|
Заглавие: Публикувано на: 25 Мар 2005 16:32
Малко объркано стана с новата част... май изби малко на екшън-трилър, и не знам дали ще ви се хареса. Решил съм каква ще е историята до края, но не ми изглежда като продължение на тази част. Както и да е, пускам ви това, което съм написал досега, пък вие кажете дали да го продължавам:
Пътят на Кристиан Нокс, вариант 1:
Сърцето бие лудо, по някакъв свой собствен ритъм, неразбираем за хората. Жлезите отделят хормони, опияняват тялото, залъгват сетивата, играят си със съзнанието... и пораждат емоция. Всичко е размазано на платното на фантазията и очите не виждат нищо разбираемо. Гледат, но не виждат.
Аз слепец ли съм?
- Стига де, Алекс.
Красотата на емоцията не може да се опише с думи. Това е в природата й – думите са за анализ, за описание; но как да обясниш нещо, което съществува единствено в главата ти?
- Алекс, спри.
А когато емоцията поражда дейстия, тя трябва да бъде обяснена. За да обясним собствените си действия, които самите ние не проумяваме до време. В такива ситуации разумът губи контрол над тялото и тогава се проявява духът – онази чиста форма на съзнанието, която представлява самият човек.
- Алекс, не отивай там!
Алекс!
Викът разцепи сънят на Кристиан и той се надигна от леглото си. Беше задъхан, изпотен и му беше много, много студено. Какво беше сънувал?
Стаята, в която се намираше, беше тъмна; имаше прозорци, покрити с плътни щори и някъде из мрака пробляснаха метални отражения, но очите му още бяха много уморени и искаха да се затворят. По принцип всяка сутрин когато се будеше след някакъв сън, изпитваше дезориентираност и в първите секунди се чудеше къде се намира; но този път мястото наистина беше непознато; опита се да си спомни къде си беше легнал снощи, но нямаше никакъв спомен от последните... дни? Седмици? Изпъшка и понечи да разтърка очите си, които започваха да парят.
При вдигането на ръката си усети остра болка под китката, сякаш някой бе забил игла в ръката му. Когато бавно вдигна дясната си ръка за оглед, въпреки мрака установи, че това наистина беше игла; от нея тръгваше малка гумена тръбичка, която пък беше прикачена към някакъв уред в мрака. Другата му ръка беше завързана с нещо като бинт към металната преграда отстрани на леглото.
Кристиан се отпусна на леглото с въздишка и си помисли: “Ще бъде един от онези дни.”
Адски му се спеше, очите го боляха, чувстваше мозъка си като пихтия. Напъна малко изтормозената си памет, за да изкопчи каквото си спомнаше от последните дни; в главата му нахлуха спомени за огън и светлина... и бързо избледняха.
Аз убих Алекс.
- Какво по дяволите... – измърмори си той. Да, наистина имаше нещо с Алекс... но не беше ли преди месеци? И само как го болеше главата... Погледна настрани, към лявата си ръка; беше така овързана с бинт, сякаш някой много деликатно, но решително, показваше че не е желателно да става от леглото. Да, ако успееше да поднесе ръка към устата си, сигурно щеше със зъби да извади със зъби тръбичката, и с вече свободна ръка да отвърже другата... Но имаше ли смисъл? Явно някой го беше завързал тук за негово добро. “Да бе, да.” – помисли си Кристиан и понечи да измъкне гумената тръбичка от ръката си. Захапа я със зъби, но усети такава щипеща болка, че очите му се насълзиха и той едва се сдържа да не извика. Отпусна ръката си на леглото и повторно огледа стаята. Очите му, макар че още не бяха съвсем наред, вече различаваха формите в мрака по-ясно от преди.
