Предупреждение:
Представеното тук начало на разказ е в това злочесто граматично състояние поради една основна причина: авторът е мързелив, ама много. Дали действието да продължи нататък зависи от два основни фактора: вашето мнение и, отново, великия мързел на автора.
И така… започва разказа, който съществува основно защото автора го мързеше да прави нещо друго.

--------------------------------

Погледът на Шино шареше безцелно по таванът на таверната, досущ като падащите навън подухвани от лекия утринен вятър снежинки. Но докато упоритите мъничета се топяха без шанс да покрият земята с бяло одеало, а чашата с димящ билков чай топлеше ръката му, мислите на Шино все се връщаха към изминалата нощ.
Предходния ден бе отбелязал последния от трите типични за провинция Мидори зимни фестивала. Краят на студовете беше дошъл, истински повод за радост в региона, защото толкова близо до вечно повитата в бяло Драконовата Планина дори характерно кратката за острова зима наистина се усещаше.
Осъзнаваше, че вчера бе попрекалил с кървавото вино. Пет часа спане след такъв пир едва ли бяха достатъчни за да си отпочине, но пък в момента се чувстваше сякаш бе водил не гуляй, а битка срещу цяла армия. Оскъдния сън сам по себе си не бе никак спокоен. По принцип винаги ясно си спомняше дори най-ужасните кошмари, но този път всичко сякаш бе неясно и размито.
Деня също не тръгваше обещаващо. Първо беше чакал половин час за проклетия чай, предполагаемо биле за махмурлука. Когато най-после го получи и небрежно се завъртя за да си избере една от масите, за малко щеше да разлее съмнителната течност върху един забързан член на градската стража. Стражарят го бе изгледал изненадано, а Шино му бе отвърнал с вяло извинение. Всъщност стражарите бяха двама. След като размениха няколко тихи думи с ханджията единия излезе, а спътника му си поръча нещо и зачака.
Шино погледна по посока на стража и го видя да нагъва един месенник, отпивайки от време на време от каквото сигурно беше чаша нектар. Инак помещението си оставаше доста празно, като се изключеха група джуджета, явно пристигнали рано сутринта търговци неучаствали в снощните веселия. Прииска му се да си беше останал в леглото и мислите му отново се зареяха…

- Гражданино! – достигна до него от някъде наблизо раздразнен и същевременно сякаш далечен глас. Валмата тъмнина почнаха бавно да се разсейват и Шино си даде сметка, че е задрямал на масата.
- Гражданино, събудете се!
Без представа колко време е минало, Шино мудно разтърка очи и се огледа наоколо. Оказа се обкръжен от шестима стражари, носещи униформи с отличителни знаци на корпуса на търсачите.
- Бихме желали да ни придружите до щабквартирата ни. Ще възразите ли? – заговори стоящия вляво стражар. Въпросът бе по-скоро формалност. Според фелинските закони да окажеш каквато и да е съпротива при арест бе равносилно на това да се признаеш за виновен. Да попита защо го прибират също бе безсмислено – нямаше да му бъде отговорено преди да стигне в управлението, а често и самите търсачи не знаеха. На тях им стигаше да им дадат описание с лепната към него преценка на степента на риск която представлява издирваният и друго не ги интересуваше. Корпуса харесваше идеята за “безпристрастност” при изпълнение на задълженията си.
Шино отпи от все още намираща се в ръката му, но вече изстинала чаша. Вкусът само бе станал по-непоносим, дразнител който съвсем възвърна сетивата му. Изправи се бавно. Махмурлука вече го нямаше.

Хубаво е Продължавай,чакаме продължението!

Доста добро!

Много интересно. Чакам следващата му част.

Добре е. Определено е добре. Ама надявам се да не много мързелив, щото всички знаем, че това си е ГОЛЯЯЯЯЯЯМА работа.

Добро е, но се усеща лек "привкус" от Колелото на времето. Освен това заглавието е тъпо. Но иначе е много добро. Очакваме продължение.

Заглавието не е особено изумително - не е, признавам. Ако някой предложи по-подходящо с удоволствие ще го сменя. За нещастие, както ме гони мързела, със седмици ще се роточи тоя разказ.

