Част І
Срещи


Не можех да повярвам, че намерих дистанционното на телевизора под дивана. Обикновено брат ми го захвърляше някъде или под купчина списания на масата, или върху телевизора. Взех дистанционното и пуснах телевизора с надеждата да погледам нещо интересно от 70-те телевизионни канала, които хващахме. Имаше хокей, клипове на полуголата Бритни, анимация... - нищо заинтригуващо, което да привлече вниманието ми върху телевизора. "И таз добра" - казах си. "Единственият ми почивен ден, а нямам какво да правя". За първи път от един месец оставах напълно сам вкъщи, без родители и досадния ми брат. Можех да правя каквото си поискам... но точно сега изглежда не можех да измисля нищо за правене, с което да уплътня времето си до понеделник. И може би щях да си тъпея така цяла сутрин, ако някой не бе позвънил на вратата. С мъка се вдигнах от дивана и завлякох съненото си тяло до вратата, погледнах през шпионката и... не видях никого. Натиснах копчето на домофона, но, въпреки че живеех на първия етаж, не се чу отварянето на входната врата.

Това ме озадачи и реших, че някой просто е натискал безцелно звънците, но само след половин минути последваха още три бързи позвънявания. На мен ми омръзна, обух си обувките и слязох до долу.

Беше към 10.30 сутринта, хладно и леко мъгливо. Въздухът беше влажен и аз потреперих, когато излязох на тротоара. Когато се огледах, видях обичайното - коли по булеварда, книжарницата отвъд улицата и един човек, наполовина влязъл в контейнера за боклук. Очевидно нямаше никой, който да е звънял на вратата ми.
Обърнах се към входната врата, защото наистина не исках да стоя повече навън, но така и не успях да вляза във входа; пред вратата, незнайно как, бе изникнало човешко тяло, което препречваше входа. Още по-странното беше, че това бе Вики, която ме гледаше с вида на човек, на когото му е удивително забано да наблудава безплодните опити на шимпанзе да сглоби реактивен двигател.
Тя ми се усмихна и каза:
- О, вече си се облякъл? Ще тръгваме ли?
Аз я гледах все така учудено, не очаквах да я видя скоро, особено пред вратата ми.
- Къде? - преглътнах аз. - Къде да идвам?
Студеният вятър разроши леко косата й, тя ми се усмихна мило и тръгна по тротоара. Стоях там, гледах я, докато накрая не тръгнах и аз след нея, с бързи крачки, опитвайки се да я догоня.

- Чакай малко! - викнах подире й, успях да я догоня, и я попитах: - Какво правиш тук? Мислех, че няма да те видя повече.
- Така ли? Миличкият. - усмихна ми се тя и за момент долових ирония в гласа й. Все пак тя не отговори на въпроса ми.
- Ами да, ти много, ама много ми се разсърди. Не помниш ли?
- Може би вече съм го забравила. Но това не е важно сега, имаме малко работа за вършене. Трябва да наваксаш с пропуснатото, да научиш някои неща и да влезеш във форма.
- Във форма? За какво?
- Би ли спрял да задаваш впроси? Ще съм ти много признателна, защото така ми прекъсваш мисълта. - млъкнах, защото и без това от въпроси обърквах и самият себе си. Тя продължи. - Сега, първо ще отидем при Виктор, той ще ти обясни с какво ще се занимаваш и как точно искаме да свършиш работата.

Това ми звучеше като нещо сериозно, а аз не си падах по "сериозни" задачи.

(следва)

Jivee6 na vtoriq etaj

Заинтригува ме! Започна с разказ на една нормална за повечето ни сутрин. Докато четях...увода си помислих "не е в негов стил да разказва житието и битието си без да `раздвижи` нищо" . И ето че стигам до същината.."Закачката" .. действието...итересното. Няма никой на входа , но въпреки това се звъни настойчиво..Умееш да увличаш интереса на читателя. И после загадки..., ""сериозни"задачи" .... Чакам продължението...

