Лондон
Щаб на Хогуортсен, 14 март, 1952
Хер Хайнрих Потър вървеше по мраморния коридор със сковано от студ и празнота лице. Мразеше някой да не си изпълнява задълженията, а в момента самият той правеше точто това. Трябваше веднага да съобщи на ръководството на SS.
Продължи още малко по коридора, после зави надясно и тръгна нагоре по стълбите, чак до седмия етаж, където вляво имаше врата с месингова табелка “Хер Дъмбълдорфенщрьофен, главнокомандващ”. Хайнрих оправи якичката си, изтупа прилепналата SS-овска униформа и почука. Отвътре се чу сгъване на хартия, въздишка и някой изкрещя.
- Влайз! – Потър разбра това като “Влез!” и престъпи прага на кабинета. Вътре миришеше на ароматизатор за въздух, цигарен дим и някаква странна есенция, който той тогава не успя да разпознае достатъчно добре. Затова той си пое въздух и каза:
- Хер Дъмбълдорфенщрьофен, имаме проблем.
На голямото бюро пред него, обсипано с документи и няколко броя на списанието “Хитлерова младеж по без нищо”, седеше възрастен господин с брада и униформа на арийските въоражени сили. Името му беше познато на всички – командир Албусен Дъмбълдорфенщрьофен, главнокомандващ на Хитлеровите тайни SS сили във Великобритания. След като през 1944 година Хитлер се размина на косъм със смъртта, немският лидер бе решил да създаде тайно звено на SS в тила на вражеските сили. Така и Хайнрих, борец за свобода да всички чисти народи (тоест, на германския), беше попаднал в тайните SS части заради невероятните си магически дарби – той беше привлякъл вниманието на Хитлер от години, тъй като немският лидер се интересуваше от окултното и щеше да използва силите на надарените с магия арийци за пречистването на света от всякаква измет.
Та, хер Дъмбълдорфенщрьофен беше ръководител на това тайно звено и затова на Хайнрих му беше изключително неприятно, че трябва да докладва точно на 150-годишният, мухлясващ, миризлив и вдървен бивш гестаповец.
- Говори, хер Потър!
- Хайл Хитлер! – викна Потър.
- Хайл ти майката. Какво има?
Хайнрих свали ръката си и каза:
- Хер Дъмбълдорфенщрьофен, получих информация от нашият разузнавач в Британските ВВС.
Дъмбълдорфенщрьофен се опули за момент и повдигна многозначително очилата си с форма на пречупен кръст.
- Хер Ронфелд Хансли още ли е жив? Трябваше британците вече да са го надушили!
- И той така помисли, затова прикри миризмата си с парфюм “Красная линия – за най-нежните места”. – потвърди Хайнрих, но тази волна интерпретация на употребения в преносно значение глагол “надушвам” не се понрави много на командира. Той стана от стола си, събаряйки чашата си с “Нацистко Кафе за Свободна Германия” и излезе от кабинета, следван от Хайнрих.
- Тук, както знаетете, господин Потър, не сме приют. – каза му Дъмбълдорфенщрьофен. – Вашият приятел не може да остане тук още дълго време, трябва пак да го върнем при Британците, за да не се осъмнят за отсъствието му. Сега ще отидем да го видим.
Двамата минаха през един доста мръсен коридар в другия край на сградата, където се намираше отделението за разпит. Влязоха в някаква стая, задимена и мръсна, изпълнена с воня на империализъм и глобализация. Хайнрих се отврати.
Но вътре, по средата на покрития с кафеникав паркет под, седеше завързан за метален стол неговият приятел, 20-годишният Ронфелд Хансли. Цялата гледка беше червеникава – много червени лунички, червен нос, като след няколко чашки “на екс” и червена мазна коса, зализана в перфектен алаброс на челото му. Хайнрих не го бе виждал от прекалено много време...
Ронфелд беше завързан за стола, а на главата му се мъдреше ръждив железен шлем с много жици.
- Хер Дъмбълдорфенщрьофен, нужно ли е това? – попита Хайнрих, гледайки с умиление своя приятел.
- Позитивно, хер Потър. Трябва да го подложим на пречупен разпит, за да сме сигурни дали не е вражески контрашпионин, или комунист, или капиталист, или пък вегетарианец. Рутинна процедура. На него дори му е приятно. Вижте го как се смее.
