Валеше... по дяволите! Но нямаше време... Трябваше да стигне възможно най-скоро до Тикеш Флекерир. Заповедите бяха пределно ясни, същите като на другите преди нея – стигни до... и предай съобщението на... . Веранса не беше от горгоните които обичат да се забъркват в неща извън контрола им, а това писмо определено щеше да доведе неприятности със себе си и все пак... избора беше между това и Наказанието. Конят се подхлъзна и Веранса дръпна юздите отчаяно – пътят беше разкалян, макар че тази пътека трудно би могла да се нарече път, а и нея вобще не я биваше в язденето. Предпочиташе да бяга и дори да планира с крилата си, сега грижливо прибрани под наметалото, но дори тя не би издържала на това темпо... а съобщението бе по-важно и от живота й, или поне така й бяха казали. Бе на около стотина, сто и петдесет километра от Вад-я-дзян, тръгнала направо през планините, в тъмна като в рог нощ и имаше чувството че това писмо наистина ще й коства живота... “По-бодро!” – сгълча се Веранса – “Мисли позитивно на нещата – нощта е прекрасно студена, въздухът е чист, планината не отстъпва по красота на нито едно от родните ти места, с невероятно високите си, заострени зъбери и безкрайно дълбоки дерета. Какво повече би искала?”. Конят отново се подхлъзна, отново последвано от рязкото дръпване на юздите. “Да не съм на гърба на този проклет кон. Да съм на хиляди километри от тук. Да не бях получавала онова известие да чакам в Скроска – обади се тъничък глас в главата й – да продължавам ли? – допълни иронично”. “Стига! – сгълча го Веранса – не е важно какво бих искала да направя и къде бих искала да бъда. Важното сега е да се добера жива и здрава до Тикеш Флекерир. И ако продължаваш да се обаждаш това Няма да се случи, така че ако нямаш нищо против... ?”... Дъждът премина в лек ръмеж, барабанящ тихо по скалите около Веранса. Пътеката лъкатушеше непрестанно, забавяйки скоростта на коня допълнително, докато не се наложи да премине до лек галоп. Небето започна да се изчиства и на места облаците пропуснаха меката лунна светлина, която направи околните сенки да изглеждат още по-зловещи. Беше тихо. Прекалено тихо. Но да спре бе недопустимо, затова продължи напред, наострила сетивата си до краен предел. Чуваха се само леко шумолящите от вятъра храсти и самият вятър – плющящ в плаща й. В далечината се обади сова, и още веднъж, малко след като заглъхна първото й обаждане. Дъждът замря съвсем. Лек проблясък между скалите, толкова кратък, че можеше да се сметне за плод на въображението и все пак достатъчен да извади Веранса от летаргията й. Тя забави темпото на коня съвсем, затвори очи и свали качулката си. Лунната светлина огря перфектно изгладеното й, бледосиво лице, с чип нос и големи, сиво-сини очи. Змиите на главата й се размърдаха, проблеснаха зелени и черни шарки по люспестата им кожа, и Веранса се огледа. Всичко изглеждаше спокойно, при все това Веранса разгърна ноктите си в готовност. Би дала живота си за да не попадне съобщението в чужди ръце, но по възможност би избегнала и двата случая. Продължи бавно по пътеката, оглеждайки с очите на змиите. И тогава ги забеляза – три чифта блестящи светлинки, несъмнено очите на Нейски. Приготви се за схватката, с ръце вдигнати и готови за удар, и нокти извадени и готови да разсичат кости. Неравна битка, но не смяташе да побегне просто така. И тогава забеляза зелените и червеникавите светлинки илизащи из скалите навсякъде около нея. “Ето това се казва гадна ситуация” – помисли си кисело, долепи глава до гривата на коня и го пришпори с все сили. Нейски заизникваха от всички страни като гъби след дъжд, стрели захвърчаха към нея. Два скелета с жесток, кървавочервен блясък в очните кухини и държащи дълги пики препречиха пътя й. Но скоростта й бе прекалено висока и не й остана нищо друго освен да се моли на Шеа за късмет. И наистина – профучавайки покрай Нейските успя да отбие едното острие с ноктите си, докато другото профуча на сантиметри от лицето й. Вятъра я блъскаше ожесточено в лицето, но Веранса бе прекалено изплашена за да намали скоростта дори малко. Пътя все още бе кален и неведнъж наистина да изгуби контрол над коня. Бе сложила обратно качулката на главата си и гледаше свирепо и уплашено с истинските си очи. Беше толкова близко до... а и още не се беше отдалечила достатъчно, че да си отдъхне... така че продължи яздейки в галоп, натам, накъдето се очакваше да е Тикеш Флекерир...

Екс, хич не е зле. Днеска май и двамата правим дебют, а? После ще си мерим п****** (произведенията).
Съвети:
Хубаво че има много описване, ама на моменти писва, а и ми се струва, че само се мъчиш да добавиш нещо, а то не е много добро и на място. А и рискуваш да си противоречиш.
Иначе историята засега не е от най-оригиналните, но ще видим...
Успех, приятелю, братко, колега!

