Жестоко е. 6 точки. Давай все така.

Ami ko da ti kaja 4e e hubav i t.n. tva go slu6a6 vseki den no az vse pak 6te ti go kaja mnogo egotin i produljavai da go draska6

Сега вече нямаше как да се измъкнат. Виковете бързо стихнаха, хората се умълчаха и загледаха черната призрачна армия, която полека свиваше обръча около тях. Рогове изсвириха отново ии гърлен вой, влудяващ, вцепеняващ и студен, се издигна от редиците на черните духове, адски пламъци се разгоряха под стъпките им и опустошиха тъй-дълго терзаната земя, оставяйки зад себе си само пепел и прах.
Сенките на Кориантей спряха устрема си и укротиха вълците. Един по един започнаха да мълвят заклинание след заклинание, очите им се разгаряха все по-силно и мълвежът им ставаше по-висок, докато не се превърна във рев. Серафит все още се държеше плътно до Карантаз, който нашепваше на езика си.
- Ти трябва да тръгнеш с мен, човеко. Срещу сенките, изплавали от миналото хората не ще могат да удържат.
- Тогава какво ще стане с тях?
- Това решаваш ти. Дойде ред и ти да избереш своя път - дали той ще бъде на вечността или на смъртта - не мога да ти кажа... Ти си мой наследник и трябва да го докажеш, но това може да коства живота на много от твоите хора...
- Ами ако остана с тях? Какво ще се случи тогава?
- Може би ще намерите път, може би ние сами ще удържим... Но може да не се случи така...
- Тогава...
- Тогава слушай сърцето си. Днес армията ни се би без надежда за живот, приела смъртта. Ами ти защо се сражава рамо до рамо с мен, Серафит? Така ли ти бе повелено, против сърцето си ли тръгна? Вслушай се в него, защото много пъти то ще е единствената ти звезда в мрака, ако излезнеш жив. Няма ги Везните сега, за да предначертаят бъдещето, нито Съдбата, за да донесе нова надежда. Има само мрак и гибел. Ще се възпрвш ли?
- Идвам с теб, господарю, както казах преди. Нека изгревът бъде кървав, обагрен от нашата кръв, щом така трябва.
- Остави хората си назад. Сега ще се сражаваш като мегар.
Над новия строй се разнесе оглушителният рев на всички тръби и рогове, целящи да заглушат врага. Като скъсана струна, в един миг, се изстреляха напред вълкоездачите, но този път не пееха, а зовяха смъртта, опъвайки тетивата на лъковете. В остър клин се изтеглиха, оставяйки хора и джуджета във вътрешността на строя, за да не бъдат избити. На самия връх на войската Кориантей стреляше безспирно с огромния рогов лък, надавйки вой след всяка огнена диря, която оставяше опереното парче дърво. Точно зад него яздеше Серафит, но в онзи ден той остана в спомените на всички като Драконовия шлем - Ним Алот. Синкавите пламъци се забиваха в редиците на призраците и оставяха широки пролуки в линията им. Още миг и двата строя щяха да се сблъскат в смъртна схватка, която щеше да реши съдбините на света. В един момент широк се получи шщирок отвор точно в средата на армията на Небалатору. В отговор на стрелите множество заклинания и проклятия се изсипаха като черна влъна върху налитащите. Една фигура се извиси в облаците прах и Серафит го позна - облечен в мрак и страх, с висок шлем на главата, хванал дълъг меч - Небалатору най-сетне се разкри и от устта му излизаха последните думи на могъщата магия, която щеше да отключи цялата насъбрала се в него мощ, омраза и гняв. Дълги години бе събирал енергия, за да довърши стореното и сега нямаше да позволи да го спрат. Огромната сила се надигна от недрата на земята, разрушавайки всичко по пътя си, завличайки животни и воини в бездните, разкъсвайки всичко по пътя си, подкрепена от мъртвешкия хор на призраците. В пръвия момент усети как наближава сладостното разрушение и вече виждаше пред очите си труповете на жалките му врагове. Но сетне... Сетне всичко се промени. Посичайки нетленните призраци, погубвайки душите им, мегарите сияеха в светла мощ, която мигом отнасяше спомените и изменяше песента на земята, черните плащове падаха, разкривайки великолепието на древните воини, очите им загубиха червените си отблясъци, показвайки в зениците им красотата на отминалите ери. Светлината се измени, върна се назад, по-светла и силна отпреди, покосявайки воините на Небалатору, призовавйки изгрева, зовяща свободата и смъртта на непокорните. Прогонените се завръщаха за мъст и отплата, нй-сетне се сбъдваха древните думи и Обетът на мегарите щеше да се изпълни веднъж и завинаги. Множество сили се бореха една срещу друга в самия център на битката, на мига падаха стотици и хиляди, защото гибелта се беше спуснала на остриетата на мегарите, сечащи без милост, целите в кръв. Един единствен между тях, Серафит, чувстваше, че ставаше нещо могъщо, неописуемо и страшно, усещаше как потръпва земята под хилядите нозе, играещи танца на смъртта. Около него се виеха огромни стълбове, светли или тъмни, земята поглъщаше всичко в черната си прегръдка.
Небалатору недоумяваше, в ужасен гняв попадаше съзнанието му, чувствайки как е бил измамен. Никой и нищо не можеше да се изправи пред силата му! С могъщи махове избиваше десетима наведнъж, а под стъпките му извираше кръв и огън. Мнозина погуби, но един търсеше. Кориантей тъкмо тържествуваше над трупа на Черния, койо погуби като предател, когато усети, че цялата злоба на врага се насочи срещу него. Нямаше намерение да бяга. Със сигурни крачки се насочи натам, накъдето го поведе усещането, приготвяйки се за смъртна схватка.

