Къщата гореше безспирно, а задушливият пушек обгръщаше като пелена тучната долина. Чуваше се единствено пръщенето на трошащите се греди, а женският вик бе заглъхнал отдавна. Детският плач бе секнал малко след него. Ланс отвори очи и се намери легнал на няколко метра от изгорялата врата, която жена му бе залостила с надеждата, че по този начин ще спре разбойниците. Но вместо да ги прогони, това ги амбицира, дори ядоса. Без капка жал те изпепелиха постройката. Последвалите събития бяха като в мъгла за Ланс, но крайният резултат му бе пределно ясен. Семейството му бе загинало безпомощно в огнения ад на зловещите пламъци и той не можа нищо да направи, за да промени съдбата на любимите си хора. Ако само не беше отишъл за дърва същата нощ, ако си беше останал вкъщи, това можеше и да не се случи. Никога не се беше чувствал толкова ненужен и жалък на този свят, както когато осъзна, че е загубил така скъпото си семейство. Красивата Джейн, така хората от съседното селце наричаха съпругата му. Прелестна като фея дори в простите си работни дрехи и добра като ангел, тя бе последното същество на този свят, което заслужаваше такава зла орис. Спомняше си как винаги отиваше с усмивка в близкото селце, за да купи храна и да донесе вода от кладенците, как го целуваше нежно и топлеше леглото му всяка нощ. Познаваха се още от деца и всички казваха, че са родени един за друг. Но уви, след едва шест прекрасни години щастлив брак, съдбата бе решила да ги раздели вовеки. "Да беше взела мен!" -помисли си съсипан Ланс. -"Как можа да ми отнеме най-ценното нещо на този свят? Какво ще правя сега без Джейн и Патрик?" Като се сети за малкия си син, го заболя още повече. Беше едва на пет годинки, винаги палав и непослушен, но това бе присъщо за възрастта му. Толкова невинен, никога не бе мислил лошото на някой друг. Страшно много обичаше гората и животните. Природата сякаш се беше вселила в него в пълния си блясък. "Той с какво го заслужи, о, съдба? Може би с това, че винаги протестираше, когато трябваше да си измие зъбите преди лягане или с ентусиазма, с който кръстосваше дъбравата с пръчка в ръка, размахвайки я като меч?" Твърде жестока и незаслужена бе участта им!
Ланс се изправи трудно и се подпря на някаква дълга пръчка, която намери до себе си. Една самотна сълза се спусна по мръсната му буза и оставяйки тънка вадичка докосна горната му устна. "Може би това е "мечът" на Патрик?" -помисли си той изтръпнал и болката го прониза. Не физическа, а душевна бе болката, на която робуваше. Мъчителният й затвор бе твърде жесток за него и тежестта на скръбта го смазваше. Краката му едва се влачеха и цялото му същество искаше просто да се отпусне на земята и отново да преживее онези прелестни спомени, онези прекрасни мигове, които бе споделил със семейството си. Да си отиде от този свят заедно с любимите си хора и да прекара остатъка от вечността някъде далеч заедно с близките си беше като сладък блян. "А защо не?" -помисли си заинтригуван Ланс.- "Защо да продължавам да живея, след като няма за какво? След като няма с кого да споделя хубавите мигове? С кого да се смея на воля и когото да обичам искрено? Това моето живот ли е всъщност?" Идеята да сложи край на това мъчително съществуване му се стори доста съблазнителна и той се запъти към гората с бавни, но уверени крачки. Малко по-навътре в дебрите на гората имаше висок водопад. Ако можеше да се качи на върха му и оттам да скочи, смъртта щеше да бъде бърза. При удара нямаше да усети почти нищо и щеше спокойно да поеме по пътя към вечността, където го чакаха Джейн и Патрик. И тогава можеше да се отдаде на сладката пелена на вечното спокойствие.
Близо половин час Ланс се луташе в гората, докато не чу шума от падаща вода. С приближаването към водопада, грохотът се увеличаваше и неусетно мъжът започна да се изкачва нагоре и нагоре. Беше на прав път поне. Скоро дърветата оредяха и пред него се разкри прелестната гледка на огромния водопад, сипещ огромните си сияйни талази върху рекичката отдолу. Скалите бяха ръбести и със сигурност не особено безопасни, но това днес не бе проблем за Ланс. Спомни си как идваше тук с Джейн и Патрик и винаги сърцето му изтръпваше, когато синът му отиваше до върха на скалата и се оставяше вятърът да го прегърне. Наистина момчето обичаше природата. "Може би това ми беше успокоението през всичките тези години! Че щом природата толкова много го обича, не би позволила да му се случи нищо лошо! Каква илюзия само!" Ланс се приближи до ръба на скалата и се огледа. Гората беше наистина прелестна днес. Славеите пееха весело и огласяха околността, въпреки грохота на водопада някъде далеч надолу. Слънцето беше в зенита си и обливаше с ярките си лъчи короните на гордите дървета и меката водна повърхност сякаш играше под лекия напор на светлината. Свежестта от мократа от росата трева погали ноздрите на Ланс и той вдиша дълбоко. Сякаш цялата природа се беше разхубавила , специално за да изпрати на добър час Джейн и Патрик към Отвъдното. "На мен не ми остава нищо друго, освен да ги последвам. О, Богове, това ми е последната молба към вас - осветете пътя ми към другия свят и нека намеря покой някъде далеч заедно със семейството си. Радвам се, че бях тук, на Земята, и успях да вкуся от прелестите на божествения дар, наречен живот. Сбогом." Ланс се усмихна за последно и полетя надолу. Дългата му до раменете кестенява коса се развя, а напорът на вятъра изтръгна напиращите сълзи от очите му и той ги видя - невинните капчици, прелестни в своята непорочност и някак жалки на фона на огромния буен водопад. Ланс затвори очи и след няколко секунди водата го зашлеви жестоко, болката го прониза и тъмнината го прибра.
***
Вдъхновено от The Breaking of the Fellowship & May it be!

