Доста време мина и ето нещичко ново от мен. Не че съм забравил старите неща но трябва да се запоне и с нещо ново нали. Дано да ви хареса идеята, която впрочем нарочно избрах да е обширна и освен това ми позволява да използвам различни стилове, идеи и т.н. Абе цял куп нови глупости. Айде стига стига толкова многословия и приятно четене. 
Кодово име: Немезис
Кой съм аз? За какво съществувам? За какво изобщо живея? Или заради кого? Какво е самотата и защо винаги съм самотен? Често си задавам такива въпроси, докато съм сам. И макар че имам доста време да мисля върху тези въпроси, все още не съм успял да им намеря отговор. Не мисля, че са трудни, но колкото и да се опитвам просто не мога... Даже вече и не знам какво точно не мога... А може би ми трябва някой, за да ми даде някаква насока, някаква подсказка, за да отговоря на тези въпроси... Мисля, че някой ден ще успея...да им отговоря... Но този ден надали ще бъде близък. Няма значение. Нямам си друга работа. Е като изключим учението, но то си е задължително, а и без него така или иначе не може. Ето новата година вече чука на вратата, а след нея както винаги идва сесията. Писнало ми е от изпити, писнало ми е от заверки, писнало ми е от... Вече и на този въпрос нямам отговор. Нищо! Какво като идват празници? Така или иначе няма с кой да ги прекарам. Е семейството винаги е на една ръка разстояние. Така че явно и тази година ще бъдем заедно. Макар, че в момента изобщо не ми се празнува. Е ще се опитам да се позабавлявам поне малко естествено, но изобщо не съм на кеф, и надали ще успея да си повдигна настроението. Какво да се прави? Съдба! Destiny, както се казва на английски. Често използвана фраза е това... Та... Не че нямаше някакви шансове да прекарам весело празниците, но това вече не зависеше от мен. А още си спомням преди два месеца как всичко изглеждаше много по – добре. Бях в перфектно настроение, забавлявах се, даже имах и желание да уча, което беше доста странно поне за мен, и даже си вдигнах и успеха... Но така или иначе и това мина и май ще се наложи за пореден път да премина на следващата глава от книгата на живота. Само дето нямам желание за нищо. Искам само да спя, да ям и пак да спя. Ако мога изобщо да не се надигам от леглото. Не че ми се иска да премина на другата глава, но ме принуждават... Но за сега просто не ми е възможно... И не знам точно колко време ще ми е необходимо... Нищо!!! И това ще мине. Времето е пред мен, макар и да не го усещам. И макар че всичко се стече по един до болка познат сценарий, не всичко е загубено... Аз отново ще се заинатя, като магаре на мост и ще продължа напред... Ето идва новата година, а хората са го казали – нова година, нов късмет. Ще поживея и ще вида какво точно ми е подготвила новата година. Чудя се само защо мисля все още за всичко това и за нищо друго. Трябва да съм по – весел, а не в толкова кофти настроение... Надигнах се от леглото. Трябваше да се разтъпча... Поне из стаята. Не че имах желание, но беше необходимо. Ще взема да поизляза малко на терасата, на хладина на си изстудя мозъка. Обичам екстремната и живителна глътка студ. Макар и да не го обичах, студа ободряваше и избистряше мислите ми... ОФ... Целия съм се схванал...
- Какво ме гледаш бе Гробар? - запитах се вътрешно аз, с поглед вперен в плаката на стената.
- То друга работа си и нямаш нали? Ами ти Бритни? Как си маце? Как е новото ти мъжленце. Била девствена??? Как ли пък не? Е добре, че имам и кака Джоли. ОФ... Човек като я погледне, как няма да му се прииска да я схруска, или да я... Я да не продължавам, че ще стане порно филм...
По дяволите!!! Трябва ми нещо, или някой, който да ми помогне да се почувствам по – специален, по...-докато казвах това удрях главата си в близката стена...
- Това може да се уреди мъжленце! - Чу се жизнерадостен, закачлив и явно доста хаплив женски глас.
-Какво по дяволите става? Къде си? И какво по дяволите си ти? - казах троснато и доста изнервено, след което се обърнах.
Нищо!! Огледах се наоколо, но нищо. Нямаше никой. Да не би някой да се е*ава с мен? Затворих очите си, надявайки се, че след като ги отворя отново, нищо няма да ми се облещи пред лицето... Изчаках няколко минути и отворих очите си... Слава богу нямаше нищо. Погледнах на терасата. Нищо. Същото и в другите стаи... Сигурно съм се унесъл някъде за пореден път. Аман от това мое развинтено въображение. Трябва да се науча да...