Някъде в дъното на помещението имаше голяма кутия, най-вероятно шкаф. Дръжките му бяха кръгли и сигурно от дърво, което му подсказваше, че беше сравнително стар и не много здрав. На пода имаше нещо мъхесто. Мокетите всъщност бяха най-подходящото решение за един немърлив домакин. Рядко се перат, просто правят пода по-мек, но пък събират всички потресаващо неприятни миризми, които някога са се носили над тях. Това обясняваше защо носът на Кристиан се сбърчи, щом пое въздух за първи път тук. Миришеше не на цигари и мазнина, както би предположил, а на някакви много силни препарати – например белина. Дезинфекциращи разтвори и стари мокети? Нещо не се връзваше. В първия момент, когато отвори очи и видя къде се намира, набързо се сети за една от възможностите къде може да е. Например в някаква клиника. Апаратът до него, веществата които му даваха интервенозно – всичко това го накара да мисли, че тук полагат медицински грижи за него. Само че условията не изглеждаха като в болница, а като в някакъв евтин мотел. Освен това не виждаше никого друг в стаята, нито пък чуваше дищане; беше абсолютно сам. И за пореден път беше преизпълнен с въпроси, на които обаче предпочиташе да си отговори след като махне иглата от ръката си.
Отново захапа тръбичката и я изтръгна за секунда. Ръката страшно го заболя, но вече не усещаше парчето метал вътре; погледна иглата – беше дълга не повече от три сантиметра и от нея капеше някаква прозрачна течност.
С вече освободената си дясна ръка отвърза лявата и разтри китката си; кръвообращението му там явно беше спряла отдавна и ръката му беше изтръпнала. Когато приключи се чувстваше по-спокоен. Време беше да се поразходи.
- Проверете пак. – нареди Самюъл, надвесил се над рамото на работника; пръстите на момчето затракаха по клавиатурата и на екрана отново излязоха същите имена. – Системата точна ли е?
- Напълно. – увери го работника, на име Джейкъб. – Базата данни се обновява ежедневно.
Самюъл се почеса по брадичката и присви очи към имената. Беше невъзможно, и въпреки това го виждаше с очите си. Или нещо катастрофално се бе случило с агент Нокс, или системата просто бе неточна. И на него така му се искаше второто да бе истина... Надигна се и замислено погледна нанякъде в залата, унесен в собствени мисли. Джейкъб реши да не го прекъсва и още веднъж претърси данните в търсене на обекта, но името все така бе сбъркано. Повечето служители тук не бяха запознати с работата на агентите, но Джейкъб бе постоянно на компютрите; търсеше информация, изпращаше съобщения до техните хора навсякъде по света, и все пак го водеха просто работник – като например секретарката или дори чистачите. Затова и често се чувстваше съпричастен на събдата на по-висшите членове, тъй като имаше възможност да следи действията им. Спомни си как преди близо три месеца сър Самюъл беше дошъл при него и му каза:
- Джейк, искам да ми направиш услуга. Да си остане между нас, става ли?
Джейкъб само беше кимнал в отговор, но поведението на шефа му го плашеше.
- Искам да проследиш едно момче, името му е Кристиан Коул. Името му трябва да е в архива. – Джейкъб се беше подчинил безпрекословно, и когато въведе името в търсачката излязоха резултатите. – Добре. Ето този е. – посочи Самюъл и Джейкъб избра досието, което му каза шефът. После той започна да си мрънка нещо под носа, сякаш откриваше липсващото парче на някакъв пъзел; помоли Джейкъб да запази това в тайна и после изтри файла от системата.
Джейкъб тогава беше потресен, но не каза нищо. Когато сър Самюъл излезе от залата, остана само момчето и безкрайното му учудване от стореното; и сега, близо три месеца по-късно, Самюъл отново откриваше досие, в което нещо не беше наред. А щом досието не е наред, значи... нещо не е наред с човека, нали?
Сега Джейкъб осъзна, че няма да е етично да пита дали досието от преди три месеца и сегашното досие имат нещо общо, освен първото име; и въпреки, че си замълча, въпросът остана в главата му като фар насред морето и някой ден той отново щеше да го изрови от паметта си и да го зададе. В подходящия момент.
