Хммм...Интересно...интересно...Нещо против твворението да е но социално битова тематика?

Като почнете да се превземате, не знам напраО...

Хубаво де, като даваш това изречение и заглавието по този начин, ми ограничаваш жанровете, от които мога да избирам с 90%. И то особено последното изречение в някакъв странен и безсмислен словоред много трудно можеш да го вържеш с някаква история от по-обичаен жанр. Както и да е, ти си победител, мене тоя кръг не ме бройте.

А можеш просто да напишеш "В странична улица някакъв просяк се въргаляше обезумяло и говореше безсмислици. Име-на-персонажа не разбираше какво говори, не го и интересуваше, но ушите му неволно дочуха "Във вонята на прах и закърнели мисли те умират" "

Да, не звучи съвсем завършено, но поне се вметва по някакъв странен начин... Lol

Бъди малко по-creative

Ъммм ми мисля и аз да се включа Не знам дали ще мога да напиша нещо поради липса на време но просто последното изречение ми пълни душата Такаче ако мгоа ще се вклюа .

хах, заформя се интересно! Конкуренцията е на ниво - доста високо при това - и предполагам, че дори тези, които не пишат, ще имат доста интересно четиво.

Хмпх, замислих се върху темата. Прекалено е ограничаваща. Авторът е измислил нещо и чак след това е задал темата, като по тоя начин ни ограничава до неговото мислене. Какво да си прави, ще се постарая да го вържа с изречението по различен начин.

Може и да видите нещо и от мене, въпреки, че последното изречение не ми дава много мира и предполагам няма да имаш нищо против ако се преплитат жанрове.

Горящо легло

От съседната стая се разнесе смразяващ писък, който изтръгна Кейт от съня й.
Само след миг бе в стаята на сина си.
- Дани, добре ли си?
- Пак го сънувах мамо. – Дани потрепери в прегръдката на майка си. – Чоки беше тук.
По лицето на Дани започнаха да се стичат едри сълзи.
- Няма нищо.- Опита се да го успокои Кейт.- Чоки не съществува. Било е само сън.
- Но мамо, Чоки ме ухапа по врата. Много ме боли. – Петгодишният й син се почеса нервно.
Това негово действие накара майката да онемее от уплаха. Вените в слепоочията й започнаха силно да пулсират, а уплахата пусна дълбоки корени в сърцето й.
- Дай да видя.- Кейт погледна врата на сина си и въздъхна облекчено. – Няма ти нищо. Било е само ...
От врата на Дани бързо започна да се стича кръв. Думите на Кейт заседнаха дълбоко в гърлото й, неизречени все още.
- Чарли, повикай линейка! – Докато успее да изрече тези думи, Дани вече бе в безсъзнание.
Чарли бе по-големият й син, който също живееше с нея и Дани. Само преди няколко дни Чарли бе навършил осемнадесети скоро възнамеряваше да започне свой, самостоятелен живот, оставяйки двуетажната къща полу-запустяла. Баща им ги бе напуснал още преди раждането на Дани и от тогава не го бяха виждали.
В момента Чарли стоеше до вратата потърквайки очи с ръце. Както и на всеки друг, буденето в два след полунщ не бе от любимите му занимания, но тъй като поводът за такова будене никога не бе приятен той вече бе на прага на разсънването.
- Какво? – Попита той прозявайки се.Тревогата на лицето му щеше да се появи едва след няколко минути тъй като все още не бе забелязал кървенето на брат си.
- Повикай линейка! – Изкрещя Кейт на ръба на истерията.
Едва сега Чарли разбра какво всъщност бе станало и се втурна към телефона, който се намираше на първия етаж. Кейт държеше сина си и плачеше. Това бе петият път, когато Дани й казваше, че Чоки е идвал. Чоки бе неговият измислен, свръхестествен приятел от сънищата. Първият път, когато го бе посетил не се бе случило абсолютно нищо, както и останалите два... но при четвъртото „посещение” ( Кейт не вярваше, че това нещо наистина идва) Дани не изглеждаше добре. Беше бял като платно, а сенките под очите му бяха придобили огромен размер. А сега това...

