Значи, първо искам да кажа, че това е същия разказ, който започнах преди време, но тук само аз ще си го пиша, никой др. Просто можеше да стане нещо (с много "писатели"), но всички са много несериозни... Та добре сега ще копна разказа тук и очаквайте продължение... Coming soon:)


Някога Ийл'Тор беше прост войник от армията на алианса. Някога. Сега… Сега той беше нещо различно. Нещо, нещо по-различно от простите хора или пък урудливите и мистериозни немъртви. Грозено, разложено и ужасяващо същество и същевременно красив и мускулест човек. Той беше разделен. И в душата си, и в външността си. Едната половина от тялото му приличаше повече на немъртвите, а другата - на хората. Това бе неговата участ. В сърцето си беше разкъсван от двете постоянно враждуващи страни - на доброто и злото. Той отдавна бе отритнат от обществото на хората и елфите, а пък немъртвите го презираха. Той беше единак, принуден да броди сам по лицето на земята, брулен от природните стихии, но все пак жив. Съдбата му беше отредила специална роля, а това тя правеше с малцина, макар и той да мислеше, че тази съдба го е забравила. Но не беше така… Но пък какъв живот можеше да бъде това?
Това беше станало през далечна година в планинските вериги на Фростхил. Беше люта и смръзяваща зима. Отряд от няколко дузини пешаци беше изпратен по причина известна само на краля. Неподозиращи какво ги очаква те навлизаха с бързи крачки в самото сърце на планината. Тогава нощта ги заварила и те си устроили лагер, без да подозират, че това е фатална грешка. Тази вечер над планинския масив се разтлала гъста и непрогледна мъгла. Тишина, остра, убийствена тишина… Всичко минавало добре, докато нещо не се случило… Нещо ги нападнало… Те били неподготвени за отбрана… Но все пак това било едно единствено създание, какво толкова… Но те не били прави… Разразила се кървава битка…
Сутринта слнцето изгряло с пурпурен изгрев. Трупове. Навсякъде тела на загинали войнници и много, много кръв. Никой не оцелял, освен един… Ийл'Тор… Той бил тежко ранен когато битката приключила, но все пак се държал на крака. Странно защо мистериозната твар, която ги нападнала от засада не го убила... Но съдбата му била още по-тежка. Смъртта била по-добрият вариант.. Това чудовищно създание впило острите си зъби в кожата, то смесило ДНК-то си с това на войника. И резултата бил ужасяващ и покъртителен… Така и Тор не зърнал какво ги е нападнало понеже била непрогледна нощ.
Сега стъпките на Ийл'Тор върху меката, наквасена от дъжда изсипал се като из ведро през нощта почва заглъхваха в тъмнината на ранното утро. Светилото още не бе изгряло, но в този ранен час Тор вървеше ли вървеше сякаш имаше неотложна задача. Той се запъти към близкото селце, загърнат в мрачна като непрогледната нощ роба, която загръщаше лицето на Ийл в сянка. Сега до Уудтаун оставаха няколко мили път. Постепенно прогизналата почва се смени с каменна пътека, която водеше право към градчето. С бърза крачка, но все така безшумно Ийл се придвижваше сякаш за него не съществуваше умората. Това бе така поради многото години, през които полумъртвият беше изпитвал върху гърба си жестоките стихии на природата. Той се бе приспособил към суровия начин на живот, храната му се състоеше от малки животинки, които той хващаше с голи ръце и ги ядеше сурови, като понякога (доста рядко) той се хранеше в таверни и крайпътни ханчета. Понякога си мислеше за онази съдбовна нощ, онази толкова болезнена за него нощ. Питаше се какво същество го бе ухапало, какво ли? Но при всички положения то щеше да плати за всичките страдания и унижения, които бе изпитал Тор, всичките подигравки и презирането на съгражданите му… Но дали то бе виновно? Нали краля ги беше изпратил на тази кървава баня, та нали причината поради която ги прати беше запазил в тайна… Значи може би той бе виновен за тази участ, значи всичките беди на полумъртвия бяха благодарение на негово благородство - краля?! Ако е така тогава мъките на този човек щяха да са безкрайни, да, Ийл предусещаше вкуса на отмъщението…
Ийл спря. Насочи погледа си към селцето и изпод кокалестата си ръка той го съзря - да, това беше Уудтаун.
След минута, две Тор беше вече до градската порта. Той я огледа - не чак толкова висока, но затова пък здрава и масивна, достатъчно че да устои на атаките на мошенниците и бандитските групички. Ийл потропа силно по портата. След половинминутно чакане той повтори.