Така... сега накъде? Кристиан стоеше в доста силно осветен коридор, водещ в две посоки. Отново се огледа – навсякъде беше пълно с врати с номера от порядъка на 1256 или 1373, а на някои места други пътеки пресичаха коридора перпендикулярно и водеха незнайно накъде. Всичко наоколо беше размазано и гравата му тежеше ужасно, като напълнена с олово. Кристиан си избра посока и тръгна натам, клатушкайки се и с ръка се придържаше към стената, за да не падне. Изобщо не обичаше такива ситуации – дали не трябваше да изчака, докато съзнанието му се избистри? Онова в тръбичката сигурно беше някакво лекарство с доста разпространения страничен ефект – причиняване на сънливост. Когато стигна края на коридора, намери врата без номер, с табелка и някакъв надпис; приближи се, вгледа се по-отблизо и успя да разчете “Лични вещи”. В този момент погледна надолу, към тялото си, и видя че не носеше своите дрехи, а някакво подобие на синя пижама, с копчета на панталона отпред и отзад. Беше виждал такива само във филмите – най-често в лудниците, където човек трябваше да си върши работата през цепка на пижамата. Погледна отново надписа на вратата и си помисли: “Чудесно, сигурно тук държат дрехите ми”. Пресегна се и натисна дръжката, но вратата не се отвори. Типично – в болниците никога не оставяха помещенията с личните вещи на пациентите неохранявани или отключени; ключът за врата трябваше да се намира при охраната на първия етаж... а той на кой етаж беше? По коридора нямаше прозорци, явно беше вътрешен и гледката се скриваше зад лабиринта от пътеки; наоколо нямаше и асансьори, само едно самотно стълбище, водещо нагоре и надолу. Кристиан се хвана за главата. “Така, сега под земята ли съм, или над нея?”
- А, ето кой е станал. – чу приповдигнат глас зад себе си. Сепна се и се обърна толкова рязко, че главата му се замая и той се хвана за дръжката на заключената врата, за да не падне. На няколко стъпки зад него стоеше пълничка жена в престилка и със смешна шапка на главата. След секунда Крис осъзна, че “пълничка” не беше много добре казано. Тя беше дебела, а престилката й изглеждаше съмнително сивкава, а не бяла каквато сигурно трябваше да бъде. Под очите й имаше сенки, като че не беше спала много през последните дни, а косата й беше изцяло скрита под шапката; изглеждаше някак... неестествено на фона на мистериозни болници и заключени врати. Кристиан зададе въпроса почти без да се замисли.
- Коя сте вие?
- И аз мога да те попитам същото, младежо. – каза му тя с укор. Гласът й странно напомняше за бабата на Кристиан, която бе починала преди много време... – Не трябваше ли да си в леглото? Чудно как си се събудил...
Тя говореше и говореше, а на Кристиан му се струваше като в сън. Какво се беше случило с него? Защо е тук? Трябваше да знае.
- Откога съм тук?
Жената спря насред изречението и го погледна учудено заради дързостта; на Кристиан обаче никак не му беше до спорове и настоя.
- Моля ви, трябва да знам откога съм тук. – след като видя изражението му, тя малко объркано му разказа, че са го докарали в клиниката с мозъчно сътресение и сагуба на много кръв. Дясната му ръка била счупена. Когато чу това, Кристиан се сети за тръбичката и изтръпна – ръката вече изобщо не го болеше. Течността всъщност е била някакво средство за зарастване на костите. Когато обаче попита какво се е случило с него, че да го подреди така, жената доста наперено му отвърна че е медицинска сестра, а не следовател. Тази работа била на полицията. – Кога стана всичко това?
Тя малко се позамисли и каза:
- Ами, ако днес сме вторник, значи... преди месец и половина.
- Моля?
