Strahotno...mnogo obi4am tkiva razkazi:)za 4oveka i za 4yvstvata koito izpitva toi...tolkova e trydno da se obiasniat tezi vutre6ni promeni i zatova se vuzhi6tavam na hora kato teb-koito tolkova dobre predavat 4ove6koto mislene i izgiviavane na ne6tata. Molia te kogato napi6e6 cilata istoria prati mi ia na mail-a ili ia ka4i niakude. moiat e-mail:shantavata@abv.bg

Събота. Един от любимите ми дни в седмицата - без училище, правиш си каквото ти душа иска, в зависимост, разбира се, от финансовите ти възможности. Но точно тази събота беше по-особена, поради две причини. Първо, защото на родителите ми им се отвори работа в провинцията и, тъй като трябваше веднага за заминават, ми оставиха скромна сума пари и ми казаха да внимавам през следващите два дни. Втората причина, поради която запомних точно този ден, произтича по определен начин от първата.

Събудих се сутринта, към девет часа, от пронизителния писък на телефона в хола ни. Станах, вдигнах слушалката и чух гласа на Виктор.
- Здрасти, стана ли вече?
Отговорих му малко сънено, защото още бях в полузаспало състояние.
- Ами тъкмо ставам.
- Е, как така? - развесели се той. - Късно е вече, трябваше да се чакаме навън.
Нещо проблясна в мозъка ми като фар насред морето, и за момент споменът за уговорката изникна в съзнанието ми.
- Днес ли е? Бях забравил...
- Тогава по-добре побързай. Нина и Мартина ще ни чакат точно след половин час, и е по-добре да не закъсняваме, ако ме разбираш.
Точно днес ли трябваше да е? Защо всичко беше толкова объркано напоследък...
- Викторе, днес май няма да дойда. Има едно ново момиче от класа ми, настоява днес да се видим, за да й дам някакви дискове... Така че май ще трябва да го отложим.
От другата страна се чу мълчание, после Виктор стана много сериозен.
- Как се казва това момиче?
- Лора.
Отново мълчание. Започнах да си мисля, че трябва да отида с тях, защото все пак ги познавам от много повече време... Приятели ми бяха, освен всичко друго.
- Добре. - каза той. - Ще им кажа, че срещата се отлага
- Няма нужда, вие се вижте ако искате. Аз просто няма да...
Чу се щракване, връзката прекъсна. Явно го бях обидил. Затворих телефона и си обух дънките...

(следва)

Добре прай новото не не аз не нахалствам не се заблуждавайте

Наистина е добро

Ще го продължа, трябва само да си събера вдъхновението...

добре ще го очаквам с нетърпение

Не се ли вдъхнови вече а??

Ae за 9 дни не се вдъхнови????

Навън духаше вятър, а аз така и не успях да оправя ръждясалия цип на якето си. Но не студът ме притесняваше толкова, колкото угризенията дали направих правилния избор преди няколко минути. Все пак Лора можеше да си намери дисковете от някой друг. Изобщо не беше правилно да изоставям приятелство, градено с години, заради временните прищевки на някакъв "външен човек", каквато беше Лора за мен.
- Е, какво пък... И на мен ми трябва разнообразие. - помислиш си и ускорих крачка, защото никак не ми се искаше да закъснея.

Въпреки вятъра, навън не беше толкова студено, колкото ми се стори първоначално. Грееше някакво подобие на слънце, което едва пробиваше зимните облаци и за няколко часа беше затоплило земята под краката ми. Снегът още вчера се беше стопил, оставяйки после слой дебел лед върху пътищата и пътеките. Ако трябва да съм честен, на няколко пъти замалко да падна от бързане, но нямаше как - нещо ме тласкаше напред, все по-бързо към мястото на уговорената среща. И бях донякъде щастлив, поносимо щастлив предвид обстоятелствата.
За да стигна по-бързо до автобусната спирка, минах напряко покрай някакъв магазин, явно отдавна фалирал. Наблизо не се мяркаха хора, кварталът беше слабо населен. По-голямата част от него бяха градинки, тоест големи терени, пълни с бурени. Не беше най-приятното място да се живее, но пък си имаше и своите предимства. Например усамотението, което така често исках да получа.