- Добре, добре .. Идвам. Момент… - се чу мърморене отвътре.
След малко вратата се отвори бавно придружена с силно изскърцване. Отвътре се показа тумбест човек с сламена шапка на главата си. Дрехите му бяха изработени от кожа, но това очевидно беше станало преди време, защото сега си личаха множество петна и кръпки. На краката си беше турил някакви джапанки. Малко вдясно от портата се мъдреше сламено столче и няколко маси, зад които си личеше нещо като кафене. То не бе никак просторно, но затова пък селянина беше нахвърлял всякакви вехтурии в него.
- Кажи името си. Трябва да платиш и такса, момко, два гроша. - каза лениво пазачът.
- Какво ще кажеш за пет и да забравим за името, а? - с тези думи Тор подхвърли няколко сребърни монети в месестата ръка на пазача.
- Добре дошли господин… Д'рек. - каза, с мазна усмивка, след като прибра бързо монетите в джоба.
"Господин Д'рек" продължи по пътя бързо изчезна от погледа на пазача на портата в мътната мъгла. Всъщност Тор беше дошъл тук с една, единственна цел и тя изключваше това да бъде разпознат по-късно от стражите на краля. Вече мислеше да пристъпи към плана си. Да, сега беше момента, сега беше решил да научи всичко, всичко, което искаше да знае и нямаше да е по мирен път, определено. Той си беше уговорил среща в това ханче, среща с стар познайник. Той също беше "особняк", по това си приличаха.
Дъждовни капки започнаха да барабанят по покривите на къщите. Заръмя ситен дъжд. Капките се спускаха от небето и глухо потъваха в мрачната почва, като я размекваха и постепенно тя премина в блудкава кал. След минута пред ханчето "Печено крилце" фигурата на Тор се очерта сред гъстата мъгла. Той бавно пристъпи към олющената вратата. На нея беше изписано, макар и сега да не личеше много, името на хана. Вратата се отвори. Никой не забеляза пристигащия човек, всеки беше зает, или с ядене на гозбите на заведението, или беше улисан в напрегнат разговор. Ийл влезе в ханчето без да оглежда който и да било, направо се запъти към една маса в края на помещението, потънала в сянка. Той беше сух, макар и дъжда навън да се беше засилил, сякаш по плаща му не се задържаха дъждовните капки. Той стигна до тъмната масичка и придърпа един стол. Сега се виждаше, че там имаше още един човек, или може би не човек? Въпросният вдигна ръката си плавно и изрисува във въздуха нещо, някакъв символ. Естествено, никой не забеляза случващото се. Тогава свещта, която се мъдреше по средата на масата внезапно се запали и грейна ярко. На светлината чертите на лицето на странника, до който се настани Тор ясно се очертаха. Това беше елф, да елф. Но имаше нещо различно в него, да… Веждите и очите му бяха черни, за разлика от дългата му коса, златиста на цвят. В погледа му се забелязваше тъга, голяма тъга и същевременно надменност, величественна, доколкото може да се каже надменност. По лицето му си личаха множество белези, сякаш до преди малко бе водил ожесточена битка. Тялото му бе загърнато от пурпурночервена мантия. Елфът беше сравнително по висок от Тор. Лицето му все още бе обгърнато от качулката, оставаше скрито в сенките на тъмнината. След няколко секунди мълчание пръв проговори Ийл:
- Как вървят плановете, Алазиел? Гром ше дойде ли?
- Ами каза, че може да позакъснее малко. Ти как си?
- Ами добре съм, но напоследък нямам търпение да започнем, едва се сдържам. Та, къде казваш, че е Гром.
- Ами… Да събере малко… "помощници" - каза с намигане Алазиел Стормрайдър.
- Какво ще желае, ваша милост… сър?
- Д'рек. Ами може да ми налееш чаша с вода.
Сервитьорът се учуди от странната поръчка, защото обикновенно всички си поръчваха бира.
- Вода? Добре… А нещо друго ще желаете ли?
- Не, само това.
Сервитьорът си тръгна леко смръщен, но това не притесни ни най-малко Тор.
- Та казваш Гром ще доведе и… "помощници"? А за какво ще са ни тези, "помощници"?
- Ами като за начало - да задържат стражите, да им отвлечат вниманието.
- И само за това?!
- Ами… Всъщност да…
- Колко им платихте?
- Ами, точно за това се забави Гром. Това не са наемници, а негови… стари познайници.
- Ааахаааа… - каза с лека усмивка Тор. Той въздъхна…



Пак да повторя - правя тази тема, защото другите не проявиха сериозност и дори една част не видях от тях... Сега тук ще си пиша сам разказа...

