Една част родена от пълна безидеиност и натиск от страна на времето:

Драг’та стремглаво летеше към целта, а именно Върховния лес. Докато той пореше въздуха Разгадор продължаваше да се чуди, защо точно там.
Но разума му отстъпи пред желанието за въздигане на народа на личовете.
- Да. Усещам го! Твърде дълго се крихме в сенките. Време е да се надигнем! Няма да стоим безучастни докато се лее кръвта на съществата от долната земя. Усещам.......славата! Чувството от победата! След тези дълги векове на мълчание, пак ще се въздигнем! Пак ще сеем страх и ужас у враговете си!
Тези мисли неимоверно дигнаха морала му. Той направи блажена усмивка предчувствайки победата! Най-после личовете щяха да покажат на заобикалящия ги свят дълго таената си мощ.
Поредната вълна от блажени мисли за почти изгубеното в годините чувство за война заля младия крал. Той дръпна юздите на верния си дракон с всичка сила. Драг’та познаваше отлично господаря си. С годините те бяха изградили голямо приятелство и разбиране. Дракона улови чувството превъзхождащо здравия разум у господаря си и изпадна в същата еуфория. Очите на Драг’та съзряха Върховния лес. Това го накара да прибере криле и да се стрелне като стрела надолу.
След няколко минути Драг’та се приземи, отнасяйки няколко дървета със себе си.
Драцениус още замаян изрече:
- Ефектно кацане.
Малко преди отговора на Разгадор се чу крясък:
- Бързо! Надуй рога!
Бяха усетени от близката елфска наблюдателница.
Последва бърза реакция от страна на Кродин. Той направи огнена топка която подпали дървената сграда. Единият елф пламна като факла, а другият очевидно по-бързия скочи през кулата хванал сигналния рог. Той се зашемети от падането. Отне му малко време за да се свести, през което Драг’та по заповед на господаря си летеше към него. Елфа вдигна рога и понечи да сигнализира за опасност, но.......вече беше късно. Огромното туловище на немъртвия дракон се стовари върху него, при което се чу слаб звук на трошене на кости. Кръвта на наблюдателя оплиска всичко наоколо. Драг’та залъга глада си с останките от елфа.
-Беше на косъм- чу се някакъв глас.
В момента в който всички учудено се заоглеждаха наоколо се чу звук от падане на дърво. Всички погледнаха в тази посока, от която се появи демона.
- Тагник’зур? Вие ли сте?- промълви Разгадор изправен пред моща на гигантското създание.
- Нека пристъпим направо към важната част -настоя демона- Както предполагам знаеш. Това за тежки години за народа ни. Трябваше ни съюзник за великата война и тогава си спомнихме за някогашното величие на расата ви с единствената надежда то да не се е изгубило във времето. В този момент Тагник’зур извади някакъв документ, който поясняваше подробностите относно съюза и започна да чете...
Преди още да е привършил една стрела за малко не го уцели. Първата му мисъл бе “Предателство!!!”, но разума му подсказа да не прибързва със заключенията. Той се извърна и огледа стрелата забила се в близкото дърво. Почувства временно облекчение “Не, елфска е!”. Разгадор извика:
-Бързо! Качете се на дракона! Твърде много са!
Личовете скочиха върху Драг’та, а Кродин направи огнена стена с цел да забави елфите.
Демона повлиян от честта си извика:
-Не! Няма да избягам като страхливец!
-Послушай разума си!
Една точно отправена стрела уцели Тагник’зур в бедрото. Той изхриптя и за малко да се повали, когато Разгадор, Кродин и Драцениус скочиха от дракона и го хванаха за подмишниците. С тяхна помощ демона се качи на дракона.
Драг’та едвам се отдели от земята заради теглото върху него. Размахвайки крила повали няколко елфа и литна за близката долина. Горските обитатели се отказаха от преследването. Първата мисъл на Разгадор след като слезе от дракона бе “Колко съм глупав! Видели са горящата кула!...Но сега вече няма значение.”
Кродин веднага се обади:
-Тагниг’зур, губите много кръв! Аз съм маг на хаоса, така, че не знам никакви изцелителни магии, но мога да.....импровизирам.
-Как по точно?- попита демона
-Както знаете огъня спира загубата на кръв и предпазва от инфекция...
Тагниг’зур разбра намека:
-Готов съм. Издържам на болка.
-Надявам се...
При тези си думи Кродин създаде малко кълбо огън, което допря до раната на владетеля.
Демонът стисна зъби, по лицето му се изписа неимоверна болка.
След като кръвотечението спря, Тагник’зур извади документа и започна да чета от там до където бе стигнал. След като изясниха подробностите демона извади пергамент, който подписа. След това го подаде на лича. Разгадор също се подписа. След това двамата слепиха листа с кръв, което показа сериозността на намеренията им. Съюзът бе факт...

Предварително сори за грешките, но не ми се проверява днес.

Когато наближи кулата видя дракона на Ивъл да се издига над таверната. "Значи вече си тук, това е добре" помисли си тя. Когато наближи видя затрудненото положение на ездача. "Свалете оръжията" изпрати тя мисъл на скелетите и те я послушаха. След което накара птицата си да се сниши и да кацне в двора. Ездача беше учуден от случилото се и тя само с една мисъл му обясни. Последва не дълъг разговор по време на който Ивъл направи малка грешка която едва не му коства разсъдака, но после преминаха на въпроса който бяха там да обсъдят. Съюз на силите им, поредния съюз на сили от долната земя който щеше да загине в титаничната битка която се очертаваше пред тях. Докато гарвана й се движеше с бявни и отмерени махове на крилата си към Берилинес Диандра се замисли над това което бе сторила, защо и беше да се замесва, не и трябваха нито земи, нито роби или злато и скъпоценности, не искаше и да се бие за чест и слава, но рано или късно щеше да се включи, независимо дали го искаше, а сега беше най-добрия за нея момент. За пореден път през мислите й премина че тези съюзи биха се справили веднъж и за винаги с горната земя но не... те се избиваха едни други, и горе го знаеха. Някой трябваше да им попречи да се самоунищожат, или поне да забави унищожението им. Докато тя се занимаваше с обмисляне на ситуацията Гериат достигна целта си и плавно се приземи на една огромна тераса нямираща се близо до покрива на замъка. Почти всички вещици от околността се бяха събрали там след като видяли Гериат да се завръща.
- Господарке, добре ли сте, какво се случи - попита разтревожено една от подчинените на вещицата.
- Всичко е наред с мен, но сега имаме важна работа. Свикайте армията ми и пратете командирите в тронната зала - нареди бързо Диандра и докато тълпата се отместваше за да може да мине тя чу множество тревожни шушукания и мисли. Това не и хареса, макар и да го очакваше. Отиде в стаята си свали дрехите и премина в съседната стая, представляваща нещо като баня, и се отдаде на малко почивка в нещо напомнящо за вана. "Все пак и ти ще се включиш" чу леко разгневения глас на Берилинес тя. "Войната няма да ни подмине, колкото и да ни се иска, време е и ние да се включим" отвърна спокойно Диандра. "И все пак трябваше да го обсъдим". "Приятелю, сега има и по-важни неща от участиети ни във войната които трябва да обсъдим, тварите на горната земя започват да се обединяват, и целта им не е да се избият едни други както правят наще глупаци, целта им е да ни унищожат". "Поне не знаят, че се избиват по между си, нали?" попита с лека тревога замъка. "Най-лошото е, че знаят, знаят и това ги мотивира. Да потънат в черното сърце на земята дано тези глупаци, ламтящи за власт и слава!". " Не мисли така, знаеш че владееш силни проклятия, а сега последното което ни трябва е водачите на другите раси да изчезнат, като ги нападнат може и да се осъзнаят". "Прав си както винаги. Ще разберат грешката си някой ден, но дано само не е твърде късно за да я поправят, а сега ме остави да си почина малко, дните ми напоследък са уморителни" помисли тя и притвори очи отпускайки се във ваната. Сле час главнокомандващите на армията й бяха строени в тронната зала а самата армия заедно с всички птици бяха пред портите на Берилинес. Когато Диандра лезе в залата главнокоманващите застанаха мирно и отдадоха чест. Те се различаваха от редовите войници по цветните колани, всеки съответстващ на определен корпус специализирал в определена магия. Но въпреки това те умееха и много други, просто имаха определени които практически не ги изтощаваха. Сред командващите имаше както жени така и мъже, сред вещиците равноправието бе един от козовете, докато другите оставяха зените си тук оставаха и мъже, а жените бяха не по-малко способни да се бият и защитават дома си. Вещицата огледа елита на армията си, армия която пращаше на заколение, защото знаеше че битката отново ще прерастне в касапница и надали и една пета от всички щяха да се завърнат.
- Войната която обхваща долната земя достигна и нас, време е да се включим и да помогнем на съюза на ездачите на Ивъл, дневните демони и вампирите на Себастиан, макар и да не ги води той - "поредното предателство" помисли в този момент тя и поклати леко глава - не се знае колко от вас ще имат късмета да се завърнат, всички знаете какво се случи предния път, е сега ще е много по-разрушително и крайно. Внимавайте много и се пазете. Ще се наложи да изпълнявате заповедите на Ивъл, тъй като аз няма да съм на бойното поле. Искам да знаете,че каквото и да стане трябва да защитите честта на расата ни, и не се колебайте да изплзвате могъщите магии, но само когато нямате друг избор - Диандра спря да говори за миг.
- Значи вие ще си криете задника дикато ние измираме, така ли - попита ядно командирката на сребърния ортяд.
- Вие ще умирате, но моя задник няма да е на безопасно място, чудите се къде бях, нали, е ще ви кажа. Бях на горната земя където съществата започват да се обединяват за да премахнат мизерните остатъци от мрачните твари след като се самоунищожим! Ще направя опит или да ги забавя или да ги накарам да избързат, та да можем все пак да ги смажем, макар и другите да не го осъзнават с поведенивто си дадоха хъс за битки и желание за отмъщение у горните раси, сега те са се потготвят и ще изчакат точкия момент, е аз ще се постарая да не го уцелят, така че не ми казвай че задника ми ще е на сигурно място - господарката на Берилинес беше бясна и това си личеше. Всички в залата сведоха глави осъзнавайки че тя се подкага на най-големия риск. Те можеха да умрят геройски, докато за вещица заловена горе нямаше такова нещо. Дълги мъчения и бавна смърт очакваха всеки направил грешката да бъде заловен. На моменти тварите горе дори бяха по-брутални и зли от тези долу.
-Ако няма други въпроси е време да тръгвате и не казвайте на никого за това което ще правя, ако не искате да ви заключа в най0ужасното проклятие а което бихте могли да се сетите - вещицата чно беше ядосана и подчинените й само кимнаха с глави и излязоха, престориха се че не са чули нищо обезпокоително за да не подронят морала на подчинените си и излязоха извън града. Скоро гарваните бяха във въздуха и се носеха към бойното поле. Диандра наблюдаваше величествената гледка от малкоя балкон на стаята си. "Нека всички черни стихии бъдат с вас" помисли тя и остана загледана в тях.....

