Преди около седмица една моя приятелка ми даде линк от този форум за да прегледам един нейн разказ в "Горящо легло" и от тогава преглеждам темите. Забеляазах има доста талантливи хорица тук,дори бих се включил в конкурсчето,но ... скоро заминавам и няма да имам нет около 2 седмици. Та все пак реших да пусна 2 мои разказа да раздвижа малко форума,хайде критикувайте
Телохранители
Дилън бе от хората, които можеха спокойно да прекарат целият си живот пред компютъра си, без да забележат някой ден, че той (животът) вече е към своя край. Способен бе да стои, взирайки се в монитора и да щрака полу-равномерно по клавиатурата неимоверно дълго време.
Понякога ставаше от мястото си, за да отскочи до хладилника, понякога за да навлажни устни с чаша бира или пък да намине към тоалетната. Но това бяха неща, заложени в непълноценното му в случая съществувание и той бързо се завръщаше към любимото си занятие. И без това ги вършеше съвсем инстинктивно... просто неща, които трябваше да се свършат и нищо повече.
Малко неща на този свят бяха в състояние да го накарат да се откъсне от любимата си вещ. Отправи се към двора именно заради едно от тях. Както всеки уважаващ себе си пристрастен към кибер-пространството и той си имаше нещо истинско на което много държеше.
Слънцето се бе вдигнало високо над хоризонта. В момента бе пълновластен господар над небето поради отсъствието на какъвто и да било облак. Светлината подрани леко Дилън и той изсумтя, отправяйки се към външната пристройка на голямата си къща. Преджапа бос по меката, крехка, изкуствена трева, след което отвори вратата на пристройката и взе това, което му трябваше – голяма, колкото телевизор кутия, но два пъти по- лека от добрата, стара отживелица.
Огледа се. Не че имаше смисъл да го прави. Много добре знаеше какво ще види. Изкуствената трева се бе разпростряла на километри и дори да искаше, той не би могъл да види нещо друго- някое храстче, дръвче или поне камъче. Пейзажът бе толкова отегчителен и монотонен, че Дилън се изплю на земята, не защото му се плюеше, просто направи жалък опит да промени нещо в цялата тази моногамна картина. Плюнката засъхна мигновено и това го подразни още повече.
„Поне къщата да бях поръчал в някаква комбинация от цветове!”
Тя бе съвсем бяла. Открояваха се само сивите прозорци и мръсно- белият покрив- поредното му странно хрумване.
„Шибана моногамия! Трябва да поръчам да я боядисат в скоро време!”
Отново се изплю.
Кучешки лай прекъсна и без това краткотрайните му размисли, сякаш за да го подсети за какво бе излязъл навън. Усмивката, която се разля по устните му бе наистина рядко срещано явление при него. Закрачи бодро към първата къщурка. И тя бе бяла, също както и неговият дом, но хиляди пъти по- малка. Точно толкова голяма, колкото да приюти едно куче от породата G3.
„Наистина се едрички тия псета!” помисли си той.
5 Юли 2078- ма година(една година по- рано)
- Клиент номер 655- Дилън Клеймънс ще бъде приет след пет минути в кабинета на д- р Сийгъл.
Думите, разнесли се из залата го изкараха от лекият унес, в който бе изпаднал. Стана и се изтупа сякаш по него имаше полепнало нещо мръсно. Огледа се. Наоколо бе пълно с безразборно- нахвърляни сепарета, които още преди 10 години той би предал на вторични суровини. Някак не пасваха на чисто новата сграда на LPO (Life Protect Organization) в която се намираше в момента. Построена съвсем наскоро, тя се извисяваше над всички останали сгради в Манхатън, не само със своите 151 етажа,но и с перфектният си външен вид, постигнат с многогодишните усилия на хиляди работници.
Дилън почука на вратата, която бе точно срещу сепарето, на което бе прекарал, седейки два часа.
- Влезте, г- н Клеймънс.
