Сам се свести, но все още беше леко замаян. Отне му няколко секунди да разбере ситуацията - беше вързан с белезници, а двама души го влачеха. Костюмираният вървеше пред тях. С видим интерес той се обърна към Фишер:
- Виждам се свестяваш. Явно не си толкова корав, колкото хората казват.
- Какво искаш? Защо просто не ме убихте? И кой подяволите си ти?
- Аз съм никой Фишер... всъщност дори не съществувам вече. Не те убих защото знам че със човек като теб зад себе си никой няма да ми се опъне Фишер.
- Да ти се опъне? Не разбра ли? Ти и малката ти организацийка загубихте и сега ще бъдете заличени. Наистина ли мислехте че ще управлявате света?
- Явно не си разбрал нищо. Ние оправлявахме света. Още след 2рата световна война Гилдията се беше изкачила на ръководни постове в много страни. Студената война беше резултат от вътршни несъгласия, нищо повече. Какво мислиш че бяха Корейската и Виетнамската война? Несъгласие за поделянето на света Фишер. Разбира се и идеален момент за изпробване на нови оръжия. Само си помисли колко е доходоносен този бизнес. От продажбата на няколко атомни бомби спечелихме толкова, колкото от години развитие на телекомуникационната индустрия например. Това е най-доходния бизнес. Ние почти бяхме завладяли света, но се появи ти! Защо ти трябваше да си буташ носа? Провали нашата организация, изграждана с десетилетия. А можеше да си един от нас. Помниш ли последната война в Ирак? Знаеш ли за какво я проведохме? За да се отървем от една жалка групичка от такива като теб – праведници, които се бореха „за свободата на човечеството”. Идеален шанс да дадем малко зрелище на света, да се похарчат още пари за оръжие и да се отървем от „досадниците”, защото те бяха точно това – хлебарки в кухнята, които не умираха от напръскването с Райд. Но всеки умра когато бъде сгазен Фишер. Ти не си като тях. ТИ можеш да разсъждаваш. Помисли... аз още имам много власт. Ако ми помогнеш можем да възстановим Гилдията, още по-силна и сега няма да има кой да застане на пътя ни...
- Нищо не можеш. Каква власт имаш? В момента бягаш за да спасиш жалката си кожа. Не вижда ли? Няма къде да отидеш... – ямрук в зъбите прекъсна Сам.
- Млъквай! Явно не си толкова умен, колкото предполагах. Но искаш или не ще ми помогнеш да се измъкна от ситуацията, в която ти ме на забърка. А всичко вървеше толкова добре... Водете го! – Сам предпочете да замълчи за момента, а и не виждаше какво друго да направи. Костюмираният беше видимо ядосан вече, но сдържаше нервите си. Беше над шейсетте, сравнително нисък и слаб с доста безизразно лице. Агентът се огледа около себе си докато двете горили го влачеха в неизвестна посока. Единственото, което виждаше бяха останките от разрушените сгради. По улиците виждаше множество трупове... на цивилни, на невинни. До къде беше стигнало всичко. Ако преди няколко месеца му бяха казали че ще се озове в подобна истуация той би се засмял надменно, но днешните събития бяха напълно реални и наистина кървави. Хиляди хора бяха загинали тази нощ в името на борбата срещу световните тирани. Сам виждаше телата им, лежащи по разрушните улици, затрупани от срутените сгради. Поне знаеше че всичко това е към края си. Повечето лидери на Гилдията бяха открити и екзекутирани. Може би този, който вървеше пред него беше последният от тях. Какъв ли беше...
- Та все пак ти ли си голямата риба? Шефът на Гилдията.
- Хахаха. МОже да се каже нещо такова. – отговори иронично костюмираният. – Май аз съм последният оцелял. Може би не вярваш, но и сега, както много пъти преди ще изчезна сенките. Защото аз не съм като другите Фишер. Аз съм от хората, които винаги оцеляват. А знам че и ти си от тях. Скоро ще стигнем. Мисли анд предложенито ми. Ако не можеш да победиш присъедини се както беше казано. – минаха покрай един огромен екран на главната улица, който учудващо за агента разботеше.
- „Светът все още е потресен, невярвайки че е бил подвластен на конспирация от подобен мащаб. Нека видим какво ще каже по въпроса Рикардо Фернандез, премиер на Испания и един от главните преговарящи за споразумението за Открити отношения:
„след като споразумението беше подписано от САЩ, Русия, Китай, както и много от по-малките страни на стария континент очакваме целия свят да го приеме. То ще спомогне за по-ведри политически отношение, постоянен обмен на информация за да не се допускат кризи като сегашната. Надяваме се скоро да приключим с освобождаването на Африка и да затворим тази черна сраница от историята, белязана с нечувана световна конспирация и десетки хиляди жертви...”
