Супер беше!!!!!

Хъх,сещам се къде са "изчезнали"

Вече мисля, че следващите няколко части съм ги замислил много добре, като идея, но ще има някои дребни детайли, които ще са свързани донякъде с вселената на Диабло, но те ще са съвсем малко! :] Но вие ще видите сами... Но друг е въпросът кога ще видите...


П.С. Не разбирам защо никой не постка тук, никой ли не го интересува (с изключение на двама човека) разказа, никой ли не си е направил грижата (каква грижа - удоволствието! ) да прочете разказчето, не е толкова дълго все пак...

Мат, забелязъл съм и аз, че май иикой не проявява интерес към нещо ненаписано от др. Джекил или Вайолетчето... Наистина жалко...

Ликувай народе! Новата част е готова! Е, има и няколко елементчета от Уор-а, но не са много, повярвайте ми!


***
|…Заар Д'Драй - Некроманта…|


Шума от стъпките му глухо заглъхваше в дълбоките дебри на сенчестата гора. Той се движеше като сянка в самата нощ, а в същото време всички твари и животни гледаха да избягват тази "сянка". От нея бликаше енергията на смъртта. Самата "сянка" се занимаваше с това изкуство, с дълбоките тайни на смъртта и нейните особенности. Заар Д'Драй бе Некромант, последовател на прословутия орден на Ратма, пазител на баланса и сравнително мрачна натура. Преди няколко години той бе усетил нахлуването на демонични сили и енергии в този свят, но тогава това не го вълнуваше особенно, а и си имаше други задачи. Преди време беше направил няколко проучвания и вече знаеше горе долу местонахождението на тези сили. Той ги чувстваше все по-силно, а страховете му се засилваха с всеки изминал ден. Знаеше, че скоро ще настъпи моментът на истината, но този момент щеше да настъпи заедно и със злото, което все още се спотайваше някъде, а тогава вече шансовете да оцелее този свят се изпаряваха като капка вода насред пустоща. Затова бе необходимо да се действа сега, когато все още имаше шанс. Но Заар не забравяше древната мъдрост "Когато се появи някое зло на този свят, тогава се появява и силата, която може да го спре". Тя беше абсолютно вярна, но сега той нито знаеше какво е това "зло", нито беше открил тази "сила", която щеше да му се противопостави. Е, поне имаше известна представа къде се намираха злите сили, което до известна степен го обнадеждяваше. Столицата на Шен Раал, Рестсин, или поне така предполагаше некромантът. Някъде там сега се намираше същество, по-опасно и от първичните злини, а Заар дори не знаеше какво представлява то…

***
|…Хенри Риднек - царят…|


Кралят на обединениете кралства, човекът, който стоеше начело на съвете на маговете, този който беше успял да прогони най-страшните неприятели на Шен Раал и същевременно да привлече най-ценните съюзници сега седеше на великолепния си трон, с вградени сапфири, диаманти, рубини и други камъни и нервно барабанеше с пръсти. Очевидно очакваше нещо или по-скоро някой. Стените на тронната зала бяха обагрени в наситен, аленочервен цвят, като подпорните колони, които крепяха тавана бяха изградени от чисто злато. Портата беше изработена от бронз, като дръжките и бяха сътворени от твърдия като скала и същевременно много по-изящен, диаманд. От нея до трона на царя се стелеше финно изработен червен килим, като по краищата му се забелязваха изключително детаилни, златни и сребърни, преплитащи се един в друг орнаменти. От двете страни на този килим бяха поставени множество статуи, изобразяващи могъщи и величави, закачулени архангели, които подпираха у пода своите, сякаш пламтящи с ален пламък, мечове. Естественно освен стражите пред портата на тронната зала, множество капани и клопки, обвързани по магичен път, дебнеха неканените гости. В залата нямаше никой друг освен Хенри. Изражението му показваше нескритата му раздразненост и нетърпение. Очевидно очакваше някой, а този "някой" закъсняваше… Отвън се чу тропот на крака. Кралят леко повдигна главата си, като лицето му придоби малко по-обнадежден вид. След минута портата на тронната зала се разтвори бавно, с леко скърцане. В стаята влезе някакъв човек, очевидно от дворцовата охрана. Той коленичи и рече:
- Господарю, някакъв особняк твърди, че имал срещта с ваша милост. От горе до долу е облечен във някаква черна, като нощта роба. Чини ми се, че няма толкова добри намерения.
- Да, имаме среща. Не се безпокой. Въведете го и ни оставете насаме, не искам никой да ни притеснява.
- Вашите думи са заповед за мен! - стража излезе с тези думи, придружени от премерен поклон. След малко "особняка" влезе, следван плътно от двама пазача. Хенри махна на стражите и те затвориха високата порта.
- Време беше… - каза нервно Риднек, с укорителна нотка в гласа си.
- Ти не ще ми казваш кога е време, нима очакваш да се водя по твоите думи, та ти ли си този, който ще ми казва какво да правя, ще говори така на бога на демоните ?!? - тона на новодошлия беше твърд и суров, сякаш не знаеше, че пред него седи самия крал на Шен Раал.
- Не, господарю, разбира се, че не! Но просто исках да вметна… - кралят замлъкна. В гласа му се забелязваше страхопочитание и същевременно лека раздразненост. - но както и да е. Сега трябва да обсъдим нещо. Докъде стигна с подготовката?
- Ами, всъщност приготовленията са в крайната си фаза! След няколко дена ще започне същинската част! - внезапно той се огледа. Погледа му се спря върху статуите на архангелите. Той се изплю върху една от тях. - Това тук не ми харесва! Искам да го махнеш от тук… Да, тогава ще се разкрия пред този свят! Той ще ме помни вечно! - гласа на закачуления беше дрезгав и издаваше невероятна мощ. От далеч си личеше, че това не е прост човек. Дори не бе човек. Това беше той, покровителят на демоните, прочутият и велик с делата си и лукавостта, подлият и нечестив Саргерас. Да, това бе той, но сега се беше трансформирал в що-годе човешки вид, за да не се набива на очи, все пак не желаеше да се разчуе, че той заговорничеше с краля на ползващото се с уважение и респект кралство Шен Раал. Те продължиха да си говорят надълго и нашироко…

