|
Заглавие: Малко стихотворения... Публикувано на: 11 Яну 2005 01:50
Ми....това са част от стихотворенията ми + едно "разказче" ако мога така да го нарека... :
Беззвучен писък долетя.
Лунна кръв се пак проля.
Над бездушните поля
самотен прилеп прелетя.
Сумракът в гората се разтвори
и за душата ми помоли ме с глас.
Тялото отказа да се бори.
Безжизнено, то гледаше в захлас.
Мъгла обгърна ме в ледена прегръдка.
Последни капки кръв проливах сама.
Земята се разтвори и ме глътна.
Затворена бях там вътре,в калта.
Гладен вой сумрака пак преряза
на вълци, побеснели от студа.
Дали и мене те ще ме оглозгат?
Немога да мисля за това.
Вековен мрак пред мене се разтвори.
В новия си дом преминах аз.
Със слънцето забравих да си кажа:
-Последно сбогом, и на добър час.
Едва ли и на него ще му липсвам .
Както няма и на вас.
Не ща сълзи, пазете ги за други
Помнете само : Бях сред Вас!
------------------------------------------
Догаря първата цигара
а с нея и спомена за теб,
от сърцето ми откъсва се частица
със стон трогателен, свиреп.
Животът си е мой и аз ще го живея,
място вече в него не търси,
само гаснещ спомен ми остана,
изчезващ в сивкавия пепелник.
Цигарата скъсява се по малко,
смалява разстоянието между нас
и след като димът изчезне
ще бъдеш ти един забравен фас.
Достатъчно в сърцето си те пазих
с надеждата, че всичко ще възкръсне,
но може ли една угаснала цигара
да се възроди от пепелника мръсен?
За мене ти си само пепел,
останал след цигара загасена.
Не искам повече безсънни нощи,
от теб съм прекалено много уморена.
Пак ще бъда същото момиче,
забравило за авантюра стара,
завинаги от паметта си те изтривам
с блясъка на втората цигара...
------------------------------------------
Истина
И ето идва този ден.
Ден мрачен, непрогледен.
Ден, щастлив, може би само за мен.
А за другите - ден мрачен като песен.
Защо всички се страхуват от смъртта?
Нещо лошо и убийствено е тя за тях.
Защото знаят, че загубват любовта.
И умират като жалко кучета със страх.
Но има хора като тебе,
които виждат в смъртта решението.
Хора като теб и мене.
Готови да простим и приемем смирението.
Защото ти разбра, че тоз живот, на таз земя,
не е нищо по-различно, от една долна лъжа...
Че всичко тук е някак нереално,
злобно, гадно и брутално.
А тоз ден Апокалипсис е наречен...
и става тука Ад, всеки е обречен.
А за нас тоз Ад е Рай,
Рай обширен до безкрай
------------------------------------------
Смъртта
Ще дойда тиха, без покана
Ще бъда бърза безпощадна,
За теб готова съм и чакам
Мига на срещата е тук.
От мен не можеш да избягаш
Без теб не ще си тръгна, знай
Колкото и да ме мразиш,
Прегръдката ми ще е край.
Дойде мига и тук съм, твоя
Готова да ти се отдам
Към вечност нека да те водя
Дойде мигът на твоя край.
Не бой се, че не си ме срещал
На всеки е за първи път
Ела с мен в небитието
Сега това е твоят път.
Оставям те и тръгвам вече
За други трябва да вървя
Последно сбогом ли оттече?
Мисля, че това е. Край
------------------------------------------
И в миг на очакване
болката спира.
Преставам да чуствам.
Обгръща ме мрак.
Душата ми лека
в небето отива,
а тялото тленно
Остава в пръстта.
Влага и мрак
ме покриват, но чувам
роднини в черно
край мен да скърбят:
"Мир на праха й"
и "Боже прости й"
Аз слизам надолу
Към вечния сън.
Мрачни,
дъждовните капки заливат
ковчега над пустото
гробно поле.
Сама съм и тихо е.
Мрак ме облива.
Земята студена
шепти и зове.
И в тази си моя
самотна квартира,
вдървен неподвижен,
червей гризе.
Плътта ми изгнива
и бавно се свлича.
По костите вече
не ще да седи.
Душата къде е?
Представа си нямам
Сигурно в ада е,
вече не знам...
На вечните мъки
в сяра изгаря
греховната моя
нещастна душа.
------------------------------------------
Малко момиче
Плаче малко момиче,
рони ненужни сълзи,
мисли че умее да обича.
Много е тъжно нали?
А навън с горчиви сълзи,
небето излива своята мъка.