И такааа.... Съжалявам за забавянето (ако някой следи разказа, де), но просто нямах възможност... Но новата част е налице, но какво говоря, ето я и нея:




Лекия ръмеж сега се бе превърнал в проливна буря. Покривът трещеше сякаш след миг ще се сгромоляса върху хората. Светкавици святкаха иззад дървеното прозорче.
- Времето е чудесно… Тъкмо никой няма да ни забележи в тази буря. - каза бодро Алазиел.
- Така си е. Но къде се дяна този проклетник, Гром?!
Още не беше привършил и иззад вратата се чуха тежки стъпки. Ийл се заслуша и различи деветима… Джуджета!
- Да, наистина трябва да са му… Познайници. - каза развеселено Ийл.
След минута вратата се отвори, не, направо щеше да изхвръкне от пантите. Вътре нахлуха девет джуджета, точно колкото беше различил по стъпките им Тор. Всичките бяха въоражени с къси ножчета, а в ръцете си държаха учудващо големи за ръста си чукове, но затова пък телослужението им беше точно присъщото за джуджетата - доста масивно и мусколесто. Върху себе си носеха стоманени брони, които очевидно бяха правени точно за джуджета. На главите им се мъдреха дървени каски, но въпреки това здрави. Само едно джудже се отличаваше от другите - на главата си носеше митрилен шлем, това беше гордостта му. Гром го намерил един път, когато, заедно с неговия приятел Алазиел бяха щурмували лагера на, около дузина орка, а в обежището им се криеше тази каска, очевидно задигната, както и още много други скъпоценности. В ръцете си това джудже държеше здраво една сребърна брадва, обрисувана с някакви, очевидно джуджешки букви, а на дръжката й бяха гравирани десетки сложни и изящни орнаменти.
Сега хората погледнаха учудено и дори плахо странната група, която се мъдреше още пред входа и оглеждаше останалите.
- Хе-хе! Как върви работата? Хапвате ли? Не ни обръщайте внимание, ние сме тук… За малко. - Гром Раоул каза това с насмешка, като беше разлял по лицето си широка усмивка, като в нея си личаха не малко черни зъби. Тор и Алазиел станаха и се запътиха към джуджетата.
- Хайде да излезем. - прошепна Ийл на Гром.
- Добре, добре… - каза леко намръщено джуджето. Той направи знак на другите да излизат.
- Как си, стари приятелю? - рече Тор, след като се измъкнаха от гостоприемното ханче, което беше доста по-приветливо от колкото стоенето под дъжда. Сега вече беше притъмняло, а лунното светило едва, едва се показваше иззад плътните облаци, сякаш нарочно искаше да попречи на приключенците. - От колко време не сме се виждали? - по лицето му грейна топла усмивка.
- Добре съм, добре… Но, хайде да се залавяме за работа, че ръчичките ми нямат търпение да влязат в битка, само как ми се иска отново да размахвам тази брадва! - той опипа с благоговение своето оръжие и потри ръце. - Та значи очаква се след около четвърт час да премине редовния патрул. Оп, сгреших, след пет минутки. - джуджето преливаше от радост, защото най-вероятно щяха да влезат в битка, поради това, уж неволно объркване.
- Като те знам… Добре, но и да срещнем патрул, първо ще се опитаме да се измъкнем по мирен път, и помни, ще ги атакуваме само при най-наложителната ситуация! - Алазиел знаеше нрава на джуджето и затова го предупреди, след което той не изглеждаше толкова въодушевен.

Някой няма ли да напише едно коментарче поне.
Да знам дали някой го интересува този разказ, дали да продължавам... (аз ше продължа де, но доооста бавно, е освен, ако има интерес, де:))

Добро!И по дължина и по съдържание!!Пиши следваща част!!!!

КОГА ЩЕ Е ПИШЕШ ПРОДЪЛЖЕНИЕ?

Ей, да знаете - мързела е велика (не величественна;)) работа! Но ще се постарая до утре вечерта да е готово! Но хора - като прочетете разказа, казвайте си мненията, не чакайте новите части, щото така няма почти смисъл да ги правя!
Та до утре вечер, мисля че ще съм готов!

Браво МАТ супер са продължавай в същия дух.СУПЕР си човек,много ме кефи,ууууууу ще се пръсна от кеф...

П.П.Не бе сериозно са хубави и нали знаеш:пиши по-бързо следващото

Браво,браво.И ти си извъди творител:) конкуренцията се засилва,да сядам да пиша тогава,че сега съм си дал малко почивка

Хах, ако това наричаш конкуренция...

Та ето я новичката част, е не е върха, но се надявам поне да става...



