Реших все пак да си постна първата глава от книгата,която в момента пиша.Главата е от много отдавна и не е редактирана,така че мн се извинявам за грешките,които са в индустриално количество,но текста първо е писан на латиница и след това е преведен в абв.бг.Благодаря за разбирането

Утрото отново настъпи над малкото село Фория.Намиращото се в непосредствена близост до Морето,това място бе познато на малцина.Хората,обитаващи го са сплотени и са готови винаги да си помагат.Тези скромни хорица насляваха малко парче земя,което преди е преднадлежало на кралство Неамер.Домовете им бяха скромни,непритенциозни,но уютни.До селището имаше голяма поляна,чиято зеленина се задържаше чак до късната зима.Но както с много неща по тези земи,така и това,на пръв поглед,прекрасно място имаше една своя тъмна страна.Тъмна и мрачна гора се разпростираше от южната страна на Фория и закриваше прексрасната гледка към Морето.Това място,което преди огряваше със своята красота цялото място,сега потъваше в мрак и сееше ужас на минувачите.Някой казват,че зъл магиосник живее там и сее черна магия между върветата,но всичко това са приказки на клюлкарките,които нямат какво да правят докато перат на брега на реката,която тече недалеч от Фория.
На едно хълмче извън града седеше самотна една малка къщичка.Тя се отличаваше от останалите.Хубаво измазана отвън, с прекрсна градинка пред верандата.Тук вижееха семейство Грифен и техния осиновен син-Джеф.Бяха се преместили преди 15 години,когато момчето било още само на една годинка.Пен Грифен дошъл с не малко богатство,което му позволило да си купи хубавото място на хълма и да си построу хував дом за своето семейство,но скоро тежка болест го налегнала и съдбата му го отнела от неговата любяща жена и малкия им син.Сега в къщата живея само госпожа Грифен с вече порасналия им син. Тя се грижеше за него като за свое дете.Да е имало два пъти, в които да са се карали.Те бяха пример за щастливо смейство,въпреки загубата,която бяха приживяли.Джеф беше слаб,въсок някъде метър и седемдесет.Имаше кафява гъста коса и красиви зелени очи.Лицето му беше гладко И нейно.Джеф не обичаше да ходи на училище, не защото не му се учеше, а зариди държанието на другите деца.Майка му или по-точно госпожа Грифен беше уважила това негово желание И го учеше сама в къщи.Джеф я слушаше винаги с внимание И гледаше да усвои всичко, колкото се може по добре, защото знаеше, че всичко казано от нея е полезно И все ще се намери случаи , когато ще му потрябва.<о:p>
Денят прекрасен.По небето нямаше нито един облак.Слинцето грееше както никога преди.Джеф убичаше такова време, защото можеше да се разхожда на воля или да седне под някои сянка И да чете приклуйченски роман цял ден.Днес госпожа Дрифен каза на Джеф да иде до града И да направа някои покупки.На Джеф тази идея на му допадна особено, защото не убичаше да ходи до града, но какво да прави така е казала майка му.Все торбата, която беше на шкафа в дневната, оби любимите си сандали И се опъти към града.По пътя той си подсвиркваше някаква мелодийка, която беше чул на едно преставление.Денят беше сряда.Джеф не убичаше този ден, защото беше посредата на седмицата.Градът днес беше доста оживен, не само заради денят, а И заради цирка в петък, които Джеф очакваше с нетърпение.Улиците бяха пренаселени.Джеф мразеше тълпите ,чуствашесе като игла в купа сено.Бавно, но славно той успя да се добере до хлебарницата.Още с влизането си Джеф усети миризмата на вкусните кифли, които той обичаше много.Хлеберанцита не преставляваше нещо голямо И луксозно.Това беше така да се каже една стая.В десния И ъгъл имаше две маси, на които хората можеха да сяда ,за да си похапнат.От ляво на масите беше витрината, на която бяха изложени вкусотиите, които приготвяше хлебаря.От фурната, където се праваха закуските И хляба винаги се носеха невероятни миризми, които пленяваха всеки.За радост днес нямаше опашка, само един двама, които почти приклячваха с покупките.Той застана пред тесгуха И каза:<о:p>