По- късно, когато Дани бе откаран в болница, Кейт и Чарли отидоха да проверят дали се възстановява без да забележат широко- открехнатият прозорец в стаята му.
-Ще се оправи ли, докторе? – Кейт избърса сълзите с опакото на ръката си.
- Да, състоянието му се подобрява. – Думите не Уиндъм й подействаха успокоително. Разляха се по вкочаненото й от напрежение тяло като лечебен балсам и Кейт най- сетне спря да хлипа.
- Видя ли мамо? Казах ти че всичко ще бъде наред. – Чарли я прегърна.
- Съжалявам, че трябва да го кажа, но все още не съм ви съобщил лошата новина. – Прекъсна ги д- р Уиндъм.
- Каква лоша новина? – Предишното, разтревожено изражение бързо върна позициите си на лицето на Кейт.
- Виждате ли... от няколко дни в болницата ни започнаха да пристигат деца със симптоми като тези на Дани. Обикновено имаха или бледо изражение и вид на недоспали или кръвотечение от сънната артерия. Всички тези деца, без нито едно изключение, умираха или в болницата или ден по- късно в собствените си домове.
- Колко? – Попита Кейт с прегракнал глас.
- Вижте, нямам право...
- Колко!?
- Четиринадесет. – Заяви Уиндъм виждайки че сега не е моментът да спори с тази жена. Разбра го само по мъртвешкият й поглед. Поглед на майка, загрижена за рожбата си.
- Случайно да са споменавали за някакъв Чоки? – Попита Чарли, който също знаеше за кошмарите на брат си.
Лицето на доктора придоби възможно най- сериозен вид, след което той прошепна сякаш се страхуваше някой да не го чуе:
- Да, точно така.
- Огледа се нервно, сетне отново се обърна към Кейт и сина й.
- Елате след половин час в кабинета ми. – След кратко колебание отново продължи. – Всички жертви са умряли от загуба на кръв. Всъщност в телата им не бе останала и капка кръв. Всички са сънували този Чоки.Казват,че се криел под леглата. Според мен това нещо... – Вратата в края на коридора проскърца, което стресна доктора. – След половин час. – Той се насочи към кабинета си, като по пътя си едва не се блъсна в една медицинска сестра, която го изгледа учудено.
Наоколо не се забелязваха други хора от персонала на болницата и когато сестрата отмина, в коридора останаха само Кейт и Чарли. Кейт настоя да стои близо до по- малкият й син и Чарли се съгласи. Малко след това вече бяха в стаята на Дани. Хлапето спеше, дишайки тежко и на пресекулки. В стаята му имаше още две легла, но те бяха празни. Кейт придърпа един от безразборно- разположените столове и се настани на него с убеждението, че няма да заспи и ще опази сина си от онова нещо. Чарли също седна на някакъв стол.
Кейт усещаше как очите й натежават с всяка изминала минута. Работата й като сервитьорка всъщност бе доста изморителна и сега й се отразяваше. Въпреки, че работеше по десет часа на ден, Кейт едва успяваше да издържа семейството си. Не можеше да се надява, че Чарли ще си намери работа тъй като, той бе твърдо решен да опита късмета си като студент. Когато влязоха в стаята на Дани, часът бе около 3:30. Към четири, когато очите на Кейт се затваряха, гласът на Чарли я стресна:
- Мамо, отивам до тоалетната. Връщам се след минута.
- Добре, само не се бави много. – Кейт се страхуваше да остане сама. Ако Чоки наистина съществуваше, то той не би бил особено щастлив ако я видеше тук.
Чарли излезе, прозявайки се и се насочи към тоалетната, която бе само на десетина метра от стаята, от която току- що бе излязъл.
„Това са глупости, поредната фантасмагория на брат ми. На него все му се привиждат някакви...”
"Хм,какво е пък това!?" Странен надпис до вратата на една от стаите,покрай които минаваше "Светлината убива ги.Във вонята на прах и закърнели мисли,те умират."
Нямаше време да го осмисли.Писъкът на Кейт го накара да се вцепени, забравяйки това, за което си бе мислил преди миг. Писък на майка, загрижена както за живота на детето си, така и за своя собствен. Чарли бе напълно неподготвен за подобна ситуация, но въпреки това той успя да реагира възможно най- бързо. Нещо вътре в младежа крещеше „ Бягай, прекалено късно е, омитай се от тук по дяволите!” , но той направи точно обратното.

Сега, седмица по- късно, Чарли се бе събудил след поредният кошмар. Отново бе сънувал смъртта на Кейт и Дани. Хората го мислеха за луд, тъй като се бе опитал да ги предупреди за съществуването на Чоки. Те му се присмиваха. Подиграваха му се. Но той го бе видял с очите си и знаеше.
Когато отвори вратата, водеща към стая 213 (стаята на Дани) , първото нещо, което видя бе онова отвратително създание, чийто образ се бе запечатал в съзнанието на Чарли, карайки лицето му да изстива, скована в студ и болка всеки път щом се сети за него. Чоки бе около две- годишно бебе, по –точно трупът му. Черепът му бе силно – деформиран, а очите му бяха обърнати навътре. От устата му капеше кръв, костта на десния му крак бе излязла през месото, а миисът на разложение бе полепнал из цялата стая.
Чоки не каза нищо. Просто облиза кръвта от устните си със зеленикаво- кафявият си език, оригна се, след което се обърна с усмивка на лице към Чарли, разкривайки дълги кучешки зъби и скочи през прозореца. Едва тогава, вцепенилият се човечец се осмели да помръдне и погледна през прозореца със свито от страх сърце. Стаята се намираше на четвъртият етаж и Чарли се съмняваше, че Чоки е оцелял. По- скоро се надяваше да е така.
Усети, че е нагазил в нещо лепкаво и когато се обърна видя майка си и Дани да лежат сред огромна локва кръв, заела половината дължина на стаята.
Не се сдържаше повече. Излезе навън и повърна на воля. Сетне се сети за Уиндъм и изтича до стаята му.
„Къде по дяволите са всички в тая проклета болница!”
Нещо бе затиснало вратата и когато той успя да я отвори, видя че това бе тялото на доктора. Липсата на идентичност със смъртта на другите двама се изразяваше само с отсъствието на голямата локва кръв... Миг по- късно Чарли загуби съзнание.