Iako e .........

Много е добро!!! Наистина!

Един от най-добрите, които съм чел!

Малко промяна не вреди никому...
Браво, Ранд, защото за пореден път доказа, че си талант, който не се влияе от стила, в който пише.
Браво и за разказа! Тема, по която може да се изговори много, задълбочена и експресивна.
Само един въпрос: заглавието, къде по-точно е връзката между него и текста? Защото твоят герой не е движен от гнева и злобата, не търси отмъщение. Напротив, доста повече прилича на обикновен човек, податлив на отчаянието и безсилието...
Нещо се отплеснах малко.
Желая ти вдъхновение!

Надявам се не сте си помислили, че това е краят на историята!? Аз не си убивам главните герои току-така А иначе май другите два разказа ще ги позанемаря малко, защото по този ми се пише в момента. А за теб, Дементед, просто преклон пред "Фентъзи разказ"-а! Друго не бих могъл да направя!

Невероятно е!Но какво други бих могъл да очаквам от теб.Чакам с нетърпение продължението.

Враво Ранд! На ниво както винаги. Давай в същия дух!

Както винаги класика в жанра!Не би могълда разочароваш своите почитатели просто защото няма с какво!

Светлината го заслепи внезапно и Ланс се опита да отвори очи. Остра болка го прониза в ребрата, която продължи като вълна нагоре и го удари в главата. Чувстваше се страшно изморен и едва-едва вдигна клепача си, за да се озове отново в реалния свят. Усети бегло, че китките му са вързани здраво и видя, че краката му бяха оковани във вериги. "Какво по дяволите?"- зачуди се трескаво той. -"Къде в името на Боговете съм попаднал?" Въпреки смазващото изтощение, намери сили да се вдигне глава и видя, че се намира в някаква голяма кола, водена от няколко коня. До него бяха налягали десетина окаяници, всички овързани здраво. Всички бяха в безсъзнание, освен едно момче, което седеше от лявата му страна и гледаше безизразно във въздуха пред себе си. Беше на около 15-16 години с дълга до раменете сламено руса коса и симпатично изражение. Носеше някакви разкъсани дрипи и по раменете му личаха жестоки удари от бич. Ланс едва промълви:
-Момко, какво е това място? Къде се намираме? -устата му беше пресъхнала и не беше сигурен дали момчето го е чуло или не.
Младежът го изгледа безизразно с изскрящите си светло сини очи и отвърна едва-чуто:
-Роби. Ние сме роби.
Ланс се смрази. Наистина! Как не се беше досетил? Веригите, въжетата, белезите. Беше станал плячка на търговци на роби.
-Но как е възможно да са ме хванали? -прошепна на себе си Ланс. -И как е възможно още да съм жив?
-Извадиха те от реката. -промълви момчето.- Беше на ръба на смъртта, но лечителят те изцери. Няколко дни спа без прекъсване и събираше сили. Хранеха те много трудно, а водата почти винаги я изплюваше. Но вече си укрепнал, щом се събуди. Това е грешка! Ако видят, че си силен, ще те продадат по-бързо и за повече пари. Нима заслужават да им дадеш това, което искат? -каза той и склони глава безмълвно.
-Каквото и да искат, няма да им го дам. -чу се малко по-силен глас от дясната му страна. -Само през трупа ми ще стана робиня и любовница на някой дебел богат търговец. -беше красиво младо момиче на около 20 години с дълга до плешките права червеникаво-руса коса и бистри зелени очи. Тялото й беше сякаш изваяно от някой склуптор. Но хубостта й бе някак чужда на Ланс, той вече не можеше да погледне една жена по същия начин, както преди. Не и след загубата на скъпата му Джейн. "Тази млада жена не прилича на селска щерка. Интересно как е попаднала тук!?" -замисли се Ланс.