-Извинете,извинете, може ли…<о:p>
-Да, какво обичате малки господине - каза хлебаря очтиво.<о:p>
-Може ли два хляба, едно масло,и… една кифла с какао-каза Джеф, неуспял да издържи на вкусния им вид.<о:p>
-Разбирасе!-отговори хлебаря И след това утида отзад в една стая.След алко се върна носеийки двата хляба, маслото И кифлата с какао.<о:p>
Когато видя кифлата устата на Джеф се напълни със слюнка И Джеф попита припряно:<о:p>
-Колко струва?<о:p>
-2 сребърника- каза хлебаря И подаде покупката на Джеф.<о:p>
-Един момент- отвърна Джеф И започна да бърка в джоба си.След краткотрайно търсене Джеф каза учтиво:<о:p>
-Заповядайте господини И приятен ден.<о:p>
-Приятен ден И на теб младежоотговори хлебаря И махна за довиждане на Джеф.<о:p>
Джеф излезе И започна да яде кифлата.Вкусът И беше превъзходен.Пленен от гощафката той изобщо не обръщаше внимание на хората, които бяха като стадо,пуснато на пасището.Джеф напусна града по бързо отколкото беше дошъл, но неусетно се беше упътил към черната гора.Никoй нямаше право да се доближаваше до това място.Хората говореха, че то е прокълната И ако влезей по навътре никога не ще видиш отново лъчите на слънцето.Когато спря да яде той видя че е в начолото на гората.Реши да се върне но един друг глас в душата го принуждаваше да види какво има толкова страшно в тази гора.Не моя да устои И реши да разгледа това мистично място.Тук въздухат беше по влажен, тревата беше мокра И Джеф изцапа обувките си.Дихаше едва доловин ветрец, които мърдаше листата на клоните.Джеф беше едновременно несигурен, но И всищото врем любопитен.Той спря замисли се И после продължи.Навлизаше по-навътре И по-навътре в гората.Дърветата като че се сгъстяваха.Слънчевите лъчи едва, едва оспяваха да си проправят път през листата на клоните.Джеф реши да се върне, но когато се обърна видя, че е изгубил пътеката по която се беше движил.Той беше в капан.Тръгна в посока, която мислеше, че е правилна, но после разбра, че само се лута като муха без глава.Слънцето вече не се виждаше.Дървета като че ли му устройваха капан.Те обкръжаваха И знаеха какво ще направи всеки мимент.Джеф се очая.Той изгуби всякаква надежда отновода да види обичната госпожа Грифен.Забзет от отчаянието той седан на едно пънче И потъна в размисли И спомени.Докато размисмишляваше той не усети как на окло 500 метра зад него нещо зловейто се приближаваше.Джеф вдигна поглед беше си възвърнал надеждата, че ще успее да излезе от черната гора.Той тръгна, но беше спрян от шуменето на храстите зад него.Джеф се обърна И видя там сре дървета две очи, които се вглеждаха в него,втях можеше да се прочете само една дума-“Вечеря”.Джеф потръпна, нейнаеше какво да прави, тръгнеше ли да бяга беше загубен, а стоейки на едно място само отлагаше неизбежното.Тогава той видя торбата с покупките И с бавно движение се наведе.Съществото, което Джеф не можеше да види се движеше бавно, но сигурно.Джеф дигна торбата И с едно бързо движение я хвърли настрани.звяра се втурна след нея И това беше единствената възможност на Джеф да избяга.Той тръгна, но сизданиети го видя И тръгна след него.Джеф тичаше колкото сили имаше.Когато напълно изгуби сили той спря.Пое си дълбоко въздух И видя, че е спрял пред две дървета, които се отличавха от останалите с големите си размери.Джеф се обърна с надеждата, че о нова същество може да е изгубило следите му, но видя, че то е зад него.чак сегаДжеф видя, че това което го е преследвало един кръвожаден вълк.