Не усетих колко време мина, преди да спрем пред някаква сграда. Всъщност тя спря, а аз се блъснах доста грубо в нея, преди да успея да спра. За момент се опияних от аромата й; тя ухаеше на лилия или друго подобно нежно растение.
- Не заспивай! - каза ми тя, като видя отнесения ми поглед. - Пристигнахме.
Тогава погледнах къде се намирахме. Бяхме спряли пред някакъв жилищен блок, строен преди поне 20 години; с ръждясали водосточни тръби и мъф по стената. Бегло си спомнях това място, бях идвал тук преди време, но от тогава много неща се промениха. Все още не проумявах защо тя ме доведе тук.

Вики извади връзка ключове от джоба си и отключи входната врата. Погледнах я, стояща пред входа, и незнайно защо се изпълних с колебание.
- Идваш ли? Хайде, няма да умреш.
Тя влезе вътре, а аз я последвах доста нерешително. За секунда си помислих, че ще ме заведе в спалнята си, но се постарах веднага да изгоня тези мисли от главата си. Вместо нагоре по стълбите, тя ме поведе през една дървена врата надолу, към подземните помещения на сградата. Там миришеше на мухъл, въздухът бе застоял и в мрачния коридор светеше една единствена електрическа крушка, която хвърляше оскъдна светлина върху влажните тръби по стените.
- Насам. - каза ми тя.
Но аз не тръгнах след нея. Спрях и я повиках.
- Не. Спри, моля те. - тя се обърна и ме погледна с укор. Явно очакваше подобна реакция, което още повече ме разколеба. - Идваш при мен след близо две години, замъкваш ме в някакво мазе, и очакваш да те слушам? Ще трябва да ми обясниш малко повече.
- Не мога сега. Трябва да го видиш. Ела, близо е. - в тона й вече нямаше и следа от дружелюбието, с което ме бе примамила. Продължи да върви напред, а аз направих две крачки след нея. След това се втурнах обратно, преди да е разбрала какво става.

Изкачих се до приземния етаж, излязох от сградата и тръгнах с бърза крачка по пътя към вкъщи. По принцип съм плашлив човек и щом усетя някаква опасност, бързам да се изнеса преди да ми се е случило нещо. Не знам дали в случая постъпих правилно, не знам какво щеше да се случи там долу при Вики. Знам само, че и на улицата не се оказа толкова безопасно, колкото си мислех. Една ръка ме хвана за рамото, аз се обърнах и почувствах как нечие коляно се заби в стомаха ми. Свих се от болка и от изненада, но преди да си поема дъх последва и втори удар, който замалко да ми разбие носа. Паднах на земята, закрил лицето си с длани, и хленчех от болка. Още един удар, този път в ребрата.
- Стой далече от това, или пак ще си поговорим. - чу се глас, след което по асфалта се чуха стъпките на бягащ човек. Бях пребит за първи път в живота си, лежах на студения тротоар, а над мен облаците закриваха обедното слънце. Наоколо нямваше никой, абсолютно никой, който да ми помогне да стана. Погледнах окървавената ръка, с която придържах носа ни, и загубих съзнание.

(следва)

Много добро...

за сега е супер....само искам да питам дали си я измислил вече или постваш и мислиш следващата част?щото ако правиш по втория начин с малко късмет може и книга да и3дадеш

Имам бегла идея за развитието на историята, но всичко се развива в движение. Общо взето раждам историята на секундата.

ако я поразшириш малко и намериш спонсори книгата ти е готова
делим 50:50 базикам се разбира се...ама продължавай с историята де!!!

Ако ще е книга, мога да се включа и аз.

Интересно, много интересно. Достатъчно, че да погледна от кога е последния ти пост за да се уверя в актуалността на писанието ти. И се надявам да спазваш тоя интервал от време между продълженията.
ЕДИТ:
достатъчно добро продължение.

Много яко, за малко си помислих, че наистина ти се е случило.Продължавай!

