- Ви, време е да ставаш…
- Остави ме намира! – изсъсках злобно.
Станах и бавно тръгнах към банята, замислена, че днес е поредния тъп ден, който трябва да изживея. Влязох под душа, пуснах водата, без дори и да се замисля какво бях направила.
Оправих се и излязох от вкъщи. Завървях бавно по почти празните улици и се замислих, че може би бях сгрешила. Замислих се колко трудно се градят отношенията между хората, колко трудно се строят малките мостчета между сърцата и колко бързо могат да бъдат разрушени.
Понякога отнема месеци, а понякога и години за създадеш едва крепящият се дървен мост между теб и околните. В началото се притесняваш да вървиш по него, защото не знаеш дали няма да се срути под краката ти, но след време дървото може да се превърне в тежки камъни, по които можеш да минаваш без да те е страх, че ще паднеш и няма да има кой да ти помогне да станеш.
Толкова трудно се градят тези мостове, а толкова лесно се рушат…
Когато си сам започваш бавно да градиш отношения с хората. А тези отношения правят от теб и от приятелите ти един микро-свят, един микро-космос. В началото,
когато знаеш, че тези хора са около теб, се опитваш да ги задържиш до себе си, защото имаш нужда от тях. Но когато приемаш нещата като даденост и когато започнеш един по един да ги губиш, осъзнаваш какво да били за теб. Малко по малко този микро-космос започва да се разпада. Усещаш студенината на тази самота, която изпива очите ти и желанието ти за живот. И като се замислиш осъзнаваш, че всичко това си го причиняваш самия ти… Самия ти се държиш студено, отговаряш грубо, без дори да имаш представа как това грубо държание може завинаги да изрови семената на приятелството.
Вървях по почти празните улици, а малкото лица, които видях, бяха изкривени от натежалото бреме на живота, който живеем. Огледах се във витрината на един още затворен магазин. Аз бях като тях. Тъгата беше изписана на лицето ми и беше така, защото осъзнавах какво направих със злобното си изсъскване…
Хората около нас не са длъжни да ни търпят, затова и един ден, когато чашата прелее, те просто ни изоставят. Оставят ни сами, без рамото и подкрепата си, без радостната си усмивка и сълзите, те просто ни оставят. Замислих се дали и майка ми няма да реши някой ден просто да ми каже “Прави каквото искаш!” и да ме остави, именно защото я приемам просто като една даденост и нищо друго не ме интересува. Ето така аз разбивам малкия си микро-свят, ето така бавно оставам сама, потънала в шибаните проблеми, които ми поднася живота, без да осъзнавам, че сама не мога да продължа, че сама ще изчезна…
Вървях по почти празните улици на града и гледах как слънцето бавно се показва и осветява тъмния ми ден. Спрях, обърнах се и тръгнах към вкъщи. Разбрах, че не мога да си позволя да разруша и този мост…
Закрачих бързо обратно към вкъщи, защото сега исках да направя само едно – да се прибера, да прегърна майка ми и да й кажа, че съжалявам…
Толкова трудно се градят тези мостове, а толкова лесно се рушат...Толкова лесно се караме, а толкова трудно се извиняваме и се разкайваме за грешките си, а това е най-голямата ни грешка, защото разрушавайки мостовете между нас и другите ние не просто губим близки, а погубваме и самите себе си…

Има известна истина в това, но винаги е така. Част от житейския път е свързан именно със справянето с този проблем. И все пак аз гледам на живота по малко по-различен начин от теб. Имам няколко приятели, с които се разбирам много добре и доста с които съм само на здрасти или малко повече. Не се старая да строя нови мостове, целта ми е да запазя старите. Ако случайността сама издигне мост го приемам. Много по-лесно е. Не мисля за проблемите като основна част от живота, а като за временни препятствия. Не мисля за проблемите на непознатите по улицата, защото те и сами могат да мислят за тях. Нито мога да им помогна нито ще помогна на себе си ако мисля за това.

Това ми помага да се движа по течението без да оставам с рани от живота-само спомени и полезни уроци. Пробвай и ти

Да, това което казва Аморчето е действително така. Някак толкова често не осъзнаваме колко лесно, само с една дума или дори поглед, рушим едно мостче, това, което може би ни е отнело години да го създадем. Понякога се хващаме сами себе си, че поради простата си раздразненост или неприязън причиняваме толкова много болка на околните ни хора. А това че по този начин разрушаваме връзката си помежду ни е може би най-малкото, за което имаме право да съжаляваме. Далеч по-важно е това, че караме околните ни хора, тези които много вероятно са едни от малкото, които ни обичат на този свят, да страдат. Защото те рядко са заслужили това, просто обикновено заради лошото ни настроение ги нараняваме напълно безпричинно. Трябва да се замислим дали действията ни, дори и най-ежедневните малки актове в нашите отношения с близките ни, не ги нараняват и огорчават. И ако е така, то непременно трябва да се поправим, защото те не заслужават да се държим по този начин с тях.
Браво на Амора, че е успяла достатъчно експресивно, но и подбудително, да напише това текстче, че е успяла така да го напише, че да те накара да се замислиш. Дори в случай, че другите не се съгласят с мен, мисля, че дори и да има един човек, когото тескта да го накара да се замисли над тези въпроси, то написаното ще си е свършило предназначението.

Ееех, Виви... как ли да го тълкуваме това? Ти най-добре трябва да знаеш за дъвените мостчета, нали? Може пък да си взела да си се поосъзнала малко, знае ли човек, почваш да разбираш някои неща... крайно време е.
МГР не сме ние тея, които трябва да се замислят майче...

Нямаш полза от безсмислени тревоги. Това само би направило настоящето безсмислено.
На улицата, където пронизващият вятър вледенява костите, само едно нещо е по-ценно от диаманти - чистотата на сърцето.