- ПА!!! - силен глас, точно до дясното ми ухо извика пронизително, след което започна да се киска ехидно...
- Мама му да е**!!! Абе ти к’во си, да ти е** м*****а??? Да му се не види. Сърцето ми се качи в гърлото... Значи все пак съм с ума си и не ми се е сторило преди малко. Що не вземеш и да се покажеш, каквото си там...нещо...?
- Няма проблеми, но формата ми не е точно определена, а се променя спрямо този, с когото говоря в момента.
- Точно в момента няма никакво значение как изглеждаш, само да не приличаш на един човек... за който мисля постоянно. Не искам дори да си го спомням, макар че ми е трудно да го забравя. Но както и да е. Нямам други претенции.
- Значи ще заложа на една от фантазиите ти, както и на пословичната ти заинтересованост от гръцката митология и филмите... Оуу... Не се изненадвай. – каза ми гласа, след като явно ми личеше, че всичко, което ми казваше беше вярно.
- Чакам с нетърпение. – отвърнах му саркастично аз.
След няколко секунди, точно пред мен се появи една от най – красивите жени, които бях виждал... на телевизионният екран разбира се. Макар, че не можеше да се сравни с красотата и жизнеността на... Ох пак започвам да мисля, за... Та това беше актриса, която бях гледал в един сериал, но не помня как точно се казваше... ммм... Не можех да се сетя, но героинята се казваше Немезида. Е тя наистина можеше да разтупти мъжките сърца. Със своята гарваново черна и дълга, спускаща се по раменете коса. Със своите зелени изящни и красиви, като ангел очи. Със своите прекрасно оформени вежди. Със своите сочни, като сладолед устни. С плътно прилепналите и кожени дрехи, които можеха да влудят всеки мъж... Аз обаче, което беше странно дори и за мен самия, въпреки цялата тази красота и изящество пред мен, не бях толкова въодушевен. Не че не ми се искаше да бъда, но просто не ставаше. Просто дори и в нея виждах...
- Май не си много доволен от вида ми?
- Лични проблеми! Не са толкова важни, а и не те интересуват! Защо не минеш към същността на нещата и не ми кажеш за какво по дяволите си тук и ми досаждаш и губиш времето?
- Хе, хе, хе... Болно сърце, а? Тук съм, защото си твърде задръстен, за да си хванеш някое готино момиче.
- Я не обиждай, че...
- Че какво?!? Ще ме удариш ли? А да! Ти не би ударил една безпомощна жена. А и не ти достига смелост за това. А може би ще ме убиеш с черния си хумор, или с пословичния си песимизъм, когато се отнася до теб самия? Или да! Сетих се!! Ще ме убиеш, като ме удавиш... в сълзите си естествено. Абе ти мъж ли си или мижитурка? Айде де! Що не се разревеш какво винаги? Поплачи си! Идиот!!! Коя жена ще те хареса, ако си толкова мекушав. Жените харесват силни, яки и властни мъже. Мъже, които да ги защитават и да задоволяват всяка тяхна прищявка.
- Ти пък какво знаеш! Какво искат жените? Какво искам аз самия? Та ти дори не си човек, макар че колкото и да не ми се иска си права за някои неща.
- Така е...
- А и съвсем скоро прочетох една книга, не помня как се казваше точно, но в нея се описваше какво искат жените от мъжете. Какво трябва да знаем за тях, за чувствата и нуждите им. За всичко, което трябва или не трябва да правим за тях.
- Добре де добре... Не се шашкай, а и не се впрягай толкова. Просто се занасям не виждаш ли? Но съм и права за някои неща, не можеш да го отречеш.
- Да за съжаление, но това си е моя лична работа нали? Кажи най – накрая за какво ти трябвам?
- Всичко е пределно лесно, ако мога да се изразя така. Знам, че искаш да си по – специален, да имаш по – специални умения да кажем, или още по – точно да бъдеш герой. Така ли е?
- Да! Иии... Какво по този въпрос?
- Ами ние се нуждаем от т.н. герой, и аз бях изпратена за... ммм... доброволец.
- И от какъв зор избра точно мен? И какво или кои са тези „ние”?
- По втория ти въпрос за сега не мога да ти отговоря, а що се отнася до първия... съвсем случайно. А и желаещите за този пост не са много, а и повечето важни хора са претрупани или реанимират след трудна мисия. Е? Ще участваш ли?
- Да кажем, че се съглася. Хипотетично разбира се. Какво точно ще спечеля аз и колко време ще ми отнеме? И за какво изобщо става въпрос?