Посрещна го човек, който бе приблизително на неговата възраст (около 35 години) , но вече бе с леко прошарена коса. За сметка на това, притежаваше изключително жизнен вид, какъвто Дилън най- вероятно никога не бе имал.
- Моля, седнете, г- н Клеймънс.
- Просто Дилън.
Той се настани на сепаре, което по нищо не се различаваше от това, на което бе прекарал последните 2 часа.
- Ще прощавате за неудобните сепарета. Зная, че пасват тук, дотолкова, колкото и саксия с цветя в някой хладилник, но поръчката на новите се забави.
Дилън се усмихна.
- Не съм дошъл за да купувам сепарета от вас.
- Да, зная защо сте тук. – Сийгъл направи кратка пауза за да запали една от онези големи пури, чийто дим караше Дилън да си припомня как прадядо му някога е пътувал в онези стари, парни влакове на въглища.
- Работите за SBS (Special Bank Securities) към австрийският клон в Америка.
- Да
- В автобиографията ви пише, че искате кучета от новата порода- Guard 3 за... „лична охрана” ! Той повдигна въпросително вежди.
- Живея твърде... хм, изолирано. И не искам проблеми. Пазя много важна информация и пароли за техни банки...
- Разбирам ви напълно. Компанията се съгласи да ви даде кучетата, но ще се наложи за пореден път да ви обясня някои подробности за тях, въпреки, че сте ги чували вече!
- Няма проблеми.
- Породата G3 е генетично модифициран вид, поредният, но много по – добър от предшествениците си. 2 месеца след раждането им ще имате възможността да им зададете през следващата една седмица от 15 до 20 команди, които те ще спазват до края на живота си... който ще настъпи точно след 4 години и нито ден повече! Не се привързвайте към тях, защото просто няма смисъл, не можем да удължим живота им. Старайте се да ги храните с месо предимно. Утре навършват 2 месеца и ще бъдат доставени в дома ви. Задайте им траектория, която да пазят и никога да не напускат очертанията й! Ще видите, че са доста големички за кучета, но това не трябва да ви плаши. ТЕ НИКОГА НЯМА ДА НАПАДНАТ СОБСТВЕНИКА СИ! – Докторът наблегна на тези думи. – Въпроси?
- Нямам.
Двамата стиснаха ръце. Дилън излезе, а Сийгъл загаси пурата си в една от саксиите до прозореца.
Ето я сооочната мръвка Убиец. – Дилън я подхвърли на 120- килограмовото куче, което я налапа още преди да е докоснала земята.
Той мина през зоните на Изкормвача и Демона и последно се спря при Мадамата (единственото женско куче, което му бяха дали).
- Ооо, как е моята сладурана днес?
Мадамата весело помаха с опашка и се нахвърли върху дилън, без да обръща внимание на пържолите, които той носеше. Двамата паднаха на земята о той разроши козината и. Не бе трепнал дори за миг!
„ Тя никога не би ме наранила”
- Да, и аз се радвам, че те виждам сладурче. Но няма да е лошо да хапнеш все пак. Я се виж! Изоставаш с 20кг от братята си! – Той се престори, че й се кара и тя подви опашка. – Ами цвета? Имаш бели косми! Другите нямат.
Кучето изскимтя.
Дилън се усмихна и нежно я погали по главата.
- Недей така де. Шегувах се. Хайде хапвай, защото някои хора тук трябва да се връщат на работа.
Мадамата захапа пържолата и Дилън й хвърли един последен поглед за деня, преди да се върне към обичайните си задължения. Знаеше, че ако някой, някога успееше д премине през всичката тази изкуствена трева ( зоната, която кучетата охраняваха) , това най –вероятно щеше да е по вина именно на Мадамата, но въпреки това и въпреки, че му бяха казали да не се привързва към някое от кучетата, той го бе направил.
-Утре всички имате рожден ден. Взел съм ви подаръци... твоят е по- специален. – Той се усмихна, а минута след това отново бе погълнат от компютъра си.
Когато се събуди, лепкавият мирис на потта ( резултат от отвратителният кошмар, който бе и причина за събуждането му) се впи яростно в ноздрите му.
