*Leila* написа:
.....ще има ли и други въпроси?
Не,тове беше единствения
Обаче преди малко получих това:
На четиринадесети януари 1922 година, връщайки се от тъкачната фабрика "Тарбух и Льовентал", Ема Цунц намери в дъното на коридора едно писмо с бразилски щемпел, в което й съобщаваха, че баща й е починал. Отначало се зарадва на плика и марката; после я разтревожи непознатият почерк. Девет или десет набързо надраскани редове запълваха почти целия лист. Ема прочете, че господин Майер е взел по погрешка голяма доза веронал и е починал на трети този месец в една болница в Баже. Под това съобщение подписът на някакъв човек, живял с баща й в един пансион, някой си Файн или Фейн от Риу Гранди, който навярно не знаеше, че пише на дъщерята на починалия. Ема изпусна листа. Първо усети, че й се гади и краката й се подкосяват; после изпита смътна вина, чувство на нереалност, студ, страх; после й се прииска да е настъпил вече следващият ден. Веднага разбра колко безсмислено е това желание, защото смъртта на баща й беше единственото нещо, станало на този свят, и щеше да се повтаря до безконечност. Вдигна писмото и се прибра в стаята си. Предпазливо го скри в едно чекмедже, сякаш вече знаеше какво ще се случи. Може би вече беше прозряла всичко; вече бе онази, която щеше да бъде.
В сгъстяващия се мрак Ема оплакваше до края на деня самоубийството на Мануел Майер, който в щастливите минали дни беше Емануел Цунц. Спомни си летуванията в чифлика край Гуалегуай, спомни си (помъчи се да си спомни) своята майка, спомни си къщичката в Ланус, която бе продадена на търг, спомни си прозореца с жълтите ромбове, спомни си затворническата кола, позора, спомни си анонимните писма със съобщението за "злоупотребата на касиера", спомни си (всъщност това изобщо не беше забравяла) как последната нощ баща й се бе заклел пред нея, че парите е откраднал Льовентал. Льовентал, Аарон Льовентал, тогава управител на фабриката, а сега един от собствениците й. Ема пазаше от 1916 година тази тайна. На никого не беше я разкрила, дори на най-добрата си приятелка - Елза Урщайн. Може би не искаше да среща оскърбително недоверие; може би смяташе, че тази тайна е една връзка между нея и баща й. Льовентал не знаеше, че тя знае; тази незначителна подробност вдъхваше на Ема Цунц усещане за превъзходство. Тя не спа през цялата нощ и когато зората освети правоъгълника на прозореца, планът й беше вече готов. Постара се този ден, който й се стори безкраен, да бъде като всички други. Във фабриката се говореше за стачка; Ема се обяви както винаги против всякакъв произвол. В шест часа, когато работният ден приключи, тя отиде с Елза да се запишат в един женски клуб с гимнастически салон и басейн. Трябваше да повтаря буква по буква името и презимето си; трябваше да се усмихва на плоските шеги, докато свърши процедурата. Заедно с Елза и най-малката от сестрите Кронфус обсъдиха кой филм ще гледат в неделя следобед. После заговориха за обожатели и никак не беше чудно, че Ема мълчи. През април тя навършваше деветнадесет години, но мъжете й внушаваха още почти патологичен страх... Вкъщи Ема свари супа от тапионка и зеленчуци, вечеря рано, легна си и се постара да заспи. Така, напрегнат и привичен, мина този петък, петнадесети - последният ден.