Нихлатак реши, че няма да е зле да си почине малко след двете успешни битки, които бе провел. Влезе в своята шатра и свали каската и бронята си. След това се изтегна на огромния хамак и започна бавно да се унася. Дрямката му бе грубо прекъсната от ужасни болки в главата. Някой се опитваше да използва магия върху него. Нихлатак реши, че ще е по-добре ако си сложи шлема. Веднага се протегна, за да го вземе го сложи на главата. Рубинът в средата ярко засия , но в този момент болките престанаха. Владетелят на нечестивците не знаеше, но по-нататък горчиво щеше да съжалява, че не е оставил магията да си свърши работата. Болките в главата му бяха причинени от Диандра, която се опитваше чрез телепатия да му каже за съюза между хората, джуджетата и елфите.
Нихлатак реши, че ще е по-добре да спи с шлема си за безопасност. След продължителен сън, краля на нечестивците беше събуден от Стипур.
-Съжалявам, че трябваше да ви будя, господарю, но вие сам казахте, че на зазоряване трябва да тръгваме. – виновно се оправда военния съветник.
-Добре, ти подготви армията. Аз ще съм готов докато ти свършиш това.
-Армията е готова, господарю.
-Изглежда ти доставя удоволствие да ме разочароваш, Стипур. Защо в името на нечестивеца не ме събуди по рано. Вече сериозно си мисля дали да не те пратя обратно във Вивек. Изчезвай при армията аз идвам веднага! – каза Нихлатак с непринудена грубост.
Стипур виновно бе навел глава и излезе от покоите на Нихлатак. Напоследък нещо му ставаше. Беше много разсеян и все забравяше заръките на господаря си. Може би наистина щеше да бъде по-добре да се върне вкъщи при жена си и немалкия си син, който беше много по-вещ във военния занаят от баща си. Този син беше нещото, с което Стипур най-много се гордееше. Неговото отроче надминаваше дори и своя най-добър приятел – принца, когато се налагаше да се опъват тетива и да се размахват мечове срещу врага. Синът му със сигурност беше по достоен от него да бъде първи съветник на краля. Всъщност единственото, което крепеше Стипур на този пост бе дългото му приятелство с Нихлатак. Като малки двамата често обхождаха ловните полета и винаги се връщаха със специално подбран улов, който отиваше директно в кухнята на краля. Приятелството им продължи и във военната академия. За разлика от другите нечестивци, които постоянно се съревноваваха помежду си, Стипур и Нихлатак винаги си помагаха при трудните изпитания и тренировки. В армията се биеха рамо до рамо. Дори когато Нихлатак бе повишен до генерал, приятелството им си остана все така силно. Много неща се бяха променили оттогава, но изглежда владетеля не бе забравил подкрепата, която му бе оказвал верния му слуга и въпреки честите издънки, Стипур все още не се беше простил с поста си, за който винаги имаше голям брой претенденти.
След като сложи величествената си броня и надяна огромния шлем, владетеля на нечестивците излезе от шатрата си. Навън грееше слънце, което караше рубинът на шлема му да блести ярко, подухваше лек вятър и листата на околните дървета шумоляха с някакъв особен шум, който сякаш носеше щастие и радост. Днес беше ден за победи и той усещаше това.
Обу кожените си ботуши и се запъти към армията. Воините бяха вече готови и строени. Техните шлемове и брони също хвърляха отблясъци от слънцето. Нихлатак застана с цялото си величие пред армията. Открояваше се с почти цяла глава над повечето нечестивци. Огледа бавно цялата войска, която беше заела долината, в която бяха разположили своя лагер и извика:
-Напред към хората!
Някъде отзад се чу вик на възторг, който бе продължен от останалите нечестивци. Този вик повиши морала на нечестивците и те с бърза крачка тръгнаха към омразния враг. По пътя всички разговаряха оживено за предстоящата битка. Някои се хвалеха със своите постижения при превземането на първите две крепости. Други обсъждаха чудатите изобретения на хората, а трети просто мълчаха, което всъщност си беше типично за нечестивците, тъй като обикновено нямаха какво толкова да кажат. Гарваните, прихванали доброто настроение от своите сегашни господари се рееха из небето и хвърляха сенки върху войската.
След цял час маршируване най-после някой се провикна отгоре, че вижда човешката крепост. На два километра пред тях наистина се простираше огромен замък с високи крепостни стени, които сигурно бяха два пъти по-високи дори от Нихлатак.
-Пуснете един гарван с ездач да разузнае какви са им защите. – заповяда Нихлатак.
Веднага един нечестивец се спусна към замъка, но гледаше да седи извън обсега на човешките стрелци. Изведнъж стана нещо много неочаквано. Гарванът изглежда беше уцелен от някаква стрела. “Но как е възможно това” запита се Нихлатак “Та той е извън обсега на стрелците им”. През това гарванът се мяташе във въздуха и нечестивеца не можеше да го овладее. По чиста случайност и с голям късмет птиццата се приземи или по-точно падна извън замъка на хората. Воинът побърза да избяга колкото се може по-бързо, защото дори най-малкото закъснение щеше да му коства сигурна смърт. Владетеля видя как към нечестивеца хвръкна цял рояк стрели, но щитът му предпазваше гърба и някак си той успя да се домъкне. Изглежда обаче положението му не беше толкова добро. Няколко стрели го бяха уцелили в незащитените части на тялото. Единственото, което успя да каже преди да рухне и да умре беше:
- Елфи! Елфи и джуджета!

Схватката завърши. Двамата вампири стояха един срещу друг, но не смееха да се погледнат, Съюз? Той предложи съюз? Но защо? Преималко се биеха яростно и нищо не можеше да ги спре. Сблъсъкът щеше да завърши със сигурната смърт на един от двамата, а сега... сега те стояха един срещу друг с погледи вперени в земята.
Как можа да го каже? Леонард му беше приятел години наред, а сега Себастиан каза, че той е предател. Така изглеждаше.
- Защо започна тази война? – смънка най-накрая Себастиан.
Аарок го изгледа очуден.
- Всъщност и аз не знам точно. Отначало събрах войските си, за да отмъстя на орките за отровата в кръвта в Цитаделата. След това просто се съюзих с Ромул и започна войната.
Себастиан се обърка:
- Някой е отровил кръвта? Но как, кой? Каква беше отровата?
- Нечестивци са я отровили по заповед на орките. А отровата беше саммо за да отрови храната ни.
Четиримата конника... те бяха само метафори. Глад, Война, Мор и Смърт бяха само метафори...но косача беше истински.
Глад се беше спуснал върху вампирите. Не само върху тях. Той беше дочул, че и вещиците били лишени от прехраната си от хората. Гладът беше настъпил... последва го Война, война обхващаща подземните същества. Беше само въпрос на време тя да се разпростре из целия ад. Това беше вторият конник. Следваха Мор и Смърт... а какво щеше да се случи след това?
- Е, приемаш ли?- прекъсна мислите му Аарок.
- Какво?... а, да... съюза. Не знам. Ако Леонард е изменник, то значи ме е излъгал за всичко. Ако е така то нямам причина да воювам срещу EviL... Ако не беше червения дракон вече сигурно щях да съм мъртъв...
Последното изречение Себастиан беше казал на себе си, беше тихо, почти без глас, но въпреки това Аарок го чу.
- Червен дракон ли? Та те изчезнаха от земята ни. От хиляда години никой не е срещал такъв.
- Какво?
- Изчезнаха. Невъзможно е да си го видял.
- Знам какво видях.
- Невъзможно.
Още едно еюнеобяснимо събитие. Нещо ставаше. Дали косача вече не ходеше по земята? Ако това беше така, лошо им се пишеше- когато ездача се завърне, той ще бъде на страната на рая, нали това е смисълът на Апокалипсисът, всяко зло да бъде унищожено. Араел! Той беше тук! Той беше ангел, или поне се представяше за такъв. На Бог нямаше да му хареса някой да оспори трона му. А ако Араел успееше да го победи?
Някъде в съзнанието на Себастиан се пробуди спомен. Той видя собствената си смърт... но отстрани. Когато Фаустъс беше забил острието си, нещо премина. Беше тъмна фигура. Всъщност беше конник... с коса в къце... на бял кон. Той просто мина и разряза на две тялото на Себастиан. Не... не тялото- духът!... Или нещо друго?
Армагедон! Това предстоеше. Беше се готвило много време, а сега беше готово. Настъпваше.
- Не мога.- каза най-накрая Себастиан- Трябва да изтегля войските си. Длъжен съм. Ако ти е мил светът, в който живееш, направи същото и не питай защо.
- Но...
- Никакво “но”, просто го направи. Умолявам те!
Аарок въздъхна. След няколко секунди се превърна на рояк прилепи и излетя. Себастиан не можеше да го последва, едното му крило беше ранено. Вдигна Лидемару и се затича към битката. Тя трябваше да приключи и то без победител.
От към стълбата се изви характерна мелодия, позната и мрачна Те идваха- Сена Рин.
Тима вървеше бавно. Тя не яздеше кон както останалите от групата и не беше загърната от тъмните дрехи на приятелите си. Тя беше главата на ордена, беше най-висшя сред редиците на Сена Рин. Одеждите на предводителя на ордена винаги бяха едни и същи- дълго бяло наметало, свободно падащо по тялото, жълта риза и син панталон. Под това наметало беше скрит дълъг меч, странен, единствен по рода си, но колкото и странно да е, обикновен.
Тима прекрачи и последното стъпало и се отзива на входа на пещерата. Тя вдигна глава и за първи път от много години видя слънцето, живо, играещо и едва ли не живо. Това прекрасно нещо, което бе забравила напълно толкова отдавна. Тя пристъпа напред. Докосна се до нежните му лъчи, то я галеше, както майка гали завърнал се син, отдавна тръгнал да търси късмета си в далечни земи, не чула нищо за него много лета. Тима му отвърна с усмивка и след миг чу бойните викове и крясъците на умиращите. Усети миризмата на гниеща плът от телата на падналите бойци и видя труповете, простиращи се от стълбата чак до падналия град, покрити със съсирена кръв и гнойта изтичаща все още през раните им. Ужасно. Тя погледна отново слънцето, но този път то сякаш не я приветстваше за добре дошла, а безжалост гореше лицето и и и се смееше зловещо, подиграваше и се, че се е добрала до този свят пълен със смърт и отчаяние.

Просто нямах какво да напиша...Кратко е, май и нищо интересно няма...Съжалявам!
---
Аарок бе доста учуден.Спря се на едно място и се материализира.Погледна бойното поле…Там хиляди мъже бяха намерили смъртта си.Там хиляди размятаха мечове и щитове.Вампири, върколаци, фантоми, дневни демони и ездачи се бореха за живота си…но целта на битката им често убягваше и те намираха покоя на духа си.
Дали трябваше да остави армията си на сигурна смърт?Аарок трябваше да предприеме нещо.Може би Себастиян му даде правилния съвет…
Вампирът извади меча си…
-До смърт!!! – изкрещя Аарок и демонически се изсмя.
Превърна се в рояк прилепи и се насочи към битката.
Върколаците бяха уредяли.Жалким с много рани се бореше със враговете…Но и враговете не бяха много.Дори бяха малко.Но победата бе почти невъзможна.Ако си представим битката като шахматно поле…Пехотите бяха като пешки една до друга, всяка гледаща към противоположната посока.За това…Може би офицерите трябваше да се намесят!
Във въздуха вампирите яростно нападаха ездачите и със всякакви сили се опитваха или да ги убият, или да ги изхвърлят от собствения им дракон.
Аарок пристигна и се материализира на бойното поле, но изглежда с различни от предишните убеждения.Като видя труповете на неговите събратя, вампирът обвиняваше не само врагът…обвиняваше себе си.
Нямаше време обаче за размисли.Един дневен демон се хвърли към Аарок.Вампирът извади “Похитителя” и със все сила замахна към дневния.Кръвта на демона опръска лицето на Аарок.Кралят продължи битката на земята…
По време на битката Аарок се срещна със Нордрим Ромул.Младият фантом бе много ядосан.
-Ей, кръвопиецо, какво правиш тук!?Защо не се биеш със драконите?!-крещеше Нордрим докато се биеше.
-В битката се включих безцелно.Сега имам цел.Да избия всеки враг.Всеки нещастник, позволил си да посегне към мен или някой от моите хора!-викаше Аарок, но на кой ли?Между тях двамата вече имаше цяла стена от противници.Какво стана?!
В предните линии върколаците са поддали…Жалким бе разсечен от противниците, а останалите върколаци просто бяха премазани.
-Това е!!!
Аарок се преобрази във рояк прилепи.Как да съобщи на останалите…?!
Той забеляза един ездач на Дракезар.Насочи се към него.
Материализира се върху дракона му.Първо ездачът се стресна, но после се успокои.
-Бързо, накарай дракона си да вие силно, много силно!-каза Аарок.
Ездачът направи телепатичен знак на дракона си и звярът извърши заръката на господаря си.
Полето сякаш гръмна.Всички погледи за момент се насочиха към дракона.На него Аарок правеше знаци на своите за отстъпление.
Огромен рояк прилепи се насочи към Аарок.Той не вярваше че са толкова много.
-Братя, трябва да отстъпваме!Искам да ви спася, така че да тръгваме към стълбата!
Аарок се присъедини към групата и заедно се насочиха към стълбата.
Гордостта на Кралят бе наранена.Той бяга от битка!Какъв позор…Но за животът на народа си…Той б направил всичко!
Движейки се с ветровете, вампирите стигнаха най-сетне стълбата.Слязоха по нея и вече се намираха в Ада.
Колко им бе хубаво!До преди час-два се биеха зверски, а сега се прибират вкъщи!
Пред очите им бе Цитаделата.Всички накацаха пред портите.Аарок погледна армията си.Около стотина вампира, които едва се държаха на краката си.Кралят жално наведе глава.Обърна се и отвори портите.
В градът жени и деца чакаха войниците да се завърнат.Хиляди усмихнати лица озариха армията.Аарок се спря, а войската влезе в града и тръгна към семейството си.
-Братя!Деца!Ние не сме победители.Не сме и загубили.Ние сме опозорени.Ние избягахме!НО!Благодарение на този компромис…вие сега виждате семействата си-Аарок свърши с въздишка.
Наведе отново глава и се насочи към имението си.По пътя си той сваляше доспехите и мислеше…
---

Ивъл чакаше вече половин час появата на мистериозния си съюзник но той все не се появяваше .
- Това е немога да чакам повече – прошепна разгневено Ездача .
“ Драконе веднага ела “ още не изпратил мисловната вълна до ездача се приземи огромното туловище на верния му дракон .” Потегляме към горната земя . Дракони убиици присъединете се към мен “. Само след десет минути летеж около Ивъл се бяха събрали около петнаисет дракони убиици подкрепени от педесетина левитиращи дневни . Сега мрачната процесия се носеше към кланицата на горната земя като на няколко пъти се натъкваше на малки отряди вампири от клана на Кървавата цитадела . Битка в повечето случаи не последва . От една страна Ивъл бързаше прекалено много а от друга вампирите не показваха никакво желание за борба . Ивъл малко се обърка но мислите му бързо смениха посоката си и се насочиха към предстоящото кърваво сражение . Ездача пристигна на бойното поле със смесени чуства . На полесражението бяха останали само дневните , ездачите от Памена , ездачите от Д’Драгонахарт и фантомите на Ромул . Ивъл гледаше с невяярващи очи . Нима съюза бе победил ? Час по скоро Ездача трябваше да намери Щирх за да разбере какво става . Търсенето не продължи дълго . Водача на дневните демони бе вкопчен в последната по-сериозна битка на бойното поле . Там дневни , фантоми , дракони и малък отряд верни на Роумл вампири продължаваха фанатичната битка . Ивъл не разбираше какво става и реши че най-добре ще е да помогне на Щирх . Драконите убици веднага се включиха в свирепата касапница нападаики драконите изменици . Ненависта на черните същества бе невероятна . Самата дума чест бе всичко от което тези създания разбираха . А Измениците от Памена я бяха потъпкали и сега трябваше да бъдат наказани . Ездача остави охраната си да се бие и приближи дракона си към младия Дневен демон който тъкмо повали един фантом .
- Щирх какво става ?
- Кучетата бягат примрели от страх ! Оставиха тези нещасници сами и сега ще отмъстя за баща си !
- Как така бягат та те бяха взели превес над нас ?!?!
- Истинските бойци се разпознават веднага от бездушните овце .- след тези думи Дневния се хвърли с още по-голямо настървление към вражеските редици .
Ивъл усещаше че умразата заслепява младия демон и не му позволява да използва интелекта си който надвишаваше неколкократно този на ездача . НО това не бе най-важното . Ивъл се вледени когато една мисъл стигна до съзнанието му . “ Ами ако това е отвличане на вниманието ни ? Ако те се опитват просто да се проустроят и да отпичанат за да ни нападнат точно когато сме най-уязвими ? Когато сме пртии и последните си подкрепления в мелето ? О Сатана “ . Ивъл напрегна всичките си телепатични сили и изпрати могъща вълна към всички дракони ,дневни включително и към Щирх “ Веднага преустановете атаките , всички да се отеглят зад стените и да чакат следващи команди .” . Явно здравия разум на командващите армията на драконите и дневните реши да се вслуша в заповедта на ездача . Масово войските започнаха да се отдръпват от полесражението и да се отеглят към срутените стени . Само драконите убиици стояха и отдържаха вражеските редици докато пехотата и ранените дракони се отеглят . Когато и последния дневен се прибра в крепоста драконите се откъснаха от битката и се прибераха при водача си !