Още преди да си припомни съдържанието на съня, кошмарите започнаха да излизат наяве... приели формата на доскорошните му най- добри приятели.
Въпросът „ Кой блъска на входната врата изчезна с бързината на едно поглеждане през прозореца. Въпросът „ Защо” , който сега не го вълнуваше особено, щеше да остане завинаги без отговор за него. Точно сега, това, което го бе карало да се чувства спокоен и сигурен месеци наред... сега го накара за пръв път през живота си да почувства онзи панически страх, онова чувство, способно да те накара да се качиш на покрива на къщата си по пижама и чорапи наместо да вземеш далеч по- практичното решение да звъннеш на полицията например... покривът нямаше да избяга. Дори да не бе чул кучешкият лай, онова злокобно ръмжене, той не би имал съмнения относно произхода на нападателите. Никой не можеше да доближи къщата!
След 8 часа, прекарани на покрива, неговите мисли бяха заети с план за отдалечаване от нея. Гладът бавно го разяждаше и донякъде потапяше в мъгла вариантите, които обмисляше. Те бяха само два! Толкова прости, че чак го плашеха! Да избяга... да се отдалечи от зеленото поле, извън което те никога не излизаха или да чака помощ и най- вероятно да умре от глад, чакайки.
Вече не можеше да достигне телефона просто защото не знаеше къде са! Не издаваха нито звук, истински маниери на убийци! Но той знаеше, че са някъде наоколо, въпреки че не можеше да ги види.
Слънчевите лъчи го пробождаха сякаш бяха игли, чувстваше се изцеден лимон. Капките пот, стичащи се по челото му нарочно го дразнеха, присмиваха се, напомняйки за жадуваната вода. Сярна киселина прояждаше стомаха на Дилън, свиваше го на малко, колкото орехче кълбо, след това го пускаше за миг да поеме глътка въздух и минута по- късно процедурата отново се повтаряше.
В такива моменти човек като него си задаваше въпроса „ Защо не контактувах с хора?” Също и още много въпроси, свързани с живота, който сега висеше на косъм. Помощ щеше да дойде... но най- вероятно прекалено късно. Той нямаше да я чака!
Съвсем геройски успя да скочи от покрива на терасата на втория етаж, а от там да се прехвърли на тази на първия... където неговият поглед срещна този на Мадамата.
„Не! Нищо няма да ми направи! Не и тя!”
Погледът на кучето изразяваше нещо средно между колебание, уплаха и ненавист Нещото на което толкова много държеше и за което толкова усърдно бе полагал грижи пристъпи срещу Дилън, оголвайки дълъг ред мръсно- бели зъби. И тогава колебанието отстъпи място на мрака. След миг, това бе единственото нещо, което виждаше... за кратко.
Колата с отровно- зелен цвят спря точно пред главният вход на къщата на Дилън.
- Хм, сега само трябва да намеря сейфа и да взема някои пароли от компютъра му след това Чакай ме тук. – каза Сийгъл и намигна весело на човека с него.
- Ами кучетата!?
- Нищо няма да ти направят.
- Наистина трябва да призная, че идеята да му дадеш малките кученца един час по- късно, след като им зададе команда номер едно да е „Убийте собственика си на следващият 5 Юли” бе просто гениална! Чудесен бъг в породата.
- Тоя толкова се беше изолирал от хората, че бе спрял да ги познава явно!
Отправи се към вратата, хвърляйки един поглед на G3, които покорно махаха с опашка. Недалеч от тях, проснато по очи, забило глава в изкуствената трева, сред локва от кръв, лежеше едно разкъсано тяло.
- Нямаше друг начин, никога нямаше да каже паролите, сигурен съм. – Каза Сийгъл сякаш на себе си, хвърли
един последен, безразличен поглед и влезе в къщата.