---------------------------------------

- Разбира се, любезни ми търсачо – отвърна Шино и със спокойна стъпка се отправи към вратата на страноприемницата, все така внимателно обкръжен. Опита да предположи за какво ли може да е всичко това. Наум бързо му дойдоха няколко негови деяния достойни за такова внимание. Само дето почти всички бяха доста отдавнашни, а за единственото по-скорошно бе сигурен, че добре си е покрил следите. Докато минаваха покрай празните маси, Шино погледна към вървящият отляво търсач, само за да потвърди това което вече бе забелязал. Превързана на рамото си ескортът му носеше черна лента с изобразени на нея опал и рубин в зелено каре – символът на провинция Мидори. Шино знаеше със сигурност, че в Мидори нямаше за какво да го търси законът. Този окръг го беше оставил извън нормалната си дейност, беше го запазил като място за отдих. От тукашното население почти никой не знаеше истинската му самоличност.
Отвориха вратата и го лъхна свеж пролетен въздух. Пристъпи навън и се огледа. Обед минаваше, но след снощния празник по улиците все още нямаше почти никой. Наблизо чакаше още един търсач.
- Дела, кажи на останалите да идват, тук приключихме – нареди командира на отряда и поста се шмугна зад сградата. Предположението на Шино, че и входа през който се докарваха стоките за кухнята на страноприемницата беше заварден, се потвърди. Поне нямаше причина да се притеснява за нещата в стаята в която беше отседнал. Малкото останали горе вещи щяха да бъдат грижовно пренесени в склада на стражата, а сред тях нямаше да бъде открито нищо интересно, камо ли нередно.
От друга страна, нещата които носеше в себе си несъмнено щяха да предизвикат голям интерес. Според устава обаче нямаше да го претърсват преди да му кажат за какво го прибират, а това пък се предполагаше да стане чак като стигнеха управлението. Дори оръжието му нямаше да отнемат преди това.
Скоро Дела се върна с още трима свой колеги и процесията отново потегли. Общо десет търсачи! Явно бяха очаквали съпротива, но чак пък толкоз? Шино познаваше добре града – предстоеше им да вървят поне половин час. Пак скришом огледа придружителите си. Седмина мъже и три жени с мрачни изражения. Доколкото можеше да прецени всички бяха отдавна в служба, с изключение на тази вървяща вдясно напред от него. Беше от охранявалите задния изход. Козината и бе къса и рижа, прошарена с кафяво и сиво. Имаше пухкава опашка и по три дълги бели косъмчета на всяко ухо. С изящна походка и младолика, най-вероятно скоро щеше да приключи задължителната за всички двугодишна служба в Единната армия и сега я бяха причислили за няколко месеца към стражата преди да я освободят от дълга. Както и другите търсачи, носеше няколко ножа за мятане привързани към дясното бедро, а на гърба, успоредно на кръста, стоеше в ножницата си типичното за армията и стражата оръжие. Шино имаше същото.
Но не привлекателната й външност заслужаваше внимание, имаше нещо друго. Шино бавно зареди наум словата на едно сравнително просто, но известно само на малцина заклинание. Напрегна сетивата си и от фигурите на вървящите наоколо нежно застрои видимо само нему сияние. Съсредоточи се върху аурата покрила рижата фелинка и потръпна от вълнение. Прецени още веднъж и заключи - ако не се лъжеше, а това ставаше изключително рядко, тази жена имаше потенциала да се развие като един от най-могъщите магове на острова.
Минутите минаваха и групата мълчаливо вървеше. Не се предполагаше да говорят с ескортираният, нито той с тях. Шино обаче го човъркаше любопитството. Реши да пробва нещо и протегна съзнанието си към заинтригувалата го.
“Как само ми се иска да се почеша зад ухото” – изпрати мисъл той.
С удоволствие видя как стражарката вдигна ръка и направи точно това. Тази форма на телепатия също беше рядко умение. Мнозина не знаеха за съществуването й. Повечето от тези който бяха чували за нея просто не бяха в състояние да я усвоят. На голяма част от тези, който бяха способни да я развият, просто не им се занимаваше с такова главоболие. Освен, че можеше да се научи само по един начин – неизбежно включващ дългогодишно съжителстване с представители на един вид едри тигри, който природата неизвестно защо бе надарила с парапсихични способности – имаше и един “недостатък”. Мислите нямаха звук, а по този начин можеше да се предава и емоция. Често изглеждаше все едно, че сам си си помислил нещо. След като се усетеше след първоначалната изненада, тренираният ум бързо започваше да отсява своите мисли от чуждите. Но при подходящите условия всеки можеше да станат лесна жертва на едно достатъчно умело поднесено “предложение”.
“Здравей. Нека свит показалец е знак за “да”, става ли?”
Рижата стреснато се закова на място и се огледа наоколо, предизвиквайки учудването на вървящите зад нея. Забеляза леката усмивка прокраднала се на лицето на задържания. Каза на другарите си, че нещо й се е престорило и групата продължи. Сега бе ред на Шино да се стъписа.
“За кой се мислиш? Знаеш какъв е устава – не ти се полага да говориш преди да стигнем. Тогава ще ти се отговори на въпросите. Кой всъщност си ти?” – му мина на Шино през ум. Но не той си го бе помислил. Усмивката му се разшири.
“Е, по-спокойно. Технически погледнато, ние не говорим”
“И защо, по демоните, си мислиш че бих си говорила с теб? Знаеш ли в какво те обвиняват? Опит за убийство на губернатор Арлия!” – мислите бяха изпълнени с ярост.
- Това е пълен абсурд! – Арлия беше справедлив и почитан от всички управник. Самата мисъл, че някой би посегнал на живота й му се виждаше нелепа.
Събеседничката му го гледаше изненадано но и с преценяващ поглед. Другите търсачи се бяха извъртели към него и извадили оръжията си. Шино си даде сметка, че последното не го бе прекарал през умствената връзка. Бе го изкрещял.

NEVEROJATNO !! SUPER JAKO NE6TO !!! PRODALJAVAI DA PI6E6 I DA POBLIKUVA6 VAV FORUMA !!!!
MNOOO GOTH

Така.... За тези, които са отчаяни от извънредно бавното темпо с което върви разказа – ето ви един набързо скалъпен край. Прочитате това откъсче и спирате дотук. За всички останали - историята продължава. Благодаря за търпението.

-----------------------------------------------------

Свистенето на цепещ въздуха метал достигна ушите на Шино, но вече бе късно да реагира. С раздираща болка острието на търсача раздра гърбът му. Залитна напред и краката му се подкосиха. Падайки успя да извърти глава към рижата си събеседничка. Лицето й, пламтящо от гняв и безсилие, изглеждаше прекрасно на фона на падащите снежинки. Вик се изтръгна от устните й, но Шино не го чу. Страна радост го обзе, смъртта най-после се бе смилила да го прибере.

Става много готино, само краят нещо не ме изкефи. Не му е времето май? (Йода стилче

Става много готино, само краят нещо не ме изкефи. Не му е времето май? (Йода стилче

Прогонвайки от въображението си сценария на преждевременната си кончина, колкото и привлекателен да му се виждаше той, Шино бавно протегна ръце настрани в жест на помирение. Знаеше, че липсва вероятност да умре спокойно от напреднала възраст, но нямаше абсолютно никакво намерение да погине от ръцете на сънародниците си. Пък и ако правилно си изиграеше картите, следващите няколко десетилетия се очертаваха доста по-интересни от обичайното. Само че ако сега решиха да го обезоръжат и разгледаха внимателно мечът който носеше, малката забава внесена от арестуването му щеше бързо да приключи.
- Простете, любезни ми търсачи. Просто без да искам изрекох мислите за ситуацията си на глас. Имате думата ми, че остатъка от пътя ще бъде без притеснения.
Командира на групата прибра оръжието си и другите го последваха. Сред фелините дадената дума имаше почти същата тежест като подписан документ – беше въпрос на чест.
- Имаш късмет. Заповедите ни са да те заведем жив. Иначе тая психарка зад теб вече да те е наръгала… Я не ме гледай така, Карна. Единадесет години в отряда ми и още не си се научила на достатъчно търпение. Е, хайде, продължаваме.
Броят минувачи по улиците зачестяваше. Бяха изминали мълчаливо повече от половината път, когато в съзнанието му отново почнаха да се оформят чужди мисли.
“Реакцията ти изглеждаше искрена, може и да не си ти виновника. Трябваше да остана безпристрастна, макар че след това което ни казаха просто не виждам как бих могла. Но да не говорим за това, като стигнем всичко ще ти се обясни. Та, няма ли да ми кажеш кой си?”
“Аз ли? Аз съм Безвременният.”
Както бе очаквал, отговорът му бе приет като добра шега. Макар рижата външно с нищо да не го показа, това си пролича в начина по който му отвърна.
“Да бе, аз пък съм шампион на Шарения по плуване за миналата година. Хайде, дай си името.”
“Наричат ме Карс” – това беше името с което го знаеха в Мидори.