Месец и половина? Не звучеше нормално да е в кома толкова време... каквото и да се беше случило, в момента беше просто бяло петно. Празно пространство в паметта му и никакъв спомен. Помисли си дали близките му са идвали да го посещават, дали се тревожат за него... как ли ще им подейства новината, че вече е буден? Сестрата се приближи към него и каза много бавно.
- Е, време е да се връщате в леглото, господин Нокс. Уморен сте, трябва ви почивка.
Кристиан се откъсна от размисъла и се изненада от чутото.
- Нокс ли, но аз... – жената обаче вече държеше в ръка малка спринцовка, извадена незнайно откъде, с някаква мътна течност вътре. – Чакайте, има някаква грешка! – той трескаво се заоглежда в търсене на път за бягство, но така или иначе бе попаднал в задънената част на коридора. Между него и стълбището имаше една солидна медицинска сестра с упойка в ръка.
Самюъл Мей, един от най-добрите агенти на Организацията и по настоящем шеф на малък отдел, се чудеше как да обясни всичко на ръководството. Всъщност, досега вече беше преживявал подобни моменти – хората на върха винаги искаха някой да поеме вината за провала, и командирът беше винаги доста удобен за тази цел. Той се чудеше как, след всички административни наказания все още не е уволнен или още по-лошо – ликвидиран. “Имат нужда от мен” – стигна до извода един ден. “Имат нужда от мен, защото без мен тази сбирщина идиоти няма да оцелеят”. И може би донякъде беше прав, защото освен да прикрива гафовете на подчинените си, Самюъл ръководеше едни от най-важните и опасни операции, с които се занимаваше Организацията – такива операции, с които никой не искаше да си цапа ръцете.
Всъщност, въпреки погрешното впечатление, Самюъл Мей не беше случаен човек. Случаен човек не можеше да научи за съществуването на Организацията, камо ли пък да влезе там. Членството най-често се предаваше по наследство от бившите членове на техните поколения, когато децата израстнат. Разбира се, винаги имаше хора като Сам които сами се бутаха между шамарите – така и той по някакъв начин просто в един момент беше в регистрите на Организацията. Никой не разбра как го е направил, въпреки че се носеха слухове. Самюъл бе най-противоречивата личност и по-низшите служители често използваха името му като нарицателно за работохолизъм, отдаденост и, най-ужасяващото – безскрупулност. Този човек не може да се спре пред нищо, казваха хората които го познаваха. А те не бяха много – в организацията секретността беше на почит и се възприемаше като начин на живот – всеки отдел се занимаваше със своята работа и не знаеше какво правят другите... И Самюъл не знаеше какво да прави сега. Всъщност знаеше, но нямаше да му хареса.
Натисна бутона до вратата и се чу приглушено ниско бръмчене; екранът светна в зелено и той каза в микрофона:
- Самюъл Мей.
Врата се отвори и той пристъпи напред. Влезе в леко мрачен и доста подтискащ кабинет. Въпреки двете картини на стената и няколкото саксии с цветя, които трябваше да му придадат по-разпуснат вид, той все още си оставаше подобен на тъмница за осъдени на доживотен затвор. Стените бяха от сива стомана и хвърляха отражения от неоновите лампи на тавана, и някак цялото пространство се беше концентрирало в центъра на стаята. Там беше разположено голямо, масивно бюро, отрупано с книжа. Странно, помисли си Самюъл. Всички тези документи бяха тук и последния път, дори подредени по същия начин. Явно шефът му само се правеше на зает с документация, а всъщност се занимаваше с по-важни или маловажни неща. Никой не знаеше, защото хората идваха в този кабинет главно за да бъдат порицани. И на другия ден не отиваха на работа.
На бюрото седеше мъж. Около четиридесет годишен, в пристегната черна униформа и зализана коса. Той просто седеше и гледаше Самюъл с остър и проницателен поглед, сякаш казваше “Няма смисъл да се криеш, знам всичко”. При вида му Самюъл си помисли: Знам, че нищо не знаеш и нищо няма да изокпчиш.