-Трябва да измислим план за бягство. -каза разгорещено тя и започна да търка ядосано китките си една в друга в отчаян опит да протрие дебелите въжета. -Не можем да се оставим в ръцете на тези зверове. Нямате представа какво ще правят с нас.
-Пак ли си се събудила, момиче.- избухна някакъв мъж зад Ланс и камшикът му прелетя и перна момичето по гърба. Тя изпъшка, а търговецът на роби се приближи и застана точно пред Ланс. Беше сравнително висок, много дебел и с лош дъх и му се усмихна злобно. -Значи се събуди най-сетне, жалко нищожество. Като те гледам, добри пари ще изкараме от теб, за това не си и помисляй да слушаш тая пачавра тук. -при което той я шамароса силно през лицето. -Бълнува за бягство от самото начало и не се е научила още. За разлика от този тук, който вече знае как да се държи.- при тези думи той хвана за брадичката момчето, което първо заговори с Ланс, разтърси го силно и го пусна усмихнат. -Донесете вода за този червей, че не мога да го гледам как умира! -след което слезе от колата и пое напред, навярно към собствения си кон. След минути между робите започнаха да обикалят двама слуги, сипващи вода в устите на окайниците. Ланс пое своите няколко глътки жадно и усети как животът сякаш се вля в него. За нещастие мигът трая твърде кратко и слугата продължи нататък с манерката в ръка да напои следващия. "Отнасят се с нас като с коне!" -помисли си с болка Ланс. -"Това ли заслужих, Богове? Защо не ме дарихте с бърз и безболезнен край, а ме подлагате на такива мъчения?"
-Казвам се Лора.- промълви изведнъж момичето от лявата страна на Ланс. -Как е твоето име?- на учудения му поглед тя присви рамене и се усмихна вяло.- Ние, онеправданите трябва да си помагаме. Иначе нямаме шанс да се измъкнем оттук. А не можем да си помогнем, ако си нямаме доверие и не се познаваме!
-Казвам се Ланс. Историята ми не е важна. -ако трябваше да я преживее още веднъж, разказвайки я, не беше сигурен дали ще издържи. Болката бе твърде голяма.
-Аз съм Мат. -прошепна момчето от дясната му страна. Друго не благоволи да каже.
-Ние тримата единствено имаме шанс да се измъкнем оттук. -рече тихо Лора. -подпитах другите, но всички са или страхливи, или само биха ни забавили. А ние нямаме лукса да позволим да бъдем хванати. Това би означавало смърт за всички ни.
-И как точно смяташ да се измъкнем? -попита заинтригуван вече Ланс.
-Няма да е докато сме на път със сигурност. Постоянно сме вързани, а и дори да успеем да избягаме през нощта, има постове, а околността е твърде равнинна и ще ни забележат. Единственият ни шанс е да избягаме докато сме в затвора, където ще ни настанят докато дойде време за самия търг. Тогава със сигурност ще имаме удобна възможност. А от вас двамата искам да сте винаги нащрек и готови за действие. Не можем да останем безучастни! А сега нека поспим, въпреки че е пладне. Трябва да събираме сили, ще ни трябват.
Ланс затвори очи, но дълго време мисли за мистериозната девойка. "Твърде бързо схваща, умна е, има прекрасно тяло и е адски непокорна. Коя е тя в името на Боговете?" Все пак след около половин час умората взе превес и Ланс се отдаде на съня и полетя на крилата на безвремието. А колата продължаваше упорито по каменистия път към необозримото бъдеще. Какво го чакаше там, Ланс си нямаше и на представа.
***
Вдъхновено от The Breaking of the Fellowship & May it be + Northern Lights

Напомня ми нещо хубаво, голямо приключение и много, много трудности за преодоляване...бъди предпазлив, няма да е зле да орязваш малко от сюжета- АВТОРСКИТЕ ПРАВА не забравяй

Супер е Ранд, както винаги.