За двамата остатъка от пътя мина в приятна раздумка. Сградата на стражата вече се виждаше, внушително триетажно здание разположено на източната страна на един от големите градски площади. Остатъка от периферията на площада бе заета от дюкяните на изкусни занаятчии, а в кръгове около фонтанът намиращ се в центъра му, в обичаен делничен ден се нареждаха сергииките на множество търговци. Но днес търговци нямаше, все още се почистваха остатъците от вчерашното празненство.
“Е, остава само да ти пожелая късмет.” – дойдоха мислите на Ракка.
“Докато пътищата ни се пресекат.” – отвърна Шино по стар обичай.
“Гледай само да не е на екзекуцията ти.”
Наближиха входа на сградата и командира на отряда се обърна към заподозрения.
- Последвай ме, по някаква причина коменданта иска лично да ти представи обвиненията.
Вървейки след командира, Шино се закачва по стълбището към горните етажи, вече останал само с трима от досегашните си придружители. Пазителите на реда, които виждаше наоколо, изобщо не го гледаха приятелски. Шино си даде сметка, че не знае кой е сегашния комендант. Тироу, който дълги години бе заемал поста, беше на преклонна възраст и май най-после бе решил да се оттеглил преди няколко дни. Стражата не огласяваше публично такива неща. Както и да е, скоро щеше сам да разбере.
Спряха се пред една орнаментирана врата на третия етаж. Капитанът почука, изчака малко, отвори и подкани заподозрения да влезе. Озоваха се в просторен кабинет, с подредба не оставяща и намек за немарливост. Първото нещо привлякло вниманието на Шино обаче бе обитателя на помещението. С гръб към новодошлите и наслаждаващ се на гледката през един от големите прозорци към площадът, стоеше с небрежно скръстени зад гръб ръце най-едрия фелин които Шино някога бе виждал. Около двеста и тридесет сантиметра и с рамене лесно запълващи рамката на нормална врата, тази излъчваща могъщество мускулеста фигура трудно можеше да се сбърка.
Гиганта се обърна и пристъпи към бюрото си.
- Капитан Акзо, виждам че репутацията ви е добре заслужена. Бързо сте го намерили. – преди капитанът да има възможност да отговори, коменданта продължи – Ще обсъдя положението на заподозрения насаме се него самият. Можете да продължите с другите си задължения.
Дори и да се канеше да възрази нещо по повод на протокола, Акзо отдаде чест и излезе, последван от хората си. Коменданта седна и се загледа в Шино. Грамадното му телосложение го караше да изглежда малко комично зад бюрото.
- Когато тази заран ми дадоха описанието на нападналия губернатор Арлия, първоначално ми се стори, че нещо съм се сбъркал. Само дето сега стоиш пред мен и не зная какво да мисля. Шино, преди тридесет години ли се видяхме последно? Все същият си изглеждаш.
- Често ми го казват. Няма и изглед да се променя, Ликай. Трябва да призная, че съм изненадан да те видя тук. Омръзна ли ти да командваш гарнизоните на Хасно?
- Старият Тироу му беше време някой вече да го замести. Аз пък наближавам сто и петдесет, писна ми бойното поле. Викам си, нека младите се занимават с войната, на мен ми трябва вече нещо по-спокойно. Мидори е мирна провинция, мислих че поста на комендант ще ми се услади. И какво става? Не съм и седмица тука, опит за покушение срещу губернатора. И като капак – ти!
Коменданта спря за секунда, колкото да си поеме дъх. После продължи, вече с доста по спокоен тон.
- Може и да съм ти задължен Шино, но не те познавам толкова добре. Не сме и разговаряли много. Повечето неща който подозирах за теб, чак сега като те видях се уверих в правотата им. Но колкото и да ми изглежда невероятно, ако ти наистина се окажеш виновника за опита срещу Арлия, с удоволствие сам бих ти прекършил вратлето ако не беше законът.
Шино бавно извади оръжието си, пристъпи напред и го подаде на коменданта. Ликай спокойно го прие. На пръв поглед мечът бе стандартното за армията оръжие. Широко двойно острие дълго около петдесет сантиметра, по което се четяха обичайните руни помагащи в бой с демонични изчадия. Имаше стандартната за този тип оръжие двойна “г” образна дръжка, една като на нормален меч и една перпендикулярна. Оръжието без съмнение бе отлично балансирано и майсторска изработка.
Ликай въздъхна.
- Предполагам, че сега ще ми покажеш символа и ще изрецитираш оная вратичка в закона, която сами сте си оставили още при създаването му.
Шино промълви няколко тихи думи и оръжието в ръцете на коменданта за миг се озари от бледо синкаво сияние. На острието се появиха още няколко символа. Единия от тях бе наполовина черен, наполовина бял триъгълник с разположено в него око. Другите на Ликай не му бяха поснати.
- Имаме много неща да обсъдим, но преди това ще требва да ме извиниш за малко. – Шино направи крачка заднешком – Оръжието ти го оставям в залог като гаранция за думата си. Няма да се бавя.
Казвайки това, той изчезна. В един момент бе там, в следващия не. С тих плясък въздуха побърза да заеме овакантилото се място. Ликай отново въздъхна. Остави мечът и отвори чекмеджето на бюрото си. Извади оттам малка кристална сфера и я погледна замислено.
- Анти-магически похлупак покриващ цялата стая. – каза той сам на себе си. – А като го тествахме работеше така добре.
Командира стана и се насочи към любимия си прозорец. Гледката някакси му носеше спокойствие. Пък и за момента му оставаше само да изчака.