Диандра реши да остане в двореца тази нощ. С Берилинес дълго говореха за видяното от вещицата и за срещата й с Ивъл. Приятеля й не бе доволен от постъпките й и го изразяваше явно, но тя знаеше, че стореното от нея е правилно, или поне част от него. Сега знаеше, че не е трябвало да праща войската си на сигурна смърт. Сега вече беше късно да ги вика обратно. Но имаше един начин да спре войната.
“Ти си се побъркала! Ако го направиш със сигурност ще умреш!” изкрещя Берилинес и от яд направи леко земетресение в цялата изменяща се земя, при което всички врати в него се заместиха от солидни стени. Всички вещици останали във владението на Диандра разбраха, че господарката им и замъка се карат, а това не се бе случвало от наистина много дълго време. “Знаеш, че това е единствения начин да спре проклетата война, така че забрави да ме разубедиш, защото не искам да видя края на подземните твари, не че съм загрижена за другите, но и ние ще загинем заедно с тях, така че е по добре да умра спираики войната отколкото тук знаейки какво ще се случи и чакайки примирено!” тя бе наистина ядосана, знаеше че приятеля й иска най-доброто за нея, но това беше прекалено. “Ако стоиш тук спокойно, може и сами да се осъзнаят и прекратят войната!”. “Може, но надали ще се го направят. Повчето са твърде горди за да отстъпят, а ако изпълня плана си нищо няма да ми се случи!”. “Но е твърде опасно…” Берилинес знаеше, че е права и това не му харесваше. “Не ми пречи да направя това прияелю. Всичко ще бъде наред, ще видиш” каза с тих и спокоен глас тя и леко погали една от стените. Замъка въздъхна тихо “Колко мразя да си права. Ще те пусна да направиш тази лудост колкото и да не ми се иска. Дано се върнеш жива и по възможност здрава.” С тези думи той отново възстанови вратите, след което сякаш изчезна. Диандра се отпусна на леглото си и заспа. Сутринта на горната земя вече бе настъпила когато тя се събуди. Облече се в дрехите с които бе дошла от горе метна си наметалото на човека и побърза да вземе гарвана си и да отлети към целта си. Няколко часа по-късно вече бе на мястото където беше спряла коня си. Животното все още бе там. Тя отпрати птицата си и се качи на гърба на коня. Мина далеч от битката, така че никой да не я забележи и се запъти към града на хората където бе стещнала тримата владетели. Слънцето вече залязваше когато тя стигна същата страноприемница. Беше страшно уморена от дългия път, също така гладна и жадна, защото бе предпочела да не спира за почивки. Побърза да седне на най близката празна маса без дори да се огледа за познатите си. Една сервитьорка тъкмо взимаше поръчката й когато тримата се доближиха до нея. Те пак се баха настанили на мрачната маса до ъгъла, но сега искаха да разберат къде е била и защо изглежда така. Седнаха на масата й и започнаха да я разпитват. Тя имаше готова история и им я разказа докато се хранеше. Когато приключи вече беше малко по добре.
- Сигурна ли си в това което каза – попита джуджето.
- Да сигурна съм – отвърна тихо и доста уморено тя.
- Трябва да направим нещо по въпроса – каза замислено елфката.
- Така е, но не сега. Всички трябва да обмислим добре чутото и да си починем. – думите на човека бяха вярни и за това всички се съгласиха. Салина и Орстак се запътиха към стаите си.
- Може ли да те изпратя – попита Хералд.
- Да разбира се - каза мило Диандра и двамата се качиха заедно на горе. Когато стигнаха стаята й той изведнъж я прегърна което леко я стресна но и стана приятно и се остави в прегръдката му. Когато усети това той се наведе леко към нея и я целуна при което тя го блъсна от себе си
-Съжалявам…. Аз… Не знам какво ми стана, не трябваше да го правя – каза смутено и объркано той и побърза да отиде в стаята си без да изчака отговор. Вещижата влезе в стаята си затаряйки вратата зад себе си, след което се подпря на нея и бавно се отпусна на земята. Защо целувката бе го побърка. И защо по дяволите й хаеса. Това щеше да обърка плановете й. Не, не можеше да е… Изправи се и се доближи до прозореца. Загледа се във всичко наоколо. Колко бе спокойно и приятно. Напомняше й на околните градчета около Берилинес. В този момент й се прииска да бе послушала приятеля си. Вече усещаше как плана й се срива, но все пак щеше да продължи по него. Преди малко сякаш бе забравила за умората си но тя се върна с пълна сила. Изведнъж Диандра се почувства по-изтощена от всякога и се отпусна на леглото, което, въпреки че бе обикновен дървен нар й се стори меко и удобно. Скоро съня я погълна.

Дори за нечестивците, които не се отличаваха с особени умствени способности не беше трудно да се досетят какво става тук. Факта , че ще си имат работа не само с хората, а и с джуджетата и елфите, напълно променяше нещата. Нихлатак се нуждаеше от нова стратегия и реши, че ще атакува чак на следващия ден. Решението бе прието охотно от подчинените му и те рапънаха своя стан зад хълма, който ги делеше от човешкото царство.
Владетеля на нечестивците не можа да спи цяла нощ. Мисълта че сега трябваше да се справи с три противника, които се допълваха един друг не преставаше да го измъчва. Хората бяха нещо средно между елфите и джуджетата. Не бяха силни колкото малките си събратя, но затова пък боравеха доста по-добре с лъка от тях. Разбира се уменията на хората изглеждаха смешни с тези на елфите, които обаче бяха на един полъх живот и щом пехотата ги доближеше, това означаваше сигурен край за тях. По отделно тези противници бяха много лесни за побеждаване, но изглежда и те бяха стигнали до същия извод, което ги бе накарало и да се обединят. Сега нечестивците трябваше да се справят със брадвите на джужетата, лъковете на елфите и..... в този момент Нихлатак се замисли. “С какво разполагат хората?” - “Ама разбира се” - отговори същия вътрешен глас, който бе задал въпроса – “Оръдията!” Нихлатак светкавично скочи на крака. Излезе с бързи крачки от палатката си и се запъти към мястото където бяха складирани човешките изобретения.
Искам тези “играчки” да бъдат готови и заредени утре сутринта. Всеки, който може да стреля с тях ще ми е нужен.
Без да задават излишни въпроси подчинените започнаха да издирват барута. Някои от тях отидоха до другия склад, където се намираха малите топчета, с които оръдията изхвърляха със огромна скорост и бяха способни да убият нечестивец с един изстрел.
След като се върна в палатката си, Нихлатак заспа спокойно докато сънят му не бе прекъснат рано сутринта от Стипур.
Господарю, време е да тръгваме. Оръдията са готови както заповядахте. Войниците чакат заповеди.
Владетеля се надигна и устата му се разтегна в огромна прозявка, заприличвайки на бездънна дупка. След като се разсъни напълно, той облече бронята си и обу ботушите. Не бе свалил шлема, тъй като се страхуваше от нови набези на същата сила, която го обезпокои преди една вечер.
След като излезе от палатката си, Нихлатак събра своите генерали.
Слушайте сега! Искам само оръдията да бъдат изнесени на максимално далечно разстояние от обхвата на техните. Би трябвало да са заредени, така че веднага щом дам знак искам всички да стрелят.
След това обяснение, пълководецът разясни още няколко подробности по битката и около стотина нечестивеца се запътиха към върха на хълма. Там те подредиха оръдията в права редица и се приготвяха да стрелят. Нихлатак се изкачи заедно със Стипур. Отиде до най-близкия нечестивец и му каза да стреля. Изстреляното топче се приземи на двадесет метра пред човешката крепост. Владетелят заповяда на своите войни да пристъпят още няколко крачки напред. След това нареди на нечестивеца отново да стреля. Този път гюлето падна само на два метра пред крепостната стена. В този момент Нихлатак изкрещя:
Огън! – Воините запалиха фитилите на оръдията и след по малко от секунда десетки топчета излетяха по посока на укреплението.Гърмежът изпълни околностите и сигурно можеше да бъде чут на много километри. Камъкът се поддаде на стоманените гюлета и от крепостната стена започнаха да се откъсват мали парчета на местата, където попадаха снарядите. Няколко от тях дори прехвърлиха стената и паднаха във вътрешността убивайки по няколко джуджета, които бяха застанали там, за да посрещнат шървите нечестивци, които ще прекрачат портата.
В лагера на съюзниците цареше пълно объркване и паника. Никой от тях не бе очаквал, че гигантите, ще разберат как се борави с техните изобретения. Хората смятаха изненадата от оръдията да е на тяхна страна, но сега ставаше тъкмо обратното. Те също бяха подготвили оръдия за стрелба, но планираха да ги използват едва когато нечестивците се приближат до стената.
Нихлатак заповяда на воините си да се приближат още няколко метра. Сега повечето гюлета надхвърляха стената и падаха вътре, причинявайки жертви на скупчената армия от хора и джуджета. Макар да бяха в горната част на крепостната стена, елфите също не бяха защитени. Сипеха се нови и нови вълни от снаряди, които засипваха стената и намиращите се зад нея. Всички се бяха паникиосали и строя бързо беше развален от бягащи на всички страни воиници. Топовете трещяха силно, когато изхвърляха снарядите. Гюлетата свистяха във въздуха за да срещнат крепостната стена или да разбият нечия глава.
Нихлатак се възползва от суматохата, която цареше сред врага и реши, че сега е времето да изпълни другата част от плана си. Той махна с ръка и направи някакъв знак. В следващия миг няколко гарвана с нечестивци на гърбовете сеи разпериха криле и се вдигнаха във въздуха. Отдалеч можеше да се види, че ездачите носеха нещо в ръцете си. Това бяха факли. В някаква чанта, закачена на врата на гарвана, всеки нечестивец имаше на разположение по няколко буренца с барут. Гарваните размахваха криле колкото се може по –бързо, защото всяка секунда беше важна и те усещаха това въпреки недоразвития си интелект. Щом стигнаха почти до стената, нов дъжд от гюлета се изсипа от хълма. Елфите бяха принуден да се прикрият и за миг нямаше кой да опбстрелва птиците. Нечестивците това и чакаха. Всеки извади от торбата пред себе си по едно буренце и го запали с факлата си. Щом ги запалеха, нечестивците хвърляха своите бомби надолу към нагъсто събраните хора, джуджета и елфи. Щом като паднеха на земята, буренцата избухваха в ослепителен пламък, който унищожаваше всичко около себе си и неминуеми взимаше жертви. Три гарвана се отделиха от останалите още в началото. Тяхната цел бе малко по-различна. Те полетяха към портата и под прикритието на гюлетата, буренцата с барут и царящата паника в противниковия лагер, кацнаха точно пред нея.Веднага щом това стана, нечестивците слязоха и поставиха своите бурета в основата на портата. Фитилите им бяха малко по-дълги, което осигуряваше достатъчно време на нечестивците да отлетят преди да са се вривили. След като поставиха буретата, те запалиха фитилите и се втурнаха към гарваните.Излетяха тъкмо на време, за да не бъдат погълнати от мощната експлозия, която последва. За миг около портата на крепостта се образува огромна празнина. Барутът си беше свършил работата и взривната вълна бе отнесла всички, които имаха нещастието да се намират в обсега му. Щом от хълма съзряха взрива се чу неясен вик и хълма се изпълни с тичащи нечестивци. Входът бе свободен за нечестивците, които се приближаваха застрашително бързо. Оръдията от хълма не преставаха да изстрелват своите снаряди. Изглежда някои войници от човеците се промъкнаха и успяха да стрелят в отговор по нечестивците, но бяха твърде малко за да нанесат каквито и да било поражения.
Нечестивците вече бяха достигнали портата. Битката за съюзниците бе изгубена щом първите гиганти навлязоха в крепостта им. Дъждът от снаряди бе престанал, за да не наранят своите събратя. Великаните посичаха наред. Навсякъде имаше опожарени постройки и складове. Джуджетата и хората бягаха панически. Елфите се бяха изтеглили на по-задни позиции и се опитваха да дадат отпор, но само лъковете им не бяха достатъчни затова.Няколко гиганта бяха уцелени точно в мястото, където шлемовете им имаха процепи за дишане и за виждане. Личеше си, че ги обстрелваха елфи, тъй като стрелите, които не намираха целта си бяха твърде малко. Дългокосите(най-често руси) същества бяха много точни с лъка и не хабяха стрелите подобно на хората, които стреляха напосоки и се надяваха късмета да ги сполети и да нанесат колкото се може повече щети. Всеки от елфите се учеше още от 6 годишен да стреля с лък. Тъй като това не изискваше толкова сила, колкото да въртиш тежкия меч, стрелците можеха без проблем да тренират от рано. Разбира се можеха да боравят до известна степен да боравят и с ками в случай, че някой се приближеше до тях, но най-често сблъсъкът свършваше пагубно за тях. Скоро обаче нечестивците достигнаха и тях и тогава битката наистина бе изгубена. Мнозина от хората и елфите успяха да избягат през портата в другия край на крепостта и да се скрият в гората, но тъй като джуджетата бяха твърде бавни, не можаха да избегнат връхлитащите ги гиганти.
Това бе славен ден за нечестивците в техния поход срещу хората. Още една крепост бе превзета и опожарена. Амунициите и оръдията, които бяха намерени бяха прибрани също. Нихлатак доволно лежеше в своята палатка. Радваше се на блестящата победа, но беше и неспокоен, защото съюниците вече знаеха с какво разполага и можеха да предвидят евнтуалните му ходове. Реши че трябва да се разсея по някаккъв начин и след кратък размисъл му хрумна идея как да се отърве от тези мисли. Сети се, че отдвана не беше виждал друго същество от долната земя освен своите подчинени. Прииска му се да се върне долу при тъмнината и да изпие едно питие в Тъмната крепост. “А защо не?” – помисли си той. След това стана, яхна един гарван и уведоми само Стипур къде отива. След това викна на гарвана и се понесе обратно към земите, голяма част от които можеше да нарече свои. Не беше получавал вест от дома и това го тревожеше. Сега щеше да намери някой нечестивец в крепостта и да го разпита. Нямаше време да се прибере във Вивек, но това можеше да направи........

