Още мъничко...
--------------------

Ликай остави сребърната лъжица на покривката до празната чиния и внимателно избърса устни с копринената кърпичка. Беше си довършил закуската съвсем невъзмутимо, в комендантските покои на управлението, както бе правил всяка сутрин откак получи новия си пост. Сега обаче идваше негов ред да каже няколко думи. Положи лакти на масата, преплете пръсти и със сериозно изражение леко се приведе напред. Даде си сметка, че това му действие щеше да изглежда много по-впечатляващо, ако нощната шапчица с пискюл накрая не стоеше още на главата му.
- Позволи ми да обобщя, за да видя дали нещо съм криворазбрал – започна той. – Без никакъв такт или проява на каквото и да е уважение ти просто… се появяваш в покоите ми. Както и да е, в създалата се ситуация, това от теб бих могъл да го очаквам. После обаче ми „предлагаш” вместо на палача, да предам Бала на приятелчетата ти в Киме. Хубаво, това можеш да ми го поискаш, аз обаче мога ако реша да ти го откажа. След това ми разправяш разни щури теории за покушението срещу губернатора. Теории, защото освен на думата на една проклета рецидивистка и някакъв заловен от теб тип, който както ти сам каза още нищо не е разкрил, историята дето ми я разказа не се основава на никакви доказателства. Щури, защото макар аз да съм склонен да ти повярвам, ако нямаш с какво да ги подкрепиш, думите ти в съд изобщо няма да минат.
- Ще видиш, че парчетата от пъзела сами ще започнат да се нареждат, след като поговорим с Арлия – Шино си остана все така небрежно облегнат на стената в далечната част на стаята. Огромното и орнаментирано чак до границата на лошия вкус легло, ефективно барикадиращо значима част от пространството между двамата, донякъде помагаше за културността на разговора. Не че това бе някакво успокоение, ако на събеседника му наистина му кипнеше. Този път бе попрекалил, макар отдавна да бе разбрал, че Ликай не го е много грижа за протокола, стига крайните резултати да са каквито ги иска. – Гарантирам, че преди срещата с губернатора ще знам и всичко, което новия ми гост има да сподели. Кажи ми обаче, сина ти няма ли да е малко разочарован? Имам предвид, ако разбере, че си отказал да ми предадеш Бала и тя е стигнала до краят, който за съжаление си е заслужила?
- Знаеш, а? – Думите на Ликай не издадоха емоция, но болката в очите му не лъжеше. - Обаче за сина ми тя е отдавна мъртва, още при едно от изплуванията на Демонския път. И доколкото зависи от мен, така ще си остане. Те не са един за друг. Не знам какви точно са ти плановете, но нея нищо на света не може да я промени.
- Не желая да я променям, искам само да я пренасоча. А докато все още говорим за синът ти…
- Абсолютно съм против!
- Няма как, пазителите ще трябва да го поканят и той сам ще реши. Това е нещо, което не зависи от мен. Не можем да оставим някой с неговите… дарби просто така, дори и той сам още да не ги осъзнава. На острова няма истински орден на Салфейс, така че ние сме единствения избор. Ако откаже, извършваме ритуала по запечатването и живота му си продължава по старому. Ако приеме обаче… Мога само да ти обещая, че лично ще се погрижа за обучението му.
- Знаеш ли, понякога си ми откровено казано неприятен – процеди през зъби едрия Фелин, съзнавайки че няма какво да стори. – Кога?
- След около половин година. Сега отивам да си поговоря с елфа. До два часа ще се върна за да посетим Арлия – каза Шино и потъна в пода.
Ликай въздъхна и сведе поглед към пръстите си. Бяха побелели от стискане.

------------------------------------------

Платформата, която бе видял през нощта, се оказа парче висяща във въздуха скала с площ не по-голяма от тази, с която сам разполагаше. Намираше се по-близко, отколкото в началото му се бе сторило, но все така извън досегът му. Пък и дори да можеше да се добере там, каква полза?
Бе откъснал парче от ризата си, а след това го бе наблюдавал как пада, докато не го изгуби от погледа си. От всички планове, които успя да състави, нито един не гарантираше оцеляването му.
Но вече бе решил. Нямаше как просто да се предаде, дори и да желаеше да повярва на думите на фелина. Целия му досегашен житейски опит показваше, че ще е по-добре сам да си пробва шансовете. А те не бяха добри. Връщане назад обаче нямаше. Седнал със скръстени крака, Киске чакаше неизбежното.

