Седя си аз... мда, ей така си седя на леглото в малката ми стая. По не знайни на мен причини, аз си седях и си циклех на леглото. Беше около 10:23 сутринта, на 14 юли, лето двехиляди и четвърто. Майка ми, Людмила (незнайно защо, това е любимото ми име), си гладеше съвсем спокойно в другата стая, баща ми липсваше. Слънцето нежно хвърляше ласкавите си лъчи върху блажено излегналата се на прозореца котка. Изведнъж телефонен звън разпра тишината... Майка ми веднага се отзова... от другата страна се чуваше ридаенето на възрастна жена. В последствие се разбра, че това е именно баба ми и очевидно се беше случило нещо много лошо...
Още същия ден, вече пътувахме към селото. Аз, не промених нищо в облеклото си, независимо от това, че предполагам, че знам защо отиваме там. Всъщност и така или иначе нося само черни дрехи. След едно протяжно, четиридиесет и пет минутно пътуване, стигнахме до малкото селце, зоващо се Борисово, област Сливополска. Понеже къщата на баба ми е до спирката, ние, с майка ми, бързо успяхме да отидем до там, но също така успяхме да разберем, че няма никой - нито старата ми пра-баба, нито баба ми. Майка ми се доести къде са всички и за отрицателно време стигнахме до една друга къща - на сестрата на баба ми, съответно - леля на майка ми. Там се бяха събрали ужасно много хора и нечовешки плач раздираше въздуха от вътрешните стаи. Продължихме на вътре и се озовахме във стая, в центъра на която беше поставен отворен ковчег и в него спокойно лежеше жена, на видима възраст около 60- 65 години. Това беше лелята на майка ми... до ковчега имаше едно малко канапе, на което бяха седнали сестрата на мъртвата жена, а именно моята баба, във черни дрехи и черна забрадка, със подпухнали от скръб очи а до нея, майката й, моята прабаба, също в черни дрехи... Нейният плач раздираше въздуха, нейната скръб изпълваше ефира, нейните сълзи попиваха в стария паркет. А защо ли?

Много впечатляващо ... самата визия . Сякаш никой досега не е гледал на нещата по този начин , моля те продължи ...

Добро е разказчето обаче още липсва тръпката. Нали ще има продължение.

П.П. В убийството да нямат пръст циганите (сори ако наистина ти се е случило и съм те засегнал с шегата)

Бре уроди! Сигурен съм, че става дума именно за него... Ма де да знам де, все пак може и да греша. И все пак, това е нещо, с което шега не бива, а вие пак на тъпи майтапи го обърнахте.
Добре е написано, дам. И все пак най-доброто не е в самия изказ, а в самата история - скръбта на една много стара жена, която въпреки всичко е надживяла детето си. Това е просто много тежко!

Рекс, явно ти разбра. Историята беше истина...

Много добро. Отлично е разказана и описана случката... Абе много ми хареса.

Вальо,съболезнованията ми.

На 14 юли ми е рождения ден ,а ина4е разказа е добър

Тъпак,какво общо има това и разказа...

БТВ:Добре е написано и нещото което го отличава от повечето разкази е че е по истински случай.Кога ще видим продължение??
Довиждане.

Волтидж. Случката е истинска, до последната подробност. Това е. Естествено, че е изменено, за да бъде разказ.

Пиша тук , заради нещо което ми се случи днес ...