След погребението на майка му и брат му, Чарли сънуваше всяка вечер смъртта им. Всяка вечер кошмарът се повтаряше отново и отново. Беше го страх Чоки да не дойда за него, затова поначало спеше рядко, но после измисли алтернативен вариант. Спеше н земята, за да не може „то” да се скрие под леглото му, оставяше всички лампи светнати тъй като бе чувал че се страхува от светлината. До себе си винаги държеше сребърен фенер и разпятие.
Успокояваше се с мисълта, че се бе преместил в друг град и Чоки нямаше да може да го открие.
„Може би дори е мъртъв”.
Не, сигурен бе, че онова нещо е живо. Усещаше го. Най- много го успокояваше фактът че с изключение на д- р Уиндъм, Чоки нападаше винаги и единствено хора от две до четиринадесет- годишна възраст, а самият Чарли бе доста по- голям.
"Във вонята на прах и закърнели мисли,ТЕ умират."
Какво трябваше да рече "закърнели мисли"? Имаше ли нещо общо в възрастта това... (всичките жертви бяха все още невръстни... ) Какво ли общо имаше то с мислите и едно ли бе всъщност защото "ТЕ" определено не бе признак за единствено число. Може би всичко това означаваше,че ако не мисли за нещото,ако не вярва,то няма да дойде,няма да съществува... за него. Но той не можеше да си го избие от главата...
Тази нощ бе усетил нещо. Токът за миг бе спрял и на Чарли му се стори, че докосва начия студена ръка в мрака. Нещото, което най- много го ужаси бе чувството на наслада, което го обля. По- късно, когато електричеството отново бе в изправност, Чарли се взря невярващо в огледалото.
„Господи!”
Лицето му бе придобило съвсем бледо изражение, а очите ми бяха подпухнали. Почеса се по врата, който адски много го сърбеше...
Във вонята на прах и закърнели мисли,те умират...

Извинявам се предварително за това,че пускам поста ДНЕС,но съвсем скоро заминавам,т.е. не мога да спазя срока по друг начин,тъй като на датата СЛЕД която трябва да се пуснат разказите (27-ми) аз няма да имам интернет. Затова моля да ме извините,исках да се включа и да раздвижа малко нещата. Ако някой има нещо против това,че съм постнал днес нека ми пише и ще изтрия поста си.

Нещо против!? Разказа е...жесток. Много ми хареса. Ако и предишните разкази са такива...май ще ги изчета

Edit : кога се гласува

На 30-ти май се гласува Аз обаче,ще го изпусна,имам още ... 17 часа пред компютъра преди да потегля към родният град (където нямам нито интернет нито комп) но ще опитам да вляза от зала и да прочета какво са написали другите по темата

къде си сега и кой е родния град и защо ще ходиш там нее разказчето беше мноо добро просто....събудих се около 5 тази сутрин и 1вото нещо което направих е да си проверя врата

Хехе значи наистина ти е харесало Е не беше лесно с такова заглавие и последно изречение да направя разказ,който да се вписва (доколкото е възможно де) в критерия. Сега съм в Бургас,тук следвам,а днес в 6 следобяд оставям компа и багажа при един приятел тук и хващам нощният влак за Видин,където ще стоя дооста време. Но ще пробвам да вляза от зала за да прочета другите разкази (които трябва да постнат утре). Иначе мен лично от тези,които съм пуснал ме радва повече онзи с вампирите (макар да е вдъхновен от една манга анимация)

Горящото легло

Може да се нарече истина само това за което се знае че не е лъжа.


