Заглавието нищо не означава. Моля да ми кажете дали съм написал хубаво първата глава и къде са ми грешките. Все пак искам да знам как трябва да пиша впоследствие:

Глава 1 - Светлината
Местоположение: Пустинята Сахара на планетата Земя.
Час: 10:20.
Мисия: Насред Сахара от специален сателит изпратен от НАСА в космоса е прихванато странно съобщение. Съобщението е криптирано и не може да бъде прочетено. Вярваме във вас и вашият екип, че ще успеете да стигнете до мястото откъдето е бил излъчен този сигнал. Когато стигнете там ще ви бъдат дадени нови инструкции и след успешно изпълнение на тази “привидно” лесна мисия лично ще бъдете прибрани с хеликоптер. Искаме мисията да се пази в тайна, а и хеликоптерът не е сигурно средство – затова дами и господа – ще пътувате само с краката си.

Джим затвори електронния си бележник. Днес го беше отварял поне 15 пъти с което бе доказал пред себе си, че или е много тъп и не запомня, или нещо се опитваше да го накара да забрави. Джим беше привърженик на теорията че извънземни са ни “посадили” на Земята и в момента ни “отглеждат” като ни пращат какви ли не препятствия в живота. Някои пък си представяха че живота е безкраен низ от случайности и тук-таме емоции. Е, все още никой не знае каква е истината, обаче се знае че е по-хубаво да вярваш дори в нещо парадоксално и невъзможно, отколкото в нищо да не вярваш.
- Сър, виждам нещо, сър! – Така Джим се събуди от собствения си затвор от мисли. Марко, един от екипа му, го беше извикал. “Странно! Марко обикновено не говори. Не. Той никога не говори по-време на операция – значи е нещо много важно”. Марко му подаде бинокъла си...
- По дяволите! Какво е това шибано нещо там бе? – но като че ли Джим зададе въпроса не на приятелите му, а на самия себе си или пък на пустинята – не получи отговор. “Какво по дяволите е това?”. Джим свали бинокъла от очите си и се огледа: Наоколо нямаше никой. Абсолютно никой. “Но какво става? Къде изчезна екипът ми?”. Джим се развика, но нямаше смисъл. Наоколо пустинята беше наистина пуста. Нямаше възвишения. Джим виждаше само пясък...и нищо друго. Изведнъж се загледа в далечината и видя същото, което беше видял през бинокъла, но го видя също толкова добре. Значи то се приближаваше. Джим се обърна и се затича: “Не разбирам. Не разбирам”. Тичаше през пустинята и не знаеше какво става. Пред себе си видя оазис, но се сети че е невъзможно тъй-като оттам беше дошъл и не бе видял да има оазис. А само пясък. И затова Джим не се спря. Продължи да тича и не се спря. От тичането не можеше да си поеме въздух. Не издържа и се строполи на пясъка. Обърна се и видя светлината която поглъщаше всичко след себе си и неуморимо се приближаваше. Джим беше войник и беше търпял много битки. Знаеше че с такава скорост светлината ще го достигне и то за отрицателно време. Той извади пистолета си – Пустинен Орел, който не беше пригоден за стелт-операции защото беше изключително шумен. Но пък правеше достатъчно големи дупки. И жертвата умираше независимо къде е уцелена. Но Джим не се поколеба и стреля в светлината. Стреля още веднъж. И още веднъж. Но светлината не се интересуваше от присъствието на тези летящи куршуми за които петата на Ахил и неговата глава бяха еднакви – се слабо място. Светлината беше на 10 метра от Джим. А на него толкова адреналин му се беше “инжектирал” в кръвта че дори не мислеше какво ще стане. Само да се спаси. Джим продължи да стреля докато светлината не го обгърна. Последните му думи бяха: “Не разбирам!”.