Няколко метра над скалата, хоризонтално във въздуха, се разтвори портал. С присъщата на расата му грациозност, фелинът леко се приземи върху твърдата повърхност. Киске вдигна отправена към небето длан и промълви:
- Освободи!
Фелина успя само изненадано да погледне блесналите под краката му магически символи. С дивия рев на овъглен въздух, платформата изригна в огнена ферия.
Елфа понаблюдава безизразно вилнеещите пламъци. Вътрешно почти не можеше да повярва, че се бе оказало толкова лесно. Но всъщност противника му просто нямаше какво да стори. Глупака му бе оставил предостатъчно време, за да подготви заклинанието. Прекомерната самоувереност рано или късно си казваше думата.
След малко огъня се успокои, само проснатото тяло още буйно гореше. Е, това беше. Сега идваше трудния момент. Киске стана и пристъпи към невидимия ръб. Погледна надолу и отправи тиха молитва към Алфана, покровителката на живота.
Бе поел по този кървав път за да отмъсти брат си. Но когато най-накрая отне живота на дебелака, не почувства възмездие, не намери спокойствие. В душата му бе останала само празнота. Сега, ако му бе писано, щеше да умре. Ако пък оцелееше, работодателят му щеше да получи добри новини и щеше да е много доволен.
Но преди да докладва, трябваше първо да се разправи с Бала, колкото и да не му се искаше. След този последен договор, щеше да има достатъчно средства за да прекрати дейността си като наемник и да поеме по стъпките на учителя си. Дали учителя би се гордял с него? Не, не и след всичко сторено през последните години. Надяваше се поне така да намери нов смисъл на съществуването си. Ако можеше изобщо да живее със себе си.

Притваряйки очи, Киске направи решителната стъпка…

Реших, че си струва да седна леко да преработя картинката.
Не се получи точно както исках, пък и някои детайли се поизгубиха докато намалявах размера. Поне излезе малко по-добре от предишната.
Както и да е, ето го резултатът.



О, да, ето и продължението на "разказа".