Нищо за губене 1 - Гарвани
Прието е, че има четири вида ловци на вампири. Обикновени хора, с не чак толкова обикновени физически сили и умения, които си отмъщават в повечето случаи заради загубени близки. Вторият вид са вампирите- братоубийци. Самите те, по голяма ирония на съдбата са вампири, отмъщаващи си най- често заради някакви проблеми в йерархията на дългозъбите. Следват Дънпийл, полу- човек, полу- вампир, голямата грешка на природата. Когато се е родил първият син на баща- вампир и майка- човек сигурно са го приели дори по- странно, отколкото сега ги приемат. Дънпийл почти нямат емоции, не се влюбват, действията им са ръководени единствено от жаждата за мъст, така неугасваща и тласкаща към неща, близки до братоубийствата. Четвъртият вид... това приятелю са ентусиазираните ловци на вампири. Но за тях не си заслужава да говорим, те живеят прекалено кратко време за да им бъде обърнато внимание.
При всяка негова крачка, при всеки досег на един от двата му крака с жълто- черната трева, от сухите клони на невисоките дървета политаха група гарвани. Грачеха в надгробен ритъм, който бе идеален за това място. В пълна противоположност на дърветата, някои странни растения и храсти имаха набиващ се на очи яркозелен цвят и страховити размери.
Гората отчасти наподобяваше хаосът в косата на Дънпийл, която стърчеше в неопределени посоки, на места оцветена с непрогледно- черен цвят, преминаващ в кърваво- червен и също и един цвят, наподобяващ... нещо изгоряло. Височината му бе стандартна- около два метра и половина. Съпроводена от широки рамена, които оставяха грешното впечатление на човек, видял го отдалеч, че Фиръл е мускулест... или нещо подобно. Но както всеки от вида си, той бе доста слабичък. Дотова бе довело подтискането на Жаждата. Жаждата!?
„Колкото и да я подтискаш, тя някой ден надделява, никой не се е преборил с нея” прошепна Тру.
„Тогава, както казваше Ди, някой друг ловец ще улови мен!”
Черната му фигура замръзна. Вятърът леко поклати плаща му, сякаш за да може острието на меча да проблесне в сумрака. То бе единствената светлина, появила се за последните петнадесет минути. За сметка на това, искрите на напрежението само след още няколко щяха да компенсират липсата на първите.
Вятърът спря внезапно. Яркочервеният плащ се спусна, прилепвайки почти плътно по фигурата му, а накацалите в ниската, прегоряла трева, гарвани, извърнаха клюнове към Фиръл. Една грачеща, черна публика.
Парчета от тяло. Човешко. Сякаш натрупани на купчина, на няколко метра от него. С обилна заливка от съсирена кръв. Полу- оглозгани кости и специфичната миризма на разлагаща се, човешка мърша. Приличаше на супа с много кости.
Странното животно с размера на заек, но с далеч по- неопределен произход, хрупащо доволно до този момент, парче месо, изсъска срещу Фиръл, оголвайки два големи, мръсни, криви зъба. Миг след това изчезна сред гъстите, сухи клони на дърветата, понесло нещо, наподобяващо крак.
„Смятам, че е време да си ходим, Фиръл, от това момиче не е останало кой знае колко за спасяване.”
„Може да не е тя.”
„Чу ли го!”
Той посегна към меча си и в мига, в който ръката му се вкопчи неумолимо в дръжката, нещо едро премина в недалеч намиращите се храсти, от които се разнесе гъст, черен облак гарвани. Остана така. Леко приведен напред, с ръка на меча си.
„Време е да си ходим, няма повод да стоим тук.”
„Просто ми кажи какво е!”
„Хм, нещо големичко е, не зная точно, ще те нападне след съвсем малко, ако питаш мен... ако не ме послушаш и все още си тук тогава. Иска да...”
„Знам това!”
„Има и друго. Май е далеч, не мога да го усетя... свързани са някак... сигурно е студенокръвен... Нека си ходим вече, а?”
„Нямам какво да губя!”
„Нищо няма и да спечелиш, Фиръл, не и тук!”
- Мъст! – Изсъска Фиръл на глас.