* * *
Истината е че хората се адаптират към всякакви обстоятелства. Тоест, те свикват с тях. Но етапът на привикване е много труден. Не всички хора го преживяват без да се травмират. Джим беше свикнал с всичко което му се беше случило. Но може би никога нямаше да привикне с това. Но той мислеше в твърде неперспективен план. По същият начин би реагирал и първобитен човек, когато му покажеш компютър – но първобитния човек ще се опита да го изяде и когато види че не става, ще си тръгне горд с това че поне е опитал. Може би ще го покаже на своите приятели, а може би ще го запази в тайна, мислейки че ако каже ще бъде прокълнат. Затова са ни били нужни 4000 години – за да можем да свикваме по-лесно. Иначе можеше да не успеем да се приспособим към “климата”.

Имам още няколко глави но мисля да ги оставя за после. Ако ви хареса ще ги поустна главите!

Ами какво да ти кажа. В разказа има потенциал, НО! Първо времената ти са отвратителни. После това име Марко звучи малко като от БГ Екшън филм и едва ли е много подходящо ама ти си знаеш. После от тази кратка част не можах да схвана много, много. Та граматиката ти изобщо не е като хората (не са само времената) и така и не се разбира как един войник ще се изплаши от някаква светлинка??? То светлинки много ама тази специална ли е, каква е? Също 2-та част от разказа не трябва ли да е преди първата, щото 1-та уж свършва като светлината или го гътва или нещо прави с него. Та идеята може би ще е добра но ако оправиш всички нещица мисля ще стане нещо доста добро... Ама ще се види.

Доста добро е, но има много правописни, пунктуационни грешки и повторения

Не съм редактирал и затова. Мерси иначе - радвам се затова че сега знам къде са ми грешките!

Пърли сеал кАт говедо – ал \0тMовхк49813 часа. Но дори и след тези 13 часа пак се чувстваше уморен. Телефонът иззвъня и Пърли вдигна немощно слушалката:
- Ало! Ало! С кой говоря?
- Пърли Дейвидсън?
- Да, ало!
- Пърли Дейвидсън, слушайте ме внимателно. Няма да повтарям. Вие сте двуличник. През деня програмирате в една банка, чието име ще бъда така добър да не споменавам. Но после вие се изявявате като опитен Хакер. Вчера например аз ви проследих – вие сте копирали файлове, които са твърде важни за…
След края на разговора Пърли се чувстваше като обесен. Даже и по-лошо. Не беше готов за това. Та кой ненормалник го беше проследил. “Всъщност този ненормалник сигурно е много добър хакер. Защото не е възможно да ме проследи. Та аз се баунсвам през доста сървъри. Махам защитите и копирам файловете. След това изтривам логовете, като премествам на тяхно място нови. И оттам не е възможно да ме хванат. Освен ако…Не…Та тоя трябва да има процесор за милиарди долари. И памет която събира десетки операционни системи. Не е…Просто не е възможно.” Пърли не можа да измисли някакква причина за това проследяване. Напротив той даже измисли дузина причини за да отхвърли въобще това проследяване. Но Пърли знаеше че трябва да направи всичко възможно да “премахне” всичко, което му застане на пътя. А този непознат хакер наистина беше пречка за премахване. Пърли се зачуди дали пък непознатия не е бил просто изнудвач за пари – да беше излъгал. Но не би трябвало, защото тоя знаеше прекалено много неща. Пък и тези файлове…Не. Пърли се облече на бързо и се изнесе от апартамента си. След което се затича по стълбите и изведнъж нещо го удари. Някой го удари. Този път май Пърли беше пречката за премахване. Но той нямаше да се даде без бой. Следващият опит за удар върху главата на Пърли беше провален заради блок. Пърли хвана металната тръба и я задърпа към себе си – вложи доста усилия, но се изплъзна. Вероятно незнайният побойник беше твърде силен. Същият отново понечи да удари Пърли и този път успя. Хакерът се строполи на земята в безсъзнание.