Жестоко е

Страхотно е. Само оправи един момент в началото, където е станало малко объркване.

И двамата се насочха натам, където ги поведе Съдбата, без дори да знаят къде ще се срещнат. В самия вихър на опустошението, две сенки крачеха с извадени оръжия и минаваха през земните пукнатини и бликащите огньове.
Серафит се опита да последва господаря си, но вълчицата се строполи с жален стон и огромен трол прехапа гърлото й. Като по чудо човекът се спаси и хукна през огнените кратери и реките от кръв. Около него цареше хаос, битката се превърна в масово клане. С последни сили Валендо се опита да събере остатъците от мегарите, но огромно назъбено копие проби светлия нагръдник и изскочи от другата страна на трепналото тяло. Серафит се втурна да му помогне, но в ръцете му лежеше изстиващ труп. Нямаше време. Карантаз бе изчезнал далеч напред. Затвори очите на мегара и се метна върху вълка му, пришпорвайки го бясно.
А двамата врагове вече се усещаха. Не им беше необходимо дори да се видят. Такава злоба изпитваха един към друг, че тя ги водеше безпогрешно. Наколо земята стенеше и тътнеше, пукнатини раздираха плътта й и огньове бушуваха навсякъде. Небалатору издигна ръката си и въздухът завибрира под събиращия се черен облак. Зловещи думи излизаха от устните му и магията опустошаваше всичко насреща си. Под всяка негова стъпка бликваше кръв, с всяка дума умираше надеждата за спасение. Могъща сила нахлу в долината, пирувайки с отчаяните души, мнозина не намираха смелост в сърцата си, за да се изправят с лице пред ужаса - а той бе неописуем. Верните на Небалатору издигнаха оръжия и нададоха вик. Наставаше кърваво пиршество. Но имаше и такива, които устояха и продължиха да се сражават отчаяно, готови скъпо да продадат живота си. Заклинанието не можа да спре Кориантей, макар че обърна в бяг хиляди други. Той крачеше спокойно, мечът в ръката му блестеше, а пламъци танцуваха по ръбовете му. Срущу му, врагът отново се приготви да нападне, но този път силата на магията му разтърси устоите на земята. Урагани забушуваха и дъжд заваля, а огънят се разгоря още по-силно и достигна небесата, превръщайки се в огромни зловещи клади. Могъщ тътен се издигна и земята промени песента си - напевът й стана висок, зловещ, непоносим, изпълнен с болка и отчаяние, достигащ до вледеняващ кръвта писък. Небалатору се усмихна. Силите му се възвръщаха със всеки миг. Ключът на небесата скоро щеше да бъде негов. Само едно същество стоеше между него и силата, към която се стремеше. Кориантей устоя и на втория удар, но се олюля и изпусна меча. Врагът му се понесе със страховита бързина към него, черният меч проблясна злокобно... Още миг и щеше да е мъртъв. Но точно преди удара да се стовари върху него някаква неясна форма премина между двамата сражаващи се. Оръжието на Небалатору отхвърча на метър от него. Достатъчно, за да може Кориантей да вземе своето и да види кой го бе спасил. На четири метра от двамата лежеше разсеченият на две вълк на Валендо, а до него, на колене, едвам задържайки се, беше се проснал Серафит. Небалатору издигна за втори път чудовищното острие, но този път целта му бе друга. Изправи се с целия си ръст пред човека и помълви с отрова в устните:
- Сбогом, човеко! Ти сам избра своя път!
Но този път го спря Карантаз. С цялата си сила той препречи пътя на черния меч със своя собствен и спря дъгата му във въздуха. Двамата влезнаха в страховита схватка. Разменяха си бързи удари и контраудари, парираха и избягваха атаки. Сякаш не двама воини се биеха, а две начала. Постепенно формите им се размиваха, ставаха неясни, обвиваха ги светло и тъмно сияние, а ревът се усилваше и караше живите да падат със запушени уши. Още миг трябваше на Небалатору, за да победи и Кориантей го знаеше. Мегарът не можеше да победи, но можеше да погуби себе си и народа си. Това си остана непонятно за врага му, защото злото никога не би приело саможертвата. Този миг се точеше все по-дълго и Небалатору започна да се ядосва и гневи. Само миг и щеше да събере всичките си предишни сили, за да смаже жалките опити да бъде спрян. И този миг настъпи. Ревът прерасна в призрачен вой, сякаш невидима струна се скъса и освободи стаилата се в земята мощ. Огнени планини се издигнаха, земята пропадна под нозете им, а те се държаха все още прави, вкопчени в смъртна битка. Дъжд падаше на цели рекии измиваше потоците от кръв. Черният меч се стовари с неописуема бързина веднъж и още веднъж, и още веднъж, раздробявайки тялото на мегара. Най-сетне бялото тяло се свлече в нозете на победителя, висящи във въздуха. Кориантей падна на колене, а мракът възтържествува и в небето се извиси огнена мълния.
- Сега умри, нещастнико!
- На драго сърце!
С последния удар Небалатору довърши врага си. Но тялото му отказваше да падне, ръката не искаше да пусне меча. Сякаш движен от вятъра, Кориантей се извиси отново.
- Ти не можеш да ме убиеш! Защото аз съм вече мъртъв, от толкова много години! Не можеш да спреш сърцето ми, защото то иска само едно - твоята смърт! НЕ МОЖЕШ ДА МЕ УБИЕШ! Но аз мога да го направя!
В миг цялото му тяло пламна в синкав пожар и острието се превърна в част от него. Врязвайки се във врага си, Кориантей изчезна в тялото му, последван от верните си воини, които изтляха и се насочиха към звездите. Огромен взрив последва и това бе последното, което помнеше Серафит...