Вечерта си легнах в 1ч. , и заспах в 2 . Имах среща в 11 с приятелите и нагласих часовника ми за 10 , с реалната представа че никога няма да се наспя... Новия ДжиЕсЕм на брат ми и досадната му аларма ме събудиха в 9.30 . Странно защо , изобщо не ми се спеше . И тогава , някой позвъни на вратата ... Баба ми и сестра и отвориха , след малко започнаха да плачат ... Брат ми изведнъж каза "Някой е починал!" . Попитах го "Кой?" . "Съседката - баба Надка" . За още десет минути ревовете пред вратата не спираха ... Лежах още сънен и се замислих за тази жена и като цяло за много неща ... Тя бе пенсиониран съдебен заседател , винаги съм се чудил как може такава професия да съществува . Мисля че преди е била счетоводител или някакъв вид чиновник - не съм сигурен . Допреди 2 години ходеше до съда , но престана . Дали защото беше болна от бавно прогресиращ паркинсон , или заради нещо друго , не знам . Отишла в болницата да и оперират крака , семейството и вече мислело как ще я посрещне , купили и патерици , а тя починала от инсулт през ноща . "Видя ни след операцията и се зарадва" - това бяха думите на дъщеря й която звънна сутринта . А през ноща починала ... щастлива.Имаше много странно семейно положение - съпруга и май я беше напуснал , дъщеря и вече възрастна живееше другаде , докато нейния син , внука на баба Надка живееше при нея , кой знае защо . Когато се родих в блока ни имаше три баби на име Надежда - баба ми , починалата , и друга от долния етаж , която почина преди време докато работила в градината на вилата си ( сина и само това чакаше и започна едни ремонти и дандания до небето ) . Представих си ги как са се събирали - 3-те семейства . И на трите съпрузите един по един са си отишли , а сега и те . И днес само баба ми е жива ...
Преди 15 минути докато се прибирах видях внука и . Лепеше некролога . Едвам отроних едно здрасти , не бях способен да изкажа съболезнования . Звъннах и започнах да чакам някой да отвори ... Това чакане продължи най-много половин минута , а на мен ми се стори като половин час . Аз безмълвен гледах надолу , а той отлепяше тиксо от ролката ...

Не обичам да говоря за тези работи защото не мога. Имам една подобна случка, за която ще разкажа с натежели очи. Беше осми март 2004. Последния час имахме рисуване. Беше навън... Бях от малкото хора който нарисуваха нещо за краткото време, другите прсото си говореха и се забавляваха. Илийчо(не го наричат така с пренебрежение, всъщност има доста приятели, приятна вънщност и дорбо име сред момичетата, и не е чалггар, един клас сме вече 10-та година...) също си говореше, забавляваше се доколкото може да се забавлява човек в час по рисуване. Не помня с какви точно думи оспори качеството на скицта ми тогава...знам само че се засмях. Следващото нещо което помна беше отиването на училище. Питаха ме найстина ли незнам. След няколко мига очуденото ми и засмяно лице посърна. Баща му беше починал. Бях виждал баща му, едър симпатичн мъж на около 35 години. Получил внезапна сърдечна криза. Едно момче беше разбрало вяера, сънувал че е говорил с Илия сънувал е как плачат заедно. Момичетата също плачеха. Йордан, съседът и пръв приятел на Илия беше също посърнал, както и аз. Момчетата сдържахме сълзите си... в третия час който губихме Йордан излезе с още две момичета. Не помня кое беше едното, другото се казва Вероника... Като се прибра очите и на тримата бяха зачервени, по бузите се стичаха дребни неизбърсани капчици.
На другия ден беше погребението. Около тридесет коли бяха се струпали пред двора на покойника. Явно е имал много приятели. Жените отвътре се държаха много мъжки. Странно как ли сдържаха сълзите си. Когато обаче излязоха навън разкривените им лица показаха безграничната болка. Бузите на Илийчо бяха сухи, лицето безчувствено. Целия клас се бяхме събрали и бяхме отишли да го подкрепим. Хората започнаха да го прегръщат...аз само го потупах по рамото. не знамх как да се държа тогава. Може би не усети ръката ми през дебелото яке. Няма значение, не това беше важно. Никак не беше важо това. Две от най-красивите момичета в класа го взеха в продължителна прегрътка. Никой от тримата не щадеше сълзи. Илия дори събра сили да се усмихне. Още му викаме Илийчо, но може би от този ден трябваше да му акзваме-Илия, беше много силен. Малко хора биха показали толкова здрава психика. Следващата седмица не го видях. Когао отново доиде на училище беше съвсем нормален. Усмивките бяха поуредели а и може би отношението беше по-различно. С времето спомена избеляваше. Всекидневните отношения бързо изместваха черния спомен. Днес малко хора си спомнят за онзи ден. Илия е същия дбър и весел приятел.
Но болката винаги ще стой в тази къща, както никролога още виси от входнаа врата. Бях с него и още съм...