E, оригинална е дотолкова доколкото не знаеш от къде съм я взел За противоречието - не вярвам, имам цялата история черно на бяло до мен хахахахаха
С извинение ама твоето п*********(роизведение) е по-голямо Ама моето апе по гъзо Айде стига толко флууд в Моята тема хаха

Ама ти го преписваш от някъде, а? А, а? Т.е. не е авторско твое?
Екс, тва е тъпо бе ман! Ако исках да прочета нещо на Някой-Друг-Не-Ти, щях да си взема нещо по-интересно и по-качествено.

Не ве... глей!! Исках да кажа че света е взет просто. И расите. Но като се замислиш мноооооооого малко са хората които са си създали собствени раси и светове, а не са ги взели от някъде. Взаимствали, така де Иначе това което четеш си е мое производство и благодаря за оценката - "щях да си взема нещо по-интересно и по-качествено. "

Добре, значи не преписваш, а само взаимстваш света. Ама ти така го беше написал, че не се разбираше.
Ъъъ, извинявай, наистина малко прекалих, то и сам се усетих още като го писах. Ама знай, че е едно да четеш нещо преписано (дори и да не си чел оригинала) и да знаеш, че това пред теб е авторско. А и не си мисли, че още с първия си разказ ще биеш Толкин (не че съм го чел де)!

Ами... хубаво е, доста добро! Явно кокоренцията взе да се засилва все повече и повече... ;]

Много добре Екс,браво! Пусни и продължението, само че в него гледай да наблегнеш повече на действието отколкото на описанието.

Чооовек,СУПЕР е яко .Много ме кефи


П.П.Няма смисъл да ти казжам да пишеш по-бързо продължението,защото трябва да ти дойде музата

heeheh,викаш Скитхе не е помогнала на Нейските,а

Един от малкото разкази от този тип , който да ми е харесал )))

Да живее Ендивал

П.П.За да дава все така хубави идеи

Хееей радвате очите ми отивам да донапиша продължението Гадно че не ми остана много нет... (1.5 МВ ) е, ако трябва ще го метна на дискетка и ще мина през хами да го пост-на
п.п. Да живее!! помогна ми бая

Явно някои четеш, други не...
п.п. Екс, чудя се, защо е така... !?!?!

Ето и продължението (нааай накрая да го напишааа!! )

..............................................................................................................................