- Викали сте ме, сър. – каза той. Човекът на бюрото го огледа и заговори с плътен и властен глас:
- Да, командир Мей, повиках те. Изглежда... имаме проблем.
Сам повдигна вежда и се направи на пределно учуден.
- Наистина ли, сър?
- Да. Би ли ми казал къде е агент Нокс? Много бих искал да поговоря с него.
В гласът на мъжът личеше нещо по-силно от раздразнение – същински гняв, който той засега успешно прикриваше под учтивост. Самюъл се притесни – така и така този знаеше истината, имаше ли смисъл да прикрива каквото и да било?...
- Той... не се върна от последната си мисия, сър.
- Така ли? – почти викна събеседникът му. Не го биваше за актьор и всичко, което казваше звучеше адски престорено и на Сам вече му омръзваше от този театър. – И защо не се върна?
- Мислех, че вече знаете, сър.
Онзи почти скочи на крака и удари с юмрук по бюрото; звукът беше като удар с бухалка по нещо изключително тежко и метално.
- Разбира се че знам, мамка му! – кресна той. – Току-що донесоха трупа му!
Самюъл остана като ударен от гръм. Не можеше да повярва на ушите си; беше очаквал всичко, но не и това. Опита се да каже нещо, но думите просто не излизаха от устата му... пък и какво можеше да каже, че да обясни случилото се? Агент Нокс беше мъртъв. Значи там навън ставаше нещо наистина интересно.
(продължава)
Пътят на Кристиан Нокс, вариант 2
Невъзможно би било за един начинаещ герой да се справи с всички изпитания, които Съдбата му стоварва в някой момент. Не че той не би се опитал – дори би се борил с цялото си сърце за да защитава някакви принципи, които често самият той не разбира. Принципи като честност, доброта, любов. Но това не е герой. Герой е този, който разбира колко преходни и непостоянни са човешките ценности; и въпреки това е готов да ги защитава.
Пролог
Сърцето бие лудо, по някакъв свой собствен ритъм, неразбираем за хората. Жлезите отделят хормони, опияняват тялото, залъгват сетивата, играят си със съзнанието... и пораждат емоция. Всичко е размазано на платното на фантазията и очите не виждат нищо разбираемо. Гледат, но не виждат.
Аз слепец ли съм?
- Стига де, Алекс.
Красотата на емоцията не може да се опише с думи. Това е в природата й – думите са за анализ, за описание; но как да обясниш нещо, което съществува единствено в главата ти?
- Алекс, спри.
А когато емоцията поражда дейстия, тя трябва да бъде обяснена. За да обясним собствените си действия, които самите ние не проумяваме до време. В такива ситуации разумът губи контрол над тялото и тогава се проявява духът – онази чиста форма на съзнанието, която представлява самият човек.
- Алекс, не отивай там!
Алекс!
Викът разцепи сънят на Кристиан и той се надигна от леглото си. Беше задъхан, изпотен и му беше много, много студено. Какво беше сънувал?
Стаята, в която се намираше, беше тъмна; имаше прозорци, покрити с плътни щори и някъде из мрака пробляснаха метални отражения, но очите му още бяха много уморени и искаха да се затворят. По принцип всяка сутрин когато се будеше след някакъв сън, изпитваше дезориентираност и в първите секунди се чудеше къде се намира; но този път мястото наистина беше непознато; опита се да си спомни къде си беше легнал снощи, но нямаше никакъв спомен от последните... дни? Седмици? Изпъшка и понечи да разтърка очите си, които започваха да парят.
При вдигането на ръката си усети остра болка под китката, сякаш някой бе забил игла в ръката му. Когато бавно вдигна дясната си ръка за оглед, въпреки мрака установи, че това наистина беше игла; от нея тръгваше малка гумена тръбичка, която пък беше прикачена към някакъв уред в мрака. Другата му ръка беше завързана с нещо като бинт към металната преграда отстрани на леглото.