Така... След дълго отлагане най-после допълних предишната част от разказа (добавено като едит към горния ми пост).
Бих казал, че скоро ще го преполовя. Е, или поне вече съм по-близо до средата отколкото преди месец. То като идея всичко отдавна е завършено, само мързела ми пречи да седна да го напиша. Поради тази причина повече части най-вероятно няма да поствам. Сигурно първо ще го завърша, и тогава ще го сложа всичкото наведнъж.
А сега, желая ви приятно четене.

Ех,тоя мързееел ,таман си казвам,че вече ще има какво да чета във форума и ето какво става,освен че в 1-та част видях някои прилики с Колелото(като месеника ),всичко друго беше страхотно .

ОК, ето още едно малко парче от разказа. Ако имате някакви критики към текста, или пък намирате в него неясноти - критикуваите смело.

----------------------

Шино свали тлеещият пръстен и го остави на близката лавица. Доста мана трябваше да концентрира в него, за да преодолее анти-магичното поле в кабинета на Ликай. Предвидлив хитрец бе коменданта.
Фелинът огледа помещението. Не беше стъпвал тук повече от месец. Бяха минали да почистят, така че прах нямаше, с изключение на карето в ъгъла, предназначено за маяк на пръстена. Вратата към втората стая – личните му покои - бе затворена, но знаеше, че и там от поддръжката безупречно са си изпълнили задълженията.
Обърна се и се взря през прозореца. Оттук слънцето се виждаше сутрин, така че в момента то бе някъде от другата страна на сградата. Нравеше му се синевата на небето, а сега тя изпълваше цялата картина. Отвори прозореца, надвеси се и погледа за момент тъмните облаци долу. Сигурно във Фелла сега яко валеше.
Провери дали на бюрото не са му оставили някакви документи. Не забеляза нищо ново, всичко бе както го бе оставил. Все пак, именно Съветът се опитваше от край време да го накара да си вземе почивка и да остави за малко работата си настрана. Тръгна към вратата, но преди да я отвори се спря и погледна картината, украсяваща северната стена на стаята му. Изобразяваше едър бенгалец, безспорно една от най-опасните четириноги твари на острова, който се бе отдал на дрямка под дебелата сянка на ствола на вековно дърво. Самецът бе стар, но от него сякаш струяха гордост и сила, достатъчни сами по себе си за да пропъдят от териториите му който и да е съперник. По лицето на Шино пробяга лека усмивка.
Излезе и сви надясно по коридора. Срещна някой чак когато стигна на долния етаж. Някакъв забързан Заслужил, Реги май се казваше, припряно му отдаде чест и Шино отвърна на поздрава. Нямаше много народ наоколо, все пак беше време за следобедните тренировки.
Скоро стигна там, закъде бе тръгнал. На масивната двукрила врата бе едро гравирано: “Координатор: Мидори и Шивасе”. Двете съседни провинции обикновено бяха сравнително спокойни и затова отговорността за тях вървеше в комплект. Можеше просто направо да влезе, право което рангът на Висш Командир му даваше, но малко любезност между другари винаги бе добре дошла. Почука и поканата дойде почти веднага.
Влезе в просторна канцелария, всъщност помещение без прозорци. Ефекта се дължеше на изобилната и същевременно мека магическа светлина, която я изпълваше. Стената в дъното бе поделена от голяма карта на острова и втора, неотстъпваща й по размер, обхващаща района между Драконовата Планина и източните брегове – територия на Мидори и Шивасе. Другите стени се бяха скрили зад множество шкафове и претъпкани с книги лавици. Като цяло, помещението можеше да се оприличи колкото на армейски команден щаб, толкова и на приемната на някой администратор.
- Предполагах, че скоро ще дойдеш – каза фелина, отпуснал се в удобното кресло до голямата маса в центъра на помещението, и отдели очи от документите които преглеждаше. Бе на пръв поглед фигура, не привличаща вниманието с нищо особено, но Шино го познаваше добре. Зад невзрачния вид и престорената арогантност се криеше брилянтен ум.
- Не се учудвам, че вече си чул.
- Мидори е спокойна провинция, но това не означава, че няма да си поддържам мрежата там добре. Новините за такива… интересни събития много бързо си намират път до мен. Предполагах, че ще пожелаеш сам да се заемеш с въпроса и затова още не съм разпределил отряд да го поеме.
- Както винаги, предположенията ти са верни, Наке. Ще го считам като лична услуга, ако решиш три-четири дни никой да не пращаш.
- На твое място и аз сигурно щях да го приема лично – отвърна Наке с обичайния си спокоен тон. – Е, добре. На любезен приятел не мога да откажа, особено на такъв, който би могъл и просто да ми заповяда. Сега сигурно ще се разбързаш да си провеждаш разследването, но преди да тръгнеш имам да споделя нещо, което ще те заинтересува. Тази сутрин твоята дружка Бала също са я прибрали мидорските търсачи. Не се съмнявам, че лично ще си поговориш с нея.
- Това обяснява някои неща – въздъхна Шино. Сценариите, които се оформяха след тази новина, никак не му допадаха.
- Как мислиш, душевно копие може би? – запита “координатора”.
- Бих могъл да си представя как това би станало – Шино не сметна за нужно да споменава за снощния запой, приятеля му сигурно и без друго знаеше. – Струва ми се обаче, че има още нещо. Ако беше само едно просто копие, щях да мога да го усетя. Ще трябва първо да се видя с Бала, преди сериозно да предполагам каквото и да било.
- Когато приключиш, с удоволствие ще изслушам разказа ти – рече Наке, подавайки ръка за довиждане.
Шино вече имаше толкова неща за обмисляне, че обратния път по коридорите му се стори като размазан във времето миг. Насила се откъсна от тревожните си мисли, чак когато вратата на стаята се затвори след него. Взе си пръстена, който все още бе доста топъл. Спокойно надяна привидно обикновеното бижу върху безименния пръст на лявата си ръка. На Шино топлината не му пречеше. Приближи се до картината, допря длан до изящно резбованата рамка, въздъхна и промълви:
- За пореден път ще ми е потребна помощта ти, стари друже.
Страховитата котка се надигна лениво от дрямката си и го загледа с очакване.

Ето още една част. Да приемам ли, че липсата на коментари означава и липса на интерес към разказа?

