Ставам.С всеки ден все по-трудно ставам и тръгвам.Всичко е в мрак.Само лампите мъждукат с малка светлина.Тичам дълго и стигам до спирката.Сядам в пристигналия трамвай и си отдъхвам.Всеки ден той се отдалечава и всичко става по-трудно.Мракът ме поглъща.
Светлината пробужда умът ми.Отново тичам към спасението.Виждам приятелите си и си казвам:
-Добре ,че станах!
Мъчението се увеличава.Очуждението расте и опитите ми да го премахна са напразни.Зората открива всичко-Слабостите ми ме убиват.
Егоизмът надделява.

Пепър стана и разтърси глава-изправи се ,но болката го прекърши.По време на вчерашната мисия бе ранен в глезена.Покуцука до общата стая и зърна приятелите си Смит и Алекс.Те се усмихнаха.Той отговори с тъмното си лице.
-Какво има?-попита Алекс с недоумение.
-Нищо-каза тихо Пепър-просто... нищо-довърши той.
-Хех стига с това мрачно настроение-каза Смит-ще се оправиш след няколко дни.
-Проблемът не е в това-въздъхна Пепър.
-А в какво?-запита Смит.
-В.... няма значение-промълви Пепър и закуцука към кухнята.
-Чакай да ти помогна-разтревожено каза Алекс.
-Не......няма нужда-изкрещя Пепър и избута приятеля си.

Непозната емоция. Напомня ми за мен преди време. Тогава, когато просто се носех по течението. Бях неподвижен, като застинал в един миг. Мигът, когато целия свят сякаш свърши.
Това е адски кратко, но ме накара да си спомня неща, които искам да забравя повече от всичко. Невероятно... толкова кратко, почти лишено от стойност, а все пак ... не е лошо. Под повърхността се крие повече, отколкото се вижда. Но наистина можеше да изразиш емоциите си по-подробно.
ЕДИТ: Отнася се за първото.
Едит2: Не ги пиши на части! Или, ако го правиш, пиши ги по-дълги. Иначе стават изцепки като тоя мой пост по средата на разказа, за който искрено се извинявам.

-Какво му има?-попита Смит
-Просто се е променил-прошепна Алекс.
-Време е да тръгваме-довърши момчето.
-Пепър-Хайде!Изкрещя Смит-срещата наближава.
В този момент раненото момче беше в кухнята и похапвахе.Все още беше сънен,но разсъждаваше наум.
-Всимко е различно-войната вече започна и трябва да вляза в нея със смелост ,а не като страхливец-те разчитат на мен!Аз съм единственият ,който може да продължи-прошепна мрачно Пепър.
-Х-А-Й-Д-Е!-чу след малко думите на приятеля си и стана.

Пепър беше хилаво момче с тъмна катранова коса и силни ръце.През изминалия си живот бе претърпял много предизвикателства.Сега мъчитулно слагаше дрехите си.Болката в крака му се усилваше всеки път,когато стъпваше на него.Предстоеше началото на войната и той се опитваше да предодврати неизбежното.Често тези дни не заспиваше и разсъждаваше.Сега можеше да разчита изцяло на приятелите си.
-По-бързо Пъпър!-Извика Алекс.
Той беше дълъг с бледо лице и тежък гласт ,който грачеше от повалилата го болест.
-Идвам-отговори на крясъкът Пепър.
Смит се захили и подхвърли:
-Колко е зле?
Смит обичаше да си подиграва на приятелине си ,но отвътре ги чустваше като братя.Той беше нисък на ръст ,но силен по воля.Косата му беше къдрава и той често попиваше потта й с ръцете си.
Пепър се облече и тримата излязоха навън.Още беше тъмно.

Те тръгнаха към щабквартирата на екипа.По пътя всички хора някак се плашех от тях-не ги приемаха.Гледаха на тях с пренебрежение породено от страха им.
Скоро се озоваха пред щабквартирата на есикп С.П. .Влязоха в голямо помещение при множество от хора.
-Най-сетне дойдохте!-усмихна се Djudjo=Той беше дребно ,но набито момче.-Силата е била с вас-добави след малко.
-Много малко закъсняхте!-изскърца със зъби Алис-слабо и ниско момиче.
-о Йе!-ИЗВИКА Чипи и се дотътри при останалите.
-Време е да решим какво ще правим!-прошепна Пепър и всички замълчаха.
-Хайде момчета стига!Djudjo,Чипи!Трябва да се опълчим на Олтар Орс и да спрем войната!
Но тя вече беше започнала.