Тагник'зур гледаше от високо жалкия човешки трон в най-голямата зала на двореца, който беше превзел. Беше празен и така изглеждаше още по-смешен в неговите представи. Поне ако имаше някоя обаятелна личност на него, може би щеше да компенсира. Поне тронната зала бе голяма и с прилично висок таван, за да успее демонът да се вмъкне. Вече три дни пируваха над завзетата крепост, но нямаше след нито от Нота'ман, нито от човешката магьосница. Това със сигурност бе лош знак, според Императора, понеже така не можеше да предположи какво кроят двамата. Не че вече имаше голямо значение, след като цялата демонска армия се бе изнесла от добите и сега бе наокила цялата околност на жалкото човешкото владение. Съвсем скоро Тагник'зур смяташе да се включи във войната, понеже не смяташе още да гледа как смъртните опустошават родната му земя. Не че му пукаше, за това, че се бе пръкнал в нея, просто там се намираха всички важни за него места, а това си имаше някаква сантиментална стойност, дори за демон.
Създанието се озъби с яд, че не знае къде са предателите, и с един замах отнесе половината тронна зала. Поне вече не му беше нужно да гледа жалкото подобие на трон, направено от смешно човешко злато. Изведнъж чу притеснено изхриптяване зад гърба си и се обърна светкавично. Изгледа от горе до долу демонът, който бе пристъпил в залата и го гледаше с очевиден страх в очите. Като млад императорът беше изпитвал невероятна гордост от това страхопочитание, което си беше чисто свидетелство за мощ, но вече бе престанал да обръща внимание на такива неща и ги приемаше за даденост. От една страна, това бе признак за мъдрост, но пък от друга някакси без тези мънички радости животът му се беше превърнал в нещо твърде сиво и скучно. А демоните не обичаха скуката...
Тагник'зур изгледа изпитателно подчинения си, в очакване да проговори.
- Господарю, имаме добра новина.
- Дано ти стане навик! - рече лаконично огромният демон.
- Намерихме Нота'ман, господарю.
- Какво? Къде е? - избухна Тагник'зур и понечи да хване подчинения си по инерция, но се спря на време. С еволията на демоните, трябваше да се научи на малко цивилизованост. Ето защо въздъхна тежко и продължи. - Води ме при него. Надявам се вече е окован във вериги!
- Не съвсем, господарю. Последвайте ме, ще ви заведа където го намерихме.
Демоните тръгнаха по дългите коридори на двореца, но една мисъл не спираше да тревожи Тагник'зур. Това "намерихме" никак не му вдъхваше доверие, ама никак. Надяваше се поне Нота'ман да е близо, понеже имаше твърде важни планове за войната, че да си отнема ценно време в търсене. За негово щастие едва след няколко завоя свиха по стълбището към подземията. Целият дворец бе сринат и дългите дупки в руините трудно можеха да се нарекат коридори, но това някакси вдигаше самочувствието на императора, а той обичаше да гъделичка егото си. Съвсем скоро предводителят му се спря пред един висок свод и с ръка махна на господаря си да премине. Тагник'зур се наклони и влезе в грамадното помещение. Нямаше обаче възможност да огледа всичко, понеже погледът му светкавично се спря на купчината в средата на залата. Демонът се затича към нея, но се спря ужасен на няколко крачки. Успя да различи изкривената от ужас физиономия на най-добрия си приятел от столетия насам. Изобщо не очакваше да реагира така. Той бе предател, трябваше да го изгори и да го измъчва. Но.. Той бе и приятел толкова дълго време. Само Нота'ман бе помагал на Тагник'зур всичките тези години. Императорът се почувства неловко и с рязък вик изгони демона, който го беше довел. Доближи се до Нота'ман и положи ръка на тялото му. Нямаше я онази топлина, която усещаше, когато се здрависваха или когато го потупваше по рамото за добре свършената работа. И Тагник'зур усети как нещо у него умря. И го заболя повече, отколкото някога можеше да си представи.

Слънцето гореше в небето. Неговият пламък не пожаляваше нищо в тази сурова земя. Всяко едно зрънце попаднало тук, независимо дали от него щеше да израсте прекрасно цвете или зелено дърво, даващо сянка, то беше обречено да загине в адската жега на пустинята. Всичко умираше. Всичко, дори и войните от ада. Битката беше продължила прекалено дълго, всички го знаеха, но не можеха да понесат загубата и срама от бягството. Не и след толкова много жертви. За какво се бяха били, за какво умряха другарите им? За шепа земя, за отмъщение? Нима си струваше?
Далеч от бойното поле пристигаха войните на Сена Рин, тъмните тамплиери. Те излязоха от мрачната пещера и се отправиха към битката. Не бързаха, просто вървяха по пясъците на пустинята, пестяха сили за битката. Себастиан занеше това, но реши да не ги чака, имаше по-важна работа. Той също просто завървя към битката. Слънцето е опасно за всеки вампир. По-младите изгаряха още щом го зърнат. Но древните вампири почти бяха придобили имунитет към него. То не изгаряше плътта им, не ги побъркваше, както младите, но дори те, когато са отслабени, са лесна плячка за лъчите му.
Себастиан приполови растоянието, когато видя как много от вампирите в битката се събират около лидера си. Те отстъпваха, най-после разума надделя над гордостта. Аарок се оттегляше, това беше добър знак. Себастиан вдигна очи и погледна към слънцето. Жарко, парещо, то не пощади вампира. Погледът на Себастиан се замъгли. Той затвори очи, но още виждаше светлината. Постепенно от нея изникнаха две фигури. Отначало той ги виждаше само като размазани петна, но след малко силуетите им се отличиха ярко на светлината. Едната фигура носеше голям меч, а другата брадва. Те сякаш гледаха една в друга и се готвеха за битка. Впуснаха се един към друг и след моменттехните оръжия се сблъскаха. Светлината изчезна. Останаха само фигурите. Себастиан вече можеше да ги различи ясно. Те бяха почти еднакви. Изглеждаха като демони, но някакси не изглеждаха огромни като демоните от този свят. По-скоро бяха с размерите на хора. И двата демона имаха огромни крила на гърба си. И двамата въртяха доволно тънките си опашки зад гърба си, и двамата се бяха вкопчили в оръжията си сякаш са последният им изход. Единствената разлика между демоните беше кожата им. Този с брадвата беше жълт на цвят, а на крилата и гърдите му искряха с червена светлина. Другият беше син. При него също не липсваха руни, но бяха различни. Те също излъчваха червено сияние подобно на другите, но то изглеждаше по-мрачно, сякаш тези символи бяха създадени да се противопоставят един на друг и нямат друга цел.
Демоните най-после разчупиха захвата и полетяха назад. И двамата се приземиха на краката си и се втурнаха лудедшки един към друг. Синият демон размаха меча си и той сякаш остави синя светлина след себе си. Другият демон отскочи и на свой ред замахна с брадвата. Ударът беше отбит и жълтото туловище падна на земята. Последва удар с меча, който в следващият момент се заби в дръжката на брадвата. И двамата натискаха. Жълтият демон успя да се надигне първо на колене, а после дори да се изправи. Захвата не помръдваше. И двата демона трептяха в усилията си, но нето един от тях не надделяваше. Тогава изведнъж от нищото се появи косача. Яхнал своя кон от кости, той препускаше към сражаващите се, с коса в ръка, бързащ да събере реколтата си. Лудешкият му смях кънтеше из главата на вампира. Отекваше и му причиняваше болка. Косата мина през демоните. Още щом тя ги докосна и те се разпръснаха на милиони дребни частици, отначало оформящи точно фигурите, а в следващият момент разпръснати, едва доловими, че някога са оформяли нещо. Себастиан чу глас. Глас, който познаваше, но не беше чувал от хилядолетие. Глас когото смяташе за мъртъв и за когото тръгна на този похот.
Тима разклащаше ръменете на чичо си и му викаше. Тя не вярваше, че той може да умре, не и по този начин, не и сега. В далечината група дракони потегли обратно към разрушения град, сега на бойното поле бяха останали фантоми и дневни, а в небето над тях ездачите на Дракезар се сражаваха с вампирите от имението. Тима се изправи, наметна отново качулката си върху бледото си лице и прошепна:
- Трябва да спрем това.
...
Този ден от езерото на душите излезе още едно същество. То не беше изхвърлено от водите му както Себастиан, а просто излетя от средата му, като стрела изхвърлена точно нагоре. То застана на петнадесет метра над повърхността на езерото и се огледа. Приличаше на демоните, които видя Себастиан, но беше черно. Нямаше ги и руните по него. На гърба между крилата му видеше странно оръжие.
- Араел трябва да умре.

В Цитаделата имаше голямо движение.Всеки бързаше.Около 20 елитни бойци вампири бяха застанали в готовност. Градът кипеше от възбуда.
Аарок се бе наспал и вече бе наредил какво да правят неговите слуги.През това време отиде на терасата и погледна града отгоре.Трябваше да направи нещо, което щеше или да нарани жестоко града, или да го издигне високо във слава, богатства и радост.
Кралят облече бяла риза отдолу.Върху нея сложи тънка ризница, а най-отгоре постави доспехите, все така в тъмно червен цвят.
Аарок излезе от имението си.Насочи се към центъра на града, където се бяха събрали елитните бойци.
Всеки един от тях носеше лека броня и среден на дължина меч.Те чакаха своя господар.
-Братя, дойде нашият час!Сега е момента да отърсим срама от имената си и да покажем кои сме ние! – започна гръмогласно Аарок.След това продължи по-тихо и по-близо до бойците.-Нека ви обясня плана…Ще нападнем от засада.Когато стигнем на Горната земя, ще заобиколим и ще атакуваме ездачите и дневните там, където най-малко очакват!Към победа, братя!
-Урааааааааааааааааааа!!! – силно извикаха вампирите.
Кървавата Цитадела отново изпращаше свои герои и отново очакваше от тях победа.
Вампирите приеха алтернативна форма.Портите се отвориха и всички те прелетяха със силни плясъци на крилете.Портите се затвориха зад гърбовете им, а пред тях се отвори голямото безкрайно поле.Всеки от армията виждаше различни работи към Стълбата.
Едни виждаха Сатаната, други виждаха светещ меч, а трети виждаха себе си като победители.Това повдигаше настроението в групата.
Скоро вампирите стигнаха Горната земя.Там беше вечер вече.Спряха да починат.Легнаха покрай един голям бук.
Те се намираха на специално място.За вампирите това място беше…може би най-светлото кътче, на което са били.Но за обитателите на Горната земя бе друго.За тях тази местност бе една от най-мрачните.Изглежда никой от двата лагера не е отивал много навътре в другия.Едва ли вампирите подозираха за красиви водопадий пъстроцветни дъги и всеразлични животни.Но така и елфи, хора – така и те не бяха виждали мъртви безкрайни поля; хоризонти, които биха отчаяли всеки нормален човек; малко вероятно е и да успеят някак да свикнат на тази минимална светлина, освен ако не са живяли в ров.
Аарок се събуди пръв.Слънцето го подразни.Бързо събуди останалите.Всички приеха форма на прилепи и тръгнаха.
Пред очите им се появи замъкът, в който се укриваха Ивъл и дневните.Аарок усети как нещо в него го кара да се спусне веднага към замъка и да убие Ивъл, но успя да се контролира.
Вампирите заобиколиха покрай замъка.Задната част не бе кой знае колко особена.Срутените стени не бяха проблем за вампирите.Те се преобразиха в човешката си форма и забродиха из замъка.
Крепостта на звероукротителите бе в руини.Навсякъде имаше срутени стени и разрушени врати.Вампирите се движеха бавно, тъй като между руините бяха дневните и ездачите.Зад всеки ъгъл би могъл да се скрие дракон.
Аарок усети близостта на противник.Пред него бе паднал един огромен камък.За да преминат нататък, трябваше да го изкачат.Кралят бе пръв.
Той направи голям скок и се озова от другата страна.Там, както той и очакваше, дебнеха няколко дневни демона.
Аарок извика останалите и извади “Похитителя”.Замахна оръжието заплашително към дневните, но те напреднаха към него.Копието в този момент се размахна смъртоносно във въздуха и пробучи набързо трима от дневните.Останаха още четирима.
Другите вампири вече се прехвърлиха.Всеки от тях извади оръжието си и нападнаха дневните.Кръвопийците без проблем изтребиха малкия отряд – численото превъзходство бе на страната на вампирите.
Какво ли друго чакаше Аарок навътре в руините?
Вампирите тихо тръгнаха отново.Те слизаха по някакво подобие на някогашна стълба, която сега бе полу разрушена и бойците трябваше да правят големи скоци за да продължават нататък.
Стълбите скоро се свършиха.Намираха се в широк коридор, накрая на който имаше строшена дървена врата.Усетиха чуждо присъствие.Стана много горещо…
Изведнъж от един ъгъл малък дракон избълва огън.Вампирите, неподготвени за дракона, поеха удара.Броните ги защитиха от обгаряне, но кръвопийците бяха повалени.
Аарок прие алтернативната си форма.Неговия пример последваха и останалите от групата.
Драконът се обърка.Навсякъде хвърчаха прилепи, но за него сякаш не съществуваха.
Накрая един вампир се качи на гърба на дракона.Прие човешката си форма и разсече главата на змея.
-Е, Ивъл, какво още си скатал тук случайно? – каза си наум Аарок.
Вампирите преминаха през срутената врата.Пред тях бе “лагерът” на дневните и ездачите…

