходя на даскало се качват некви пенсионери мангали смърдящи на манджа и пот влачат по някой бойлер или пружина за легло и ако някой се опитва да им каже нещо праат скандал.Или обикновено гонят някой от мястото му.А най дразнещо е когато на предните седалки седнат 2 стринки и си раправят.Абе марооо напраи ли туршията бе.И другата и отговаря, "не бе станкее ама пък напраих комопотите трее дойдеш до нас да ги пробваш" И така ми надуват главата сяка сутрин и ми е некво гадно като отида в даскалото

Гастли,ако не можеш да напишеш нещо умно,по-добре не пиши нищо.