...

Този път беше по-дълго от обикновенно!

Мат,трябва да те похваля,че с всяка нова част става по-яко!

Благодаря за добрите думи! За жалост никой друг не си прави труда да чете моят разказ... (колкото и да се старая) Просто никой не го интересува, мисли че няма смисъл така да си "губи" времето... Това не ми помага "особенно"...

Споко пич и аз го следа разказа.Яко ме дръпна и сега по реда и чакам следващата част.

Мат, това наистина беше много добро! Малко се изгуби абсолютната оригиналност на прозиведението, но пък тази сюжетна нишка, която си подхванал не е никак лоша.
Хареса ми и как описваш. Не е много дълго, но същевременно подробно. Наистина с всяко следващо ставаш все по-добър! Пиши! Споко, има кой да ти чете нещата.

Ей 10х, и на двамата! Новата част мисля, че ще е готова най-късно до вторник, но ще видим!

@Рекс - смятам и занапред така да разказвам, но ти ще видиш!

@Phoenix - ако не се лъжа ти си от нетвлана? Май...

И пак 10х за подкрепата! Но вече е време да се залавям да пиша... (Споко Рекс, казвам го ей така, знам за музата... )

Tочно така ота там започнах да го следа.

Музата с сетни сили ме налетя, като мишка сирене и новата част се появи изпод перото ми!


|Дружината|



"Четрвърти ден вече търчим като някакви… някакви побъркани фанатици, а досега не сме видяли ни малко дивеч, само дъвчеме и преживяме ня'кви храсти и плодове, пфу, ни малко пенеста биричка, само лочаме от планинските вади и потоци, нито никаква битка, на това приключение ли му викат, поне орк да бяхме срещнали, да вляза във форма, да се поупражнявам върху тиквата му, тюх…" Така си мислеше Гром, докато бяха поспрели край един поток, да си отдъхнат и отпочинат.
- Ийл, кога всъщност ще стигнеме… И къде, в името на сребърната брада, отиваме?!? Нали щяхме да ходим уж до някакво кралство ли, какво ли, а досега ни битка сме срещнали, ни жива душа? - джуджето вече се обади гласно, а тона му подсказваше, че едва се сдържаше да не изпсува.
- Спокойно, Гром, вече те уверявам, че наистина сме на няколко мили от… "Бърлогата" ми, а след като се запасим с провизии от нея ще продължим към Столицата, а дордето я стигнем, смея да твърдя ще се натъкнем на множество боеве, че и когато я стигнем, имаш думата ми!
- Добре, добре… Та щом е така, хайде да тръгваме по-скоро, вече нямам търпение да развъртя тази прашлясала брадва, а в предната битка ти не остави никого за нас! - Ийл леко се осмихна и се извърна…



***
|Некроманта|

Утринните лъчи на туко що показалото се светило иззад масивния силует на Сивата планина огряха бледото и изпито лице на Заар, а клепките му мудно се разтвориха. Той протегна широко ръце, след което сънено разтърка очите си. След минута се надигна бавно и се огледа. Изпод съсухрената му длан, погледът му шареше насам-натам, като че искаше да обхване цялата планина, че и гората, която се ширеше пред него, която го обграждаше от всички страни. Но взорът му не бе насочен към гъстаците и възвишените дървета, нито към планинските урви и скалистите възвишения, а към града под скалния масив. Към столицата. Към неговата цел. В котловината, образувана от Сивата планина се простираше Шен Раал, дето се спотайваше мистичното зло, или поне така трябваше да бъде, според изчисленията на некроманта. Заар се огледа. До един разчленен дънер лежаха две торбички и една пътна чанта. Вещите на Заар. Той се пресегна да ги вземе. Торбичките с неизвестно съдържание закачи на колана си, а чантата преметна през рамо. Той закрачи по тревите и клонките с умерено темпо.

