|
Заглавие: Апартаментът Публикувано на: 03 Авг 2004 10:46
Винаги ли трябва да е толкова тъмно тук. Човек като нищо може да си изкълчи кракът. Най-после напипах ключа на лампата и светлината стресната заля апартамента, карайки ме да примижа. Затръшнах вратата и изхлузих обувките си. Въздъхнах и окачих якето си на закачалката. Хванах торбата с внимателно подбраните ми покупки и се насочих към кухнята. Тя също се бе увила в сенки скрита в мрака, но аз сложих край на тази екставагантност като цъкнах лампата и за да бъда още по-гадна отворих хладилника и допълнително я осветих с неговата хладна светлина. Както винаги той наблягаше на аскетичността и днес можеше да ми предложи само опаковка наденички, криещи се зад етикет обявяващ ги за наистина сочни, кутия мляко, някакво сирене съмняващо се в собствената си годност и една кутийка портокалов сок. Реших, че малко разнообразие няма да му дойде зле, затова добавих и новите покупки включващи две пържоли, една зелена салата, малко бекон, един картон яйца и наи-важното, голяма кутия ванилов сладолед. Затворих вратата на хладилника и отидох до мивката. Измих ръцете си и точно тогава ми се стори, че чух някакъв шум зад мен.Обърнах се и естествено нямаше нищо. Нямаше някой откачен психопат размахал остър касапски нож и проявяващ нездрав интерес към вътрешностите ми . Само въздух. Но все пак едно малко червейче заби малките си зъбки в стомаха ми. Тръснах глава надявайки се да се оттърся от малоумието , което ме бе нападнало, пак отворих хладилника, взех кутията със сладолед и отидох в хола.
Разплух се на удобното ми диванче, което си бях купила от една разпродажба, отворих кутията със сладолед и пуснах телевизора.Тъпото шоу на тъпата Опра. Грозна майка прегръщаше още по грозната си дъщеря и й прощаваше, че се е пуснала на футболния отбор в нейната гимназия. И всичко това гарнирано с реки от сълзи. На бас, че Опра се е подмокрила от кеф при мисълта за рейтинга си в този момент.Ухото ми долови нещо като шепот откъм кухнята. Извърнах глава в тази посока, но поне от моята гледна точка там нямаше нищо.Само кухнята. Все пак изглеждаше леко плашеща. Глупости! Преместих погледа си отново на телевизора и смених канала. Даваха филм на ужасите и поредното бутафорно чудовище изкормваше поредната тъпачк че може да се с чеуxафо ¤а рудонима в нещо повече от порнофилми. Забих пръст в сладоледа и го облизах. Филма наистина бе много тъп, но по другите канали нямаше да е по-различно затова го оставих. Загребах още сладолед и тогава някакъв леден полъх докосна вратът ми. Сякаш някой бе издишал до мен. Потърках се там, където го бях усетила и се обърнах. Само апартамента, който сякаш ме гледаше мълчаливо и очакваше реакцията ми. Живеех в този апартамент от две седмици заради сравнително малкия наем, въпреки слуховете, че предишните наематели били изчезвали един след друг. Според мен това бяха евтини трикове за да привлекат хората. Предишните наематели просто си бяха намерили нещо по-добро или не са искали да платят наема и са се изнизали.
Да живееш сама не си е работа особенно с толкова психопати наоколо. Пък и ако остане твърде дълго сам, човек започва да си говори, за да запълни тишината около себе си. А веднъж почнеш ли да си говориш сам няма спиране, докато не стигнеш до стаята с тапицираните стени.Наистина не си е работа да живееш сама. Трябва да си взема котка. Или куче. Голямо и зло куче. Или голяма и бясна котка. Най-добре и двете.
Отново се загледах във филма. Поредната тинейджърка умираше напълно нереалистично. Май съм твърде критична. Натура, какво да се прави. Този път вече не ми се стори. Наистина чух тракане в кухнята. Станах, отидох там и отново ме посрещна тишината. Тогава отново го чух. Някакво клокочене идващо от канала на мивката. Приближих се и се наведох, за да видя по-добре. Сякаш самият канал си прочистваше гърлото. Наведох се още защото ми се стори, че виждам нещо да се движи в канала. Това нещо изригна от канала и ме блъсна в лицето. Беше някаква червена течност, която ме заслепи. Дръпнах се назад стресната и ужасена, защото течността беше влязла в очите ми и за момент сякаш гледах през плътна, червена завеса. Изтрих очите си с ръка и примижах, за да мога да видя какво става. Гледката, която се разкри пред мен просто не се връзваше с нито една от представите ми за нещо нормално. От канала на мивката извираше някаква червена течност, която пълнеше коритото й и дори започна да прелива. Невероятната истина проряза ужасеното ми съзнание като нож. Кръв. Това беше кръв. Погледнах се и изпищях, цялата бях в кръв. Косата ми, лицето ми, ръцете, дрехите, всичко бе в кръв. Кръвта преля от коритото на мивката и се стече по пода. Отдръпнах се ужасена от разливащото се петно и изтичах в хола оставяйки кървави следи по пода. Трябваше да се махна от това ужасно място. Хукнах към входната врата и към свободата, но там ме чакаше изненада. Вратата не се отваряше. Голяма патка съм понякога, нали я бях заключила. Завъртях ключа и махнах препазната верига и натиснах бравата с облекчение. Вратата не помръдна.