Очите my, които светеха йловеждо се взираха не отлъчно от Джеф.Джеф беше изгубил всякаква надежда се измъкне, за това ме му оставаше нищо друго освен да се помоли за чудо.Той затвори очи И започна да си шепне нещо.Точно в този момент двете дървета, които като скали не помръдвах се раздвижиха.Клоните им се наклониха И на стаблата им се появиха две зели очи, които веднага спряха погледа си на вълкът.Звярът ги забеляза, но се отказа от това, което смятахе да направи.Едното дърво наведе единият си клон след което замахна с него към вълкът.За съжаление атаката му беше неуспешна, защото чудовището успя да му се изплъзне.Vylky реши да използва мометна И се нахвърли срещу Джеф, а детето, което все още не можеше да разбере какво ства остъпи назад И точно преди вълкът да успее да вечеря с него пред Джеф се издигна нещо като жива ограда от корените на двете дървета, които спряха вълкът, дървото, което преди не беше успяло да повали звяра този път така го удари, че вълкът се озова на 500 метра от дърветата.Когато се съвзе не послмя да се върна,а изкимтя И изчезна сре дърветата.Джеф успя да се съвземе И когато видя кън дърветатаустанови, че те не изглеждаха по-различно от преди да се съживят.Джеф започна да се съмнява, че изобщо са помръдва ли.Той се изтъпа от праха И тръгна на където му видяха очите вече не мислеше , че ще се прибере.Вървеше бавно И измурено.Беше навел глава надолу И се чудеше какво ще стане след малко, нямали о нзи вълк отново да изкочи от храстите или по някаква случайност ще намери дома.Такива неща се въртяха в главата на Джеф.Изведнъж в тила му задуха вятър, които го накара да погледне назад.Когато се обърна Джеф видя човек, който беше облечен в бяла роба, а лицето му беше покрито с качулка.Джеф изтръпна И извика от ужас.Викът му се чу Из цялата гора.Той се обърна И се затича, но вече изобщо не се надяваше да успее да се измъкне.Той не узпа да здържи силзите И те потекоха по лицето му.Бързайки Джеф не забеляза падналия клон.Той се препъна И падна в безсъзнание.<о:p>
-Таткоооооо!-извика Джеф И се събуди.Когато се огледа видя, че се намира в стаята си в неговия обичен дом.Не можеше да повярва.<о:p>
В стаята влезе госпожа Грифен И запита тревожно:<о:p>
-Какво, какво има мили?<о:p>
-Нищо,аз само, незнам, татко, как се озовах тук?-попита Джеф, все още объркан.<о:p>
-Господин Pen чул някаккъв красък от гората И извикал още няколко мъжи.Когато нявлязли малко в гората те намерили наднал на земята в безсъзнание.Те веднага те доведоха тук И от тогава спиш.<о:p>
-Значи все пак не е било сън- каза Джеф мислийки за станалото.Мамо аз не исках да ида, имах чуството, че някои ме накара да вляза в о нова ужасно място.Сърдиш ли ми се?<о:p>
-Разбира се , че не сине.Каквото било, било.Най-важното сега е да се оправиш.Проготвила съм ти филия с ягодово сладко И сок от портокал.Любимото ти.<о:p>
-Благодаря, мамо, но още не съм гладден.Опитвам се да усмисля това, което стана след като изгубих съзнание.<о:p>
-Кажи сине, какво стана с мен може да споделиш всичко.<о:p>
-Ами това, което си спомням най ясно беше, че там имаше един вълк, той ме преследваше.Послед две дървета като че ли се съживиха И ме спасиха от този звяр.После видях един човек в бяло, тогава тръгнах да бягам И сигурно съм се спинал в нещо И тогава съм изгубил съзнание.Послед когато отворих очи бях в нещо като пеща, зад мен нещо ставахе, но не успях да различа нищо съществено като че се водеше нещо като дуел.Аз тръгнах в другата посока, но зад мен нещо огромо с две големи червени очи ме подгони, аз се затичах, но то беше по бързо от мен.Когато стигнах края на пещерата се озовах в една голяма зала в центъра на която имаше един меч.Около него имаше два мъже, които бяха облечени като крале.Те ми посочиха мяче И казаха в един глас “Вземи го!”Тогава в лицето не единия от тях аз разпознах баща си, изтинския ми баща, аз тръгнах към него, но в този момент в залата се появи о нова голямо същество И точно преди да ме сграбчи аз се събудих.<о:p>