- Цялата работа е в изпълнението на мисии в настоящето, миналото, а дори и няколко мисии в бъдещето. Дефактно няма да губиш почти никакво реално време, но иначе мисиите ти могат и да протичат с месеци, дори и години. Всичко ще зависи от теб. Реалното време, което ще ти отнемат мисиите ти са максимум часове... И по принцип не можеш да умреш, не че не сме имали някой и друг случай.
- А по принцип значи. Това няма значение за мен в момента. Но какво ще спечеля аз?
- На първо време ще бъдеш по – специален, както винаги си мечтал. От друга страна ще пробиеш малко умения и знания.
- Предполагам, че не мога да очаквам нещо по – материално?
- Хе, хе, хе... Да! Не можеш. Е поне за сега.
- Добре, добре. Съгласен съм. Кажи нещо повече за мисиите обаче.
- Ще бъдат най – различни. Ще бъдеш пират, каубой, магьосник, войн, рицар, пазител на реда, пилот на звезден изтребител, крадец и много други неща.
- Кога започвам? – отвърнах заинтересовано и доста припряно.
- Веднага! Трябва да се подготвиш, защото утре започва първата ти мисия... като пират.
- Пират ли? Айде стига бе. Аз не знам как да държа оръжие, камо ли да пиратствам. А и не съм плавал в открито море, камо ли в океан.
- Ще се научиш в движение. А и виждам имаш доста книги. Ще почетеш повечко.
- Защо ли не ти вярвам? – отвърнах иронично аз. А как ще се... ммм... появя там? Ще ме телепортираш ли що ли?
- Не точно. Първо си избери една татуировка и мястото от тялото, където да ти я поставя.
- Щом се налага... Нека бъде на дясната ми ръка. А за формата избирам дракона.
- Добре! – каза чернокосото маце, намиращо се само на няколко метра от мен, след което започна да говори на някакъв странен език. Около нея започна да се образува синкаво сияние, което постепенно започна да се увеличава. След още няколко секунди ме достигна. При първите досеци на сиянието с кожата ми почувствах студенина, която започна да се разлива по цялото ми тяло. Кожата ми настръхна, а очите ми се затвориха заради силната заслепяваща светлина. Минаха няколко минути и когато отново прогледнах, на рамото ми се беше появил дракона. Той беше със синкав цвят, по – скоро с цвят на лед. Докато го гледах той сякаш помръдваше, а когато помръднех ръката си сякаш драконовата му сила ме изпълваше, сякаш тялото ми ставаше здраво като леден блок, сякаш ледения му дъх ми даваше сила...
- Благодарение на тази татуировка ще можеш да се пренасяш на всички места, свързани с работата ти в наша помощ. А когато успешно завършиш дадена мисия и докоснеш татуировката си ще се пренесеш отново тук, в реалния за теб свят. Нещо неясно?
- Всъщност да. Какво трябва да направя в тази мисия?
- Ще те пренесем в миналото в едно малко английско пристанище, но свърталище на пирати и разбойници. С хитрост и с помощта на наличните ти умения ще трябва да намериш един златен меч с ножница, инструктирана със скъпоценни камъни.
- И какво му е специалното на този меч, и къде да го търся?
- Не мога да ти кажа защо ни трябва, но знаем, че се намира в английски благородник, който живее на съседен остров нападан често от пиратите на острова, където ще се пренесеш, но за съжаление всички опити за нападение са били неуспешни.
- Значи най – общо някак си ставам пират, успешно нападаме острова, аз някак си намирам дома на този благородник, минавам през охраната му и него самия и взимам меча... Само това ли?!?
- Ами в най – общи линии да. Това е.
- Абе ти луда ли си, да не съм супер герой? Как ще стане всичко това?
- Проблема си е твой. Имаш половин ден, за да се подготвиш. Сега те оставям сам. Довиждане...
- Ама... Аман от тези жени... Пак ме направиха за смях, а и толкова лесно се съгласих да стана герой... Кой ме накара да се съглася? Уфффф... Къде ми бяха енциклопедиите, че да седна да почета. Така... В другата стая бяха... ДА! Ето я. На втория ред. Я да вида дали има някаква схема на кораб, че ако ме попитат нещо ще се изложа като кифладжия. Такам... Ще си запиша някои неща, за да ми е по – лесно после, като ги заучавам.