Ивъл лежеше на примитивното легло в една от малкото здрави построики в бившата крепост на звероокротителите и мрачно се вглеждаше в тавана . Нервния му разум постояно се мяташе около един въпрос без отговор – защо вампирите побягнаха от битката ? Ездача леко се надигна и приседна на простото легло . Ръцетему нервно играеха по дръжките на двата меча закичени на гърбът му . “ Какво ги накара да напуснат битката ? Нима избягаха от страх ? Не вярвам – ангелите ги отнесли какво ги накара да изоставят фантомите ?” . Ездача продължаваше да размишлява в този дух когато леко раздмърдване до него разтресе зградата . Това бе верният му дракон който с много усилие се бе натъпкал в бившата тронна зала . “ Господарю дълго мълчах но сега е време да ви кажа нещо !” . Ивъл потръпна а очитему скрити под маската от студен кристал почервеняха . “ Замълчи ти нямаш право да говориш , това право ти е било отнето когато си приел да бъдеш превърнат от червен в черен дракон . Сега си мой поданик и си се заклел да спазваш всяка моя заповед “ . Но телепатичните мисли на дакона по-силни от всякога се врязаха болезнено в главата на Ездача . “ Чуи ме Ивъл служих ти векове така както служих на бащати . Заклел съм се да дам живота си за теб но искам да ме чуеш . “ . Ивъл понечи да изпрати възможно най-мощната си телепатична вълна към дракона така че той да млъкне но съществото го изпревари . “ БРАТКО ПАЗИ СЕ ТИ НЯМАШ ПРИАТЕЛИ А САМО ВРАГОВЕ . И ЗНАЙ ТУК ИМА НЕ САМО ДРАКОНИ И ДНЕВНИ . В КРЕПОСТА СА СЕ НАМЪКНАЛИ НЕКАНЕНИ ГОСТИ . АЗ ОСЕТИХ БОЛКАТА НА МОЯ БРАТК КОЙТО БЕ БЕЗМИЛОСТНО УБИТ С ИЗМАМА ! МОЛЯ ТЕ ПОЗВОЛИ МИ ДА ОТМЪСТЯ !” . Очите на дракона горяха в алено червено а от ноздрите му се спускаха огнени струи . Ивъл погледна разярения си другар . Дракон служил и спасявал живота на баща му спасявал и неговия собствен таящ в себеси толкова гордост и смелост .
- Така да бъде но аз ще доида с теб както и двадесет други дракони ... Архг заедно ще отмъстим – Ивъл не бе усетил как бе заговорил на глас и за пръв път бе изрекал с устни името на своя дръгар . Име известно из междо всеки дракон и ездач АРХГ .
“ Не аз искам да обезкървавя всеки един от тях лично . Искам телата им да се превърнат в пепел а душите им да бъдат завинаги заключени на горната земя . Завинаги да бъдат изложени на слънчева светлина “ . “ Така да бъде верни ми другарю . Твоята храброст и чест ти извоюва правото да говориш пред всеки – право което както добре знаеш никой друг черен дракон няма . А сега да потегляме “ след тези думи Ивъл сръчно се метна на гърбът на дракона си .
- Смърт за кучетата – изрева Ездача и драконът му се хвърли през стените пред него . Могъщото тяло си проправи път през каманите без проблем .
Очите на Ивъли дракона шареха по разрушените згради и голите площади в търсене на натрапниците а телепатичните им възможности бяха напрегнати максимално за да осетят и най-малката и скътана мисълт която да ги отведе до нападателите . Изведнъж Архф нервно спря и зависна над някаква неколкоетажна зграда със зле обгорена външност и вътрешност . “ Там са “ . Ивъл не чака повече а даде заповед на дракона веднага да напада . Черното тяло на съществото се спусна към покрива и само след миг мина през него окъпано в дъжд от въглени и керемиди стоварваики се тежко на каменния под . Ивъл ловко скочи от гърбът на Архг и извади двата си меча . Няколко секунди ездача не виждаше нищо поради прахът от кацането но разомът му улавяше обърканите мисли на няколко вампира пред него . “ Архг изпепели ги “ . Огромна огнена струя плъзна по коридора . Могъщия огнен дъх на вековния дракон продължи да се разлива около минута стапяики камакът по пода . Ездача плавно пристъпи пред ракона и се вгледа в мрачната сцена пред него . Четири вампира или по-точно това което бе останало от тях и от разтопените им брони лежаха в края на коридора на крачка от едн прозорец – единственото спасение оказало се прекалено далече и излъгало надеждите им за живот . “ Той не е тук те не са тук . Искам ги искам ги всичките а господаря им ще опита ноктите ми “ мислите на Архг леко стрснаха Ивъл с тяхната жестокост присъща за неговия господар . “ Така да бъде ще продължим да ги издирваме . Те не ще се спасят Не и докато съм жив . Напред другарю мой !“ . Две по-тъмни от ноща тела плътно допряни едно в друго се издигнаха в мрачния небосклон в търсене на отмъщение !

Диандра се сабуди от слънцето което блестеше в очите й. Стана и се изтегна. Леглото което й се бе сторило меко вечерта бе прекалено твърдо за навиците й и сега всичко я болеше. Пооправи външния си вид и слезе в основната част на страноприемницата. Както и очакваше тримата владетели се баха събрали там и обсъждаха нещо, но имайки предвид случилото се предната вечер вещицата предпочете да седне на друга маса. Като видяха това и малко стванното изражение на лицето на Хералд, Салина и Орстак го разпитаха дали не е направил някоя глупост и той им разказа за случилото се миналата вечер. Джуджето си засмя шумно, а елфката стана от масата им и се премести при Диандра.
- Здравей Ниала – каза с лека усмивка тя – съжалявам за случилото се вчера. Познавам добре Хералд и не мога да си обясня поведението му. Обикновенно е много сдържан. Сигурно напрежеието напоследък му влияе зле.
- Напрежение, за какво става въпрос – попита объркано вещицата.
- Армия на визшите нечестивци е излязла на горната земя и напада градовете на хората. По лошото е, че са открили как да използват оръдията ни. А им помагат и огромни гарвани. Плановете ни да ги спрем до сега бяха неуспешни. Дано сега успеем. Приклешени между две от смесените ни армии, една от която защитава следващия град на пътя им не би трябвало да имат шанс – елфката беше натъжена, защото не знаеше какво може да измислят проклетите твари сега. Диандра я изслуша внимателно. Явно Нихлатак се справяше доста добре с отмъщението си. Вещицата реши да го предупреди за готвещото му се, но се сети че последния път той я бе блокирал и от тогава надали сваляше шлема си.
- Хората ви не се ли чудят защо владетелите им не са с тях в битката?
- Не, те знаят че имаме много работа. За разлика от долните твари ние управляваме всичко сами и не можем да оставим нещата просто така заради една или повече битки. Още повече сега, когато мрачните раси воюват на наша територия. Но да не го обсъждаме сами, ела да седнем при другите.
С тези думи елфката се надигна и направи лек жест на Диандра да я последва. Вещицата също стана и двете отидоха при мъжете, които явно също обсъждаха вече миналите битки и предстоящите такива. От начало вещицата не се включваше в обсъжданията, но след известно време реши да им помогне. Все пак техните армии й бяха нужни за да спре войната, която щеше да донесе края на нейния свят. Обсъждаха нещата почти до мръкване, след което написаха инструкциите на два пергамента и ги изпратиха към предводителите на двете армии по вестоносци.
- Не очаквах една селянка да разбира толкова от военно дело – каза Орстак след което отпи от чашата с Ейл която му бяха донесли.
- Така е, от къде знаеш толкова много – попита Салина.
- Като дете имах военни интереси и имах късмета за известно време да приютим един стратег, от когото научих основата, а после само я развивах – отвърна Диандра.
- От нея би излязла чудесна кралица – каза весело джуджето, което допиваше вече поредна чаша Ейл и това явно му се отразяваше. Хералд се изчерви леко от думите му и го срита под масата.
- Ниала, трябва да поговорим – каза след малко човека – би ли дошла с мен?
Диандра го изгледа малко странно, но после кимна и го последва. Двамата излязоха от страноприемницата и тръгнаха по една от улиците.
- Исках да ти се иизвиня за това което сторих миналата вечер. Не знам защо го направих, но наистина усещам много силно привличане към теб и…- човека спря и се загледа в очите на вещицата. Диандра се почувства безкрайно неловко – Исках да те попитам дали би ми позволила да те ухажвам.
Вещицата остана като ударена от чутото. Нямаше никаква представа какво да му отговори. Дълбоко в себе си усещаше глас който крещеше ‘Да’, но разума също говореше силно. Знаеше, че рано или късно ще разбере каква е в същност и тогава кладата не й мърдаше. Ако не му признаеше, можеби имаше шанс по време на битката към която бавно ги насочваше да избяга и да се върне в дома си. Където да го забрави. Само от мисълта за това я преряза вътрешна болка. Човека вече значеше твърде много за нея, много повече отколкото искаше да си признае.
- Аз… - започна неуверено тя – Аз..Незнам.
Хералд забеляза малка сълза спускаща се по лицето й и я прегърна.
- Всичко ще бъде наред, ще видиш – каза й той докато я притискаше към себе си. Не разбираше какво я плаши, но знаеше, че иска да е до нея и да прогони всичко което я застрашава.

Битката за Дракезар и неговите воини беше започнала преди повече от два дена. И сега за сега не вървеше добре. Нечестивците се оказаха най – голямата пречка за ездачите- пешаци. Драконите на клана Д’Скродж и Дневните също избиваха дракони и Езачи, безмилостно. Грохотът от падащите драконови тела се разнасяше надалеч из пустощта. Моралът на войските от Памена бе изключително нисък – никой не искаше да се бие срещу братя ездачи. Но Дракезар нямаше да им позволи да загубят. Той бе готов на всичко, за да не бъде повече марионетка... искаше той да е господарят на марионетките! Не го интересуваха загубите... ако се наложеше щеше да доведе още толкова войски, пък и не го интересуваха техните животи. Притесняваше го срама от поражението. ДА! Това беше нещото, което нямаше да може да понесе. Може да не го интересуваше живота на войските му, но определено се крепеше на тяхното доверие. Ако го загубеше той щеше да бъде нищо – отхвърлен, победен и забравен.
Дракезар реши да спре със лошите мисли. Все пак никога не беше губил битка... Нямаше да го направи и днес!
Изведнъж той припадна. От дълбините на съзнанието му се появиха странни непознати образи, древни артефакти криещи, невероятна сила, нежен женски глас му нашепваше нещо на непознат език. Когато се събуди той бе осенен от прозрение. Разбра! Щеше да промени историята. Той знаеше, за какво се води тази битка. Не беше за власт, пари и владения. Не беше битка дори за покоряването на този свят. Това бе битка за покоряването на всички светове. Ето защо Ивъл беше нападнал града на Звероукротителите. Той както и всички други преди него, които бяха започвали тази война(да, тя се е водила много пъти преди това, защото колелото се върти и всичко се повтаря)... бяха търсили древното познание заложено тук. Тук където се крепеше крехия баланс между Долната и Горната земя. Но то бе измамно... Тук не само той , но и всички главнокомандващи бяха водени от по – висша сила. Не те определяха какво ще става на бойното поле. Всичко се нареждаше по местата си... всички бяха обхванати от лудост... тя ги завладяваше... Но той усещаше как вече нищо не може да се направи... Можеше единствено да обедини Долните народи, това бе единствения шанс. Ивъл или някой от съюзниците му сигурно вече се бе добрал до силата скрита в града... а ако това бе станало тогава можеха съсвем скоро Мъртвите Богове да бъдат викнати отново, за да сеят хаос и разруха.* След това главата му се омая и мислите му станаха несвързани... когато се съвзе той излезе от шатрата си.
Отвън го чакаха бойците му подредени в префектен боен ред. Те всички бяха готови за битка но такава няше да има. Не и днес. С мъка в гласа той извика:
- Развейте белите флагове! Искам двама стражи с мен... отивам да говоря с Ивъл.
В редиците настъпи смут... какво ставаше с техния господар... как можеше така да накърнява честта си?! Но въпреки всичко смирено изпълниха командите му. Скоро знамената на Памена бяха сменени от бели знамена. Стражите който дойдоха със Дракезар също понесоха бели в знак че идват с мир.
Всички в лагера на Ивъл ги гледаха като честотстъпници, но никой не посмя да каже нищо. За малко срама у Дракезар да вземе връх но той се овладя. Трябваше да говори с Ивъл независимо от всичко. Тази лудост трябва да спре! Стигна до шатрата на главния ездач и влезе вътре въведен от няколко боеца на Ивъл. Завари го вътре и отпрати охраната си. Ивъл заговори пръв:
- Какво искаш, Отцепнико?!
-Не съм дошъл да се заяждам с теб Ивъл! Искам да говоря с теб за нещо важно... нещо което може да погуби всички ни! И ще го направи, ако ние не направим нещо първи...
- За какво по ангелите говориш, и как аз мога да имам вяра на човек който предаде цялата си раса?
- Ако и ти беше на моето място и ти щеше да го направиш!
- Честта, верността и преданноста към народа ми за мен винаги са били на първо място...
- Ивъл, разбери, сега не става въпрос за това кой е служил по – вярно на ездачите!!! Дойде тук, заради силата скрита в това място... затова споразумението ти с Дневните беше никой да не пипа библиотеката, нали?! А не разбра ли защо не откри нищо?! Дори само мисловните сигнали около това място могат да отблокират силата му.... и което е по – лошото ТЯ НЯМА ДА ОТИДЕ ПРИ ТЕБ!!! Тя е била заложена, за да събуди Мъртвите богове... и в предишни Епохи е било така... така ще бъде и в следващи освен ако не направим нещо!
Ивъл гледаше сякаш нещо тежко е паднало на главата му. Дракезар го остави да обмисли чутото 1 – 2 минути и най-накрая Ивъл промълви :
- Това не може да е истина... Това е една отдавна забравена легенда! Няма да ти се оставя да ме баламосваш, с приказки за малки деца!
- Твърдоглав глупак... с тези си думи предизвикваш унищожението ни!!! Не разбираш ли че ако имаме изобщо някакъв шанс... то е да се обединим! Обмисли разговора ни... и прави каквото искаш, но за моите войни битката свърши. Ще те чакам след два дена в хана на Черната Порта, за да чуя решението ти!
С тези думи Дракезар излезе от шатрата и се върна при войските си. След по – малко от час всички потеглиха към дома.