--------------------------------

Притваряйки очи, Киске направи решителната стъпка.
„Недей скача, чадо мое!” – прозвуча в съзнанието му. Объркан, не можа да се спре, но така или иначе не се понесе към далечната долу, защото невидима сила бе препречила пътя му.
„Не захвърляй живота си, рожбо моя!” – отново влетяха в разума му чуждите слова.
- Богиньо?! – С огряно от прозрение лице се свлече на колене елфът. – Повели ми какво да сторя!
Но отговор не последва. Вместо това, движение откъм платформата привлече вниманието му. Горящата фигура се изправи. Вцепенен Киске наблюдаваше как пламъците сякаш се завъртяха в буен танц, след което бавно се насочиха към лявата ръка на създанието. За миг се извиха, сякаш оформяйки елегантен дълъг лък в ръката на фелина и… изчезнаха. Нямаше и следа от изгаряния.
- Не бе, не е Алфана, бъзикам се с теб – каза този, който би трябвало да е овъглен труп. - Това е за дето ми съсипа хубавите ботуши. Добре, че дрехите ми са от зос, иначе сега доста неловко щях да се чувствам.
Киске не намери какво да каже, съзнанието му още се опитваше да смели видяното. Фелинът обаче продължи.
- С това твое безразсъдно изпълнение успя едновременно да ме впечатлиш и разочароваш. Не ти ли се стори малко странно, че бих ти оставил достъп до огнената школа, ако можеше да ми сториш нещо с нея? Естествено, подозирал си, но в крайна сметка реши да си пробваш късмета. Нали? – Елфът още не можеше да се опомни, затова Шино реши да не спира. – А мислиш ли, че щях да те оставя да скочиш и да се претрепеш? Сега хубавичко ще си поговорим с теб. Да си призная обаче, почвам да се чудя ти самия колко знаеш. Защо не започнеш с това, кой ти дърпа конците?
- Искаш да стана предател?
- Предател? Та ти не действаш в името на някаква кауза, ти си просто наемник. Не ме гледай така изненадано! Нека ти кажа нещо за особеностите на положението в което се намираш. В момента не си имаш работа само с ефекта на Стълбът на Истината. Това място тук е сътворено така, че не можеш просто да решиш да премълчиш нещо. Достатъчно е само да си го помислиш, и аз ще го знам. Упорството ти единствено може да ме забави, нищо повече. Направи си услуга и отговаряй без да се опитваш да увърташ.
- И като научиш каквото искаш после какво?
- Нямаш ми доверие. Ненавиждаш родът ми. Защо?
- Защо ли? Питаш защо! Вие, проклети… - Киске се задави във внезапен пристъп на ярост. В очите му се четеше само дива омраза.
- Мислиш, че ако просто ви позволим да се завърнете, нещата ще са по-добре? Мислиш, че ако не бяхте отраснали на острова, сполетялото брат ти нямаше да се случи, а родителите ти щяха да са още живи? Може и да си прав, може и да не си. Ще ти кажа обаче едно – Шино пристъпи напред и седна на ръбът на скалата. Тонът му стана хладен. - Никой не ви е канил. Този земя бе убежище за народа ми. Място далеч от войните, хаоса и неразбирателствата. Място далеч от вас, другите раси. И какво? Имахме шест века спокойствие, само демоните на североизток малко разваляха картинката. Дребно неудобство, в сравнение с възможността да възродим културата си. Само дето през последните седемстотин години имаше толкова корабокрушенци, че сега цяла провинция сме отделили само за вас си. Хора, джуджета, варвари, елфи… Оставихме ви сами да се управлявате. Винаги ще има недоволни, но вашата действителност сами си я сътворихте. Да виниш нас за изборите, които не ние правим, е абсурдно.
- Тогава защо просто не ни оставите да се върнем в Магландия? Защо държавата заглушава всеки опит да се повдигне този въпрос?
- Просто е, сам би трябвало да се досетиш. Да оставим тези които искат да си тръгнат, е все едно да застанем пред света и да изкрещим: Ето ни, тук сме! Не, все още е рано. Не сме готови за континента, и той не е готов за нас. Но времето ще дойде. Въпросът пред теб в момента е: този момент ще го доживееш ли? От теб зависи. Глупаво е да се пречкаш на системата, много по-продуктивно би било да станеш част от нея и да й помогнеш да вземе правилната посока.
- Какво искаш да кажеш? – попита обърканият елф.
- Боже, ти наистина си зелен! Умел си и имаш голям потенциал, но още не виждаш нещата от живота в правилната перспектива. Какво знаеш за Пазителите на Равновесието?
- Ти си един от тях, ти ми кажи – погледа на фелина обаче бързо стопи нахалството. – Не много. Вие сте някаква проклета секта с голяма власт. Мислите си, че можете да решавате кое е справедливо и кое не. Вие…
- Ще си позволя да те прекъсна, преди да си изрекъл още някоя глупост. Истината е, че сега нямам времето, което бих искал да ти отделя. Това което ти предлагам обаче, е възможността да постигнеш нещо, което би накарало учителя ти да се гордее с теб. Предлагам ти шанс да се присъединиш към редиците на Пазителите!
Настъпи мълчание. Известно време Киске наблюдаваше опулено събеседника си, след което избухна в истеричен смях.
- Шегуваш се! Та преди малко се опитах да те изпържа! Та ти не знаеш нищо за мен! Как очакваш да повярвам на такова предложение?
- Напротив, имам добра представа какво си и какво можеш да станеш. Знай, че макар и малцина, сред Пазителите има и не-фелини. Давам ти възможност да увеличиш бройката. Имай предвид, че ти предлагам шанс, не обещание. Няма да ти е лесно, но дали ще успееш или ще се провалиш си зависи само от теб.
- И всичко което искаш в замяна, е да кажа каквото знам за сегашния си работодател?
- Бившия ти работодател. Всъщност ще е по-бързо ако просто попрехвърлиш в съзнанието си каквото помниш.
- Не се ли опасяваш, че може да скрия нещо?
- Нямаш интерес да го правиш. Сега се отпусни и си припомни събитията.
Киске премисли възможностите. Избора се оказа лесен. Подчини се. Върна се няколко седмици назад, когато за пръв път се срещна със стареца. Рупърт – също наемник, стар познат, почти можеше да го нарече приятел – му го бе представил.
Щом спомените дойдоха, елфът усети и беглото присъствие на чуждо съзнание, съзнание насочващо го и помагащо му да извади наяве дребни детайли, над които сам не бе се замислял. Неусетно се почувства като в сън. Започва да губи връзка с реалността, но не можеше нищо да направи. Последното, което достигна унесеното му съзнание, бяха думите на фелина.
- Дори представа си нямаш в какво си се забъркал. Но така е по-добре. Ще пратя някой да те вземе, сега си почини.

Аз само... ььь... токова... да попитам...

КВО СТАНА С ТОЯ РАЗКАЗ БРЕ???

Mistral ako si go pisal ti zaslujawa6 edno golqmo evala .A pri4inata da nqma otgowori , siguren sym, e 4e wsi4ki sa twyrde zahlasnati po razkaza za da mogat da napi6at kakwoto i da bilo mnenie ,ama hwani i mi naprawi edna usluga.Ne samo na men ami i na celiq forum dopi6i go plsssss;)

ОК, ето още малко. След тази част се очертава да дойде най-после и края. Благодаря за търпението.