След половин минута пеш през една така градинка се оказа, че съм сбъркал в преценката си. Имаше някой, който много упорито вървеше след мен. Походката му беше странна, бе загърнал лицето си с шал, а тялото си - с някакво старо сиво яке. Забързах крачка, хвърлих бегъл поглед назад, но онзи продължаваше да върви след мен все по-бързо. Реших да се отклоня от пътечката и тръгнах към главната улица, където имаше повече хора. Направих няколко завоя покрай сградите и когато се огледах, преследвачът ми беше изчезнал. Дали не се бях заблудил.
- Гони те параноя. - помислих си, секунда преди някой да ме хване изотзад за раменете, да ме обърне и да ме ритне с коляно в стомаха. Свлякох се на земята, но вместо да продължи да ме бие, онзи каза:
- Казах ти да стоиш далече от това, копеле! Да не си тъп, или бавно загряваш?
Не му отоговорих, държах се за стомаха. Той беше едър на вид и не исках да се бия с него. Или поне изглеждаше едър под якето.
Между черната шапка и шалът му се виждаха само очите, вторачени в мен. Замахна отнов към лицето ми.

Този път обаче не бях изненадан. Както седях на земята, хванах ръката му и го ритнах в слабините. Изправих се колкото можех по бързо, засилих се към него и го блъснах като в някой евтин екшън филм. Когато паднахме на земята, хванах шала му и го дръпнах. Лицето му най-после се откри.
- Мамка му! - прошепнах изненадан.

(следва)

Не ти ли е поне малко неудобно така да ни държиш в неведение? Я давай следващата част!

Дае мноо гадно.Според мен тоя ще е Виктор ама тва си е мое мнение

Lord of Darkness все повече почваш да ме кефиш:)

Лора погледна часовника си и отново се огледа. Пукна поредното балонче дъвка и въздъхна тихо.
- Как може да съм толкова тъпа....
Извади мобилния си телефон и набра номера му, но колкото и да чакаше, той не вдигаше. "Вързал ми е тенекия" - помисли си тя и мислено го наруга.

Той закъсняваше вече с 45 минути, не вдигаше телефона, сякаш се криеше. Явно нямаше смисъл повече да чака, затова Лора просто си тръгна по пътя. Наоколо минаваха множество хора, забързани на някъде, загърнати плътно в дрехите и шаловете си, устремени към своята цел в живота.... или поне към поредната крачка към тази цел. Лора се вглеждаше в лицата им - студените им, безмълвни лица. Те отвръщаха на погледа й, забиваха поглед в пътя си, и след секунди вече бяха отминали с бърза крачка. Като че в този град хората се страхуваха дори и от познатите си, а от непознати изпитваха онзи сриващ цели империи страх, който кара хората да изглупяват и да стават на моменти лесни за манипулиране. Явно всеки си имаше основателни причини да се изпълва с недоверие към себеподобните си. Тя продължи напред.
- Лора! - чу се глас зад нея. Тя сякаш подскочи и се обърна усмихната. Но там не стоеше друг, не този, когото очакваше.
- О, Алекс. Здрасти! - усмихна му се мило тя.
- Какво правиш тук? Чакаш ли някого?
- Ами да.
- Така ли? - усмихна се той. - И кого?
Времето сякаш спря; Лора се вгледа в очите на Алекс - тези безмълвни, черни очи, които винаги я бяха озадачавали и я караха да изтръпва от момента, в който двамта се бяха запознали преди време. Защото, каквото и да правеше той - независимо дали се смееше, дали плачеше или четеше книга умислен, очите му не издаваха никакъв признак за живот. Сякаш е призрак - помисли си тя. - Един затворен, сам, тъжен призрак.
Тя му каза кого чакаше. И тогава нещо в погледа му се промени; да, очите му бяха все така безжизнени, но цялостния му вид се трансформира за секунда, когато чу името.
- Добре. - каза й той. - Аз трябва да тръгвам. Ще се видим скоро.
- Чао. - каза му тя, докато той се отдалечаваше с бърза крачка. Лора сериозно се притесни. Нещо странно ставаше, а на нея не й беше приятно да не е в течение на нещата.

Тогава и тя тръгна към единственото място, където се чувстваше спокойна.

(следва)

E добре де кой е бил този, чието лице видя нашия човек?

продължението е много добро-вече знам кой е Алекс

Не знам. Всъщност знам, но ще трябва да разбереш сам.

ПП: Пепино, Алекс си е Алекс. Няма нищо общо с теб. Ти си онзи циганин от първа част.

но Вики е Дарина

Не, не е. а сега престани да ми задръстваш темата.

последно разяснение
главният герой-ти
Вики-Дарина
Виктор-Константин
Лора-Ася или Надя
Алекс-Аз