-О, миличък, сънувал си кошмар.Няма нищо, вече си в къщи И няма от какво да се страхуваш.<о:p>
-Да ли наистина няма или довечера о нзи човек няма да диоде И да ме … то знаеш- Джеф се разплака-Мамо страх ме е.<о:p>
-Няма откакво да се страхуваш, ако някои диоде аз лично ще го изритам от дума ни- каза госпожа Грифен с надежда това да успокои малко сина И, които тя толкова много обичаше-Ела сине да хапнеш пък после може да си поговорим още малко за случилото се.<о:p>
-Добре, мамо, но аз имам толкова много въпроси на които ти сигурно няма да успееш да дадеш отговор.Но все пак …- Джеф изтри сълзите си от лицето И утиде в кухнята, за да закуси.Тази стая беше най-мала от всички в ня имаше една малка печка, И масичка.Джеф се настъни на масата И госпожа Грифен му сервира вечерята.Минаваше 8 следобед.Джеф бързо И тохо се нахрани, след което се оттеглив стаята преди да излезе от кухнята майка му каза:<о:p>
-Джеф-каза тя И го погледна в очите, Джеф се обърна И видя, че в очите на майка му се “мяркат” нотки на притеснение-няма от какво да се боиш.<о:p>
-Знем-каза Джеф , н о в ума му витаеха сръги неща.<о:p>
Джеф утиде в стаята си И седан до малкото прозорче.Слънцето беше залязло.Безбройните, красиви звезди се бяха появили на небето, а сред тях беше И Луната- изящна И неповторима.Джеф обичаше да гледа Луната, тя го упокояваше И махаше всякакви мисли от главата му.Унесе от красотата на Луната, Джеф заспа И започна да сънува>Този път съня му беше по объркан И от миналия.Джеф се намираше на върха на някаква планина.Около него всичко гореше в пламъци.Джеф се вгледа в далечината о откри накаква фигура, наподобяваща старец.Той беше облечен в червена роба, в дясната си ръка държеше жезъл.Той като че ли се опитваше да каже нещо на Джеф.Джеф не успя да чуе какво иска да му каже страника, но от погледа му рабра, че не е нещо дъбро.Джеф се чудеше какво да прави.Обърна се на другата страна на скалата в дидя малко мостче, той стъпи на него, но то мигом се разпадна.Джеф се отчая, незнаеше какво да прави.Вечно ли щеше да остане, заклещан на този скала посредата на нищото.Тогава изпод пламъците се ояви нещо черно, което наподобяваше голям облак дим.Той се наддигаше към към върха на скалата.Когато го стигна Джеф видя две огромни червени очи, които се взираха в него.Джеф потръпна.Сърцето му биехе като лукомотив.Създанието протегна ужасяващата си ръка към него И с проницващ глас каза:”Джеф, ти ще упреш”.Джеф се одръпна назад, но изгуби равновесие И падна в безната от пламъци.<о:p>
-Нееееееее!-извика Джеф И подскочи от стола.Когато се съвзе видя, че се намира в стаята си.Навън още бе тъмно.Лек ветрец галеше клоните на дърветата.навън се чуваха само щурците.Майка му така И не диоде, сигърне не е чула вика му.Джеф се опита да заспи, но страха не му позволи И той остана буден.<о:p>

Хареса ми Някак си много умело смесваш реалността с фантастиката. Само не разбрах как докато бащата на главния герой е починал по нататък в разказа се намесва като роля и то жив Пък може и аз нещо да не съм схванала. Още веднъж - много добър замисъл - поздравления! Единствената ми критика е да поправиш грешките (машинални и правописни) защото на места така дразнят , че ми идеше ако можех да ги поправя

Мен грешките също ме дразнят,но все не мога да седна да го поправям,защото все си намирам друго занимание.Объркването идва от там,че още не се разбира,че детето е осиновено