---------------------------------------


- Това ли е всичко от нощната смяна?
- Да, коменданте.
- Благодаря за усилията. Свободен си.
Капитана отдаде чест и се оттегли. Ликай още веднъж набързо прегледа доклада, след което го остави настрана. Няколко сбивания и един дуел. Нощта бе минала без странни инциденти. Едрия фелин се отпусна в креслото си и се наслади на моментното спокойствие. Денят се очертаваше да е доста по интересен.
На вратата се почука. Само че не на тази, водеща към коридора.
- Влез - с добре прикрито раздразнение Ликай покани натрапника в кабинета. Все пак имаше напредък, поне арогантния дявол не бе отворил портал директно под носа му. Вратата се отвори.
- Ще тръгваме ли? – попита непознатия, излизащ от личните покои на коменданта. Ликай примига. Стойката и гласът бяха същите, грешка нямаше. Но лицето…
- Дори няма да питам. Пък и така ще е по добре, след като стражата на губернатора разполага с описанието ти.
- Именно. Сега, ако не възразяваш, за по-бързо ще ни отворя портал.

- Да си призная, – подхвана Ликай, докато се движеха по един от рядко използваните коридори в подземието на някогашната крепост – основната причина да вярвам в невинността ти е, че ако наистина ти беше замесен, нямаше да разполагаме с никакви следи. Сега само потвърждаваш тезата ми.
- Вярата ти в думата ми на Пазител истински ме трогва – с капка горчивина отвърна Шино. – С предшественикът ти добре се разбирахме. Всъщност, бяхме информирали Тироу както за тайната стая, в която отворих портала, така и за много други неща в територията на неговата юрисдикция.
- Добре ще е и мен да информирате, за да няма неприятни изненади.
Скоро се изкачиха на основния етаж. Тук бе оживено, но униформата на коменданта подтикваше околните да не задават въпроси. Стражата пред голямата врата на губернаторското крило обаче препречи пътя.
- Желая да говоря с губернатора – рече Ликай и вдигна ръка, така че ясно да видят пръстена със символа на поста му.
- Разбира се, Коменданте – отговори най-старшият от тримата и отдаде чест, след което се обърна към цивилно облечения Шино. – А мога ли да попитам вие кой сте?
- Той е моя отговорност – тонът на Ликай подсказваше, че друг отговор няма да последва.
- Много добре – примири се старшия и след като другите двама стражници отвориха вратата, пристъпи напред и подкани посетителите. – Моля заповядайте. Ще уведомя губернатора за пристигането ви.
Стражът се шмугна през вратата вляво. За малко се видя коридор с други двама стражи в него. Шино огледа залата, в която ги бяха въвели. Лакът по мебелировката игриво преплиташе лъчите, втурващи се през огромния прозорец с изглед към вътрешната градина на зданието. Всичко изглеждаше на мястото си, подредено от умел декоратор. Имаше го обаче и смътното чувство, че нещо липсва.
- Губернатора ще дойде след момент – скоро се върна стражът, отдаде чест на Ликай и отново ги остави сами.
Страничната врата отново се разтвори и Арлия влезе в залата. Видът й определено не издаваше истинската и възраст. Тя бе сред най-младите някога заемали този пост – едва четиридесетгодишна по времето на назначаването й. А това бе преди повече от половин век. Въпреки привидната младост, осанката й неумолимо излъчваше мъдрост и авторитет.
- Комендант Ликай! – грейна тя в усмивка. - Едва за втори път се срещаме, а при встъпването ви в длъжност нямахме възможност дълго да разговаряме. Добре ли се приспособявате?
- Да, ваша светлост. Благодаря.
- Но моля ви, вашата работа е не по-малко съществена от моята. Можете спокойно да ме адресирате по име. А кой е спътника ви?
Преди коменданта да отговори, Шино пристъпи напред и леко се поклони. Отвори длан и в нея се разкри пръстен с емблема – наполовина черен, наполовина бял ромб, с широко отворено око заемащо средата му.
- Името ми е Наке. Аз съм с Пазителите. Всеизвестно е, че не се месим в делата на държавата – лицето на Ликай потръпна, чувайки това твърдение, нагла лъжа според личното му мнение. – Историята за опита да бъде отнет живота ви обаче привлече вниманието ни. Ще сме благодарни, ако отделите времето необходимо да я чуя от вашите уста.
- Разбира се. Заповядайте, моля настанете се – Арлия ги подкани към дългата маса в средата на залата и сама си придърпа един от столовете.
Историята, която чуха, напълно съвпадаше с докладите. Шино не откъсваше поглед от губернатора.
- Позволете да обобщя, но ме прекъснете, ако бъркам някъде. Нарушителя е проникнал в двореца, оставил е след себе си двама мъртви и купища ранени, добрал се е дори до вас, и там са успели да го отблъснат.
- Точно така. Ужасяващо изживяване.
- Разбирам – каза Шино и бавно се изправи. – В такъв случай, позволете ми да се погрижа, че остатъка от разговора ни ще остане между тези четири стени.