Кристиан се отпусна на леглото с въздишка и си помисли: “Ще бъде един от онези дни.”
Адски му се спеше, очите го боляха, чувстваше мозъка си като пихтия. Напъна малко изтормозената си памет, за да изкопчи каквото си спомнаше от последните дни; в главата му нахлуха спомени за огън и светлина... и бързо избледняха.
Аз убих Алекс.
- Какво по дяволите... – измърмори си той. Да, наистина имаше нещо с Алекс... но не беше ли преди месеци? И само как го болеше главата... Погледна настрани, към лявата си ръка; беше така овързана с бинт, сякаш някой много деликатно, но решително, показваше че не е желателно да става от леглото. Да, ако успееше да поднесе ръка към устата си, сигурно щеше със зъби да извади със зъби тръбичката, и с вече свободна ръка да отвърже другата... Но имаше ли смисъл? Явно някой го беше завързал тук за негово добро. “Да бе, да.” – помисли си Кристиан и понечи да измъкне гумената тръбичка от ръката си. Захапа я със зъби, но усети такава щипеща болка, че очите му се насълзиха и той едва се сдържа да не извика. Отпусна ръката си на леглото и повторно огледа стаята. Очите му, макар че още не бяха съвсем наред, вече различаваха формите в мрака по-ясно от преди.
Някъде в дъното на помещението имаше голяма кутия, най-вероятно шкаф. Дръжките му бяха кръгли и сигурно от дърво, което му подсказваше, че беше сравнително стар и не много здрав. На пода имаше нещо мъхесто. Мокетите всъщност бяха най-подходящото решение за един немърлив домакин. Рядко се перат, просто правят пода по-мек, но пък събират всички потресаващо неприятни миризми, които някога са се носили над тях. Това обясняваше защо носът на Кристиан се сбърчи, щом пое въздух за първи път тук. Миришеше не на цигари и мазнина, както би предположил, а на някакви много силни препарати – например белина. Дезинфекциращи разтвори и стари мокети? Нещо не се връзваше. В първия момент, когато отвори очи и видя къде се намира, набързо се сети за една от възможностите къде може да е. Например в някаква клиника. Апаратът до него, веществата които му даваха интервенозно – всичко това го накара да мисли, че тук полагат медицински грижи за него. Само че условията не изглеждаха като в болница, а като в някакъв евтин мотел. Освен това не виждаше никого друг в стаята, нито пък чуваше дищане; беше абсолютно сам. И за пореден път беше преизпълнен с въпроси, на които обаче предпочиташе да си отговори след като махне иглата от ръката си.
Отново захапа тръбичката и я изтръгна за секунда. Ръката страшно го заболя, но вече не усещаше парчето метал вътре; погледна иглата – беше дълга не повече от три сантиметра и от нея капеше някаква прозрачна течност.
С вече освободената си дясна ръка отвърза лявата и разтри китката си; кръвообращението му там явно беше спряла отдавна и ръката му беше изтръпнала. Когато приключи се чувстваше по-спокоен. Време беше да се поразходи.
1. – Проверете пак. – нареди Самюъл Мей, началник на Отдела за Връзка с Подчинените. Подчиненият му работник попълни още веднъж формата за търсене в базата данни и натисна Enter. След кратко обработване на информацията, на приятно синият екран се изписа същото съобщение като при последните два опита. “Интересно...”
