|
Заглавие: Публикувано на: 15 Дек 2004 23:35
Ето, предвидено беше само да въведе варварите, но като почнах, не можах да се спра.
Извадки от дневника на Агар Мъдрия, всепризнат мъдрец и съветник на поколения крале от Златния Двор. Това са само откъси, тъй като дневникът е бил унищожен при падането на Кралството под ударите на Черните магове и техния страховит Тракащ Легион. Извадките са свързани с пътешествията му сред далечните варварски народи.
"Ден17 от моето странстване. Запътвайки се на Север, прекосих наколко широки реки и хълмиста местност, чието име ми е неизвестно. Пред мен се откри величествената гледка на огромна планинска верига. Пред взора ми се простират безкрайно високи върхове, забити в облаците като кинжал в отворена рана. В нисините им се намират малки градове и селца.Дали там се намира съдбата ми? Само времето ще покаже."
"Ден20 от моето странстване. Стигнах до едно от малките селца. Народът им е трудолюбив и мирен. Занимават се със земеделие и скотовъдство, но сред тях се носят слухове за някаква страшна заплаха на север, която изглежда на всеки няколко години разрушава живота на този беден народ. Попаднах сред сбиване в местната кръчма и, спасявайки от линч един човек, решавам да го взема под моята опека."
"Ден21. Човекът се оказа интересен. Явно някога е принадлежал към тези северни племена, но се е отцепил и е тръгнал да търси сам късмета си. Реших да останем още няколко дни в селото, преди да тръгнем из планините. Докато разговарях със спътника си, огромна сянка премина над нас. Селяните побягнаха, настъпи паника. Чу се рев и видях огромния звяр, надвиснал в небето над нас. Приличаше на огромна пеперуда, грациозен като лебед, люспите му блестяха в златно, от устата му излизаше огън, а на гърба му седеше горд ездач. Не бях виждар такъв чове досега - с развяти златни коси, тяло, покрито със странни татуировки, които просветваха загадъчно, изправен горд сред пожарите като бог на войната. И тогава видях останалите - небето се затъмни от тях, металтния блясък на люспите им ме заслепи. Те бяха десетки, всичи до един горди, непокорни. И тогава отнякъде долетяха странни същества - наполовина коне, наполовина орли. Те започнаха страховита битка с драконите. Спътникът ми настояваше да се спасяваме, но аз не можех да откъсна очи от безумното величие на титаничната битка - металните птици срещу орлите. Сега, когато пиша това, металните взимат намощие и аз съм се скрил, доколкото е възможно, с магия. Благодаря на създателя ми, че ме е дарил с такива способности!"
"Ден 22. Събитията се развиха прекалено бързо. Драконите (спътника ми разкри името им) надвиха грифоните, отдадоха се на плячкосване и си заминаха, оставяйки ранените и умиращите на милостта на враговете. Запътих се към един паднал наблизо дракон, защото ми се стори, че още диша. Използвах силата на Зевята, за да го изцеля и да влея сили в него, но той отказа помощта ми. Отхвърли магията! Не вярвах, че е възможно. Тогава той продума на езика, който създателя ми беше вложил в мен. Пиша точно думите му. "Остави ме, порастнал камък, и знай, че на който и господар да служиш, аз не ще му се подчиня. Аз, както и ездачът ми, който сега лежи до мен, принадлежим на могъщото Драконово Племе и никога не ще се преклоним пред прищявките на магьосници и свещеници, за които свободата е само още една окова. До последния си дъх, до последния си час, плюя аз върху силите на Мрака и нека ... (задъхва се) ... нека кръвта ми бъде печат върху тази клетва! Аз ... аз си отивам и дъх....дъхът ми .... угасва, но .... има ...други." Казвайки това, драконът отпусна глава на земята. Чувах как сърцето му спира да бие. Не можех да позволя това! В името за земния дух, окован в мен, това нямаше да остане така! Отново се съсредоточих, този път вложих цалата си сила в магическата песен. Запях, както пее Земята, запях с гласа на скалите и на вятъра. Запях за волните простори, за скалата и за камъка, за планината и за полето. Драконът не помръдна. Запях за планината, неговия дом, запях за волните простори, запях за дома и камената твърдост на волята. Запях така, както не бях Пял дотогава. Магическата песен изцеди всичките сили от мен, но успях да спася дракона. Той стана, сякаш насила, и ме прокле :"Хиляда пъти да бъдеш насечен! Да не види мир ятото ти! Където спреш, там да рухнеш! Отне ми честта, а сега и животът ми ти принадлежи! Три хилядолетия смърт и гибел, робе!" Казвайки това, той отлетя."