Пазителя долепи длани и пръстите му се преплетоха в танц от размазани образи. Въздуха наоколо сякаш натежа.
- Какво правиш? – настоя Арлия разтревожено.
- Що за въпрос? – на свой ред попита Шино, приключвайки заклинанието. – Ето това, разбира се – с тези думи прекара ръка пред лицето си и истинския му вид се разкри.
Ужасена, събаряйки стола си, Арлия скочи на крака и изкрещя… Или поне се опита. Шино някак се озова до нея и й запуши устата. В този миг фелинът усети как зад гърба му се надига вълна от ярост, подобна да могъща буря готвеща се да помете беззащитно рибарско селце. Приведе се светкавично. Юмрук, способен да разтресе крепостна стена, профуча на мястото където допреди миг бе главата му. Арлия пък се отскубна от хватката му, но не това бе проблема.
- Ликай, спри се! Това не е губернатора! – изкрещя Шино, избягвайки още няколко потенциално фатални за всеки смъртен удара.
Викайки на помощ стражата, Арлия побягна към вратата. Блъсна се в невидима преграда. Ликай си поемаше дъх и преценяваше противника.
- Ооо, и как ще ме убедиш?
- С Арлия се познаваме, тя ме знае кой съм. Дори да не можеш да усетиш нещо нередно, няма начин това да е тя! Имаш думата ми!
Губернатора се отказа от опитите си да премине през бариерата и бавно се извъртя към доскорошните си събеседници. Двамата я наблюдаваха. Паниката от лицето и изчезна и се замени с ярост.
- Не така желаех да се развият нещата – изкрещя тя. - Искаше ми се повече време да прекарам на този свят, да се насладя на удоволствията му. Много ли исках? Всички до един сте проклети използвачи! Е, сами сте си виновни!
С див крясък принадлежащ на същество от друг свят, ”Арлия” се хвърли към тях. Сякаш времето забави ход. Врещящото тялото в миг почерня и се разпръсна в пламъци. В крайчеца на полезрението си Пазителя мярна отстъпващия Ликай, вдигнал ръце за да се предпази от призрачно напомнящия на разтваряща се розова пъпка взрив. Шино протегна ръка. Връхлитащия пламък я докосна и притръпна, сякаш колебаещ се.
Ликай примига. Експлозията застина във въздуха, след което покорно се вля в препречилата пътя й длан. Навеждайки се за да вдигне нещо от покрития с пепел под, Шино наруши възцарилата се тишина.
- Имам да те помоля за една услуга. Искам да свикаш търсачите, които ме прибраха вчера. Докарай ги тук в пълна готовност. Колко време ще ти отнеме, ако отворя портал до кабинета ти, през който после и да дойдете обратно?
- Петнадесетина минути. Но първо ми кажи, какво по демоните става! – Коменданта не бе някой, който да се примири с нещо без първо да получи добро обяснение.
- Добре, обаче това трябва да си остане между нас. Чувал си легендите за Династичния Камък, нали? – Ликай кимна и Шино му показа вдигнатото от пода. - Ми ей туй изглежда е парче от него. Камъка бе поверен на Арлия, защото тя имаше… има дарбата да… Да кажем само, че в нейни ръце този артефакт е много по-полезен, отколкото ако просто го оставим да събира прах някъде на „сигурно място”.
- Каква част от легендите е истина?
- Всъщност, повечето истории са силно преувеличени. Макар да има множество дребни свойства, като маскиране на аурата примерно, камъка е най-вече мощен катализатор. Достатъчно мощен, за да причини сериозни главоболия ако попадне у някой недостоен. Между другото, портала е зад теб.
Ликай отказа да се изненада.
- И като се върна с търсачите?
- След като вече имам парче от камъка, мога лесно да разбера къде се намира останалото. Ще отидем да го приберем, а с малко късмет и Арлия ще открием е там. Трябва обаче да действаме бързо.
Щом остана сам, Шино се отправи към най-близката стена. От чантичката окачена на колана му, Фелина извади парче въглен. Ръката му почти самоволно започна да очертава диаграмата, с която многократно си бе служил през годините.
Добре бе, че на Ликай не му хрумна да го попита, защо не бе предпочел да поиска помощ от собствената си организация. Какво щеше да му каже? Че Династичния Камък наистина трябваше да се намира на „сигурно място”? Че преди близо половин век го бе поверил на Арлия, без дори да информира останалите от висшия съвет на Пазителите? Не, решението му бе правилно. Дори сегашната ситуация да излезеше извън контрол, което нямаше да се случи, щеше да се изправи пред гнева на съвета и да защити позицията си. Но какво значение имаше проклетия камък? Сега важното бе да намери Арлия. Сигурен бе, че е жива.
Погледна начертаното. Три еднакви кръга се преплитаха взаимно, а тях обгръщаше четвърти, с множество символи изписани от вътрешната му страна. Шино си пое дъх, стисна парчето от легендарния камък и опря юмрук в зоната споделяна от трите малки кръга. Първоначално оформящи се бавно, а после като река подхранвана от пороен дъжд, образи нахлуха в съзнанието му. Всичко се избистри...