---------------------------


Комендант Ликай за пореден път препрочиташе сутрешния доклад. Някои неща просто не се връзваха. Усети едва доловим полъх, сякаш въздуха просто бе решил леко да се отместил за да отвори малко място, и вдигна поглед.
- Сега би трябвало хубаво да ти се накрещя, но в това едва ли има много смисъл – каза коменданта и подаде доклада. – Сам ми кажи какво мислиш.
Шино зачете. Рано сутринта, още по тъмно, някой бе проникнал в някогашната цитадела – сегашен административен център на града и провинцията. Първоначално нарушителя бил действал предпазливо, но след първата среща със стражата изоставил всякаква идея за дискретност. Гонили го близо десетина минути по коридорите, оставил след себе двама мъртви и мнозина ранени. След това успял да се измъкне от преследвачите, само за да нахълта по-късно в покоите на губернатора. Само че там вече било добре завардено. Метателен нож извадил нападателя, но с него целта си пропуснал и опитал се да се докопа до Арлия. Но куражът на защитниците непробиваем за атаките му бил, разбрал че няма да успее и на бяг го обърнал. Видели го добре били обаче. Фелин рижо-кестеняв, с грива дълга на четири възела вързана. С прости дрехи бил, добре сложен, около сто и деветдесет сантиметров…
Нямаше нужда да дочита остатъка от описанието. Сигурен бе, че ако застанеше пред огледало, точно каквото бе написано щеше да види. Подаде листовете обратно на коменданта.
- Тази заран сте прибрали една минаваща под името Бала – започна Шино.
- Дребна, вредна, чернокозинеста и с нрав хаплив – взе думата Ликай. – Проклета контрабандистка. Бях чувал за нея още когато си гледах военните дела в Хасно. Грее една от килиите в най-долното подземие. Не й е за първи път провинение, сега последствията за нея ще са доста фатални. От какво естество е интересът ти към нея? Мислиш, че има нещо общо с нападението?
- Ликай… Знам, че точно сега ти се иска да ме хвърлиш в зандана и смятам, че точно това трябва да направиш. Само ще помоля да е в килия съседна на тази на Бала.
- Няма ли да ми кажеш, какво по демоните става? – Раздразнението на стария войн вече бе съвсем очевидно, ако не от друго, то от стиснатите му юмруци и огънят в очите.
- Моля те да изчакаш до утре заранта. Тогава ще споделя всичко което знам за престъплението. После можем и Арлия да посетим. Но в момента първо ми се иска да си почина.
- А това за теб нищо ли не е? – Коменданта леко побутна кристалната сфера, тя се търколи по бюрото му и се спря в другата му длан.
- О, повярвай ми, дрънкулката си я бива – отвърна Шино и демонстративно се прозя. Острите му резци уловиха блясъка на следобедното слънце – Просто за да ме спреш мен ще ти трябва по-голяма.
- Удоволствие ли ти прави да ме дразниш на стари години? – Ликай дръпна леко една от петте верижки, излизащи от пода и свършващи в левия ъгъл на бюрото му. Докато чакаше идващите стражници, фелинът оглавяващ опазването на реда в една от най-спокойните провинции на острова, почна да се чуди. Кога ли най-после щеше да му се отдаде да си поживее спокойно?
През главата му се провлачи споменът за всичките бумаги, минали през ръцете му по време на изминалите дни. Размисли и стигна до извода, че малко вълнение от време на време е полезно за здравето. Иначе сигурно щеше да умре от скука.


Бяха я затворили в зандана на най-долното ниво на управлението – три етажа под земята. През изминалите часове бе огледала добре това, което можеше да види от изотзад решетките. Етажът не бе голям. От стълбището – единствен път към горните нива и свободата – започваше дълъг коридор, а от двете му страни бяха наредени килиите. На нея бяха отредили тази непосредствено вляво от стълбището, иначе имаше още пет. Всичките бяха единични, с размери горе-долу четири на пет метра. Фелините считаха, че на всеки затворник трябва да се осигури възможността спокойно да търчи в кръг. Мебелировката се ограничаваше до един голям нар и гърне за отходните продукти на обитателите. Всичката тази прелест се осветяваше от слаба магична светлина, а откъде идваше свеж въздух така и не се виждаше. Странно, но миризми пък нямаше абсолютно никакви.
Бала бе сама, други затворници тук нямаше. Нямаше и пазачи. Те бяха на горните етажи, все пак изхода бе само един и минаваше през тях. Явно слизаха тук само за да докарат или изведат някой, да почистят или донесат храна. Бала бе приятно изненадана, до колкото някой очакващ екзекуцията си можеше да бъде, от добрата храна която получи за обяд.
Ехото на приближаващи стъпки я откъсна от спомените за вареното пилешко. Някой идваше, а доколкото можеше да прецени, до вечеря имаше още доста време. Причинителя на шумът, трима пазачи и ескортирания от тях индивид, навлезе в полезрението й. В първия момент помисли, че и се привижда. Но когато групата мина пред нея, Бала се увери, че не бърка.
Един от стражите извади връзка ключове, отвори средната килия от отсрещната страна на коридора и с жест подкани ескортираният да се настанява. След това стражите си тръгнаха, така безмълвно както и бяха дошли, без да обърнат никакво внимание на другия обитател на подземието. Бала едвам изчака шумът от стъпките да затихне и се залепи до решетките.
- Карс? Ти пък какво правиш тук?
Фелинът отсреща изглеждаше изненадан:
- Бала? Бала! И аз мога да те попитам същото. Нали за последно те видях преди два месеца в Менаса? Не ми ли каза, че смяташ да се откажеш от заниманията си и да я караш без да привличаш внимание. След онова глупаво бягство щеше да е най-добре да се покриеш някъде.
- Хей! Отвори ми се възможност да се измъкна и я използвах. Да не мислиш, че бих гледала зеленчуци в продължение на няколко десетилетия?
Фелинското правосъдие не вярваше, че да затвориш някой и да го храниш и поиш наистина е наказание. Престъпниците прекарваха в затвора само докато дойде време за процесът им. Присъдата, получавана от виновния бе една от три възможни – забрана да стъпва в границите на някоя провинция, обществено полезен труд или смърт. Всъщност смърт се присъждаше само за тежки престъпления срещу държавата или при нарушаване на друга възложена присъда.
Това, с което Бала се занимаваше, бе лов и продажба на някои редки видове демони, видове които според закона трябваше веднага да бъдат унищожавани при всяка възможност. Намираше се обаче кой да плаща за доставката на такива изчадия.
- Защо рискува и как по демоните те заловиха? Знам те като доста разумна и предпазлива – попита я затворника, който неведнъж сам бе купувал от стоката й.
- Голяма сделка, много пари. След това щях да прекратя за няколко години. – Въздъхна и продължи. - Преди два дни продадох пет сънебродника и един копиращ. Помолиха ме за още два сънебродника. Тази сутрин обаче, на уговореното място не чакаше никой, а скоро след мен пристигнаха и търсачите. Щях да им се измъкна, ама имаше една проклета рижава магьосница с тях.
- Ха, същата групичка ме прибра и мен. Кажи ми сега за купувачите.
- Гадове, сигурно те са ме прецакали. Или пък са разбрали, че стражата се намесва, но не са могли да ме предупредят… Да, бе. Първото е далеч по-вероятно. Не съм им виждала лицата на проклетниците, носеха маски. Знаеш как е - не ме и интересува кои са, само да си плащат. По речта им обаче бих казала: човек и елф. – Бала дари с критичен поглед събеседника си. – Ти май си в настроение да задаваш въпроси. Но нямаш ли намерение да отговориш на моя? Защо те прибраха?
- А, нищо особено. Обвиняват ме, че съм се опитал да убия Арлия. – Като чу това, Бала се опули от изненада. – Не ме гледай така… Ще си продължим разговора по-късно. Сега искам да си почина.
Преди да реши какво да му отвърне, Карс най-безцеремонно се изтърси на нарът си и потъва в дрямка. Тоя тип би могла да го нарече и приятел, един от малкото които имаше, но понякога просто не можеше да го разбере.