"Ден26. Изкачваме се в планините с моя човешки спътник. Той, странно, тича по планинския склон сякаш е равна ливада. Бяхме нападнати и преследвани от глутница странни същества, подобни на вълци, но с шест крака и две глави, които моят спътник наричаше "уарги". Той за кратко време, използвайки само въжета и дървета (които са изобилни на тази височина), създаде множество капани, които би трябвало да спрат потенциални нападатели. Тези умения, сподели той, е научил в своето племе - Скалните варвари. Те, явно, са у дома си по високите върхове и са единствените, които оспорват властта на Драконовото племе. Докато говорехме, някъде зад нас се чу скимтене и вой. Изведнъж пред нас изскочи един от уаргите - наистина ужасяващи създания. Двете им глави пръскат отровна слюнка, зъбите им, дълги като кинжали проблясват зловещо. Туловищата им са черни като въглен, а гривата им е като пламъците, в които се раждат. Аз се дръпнах, а придружителят ми извади отнякъде два малки щита. Двамата врагове се обикаляха. Дебнеха се, също като дивите котки. Бавно, грациозно...изведнъж моят придружител се хвърли напред. Уаргът замахна с лапа, покрита с шипове. Варваринът отклони удара с единия щит и замахна с другия. Звярът оскочи назад и се засили. Приятелят ми се приготви да го посрещне. С цялата си тежест адското изчадие се хвърли отгоре му. Затисна го и острите като ножове зъби изтракаха на сантиметър от лицето на варварина. Крайно време беше да се намеся. Силите ми бяха изтощени - още не бях се възстановил. Вдигнах ръката си и с магическа песен я превърнах в илюзорен отнен камшик. Той няма да опърли и сантиметър от кожата на врага, но това няма значение - той ще мисли, че е изгорен. Въжбражението му щеше да свърши това, което магията не можеше. Замахнах и уаргът веднага отскочи и изръмжа, поглеждайки ме злобно. Но дори това кратко разсейване беше остатъчно за спътника ми. Той скочи на крака, завъртя се с двата си щита и удари от двете страни главата на звяра, смазвайки я. Продължихме по пътя си."
"Ден 35. След близо месец скитане из планините започвам да губя надежда. Няма и следа от третия народ, за който ми разказа спътника ми. Ровихме се в долини и пещери, сражавахме се с отцепници от Драконовия клан (дочухме нещичко и за нашия излекуван крилат приятел - явно е тръгнал срещу досегашните си бойни другари). Из планините има много племена, някои човешки, други не, но досега единственото, което чухме за Пещерния клан е, че са много потайни."
"Ден 40. Днес, докато търсехме подслон, видяхме странни същества - приличаха на хора, но кожата им бе много бледа, както и косата им, която е по-често синя или зеленикава като кристалите в земните недра. Очите им бяха розови или червени. Спътникът ми твърдеше, че това са мистериозните Пещерни. Казах му да изчака и закрачих бодро към тях. Надявам се предположенията ми да са били правилни.
Ден40. По-късно. Прав бях! Тези странни хора наистина са изчезналият Пещерен клан. Някога доминиращи в Планината, сега те са просто роби на някакъв странен магьосник, когото наричат просто Сянката. Приеха ме радушно, май ме мислят за някакъв бог, описан в пророчествата им. Лесно ги убедих да не споменабат за присъствието ми пред този странен маг.Те притежават невероятна ориентация и са първокласни ловци. Мисля, че ще остана известно време при тези хора."
"Ден 45. Днес разбрах истината - видях кой е Сянката и какво е. Промъкнах се след прислугата му и се слях със стената. Видях истинската му форма - това е демон! Той е поробил тези прости хора и ще ги използва за пъклените си планове. Трябва да го спра!.
По-късно. Спътникът ми, който доста скучаеше напоследък, се съгласи да обучи Пещерните да се бият. В замяна иска те да му предадат черепа на Еднорога (каквото и да означава това). За около месец би трябвало да бъдат готови за битка."
"Ден 51. Неочакван проблем. Част от клана не желаят да се изправят срещу господаря си, дори след като им обясних какво представлява той. Не само, че са против, но и казаха, че ще "гризат камък", за да му служат. От общо 36 племена в клана 10 ще ме последват, 5 ще останат неутрални, а останалите 21 са срещу мен. Единственият изход ще бъде изненадваща атака. Тунелите са тесни, така че мога да разположа капани и магически защити. Да се надяваме, че ще опазят плана ни от провал."