Капитан Акзо последен прекрачи портала. За пръв път виждаше такъв, без контролна арка. Залата за аудиенции бе точно както си я спомняше. Е, като се изключи овъглената част от прекрасния и доскоро безупречния килим. Огледа внимателно непознатия – висок около 190, с прости дрехи и, доколкото можеше да прецени, невъоръжен. Стойката му обаче, имаше нещо в нея…
- Благодаря, че се върнахте толкова бързо, коменданте. Но не бяха ли вашите търсачи десетима обаче? – попита Шино, понеже симпатичната притежателка на мека рижа козина я нямаше сред току що пристигналите. Сам се учуди на тази си мисъл.
- Рекка бе в отряда само временно, довършваше армейска служба. Вчера бе последния ден от дълга й. Сега кажи какво точно очакваш от хората ми.
- Първо, привет на всички. Както съм сигурен ви е казано, аз съм с Пазителите. Помолих коменданта за малко помощ, и той бе така любезен да ми я предостави. Губернатор Арлия бе отвлечена. – Шино вдигна длан за да прекъсне възгласите. – Знам къде я държат, в едно малко имение недалеч на север. Трябва обаче да действаме бързо. Ще ви отворя портал недалеч от мястото. От вас искам да заемете позиции околовръст и да не оставяте никой да се измъкне. Ще си имате работа с може би седмина или осмина, предимно хора. В основната сграда няма да влизате, за нещата в нея сам ще се погрижа. Въпроси?
- И как ще успееш сам да се погрижиш? Та там сигурно ще са най-умелите противници - раздразни се Карна. В гласа й се четеше зле прикрита нотка на разочарование. - Ще ме прощаваш, но какъвто и да си, звучиш ми прекалено самонадеяно.
- Няма да е сам, аз ще съм с него – заяви непоклатимо Ликай, преди Шино да отговори. – Вярвам, че ще се справите отлично с възложеното ви. Нали, капитане?
- Без сянка съмнение, коменданте – отвърна Акзо и примига. В ъгъла на залата се бе отворил портал.
- Знам, че не е нужно да го напомням, но всичко около тази операция е класифицирано като държавна тайна – каза Пазителя. – Имате десет минути за да се разгърнете, преди да почне шумотевицата.
Ликай изпроводи с поглед търсачите. Портала за затвори след тях и залата потъна в тишина. Минутите бавно се нижеха.
- Това повече няма да ми трябва - наруши мълчанието Шино и илюзията прикриваща истинската му външност се стопи – Щом настояваш да ме придружиш, добре. Където отиваме, противника ще е само един. Няма да имам време да ти обяснявам, затова, не задавай въпроси. Просто се дръж настрана и ме остави аз да се оправя.
Преди коменданта да намери време да се възмути, събеседника му вече се бе шмугнал през изникналия пред тях портал.

Не може да не сте забелязали, че в известно отношение втората половина от разказа е доста под нивото на първата. Сега, ето я поредната част от историята. После следва още една и... край!
Като свърша, ще гледам да намеря време да редактирам цялото нещо и да го пусна наново.