Костюмарът беше видимо ядосан от чутото. Забързаха крачка, но той вече вървеше до тях и говореше със Сам.
- Виждаш ли какво направи? Провали усилията, хвърлени от нас за толкова години. Нещата могат да са различни Фишер. Ако ми помогнеш да се измъкна от този Ад обещавам че ще те даря с богатства, с власт за каквито не си предполагал че може да бъдат притежавани от някой.
- Ти си обречен. Вече си част от миналото не разбираш ли? Няма да се измъкнеш от тук.
- Водете го, почти стигнахме. – Озоваха се на малко летище, вече бяха в покрайнините на града. Беше пълно с хора, които подготвяха няколко малки самолета за излитане. Точно в центъра беше кацнал един хеликоптер Bell-730L.
- Виж сега... Какво? – костюмарът се заслуша в радиопредавателя на ухото му. – каква изненада. Доведете я! – Веднага през ума му мина една единствена мисъл. Тя имаше някакъв талант да се забърква в неприятности. Един от бодигардовете я доведе доста грубо.
- Госпожица Бристоу имаше неблагоразумието да ни нападне с няколко командоси, явно ен очакваше да имам толкова хора още, но аз съм пълен с изненади.
- Сидни, добре ли си? Защо ти трябваше...
- Ей, Ей! Влюбените птиченца, какво си мислите? Фишер виж сега. Планът е прост и ясен – излитаме с хеликоптера. Ти ще обясниш че извеждаш важни свидетели по случая. Напуснем ли континента сме в безопастност и няма да могат да ни открият. – в този миг се чу звукът от приближаващите се хеликоптери на морската пехота. На летището вече нямаше почти никой. Сам и Сидни стояха на около три метра от костюмара, а той ги държеше на мушка с малокарибрен пистолет.
- Значи няма да ми помогнете? Така да бъде. Госпожице Бристоу, баща ви щеше да се срамува от вас. Така д ани предадете. А щом не желаее да се присъедините към мен явно ще трябва да умрете. Като си помисля че ти се доверявах като на дъщеря Сидни... - Единия от бодигардовете изведнъж отхвръкна два метра назад. Снайперистът от току що появилия се над дърветата хеликопетр явно знаеше какво прави. Костюмарът видимо стъписан от случилото се бързо вдигна пистолета си и го насочи срещу Сидни.
- Сбогом. – следващият миг протече като цяла вечност. Сам беше само на метър от нея и знаеше че бронежилетката му ще удържи без проблем на изстрела. Скочи към нея със всичката му останала сила като я повали ан земята. Хеликопетрът вече излиташе и явно не смяташе да се занимаваше с тях. Пренебрегвайки болката Сам се отлепи от нея... и в този момент видя кръвта по дрехите и, кръвта която се стичаше неумолимо... изведнъж усети че не може да стои на краката си и се струполи тежко на земята. Сидни обгърна лицето му с ръце и заплака...
- Сам, дръж се, не можеш да умреш точно сега! Та ние стигнахме точно до края. – куршумът беше минал острани на тялото му между двете частина бронежилетката. Вече не му достигаше въздух, защото белите му дробове вече притежаваха един 8 милиметро куршум и бавно и мъчително се пълнеха кръв.
- Сидни, по дяволите, защо ли ти трябваше да ме спасяваш... ти самата каза че съм неспасяем случай нали? Явно този път съдбата ми изигра лош номер. Но поне знам че сложихме край на целият този Ад... Сега светът може да живее спокон Сидни, заради нас. Направих каквото трябваше... и не ме е страх да умра... – той вече едва говореше.
- Не можеш да ме оставиш... Ние направихме всичко това, не можеш да се предадеш Сам... – гласът и заглъхваше и отслабваше. Сам видя как хеликоптерът на костюмарът излита – помисли си дали щеше да се измъкне след всичко, което направиха за да го спрат. Малката огнена следа и последвалото взривяване на хеликоптера в огромно огнено кълбо от забилата се в него ракета отговори на въпроса. Другото, което му мина през ума е че беше спасил Сидни. Явно все пак беше успял да спаси и света... но съдбата е неблагосклонна към своите герои. Усещаше как вече силите го напускат, тъмнината завладя погледа му, тишината завлядя слуха му, вече не усещаше нищо... но той не се страхуваше от това, знаеше че един ден ще се случи. Съвсем тихо промълви „вече можеш да ме вземеш Смърт” след което затвори очите си...
Това е краят. Както обещах го завърших. Много дълго се оказа, но си бях обещал че няма да го зарежа. Простете за гршките, но по това време на... хмм,сутринта правописът ми е под всякаква критика. И се надявам някой все пак да го е чел това е(Кодер знам за теб
), че поне да не съм писал напразно.