Благодаря на всички. Старая се всяка нова творба, която пиша, да е по-добра от предишната.
______________________________________________________________________

С вяка изминала секунда усещах туптене в главата си, сякаш някой биеше тъпан със сила, достатъчна да разбие черепа ми на хиляди малки парчета. Отворих очи, но всичко ми беше прекалено мъгляво, а и усетих остра болка някъде в главата си. Отворих очи отново
Над мен имаше таван, при това много познат; лежах на същия диван, където бях и сутринта, преди Вики да ме изкара навън; бях си вкъщи. Когато отново отворих очи и зрението ми се проясни, разбрах, че ударите които чувах са идвали от часовника. Часът беше вече пет следобед - нашите щяха да се приберат към осем, а аз не знаех как да им обясня раната на лицето си, както и защо всъщност едва се държа на краката си. Не помнех как съм се завлякъл до вкъщи, а пък и имах някаква смътна представа за събитията от последните няколко часа. Отидох до тоалетната и повърнах.
- Гадост. - чу се глас зад мен. - Знаеш ли, сега трябва да си измиеш зъбите. Дъхът ти просто ще смърди.

Вики отново бе изникнала от нищото, като някакъв неуловим призрак, който бродеше около мен.
- Как го правиш? - попитах аз. - Как така изникваш от нищото?
- Кое те кара да мислиш, че не съм била тук през цялото време? Хайде сега си извади главата от тоалетната чиния и ела.
- Няма да ходя никъде повече! онзи, който ме нападна, каза да стоя настрана от тези глупости.
Тя отново ми се усмихна, но долових лека подигравка във физиономията й. Не обичах да ме гледат така.
- Спокойно, няма да те водя никъде. Трябва да легнеш някъде, още си много уморен. Всъщност очаквах да си по-силен. Имаш късмет, че те е набил някакъв аматьор.
- А ти всъщност как влезе тук?
- Хъм... ключовете ти бяха в джоба.

Щях да я попитам още нещо, но чувствах мозъка си изцеден. Легнах на леглото в стаята си и чух само как каза:
- Ще дойда утре.
Сънят ме обгърна с невидимите си ръце, сякаш се потопих в море от тъмнина и притъпени мисли. Не зная дали щеше да е по-добре да се събудя, или да остана заспал завинаги. Просто нещата се развиваха прекалено бързо и щеше да ми трябва време, за да осмисля случилото се. освен това се появяваше още едно ново предизвикателство - родителите, които довечера се прибираха.

Когато нашите се прибраха, вече бях станал и подредил горе-долу нещата в кухнята - изглежда през часовете, в които съм спал, Вики беше изяла половината храна за следващите три дни. Трябваше да обясня на родителското тяло и това, плюс нараняванията си. Нещата ми се струваха доста хаотични, докато ги обмислях, но всъщност се оказа сравнително лесно да ги баламосам. Една добре премерена лъжа за падане по стълбите беше напълно достатъчна да приспи подозренията им че членувам в някаква секта (нашите всъщност бяха нещо между параноици и хиперневротици, за най-малкото нещо вдигаха тревога и ме мислеха за заклет наркоман). В крайна сметка дори си изпросих излизане навън, под предлог че искам да подишам чист въздух. Всъщност трябваше да се видя с един приятел - единственият човек, на който имах доверие. Трябваше да кажа на някого... пък и вече не се чувствах в безопасност вкъщи.

(следва)

Дам, това определено е като...(някакво хуубао сравнение, което ще изцмисля като гиизтреизнея:). Даавмай в Сяъщия дуй! Очакмваве продъллжение. Ма сложии повечко орписания, че тна места се ггуеби смисъла.

С всеки разказ става все по-интригуващо. Много ми харесва. Ако всички книги поддържаха такъв интерес никой нямаше да играе игри

Така, ето и продължението. Постарах се да въведа повече описание.
____________________________________________________________

Измъкнах се от родителите и след минута щях да пресека булеварда. Духаше хладен вятър, мъглата от сутринта се бе разсеяла, но градския смог някак успяваше да компенсира липсата й. Беше вечер, звезди не светеха, защото небето бе покрито със сиви облаци; отвсякъде се чуваха шумове - клаксони, сирени на линейки, бръмчене на мотори и човешки гласове. Имах чувството, че за по-голямата част от съгражданите ми денят едва сега започваше - всеки бързаше за някъде, натоварен със своята задача, без да се интересува от проблемите на другите. Точно тогава имах чувството, че никой, абсолютно никой, не би могъл да разбере моя начин на мислене и съответно да ми помогне. И все пак имаше една надежда. един човек, който ме познаваше толкова добре, че дори и да не ме разбира, ще се постарае да направи всичко за да ми помогне.