Изхълцах изненадано и дръпнах пак. Нищо, дори не помръдваше. Хванах бравата с две ръце и задърпах по-силно. Врата си оставаше затворена и безразлична към усилията ми. Побеснях, заблъсках проклетницата с юмруци и й закрещях да се отвори, но кучката продължаваше да не ми обръща внимание. Отдръпнах се от вратата и се върнах в хола. Съзнанието ми още се опитваше да възприеме цялата ситуация, в която се намирах. Добре! Да видим фактите. Затворена съм в собствения си апартамент, от мивката ми извира кръв и според мен това е само началото на нещо необяснимо. Може би трябва да се обадя на Мълдър и Скъли. Да се обадя?!! Разбира се. Телефонът.Хукнах към него, грабнах слушалката и набрах 911. Чух как централата набира номера и благословения сигнал “Свободно”.Отсреща вдигнаха слушалката и аз изкрещях едва сдържйки облекчението си:
-Ало! Полиция?! Моля ви елате на “Паркууд лейн”913 апартамент 19А някой ме е заключил в апартамента ми и …-млъкнах, защото осъзнах, че не говоря с полицията. От отсрещната страна се чуваше съвсем друг глас. Заслушах се и изтръпнах. Някакво момиче плачеше, молейки някой за помощ. През сълзите и хълцанията дочух как тя казваше, че била затворена в апартамента си и имало кръв навсякъде. Кръвта ми бавно започна да изстива. Не можех да се откъсна от слушалката, само слушах докато грозните червеи на паниката плъзваха из съзнанието ми. Гласът на момичето бе заменен от истеричния глас на някакъв младеж, който крещеше, че не може да излезе от проклетия апартамент и че някакви трупове го преследвали. Нов глас, ново кресчендо на ужаса, нови молби някой да помогне, никой не се отзовава. Някакъв шум зад мен ме накара да изпусна слушалката. Обърнах се бавно и не можах да сподавя писъкът си. Пред мен стоеше труп. Някога може да е бил младо и дори привлекателно момиче, но в момента беше труп. Целият посинял и започнал да се разлага на места.Отдръпнах се назад й всъщност паднах като докато го правех успях да се ударя в стойката на телефона и да я съборя.опрях гърбът си в стената и я погледнах неспособна да издам какъвто и да е било звук. Лицето и бе деформирано сякаш някой я бе ударил с бейзболна бухалка отляво. Лявото й око бе прободено от натрошени лицеви кости, а дясното макар и здраво бе кървясало и гледаше направо в мен. Устните й започнаха да се движат и думите й бавно започнаха да проникват през пелената на ужас обвила съзнанието ми.
-Няма смисъл да се опитваш да бягаш-изхриптя трупът през раздраното си гърло.-не можеш. Той няма да те пусне. Щом веднъж прекрачиш прага, ти му принадлежиш. Примири се.
Добре! Поне не се опита да ме убие, затова се насилих да отворя уста и да говоря с нея или каквото там беше.
-Кой?!За кого говориш? Кой е той?- то или тя ме погледна със страх, вдигна ръка, направи широк кръг и каза-Апартаментът.Вече е късно да се опитваш да се съпротивляваш, скоро ще станеш една от нас. Той ни държи тук, за да го обитаваме завинаги. Храни се с нашата енергия.
-Но това е невъзможно. Това е само един апартамент. Той не е жив.
Трупът ме погледна с тъга, обърна се и тръгна към кухнята влачейки левия си крак и оставяйки следи от разложение след себе си. Аз се изправих и я последвах, но щом се озовах в кухнята тя беше изчезнала. Поне кръвта бе спряла да тече. Подът се бе превърнал в червено огледало и не можех да накарам краката си да стъпят на него. Цялото ми тяло се тресеше, а мозъкът ми бе като стафида. И тогава се появиха думите. Появяваха се върху кървавото огледало сътворени сякаш от невидим пръст. Гледах как самата кръв се отдръпваше по нечия воля и образуваше буквите. Тогава и самото послание стигна до ужасеният ми мозък.
“Ти си моя”.
Един стон на ужас сам реши да излезе от свитото ми гърло. В съзнанието ми се заниза огърлица от една и съща дума- “Не.Не.Не.Не.Не.Не.Не.Не…” Нов ред.
“Огледай се”
С мъка отлепих поглед от думата и го направих. Това беше най-голямата грешка в живота ми. Плът. Всичко бе в плът. И кръв. Много кръв. Стените на апартамента бяха направени от плът. Жива и пулсираща от кръвта течаща в нея. Усещах под краката си топлината й, пулсиращата й жизненост. И тази плът бе навсякъде, лъскава и червена от кръвта в нея и по нея. Тогава погледа ми спря на нещата, които стояха в хола и ме гледаха. Някога може да са били хора, но сега вече бяха само гротескни скици надраскани от побъркания мозък на дяволски художник. Е сега поне знаех къде са отишли предишните наематели. Това ме очакваше и мен, безкрайно съществуване в един прокълнат апартамент наред с други ходещи трупове. Съществата започнаха да пристъпват към мен.
Най-отпред вървеше труп на младеж, в чийто корем зееше огромна дупка, а в ръката си стискаше моя кухненски нож. Отказах се да питам как се е озовал там. Съзнавах, ще умра, съзнавах, че ще остана може би завинаги тук, но нямаше да му направя удоволствието да крещя макар и това да беше най-голямото ми желание в момента. Да крещя така, че целия свят да ме чуе. Някъде дълбоко в съзнанието ми една малка искрица продължаваше да се надява, че някой ще влезе в този момент и ще ме спаси от този кошмар. Лично я угасих и усмихвайки се казах на трупът застанал пред мен.
-Надявам се че знаете интересни игри, защото явно ще прекарваме доста време заедно.
Трупът вдигна ръката си и аз затворих очи.
|