Бе обикновен летен ден,маранята обхванала далечният хоризонт ясно даваше
да се разбере,че се очаква проливен дъжд а множеството комари който летейки своя неорентиран полет караха човешкото око да трепне.
Окото бе единствено намиращо се на грубовато лице,изпечено от яркото слънце,черна,гъста мазна коса се спускаше до раменете на високият мъж
който бе застанал прав и вторачено се взираше в далечината.
Нещото бе привлякло погледа му карайки да затай дъх,но маранята пречеше
на мъжът ясно да различи обекта на своето внимание.
Ян бавно тръгна към нещото като същевременно бавно прокара ръка по
калъфа на своя ловджийски нож,хладната стомана която бе прилепнала
плътно във меката кожа на калъфа,отвърна на милувката със мълчание и
спокойствие оставяйки впечетлението че е безащитна вещ носена само за окраса,но истината бе,че във опитните ръце на Ян това оръжие бе смъртоностно,балансирано със съвършена прецизност.
Над главата на Ян прелетя мършав Лешояд чийто поглед яростно следеше
всяка крачка на човекът.
На двайсетина метра от нещото Ян се закова на място и още по-средоточено
се вгледа в предмета,както се и опасяваше бе най-лошото.
Трупът бе разположен по много странен начин,част от гърдите бе разкъсана
и Ян с погнуса забеляза че липсваше именно сърцето.
Мажът направи крачка по посока тялото, вгледа се във красивото лице на мъртвата жена не я познаваше.
Смърта и бе насилствена дори и неопитен човек веднага би го разбрал,ръцете както и краката на жената бяха завързани по много странен начин.
Самите ръце бяха увити със тел странично на тялото а краката пребрани един към друг бяха изпънати.Фигурата която определено приличаше на стойката на самото тяло бе Кръст.
Ян внимателно оглеждаше всеки детайл от начина на
връзване,разположението на тялото,погледът му най-дълго време се задържа
на лицето и,бе изключително красива приживее дори във смърта си тя бе запазила сладката усмивка изписана със тънки червени устни.Кръвта все още не бе изтинала в тялото и нейната руменина ясно се открояваше на фона на сламенно русите и коси.
Едноокият направи още една крачка и се наведе близо до тялото,чак в този момент бе забелязал тънката окръжност около тялото,явно бе начертана с боя
цветът почти се сливаше с тъмната почва и за това той не бе видял този детайл още в началото.
Самият кръг бе съвършенно начертан едно малко,черно камъче привлече погледът на Ян,бе точно разположено над главата на трупът.
Подобно на първото камъче имаше още три такива едно от страната на краката и други две от двете страни точно срещу ръцете на жената.
Ян се наведе и посегна към малкото камъче,това което беше откъм главата
на трупът.Миг преди да го докосне ледено студен порив обхвана ръката на Ян
правейки я безчуствена и изтръпнала.Мъжът бързо отдръпна ръката си и я погледна,косъмчетата му бяха настръхнали.
Ян седна на метър от трупът и замислено се загледа във лицето на жената найстина бе невероятно красива.След десетина минути взиране той отново се изправи и със много бързо движение грабна камъчето което предишният път не бе успял да достигне.Чуството което го споходи бе невероятно неприятно
цялото му тяло бе обхванато от гърчове,окото му се насълзи.
Ян бе висок почти два метра а мускулатурата му наподобяваше изваяна статуя на древногръцки бог, но точно в този момент той се чустваше като сламка пречупена от силният повей на вятърът.
Замайването му отмина след няколко минути и той слисано се загледа във камъчето,никога преди не бе виждал подобно камъче като го доближеше по-близо до себе си видя единственото си око вторачено във него,отражението бе съвършенно чисто ако не стискаше така здраво камъчето би си помислил че държи част от огледало,но не това бе просто едно интересно камъче.
Ян го припра във джоба на изтърканите си панталони погледна за пореден път
трупът сметна за излишно да прави каквото и било спрямо това да попречи на лешоядите да стигнат до своят отвратителен обяд,и със бавна крачка се отдалечи от зловещото място.
Дикси силно изпръхтя като видя своят стопанин.Дорестата кобила нервно запристъпва гледайки с големите си очи човекът който бавно се приближаваше към нея,нещо във него тревожеше конят.
-Спокойно Дикси. нежно изговори Ян и погали кафеникавата грива на своят кон.
Ян внимателно възседна конят и във тръс потегли към своята колиба която бе на няколко мили западно от сегащното му местоположение.