* * *
Пърли се събуди. Но този път не се събуди в стаята си като след дълъг и гаден кошмар. Събуди се в кола. Видя двама непознати. Те бяха облечени изцяло в черно и имаха маски на лицата. Пърли се задърпа, но след като усети че е здраво завързан в стил Сицилианска бесилка, той се отказа преглъщайки. Непознатите дори не му обърнаха внимание. Изведнъж колата спря и те изнесоха Пърли безпрепятствено. Той беше безпомощен и положението му бе абсолютно безнадеждно. И затова той си каза: “Ще си запазя силите за по-късно!”. Непознатите го внесоха в една малка барачка, където “свалиха” въжетата от Пърли. Освободен, Пърли скочи и ритна единият от непознатите в слабините, но това беше просто тъпо, защото другият реагира веднага и с прав десен го “сложи” обратно на стола. Непознатият заговори:
- Знаеш ли какво, Хакерче мизерно? Не? Ей сега ще ти кажа. Спри да крадеш и триеш файлове от моя сървър, защото ако пак те хвана ще ти изрежа топките с ръждив нож и ще ги сложа в едно бурканче. След това ще ти завра игли под ноктите и най-накрая, мизернико смотан, ще те дам на най-опасните риби в морето. Ще бъде гадно повярвай. А аз знам как да причинявам болка. Също така вече имам нужният софтуер чрез който всякакви опити от твоя страна ще бъдат осуетени, но аз ще знам че си се опитал. Чу ли ме, педал грозен? – След като изнесе речта си, непознатият започна да удря Пърли с всичка сила по главата. Другият също се включи във веселбата…
Пърли имаше твърде много гордост в себе си. И дори да го биеха той не можеше нищо да направи – не искаше да крещи за помощ или пък да ги моли да го пуснат. В един момент му причерня и той припадна. Непознатите си бяха свършили работата.


И да не ви притеснява това че втората глава не е много свързана с първата. Но трябва да ги редактирам - ама нямам време сега!!!

Ха ха.. Щях да те питам що двете неща нямат нищо общо ама нали викаш да не се притесняваме и не се притеснявам . Това е по - добре от първото ама ще чакам продължението, че двете неща наистина не ми се вързват нещо...

Глава 3 – Среща
“Не разбирам!”. Джим беше обгърнат от светлината и бе готов да умре. Обаче не умря. Вместо това той започна да се движи с някаква огромна за неговите представи скорост. Нито знаеше накъде се движи, нито искаше да знае. Най-странното беше, че светлината се беше превърнала в тунел. Скоростта се увеличи и на Джим започна да му се гади. Дори Томкета – ракета с криле – не го беше поставял в такава ситуация по простата причина, че той нямаше още дълги години да вдигне такава скорост. Джим пътуваше. Изведнъж тунелът свърши и Джим се озова на пода на стая, която не бе виждал досега. Но изглежда това не беше удовлетворение и стаята започна да изчезва. Стените, подът и таванът избледняваха. Всичко изчезваше. След малко нищо не остана. Вместо това – красивият цвят на име черно украсяваше пейзажа. Чисто черно. И нищо друго. Джим му се доповръща от тази глупост. “Ебаси! Какво става бе, господи? Това е рая нали! Е, само черно. Аха. Май в ада е по-хубаво – прати ме там”. Джим го каза на глас и изведнъж се озова на пясъка в Сахара. “Това ли е ада бе, дявол да го вземе. А сега да се срещна с шефа?”. Това не бе предвидено. И пясъка не помръдна. Изглежда пътуването беше свършило, само дето Джим пак си беше в тази пустиня. Огледа се. Помисли си че може би има някой от съекипниците му. Нямаше никой. А това не му хареса. Въобще не му хареса…
Джим стана и тръгна в една посока, която сам си избра. Не знаеше на къде върви, но и не му трябваше да знае. Защото след това което беше видял почти нищо не можеше да го уплаши. Той щеше да се загуби, но това си беше реалността. Джим не се замисли че оазисът беше изчезнал безследно. Имаше два варианта: Или Джим наистина да беше минал на друго място в пустияната, или пък оазисът наистина да беше изчезнал. Но Джим не знаеше за третия вариант, а скоро щеше да узнае. Изведнъж той спря. Сърцето му слезе в петите – а това въобще не бе нормално. Войникът направи още няколко крачки и видя как цялата пустиня и небето, и всичко около него се движеше в обратната посока. Той спря и всичко спря. Пак направи няколко крачки – светът направи няколко но в обратната посока. Това беше изумително. Изведнъж някой го удари в главата много силно. Джим се обърна и видя едно немощно лице паднало на земята и стенеше от болка. Изглежда здравата го бяха били. “Хубаво. Май двама сме се загубили. А тоя е толкова изнемощял че и да помръдне няма да може. Направо Супер!”.
- Ти па кой си, бе? – се зачуди Джим.
- Аз съм майка ти, глупако! – отвърна другия.
- Лайно такова. Още един път да си казал нещо за майка ми ще те направа на кубчета от лайна и ще ги хвърлям едно по едно в космоса да останат за по-дълго време неразложени.
- Стига бе. Уплаши ме! А само да те питам знаеш ли къде се намираме?
- Толкова колкото и ти.
- Супер. Аз съм Пърли. Пърли Дейвидсън.
- Аз съм Джим. И съм войник.
- Добре бе – аз съм хакер.
Джим повдигна хакерът и го поноси малко като му каза да погледне напред. Когато Пърли погледна не му останаха сили и той припадна. “Само това ми стигаше – и тоя да го влача през пустинята. Поне светът ми помага”.