…

Некроманта се намираше пред величавите и устойчиви крепостни стени на столицата. Леко встрани от него се извисяваше каменната порта на града. Върху й имаше място за няколко съгледвачи, а от двете й страни се крепяха бойници, като в момента върху единя се подпираше някакъв пазач, а арбалета си бе подпрял на стената, а другия бойник пустееше. Но на Заар не му се искаше да разкрият личността му. Той извади камата от пояса си, обрисува във въздуха невидим кръг, след което напевно зашепна неразбираеми слова. Той не беше много сигурен дали заклинанието ще проработи, защото досега го беше правил само един път, а и то изискваше много умения и прецизност, а ако некромантът сполучеше, заклинанието щеше да изцеди всичките му сили. Той продължи да реди слова минута, след което внезапно спря и проряза китката си с камата. След това остави да паднат три капки кръв върху песачливата почва и заби камата под въображаемият кръг, като се отдръпна на няколко метра. Притвори очи и пак зашепна нещо. Камата започна леко да се клати, като постепенно това действие се засилваше, като заедно с него се засилваше и гласа на некроманта. Той все по-силно и гръмко продължаваше да нарежда словата, а камата все по-силно се тресеше и забиваше в чакълестата земя. Изведнъж Заар внезапно спря, а камата излетя нагоре, като остана да виси посредата на енергийния кръг…

Браво!
Ей,нямам търпение за продължението!
Кефи ме тоя некромант!Абе те всичките си ме кефят!

Ей хора, аз много се забавих май, но не съм забравил за това произведенийце. Новата част е почти написана, само трябва да довърша и да редактирам, така че я очаквайте най-късно утре, а може би и днес вечерта!

"Aми аре де!" - казало прасето Порки...

Ех, утре съм на моренце!

Да ви кажа честно, хич не ми се пишеше, ма все пак... Та ето го:




|Саргерас, покровителят на злото|

"Стар глупак. Предполага, че ме е измамил, мен породителя на лъжите… Глупак, но глупак с власт, определено ще ми послужи! Скоро… Съвсем скоро всичко ще е нагласено, а когато това се случи всеки и всичко, живо и мъртво, мъдро и малоумно ще изговаря с боязън името ми и ще трепери под сянката ми…". Така възнамеряваше Саргерас, като двореца оставаше зад гърба му. На лика му не се разчиташе нищо, то бе твърдо като скала и не издаваше какво чувства или мисли, но то бе една маска, обвивка на истинската му личност. След като напусна крепостта той подсили ход, но същевременно гледаше да не се набива на очи. Градът сега се пробуждаше и постепенно хората по павираните улиците се множаха - кой се запътил към дюкяна си, кой по работа из града и скоро столицата заприлича на кошер, гъмжащ и преливащ от пчели, бързащи по свои задачи. Веч' се чуваше глъч от всякъде, някои се препираха посред прииждащата лавина от хора, други се блъскаха и се опитваха да си пропавят път, сякаш ги чакат много важни дела за вършене. Това оказваше помощ донякъде на демона да остане прикрит и незабелязан, но погледнато от друга страна вероятността да го усетят също нарастваше. Скоро измежду лабиринта от улички и пътища не се задържа нито една безлюдна и опразнена, хановете и таверните вече се пълнеха и от тях се чуваше приглушено музика и веселба, а по сергийките и дюкяните вече се срещаха всвъзможни стоки и дрънкулки. Но изведнъж се случи нещо… Нещо непредвидено и ненадейно… Саргерас усети нещо, нещо, което също го бе усетило… Това бе някаква сила, сила, от която лъхаше на смърт, сила, която искаше да го открие, точно него, не друг, а него. Очите му зашариха лудо по множеството от народ. Никой не го поглеждаше, всеки си търчеше забързан по пътя без да се озърта, гледайки в земята. Освен един поглед, поглед, който се беше впил в него. Саргерас го долови, това бе мъж, повит в черен като здрача плащ, а чертите му бяха обтегнати и бледи. Лика също блед, като самата смърт и изпит, досущ като мъртвец. А очите му… Ако не бе надвиснало това знойно слънце, Саргерас щеше да реши, че са празни кухини. Дори и сега те бяха мрачни сенки, сякаш бездънни ями, които бяха впили зениците си в него. Внезапно този необясним и непознат човек се скри от погледа на демона, потъна в пороя от хора. Саргерас пак зашари бясно с очи, той разбираше, че този странник вече знае за самоличността му, и не биваше да го пусне да се измъкне. Но наред с цялата тази навалица не можеше дори да диша леко, пък камо ли да открие някой насред цялото това море от граждани и чужденци. Той съжали, че сега бе в този омърсен човешки лик, сега този незнаен човек знаеше за него, а това вещаеше само лошо. Но повелителя на демоните не стоя дълго загледан в тълпата, все пак не желаеше да рискува още някой да го зърне…