Слънцето печеше силно и макар че още беше сутрин, температурите се бяха покачили доста. Нихлатак реши да се издигне над облаците, където нямаше жега и дори беше хладно, а и гледката беше по добра от еднообразните зелени хълмове и равнини, които дразнеха нечестивеца. Той нямаше как да знае това, но този му каприз щеше да има големи последствия за неговия поход. Ако беше изчакал още минута преди да се вдигне над белите небесни форми, щеше да забележи разпънатите отдолу палатки и една обединена армия от хора, елфи и джуджета, която се готвеше за бой.
След като прелетя над стълбата към долната земя, му оставаше съвсем малко до тъмната крепост. Но само фактът, че вече се намираше в долната земя радваше много Нихлатак. За пръв път от много време вдиша въздуха изпълнен със серисти изпарения. Някъде в далечината съзря някакви създания, които много приличаха на фантоми. Искаше му се да поприказва с тях, тъй като единствените събеседници, които имаше горе бяха себеподобните му, с които не можеше да се води разговор по-дълъг от 5 минути. Реши обаче да не се отклонява от пътя си, а и щеше да има достатъчно време да поприказва със сякакви твари в крепостта. Силно се надяваше, че ще намери някой нечестивец, за да научи какво става в земите му. Още по-силно се надяваше да няма никакви проблеми. Докато в главата му се въртяха такива мисли, той неусетно стигна до Тъмната крепост.
Шом кацна на определеното за това място, Нихлатак слезе от гарвана и заръча на някакъв скелет да го пази. Реши да остави бронята и шлема си, за да разпитва не като крал, а като обикновен нечестивец. Замести ги с обикновена роба с качулка. Радост и опасения го бяха обзели едновременно. Чудеше се какви ли новини ще му сервират в кръчмата. Щом отвори вратата никой не го удостои с внимание освен няколко нечестивеца, които седяха на една маса навътре в кръчмата, пиеха тъмна бира и обсъждаха нещо помежду си. Точно това му трябваше на Нихлатак. Той се запъти към тях и седна на единствения свободен стол, който изглежда не беше предназначен за него, защото сядането му предизвика голямо недоволство у нечестивците.
- Кой си ти и какво искаш от нас? - в гласовете им личеше неприкрита неприязън към него
- Аз съм войник от армията, която отиде да отмъщава на хората. Нихлатак ме прати тук, за да разпитам какво става в Долната земя. – спокойно обясни владетеля.
- Щом толкова го интересува, защо самият той не дойде да разбере. Тъкмо щеше да ни спести чакането и ходенето до горната земя, за да го убием. – на лицето на нечестивеца се появи зловеща усмивка.
При тези думи Нихлатак остана много изненадан. Хиляди въпроси го връхлетяха едновременно. Не можеше да разбере какво става тук. За какво говореха тези предатели. Беше му пределно ясно, че няма да го пуснат от тук без бой, но това изобщо не го плашеше. Преди да ги изтреби обаче, Нихлатак реши да разбере какво става все пак.
- Виждам, че господарят ми вече не властва над на нечестивците. А кой тогава го замества.
- Тъй като смятаме да те убием ще отговорим на този въпрос. Считай го като изпълнение на последно желание. След като твоят господар замина на война срещу хората, нашият господар - при което и четиримата се засмяха – реши да вземе властта. Тъй като голяма част от поддръжниците на Нихлатак заминаха с него, за нас не беше никакво затруднение да вземем властта. Сега, когато той се върне, остатъците от армията му ще бъдат избити, а главата му ще бъде забита на кол и сложена пред главната порта на Вивек. Този отговор удоволетворява ли те?
- Искам само да знам кой е този нечестивец с такова голямо влияние, че да превземе властта.
- Като те гледам си от низшите постове, така че едва ли си запознат с бившето обкръжение на Нихлатак. А и какво те интересува, след като сега ще умреш?
Нечестивците извадиха мечовете си и захвърлиха столовете си настрани за да не им пречат. Нихлатак също стана и извади бавно меча си.Реши, че е време да разкрие истинската си самоличност и махна качулката. Водача на тримата внезапно се спря. Той беше виждал много пъти Нихлатак и сега го разпозна безпогрешно. За миг се стресна, но реши, да довърши започнатото, а и бяха четирима срещу един. И тъй като израженията на подчинените му не показваха, че знаят с кого ще се бият, той смело пристъпи напред. За разлика от влизането си, сега Нихлатак беше събрал погледите на всички присъстващи.
Първата атака не закъсня. Четири оръжия, жадни за кръв засвистяха към доскорощния владетел на нечестивците. Нихлатак избегна всички атаки и парира тази на противника, който се беше приближил най-много до него. Следващия миг беше фатален за гиганта, тъй като слабите му рефлекси не успяха да спрат атаката на Нихлатак. Гигантското острие се заби в стомаха на нечестивеца и излезе от там още по-бързо, за да парира следващата атака. Дори за добър боец като Нихлатак беше трудно да се бие с трима противника наведнъж, затова той ритна най-близкия стол в краката на водача на противниците му и с това си действие го събори на пода. Щеше да се занимае по-късно с него. Острието на Нихлатак вкуси и от кръвта на другите двама нечестивци без особени затурднения и сега той можеше спокойно да се заеме с разпитването на падналия. Опря острието на меча си в гърлото му като едва се сдържаше да не го пререже.
- Сега, след като ти си този, който ще умира нямаш друг избор освен да ми кажеш от кого трябва да си взимам трона обратно.
Изглежда нечестивеца не му се умираше:
- Ще ти кажа всичко ако обещаеш да не ме убиваш.
На Нихлатак му се гадеше от себеподобния, който лежеше пред него. Най-голямото унижение за представителите на расата му беше да се молят за живот на врага. Този нечестивец тук правеше точно това. На Нихлатак му се искаше веднага да сложи край на недостойния живот на това влечуго, но любопитството му надделя.
- Добре тогава. Кажи ми кой е сегашния ви владетел и ще те оставя да живееш.
- Неглатан. Името му е Неглатан. Сигурен съм, че го познаваш.
Това беше достатъчно за Нихлатак. Той вдигна меча си и го заби в гърлото на нечестивеца. За себеподобните му беше унизително да се молят за живота си, но затова пък изобщо не се срамуваха да лъжат.
След като събра необходимата му информация, Нихлатак седна на масата, на която допреди малко седяха враговете му. Извика два скелета и ги накара да разкарат труповете, а след това да му донесат една бира. В заведението цареше смут. Насядалите по другите маси не смееха да се обърнат към нечестивеца, защото повечето от тях знаеха кой е той и че не е в добро настроение след новината, която беше научил.
Докато спокойно отпиваше големи глътки от бирата, Нихлатак се опитваше да събере мислите си. Обмисляше положението. Как щеше да превземе замъка си обратно? Та в него имаше армия колкото неговата и дори по-голяма. За да си върне обратно замъка, трябваше да се пролее кръв и то много. След дълъг размисъл Нихлатак реши да прекрати похода срещу хората. Те не бяха толкова важни в момента. И без това беше им нанесъл достатъчно поражения. Не му се искаше да понася жертви, тъй като всички воини щяха да му трябват, за да си вземе обратно трона от този Неглетан. Кой беше всъщност този нахалник. Нихлатак не можеше да се сети за някой познат с такова име. Изглежда нечестивеца, който уби все пак не беше толкова глупав. Сега, след като се замисли беше сигурен, че е бил излъган. Всъщност нямаше голямо значение с кого ще се бие. Важното беше, че трябваше да се бие срещу своите хора. Това го отвращаваше най-много.
След като изпи бирата си, даде няколко монети на скелета и излезе от кръчмата. Отиде до гарвана. Безмозъчния скелет още беше там и “пазеше” птицата. Всъщност той само я гледаше с празните си очни кухини и с нищо не показваше, че я охранява. Нихлатак му каза, че е свободен и му даде малък бакшиш. Реши да не слага бронята и шлема си, защото в горната земя сигурно беше адски горещо за разлика от тук, където винаги беше хладно и мрачно.
Животното размаха криле и се издигна във въздуха. За кратко време стигна до горната земя и Нихлатак отново реши да лети над облаците. Съзнанието му беше изцяло заето с мисли за потресващите новини, който го връхлетяха така внезапно.Вече дори обмисляше стратегии за превземането на замъка. Мъчеше си да си спомни кои са слабите му места и дали има някакви тайни тунели, през които може да се влезе незабелязано. Потънал в размисли, той неусетно стигна до мястото, където трябваше да бъде лагера на армията му. Трябваше.....но го нямаше. Имаше само следи от изгорели огньове и.... много трупове на нечестивци От телата стърчаха множество стрели. Въпреки, че броят на загиналите беше доста голям, това в никакъв случай не можеше да бъде цялата му армия. Оцелелите сигурно се бяха оттеглили някъде. “Оцелели от какво?” помисли си Нихлатак.....

В лагера на вампирите беше настъпило оживление. Всички говореха, че те идват и това наистина беше така. Те идваха и не прощаваха на никой изпречил се на пътя им. Бяха само петима, но това беше достатъчно за да върнат войниците по домовете им. Четири черни фигури крачеха гордо към шатрата на Леонард. Между тях беше петия войн. Беше като диамант между въглените. Защо ли? Просто бялата коприна на наметалото просто отразяваше светлината. Вече бяха пред палатката на Леонард. Двете черни фигури вървящи отпред дръпнаха завесата и позволиха на бялата да влезе. Когато Леонард видя гостенина си отпрати двамата си генерали, това беше по-важно от битката.
- Тима, радвам се да те видя- каза мазно вампирът.
- Грешиш, Леонард.
Гласа беше различен, не беше дори женски. Леонард видимо се изнанада, тя беше основателка и единственият канцлер на ордена вече 2000 години, ако не и повече.
- Кой си ти- изсъска магьосникът.
- Аз... съм просто слуга- фигурата свали качулката си и под него се откри красиво лице с късо постригана черна коса. Леонард никога не го беше виждал преди, нито сред редиците на Сена Рин нито в обкръжението на Тима. Всъщност му напомняше за нещо.
- Слуга, та ти носиш дрехите на канцлер на Сена Рин. Къде е Тима?
Младежът видимо се смути, не можеше да отговори на този въпрос, беше прекалено сложно за обяснение... все пак реши да опита.
- Чувал ли си за Светлината?
- Да, та нали вие и служите. Орден от вампири служещи на това, което ги убива, колко иронично. Все още не съм чул името ти, момче.
Бялата фигура го погледна с любопитство... само да знаеше... нищо, все някога щеше да разбере, може би по-скоро от очакваното. Въздъхана.
- Бързаш, нека ти разкажа какво стана с Тима...


Тя се изправи над трупа на чичо си и заплака, никога преди не го бе правила.
- Не мога- отрони накрая- просто не мога.
Една от черните фигури се приближи и сложи ръка на рамото и:
- Той е мъртъв вече, светлината го прибра.
Тима се изправи. В очите и се четеше борба. Те трептяха, търсеха отговор.
- Отивам да го върна- каза тя след малко.
- Не!- отвърна фигурата- Това е ритуал на мрака, дала си клетва!
- Няма значение.
- Знаеш какво ще стане с теб.
- Дано той да е добър предводител на ордена- каза тя и затвори очи. Впусна се в в безкрая.