Веранса препускаше бясно вече половин час, усещаше как коня под нея изнемогва, но не можеше да спре докато не е сигурна че е загубила преследвачите си. Но не можеше и да продължи това темпо, иначе рискуваше да загуби коня си по средата на нощта, затова намали скоростта и се изправи. Огледа се – беше започнало да се съмва, по небето бяха останали нищожни остатъци от облаците, въздуха миришеше на свежо, а вятъра се беше успокоил. Пътят си беше същия – планински зъбери от двете й страни и средно широка, лъкатушеща пътека пред нея. По нейна преценка Тикеш Флекерир би трябвало да се намира на половин ден път от сегашното й местонахождение, затова продължи напред мислейки за това което й се бе случило преди час.
Златният диск се бе качил до най-високата си точка, когато в далечината се появиха очертанията на града. В покрайнините на Тикеш Флекерир се бяха простряли малки ферми и къщурки. Вярно че града бе на територията на Империята на Горгоните, но пък беше граничен град, при това един от най-старите, затова в него живееха и други раси, най-вече даенлини. Даенлините бяха същества подобно на елфите – стройни и красиви, с островърхи уши, хилядите горини прекарани под земята бяха оставили своя белег над расата им – кожата им бе бледа, невлияеща се от слънцето, а зрението им бе изключително остро и при най-слабата светлина. Бяха тихи, затворени в себе си същества и не създаваха проблеми, а бяха работливи, затова никой нямаше против да се заселят в Тикеш Флекерир.
“По дяволите, най-накрая стигнах!” – помисли си Веранса, влизайки през широките порти. Къщите бяха главно едноетажни, прости на вид и най-вече от камък. Улиците бяха широки и пълни с горгони, даенлини, хора и дори Бурхи. Но във въздуха се носеше усещането за нещо непознато, нещо... ново. “Странно колко може да се промени един град за толкова малко време...” – помисли си Веранса разсеяно и продължи към хана “Горският Път”. Там беше уговорена срещата й с другия, който щеше да вземе писмото след нея.
Противно на очакванията й, хана бе полупразен, затова нямаше проблем да познае ханджията – мършав човечец с безупречно бяла престилка. Движенията му бяха като на змия – той се приплъзна до нея и с мазна усмивка каза:
- Добър ви ден, госпожо. Ще желаете ли стая за през нощта? Да Ви предложа нещо за пиене? Така като гледам имате нужда от почивка, ако мога да Ви...
- Просто ми дай халба Ейл! – каза Веранса троснато и се настани на една маса в ъгъла.
Огледа помещението – дървените стени бяха окичени с трофеи от различни животни и пана изобразяващи ловни сцени. Имаше сравнително малко маси, с още по-малко посетители насядали по тях. В отсрещния край на стаята беше седнал дребен благородник-горгона с двaта си пазача. Веранса чу притеснено покашляне до себе си и се обърна:
- Ъъъ... извинете... госпожо... мястото заето ли е? – каза притеснено дребен здрачник
Здрачник... не можеше да е здрачник, нали? Надали иператрицата би позволила съобщението да попадне в ръцете на друга раса... можеше пък просто да се е объркал.
- Зависи... – каза делово Веранса
- От какво, госпожо? Не съм крадец, нито джепчия, а съм обикновен скопец, прост абаджия – възможно ли бе това? Отговорите му бяха точно като кода... не й оставаше нищо друго освен да продължи...
- Тогава седни и удобно се настани. Да ти предложа вино за душата? Или пък трапеза богата?
- Не искам нищо, не, благодаря, освен да седна и да постоя.
- Ясно – беше той, нямаше съмнение, но... не, не можеше да рискува да предаде съобщението на друга раса... само да го искараше навън... – ще си почиваш по-късно. Сега идваш с мен – при което стана и се запъти към вратата.
Дребния здрачник тръгна присвит след нея. След като излязоха навън, Веранса го поведе към една тъмна уличка, празна с изключение на купчините боклуци. И достатъчно тъмна.
- Да, какво има? Ако мога с нещо... – Веранса зашлеви зрдачника през устата. От удара дребосъка отстъпи назад.
- Кой си ти?
- Не разбирам... – от последвалия удар здрачника падна на едно коляно. Докато се изправяше бавно, Веранса пак го попита:
- Кой. Си. Ти. Просто е. Кажи ми и ще ти пощадя живота. Продължиш ли с номерата си – е, не искаш това да се случи, нали?
- Защо… – плахо проговори пак здрачника – Казвам се Кархазар
- От къде знаеш кода? Кой ти го каза? Уби ли другия куриер?
- АЗ съм другия... – Юмрука счупи носа му. За няколко секунди не можеше да вижда нищо освен ярка светлина
- НЕ МЕ ЛЪЖИ!! НЕ СМЕЙ ДА МЕ ЛЪЖЕШ!! КАКВО НАПРАВИ С ДРУГИЯ КУРИЕР!? – Веранса не се сдържа и го хвана за врата – Търпението ми се изчерпа. Времето също. Или ще ми кажеш какво стана с другия пратеник или ще свършиш тук и сега в тази забравена от Шеа дупка.
- Не... съм убил никого... – каза Кархазар без въздух – аз... съм куриера...!!! Мога само да... ти кажа къде трябва... да занеса съобщението... ако ме оставиш... да живея... ааарг!
- Не си в положение да се пазариш здрачнико! – прекъсна го Горгоната, стискайки го рязко – по-добре ми кажи и се остави на милостта ми.
- Добре... по дяволите добре!! Съобщението трябва да бъде занесено в Екилибриум! Трябва да си там след 15 дни. Следващия куриер ще те чака в хана “Пролетното Равноденствие”.
- Благодаря за информацията... беше... полезен, затова ще ти пощадя живота. Или поне... няма да го отнема аз – Веранса се изсмя злобно и го завлече навътре в уличката.
- Какво правиш, ей...
Горгоната замъкна хленчещия Кархазар към близкия стълб и го завърза там.
- Не се притеснявай – каза тя с нежна нотка в гласа си – ако имаш късмет просяците ще те убият преди да са те изяли – след което се разсмя, обърна се и си тръгна.
Виковете на здрачника я сподряха, но не я интересуваше. Беше време да вземе нещата в свои ръце. Дали той не беше наистина другия куриер? Неее, не би могло. Затова трябваше да се погрижи това съобщение да пристигне където трябва сама. Ако се наложеше щеше да изкопчва местоположението от другите куриери. Ако се наложеше...
Малко по-късно Веранса вече беше на седлото, препускаща към Екилибриум...

..................................................................................................................................

Та това де... Enjoy...

Кратък, но интересен момент от историята, много добре описан, много ми хареса Може да вкараш малко екшън (битка разбирай)по нататъка, ако не си го запланувал вече.

Мене не ме кефят много много такива моменти, но не може да ти се отрече, че беше добре замислено и добре написано. Продължавай!

Хехех само не разбрах Рекс, Кои моменти точно не ти харесват много много? Айде бе хора, казвайте и малко лоши работи! Нали искам да се усъвършенствам. Пък и кажете какво би ви било интересно да стане. Водя се по вашият избор, аз нямам нищо точно замислено. Така че... разказ пожелание. Защото не сте ли се замисляли какво би станало ако в дадена книга героя направи това, а не онова? Или пита точно определен въпрос? Ами... сега имате възможност да видите, само кажете

Ами не ми харесва, когато се държат по подобен начин с даден човек. Не знам, сигурно героя ти е такъв, може аз да съм сълзлив глупак, ама по принцип не се кефя много на такива постъпки.

Това ми се стори... редно, във връзка с историята За да има малко гонка - смятам да оставя Кархазар да живее. И знаеш ли защо? Защото много ме кефи името И не искам да го хврълям ей така на вятъра хехехе Но за добротата... може да се уреди Някакви други желания? Щото наистина нещо не знам какво да пиша (никога не съм знаел - просто сядам и го правя )