* * *
Джим вървеше през пустияната в една от него избрана посока като на гърба си носеше Пърли. Изведнъж Пърли завика:
- Трябва да ме изслушаш. Това е друго измерение. Тия капути са ни оставили в друго измерение. Измерението и светът са паралелни на наште. Но тук светът се движи в обратна посока докато ти се движиш. Но се движи само за теб. За другите светът си остава в определено положение. Но те виждат всеедно се движиш много бързо. И всъщност си е така. В крайна сметка ние не сме на земята. Кеф нали? Еми да.
- Не сме на земята?
- Да точно там.
- Братле знам че съм малко луд ама ти май ме биеш в това. Абе ти нормален ли си?
- Да! Напълно. Според теб защо тук ти ходиш в една посока а светът “ходи” в друга, а? Ами да – ние или сме на чужда планета или нещо в измеренията се е объркало.
- Единствения, който е побъркан…си ти!
- Знаеш че съм прав, но не искаш да го приемеш. По дяволите, толкова ли си сляп че не виждаш какво става бе? Не мога да повярвам. Това е просто тъпо!
- Млъкни бе, идиот. Омръзна ми да те… - думите на Джим си останаха в ума му и не пропътуваха това разстояние до устата и после в пространството. Пърли се учуди какво е накарало този човек да млъкне?
Джим видя същата тази светлина да идва точно към него. “Ооо, не! Само не това – ах!” Светлината идваше към него със скорост, много по-голяма от тази на някоя ракета. Много по-голяма скорост. Но скоростта започна да намалява. Светлината се размиваше в пространството. Все повече и все повече. Джим чувстваше че тази светлина пак ще го погълне. Но този път той не се уплаши. Не беше умрял от предишното пътуване. Той се приготви за сблъсъка. Междувременно светлината все повече и все повече се размиваше. Тя достигна до Джим и го обгърна. Странно! Този път той си остана на мястото, но пък почувства странна топлота и енергия бликаща от всякъде. Вероятно и Пърли го беше почувствал, защото сега не стенеше.
Светлината изчезна. Изведнъж стана много тъмно – Джим беше като сляп – очите на човека не са пригодени за такива рязки промени в потока от светлина който пристига до тях. Тъмнината се разнесе и всичко се върна както си беше преди. Джим обаче видя още едно нещо и то много странно!

Единствената връзка е тая - друга няма. Както и да е.