Хайнрих извърна погледа си и запуши уши, за да не чува стоновете на Ронфелд. Разпитът скоро свърши, но Хайнрих отдавна беше отишъл в стаята си. Не понасяше гледката на приятелска кръв, особено когато беше по обувките му.
- И тъй. – каза той на Ронфелд на другата сутрин, когато се видяха. – Какво разбра от Великобританските ВВС?
- Ами, нищо особено. Разработват нови специални оръжия.
- Ха! Ами че Фюрера разработва тайните си оръжия от години! Няма да ни стреснат!
- Те имат готова и функционираща атомна бомба. Може в момента снарядите да летят към нас.
Хайнрих преглътна разтревожено при тази новина, изтупа костюма си, оправи якичката, отново изтупа костюма и каза:
- Дано Фюрера предприеме нещо, иначе ще станем на пухен прахен!* (*на пухен прахен = ще станем на пух и прах, бел. нещастн.)
Ранфелд сниши глас и промърмори.
- Ние все още имаме едно предимство. Не забравяй, това е Хогуортсен! Тук се обучаваме редом с бъдещото поколение велики магьосници.
Хайнрих вече беше свикнал с идеята, че магьосник – още от малък имаше много странни навици – местеше мебели с поглед, подпалваше котката на съседите с махване на ръка и си пишеше домашните редовно. Тези негови сили го бяха накарали да живее с идеята, че е избран за някаква висша кауза, някаква цел, която да осмисли съществуването му. И ето го сега, в 1952 година, благодарение на младежи като него Втората Световна Война продължаваше и никоя от световните сили не изглеждаше да има предимство. Измисляха се нови оръжия, но противниците винаги контрираха гения на арийската раса и така войната се водеше до безкрай. Но това нямаше да продължи още дълго. Не и след последвалите по-късно събития...
Два дни след завръщането на Ронфелд в Хогуортсен, двамата с Хайнрих получиха по една бележка. И двете гласяха едно и също:
“До агенти Хайнрих Потър и Ронфелд Хансли,
Настават трудни времена за арийците. Великобританците, в съюз с янките, са създали нов вид оръжие за масово поразяване. Вие, като най-добрите агенти на Фюрера, трябва да проникнете в тила на врага и да откраднете секретните планове на новото им върховно оръжие. Явете се за инструктаж днес, 16 март 1952, в трета лаборатория, пети етаж, до лафката с баничките, за допълнителен инструктаж. Мисията ви ще бъде трудна, но от първостепенна важност за страната ни. Внимавайте, и нека чистата арийска кръв бъде с вас!
Главнокомандващ Албусен Дъмбълдорфенщрьофен”
Лондон
Щаб на Хогуортсен, трета лаборатория, 16 март, 1952
Хайнрих и Ронфелд бяха в залата за инструктаж, която понякога се изпозваше и като лаборатория – когато трябваше да проверяват съставките на царевичната закуска на Фюрера. Инструктираше ги Хелгаяни Фрицджър – младо момиче, на тяхната възраст, редник от няколко месеца.
- Хайнрих, Ронфелд, радвам се да ви видя отново. Сигурна съм, че ще се справите със задачата си, защото сте двама смели младежи с благородни сърца, в които тече чистата и неопетнена кръв на арийския народ, преминал през...
- Добре, каква ни е мисията? – прекъсна я грачещо Ронфелд. Хелгаяни малко се обиди, но не го показа външно.
- Задачата ви е да проникнете в добре охранявания английски замък Йеблъдимерисденс. Ще бъдете дегизирани като продавачи на корнфлейкс. Там ще се срещнете с нашия шпионин – французинът Стела Артоа, който работи в малък ресторант с грозната си жена и две сервитьорки. Той, както казах, е французин от немски произход с британски паспорт, родителите му са белгийци от Таджикистан. Той ще ви инструктира къде са сккрити плановете на върховното оръжие на съюзническите сили. Взимате плановете и духвате веднага, без да ви надушат. За да стигнете до замъка, трябва утре да се намирате на перон “Корен квадратен от девет и три четвърти плюс хикс”. Чакайте експреса от единайсет часът и ще сте дам до вечерта. Въпроси?
- Не, редник Фрицджър!
- Добре. Започнете с подготовката за мисията.
Някоя лондонска гара, неизвестен перон
- Знаеш ли, Ронфелд, имам чувството, че сме прецакани. – мърмореше си Хайнрих, докато приглаждаше косата си. Влакът трябваше да е дошъл преди доста време
- Знам ли и аз, не съм добър в алгебрата. Като изчислих уравнението, май трябва да сме на перон 9 и 3/4. Или пък на перон 7 и 3/8. или пък не помня, дали трябваше да сме в този град?