- Значи ти се Тима- попита недоверчиво Леонард.
- Не, аз съм пълната и противоположност- усмихна се- по нрав, не по сили.
- Значи си на моя страна, така ли?- усмихна се и Леонард.
- Знаеш ли какво, никога не си я познавал, тя би...- бялата фигура извади меча си и с тъпата страна удари Леонард по рамото, той падна- ... те пощадила. Знаеш ли какви умения имаше тя в телекинезата?
Очите на Леонард се разшириха, преди време я беше гледал как счупва скала само с елементарен жест на ръката.
- Не би посмял...
Непознатият протегна ръката си и я вдигна. Леонард се отзова на две стъпки над земята, опита се да хване задушаващата го ръка, но с ужас установи, че такава няма.
- Имаш силна воля, магьоснико- мъжът премигна и се хвана за главата със свободната ръка.
Леонард падна. От очите му сякаш излизаха светкавици.
- Момче, добре дошъл в този свят. Знаеш всичко за Дима, но не и за мен.
Леонард вдигна ръка и от нищото се появи скала. Щракна с пръсти и тя излетя към безименния, но се спря на десетина сантиметра от него. След секунда се пръсна. Малките камъчета се разлетяха навсякъде, някои удариха и Леонард и новодошлия. И двамата скочиха веднага и заеха бойна позиция. Леонард не искаше пак да почуства въздуха да се свива около гърлото му и затова много от силите му бяха впрегнати в неотрализиране на телекинетичните способности на момчето, все още не знаеше как да го нарече, беше млад, но и силен. Останалите си сили Леонард трябваше да използва в предстоящата битка. Белият извади меча си и замахна. Изключително прецизен удар, Леонард нямаше време дори да отскочи, просто изчезна от там и се появи веднага малко по-назад. Още два бързи удара бяха избегнати по този начин, след което магьосникът пусна малка огнена струя по посока на врага си. Младият се отдръпна, но струята мина през наметалото му. Последва втори опит. Този път дясната ръка беше обгорена, но последва внезапен удар. Леонард беше изненадан, но успя да се премести отново.
- Тима беше левичарка- засмя се бялата фигура и замахна отново. Леонард отскочи и падна на земята.
- Ще видиш ти малко гаднярче- каза магьосника и около тялото му започнаха да се появяват огнени езици. Всеки момент цялата шатра щеше да избухне в пламъци и да унищожи всичко освен мягьосника. Зелена светлина се появи около ръката на белия, Леонард литна назад. Всички негови пламъци изгаснаха, той се удари в плата и го скъса, падна навън. Белия сложи качулката си и излезе. Леонард се беше ударил в някакви остатъци от стена и беше загубил съзнание. Мечът беше в ръката на белия. Беше съвсем обикновен, омагьосването му просто би затруднило използването му заедно с телекенитичната енергия на Тима, а сега и на белия. Той извиси меча си и го стовари върху Леонард с всичката си сила. Тялото сякаш беше прободено преди меча да се е докоснал до него, а след това меча навлезе без никакви затруднения и раздра вътрешностите на вампира. Битката завърши. Белия отиде до един от черните си другари и му прошепна нещо. След това той извика с все сила:
- Тази война приключи за нас, връщайте се по домовете си и забравете тази битка!
Черната фигура се доближи до белия и му прошепна:
- Той е вече жив... но състоянието му е лошо. Пратихме хора да го откарат в имението, но това няма да е достатъчно.
- Върви и намери Диандра, тя знае как да му помогне, намери и принца на личовете, без негова помощ няма да успеем.
- А вие какво ще правите, господарю?
- Аз... трябва да говоря с Аарок и EviL. Лагерът на ездача е по-близо.
- Сър, как се казвате? Не мисля, че името Тима ви подхожда сега.
- Винаги съм имал име, приятелю, но все още не трябва да се разчува, нека си мислят, че Тима е още жива.
С тези думи белият се обърна и закрачи към града. Себастиан му беше казал. В смъртта на Тима и неговото разждане той бе говорил и с двамата, беше им разказал съня си. Белия прибра меча в ножницата му и взе Лидемару от временното му място на конана му. Загледа се в оръжието, всичко за този свят сякаш му беше разказано, нищо не беше видял, само беше чул подробното му описание, но за това оръжие то беше съвсем малко.
- Ли, Ру- извика той на нищото.
Остриетата се появиха и заблестяха на слънцето. Гласът прокънтя” Какво ще правиш сега, Самаел?”

Мракът бе паднал.Няколко тела бумтяха.В тях студените им сърца се бунтуваха, мятаха се безпомощно.
Рефлексът успя да спаси повечето от елитната “армия” на Аарок, но няколко техни събратя загинаха.Всички осъзнаха, че секунда по-късно щяха да бъдат изпепелени като закъснелите вампири.
Аарок размишляваше.По необятнобледото му лице очите светеха странно.Срещна се със смъртта.Не му бе за пръв път, но чувството, че оцеля за сметка на друг го натъжи.
-Ще отмъстим!-каза Аарок изведнъж.-Ще намеря убиеца – неговата кръв ще капе по острието на копието ми!
Групата напусна замъка.Тръгнаха към една гора, където щяха да си отпочинат.
Запалиха огън рай него.Накстинрайнъде.Нбщсха а бе студено тук.Лъхаше хлад, която влизаше под кожата и подлудяваше вампирите.Чуваха се слаби тътени.Скоро всички се унесоха и потънаха в дълбок сън.
Аарок отвори очи.Все още бе тъмно.Но…Имаше чуждо присъствие.Огънят бе угаснал, угаснали бяха всички звезди на небето.Тъмно бе навсякъде.
Чу се крясък.Писклив и дразнещ.Кралят се обърна по посока на вика.Извади копието и с бавни стъпки се насочи към един храст, откъдето чу крясъка.
Оттам внезапно изкочи…Ивъл!Аарок се сепна.През това време ездачът повика и своя дракон.Аарок се дръпна настрани с отскок, но огнедишащия звяр захвърли вълна от парливия елемент към вампира.Аарок скочи още веднъж и успя да избегне сигурната смърт.Засили се към Ивъл и се качи върху дракона.Замахна с “Похитителя” и прониза ездача в крака.Аарок знаеше, че Ивъл тук е безпомощен.Победата бе в кърпа вързана.Точно в този момент дракона започна да се върти наляво-надясно и след като вампира загуби равновесие се намери на земята.За най-голяма очуда обаче Ивъл все още бе на гърба на верния си слуга!
Аарок не загуби дори секунда време.Отровата вече бе в тялото на Ивъл.Въпрос на време бе той да отдъхне.Вампирът се превърна в прилеп и захвърча в очакване.
Изведнъж…Стрела се заби в тялото на Аарок!Вампирът не повярва как някой ще го уцели – та той бе прилеп!!А кой бе точният стрелец…Намираше се зад Аарок и беше…Нордрим!?КАКВО!?
Кралят се смути.Повдигна се…Това бе кошмар.Лицето му бе обляно в пот.Запъхтян, той стана.Всичко си бе нормално сега – жарта на вече изгасващия огън, шумът от гората, небето…Повече той не можа да заспи.
На сутринта когато се събудиха останалите Аарок го нямаше.Той бе навътре в гората.
Хванал в едната ръка “Похитителя”, вампирът беше тръгнал за улов.Досега не бе видял потенциални жертви.Но сякаш съдбата чакаше точния момент – пред очите на Аарок се мярна сатир.
Вампирът се втурна към него.Сатирът наведе глава и рогата му лъснаха.За да предотврати нанизването, Аарок захвърли копието към рогатото създание.Сатирът падна на земята.Аарок обаче чак сега помисли – не трябваше да го убива с копието.Сега кръвта на сатира бе пълна с отрова.
-Каква глупост!-каза си Аарок.
Вампирът продължи.Около час никое същество не заброди край него.
Аарок чу удар на копита.Заедно с тях и мъжки гласове.”Не е истина – кентаври!”.Те бяха вкусни но…доста смъртоностни.Аарок се скри в храстите.Трима от полуконете-полухората минаха пред вампира.Той скочи и във въздуха заби “Похитителя” в гърба на първия.Другите двама вдигнаха предните си крака и се засилиха към вампира.Той скочи и кентаврите минаха под него, като след това се ослушваха дълго.Аарок не хабеше никога време.Разсече наполовина още един.Остана последния – плячката.Кръвопиеца захвърли копието.
-Хайде, като мъже, макар ти да си наполовина!-подхвърли Аарок и се подготви.
Кентавърът вдигна във въздуха предните си крака и почна да ги размята.Те минаха на сантиметри от главата на Аарок.Вампирът заобиколи с невероятна бързина хибридното създание и го ритна в крака.Кентавъра се повали на земята.
-Довиждане!-каза Аарок и изрита кентавъра в главата, от което той отиде в несвяст.
Инстинктите на вампира го накараха да забие зъбите си във врата на кентавъра и да залоче жадно.
Освежен, Аарок се завърна в “лагера”.Там разтревожените вампири го чакаха.
-Знайте, отмъщение ще има!Единствено не се знае кога…-каза Аарок и седна на на земята…

Ивъл и драконат му продължавах да претърсват разрушените построики с надежда да намеря виновниците за смърта на братът на Архг . Ездача все още осещаше присъстието на чуждите неестествени мисли за ездач или дневен демон . “ Архг братко мой , драконе осещаш ли нещо ?” драконът извърна дългата си шия към господарят си а жълтото му студено око се впи в кристалният му шлм сякаш гледаше през него после телепатичните вълни от разума му се стекоха към господаря му “ Сякаш се изпариха в нищото ! Не разбирам как оспяха . Но не ще се откажа искам да отмъстя за моят брат . Завинаги ще запомня вкусът на тези мървави мисли които осетих когато повалиха моят единствен брат . Рано или късно ще си платят “. Ивъл с наслада гледаше своя любимец . Той бе толкова прекрасен , силен . Той бе синът който ездачът никога не бе имал . “ Така да бъде но сега е време да отпочинем !“ . Ездача прати нова телепатична вълна към другаря си за да го насочи към желаното за достигане място . Драконът се подчини мигновено но само след няколко секунди летеж замря на едно място . “ какво става ? Защо спираш ? Да не би да усети натрапниците ?” . Драконът продължаваше да стои вцепенен на едно място . “ Говори ми братко какво има ?” драконът като хипнотизиран започна да пикира към земята без дори да обръща внимание на телепатичните въпроси на Ивъл . Тялото на огромният звяр се призими леко на обгорената земя до някакво малко кладенче . После погледът на дракона отново се фокусира а главата му се раздвижи объркано последва и въпрос “ Какво става господарю мой ? Защо доидохме тук ?” . Ивъл малко втрещено се вторачи в дракона . “ Изпадна в нещо като унес и просто се приземи пред това кладенче и аз не знам какво стана ? Помислих си че си осетил натрапниците ни !” . Двамата се спогледаха неразбиращо и започнаха да оглеждат замръкналите руини . Нищо особено . Малък храм обгорен до неузнаваемост и няколко малки също толкова обгорени згради . Ивъл се огледа за последно и реши че няма какво повече да прави тук и че станалото ще си остане просто една загадка . Точно когато се качи отново на гърбът на дракона си замръзна . От малкото кладенче бликаше ливава светлина . Тя сякаш извираше през каменото гърло . Ездача онемял слезе от дракона и се насочи към светлината . “ Възможно ли е това ? Нима след всички тези безмислени часове на бродене из градът аз най-накрая го намерих ? Нима ? Драконе разкараи тези каманаци дето стоят отгоре на кладенеца “ . Дронът се радвижи тромаво и замахна зловещо към купчината камани . След секунди в мрачният небосклон полетяха дузина камани . Сега Ивъл можеше да се наслади на прекрасняит древен артефакт . Малък триъгълник от прекрасен кристал . Кристал непознат за расата на ездачите , обсипан от неразбираеми иероглифи . Ивъл протегна треперещи ръце към артефакта . “ Най-накрая мой ! Най0накрая мъртвите богове ще се събудят и аз ще притежавам цялата им мощ ! Ще оправлявам всичко и всички . “ Ръцете на ездача докоснаха амолета последва ослепителна светлина която извираше от артефакта и от ездача . Могъща вълна разтресе тялото на Ивъл а драконът му гледаше с нескрито задоволство .
....................... Тежък прхоляк се издигаше изпод копитата на конете и пустините лъвове . Хилядната армия бавно напредваше към “стълбата” за долният свят . Няколко ангела прелетяха най-отпред на колоната обляни от божествена светлина . Най-прекрасното същество измежду тях извика нещо ц неговият нежен като звън глас а третото му крило се раздвижи плавно . Още десетки ангели се появиха от нищо . Обединената армия на Звероокротители и ангели бавно напредваше към победата . И там в пясакът лежеше онищоженият звероокротителски град . Армията потегли в галоп . Оставах метри и после настъпи хаоса . Стотици Феникси , Ангели , пустинни орли , Лъвове и пехотинци заляха армията на долната земя ....

Ивъл подскочи тялото му лежеше вкочанено до бившото кладенче а съзнанието му едвам оспяваше да осъзнае ставащото . Ездача бвано започна да се надига макар болките в тялото му . Нещо прогаряше китката му . Ивъл с почуда осъзна че медаляно го гори а мекаа му лилава светлина го отпуска . Това бе изключително странно . Ивъл изкара малка верижка изпод бронята си и я свали . Прекара я през медялиона и я увиси на вратът си . Сега вече не усещаше болка . Това бе една от възможностите на медалиона – да лекува както и да наранява . Сега ездача трябваше да разбере как да го накара само да наранява без да лекува . Бе осъзнал и още нещо – ако останеше тук и утре щеше да загине . Имаше само един изход . Той напрегна съзнанието си и изпрати една телепатична вълна с ясно послание “ Всички да се изтеглят , драконите да се използват като транспорт за бързо отегляне “ . До него верният Ирхг го гледаше неразбиращо . “Спокойно братко не сме победени просто ми трябва време . Вече имам артефакта на мъртвите . С него ще победим . Макар ако помня правилно в древните преписи ставаше дума за комбиниране междо медалиона и още нещо наречено Хараг . Макар да не знам какво е аз знам къде е ! Заедно с теб ще го открием а след това ще отмъстим за смърта на кръвният ти брат “. Драконът погледна господаря си с любов и се изправи . “ Но преди да тръгнем на мъст искам да ме отведеш на среща с изменикът от Памена . Да видим какво умно може да ни коаже той .