Ето накратко информацията, която си записах:
1. Фалшборд – намира се в задната част на кораба;
2. Фокмачта – намира се в предната част на кораба, най – близко до носа на кораба;
3. Кърма – задната част на кораб, на която се намира кормилното устройство;
4. Фрегата – тримачтов ветроходен кораб;
5. Такелаж – съвкупност от корабните въжета за поддържане на рангоута, за товароподемни и други работи, при ветроходния кораб за вдигане на рангоута и ветрилата и управлението им;
6. Рангоут – съвкупност от надпалубни дървени и метални части на корабното обзавеждане за разполагането и закрепването на светлини, товароподемни съоръжения, сигнали, ветрила (на ветроходните кораби). Обхваща мачти, стенги, реи, рафели, стрели;
7. Стенга – вертикална греда, продължение на корабната мачта;
8. Рея – хоризонтална греда, закрепена в средата си към мачта или стенга. Служи за закрепването на сигнали и ветрила (при ветроходните кораби);
9. Гафел – наклонена греда от рангоута на кораб, закрепена за горния край на мачтата. Служи за закрепване на косите ветрила при ветроходните кораби, за издигане на флагове и сигнали;
10. Барк – ветроходен кораб с 3-5 мачти и смесено ветрилно стъкмяване. Ветрилата на кърмовата мачта са коси, а на останалите прави;
11. Баркетина – ветроходен кораб с 3-5 мачти и смесено ветрилно стъкмяване. Ветрилата на предната мачта са прави, а на останалите коси;
12. Лейтенант – замества капитана и ръководи пехотата;
13. Навигатор – следи за курса и местоположението на кораба;
14. Кормчия – управлява кораба;
15. Канонир – ръководи артилерията;
16. Боцман – командир на моряците. Следи за здравината на такелажа;
17. Бриг – двумачтов ветроходен кораб с прави ветрила. През 18 – 19 век се използва като боен кораб;
18. Бригантина – двумачтов ветроходен кораб със смесено ветрилно стъкмяване. Ветрилата на предната мачта са прави, а на задната – коси. През 16 – 18 век се използва като пиратски, а през 18 – 19 век, като военен кораб;
19. Корвета – малък тримачтов кораб. Използва се за разузнаване и патрулиране;
20. Йол – двумачтов ветроходен кораб с коси ветрила, чийто кърмова мачта е изнесена зад оста на кормилото;
21. Каравела – високо борден ветроходен кораб с една палуба, 3 – 4 мачти, високо надстройки на носа и кърмата и смесено ветрилно стъкмяване;
22. Галера – дървен гребен военен и търговски кораб. Има 2 или 3 мачти и ветрила като допълнителен двигател. Използва се от древността до 18 век.
Погледнах часовника си... Беше станало 23.30. Оххххххх... Бях си загубил целия ден в търсене на информация. Трябваше да си легна, защото просто не можех повече. Строполих се в леглото си и заспах...
„Мисия Пират”
Лежах на брега на океана. Около мен беше тихо, като само вятъра и разбиващите се в брега вълни нарушаваха тази величествена тишина. Нямаше ги звуците на огладнелите маймуни, борещи се за храната си. Нямаше ги звуците на хищниците преследващи плячката си, нямаше ги звуците на морските китове, а и на другите водни жители, обитаващи тези места... Вятъра беше южен. Той леко поклащаше листата на палмите. Той стопляше леко претръпналото ми тяло, въпреки че изгрева точно беше започнал. До преди няколко часа мрачното и черно небе започна да отстъпва на светло синьото, обагрено от червеникави отблясъци породено от стоплящото душите ни слънце. Точно се бях надигнал, когато погледнах към безбрежния океан. Някаква странна светлина се приближаваше. Тя ставаше все по – голяма и по – ярка, докато изведнъж не изчезна. Секунда след това една ръка ме обгърна и започна да гали леко настръхналата ми от нощта и вълнението кожа. Ръката явно беше женска. Тя ми беше позната, защото ме посещаваше при всеки изгрев на слънцето. Притворих очакващо очи. Знаех какво предстоеше. Единственото лошо нещо беше, че всеки път тя връзваше очите ми, и така все още не бях успял да я зърна, дори и за миг. Но знаех, че всяка заран беше незабравима. Знаех, че чаках с нетърпение всеки следващ ден. Живеех за това... Жадувах за това... Тръпнех за ласките и, за меката и като листенце на роза кожа, за чувствените и устни, с незабравим и спиращ дъха ми аромат, върху моите, за дългата и коса с неизвестен за мен цвят, но със също толкова незабравима миризма и мекота, като устните и. Така минаваше всеки мой ден, поне от няколко месеца насам. С очакването на следващия ден. А след това по цял ден мислех за нея, за това как изглежда... Всичко се повтори и днес. Прекрасните и, меки като кадифе ръце завързаха едно копринено шалче около очите ми... Последвалото беше незабравимо...