-СТОП превъзходно направо удивително... нечий глас раздра тишината.
Нисичък дебеланко с голо теме се появи от нищото със чаша вода,която подаде на Ян,последният му кимна в знак на благодарност.
-Надмина очакванията ми Ян така великолепно го изигра точно когато вдигаше камъчето,та чак и мене ме побиха тръпки.
Ян слезе от конят и за миг погледна трупът,който на свой ред също го погледна та даже му се и усмихна крачейки бодро към неизвестна посока.
-Ан Мари след като се преоблечеш ела да изпием чаша шампанско. извика дебеланкото по посока на бившият труп.
-Добре. отговори Ан Мари
-Ако и краят е така успешен не се съмнявам че критиците ще изкажат свойто възхищение от ролята ти.
Ян се усмихна.
-Виж Джейк искам малко да остана насаме,ще отида във караваната си да се оправя и по-късно ще дойда.
Дебеланкото го погледна и усмихвайки се изрече.
-Така да бъде ще те чакаме не се бави.
Ян закрачи към част от пейзажа и след няколко минути стигна краят на просторната синева,мъничка врата се виждаше пред него той посегна и я отвори пристъпвайки във нея.
От другата страна гледката бе съвсем различна нямаше го ясното слънце,нямаше я маранята но на тяхно място имаше огромно хале чийто таван бе почти на петнадесет метра височина.
Ян премина покрай осветителният техник който намотаваше дълъг черен кабел,Ян му кимна мъжът също отвърна със къмване.
Ян спря пред неголяма каравана която величесвено бе паркирана до малък автомобил марка "Додж Вайпър" личната кола на Ян.
Високия мъж бе натъжен и някак си променен нещо необяснимо го тревожеше
но той така и не разбра какво точно е това.
След като влезе в караваната той застана пред малко настолно огледало и се заоглежда,лицето което го гледаше от огледалото бе непознато за него,някак си неприятно и грубовато а единсвеното око правеше нещата оше по-зле.
Ян се усмихна гримьорите бяха свършили чудесна работа,а той само с едно замахване развали творбата на половин часов труд на трима души.
Част от лицето му се обели откривайки отдолу слой по светла кожа,носът му при по-рязко дръпване се откъсна а на негово място се появи съвсем различен нос.
-Дойде момента за прозрението. каза сам на себе си Ян и посегна към челото си.Хващайки част от кожата на челото той я дръпна рязко резултатът бе мигновен второто му око се появи под изкуствената материя наподобяваща човешка кожа,Ян разтърка окото си и го отвори.
Шокът ме мигновен мъжът остана вцепенен.
-Какво по дяволите става. изруга актьорът
Образът който виждаше бе раздвоен едното око виждаше вътрешноста на караваната което си бе нормално спрямо местоположението на главата,но във другото бе проблемът.
Жената бе чисто гола и бе застанала пред огромно легло което буквано бе обгърнато от пламъци,жената бе спокойна и нито за миг не издаде чуство на притеснение.
Ян позна веднага жената бе неговата любовница и доскоро бе играла ролята на труп жена която той почти всяка вечер прегръщаше и нежно целуваше,жена във чийто уши неговият глас бе прошепнал хиляди пъти "Обичам те".
Ян скочи като попарен с шеметна скорост той изхвръкна от караваната и само след миг се удари в декор подобяващ дърво,тежеста на тялото му пречупи декора но болка пробяга във главата на мъжът.
Проблемът бе че Ян ясно бе видят този декор но разликата във виждането му бе отнела прецизноста на движенията му.Все още дясното му око виждаше жената във стаята застанала пред горящото легло.
Той изруга и отново побягна по посоката където знаеше че се намира жената,наоколо около него нямаше никой и Ян необезпокоявано стигна до малка барачка която нощтната охрана използваше за почивка,където Ян знаеше че се намира леглото където бе видял да стой Ан Мари.
Той блъсна вратата и влетя вътре във същият миг започна да вижда нормално и със двете си очи.
Ян стоеше във празна стая гледайки огромного легло,нямаше и помен от Ан Мари вместо това на малка масичка до леглото бе оставена отворена бутилка "Джак Даниелс" и по етикета Ян различи шеснайсет годишното отлежало малжово уйски.
Той направи крачка още веднъш огледа стаята да не би неговата любима да се бе скрила някъде.Точно в момента който понече да се обърне и излезе от стаята чифт нежни ръце обгърнаха грубоватият му врат по който бе останала част от изкуствената кожа.
-Ох мили най сетне те немерих. изчурулика нежен женски глас досами ухото на Ян
Мъжът бавно се обърна и прие във прегръдките си слабоватото и крехко тяло на жената която го целуна мигновенно и пламенно.
След секунда Ян се опомни и я загледа тревожно нежно я отблъсна от себе си и започна да я оглежда.
-Хубава съм нали ?? тихичко изрече Ан Мари като същевременно се завъртя на пети.
Ян си отдъхна тя бе напълно цяла и здрава.
-Да каквато си била винаги. изрече мъжът и придърпа жената към себе си
този път целувката им бе дълга и сладострастна.
След като отново се отдалечиха един от друг Ян погледна жената и запита.
-Случайно да си била преди малко тук ?
Ан Мари му се усмихна отговаряйки
-Видял си бутилката,реших да празнуваме във тесен интимен кръг,затова дойдох по-рано и донесох бутилката.
-Нямах това впредвид. изрече Ян
Жената леко се намръщи.
-А какво по-точно имаше впредвид ? попита тя
Ян се замисли щеше да е много глупаво да сподели видяното и преживяно от него през последният половин час той реши да не споделя случилото се с никой.
-Ох нищо забрави толкова съм развълнуван,че не мисля трезво. излъга той и се усмихна
Ан Мари продължи да го гледа известно време и накрая и тя се усмихна казвайки.
-Забравям, хайде сега да празнуваме любов моя.
Тя се доближи до ботилката и като същевремено от някъде извади две чаши,сръчно наля от тъмното питие и подаде едната чаша на Ян а другата доближи до нежните си устни.
-За наше здраве и дано този път ми предложиш брак. каза тя на един дъх и отпи бързо от течноста.
Ян се усмихна и на свой ред отпи.
След като отпи жената го погледна,оставяйки чашата си на малката масичка до леглото където бе и бутилката тя не изчака той да остави неговата чаша,ами ги придърпа към себе си във резултат на което мъжът неволно я заля с спиртната напитка.
-Уф извинявай скъпа. невинно изговори Ян
Ан Мари само погледна роклята с която бе облечена и се усмихна .
-Ах ти хитрецо сега трябва да я съблека. казвайки тя като същевременно започна да сваля роклята си.
Ян с захласт вперил поглед в голото тяло пред него се доближи до жената и нежно я прегърна.
-Помогни ми да сваля и мойте дрехи. прошепна той
Миг по късно и двамата бяха чисто голи застанали един пред друг,гледайки се с наслада и похотливост присъща на двама влюбени.
Той нежно я повдигна и я понесе към леглото,където я положи и легна до нея.
Никой от двамата не забеляза черното камъче което се изтъркулна от джоба на прокъсаните панталони на мажът, камъчето се спря до един от краката на леглото и остана неподвижно.
Ян бе получил ерекция още когато Ан Мари свали свойте дрехи той понечи да обърне Ан Мари с гръб към него,и точно в този момент видя кабелът който бе досами главата на жената.
Самият кабел стърчеше от изкъртен контакт близо до леглото и по незнайни причини бе оголен но близоста му до главата на жената го паникьоса.
-Ан немърдай !!! извика той
Жената се вкамени поглеждайки го тревожно.
-Какво ста...... се опита да каже тя но без да иска се бе дръпнала леко назаде
Чу се тихо пращене зъбите и за миг така се стиснаха че отхапаха част от езикът и нечовешки гърч премина по голото и тяло.
Ян на свой ред усети невероятна болка по цялото си тяло мускулите му се стегнаха почти до скъсване,притъмня му пред очите и той припадна.
Мъничка искричка полетя към голото тяло на жената което продължаваше да се гърчи от високото напрежение,искрата попадна точно на мястото където Ян бе полял без да иска с Уйски своята любима.
Ефекта бе невероятен гърдите на младата жена пламнаха със син цвят част от пламъкът премина по чершафите запалвайки ги мигновенно.
Двете фигури вплетени едно във друго за миг пламнаха превръщайки цялото легло във една голяма мека клада.
Смърта споходи бързо Ан Мари.