Диандра се беше изтегнала на леглото в стаята си в таверната. От една страна беше щастлива защото знаеше, че човека е увлечен по нея както тя по него, но.... От друга страна беше бясна. След толкова години точно когато каменното й сърце й трябваше най-много то я изоставяше. Сега вече знаеше, че начинанието й ще доведе до гибел. Гибел за нея, а ако се провалеше преди да.... Не. Не искаше да мисли за провал точно сега. Точно когато беше толкова близо до целта си. Толкова близо, че вече можеше да я докосне. Привличането между нея и Хералд щеше да й помогне, но дали щеше да го използва.... 'Стегни се глупачке, та той е просто един човек! Колко от расата им си измъчвала и убивала. Нима ще позволиш на някави си чувства да те провалят точно сега? Спомни си, че ти ги контролираш!'. Да. Определено си спомняше, но контрола над тях й се бе изплъзнал. Полежа замислена още известно време и изведнъж се сети за Нихлатак. Какво ли беше станало със засадата. Реши да провери за съзнанието му и тогава забеляза, че то е там напълно незащитено. Най-силно открояваща се бе мисълта за хората му. Явно бе отсъствал по време на нападението. Известна част от хората му бяха сразени. Диандра прекъсна контакта и се усмихна. Първата стъпка беше направена. Сега оставаше да намери начин да подготви следващата. След добрите новини тя най-сетне успя да се отпусне и заспи.
Утрото настъпи и вещицата се сабуди от почукване на вратата.
- Кой е? - попита сънено тя.
- Аз - сърцето на Диандра спря за секунда. Това беше Хералд.
- Момент - вещицата изскочи от леглото и побърза да се облече, след като беше готова отключи вратата и я открехна леко - Какво има?
- Исках да те питам дали би дошла с мен на закуска - с тези думи той се усмихна нежно.
- Не мисля че идеята е добра - започна колебливо тя, но човека я прекъсна.
- Хайде де, това е просто една закуска - Хералд я хвана за ръката и я издърпа от стаята - Да слизаме, а?
Диандра го погледна очудено след което заключи стаята си и двамата слязоха долу. Седнаха на една маса и закусиха. През това време почти не си говореха, а вещицата беше навела глава и разглеждаше с интерес една пукнатина в масата. След като приключиха човека стана и привидно си тръгна към стаята за нещо, но когато тя стана и се запъти към изхода изведнъж се озова в прегръдката му.
- Какво има? Днес изглеждаш особенно угрижена и защо имам усещането, че ме отбагваш след снощи? - гласа на Хералд звучеше наранено и тъжно. Диандра се почуства безкрайно слаба и виновна. Дъхът на човека във врата й я караше да изтръпва. Тя се завъртя в прегръдката му, така че да застанат лице в лице. Видя любовта и болката в очите му и се усмихна леко.
- Съжалявам аз просто.... Не съм свикнала с подобно внимание и то ме плаши - отвърна тя и се притисна към него.
- По-добре свиквай, защото няма да се отървеш така лесно от него - отвърна той и погали нежно косите й.
Разговора им обаче бе попречил да заележат нещо доста странно. В таверната нямаше никой друг освен тях. Никой. Абсолютната тишина бе разкъсана от внезапен вик, но не вик на болка. Боен вик. За секунда основната зала на таверната се изпълни с огромно напрежение. Хералд блъсна Диандра на земята и се дръпна на страна точно когато меча на нападателя им разцепи въздуха на мястото където те стояха допреди миг. Фигурата на атакувалия ги беше облечена в черно и доста подвижна, типично за наемник, но явно напрежението си бе казало думата защото наемниците бяха доста хитри и подобно издаване не бе типично за тях. Владетеля на хората извади меча си и се приготви за бой, а вещицата пропълзя по-далеч от онзи който ги атакува, въпреки че той не й обърна особенно внимание. Целта му бе владетеля. Сред хората често се срещаха подобни прояви на опити за явно насилствено сваляне от власт. Хералд и другия започнаха бавен танц в средата на залата. Обикаляха в кръг като от време на време си разменяха по някой и друг удар. Бавно преценяваха опонента си, силата и издръжливостта му. Диандра гледаше сцената с удивление. Размяната на удари вече ставаше все по-честа докато най сетне не започна същинската битка. Хералд атакува след което парира бързо последвала контраатака, но не бе достатъчно бърз и юмрука на другия се заби в корема му, което едва не го събори. Нападателя се опита да се възползва от положението но човека отново парира. Размняната на удари бе съпроводена от използване на доста подлост и от двете страни докато на края Хералд успя да обезоръжи противника си.
- Кой те изпрати - попита задъхано той като приближи още малко острието на меча си което сега сочеше право към гърлото на онзи.
- Няма да получиш отговор на това - изръмжа злобно онзи и в седващия момент извика силно. Това му коства живота, но предупреди съучастниците си, че се е провалил. След миг в залата влязоха още седем човека облечени като първия. Викът на който обаче се бе оказал с двоен ефект. Докато онези бавно приближаваха към Диандра и Хералд един от тях бе повален от точно изстреляната стрла на Салина. Чу се мощен боен вик и Орстах се метна от стълбището върху друг като го посече с брадвата си. Докато се опомнят още един бе повален от стрела на елфката, но тя скоро се оказа в близък бой една от фигурите. Орстак също получи своя опонент. Хералд и друг вече се баха вплели в двубой и чак тогава Диандра осъзна, че един липсва огледа се но не го видя. Последваха три зрелищни битки завършващи успешно за тримата владетели. Салина имаше лека драскотина от кама на крака си, Острак беше невредим и с широка усмивка, Хералд беше доста уморен от първата битка и по тази причина имаше няколко драскотини, но нищо сериозно. Диандра бе успяла да избегне сблъсък и бе доволна до момента в който силна ръка я хвана през кръста, а на врата си усети хладно острие. Онзи който й се губеше от погледа сега я нападна.
- Свалете оръжията и се предайте - каза властно онзи зад гърба на вещицата - освен ако не искате да я убия.
- Нима искаш да ме убиеш - попита тя, да... вече човъркаше в мозъка му.
- Аз... - започна нападателя и несъзнателно отслаби хватката.
- Ти не би искал да ме нараниш - продължи вещицата - ти искаш да ни кажеш кой те изпрати и защо.
- Получихме писмо и добра сума за да премахнем владетелите, на някои хора саюза не им е приятен - отвърна покорно онзи.
- Сега ме пусни, пусни и меча, и ме остави да вържа ръцете ти.
Човека се подчини и след малко седеше покорно на един стол вързан от Диандра. Тирмата я гледаха ужасени.
- Само вещиците имат такъв контрол над хората - промълви Салина..........

Камшикът удари веднъж. Удари втори път. Хриповете бяха престанали отдавна, но не и яростта на Тагник'зур. Демонът обикаляше малкото помещение колкото позволяваше огромното му туловище с ръце зад гърба и поглеждаше трескаво към обезобразеното вече от бой тяло на изтезавания. Той бе последната му надежда да разбере истината за бунта на Нота'ман и може би местонахождението на човешката магьосница, но демонът също така знаеше, че ако покаже дори и капка милост към създанието, щеше да загуби надежда за отговори. А отговори в момента той търсеше повече от всичко. Единственото, което успяха да изтръгнат от последните оцелелите човешки същества, беше новината, че не един, а три демона са сключили договор с магьосницата и владетеля на областта. Единият със сигурност бе Нота'ман, а вторият се гърчеше на земята на него под равномерните удари на жестоко подострения шипов бич. Третият беше изчезнал и колкото и да се опитваше Тагник'зур не успя да намери следите му. Значи все пак двама от главните предатели се бяха измъкнали. Чудеше се и каква част от човеците са успели да се измъкнат. При всички случаи не много, понеже щяха да бъдат забелязани. По спомените си от картата, демонът можеше да заключи, че поне в близките няколко дни не можеха да очакват вражеско нападение. Най-близкото селище беше на два дни път, а най-близкият гарнизон с достатъчна армия да се изправи срещи демоните бе поне на седмица. Тагник'зур не смяташе да води инвазия навътре в човешките земи, понеже не можеше да си позволи да обърне гръб на най-важното, а именно войната за Долната Земя. Напоследък не й обръщаше чак такова внимание поради изникналите проблеми, но беше време да вземе мерки и да подкрепи войските на своите съюзници. По старите сметки на Нота'ман щеше да са му е нужна седмица, за да стигне бойното поле и смяташе да се залавя за работа колкото се може по-бързо. Ето защо беше така нервен и се мъчеше да реши проблема с човешката магьосница и третия предател възможно е най-кратък срок. Това, че беше безсилен и изход не се виждаше го изнервяше допълнително. "Странно колко много съм се променил." - зачуди се той, гледайки към небето пред малкия отвор близо до тавана в килииното помещение. - "Ако това се случваше преди столетие, навярно щях да се втурна в атака към центъра на човешките владение. Предпазливост или страх представляват последните ми действия? Не, не може да е страх! Тагник'зур не се страхува от никой!" - последните слова му вдигнаха куража почти по същия начин, по който щеше да го направи Нота'ман. Но приятелят му вече го нямаше и демонът трябваше да продължи напред и да се бори за каузата с всички сили. Иначе нямаше да има Долната земя. Изведнъж чу как портичката на помещението се отвори и се обърна бавно, за да види пред себе си як млад демон със странно изражение.
- Господарю, нещо странно става в града на човеците. - рече той без да чака покана, но Тагник'зур не обърна внимание на очевидната липса на уважение.
- Странно? Градът е целият в пламъци и всичко живо е избито. Ако третият предател или магьосницата бяха намерени, щеше да ми докладва лично командира на щурмоваците. Но ти тук? За какво е всичко това?
- Очевидно не всички човеци са мъртви, господарю. Има двама живи. На върха на последната кула, онази, която е по-висока дори от самия дворец. Застанали са и ... свирят господарю.
- Свирят? - веждата на Императора се вдигна опасно високо. - Шегуваш ли се с мен, жалка отрепка такава?
- Ни най-малко, господарю. Не бих си позволил подобна дързост.
- Заведи ме тогава при тези свирещи човеци. И се моли това да не е някоя шега, защото точно в момента не ми е до такива. - демонът кимна на импровизирания си инквизитор да не спира и последва извън помещението подчинения си. Бързо стигнаха до най-близката разбита стена и се провряха навън. Слънцето го заслепи леко, но очите му бързо свикнаха. Изведнъж успя да долови някакви странни звуци, най-вероятно от свирещите човеци. Значи все пак не беше шега. Но нима човеците се бяха побъркали чак до такава степен? Въпросната кула бе съвсем близо и до няколко минути двамата вече бяха стигнали. Около самото здание имаше цяло стълпотворение демони, които всячески се опитваха да се изкачат по тясната, но смайващо висока кула със зверски хрипове и викове изразяваха негодуванието си. Тагник'зур се приближи и всичко му направиха път, щом го зърнаха. Докато се приближаваше, Императора бавно се заслуша в протяжните тъжни звуци на струните. И усети как нещо у него леко изтръпна. Може би просто му се струваше, но сякаш беше чувал преди тази мелодия. Наситеността й на високи тонове бе смайваща, а сякаш от самите музикални инструменти бликаше красота, примесене а с тънки нотки на тъга. Демонът погледна нагоре към купола на кулата и видя две човешки фигури, застанали точно на върха. Едната свиреше на арфа, а другата на някакъв непознат за Тагник'зур струнен инструмент. Бяха още момичета, но звуците сякаш идваха от небето. Въпреки ужасните викове на демоните, в ушите на Императора звучаха сякаш само протяжните тонова на загиващите човеци. Тагник'зур реши, че не може повече да търпи това и се озъби яростно. Нямаше да позволи на жалките човеци да си играят с мозъка му. Ето защо събра цялата си мощ и се засили към стената на кулата. Десницата му сякаш заискря от сила и демонът се вряза в зданието. Дори вятърът заигра около него и цялата стена се срина, а основите на кулата бяха пометени. Архитектурното чудо се килна леко на една страна, след което бавно започна да пада. Демонът се усмихна злобно пред проявата на истинската си сила, но щастието му бе помрачено от факта, че мелодията не спираше. Той вдигна поглед нагоре и видя как двете момичета продължаваха да свирят, независимо че падаха надолу. Косите им се бяха развяли на всичко посоки, а роклите им се бяха обърнали. Сами по себе си бяха грозна гледка в тази поза, но сякаш имаха някаква аура около себе си, която ги правеше красиви. Прахът от срутващата се кула се вдигна светкавично нагоре и скоро покри падащите момичета. Демонът вече не виждаше телата им, но музиката не спираше. Мелодията бе по-красива от всякога и Тагник'зур неволно усети жал като спря изведнъж. Той сведе глава и обърна гръб на нахлуващите и жадни за свежа кръв демони. Бавно закрачи обратно към килията, но сякаш нещо го следваше. И това не беше някой демон или друго изчадие. Бяха тъжните звуци на загиващата надежда. Някакси те му напомниха за Нота'ман. "Ето, погребалната ти симфония, приятелю. Посветена е на теб..." А тоновете отекваха ли, отекваха...