И точно в този момент огромният върколак се хвърли към него, изскачайки му в гръб. Половин секунда за да бъде изваден дългият меч дългият меч, за да се обърне с лице към атакуващият го звяр, за да отскочи пет метра назад. По време на полета нанесе удар към главата, който бе париран от дългите, криви нокти. И още един- вертикален от ляво надясно, спускащ се надолу. Толкова бърз и смъртоносен!
След това падна на земята, едното му коляно легна върху тревата, която изпука тревожно. С едната ръка се подпря за да запази равновесие, а другата бързо прибра меча. Стоя приклекнал няколко секунди, като очите му не изпускаха тези на върколака, останал прав на метър от него, с разперени ръце и изумена физиономия. От очите му бликнаха струи кръв и няколко капки се стекоха по плаща на ловеца.
„Фиръл!”
„Не сега!”
„Ама Фиръл...”
„НЕ сега!”
Тялото на върколака падна в две различни посоки едновременно. Едва тогава Фиръл се изправи.
„Лошо!”
„Двадесет и четири пъти по- лошо бих казал.”
Горски духове, гоблини, няколко „тъмни сенки”, върколаци и... вампирът и момичето!
Подигравателен смях.
-Дънпийл! Тук! Каква наглост! Не очаквах точно такъв тип ловец да изпратят да я върне. Нали осъзнаваш нищожният факт, че сега ще се наложи... да те убия полу- братко? – По лицето на вампира се изписа мазна, ехидна усмивка.
Той хвана момичето за врата, повдигна го с ръка, с такава лекота, способна да изуми всеки, и я захвърли до Фиръл небрежно. Едри сълзи се стичаха по пребледнелите й бузи, но далеч не успяваха да помрачат красотата й. Перфектното тяло си личеше дори в изпокъсаните и прашни сега дрехи. Искрящите сини очи почти успяваха да осветят това прокълнато място. В комбинация със сламено- русата, спускаща се под раменете коса... най- вероятно бяха разбивали немалко сърца.
„Вампирите винаги са имали вкус.” отбеляза саркастично Тру.
-Помогнете ми, моля ви! – Тя се вкопчи здраво в него.
- Нека се представя. – Продължи кръвопиецът, правейки лек поклон и отстъпвайки крачка назад. – Дюк Масар.
Обръчът от мрачни, слузести лапи около Фиръл се затегна.
- Последни думи Дънпийл?
Отговор не последва.
- Знам, знам. – Вампирът махна отегчено с ръка. – Вие не говорите много, предпочитате действието. То и без това е тооолкова неизбежно в случая.
- Няма нужда да жертваш „хората” си. Тук съм само за момичето, не за теб.
- Това проява на чувство за хумор ли беше? Не знаех, че твоят вид притежава подобни качества... Убийте го! Последваха неистови, многоборойни и смразяващи кръвта нечовешки ревове.
- Както решиш!
Какво точно е „Танцът със Смъртта”? Умението да танцуваш с нея, тя да е навсякъде около теб, да знаеш. Че едно единствено нейно докосване ще спре музиката на живота. И тогава тя ще започне своят собствен танц над безжизненото ти тяло. Едно единствено фатално докосване и безсмисленият ти живот те напуска.
Грозното, дребно уродливо гоблинче захвърли една от малките си, остри брадви по посока на момичето. Със скоростта и движенията на напечена от слънцето змия, мечът на Фиръл се изви дъгообразно и парира брадвата, отклонявайки я към един от тъмните сенки, през когото премина съвсем свободно, без да му нанесе никакви щети. В отговор сянката отправи няколко малки, извити ножчета към Дънпийл. Фи хвана момичето през кръста и скочи на един от дебелите клони на дървото над него,а едно от ножчетата се заби в рамото на момичето, което изпищя и се гушна още по- силно в него. Наложи се да скочи на следващото дърво, тъй като по- малките клони на това заостриха краищата си и се спуснаха след него. Дори не можеше да види точно къде да горските духове. От всички посоки хвърчаха остри предмети, с цел отделянето на някой крайник от останалата част от тялото на Фиръл. Скоковете му бяха затруднени, тъй като носеше момичето със себе си и точно поради тази причина получи безброй прорези и рани по тялото.