Дъждът си валеше, ли валеше, а дружината джапаше в разкаляните локви и вървеше, ли вървеше. Всички мълчаха и само ходеха без да се оглеждат или каквото и да било, с надеждата да спрат, колкото се може по-рано. Спътниците вече бяха измъчени и изнурени от дългия път и нестихващата буря, та вече си представяха, че са на някое топло и приветливо място, с чаша гореща напитка. Е, имаше изключения - водачът на странната група, Ийл'Тор не чувстваше каквато и да била умора, нито глад, дори крачеше все по-упорито и въодошевено, нямаше търпение да стигнат до портата на градчето, за да пристъпи към същината на плана си. Всъщност, ако зависеше от него, до този миг вече да е минал Уудтаун отдавна, но все пак след него се влачеше цяла група от изморени и задъхани джуджета и един елф, а той не можеше да ги изостави насред пътя, при все, че той беше единственият, заради който всички се мъкнеха в тази виелица. Не, сега трябваше да работи в екип, трябваше да мисли и за други, освен за себе си…
- Ух, една битка ще ме разведри напълно! - каза джуджето задъхано, но весело, надявайки се да се срещнат по-скоро с някоя враждебно настроена групичка.
- Като каза битка… Виж кой е пред нас… - елфът въздъхна, но джуджето забеляза, че между ръцете му святкаха мълнии, а устните му шептяха някакви слова, явно той предвиждаше какво ще се случи след малко.
Ийл се сепна. Явно щеше да се стигне до битка, колкото и да не му се щеше. Все пак трябваше да преминат от тук.
На четвърт миля пред тях се намираха няколко дузини хора, носещи метални брони и сребърни шлемове. В ръцете им Ийл забеляза алебарди, копия и мечове, а един от тях държеше някакво знаме. Герба ясно си личеше, макар и да беше полутъмна нощ - да, това бе символа на краля. Всеки от Групата продължаваше все така спокойно да си върви, макар и сърцето му да биеше лудо, а ръката му да стискаше с все сили оръжието си. Те знаеха, че щеше да се стигне до битка. Само Гром се хилеше и разтриваше весело ръце. Докато стигнаха до отряда минаха няколко минути, но на дружината се стори дълга цяла вечност. Но ето че момента настъпи. Знаменосеца вдигна ръка и изкомандва:
- Стой в името на краля! - всички се подчиниха, само джуджето малко възнегодува, но Ийл му изсъска.
- Кажете, да не би да има нещо нередно? Какво е станало? - каза с равнодушен и лишен от всякакви емоции глас, като все още бе обвид плътно с мантията си, все пак не желаеше да рискува да влезе в битка, като можеше да се мине и по лекия начин.
- Получихме странни новини преди няколко часа! Известиха ни, че в района има странни лица, които допреди час-два са нахълтали в близката страноприемница… Джуджета! - с остър и злобен поглед той изгледа джуджетата в групата. - Имам основание да твърдя, че въпросните са тук, пред мен! Ще кажете ли нещо в своя защита? - Ийл се огледа. Служителите на реда бяха хванали здраво оръжията си и само очакваха заповед. Знаменосецът ги гледаше с мазен и изпълнен със злоба поглед, готов да извади меча си от кълъфа на часа, само изчакваше момента. Ийл помисли, но това трая само няколко секунди. Разбрал вече, че е неизбежно да мине по мирен път той кимна на джуджето, което се ухили и извика развеселено:
- Ами всъщност… Да - пригответе се да умрете, кучета мършави! - с тези думи джуджето хвана с две ръце огромната си брадва и се затича с малки крачки към най-близкия страж.

…

Кънтиню, желателно е да е в туби!

SUPER е яко продължавай в същия дух.Направо падам от кеф,супер мощно е!!!!!!

Мат, добре се получава. Не е зле, но вярвам, че можеш и повече. И обръщай повечко внимание на дребните дейтали, които първо само описваш, а после сам си противоречиш с тях. Точен пример не мога да ти дам, ама ми се стори, че имаше нещо такова.

Ами ще го поогледам, да видя дали има противоречия! А може и да е от това, че някои части след като ги пост-на тук ги променям малко, за да се връзва! (обаче ги променям в уорд-а) Сигурно е заради това... Ще видя! И благодаря за критиката (колкото и малка да беше ), добре е и другите да ми казвате, ако нещо не ви харесва/не е направено кат' хората и т.н.

Ами метал, ако говориш за последната част (за това, че мога повече) мисля, че си прав, но тогава нямах "муза" и... Но аре - очаквайте следващата част най-късно до събота!