Да разбирам ли от липсата на отговори, че аз си пиша, а никой не го чете? Както и да е, ето го следващият кратък откъс.

----------------------------------------------

Вечерята бе отдавна минала, но Бала не можеше да заспи. Утре, най-късно вдругиден, щяха да я изправят пред съдията. Арестуваха я за трети път, а предишния бе избягала от присъдата си. Сега не виждаше как би могла да отърве кожата. Но поне щеше хубаво да натопи проклетниците, които я предадоха.
Карс също я тревожеше. Някак хем бе какъвто го помнеше, хем не. Сигурна бе, че впечатлението не е създадено от положението в което се намираше. Имаше сякаш нещо променено в него, нещо малко, което бе различно или може би по-скоро дори липсваше. Бала имаше усет за този тип неща, но все още не можеше да напипа точно какво я глозгаше. Когато стражите бяха пристигнали с храната, рижо-кестенявият се бе разбудил от привлекателния аромат, рязък контраст с липсата на каквато и да е миризма в подземието. Бе задоволил гладът си и отново бе заспал без и дума да обели.
Изведнъж нещо привлече вниманието на затворничката. Бе чувство странно и същевременно добре познато. Годините прекарани в лов на демони я бяха дарили с изкусен инстинкт към окултното. Бала стана и обърна поглед към далечния край на коридора. Каквото и да ставаше бе сигурна, че надали никой горе ще го усети.
Малка вертикална резка от бледа светлина бавно се оформи във въздуха. След миг, като набрала скорост лавина, аномалията започна бясно да се разраства. За нула време придоби елипсовидна форма и застина, но вече с прилично големи размери.
Бала премига изненадано. Магия за отваряне на портал?! Как бе възможно това, без арка и без контролна колона? Но по-важните въпроси сега бяха “защо” и “кой”.
Обут в черен ботуш крак пръв се появи в подземието. Неотлъчно го последваха и останалите части на загърнатото в тъмнозелено наметало тяло на собственика му. Дълбока качулка скриваше лицето на непознатия, но по походката му Бала прецени, че трябва да е елф.
Фигурата се спря пред килията й и подхвана с познат глас:
- Аз лично смятам, че с безскрупулен фелин като теб бихме могли да изградим стабилно и взаимноизгодно съдружие. Не съм обаче аз този, който взима решенията.
- Ти! Ти си елфът от оня ден! Вие ли ме натопихте на властите, копелдаци проклети? Вие ли?
- Не, доколкото ми е известно. Но това няма значение – отмятайки назад качулката си, със спокоен, равен глас продължи елфът. Това че Бала му врещеше в лицето, явно не го притесняваше. – Колкото и да ми е неприятно, не съм дошъл тук за да си приказваме. Прощавай, доста ще боли, но поне ще изглежда като самоубийство.
Елфът подхвана тихия напев на някакво заклинание и Бала усети, че този път наистина идваше краят.
Някой прочисти гърлото си.
- Прощавай, че те прекъсвам, приятелю. Но не би ли желал да ми се представиш, преди да продължиш със заниманието си?
Остроухият маг бавно и с раздразнение се извърна по посока на гласът. Не бе очаквал тук да има още някой. Жертвата му трябваше да се сама.
Дъното на средната килия от противоположната страна на коридора бе потънало в мрак, мрак сякаш поглъщащ инак всепростиращата се бледа магична светлина. В тъмата се очерта силует, после собственикът му излезе от сянката.
- Бих искал да те попитам за някой неща, любезни.
Паника замрежи разсъдъка на елфа. Първичен ужас, съществуването на какъвто никога дори не си бе представял, се вля с грохот в съзнанието му. С огромно усилие на волята успя да се задържи на крака. Искаше му се да заплаче. Трябваше да се махне от тук. Понесен от инстинкта за оцеляване, той побягна към порталът.
Шашардисаната Бала видя как Карс изпъва настрани лявата си ръка и отстъпвайки отново потъва в мракът. Осъзна, че май и се бе разминало, поне засега.
Елфът прекрачи портала. Съзнанието му мигновено се избистри. Обгърна го плътен мрак. Не така трябваше да са нещата! Инерцията го носеше напред и главата му се блъсна в нещо. Сигурно щеше да се строполи по гръб, ако удар в стомаха не го бе халосал, помагайки му да се задържи прав и същевременно карайки го да запристъпва назад в отчаян опит да запази равновесие. Залитайки отново премина през портала и светът върна цветовете си. Крак влетя след него и с жестока сила го изрита в гърдите. Магът усети как се отделя от земята. Ласкавата пелена на безсъзнанието побърза да го обгърне.
Бала видя как елфът прелетя дължината на коридора и се блъсна в стената до стълбището, след което се свлече безпомощно на пода. Сблъсъка не бе издал никакъв звук. Подаващият се от портала крак остана неподвижен няколко секунди, след което се изтегли обратно. Карс пристъпи в коридора. Застана до проснатото тяло и притваряйки очи сложи ръка на гърдите му.
- Карс, какво по демоните?! Това… Портала… Как?
- Не се притеснявай Бала, приятелчето ти ще оживее. Наглеждай го, аз ей сега се връщам.
Без да я погледне, фелинът тръгна обратно по коридора. Мимоходом долепи ръце и пръстите му се преплетоха в мълниеносен танц, образувайки множество символи, прекалено бързо за да бъдат различени. От краищата на портала, по посока към центъра му, сякаш премина вълна.
- Как да го наглеждам, като съм зад решетки? Ами ако се свести преди да се върнеш?
- О, няма такава вероятност – подхвърли Карс и изчезна от погледа й, преминавайки през сияещата синкава повърхност.