Само една дума: "куул".
Доста зарибяващо. Особено ме кефи как смесваш паранормални вселени с изрази от рода на: "Ебаси! Какво става бе, господи? Това е рая нали! Е, само черно. Аха. Май в ада е по-хубаво – прати ме там" или " Пърли се събуди. Беше спал кат говедо – 13 часа". Въпреки че хич не са намясто в този жанр, изобщо не дразнят, а точно обратното. Грешките ги остави, щом като знаеш къде са. И аз, когато правя грешки, ги правя от мързел. Мързелът контролира и ограничава света.

Глава 4 – Хакер и Войник
Всъщност Пърли Дейвидсън беше отраснал в едно Американско градче наречено Джаксън Вил намиращо се на полуостров Флорида. Градчето беше съвсем спокойно. Когато Пърли стана на около 10 години той влезе в училище за компютри. След това продължи с много премествания и даже университета го изпъди защото беше хакнал главната база данни. За съжаление тогава той беше неопитен. Но една млада компания го следеше и го повика един ден за преговори:
- Пърли Дейвидсън? Вие ли сте този човек от снимката?
- Боже мой, каква е тая снимка бе хора? Аз съм ама нещо съм много грозен на тая снимка. Ама в реалния живот съм по-добре.
- Нямаме време за глупостти. Откакто влезе в този университет ние следиме твоя живот и наистина проявяваме интерес. Искаме да работиш за нас!
След доста дълъг разговор Пърли се съгласи. Впоследствие той трябваше да разбива системи. Да трие или да копира файлове от даден сървър. За него цялата планета беше сбор от интернет протоколи и такива адреси. И нищо повече. За него всеки човек беше потенциална жертва по банкова сметка. За щастие Пърли беше вече опитен и хакването му беше до болка лесно и познато. Той не оставяше никакви следи. Никой досега не беше успявал да разбере кой е този хакер и къде се намира. Някои смятаха че това не е човек, но в крайна сметка Пърли не беше по-различен от другите! Той беше съвсем нормален човек.
Пърли обаче подаде молба за оставка и се прикачи към ЗНСХ – Зоната на свободните хакери. Тези хакери бяха наемни – всеки който имаше нужда се свързваше с хакер и му даваше пари и информация. Също така и самата мисия. След което хакерът получаваше още пари. Това беше малко несигурен метод поради причината че не се знаеше кой ще наеме хакерът. Много пъти имаше подставени лица. Пърли нямаше никакъв начин да се измъкне ако го открият агентите на някоя разузнавателна служба. Затворът беше близо, но във всички професии има рискове! Пърли не можеше да ги избегне. Най-вероятно денят в който най-ефикасно пребиха Пърли беше най-доброто доказателство – някой беше казал на фирмата, че Дейвидсън е злоупотребявал. В крайна сметка – Пърли беше пребит като куче. Добре че мина само с бой защото другото с което можеше да мине щеше да попълни редиците на ада – защото всички хакери отиваха в ада рано или късно.

* * *
Джим за разлика от Пърли не бе имал толкова бурно детство. Поне в началото. Джим беше отраснал като съвсем обикновено дете в Ню Йорк. Обаче съдбата беше решила да го направи войник и не се поколеба. Познатите на Джим само го разпитваха защо е станал войник след като е имал много по-добро бъдеще, като кинозвезда. Това беше в кръга на шегата, разбира се. Джим си обичаше професията. Всъщност, заобича я откакто изпълни няколко рисковани мисии със своя екип. Той беше свързан с екипа си, толкова здраво като че с Гордиански възел. Екипът беше част от него, а той беше част от екипа. И затова всички мисии бяха изпълнени успешно.
Президентът таеше някакъв респект към Джим и екипът му. И затова му възложи трудната задача, да разбере какво става в пустинята Сахара. Надяваше се че не е сбъркал, като е възложиш задачата на Джим. Мама му стара, но тук нямаше място за никакви грешки!

В тази част нарочно съм спрял приключението и съм ви разказал малко от историйките на двамината герои!!! В следващата част очаквайте пак мистика.