-Нищо не можем да направим преди минутка Ян издъхна. изрече мъжът от медицинският екип отзовал се на телефонното обаждане.
Неколцината пожарникари печално наблюдаваха двете дела едното бе почерняло почти до въглен,а другото на мъжът бе сравнително запазено от допира на огънят.
Един от пожарникарите се наведе и повдигна малко черно камъче от земята.

-Какво е това Фред ? запита неговият колега
-Незнам прилича на кристал. отвърна мъжът който слисано гледаше отражението си във малкото камъче нещо непонятно имаше във този малък предмет.


Събралата се тълпа слушаше опелото със тъжен и неспокоен вид тук таме се чуваше тихо подсмърчане и хрипане,тих плач и неволни въздишки.
Изправената фигура на свещеника се открояваше от станалите,побелелите коси на свеженикът се открояваха ясно,погледът на духовният човек бе привлечен от дебела книга която той държеше и от която четеше на глас молитви.
Дебеланкото се заслуша във част от литургията която бе като съдбовна точно във този си момент...

-Във вонята на прах и закърнели мисли те умират.... прошепна дебеланкото тихичко и заплака.



Край

27.09.2005г

Аз вече си написах моето ма искам да го едитна да го постегна, довечера ще го имате.(малко е кратко и е малко слабо ма кво да се прай)
Трябва да ходя на даскало я за това ще изчета разказа ан ХаХавиа едва довечера, но този на Отмъстителя е много добър и ще е поне на предпоследно място .
Чудно ми е как успя да измислиш тоя Чоки, много готино се е получил този образ, ако не си го взъимствал от никъде поздравлението е с най - дебелата подплата на добри чувства. Всъщност хорара си е ебаси качествения, аз сами пред няколко месеца бях сънувал един кошмар в който нещо като Чоки преследваше и убиваше, не помня дали ме спипа...