Много е добро, само дето много рядко пишеш. Надявам се следващата част да публикуваш скоро, нямам търпение да разбера какво става в портала... и как Бала ще се измъкне(ако се измъкне )

ЕДИТ: Заглавието наистина не е много хубаво, но не можем(га) да ти предложим(жа) друго преди да си довършил разказа, защото заглавието трябва да се отнася към цялото садържание. Ако счетем че не си бил пиан когато си го писал(заглавието) то тогава би трябвало да има поне малко резон в него, а до сега за никакъв камък не се говори, надявам се, че разбираш какво имам предвид. Предлагам, за най-лесно да се стегнеш и да го напишеш. Един велик мъдрец бе казал :"Мързела е велика сила, но не движеща" .

То "разказа" вече е с такъв размер, че май престава да бъде разказ. Освен това поствам продълженията толкова рядко, че повечето хора сигурно вече са забравили началото или пък за какво изобщо става дума.
Както и да е, ето още една част. На престрашилите се - желая приятно четене.

--------------------------------------------

Трябваше да си признае, че се чувства леко разочарован. Намираше се на поляна сред елховата гора, обрасла един от хълмовете край града. Бе обходил наоколо, бе проверил и за следи. Да намери дирите на елф сред природата би затруднило дори опитен следотърсач. Само че сега нямаше какво толкова да се търси. Явно бе, че елфът е дошъл на поляната през друг портал, портал който бе затворил след себе си.
Шино прокара длан по почти изцяло покрития с мъх, голям и съвсем обикновен на вид, камък в центъра на поляната. Под стимула на прелятата мана, изписаните по повърхността му инак невидими за окото руни леко засветиха. Заклинание действащо сякаш от десетилетия. Беше направено за да служи едновременно като маяк и отправна точка. Само адски умел магьосник би могъл да го сътвори така, че да не избледнява с времето.
Да унищожи камъка нямаше смисъл. След като вече знаеше за съществуването му, да го остави непокътнат щеше да е много по-ползотворно. Въздъхна и седна в мократа трева. Затвори очи и разпростря възприятието си. В съзнанието му плавно се оформи далечния образ на бясно препускащи поля. Гледката забави ход, спря се и облиза с език могъща лапа. ”Още нищо не съм открил” – долетя мисълта.
Шино се изправи и тръгна към водещия в затвора портал. За момента единственото което му оставаше, бе да се опита да измъкне от елфът колкото може повече информация. Пое си дълбока глътка от свежия нощен въздух и прекрачи прагът.

С няколко стъпки се намери пред отпуснатото в безсъзнание остроухо тяло. Вдигна го и го метна през рамо. Все още продължаваше да го удивява колко са леки. Видя Бала да седи на нарът в килията си, с отправен в нищото поглед.
- Не беше сложно – гласът му я извади от унеса. – Просто отворих нов портал съвсем близо пред неговият. Нямаше как да го разграничи визуално, особено след като беше така изплашен. Когато осъзна какво е станало, вече бе късно да реагира. Не си потроши тялото в стената, защото го спрях с поле от втвърден въздух преди сблъсъка.
- Но… но, нямаше мана. Щях да усетя. Носиш същата гривна, каквато ми сложиха и на мен. С такова нещо няма начин да използваш мана!
- Принципно си права – съгласи се фелинът и небрежно свали гривната от ръката си.
- Еррр… Кво? И портал… просто така… толкова бързо… Не разбирам… Мислих си, че от години те познавам. Кой всъщност си ти?
- Хайде пък сега – възкликна Шино леко развеселен. - По добре ми кажи, не ти ли се иска да излезеш от тази килия?
- Иска ли питане? Разбира се! Нали ще ми помогнеш ли да избягам?
- Не, това би означавало да наруша закона. - Само ако можеше Бала да си види изражението при този отговор! Безценно!
- Законът?!? Забрави ли в какво те обвиняват? А в момента какво правиш? Ако те хванат със сигурност ще нахраниш рибите!
- Ех, този твой нрав. Не съм казал, че няма да ти помогна. Ще помоля Ликай да…
- Ликай? Комендант Ликай? – Яростно го прекъсна Бала. - Ти си смахнат! Че той ми има зъб още от времето когато командваше в Хасно. Освен това, само Сборът може да помилва след трето нарушение.
- Помилване? О, няма да има такова нещо. А ако искаш да живееш, доста ще трябва да се промениш. Пуснат ли те, ставаш моя отговорност. Първата ми работа ще е да те пратя за известно време в Киме.
- Щаба на Единната армия?
- Ако нещо на теб ти липсва, то това е дисциплина. И не, няма да си точно при военните. Изборът ти е ясен – даваш ми думата си и се приготвяш да се приспособяваш или пък оставаш тук да си чакаш екзекуцията.
- Голям избор, няма що – Бала се изправи и се приближи до решетките. Протегна ръка. – Ако по някакво чудо изпълниш каквото каза, имаш думата ми.
- Това ми стига – отвърна Шино здрависвайки се с нея. – Дадената дума е нещо което не се престъпва. Нарушиш ли я… Не, знам че си достатъчно разумна, за да не го направиш. Сега ще трябва да ме извиниш, отивам да си побъбря на спокойствие с твоето другарче. Ще се видим след няколко месеца.
Гледайки го как минава през порталът, Бала не можа да не захили при абсурдната мисъл, че в момента осланя животът си на обещанията на някакъв явно побъркан тип. Порталът примига и изчезна.