"Ден 60. Днес дойде разузнавач. Каза, че противниковите племена се движат и са блокирали всички тунели. Остава само едно - да активирам плана си. Слях се с камъка, от който съм създаден, и се придвижих до галериите на враговете ми. Пред смаяните им погледи излязох от камъка и Запях на земята. Песента ми разтресе пещерите. Земята се разклати под напева ми. Тунелът започна да се срутва. В същото време някъде далеч се чу трясъка на битката, вихреща се по останалите коридори и пещери. Оставаше ми само да се надявам, че демонът не е с войските си, а е останал в тронната ни зала. Продължих напред. Ужасна жега се усещаше напред. Нормален човек сигурно би умрял, но камъкът, от който съм създаден е с устойчивостта на стомана. Изведнъж коридорът свърши. Пред мен се откри отвратителна гледка. Демонът, в цялото му мрачно величие, застанал във въздуха по средата на огромна бездна. Мост над бездната, водещ към платформа с олтар на нея. На него имаше някаква фигура, не можех да видя добре. Магическата сила, даваща ми живот, отслабваше с всяка секунда. Стъпих на моста и продължих напред. На двадесет метра от звяра се спрях. Той сякаш не ме забелязваше. Беше целия черен, покрит с люспи, гротескно разкривени от метални шипове, които сякаш пробиваха кожата му отвътре. Дълга глава, увенчана с корона от шипове. Крила, подобни на прилепови, но покрити с люспи. Изведнъж зелените му очи проблеснаха и една мисъл отекна в съзнанието ми: "Довре дошъл, Агар, създание мое. Виждам, че според очакванията ми ти идваш, за да изпълниш дълга си". И тогава, против волята ми, се придвижих бързо напред. Озовах се пред олтара. Той беше от същия син кристал като онзи, който бях охранявал доскоро. На него имаше дете. Имаше, също като останалите Пещерни, почти бяла кожа, синя коса и червени очи. Вдигнах ръка, за да го принеса в жертва, така, както бе поискал господарят ми, създателят ми, този, който беше напътствал всяка една моя крачка. Изведнъж нещо в мен се сепна. Земния дух в мен отново проговори. Една дума отекна из цялата пещера, дум, обезсмисляща цялото ми досегашно съществуване - "НЯМА!". Господарят се смути - "Но аз съм те създал! Това е твоята съдба! Ти си направен, за да се подчиняваш! Обърни се куче, и направи това, за което си създаден!". Аз отново отговорих по същия начин - "НЯМА!". И започнах да Пея магическа песен. и демонът запя срещу мен.
Пях за безкрайни поля, за зряло жито, за труд и награда. Пях за волни небеса и свобода, далеч от войни и бедствия. Запях за живота, за водата, дълбаеща скалата, за дървото, пробило камънака. Запя и той. Пожар обзе полята, меча взе човека. Житото на брат си той насила взе, окови хванаха небосвода. Пламък пламна, изгоря живота. Водата се отрови, изсъхна дървото старо. Смърт прие човека, земята стана сива. Изсъхна жътвата, настъпи глад. Дойде войната, с нея болестта. Страдание, болка обзеха земята. Човек се спря, брата си заколи и продължи да иска, без да дава. Отново аз се включих - дете се роди, земята отново зелена стана. Небето се изчисти, паднаха оковите на две строшени. Пламъка изгасна, сам задушил се. Живота отново започна. Водата се промени, създаде нова надежда, усмири гнева и човека се спря. Научи се да дава, без да иска във замяна. Извор чист бликна наново. Меч строшен на рало се преправи. Войнът стар нов живот създаде. Цветя поникнаха на мястото на гроба ... и рухна демона сразен.
Но той отново стана, понеже огънят в него не можеше лесно да се загаси. И не с думи, този път със сила се нахвърлихме един върху друг. Тогава моят приятел и придружител скочи с цялата си дързост върху демона, нанасяйки му тежка рана. Но скъпо плати - полетя в бездната бездънна. И побягна демона уплашен. Дълго го преследвах аз, но най-сетне го настигнах - на планинския склон, на покрива на света щеше да се реши съдбата ни. Но подлият демон ме изненада - бързо ме събори на земята, но точно преди да успее да ме довърши, сребърна сянка връхлетя върху него. Дракон! Разпери адското изчадие черните си крила и двамата противници се понесоха във въздуха. Драконът го обливаше с огън и светкавици, демонът му отвръщаше с отрова и магически слова. Изведнъж усетих подлостта на демона - през цялата ни битка той бе източвал магическата сила, която ме поддържаше жив. Сега, тя беше изчерпана и аз загубих усещането си за реално. Когато се събудих, драконът лежеше до мен. Кръвта му изтичаше.Умираше, а аз нямах сили. Демонът беше прикован в една черна скала - като вечен паметник на злото, надвиснало над света. Когато ме видя, драконът промълви - "Така и не ти благодарих, че ми спаси живота, каменни братко"
___________________________________
Until the day we meet...
|
и не възнамерява да ти го върне 