Браво,Мат!
Чакам продължението с нетърпение

П.П.1 молба-може ли да ги правиш по-дълги

Мат, виж сега основната ми критика - не се насилвай! Т.е. не ги прави "до събота", на "немузено време", а чакай да те осени Идеята, все пак не гониш срокове (например разказите на Злото и компания трябв да се постнат в определен срок, ма твойте не)! А и сам виждаш, че в такива случаи нищо не се получава добре. Не го правиш за пари, нали? Тогава защо бързаш? Ние ще те чакаме колкото трябва, нема где да избегаме...
Аре успех в по-нататъшните прояви!

Благодаря, благодаря... Ами Рекс, много си прав, човече!
Ами значи когато дойде... (да се надяваме да е скоро! )

Хах, хамелеоне, повече от това, здраве му кажи! Но все пак ще се постарая по въпроса!

Да ти кажа, че и аз отдавна се каня да пиша нещо, ама все нещо ме спира (всъщност това, че нямам време). А в редките случаи, в които имам време, не ми идва музата и ме е страх да не се получи тъпо, а то не трябва да е такова. Затова просто си чакам...

Чакай, докат' те осени музата... И имаш време естествено! Късмет!

П.С. Нали аз, хами и Екс-а бяхме причината онзи ден да не напишеш "нещо-то" си? Хах, мноо сме злобни!

Кое нещо

Ами разказа, който щял да пише! Но хайде да прекратим с флууда, все пак това е моята темичка! (хах, т'ва ми напомня на нещо! )

Дерзай народе, новата част ще види бял свят още сега!
Музата ме връхлетя по-рано от колкото очаквах!



Джуджето не усети как стража се отмести леко и в устрема си падна в близката локва, което го разгневи още повече.
- Подло куче! Такива номера не са позволени, ах ти мършав чакал! Да не се мислиш за много умен, а? - с тези думи джуджето, вече пламнало от гняв с дваж по-необорим устрем, но в същото време и внимаващо да не го изиграят отново се нахвърли върху стреснатия войник, който изпречи щита си плътно пред себе си, като единствена защита срещу побеснялото джудже.
Разрази се яростно и напрегнато сражение насред самата уличка, колкото и тясна и сбита да бе тя. Стражите на кралството ги превъзхождаха по численост, но за сметка на това не бяха тъй добре тренирани и въоражени. Като цяло битката вървеше в полза на дружината, но все още нищо не бе решено.
Докато джуджето разчиташе на силата и мощта си и се хвърляше злобно на всеки изпречил се на пътя му, а елфа шептеше леки заклинания и проклятия, Ийл сякаш прелиташе между неприятелите с грация и финес, стрелваше се покрай режещите и коварни удари, но и в същото време той демонстрираше величавите си способности и с лекота отдържаше на вражеските нападения. През годините на осамотение Ийл се самообучаваше и подготвяше и духовно, и физически, та когато дойде момента да се действа да е подготвен.
Той не се сражаваше с голи ръце, не, той си имаше оръжия, макар и никой да не знаеше за това по-рано, дори и най-близките и приближените му… Две рапири… Това бе най-стойностното нещо за получовека, най-скъпото нему. Той въртеше с лекота и замах двете остриета, като кръстосваше бойното поле от край до край, като зад него оставаха покрусени, безжизнени трупове. Боя го завладя напълно, той не усещаше как ужасените войни падаха посечени под ожесточените му и покъртителни удари, Тор въобще не изпитваше каквито и да е било чувства и емоции, той се сля с двете леденостудени рапири, те го обладаха изцяло. Неговите приятели за първи път го виждаха в такова състояние, може би защото до сега не бяха го гледали в сражение, те изгубиха ума и дума, а джуджетата се отдръпнаха предпазливо, защото тук явно не бяха нужни. Войните на краля отстъпиха, а дори някои бягаха панически с все сили, за да не изпитат гнева на Ийл'Тор. След като не остана никой вражи войник на тясната уличка, само студени и бледи трупове. Но все пак имаше и жертви от страна на дружината, водена от Тор - няколко джуджета бяха паднали насред боя… Никой не смееше да заговори Тор за уменията му, а рапирите пак изчезнаха някъде, само Тор беше запознат къде…
Групата на Ийл погреба на това място погиналите джуджета. Всички стояха мълчаливи и умислени. За миг тук се възцари пълно спокойствие и тишина, никой не смееше да трепне. Вече загиналите бяха почетени… След време хората издигнаха и плоча на това място, а надписът на нея гласеше: …Тез трима, загинаха безславно, за кауза благородна, но с почест ще ги помним като войни, во век, веков…
Вече беше време да тръгват, чакаше ги още много път, а нямаха време за губене…


...Надявам се да ви хареса...