Хайнрих изсумтя нещо и оправи якичката си за стотен път днес. Държеше униформата му винаги да е изрядна, за да не става за смях пред буржоазите.
- Хайнрих, не сме ли твърде подозрителни?
- Защо смяташ така, драги ми Ронфелд?
- Ами хората ни зяпат, окичил си се с пречупени кръстове и на униформата ти пише “Член на Ф.Ю.Р.Е.Р.”.
Ф.Ю.Р.Е.Р. всъщност бе тайна организация, в която Хайнрих членуваше допреди година. Там го подготвяха за развиването на магическите му умния – караха го да левитира, да превръща тикви в противотанкови снаряди и да прави кафе на генерала.
- Ето го! – викна Ронфелд. – Влака идва!
Огромен черен локомотив, теглещ двайсетина ръждиви вагона, спря на перона и двамата агенти се качиха през вратата с надпис VIP.
- Хайнрих, какво е VIP? – попита приятелят му.
- Сигурно нещо като RIP.
- А RIP какво е?
- Хайде стига де, елементарна обща култура нямаш! – скастриго Хайнрих и мислено се закле да попита Хелгаяни какво, по дяволите, е VIP.
Оказа се, че целият вагон е едно голямо купе, където седяха няколко господина с черни костюми, очила и куфарчета. До всеки един от тях стояха по два човешки еквивалента на горилата, иначе казано по английски – бодигардове.
Хайнрих ги поздрави на развален английски, за да приспи подозренията им.
- Йелоу!
- Хелоу...! – изсъска Ронфелд.
- Тъй де. Хелоу!
Двамата си избраха място и седнаха. Добре облечените господа не казаха нито дума, а продължаваха да си седят по местата с каменни изражения, а горилите пукаха кокалчетата на пръстите си.
Влакът щеше да тръгне след десетина минути, след като машиниста се върнеше от лафката на гарата, където да се зареди с някоя мазна баничка с извара.
В продължение на известно време агентите само преглъщаха нервно и се гледаха, оглеждаха купето, после пак преглъщаха нервно. Хайнрих се опита да стане веднъж от мястото си, но заради рязкото му движение една от горилите посегна към вътрешността на сакото си. Затова двамата с Ронфелд решиха, че щеше да е по-благоразумно ако просто си седят там и се правят че ги няма.
По някое време в купето влезе още един господин, с доста мазна коса и със същото облекло като останалите хора наоколо. Хайнрих реши, че сигурно са бизнесмени.
Тогава обаче седящите направиха нещо, неприсъщо на бизнесмените – скочиха при вида на новодошлия, чиято охрана вече вадеше пистолети и MP5-ки.
- Долу! – викна Ронфелд и двамата агенти легнаха на пода, докато над тях започнаха да се сипят гилзи. Ужасно трещене, гръмовни изстрели разпраха воздуха наоколо, капки кръв прелитаха из стаята в лудешки танц, описваха дъги през помещението и се разплискваха по пода. Мускулестото тяло на един бодигард падна до тях, още трима бизнесмени умряха н място по седалките си. В цялото трещене Хайнрих и Ронфелд излязоха... всъщност изЛАЗИХА от купето и хукнаха към вагон-ресторанта.
- Чакай! – викна благородния Хайнрих на приятеля си. – Тези там са от бъдещето, не им ли видя дрехите?
Ронфелд помисли за минута и пак каза:
- Абе да бягаме, те ще се оправят!
- Не! Не мога да ги оставя!
Така той се затича обратно към техния вагон, преодолял страха от смъртта. Бутна вратата и викна:
- Спрете! Стига толкова смърт!
- Стреляйте, майките ви де*а, стреляйте по тоя ханс! – крещеше водачът на убийците, които се прицелиха в Хайнрих. Нямаше как, той трябваше да се спасява, и да отмъсти за убитите. Замахна с ръце и каза някакво заклинание:
- Хайзер дайзер, дай ми шмайзер!
Блясна ярка светлина и в ръцете му се появи най-бързото пушкало в магьосническия свят – Шмайзер 2000. С трагичен жест натисна спусъка и покоси враговете с адско трещене.
(следва)
Евалата ... Псевдо-хумор си е баш точната дума , но - и той може да бъде забавен ! 