Горящото легло

Синята пелена на ноща обвиваше мрачния град с плътното си покривало...Звездите се бяха разсипали по синевата като милярди песъчинки и бяха единственото което осигуряваше светлина в този ранен час.Всичко живо спеше и беше в състояние на абсолютен покой.Или поне всичко видимо...Защото всеки град..всяко селце,всеки квартал си има своя живот..Своя таен невидим за обикновенния рояк и гъмжило живот.Живот случващ се не по големите булеварди и широките улици...Живот по малките задни алеи,под мостовете,живот на мрак,на отчаяние,на мизерия но най-важното живот когато човек почва да оценява малките неща в живота.Живота на невидимте хора...На онези,които всички знаем че ги има...Че са там сред нас но не ни е приятно да си мислим за тях или се сещаме за тях единствено когато благодарим на бог и на съдбата че не сме сред тях,че сме имали повече късмет от тях...Живота на клошарите,живота на бездомните,живота на скитниците,живота на просяците..На всички които нашето общество по една или друга причина е изхвърлило...Да техния живот...Живота на просяка пред входа на магазина където пазаруваш всеки ден...Живота на лудия,на който таино и виновно се подосмихваш след като минеш покрай него...И естествено живота на героя на този разказ...Живота на Сакото....Никой не знаеше как се казва...Всички го наричаха така...А и той нямаше нищо против..не му пукаше...А и не искаше да чува старото си име...Носеше му болка..Прогаряща болка на спомени и мисли от предишния му живот..Живота когато и той беше от онези...от гъмжилото,което знае за малките хора но никой не му пукаше и се правеше че не съществуват..Живот,спомена за който нарушаваше и разбиваше на атоми крехкия комфорт,които бе успял да намери на дъното на бутилката...Крехкия покой който намери в стария склад на 15 улица заедно с другите малки хора...Покоя,чието запазване и поддържане с помоща на огромни количества(а вече и не толкова) алкохол беше се превърнало в единствен смисъл в живота на Сакото.
Нарекоха го така защото когато за 1ви път се появи там...Там под моста край реката преди толкова много години вече беше облечен в мръсно,разкъснано на няколко места, прашно сако...
Сакото ходеше с забързана крача по мрачните задни уличи на индустриалната зона...Небето се отразяваше в ясните му кафеви очи...Единственото нещо което бе останало от неговото минало..Единственото,което Улицата не успя да промени...
Той блуждаеше като призрак из лабиринта от студени тухлени сгради и в същото време се опитваше да се измъкне от този на собствените си мисли...Всъщност от няколко години вече той се опитваше да го превърне в прав тунел надолу към края си но не успяваше..Алкохола му помагаше за целта..Но колкото и да се опитваше не можеше да забрави..Не и кой е,не и какво е бил,не и какво иска и какво е света около него....Не можеше...Единственото което постигна беше,покой,кратък миг на алкохолно опиянение и безпаметнтост...И след това отново пожара на мислите му го изпълваше...Това беше съдбата му...Едно вечно мъчение..Една борба с човека в овцата,толкова отачаяна,толкова изтощиталена че човека вече искаше да изчезне..Да остане само сляпата послушна имитация на воля подчинена на висшестоящите и на собствените си инстинкти...Но колкото и да се мъчеше той не можеше да убие себе си...Цялото му съществувание му пречеше...Чрез мислите,чрез спомените..И за това той искаше да ги унищожи...Беше прекалено уморен...Беше прекален изтощен...Не че не можеше да се бори..Не че не можеше да стане както беше преди...Но не искаше..Беше му писнало..Живота не успя да го пречупи...Но и той не успя да пречупи машината.И за това реши да пречупи себе си..но и това не можа...Можеше само да забрави...За това и блуждаеше в ноща онази вечер...
Това си мислеше той докато вървеше през мрака в онази вечер.Най-накрая достигна целта си..Денонощен магазин....Евтин,пропит от миризмата на мухъл и развалени продукти.В този късен час в магазина беше само продавача и някакъв негов приятел с когото говореха разгорещено...
Сакото извади от джоба си няколко измачкани банктноти и монети,с които не искаше да си мисли как се е сдобил и още преди да е платил на раздразнения продавач и да е прекрачил прага на магазина в движение погълна 1вата огромна и живото възраждаща глътка от своята забрава...Най-накрая постигна своя кратък миг покой..И в този момент дочу прошепнатите коментарите на продавача и човека до него..Не се заслуша но ясно и отчетливо в съзнанието му като с ръжен се врязаха думите “утрепка”,”боклуци” и “рак на обществото”...В този миг спомените и мислите въпреки състоянието му на алкохолен комфорт нахлуха с бясна скорсот и разбиха краткия му миг на спокоиствие...Искаше да им каже толкова много неща.Да успее да им покаже поне за миг кой е и какво е всъщност..Но не можеше..не искаше...Знаеше че няма смисъл...и така му беше удобно..И без това всичко утре щеше да е смътен спомен а реалноста ще бъдат само той,улиците и бутилката....И пак мислите като горски пожар лумнаха в главата му.Ами ако все пак им каже?Ако разберат?Ако се върне там от където така упорито бягаше?Ако се върне при стария си живот?Ако успее да се примири с обществото?Ами ако дори успее да им отвори очите?Все още не беше късно...Но той знаеше че е невъзможно.Знаеше че никога няма да успее да го направи..Не и сега..Не и когато вече бе успял да избяга...Да живее само с мислите си,колкото и да го измъчваха те и със свободата...Отпи поредната голяма глътка и се опита да не мисли за това...Всичко в него крещеше при мисълта за забравата...Всяка фибра от тялото му казваше че е страхливец и че така предава всичко в което вярва и за което се бори...Но на него това вече не му правеше впечатление...Той искаше това...Копнееше за сладкия мрак на нищото,за мира,за празнатата,за крехкото спокоиствие.Но никога не го получваше..Винаги мисълта идваше на следващата сутрин по-силна,по-гореща и по-ужасна дори от реалноста на битието му....
Сакото изчезна в мрака на града...Дори не усети как отново се е върнал в мръсния прашен склад на 15 улица.Изведнъж усети умората от цяла вечер бродене по улиците със страшна сила.Кльощавата му деформирана от бремето на делника фигура се упря до стената.Усети как главата му натежава и след 2 минути света се бе смалил само до размерите на пустоща в съня на Сакото.Непрогледен мрак.Мрак изграден от липсата на кислород за мозъка,оправдания и извинения пред собствената му съвест.И тогава като експолозия на ярка светлина на фона на целия този мрак в изпразненото му съзнаение се завърна спомена.Спомена за уютния дом където сега го търсеха,спомена за службата в която беше принуден да угажда на глупави си началник,спомена за лицемерието на обществото,спомена за изненаданите и очудени лица и неразбиращи погледи всеки път когато кажеше това което мисли.Спомена почна да го изгаря от вътре.Яркочервените пламъци на спомените и на мислите почти погълнаха мрака на покоя му.Сакото се събуди от неспокоиня си сън и отпи.Постепено пламаците почнаха да гаснат.Опти пак.От дивия пламък останаха само 2-3 въглена...Но и техния ярък блясък из пустотата почна да отслабва...Така беше....Във вонята на прах и закърнели мисли те умираха...