***
|Некроманта|

На тясната и прашясала уличка нямаше нищо, нищо необичайно. Нищо забележимо… Само един котарак, черен, се изтягаше и леко помъркваше. Внезапно козината му настръхна като попарена, а той изприпка мигновенно зад ъгъла, като не се вестна повече. А на самата улица се случи нещо ненадейно и твърде необичайно, което не бе присъщо за тази тиха и привидно спокойна уличка. Атмосферата се сгъстяваше, сгъстяваше… Въздуха ставаше все по-мътен и по-тежък. На паважа проличаха очертанията на сянка, но нямаше никаква реална причина за нейната поява… Все още… Постепенно във въздуха изникна сякаш разредено, течно тяло тяло. Но тяло. Постепенно то придоби хуманоидни черти и се втвърдяваше повече и повече… Заар поизтупа разсеяно плаща си, сякаш имаше нещо върху него. Огледа се и усмивка се разля по лика му. "Добре свършена работа", помисли си със задоволство той. Но сега се чувстваше празен, изтощен, трябваше да отпочине. Той се просна, като вейка, оставена на порива на вятъра, на калдаръмената уличка и се облегна облекчено на стената. Леко притвори клепки, но в същото време остана бдителен, а сетивата му бяха изострени, за да може да реагира и при най-малкия признак на опасност, както oбикновено. След около десетина минути вече беше на крака. Навлезе в главната улица. "Сега от къде да започна? При цялата тази тълпа ще е малко трудничко… И всичките тези улици, разклонения…" . Но некроманта се отказа от плана да следва каквато и да е последователност и координация на действията си, защото в цялата тази глъч и блъсканица, нямаше голям изглед за успех. "Поне да знаеше какво търси…". Но все пак може би щеше да го усети, каквото и да беше… Дори и сега можеше да определи, че е някъде тук, но къде и какво точно бяха съвсем различни въпроси… Заар се остави на течението на тълпата, като очите му преброждаха гората от хора и се спираха на по-странните… Но никой не се оказваше търсеният. "Но дали изобщо е в човешка форма?" Този въпрос притесняваше ловеца на смъртта все повече и повече. Вече се опасяваше, че търсенето му няма да се овенчаеше с успех. Но тогава той разбра… Той усети тази тъмна сила, която блуждаеше някъде из хорската гмеж, някъде съвсем наблизо. Сякаш пронизваше мозъка му. И той го видя… Човек, човек, носещ черна мантия покрила тялото му от глава до пети, като лицето оставаше в сянка, закачулено от тъмната като бездънна яма роба. Но Заар се досети, че щом той е успял да усети закачуления, и последния е успял да засече неговото енергийно поле. И видя как очите му препускат през тълпата бясно, сякаш се опасяваше от някой, но след миг те се заковаха върху некроманта… Той вече знаеше, че не може да остане тук, приклекна бързо и се прикри в масата от хора. След няколко минути той се огледа. Беше на съвсем различно място, а тъмния не беше тук. Той с облекчение изтри побилата го пот от лицето си, и закрачи, с бавни стъпки. Смяташе да отседне в нечий хан, а пък после… После не знаеше. "Каквото е рекла съдбата, това ще стане…" Но поне вече знаеше кой е причинителят на тревогите му, и бе сигурен, че не е човек…

Mat, поздравления! Личи си, че с всяко следващо писание ставаш все по-добър и по-добър! Продължавай само така!
Единствената ми забележка в случая е, че е малко глупаво да описваш едно и също нещо през очите на двамата герои. Ако става нещо наистина различно и важно може би, но в случая четем "нещо, което вече сме чели" и втората част е скучна и само поражда раздразнение след добрата първа.

А така,Мат
Само давай по-бързо следващата част!

П.П.Рекс,според мен добре стана с различните кадри на една и съща сцена

бравос мат потрудил си се но за тая последна серия дето не си я издал от 3юли ми доказа 4е си мързел.... айде 4акам продължение публиката е нетърпелива....