------------------------------------------------------------

Озоваха се в голяма стая, с по една врата на три от стените, но без каквито и да е прозорци. Ликай предположи, че са под земята. Магическата светлината, идваща от източниците окачени на колоните в четирите ъгъла на стаята, бе слаба, но повече от достатъчна за сетивата му. В стаята имаше още някой.
- Генши: Хенкан! – изрече Шино, пристъпвайки напред. Мощта на думите изрезонира в стените и… нищо не се случи. – Е, не можеш да ме виниш, че опитах. Излез!
- Така и ще направя – показа се от иззад една от колоните Шино. – А, коменданте, и вие ли сте тук?
- После ти обясня – чу Ликай, преди да успее да постави мислите си във въпрос. – А ти? – обърна се пазителя към излезлия от сенките. – Просто не разбирам. Дори и с династичния камък - при това усещам, че дори не е целият - какво те кара да си мислиш, че имаш някакъв шанс? Разликата между нас би трябвало да ти е ясна.
- О, много добре знам какъв би бил резултата от тази среща при нормални условия. Все пак добре се познавам. Колкото до баланса на силите обаче, погрижил съм се да го осигуря.
Добре поне, че двамата бяха облечени различно, помисли си Ликай. Иначе нямаше да може да ги различи. Дори звучаха еднакво арогантно. Коменданта направи няколко крачки назад и се облегна на стената. Какво пък, представлението се очертаваше да е интересно.
- Чакаш да те попитам как ли?
- Благодаря за въпроса. Между мен и това аз, което си ти, що се отнася до сила, в момента има само една съществена разлика. Ти притежаваш огнения ключ. Като изключим това, факта, че си оригинала, се компенсира от това, че в мен пък е династичния камък. Така че… Тук и сега, за правото си да съществувам, предизвиквам те на дуел до смърт! Но нека първо ти кажа каква е уловката…
- Е време беше!
- Не ме прекъсвай! Това ще е честен и равнопоставен двубой! Арлия е наблизо и в безопасност. Ако обаче за да ме победиш използваш огнения ключ - всъщност, ако каквато и да е огнено заклинание се задейства в това здание - от Арлия няма да остане достатъчно за да може дори с магия да я идентифицират.
- Излагаш на риск чужд живот за да постигнеш собствените си цели!
- Кога станахме толкова правдиви? Но разбира се! Ти ще кажеш, че би допуснал някой да бъде пожертван само ”заради бъдещето.” Аз пък съм тази част от нас, която би пожертвала някой и заради себе си. Най-хубавото пък е, че дори да ме победиш, дисциплината действа така, че пак ще се превърна в част от характера ти. После само ще трябва да изчакам нов удобен момент…
- А когато отново станеш част от мен, ще знам всичко, което си научил през последните дни. Тези, които са извършили отделянето ти и стоят зад всичко това, със сигурност знаят какво ще стане като те победя.
- „Ако” ме победиш, което няма да стане. Пък и това, че сега съм тук, не е тяхно решение. Но на тях дължа тази прекрасна възможност, за това им позволих да ме използват. Получиха каквото искаха, или по-скоро – половината от него, макар и още да не го знаят. Сега обаче е мой ред да получа своето.
Ликай наблюдаваше разговора и начина, по който двамата се дебнеха без да се изпускат от поглед. Доколкото можеше да прецени, струваха му се равностойни противници. Макар още да не можеше да подреди целия пъзел, едно му бе ясно. Ако се наложеше, нямаше да е трудно да довърши победителя от схватката. Спасяването на губернатора заставаше над принципите на честта.
- Едно не разбирам обаче. Какво те кара да мислиш, че душевно копие може да продължи да съществува след кончината на оригинала. Ако някак все пак победиш, най-вероятно ще сложиш край и на себе си.
- Хайде пък сега! Демонстрирай малко изследователски дух. Прецедент няма, така че това не можем да го знаем, преди да сме опитали.
С абсурдна скорост, Шино се стрелна към опонента си. Юмрука на дясната му ръка полетя напред, сякаш пренебрегвайки разстоянието до целта си. В същия момент, лявата му ръка отклони отправения към лицето му удар. Двамата бяха постъпили идентично. Въздуха около тях се за миг буйно се завихри, след което с трясък се отплесна в стените. От тавана се поръси мазилка. Двамата отскочиха назад. Ликай разтърси глава.
- Това ще е забавно – казаха в един глас. – Но нека вдигнем темпото.