Радвам се, че ви харесва Този разказ наистина се очертава да е ми е най-добрия собствен. Дано го развия така както съм го запланувал!

И дано не се намери някой ******** да се възползва!

Давай Ранд. Щом имаш план осъществи го и ни дай да се насладим на ново продължение.

Ранд, това продължение ми напомня малко на Фийст и по-точно на "Принц на Кръвта". Но всъщност, няма значение. Много е добро! Go on!

Там където плениха Борик ли? Лично на мен единствената ми асоциация е самият плен. Нито начинът е същия, нито мотива, да не говоря, че развитието ще бъде много по-друго!

Rand_al-Tor мога да кажа само браво . Разказа е увлекателен с добра ( е малко по изтъркана ) история и има всички условия да се развие в орекрасно цвете което да краси творческия форум . Единствено дължината на творението ти не ми харесва ( малко е ).

Дам, съгласен съм, че сравнително кратко, но ще се постарая да са по-дълги за в бъдеще.

Градът беше по-голям отколкото Ланс очакваше. Не че имаше някакви представи относно големината на градовете по света, но някакси не си беше представял незаконно робско тържище да е толкова обширно и популярно. Улиците бяха претъпкани с различни хора, навярно повечето от тях търговци. "Толкова голямо ли е желанието да притежаваш нечий друг живот? Нима робството е на такава почит в кралството?" Ланс беше прекарал целия си живот в малкото селце, където се беше родил, а по-късно се бе преместил с жена си в малко по-отдалечена къщурка, където да отгледат децата си спокойно. Но въпреки че не беше обикалял света, имаше различна представа за кралството. "Изглежда заблудите ми в този живот не са били никак малко." -помисли си той посърнал.
-Не си мисли, че всички градове са такива! -рече Лора, сякаш прочела мислите му.- В другите краища на краството все още царят старите ценности и представите за морал са други.
-А сега какво?- промълви Ланс, понеже реши да смени темата. Лора беше наистина много мистериозна и точно в момента не му се разсъждаваше върху извънредната й начетеност. -Измисли ли някакъв план?
-Не бих могла да го измисля преди да съм видяла обстановката, глупчо!- отвърна тя бавно, сякаш обясняваше на малоумен. -А и не си падам много по далечните планове, до сега все неприятности ми носят. Ще измисля нещо, можеш да бъдеш спокоен.
-Времето минава неусетно бързо. -промълви Мат, все така загледан в някъде в нищото.
-Знам това прекрасно, благодаря, Мат. -сопна му се тя. -Но въпреки това. -продължи тя неуверено и прехапа устна. -Нямаме друг избор освен да измисля нещо в движение. Не ми се мисли за алтернативата.
Изведнъж отнякъде долетя един червив домат и се плисна в лицето на Мат. Той се ококори изненадано, а пюрето се стичаше по скулите му и към врата му. Лора се ядоса неимоверно много и се развика яростно:
-Как смеете? Какво ви е направил? -сякаш беше забравила, че седи в робска кола и китките й са вързани.
-Млъкни, кучко! -изкрещя някакъв дебелак от тълпата и се приближи. -Всичките ще ви купя! Ще бия всеки ден момчето, а оня високия с кестенявата коса няма да стане от ралото. А ти, скъпа, можеш сама да се досетиш какво ще правиш. -грозна усмивка се разля по лицето му, когато внезапно изплющя камшик и обърса пръстта пред краката на нахалника. От предната част на ескорта се провикна същият дебелак, който беше дал вода на Ланс в деня на събуждането му:
-Дръж си ръцете долу, нещастнико! Тези струват колкото всичкото ти имане, че и отгоре. Да не си посмял да се приближиш и на стотина метра от хората ми, че ще си изпатиш.
Колата продължи по пътя си, а тримата така и не разбраха дали желаещият да ги купи е хвърлил домата или не. Не че имаше голямо значение де. Тук те не бяха на почит. Щяха да се отнасят с тях като с животни и Ланс го знаеше. "Джейн, където и да си в момента, моля те, бди над мен. Не мисля, че бих го издържал без теб. И целуни Патрик от мен." -отново му се доплака, но този път не можеше да си позволи този лукс. "Вече е борба за оцеляване. Ще издържа това последно изпитание и после ще слея с теб, скъпа! Така ще докажа, че наистина заслужаваме да сме заедно." Тази мисъл силно го заинтригува. Ами ако наистина това бе причината, поради която Боговете не му бяха разрешили да продължи към вечността? Ами ако не беше направил достатъчно добро в този си живот и не бе доказал, че е способен на нещо повече и затова Боговете не го приеха? Колкото и налудничаво да звучеше, това сякаш стана упованието в живота на Ланс. Вече имаше за какво да се бори! Имаше да се бори за себедоказване. И възможността лежеше пред него, а той просто трябваше да се протегне и да я грабне светкавично. "Сега вече пътят ми към теб, Джейн, е осветен. На мен ми остава просто да го извървя и да внимавам да не се спъна по стъпалата."