Толкова студено... Толкова мрачно...
Изведнъж отново се събуди с рязък скок, последван от стон. Къде беше?
Отново същото чувство... Не отново!
Не можеше да понесе болката! Отчаянието!
Край него се стелеха трупове, толкова много... ужас и мъка! Нима нищо от това не бе истина? Нима отново си играеха с него?
- Стани отново, Серафит Ним Алот!
Нежен глас, мек и топъл като кадифе.
Огледа се. Нямаше никой. Само мрак.
- Ккакво става?
- Нима не позна смъртта, човеко? - отвърна гласа. - Защото това съм аз. Нима не я поиска в онзи ден? Ето ме!
Мракът се оттегли, давайки път на нещо неописуемо красиво и могъщо - жена, млада и невероятно красива. Дрехата й светеше като самото слънце, изтъкана от звезди, а косата и свободно падаше. Серафит остана безмълвен пред видението.
- Аз съм Съдбата и Смъртта и Магията, която диреше така устремен. Сега ме намери. Съживи се отново, стани от последното ложе, за да вървиш отново.
- Нима съм мъртъв!
- Тялото ти е мъртво, но духът ти е достоен за безсмъртието. Ти издържа изпитаниетона боговете. Аз мога да ти дам нов живот... Нека ти бъде дар! Вече ти е позната силата ми, която търсеше в началото на своето приключение...
- Не беше ли Небалатору... тогава...?
- Беше... Във предния ти живот...Сбогом!

Клепачите му бавно се отвориха. Лежеше, завит с дебела кожа. Срещу него слънцето грееше радостно, сякаш нищо не се беше случило.
- Събуди ли се най-сетне? - обърна се наляво.
Борин лежеше до него с превръзка на окото. По-надолу бяха и останалите.
- Почини си... Пийни малко бира! Добре че успях да отмъкна едно шише! - усмихна се Харабул и отново се отпусна.
Серафит прие поканата. В момента нищо друго не искаше, освен да забрави за миг...

КРАЙ

Е-e тва беше супер. Струваше си паузата

Прекрасен край. Браво!
П.П. Ще пишеш ли нова история или продължение на тази?

Направо разкатаваш хора ти творецо!

Благодаря!
За подкрепата и за търпението да ме изтраете.
Нов разказ няма да пиша в скоро време. Поне не и толкова обемен... В момента имам само идея.
Но до лятната ваканция няма да пускам нищо - докато първо не го драсна на Word.

Поздрав!

Конкуренцията доста ще намалее без твоите пписания

Поклон пред един талант