Двамата се изпънаха, застивайки за миг. В идеален синхрон, всеки преплете пръстите си в бясна поредица от невъзможни за проследяване движения. Въздуха сякаш за момент натежа, след което помещението се изпълни с миризмата на току що отминала буря. Опонентите стояха неподвижни. Сега за тях светът изглеждаше различен.
- Хайде, да започваме – изрече домакинът. Думите стигнаха до ушите му провлечени. Направи подканящ жест и се наслади на начина, по който ръката му плавно и грациозно се премести, оставяйки размазана диря във въздуха след себе си. Противника му не помръдваше. – Добре тогава, идвам!
Помещението експлодира в движение. С мъка различавайки каквото и да било, Ликай си позволи да изпита удивление. Всичко се тресеше. Нещо се разби в стената до коменданта. Оказа парче изкъртена колона.
Шино отбягна поредната серия удари и сам отправи няколко атаки, нито една от които не намети целта си. Как да победиш някой, който познава всяко твое движение? Как да загубиш, когато можеш да реагираш на всеки опит да бъдеш наранен? Беше въпрос на изтощаване и точно в това се криеше проблемът. Натоварването, което тялото изпитваше за да се подчинява на напълно събуден разум и същевременно да подържа такова темпо, бе неимоверно. Не бяха минали и десетина секунди, но сякаш се биеше вече цял час. Със сигурност и противника се чувстваше така.
Само че, Шино притежаваше огнения ключ – причината за мъката да надживее поколения свои приятели и потенциалната опасност да продължи да го прави, докато всят светува. Можеше още сега да сложи край на тази битка, от опонента и пепел нямаше да остане. Но това би означавало да пожертва Арлия. Та нали заради нея бе тук, за да я спаси… от себе си?
Ами ако загубеше? Ако дори след смъртта му копието оцелееше и вземеше ключа? Какво щеше да последва тогава? Не си ли струваше да пожертва Арлия за да избегне тази възможност? Не, не можеше да си позволи да мисли така! Трябваше да има друг начин.
Да притежаваш един от ключовете означаваше да той да е част от теб, и ти да си част от него. Ключа понякога сякаш имаше собствена воля. Или може би това бе друг израз на същността на притежателя му? Шино усещаше надигащата се умора, усещаше и нещо друго. Щеше да стигне до момент, в който нямаше да може да атакува и щеше да има сили само да се защитава. А после? Съзнанието му се разделяше между връхлитащият противник, тревогата за Арлия и опитите да подтисне повика на ключа - тази неимоверна мощ, толкова близка и така примамлива. Ако не стореше нещо, нямаше да издържи дълго.
Противник, познаващ способностите ти. Копие… копие ли? Защо мислеше за опонента като за копие, когато това бе част от него самият? Приготви се да избегне поредната серия удари. Съзнаваше, че в момента го нападаха с една от любимите му поредици. Нямаше да е трудно да я… всъщност, друг такъв шанс можеше ди да не получи.
Избегна първите три замаха, парира парира идващия от дясно ритник и усети разстилащата се по ръката му болка. Следващата атака бе идващо на кръст промушване. Извъртя се леко. Удара попадна под мишницата му, разкъсвайки плътта. Пренебрегвайки стоновете на нервната си система, Шино приклещи крайника на противника си, а с другата си ръка го сграбчи през лицето. Ноктите му оставиха кървави дири.
- Не! - изкрещя Шино.
- Да - отвърна Шино спокойно.
Стаята се обля в заслепяваща светлина. Нещо изтрополи на пода. Паднал на колене и с мъка затискащ раната си, Шино се пресегна и взе парчето камък.
Ликай се приближи, извадил огромния си двуръчен меч.
- Сега мога да сложа край на една легенда – тонът му бе гробовен.
- Не знаех, че имате такова чувство за хумор, коменданте – задъхан и с усмивка му отвърна Шино. Сочейки добави – Арлия е в стаята зад онази врата. Няма капани. Оказва се, че той… аз, съм блъфирал. Погрижете се добре за нея.
Ликай замахна. Чудовищното острие решително разсече въздуха. Спря се на няколко сантиметра от целта.
- Внимавай със сина ми!
Коменданта опита дръжката на посочената врата. Дори не беше заключено. Стаята бе добре обзаведена, изглежда служеше като кабинет. На едно кичозно канапе, каквито напоследък бяха модни в Шарения, лежеше Арлия. Сякаш нищо и нямаше, можеше да я види как диша спокойно. Ликай пристъпи към нея и протегна ръка, потупвайки я по рамото. Реакция не последва, явно дрямката бе магическа.
- Коменданте! – Лйкай се извърна, чувайки познатия глас. – Зоната е под контрол. Пленихме трима, другите загинаха при оказване на съпротива.
- Наистина сте експедитивен, капитане. Както виждаш, Арлия е в безопасност, но сигурно ще ни трябва маг за да я събудим. И нека някой от хората ти да се погрижи за раненият Пазител.
- Пазителя ли? Него не сме го виждали.
Ликай се подсмихна.
- Да, това можеше да се очаква.


---Епилог---

Наке бавно отпи от димящата чаша подсладен липов чай.
- Интересно, приятелю, наистина интересно. Любопитно ми е как ще реагира съветът на новината, че близо половината от Династичния Камък липсва и явно не може да бъде локализирано с търсещото заклинание. Макар, технически погледнато, да не си нарушил повелята, никак няма да са доволни.
- Остави ме аз да се тревожа за съвета. А има и нещо друго, за което ми се иска да поговорим – Шино бавно разбърка питието си. - Смятам отново да се върна към обучението.
- А аз по случайност съм отговорен за организирането на следващия набор. Бала и оня елф, дето го прати на в Манеса ли?
- Както винаги, добре си информиран. Има обаче още двама…


------------------------

За сега - толкоз. Ако има интерес, ще има продължение на историята. Колкото до тази първа част от евентуалната сага (да бе ), смятам да прередактирам цялото нещо и да го пусна наново. Кога точно обаче ще стане това - не знам.