Скоро обаче конете забавиха ход и спряха. Бяха изминали почти целия град по главните улици и сега се намираха някъде в крайните квартали. Точно пред тях се издигаше висока масивна сграда, оставена на постоянния допир на слънцето и вече загубила първоначалния си цвят. Сегашното светло червиво навярно беше било тъмно алено или дори леко кафеникаво. Горещината беше почти непоносима и Ланс не можеше да повярва, че времето се променя толкова бързо с отдалечаването от селцето му. В гората винаги беше прохладно и спокойно, човек можеше да си отдъхне на воля под някоя сянка. На откритата долина между къщичката му и селцето беше топло наистина, но не чак толкова, колкото в момента. Сякаш слънцето нарочно се беше прицелило в тази част на света и допълнително измъчваше Ланс и другарите му по съдба. След минута до колата дойде някакъв непознат войн, стар, но все още силен, с тъмна като катран коса и странно спокойни воднисти очи. Последваха го още неколцина яки бойци и наредиха на робите да станат и да ги последват. Ланс посъветва Лора с поглед да не се опитва да противоречи и тя неохотно се съгласи. "Поне няма да привлечем вниманието върху нас още от първия ден." -помисли си малко по-успокоен той. Колоната тръгна покорно към голямата порта на сградата и след като им отвориха, влязоха вътре с наведени глави. Помещението, в което ги въведоха, беше сравнително малко и тясно, навярно служеше за антре, а от него завиха веднага вляво. Стените не бяха окрасени с нищо, сякаш никой не живееше тук. Нямаше признаци за живот. Не че Ланс очакваше тук да е пълно с радостни деца, които тичат и се смеят гръмогласно по коридорите, но все пак му се видя странно В края на коридора слязоха по дълго стълбище, което ги заведе на най-ужасното място, в което Ланс беше стъпвал. Смърдеше ужасно на пот и кръв, по цялото протежение на огромното помещение имаше килии и от двете страни, а всичко това смесено с едва блещукащите факли по стените превръщаше затвора в кошмар. "Толкова ли странен е светът отвъд". -помисли си ланс удивен. Толкова много изненади за толкова кратко време го бяха объркали. Как щеше да преживее цяла седмица в това забравено от Боговете място не му беше ясно. Но едно беше сигурно - нямаше да се предаде без борба. Не и когато трябваше да докаже, че е достоен да живее спокойно със семейството си във вечността. Поне това заслужавам, Богове. И щом цената е да издържа на това изпитание, нека бъде така.
Безмълвно ги разпределиха по килиите и за щастие тримата бяха един до друг. Добре че не беше дошъл някой от търговците, който със сигурност щеше да се досети кои са най-подозрителните за бягство. Особено Лора. Тя беше като магнит за подобни мисли и не случайно. Дързостта и хладнокръвието й бяха изумителни и дано успееше да намери начин да се измъкнат посредством тях и необичайно голямото си познание за света. Алтернативата бе немислима, както често им повтаряше тя.
Няколко минути след като ги разпределиха по килиите, при тях слезе познатият им дебел търговец. Той се усмихна злобно и гласът му прокънтя силно:
-Така, предполагам, че знаете какво ви е позволено и какво не. Искам само да напомня, че не можете да си говорите през решетките. Който се опита ще бъде наказан с 20 удара с кашмик. Ще получавате храна и вода три пъти дневно и гледайте да я изядете цялата, за да не се наложи да ви я тикам в гърлата. Все пак ви искам здрави и представителни на търга, нали? -при което се разсмя гръмогласно и се заизкачва по стъпалата нагоре. Изведнъж отворът, през който ги бяха прекарали в подземния затвор, бе затворен с масивен дървен капак. Сърцето на Ланс се сви при мисълта за бавно отиващата си надежда. На него не му остана нищо друго освен да се облегне на стената и да зачака първото си ядене. "Но не за да изглеждам добре на търга ти, нещастнико." -помисли си твърдо Ланс. "А за да мога по-лесно да прекърша врата ти". Породи се желанието за мъст.
***
Вдъхновено от The Breaking of the Fellowship & May it Be + Black Hawk Down - Gortoz A Ran & J' Attends.