Невероятно, но факт! Ето я поредната кратка част от мудния ми "разказ".

-----------------------------------------------------------------------------------

…
- Знаеш, че не обичам да ми противоречат! – хладно изрече дебелакът, разтривайки кокалчетата на свитата си в юмрук ръка.
- Не мога да сторя нещо такова – промърмори младият елф и опипа с език зъбите си, за да провери дали всички са още на място. Не го ли държаха здраво, след такъв удар щеше да е на пода. Не, ако не го бяха държали, проклетото тлъсто копеле изобщо нямаше да може да го уцели. – Караш ме да открадна от магьосник, при това един от членовете на градския съвет.
- За разлика от бездарното ти братле, дето само го бива да проси, ти имаш талант. Освен това, дъртакът ще е извън града. Ще се вмъкнеш в имението му и ще ми донесеш това, за което съм те пратил. Втора толкова удобна възможност може никога да не дойде, а в момента няма на кого другиго да я възложа. Ако не вярвах, че има шанс да успееш, нямаше да те пращам. Освен това знаеш, че не можеш да ми откажеш. Свърши ми тази работа, и може би ще опростя дългът ти…

Елфът отвори очи и просеяното със звезди нощно небе се разкри пред взора му. Спомените за дни далечни се отмиха от съзнанието му и отстъпиха място на тези по-пресни.
Ужасът! Не вярваше, че да го усети в толкова чиста форма въобще е възможно. Не бе безразсъден смелчак, но умееше да пази хладнокръвие. Какво толкова бе станало? Просто бе видял… единствения индивид, за който настоящият му работодател си бе направил труда изрично да инструктира наемниците си, че трябва да стоят на всяка цена настрана от. Защо? Та този фелин бе просто един от омразните…
Не, имаше и по-наложителни въпроси, на които трябваше да си отговори в момента. Като примерно, къде се намира? Опита се да се изправи, но тялото му не се подчини. Не можа дори да надигне глава. Бе сигурен, че не усеща въжета, нито магия го държеше. Чувстваше се по скоро сякаш тяло му се намира в невидим калъп. Обходи с поглед колкото можа, но в мрака не различи нищо. Направи нов опит да помръдне – безрезултатно.
- Кажи ми името си и ще ти позволя да станеш – дочу се от някъде не много далеч.
- Киске, Киске Омеал се казвам – отговори остроухият преди да се осъзнае.
- Добре, Киске, можеш да се изправиш – каза гласът и елфът си даде сметка кой е притежателят му. Лъхна студен бриз. – Само не се стряскай, като погледнеш надолу.
Като погледне надолу ли? Че какво толкова… Прииска му се да не беше проверявал. Долу нямаше нищо. И да имаше, беше толкова далече, че не можеше да го види. С мъка отправи взор по посока на гласът и видя тъмната фигура седнала на ръба на някаква платформа, едвам открояваща се на фона на бледата лунна светлина. Сигурно беше на десетина метра от него.
- Седни и нека си поговорим. Но ако предпочиташ да се разтъпчеш, имаш място от около девет квадратни метра. В момента си горе-долу в центъра му. Но внимавай, че пътя надолу е дълъг.
- Какво искаш от мен?
- Ха, че това по-скоро аз трябва да го попитам – отвърна фелинът. – До колкото разбирам, ти и дружките ти сте си набавили някой доста интересни неща от Бала. Просветли ме каква е идеята.
- Какво ще правиш с мен?
- Отговори ми на въпросите и ще видим. Изглеждаш ми свестен младеж. Не ме гледай така, мисля че нямаш дори сто лета. Това което имаш обаче, е потенциал. Ще е жалко да отиде на вятъра.
- Няма да ме убиеш? - невярата се четеше в гласа му.
- Да те убия? Бах, да се надяваме да не се стига до там. Както може би вече си усетил, не можеш да изречеш лъжа. Това би трябвало да ти подскаже къде се намираш. Нека да направим така. Имам да свърша няколко работи. Ще те оставя да поумуваш няколко часа, а после ще ми разкажеш всичко което знаеш и ще решим какво да те правим.
Без да има време да отговори, Киске можа само да зяпне от изумление, виждайки как фигурата просто скочи долу в мракът. Може би не беше толкова високо? Искаше ли да рискува и да пробва? Не. Реши да прогони тази мисъл. Притвори очи и почувства маната. Ха, да не би да очакваха просто да седи и да чака? Елфът подхвана заклинанието за портал. Привърши го след по-малко от минута. Нищо не се случи. Нищо. Дори не изгуби маната, която бе заделил за магията. Леко объркан, реши да пробва заклинанието за летене. След куп подобни неуспеха се увери, че от всички магически течения, май само „огън” действаше. В огнената школа нямаше нищо, което да послужи за бягството му. Помисли си дали да не скочи, надявайки се, че ще успее да ползва „въздух” преди да се разбие в земята. Глупава идея.
Спомни си как една заран учителя му го бе отпратил, казвайки, че няма на какво повече да го научи. Още тогава знаеше, че старият маг лъже, и че го вижда за последен път. Старецът умираше, а Киске просто зачете желанието му и благодари за годините които му бе отделил. Често съжаляваше, че не бе решил да остане с него до сетния му час. А как ли щяха да са нещата сега, ако дъртакът бе още жив?
Изгревът дойде и светлината бавно измести мракът. Бе красиво. Сега идваше трудната част – пак да погледне надолу. Пое си дълбок дъх и сниши поглед. Зави му се свят. Под краката му нямаше нищо. Стоеше във въздуха. Ако беше магия, не можеше да я усети. Долу, на стотици, а може би хиляди метри, се виждаха водите на Огледалното езеро. Не можеше да сбърка формата му, бе досущ като на картите. Значи ако погледнеше малко по-вляво, щеше да види в далечината Фелла, столицата на острова. Ако пък се обърнеше, зад него щеше да се изправи стълбът на истината, огромната колона губеща се в небесата. Никой в радиус на десетки километри от това чудо не може да изрече лъжа.
Отпусна се и зачака. Направи си малка огнена топка и я запремята от ръка в ръка, а различните сценарии на възможното бъдеще се заоформяха в съзнанието му. Нямаше много опции.