В събота се събуди от нетърпение. Не от безпокойство, а от нетърпение и от странно чувство на облекчение при мисълта, че най-сетне денят е настъпил. Вече нямаше да мисли и измисля; след няколко часа щеше просто да действа. Прочете в "Пенса", че "Нордстьорнан" от Малмьо ще отплува тази вечер от трети кей; позвъни на Льовентал, загатна, че иска да му съобщи насаме нещо за стачката, и обеща да се отбие в кабинета му привечер. Гласът й трепереше: това бе естествено за една доносница. Нищо по-забележително не се случи тази сутрин. Ема работи до дванадесет и заедно с Елза и Перла Кронфус уточниха всички подробности около неделния излет. След обяд полегна и, затворила очи, прехвърли наум своя план. Помисли си, че краят няма да е толкова мъчителен, колкото началото, и без съмнение ще й позволи да изпита сладостта на победата и възмездието. Изведнъж скочи разтревожена и изтича до скрина. Отвори чекмеджето; под снимката на Милтън Силс - там, където го беше сложила онзи ден, стоеше писмото на Фейн. Никой не можеше да го е видял; прочете началото и скъса листа. Би било трудно и може би неоснователно да се опишат що-годе реалистично събитията от този следобед. Отличителен белег на кошмарното е нереалността и това привидно смекчава ужаса, но го прави всъщност още по-силен. Как да изобразим правдоподобно едан постъпка, в чиято реалност почти не вярваше онази, която я извърши; как да възстановим мигновения хаос, който днес паметта на Ема Цунц отхвърля, без да проумее? Ема живееше в Алмагро на улица "Линие"; очевидно този следобед е отишла на пристанището. На гнусния Пасео де Хулио може би се е видяла умножена в огледала, залята от светлини и разголена от жадни очи, но по-логично е да предположим, че отначало е бродила незабелязана от никого сред безучастната тълпа...
Ема влезе в два-три бара; известно време наблюдава поведението и игрите на ония жени. Накрая попадна на двама моряци от "Нордстьорнан". Единият беше съвсем млад и тя се уплаши да не я разнежи; избра другия, малко по-нисък от нея и вулгарен, за да не изпита нищо друго освен ужас. Мъжът я заведе до една врата, влязоха в тъмен вход, изкачиха се по виеща се стълба, минаха през някакво преддверие (където имаше прозорец със същите ромбове, както в къщичката в Ланус), прекосиха някакъв коридор и накрая стигнаха до една врата, която се затвори зад тях. Съдбоносните неща стават извън времето - било защото в тях непосредственото минало е като отсечено от бъдещето, било защото изглеждат съставени от несвързани мигове.
В това време извън времето, в този застинал хаос от ужасни откъслечни усещания помисли ли Ема Цунц поне веднъж за мъртвия, комуто принасяше тази жертва? Аз смятам, че е помислила веднъж и в този миг отчаяният й план без малко е щял да рухне. Помисли си (не можеше да не си помисли), че баща й е постъпил с майка й така чудовищно, както сега постъпват с нея. Помисли си го с леко недоумение и веднага изпадна в спасителна несвяст. Мъжът, швед или фин, не говореше испански; той бе за Ема само оръдие, както и тя за него, но тя му послужи за удоволствие, а той - за едно възмездие.