Знам, сигурно много боли
да виждаш приятел в неслука.
Ти ми съчувстваш разбирам.
Ти ме милваш с любов,
но в сърцето аз мъка събирам,
гледайки тъжния свод.
Облаче малко, игриво
проправя си път сред мъгла,
и не знае, че живо
не ще остане след тази беда.
А взира се момиче в небето,
търси с жадни очи радостта,
но е малко още детето,
не познава то любовта.
------------------------------------------
Нощ. Звезди по небето.
А в мрака един силует.
Бавно върви и потъва където
нищото тъне във лед.
Студ. Грохот от стъпки.
Болка потриса пръстта.
Стене земята от ледени тръпки,
стене една тишина.
Вик. Раздира се мрака.
Вик на болка и смърт.
Без капка надежда в тъмното чакащ,
молещ тъмния гръб.
Спира се. Миг неподвижен.
Свещ във тъмен тунел.
Трепетно следван от поглед угрижен,
в тъмното поглед е свел.
Гръб. Тъмен и тъжен.
Обръща се само за миг.
Без думи отронва тежка присъда,
после отново върви.
Не! Върни се, горди човече!
Сбърках и зная това!
Но, чуй ме, наказа ме вече,
не мога да бъда сама!
Уви. Стъпки отекват.
Напред и напред по-далече.
Сякаш живота завинаги секват
със "Сбогом" казано вече...
------------------------------------------
Любов...
Любов... Защо ли тази дума ми се струваше толкова странна, отивайки към и връщайки се от срещата с теб. Явно никога не съм я разбирала добре. Сега започвам да си мисля, че за някои хора на тоя шибан свят любов няма. Поне не за мен.
Никога не е имало. Питаше ме как мога да мразя. Когато никой не те обича, омразата идва с лекота. Придвижва се на талази и те обвива изцяло. Това се случи с мен. Но не сега. Случи се просто в един от всички тези скапани дни, които съпътстват неотменно живота ми. Мразя с такава лекота, с каквато привикнах и да гледам в мрака - моят живот е обгърнат в тъмнина. Да обичам не мога. Никой не ми е показал как! А вече е толкова късно... не бих го разбрала.
Съжалявам. Извинявай много за това, че за пръв път от много време, от еднообразно протичащото сиво време изпитах нещо. Глупаво, жалко извинение. И аз съм жалка! Не мога и да заплача, а толкова силно ми се иска да го направя сега. Сега, когато гледам морето и всъщност в него виждам всички тези сълзи, които съм събирала толкова дълго време. Времето вече няма значение. Аз съм сама, нямам къде да отида и при кого да отида. Няма и за какво.
Свикнах с тъмнината. Предпочитам я. Винаги мога да се скрия в обятията й - ако заплача там няма кой да ме види.
Болката ми няма име, аз също. Има неща, които не могат да се назоват. Сърцето ми е малко, сбръчкано орехче, което светът налага всеки ден... което някой ден просто ще се счупи и аз ще умра. Ще остане само тялото ми. Дори сега не зная има ли нещо вътре в мен... нещо останало. Явно все пак има, защото именно то сега иска да заплаче и се мъчи да си проправи път към очите... но е слабо и безполезно. Слабо е като любовта и няма шанс да оцелее в тоя гаден свят!
Седя на пясъка и гледам как вълните бавно те отмиват, а всичко покрай мен вехне. Тъгата ми скапва дори и красивите рози, които толкова ми напомняха за теб! Сега сякаш са овъглени. Морето е локва мътна кал и нищо повече. Хората? Те не съществуват. Разстоянието? Дори да бе до мен сега, пак щеше да си толкова далеч.
Само аз и овъглените рози гледаме сега това море.
Всичко тъне в мрак и гробно мълчание и ще тъне вечно в тях, защото аз не мога никога да видя слънцето. Казаха ми, че тук първо изгрявало. Затова и чакам. Все някога трябва да изгрее. Ще чакам това да стане - тук на пясъка... и ще се надявам, когато се случи все още да дишам, защото с всеки изминал ден и това става все по - трудно.
Няма смисъл да се самозаблуждавам. Когато то се появи, мен няма да ме има. Ще е останало само безименното ми писмо. Писмото ми до теб. Морето ще пристъпи леко напред и ще го вземе. Розите ще пеят тъжната си песен, по- черни от всякога, разбрали, че написването на писмото не е имало смисъл.
Нищо няма смисъл за мен! Никога не е имало!
___________________________________
\m/ Мйетъл фурйевър ент пънко нема да умрйе,па и да умрйе,ша си купим ноф!!! \m/
|
.