Той живееше на деветия етаж в един наистина голям жилищен блок, с двамата си родители и някакво дългомуцунесто куче. Може би това бе общото между нас - и двамата живеехме с по една двойка непотребни родители. И осъзнавахме, че точно на тях човек не може да се довери, каквото и да ни говореха за честност и откровеност.
Качих се до деветия етаж, почуках на врата и изчаках, докато ми отворят. Отвътре се чу кучешки лай, някой викна "Отвори врата бе, стига си спал!" и вратата се открехна малко, откривайки лицето на приятеля ми.
- Какво търсиш тук? - попита той, сякаш идвах в неподводящ момент. Аз само му казах:
- Трябва да поговорим. Важно е.
Той сведе поглед и затвори вратата.
Преди с него бяхме като братя, дори по времето, когато с Вики бяхме близки. Точно затова реших, че той ще схване ситуацията и ще ми даде някакъв съвет или напътствие. Но сега... Сякаш напоследък усещах някаква пропаст. Не само между нас двамата, бивши най-добри приятели, ами между мен и целия свят. Всеки ден, когато излизах на улицата, изпитвах някакво отчуждение от хората, липса на комуникация, като че всички наоколо бяха просто част от компютърна игра, изкуствено съсдадени тела, с които не мога да си взаимодействам. В този свят на хаос и объркване за тях бях невидим.

Вратата отново се отвори, от там излезе приятелят ми с думите:
- Добре. Но казвай по-бързо, защото наистина съм загазил.

Много яко!!!! Продулжавай така стига ти да си го писал:)

*Thumbs UP!*

Mnogo e dobro.

Сънят е най-мистериозното царство от всички, които някога съм посещавал. Преди време считах за логично, че любовта не може да бъде заменена, че човек се нуждае от обич и че когато е влюбен, той се намира в най-красивата вселена. Сега започвах да мисля друго. Сънят сякаш ме изваждаше от рамките на този свят, притъпяваше сетивата ми, лекуваше болката, тъгата, самотата. Потапяше ме в най-сладкото и неразбираемо безвремие, където захвърлях тялото си и се понсях заедно с мисълта и фантазията си. Да... точно сега имах чувството, че да заспя щеше да е най-лесно. Но трябваше да споделя с някого какво става.

- Става въпрос за Вики. - казах аз, когато отворихме вратата на асансьора и излязохме пред блока. На Виктор му трабваха около три секунди, за да се сети за кого говоря.
- О, да не би да те е погледнала?
- Стига, знаеш че не обичам да се заяждаш.
- Добре де. Къде я видя?
- Пред входа.
Интересно как за незначително време на лицето му се изписа стрясканто, което би демонстрирал и капитана на Титаник при вида на бучка лед.
- Дошла е при теб?
Кимнах в отговор. "И какво искаше?" - попита той. Набързо му разправих какво се е случило, с подробностите. Когато чух историята от собствената си уста, установих, че за да я разкажа ми бяха необходими около две минути. Практически погледнато, бяха се случили толкова малко неща, че беше невъзможно да ми се даде каквито и да било напътствия - просто самият аз не знаех какво искаше Вики. Започнах да се заблуждавам, че може би е било за добро. Но... някак си не получих това, което очаквах от Виктор.
- Абе, човече, колко пъти да ти повтарям, ти живееш в миналото! Забрави я тая Вики и си живей живота на спокойствие!

Останах огорчен. Сякаш не му бях казал нищо, ими пък той не бе чул нищо. Просто ме отблъсна с някакъв незаинтересован отговор и ме остави сам със страховете ми, да се терзая какво ли ще стане, каква ли стъпка да направя. И той се беше превърнал просто в поредния човек, на когото не мога да разчитам. Освен това... сърце не ми даваше да му кажа, че вече нямах живот, който да живея. През последната година бях затънал в някакво безвремие... точно като в сън.

Докато размишлавях върху това, той вече беше влязъл във входа си и се канеше да влезе в асансьора.

Като в сън...
Докато отваряше тежката метална врата, аз му казах спокойно:
- Ще се събудя.

Интересно!!!

аре де ...продължавай кой чакаш...