Една шумна река си пробиваше път сред високите дървета. От нея се разнасаха насечените удари на тъпани, и звънтящите допири на мечове с металните брони. Мястото беше удобно за засада. Никой не го каза, но то се четеше ясно в силните очи на генрал Дирст в които се къпеше цялата зеленина на това диво място. С всяка крачка генерала ставаше по напрегнат, с всяка секунда притеснението му нарастваше. Беше пратил най - добрите шпиони напред, назад, наляво и надясно, от никоя страна не получи вест. А може би черния гарван му даваше страшния отговор, топеше го в мътните си очи за да го направи още по - кървав, още по директен. Генерела стисна здраво дръжката на меча си. Сякаш птицата усети дързостта на това движение и отлетя. Но дали не отиде да повика врага помисли си мъжа.Още един отговор изречен с езически вик, със свистенето на криле и с хаосът и смутът донесен от злото. Криле с огромен размах, се спускаха върху войската. Мъжете правеха отчаяни движения, посягаха с бързи ръце към късите мечове, вдигаха тежките щитове над главите си. Върху тях се исипваха телата на вампирите, които замахваха с ноктеститите си ръце, пищяха с грозен глас, а в очите им бе останала само жестокост. Кръвопийците едва ли преваляха 1000, изправени срещу 100 пъти по голяма войска за тях битката би била саможертва. Но не и тук в прохода, където войниците не можеха да очакват удъра, където вампирите можеха да използват огромните си мускули, който чупеха костите и разкъсваха месата с един замах. Тук където хората нямаше как да размахат страховитите си пики, във виещия се между гората проход, само от там вампирите можеха да отмъкнат победата и да отлетят с нея така както орелът отмъква плячката си. Щитовете не издържаха теглото и силата на противника. Мечовете засядаха в телата на убийците, но те продължаваха да замахват. Всяка секунда издъхваха стотици мъже. Дирст бе паднал от коня си, вдигна се от земята, посегна и след миг един меч с рубинена дръжка и лютиво острие продължи извивките на ръката му. Един вампир беше загърнал с крилете си някого. Изпод свирепата прегръдка се чуваха последните стонове на нещастния мъж. Дирст заби меча в гърба на вампира, той се впи между тънките костици на звяра и излезе през гърдите му. Животински рев. Вампирът замахна с крилото си и запрати генерала няколко метра встрани. Чудовището се обърна и направи крачка към него. Ръста му бе сравним с човешкия, двете огромни ципести крила се склчваха зад гърба му, когато се разпереха вампират приличаше на прилеп, кожата му изглеждаше дебела и жилава. Лицето беше отратително, малки и остри зъби, зли черни очи, и сбръчкана кожа. От устата му се стичаше кръв, Дирст не знаеше дали тя е човешка или не. Генерала напипа късия си меч, и зачака действията на кръвопиеца. Когато той се хвърли върху жертвата си Дирст замахна с меча си и отскочи встрани, превъртя се в меката трева и обърна поглед към неподвижно лежащия убиец. От гърба му се показваше дългия меч, а на метър два в страни се търкаляше главата му. Само крилата му пърхах с последите си сили. Дирст извади оръжието си от агонизиращия звяр. Обърна острието към жестоката битка и тръгна към един вампир, точно преди да прореже плътта му звяра се отмести на метър два в страни, изпищя и замахна с крилото си, удърът беше силен и бърз, Дирст нямаше какво друго да направи освен да отскочи от силата му. Изправи се веднага, погледна към пристъпващия вампир и побягна между дърветата в отчаяно търсе на спасението си. Остатъка от армията му правеше същото. Повечето войнци нямаха оръжия, почти половината бяха ранени, но броят на тези хора не можеше да се сравнява с разчленените мъртавци лежащи под краката на кръвопийците. Водачът на вампирите стоеше по средата на пътя, заобиколен от тела на погинали хора. Вдигнал ръце и очи към слънцето той приветстваше победата и благодареше на дявлоа.
Нощта вече беше забулила лицата на загиналите войни, но в спомените те все още бяха ясни и отчетливи. Свещенния отец на вампирския род - Верск държеше в ръцете си книга с дебели корици, окрасени с благородни кристали и злато. Разгърнал стреаниците й беше стигнал до там където с красиво изваяни букви пишеше името му. Под него се намираха хвалебствените строфи за оправлението му, първата беше:

Горящото легло

Под пълната луна
писъци на смърт
се даваеха в нощта

Девици до една
,кинжалите на дявола
прерязваха гърла

Вълшебника крилат
в молитва е превит
засища адски глад

въпроса си задал е
със дялвоа говори
а Господ той заспал е

Пламъците раждат
нови времена
те адски кълн посаждат

Проклятие

Пламъци се плъзгат
по безчувствените
заклинанието ще да изпълят

Тази история разказваше една славна нощ за вампирския род, оттогава не само тъмата беше дом на кръвопийците, оттгава те се появяваха и през деня, без да се страхуват от яростта на слънцето.
Под това заглавие имше още много други, последното беше написан днес, казваше се " Последни боеве". Беше посветено на хората и вамприте, едните са крале на небето и на земята, другите?
Във вонята на прах и закърнели мисли те умират.


---


И тъй като знам че е готино да кажат нещо за разказа ти ще напиша впечетленията си и от този на ХаХавиа:
Отначало ми се струваше че ще бъде нещо като фентъзи с бойни елементи, да ти кажа отначало доста ми хареса. После деиствието се разви малко като в центрофуга, събития случващи се просто ей така. Няма завръзка няма развръзка( и моя разказ е такъв междувпрочем). А края на геройте не е много драматичен, някак не успяваш да ни накараш да ги почувстваме за да усетим тяхната трегедия(а жанра май трябваше да е именно драма). На последно място и изпозлването на задължителното изречение идва сякаш само по правилник и не е много слято с духа на разказа. И все пак е написано на сносен стил и има хиляди ок-ски качества, но градивната критика ми се струва по - полезна от плоските хвалебствия.
На останалия разказ ще обърна внимание в следващия си пост които ще е довечера.

Тъцъ-тъцъ. Само 4 разказа засега... Единствен от другите три,ако трябва да съм откровен,ми хареса само този на Хахавия... Да,наистина последното изречение не успява добре да се засече със самият разказ,не го е вписал добре. Но разказа просто кърти като идея,а похвата му е просто убийствен. Ако и аз имах такъв във моят разказ щеше да е просто перфектният... На този етап е просто по-добър и толкова
Е радвам се,че успях да ги прочета от залата все пак и дано утре пуснат още някой и друг разказ
В противен случай мога вече да започвам да раздавам автографи хехех