Когато остана сама, Ема постоя малко със затворени очи. На нощната масичка лежаха парите, оставени от мъжа; Ема се изправи и ги скъса, както преди бе скъсала писмото. Да късаш пари, е кощунство, както да хвърляш хляб; Ема веднага се разкая за постъпката си. Проява на гордост, и то в такъв ден... Страхът отстъпи пред телесната болка, пред погнусата. Ема беше скована от погнуса и болка, но бавно стана и започна да се облича. В стаята бяха изчезнали живите багри; вечерните сенки се сгъстяваха. Ема успя да излезе незабелязана от никого; на ъгъла се качи на един автобус, който отиваше към западното предградие. Избра - както беше намислила - най-предното място, за да не виждат лицето й. Пошлата улична суетня й вдъхна може би одобрителната мисъл, че случилото се не бе променило нищо наоколо. Пътува дълго през мрачни западащи квартали, които забравяше веднага щом изчезваха от погледа, и накрая слезе на една спирка във Варнес. Колкото и да е парадоксално, умората й се превръщаше в сила, защото я застрашаваше да мисли за подробностите на опасното начинание, а не за целта и последствията. Аарон Льовентал минаваше пред хората за сериозен човек; пред малкото си близки - за скъперник. Живееше сам в помещенията над фабриката. Откакто се бе установил в това запуснато предградие, той се страхуваше от крадци; в двора на фабриката имаше голямо куче, а в чекмеджето на бюрото му - това знаеха всички револвер. Предната година беше оплакал достойно внезапната смърт на жена си - по баща Гаус, която му бе донесла добра зестра! - но истинската му страст бяха парите. С дълбоко смущение съзнаваше, че по-способен е да ги пести, отколкото да ги печели. Беше много религиозен; смяташе, че с Бога има тайна уговорка, която го освобождава от задължението да върши добрини в замяна на благочестиви молитви. Снажен, плешив, облечен в траур, с тъмно пенсне и рижа брада, той чакаше прав до прозореца поверителното съобщение на работничката Цунц. Видя как бутна решетъчната врата (която той нарочно бе оставил открехната) и влезе в тъмния двор. Видя я как заобиколи, когато вързаното на верига куче започна да лае. Устните на Ема Цунц трескаво се движеха, сякаш шепнеха молитва; с мъка повтяраха присъдата, която господин Льовентал трябваше да чуе, преди да умре.
Нещата не протекоха така, както Ема Цунц предвиждаше. Още от предното утро тя неведнъж си бе представяла как насочва уверено револвера, как принуждава подлеца да признае подлото си престъпление и излага пред него дръзката хитрост, която ще позволи на Божието Възмездие да възтържествува над човешкото. (Не от страх, а защото беше оръдие на Възмездието, тя не искаше да бъде наказана.) И накрая един-единствен куршум право в гърдите щеше да реши съдбата на Льовентал. Но нещата не протекоха точно така.
Застанала пред Аарон Льовентал, Ема разбра, че първо трябва да отмъсти за унижението, което бе понесла заради баща си, а после за самия него. Не можеше да не убие Льовентал след това старателно подготвено безчестие. Не можеше и да губи време за театрални пози. Седна плахо, извини се пред Льовентал, позова се (като същинска доносница) на дълга на честта, спомена няколко имена, намекна за други и млъкна, сякаш обзета от страх. Льовентал бе принуден да иде за чаша вода. Когато той, невярващ на такива превземки, но готов да прояви снизхождение, се върна от трапезарията, Ема вече бе извадила от чекмеджето големия револвер. Натисна спусъка два пъти. Едрото тяло се строполи на земята, сякаш звукът от изстрелите и димът го бяха покосили, чашата с вода се счупи, лицето я гледаше с изненада и ярост, устата ругаеше на испански и на идиш. Хулите не секваха. Наложи се Ема да стреля още веднъж. На двора вързаното куче залая и изведнъж от псуващите устни бликна кръв и изцапа брадата и дрехите. Ема започна своята обвинителна реч ("Аз отмъстих за баща си и не ще могат да ме накажат..."), но не стигна до края, защото господин Льовентал беше вече мъртъв. Тя така и не узна дали е разбрал нещо. Пронизителният лай й напомни, че още не е време за почивка. Разтури дивана, разкопча сакото на мъртвия, свали опръсканото с кръв пенсне и го сложи върху картотеката. След това вдигна слушалката и изрече онова, което впоследствие щеше толкова пъти да повтаря със същите ли с по-други думи: "Случи се нещо невероятно... Господин Льовентал ме повика във връзка със стачката... Изнасили ме и аз го застрелях..."
Историята действително беше невероятна, но всички повярваха, защото в същината си беше вярна. Истинско беше вълнението на Ема Цунц, истинско беше нейното целомъдрие, истинска беше омразата й. Истински беше и позорът, който бе понесла; не отговаряха на истината само обстоятелствата, часът и едно или две имена.
Обещах да го пусна,и ето-пуснах го