- Да се свържа ли с Ръководството, сър? – попита момчето, което работеше на компютъра. Мей обаче сякаш бе отнесен някъде надалеч в мислите си и вяло даде отказ и измрънка нещо за личен доклад. И наистина беше доста замислен, защото информацията, въпреки че не го беше шокирала особено, беше сравнително обезпокоителна. През осемте си години стаж тук, Мей се беше научил че в базата данни на ОВП не може да има грешка – всичко се обновяваше многократно на ден и беше потвърдена от... ами от хора, които си разбираха от работата. Главен приоритет на Отдела беше дискретността – никой не знаеше с какво се занимават останалите, освен ако работата му не е свързана с тяхната; никой не получаваше повече информация от необходимото и така изтичането на данни и съответно обществените гафове се свеждаха до минимум. Самюъл беше горд, че донякъде е спомогнал за организирането на този съвършен ред, който единствен все още крепеше като метално скеле цялата конструкция на организацията им. Чувстваше се неописуемо горд. И точно сега, една пречка щеше да сгромоляса бъдещето и живота му само за миг, ако не направеше нещо. Трябваше да направи нещо. Каквото и да е, само да забави необратимия ход на събитията.
- Сър? – момчето на компютъра го изтръгна от размисъла му. – Нещо случило ли се е с агент Нокс?
Самюъл реагира повече по навик, отколкото съзнателно.
- Нищо, което да ти трябва да знаеш. Уведоми Директора, че ще го посетя този следобед.
Времето. Това е материалът, който не му достигаше за да подсигури живота си за години напред. Тук работата беше доста несигурна, и въпреки високия си пост, началник Мей не обичаше да рискува. Видеше ли шанса, го хващаше с двете ръце и не чакаше повторно. Живота го бе научил, че втори шанс няма. Както и нямаше време за протакане.
- Всъщност, предай му че ще го посетя веднага.
Момчето кимна и пусна съобщение до личния компютър на Директора. След секунда се чу пиукане, и Мей, дори без да погледне екрана, разбра че съобщението е получено. Изпука кокалчетата на пръстите си с дразнещо хрущене и си помисли доволно:
“Чудесно. Чудесно.”
Кристиан се намираше в дълъг коридор, огряван от множество неонови лампи. Стената до него бе покрита с десетки бели плочки, които обаче с годините явно се бяха олющили или посивяли. Веднага щом вратата на стаята се затвори зад него с отекване из коридора, той усети как се изпълни с несигурност. Краката му се движеха трудно, светът се въртеше пред очите му и му беше адски студено. Сети се да погледне надолу – беше облечен в нещо като синя пижама, която обаче никак не му беше по мярка. Ръкавите бяха прекалено дълги, а крачолите му силно щяха да затруднят ходенето. Преди да разбере какво прави тук, трябваше да намери дрехите си.
Етажът беше безлюден. Ако това бе болница, със сигурност се намираше в крилото за лежащо болни и не беше желателно разни посетители или просто настинали деца да се мотаят наляво-надясно покрай стаите. Кабинетът на който и да е лекар сигурно беше на друг етаж.
Коридорът беше сравнително къс, с по едно стълбище и от двете страни, както и множество врати. Кой знае колко пациенти почиваха тук – въпросът беше, че неговото място бе вкъщи, а не из стаите на някоя незнайна болница. “Надясно” – отсече категорично той и се отправи в избраната посока, като се олюляваше със смешни движения. Ако можеше да се види отстрани, сигурно щеше да се оприличи на извънредно пияно шимпанзе, което в последствие е било пребито с нещо доста тежко. Залиташе наляво-надясно, още под въздействието на лекарствата които му бяха давали, и затова се подпираше на стената с едната си ръка. “Хумор ли? Точно сега не, благодаря!”
Не помнеше по какъв начин можеше да се озове тук. Последните му спомени бяха сравнително мъгляви – първите дни, след като Алекс и Виктория бяха загинали мистериозно в наглед безпричинен пожар. За щастие никой дори не подозираше него за евентуалното убийство на момчето и момичето, но той сам знаеше колко тежка е вината му. В очите на Лора се бе проявил като герой, но вътре в себе си не виждаше нищо героично в убийството на хора, които си познавал от деца.
(продължава)
Сега имам едно малко предложение за "Може би". Ще му направя генерална редакция - ще запазя много цитати и сюжета, но ще ошлайфам проблемите и ще го поразкрася. Да го правя ли, или да го оставя така?
|