„Това беше Фи! Беше ми приятно, че се познавахме.” Тъжно изпъшка Тру.
„Не... днес!”
Дънпийл направи десетметров скок от едно от дърветата към високата, зелена трева, недалеч от него, като по време не полета мечът му посече една от сенките. Черна слуз полепна навсякъде по него. Цялата гледка представляваше пълен хаос, развиващ се с невероятно бърза скорост. Времето сякаш бе спряло... Но не дотолкова, че да пропусне и първите слънчеви лъчи час по- късно.
Светлината никога не бе карала Фиръл да се чувства толкова спокоен и сигурен.
Мрачната фигура дишаше тежко. Носеше момичето. Имаше кръв и по двамата, но неговата преобладаваше в големи количества. Дълъг прорез по дясната буза, пулсираща рана на хълбока. Аленочервената течностсе спускаше надолу по китката му, заливайки дръжката на меча, който все още държеше в бойна готовност.
- Погрижете се за нея!
Дънпийл подаде момичето на няколко чифта грижовни женски ръце, но това не свали мерниците на оръжията от главата му.
„Понякога се чудя, Фи, кои те мразят повече. Тези, които преследваш, или тези, които те наемат за да го правиш! Ирония... най- вярната ти спътница в живота, а!”
- Можеш да си вървиш вече, без полезни Дънпийл. Виждам, че не си убил Масар.
Нямаше какво да каже. Просто хвърли един поглед на наобиколилите го селяни ,на мазната усмивка на кмета... прибра меча си и се отправи към конюшнята за да вземе Блейм. В такива моменти, когато едва бе в състояние да ходи, особено много държеше на коня си.
- Правилно постъпваш, върви си. – Гласът на кмета го поряза и нанесе поредната рана,но тази, за разлика от другите нямаше да заздравее на следващият ден. – Никога повече не се връщай!
„Нови ловци!”
Почистваха странните си оръжия, близо до конюшнята и когато мина от там, три чифта тренирани дълго, човешки очи го изгледаха с погнуса.
“Знаеш, че тях ще посрещнат с почести и ще им платят само за една разходка из мрачните територии.”
Фиръл стисна силно юмрука си, от който се стече дълга струя кръв, сега чертаеща тънка ивица по прашната земя. Не можеше да ходи повече. Строполи се едва дишащ в сеното на коня, който изцвили тревожно.
Погали го нежно по врата.
- Поне ти никога няма да ме изоставиш, нали Блейм.
От този хълм залезът над селцето изглеждаше по- величествен, отколкото бе всъщност. Трябваше да се маха. Искаше час по скоро да забрави и за това място.
- Не говори така
Не бе особено изненадан. Усетил бе присъствието й наоколо, още преди минути.
- Какво искаш?
Обърна се към момичето
- Казвам се Шана, дори не се запознахме, Фиръл.
Тя му подаде една не много голяма кесия, чието съдържание бе пределно ясно. Ръката му не трепна. Хвърли един поглед върху фигурата на Шана, която стигаше едва до кръста му.
-Виж, зная, че не са много, но нямаше как да взема повече без баща ми да разбере. Съжалявам за отношението на другите към теб. Те не бяха там, не знаят...
Фиръл яхна коня си и понечи да си ходи, но тя хвана юздите му.
- Вземи ги! Ще ти дадат едно добро начало... да оправиш живота си. – Невинните й сини очи го пронизаха умолително и накараха за пръв път от много години да потрепери и наместо спокойствие внесоха у него страх и смут. Но не го показа външно. Никога не го правеше. Изгледа я тъжно и пришпори Блейм към нищото.
- Аз нямам живот. – Отвърна Фи.
Тя не помръдна от мястото си, остана там скована и объркана, гледайки в продължение на няколко минути как фигурата му постепенно се стопява в далечината.
Няколко рояка гарвани тревожно се разхвърчаха в различни посоки.
малко повторение
това от мен надявам се по често да виждам подобни разкази тук
