Мат става все по-интересно.

Той щял да се върне след многото години, в които стоял в очакване на някой заблудил се глупак... Не, това не можеше да е така... Какъв бе този глас... Да, след като сега си има и плът вече можеше да прекрачи границите на тази безлюдна пещера, която толкова време го е държала затворен, далеч от света... Но как ставаше така.. Някой говореше вместо него..
С течение на времето той свикна с това раздвояване. Този амулет го беше завладял почти напълно и сега той ту правеше неща под действието на тайнствения амулет, ту се освобождаваше и съзнанието му се проясняваше. Скоро от мърморенето на обладаното тяло, Ийнст разбрал, че в този мрачен амулет е била затворена душата на великия, както се назовавъл той. След доста време Ийнст разбрал мрачната и жестока истина - той постепенно се изпарявал, фигурата му избледнявала докато накрая съвсем изчезнала.
Сега е време да кажем нещо повече за това могъщо кулие - в него била спотаена душата на един велик човек. Човек, който се прочул с великите си дела, но най-много допринесло едно нещо. Той бил пророк, и то не какъв да е. Това бил великият пророк Фрийднерус, който предсказал, че борбата между Ерсер и Морвиаат. Но след много време, когато вече бил славен и умел пълководец, той започнал да се променя. Никой не знае защо, но от един момент насам той започнал да освирепява. Постепенно придобил славата на жесток тиранин и накрая бил изхвърлен от армията на Ерсер заради злите си постъпки. Като пример ще кажа, че един път когато един войник повишил тона си пред Фрийднерус, който бил командир тогава, без да каже и дума, извадил меча си и с един плавен замах отсякъл лявата ръка на неподчинилия се. Това била една от многобройните жестокости, на които подлагал подчинените си. Точно затова бил изхвърлен от войската. В сърцето му се събрала неистова злоба и той се заклел, че ще отмъсти за това...

Добро както винаги.

И не напразно. След време, може би няколко години, в покрайнините на Ерсер се забелязвала малка активност от страна на някакви същества, които били описвани от собственници на чифлици и други сдания в покрайнините като някакви човекоподобни изроди. Това ни най-малко не притеснявало императора, който се назовавал Сердж, защото една малка групичка от някакви чудовища не можела да се мери с неговата безчетна армия от снажни рицари. Но това било голяма грешка, защото годините минавали, а тези същества все повече се приближавали към столицата. Сега те не били просто поредната групичка от изчадия на мрака, а добре сфомирана и страховита армия, която доста бързо си проправяла път към столицата на Ерсер - Йердрим. Тогава императорът не можел вече да пренебрегне фактът, че стотици жители търсели помощ в Йердрим от "групичката" чудовища. Той дори вече се притеснявал до къде ще стигне това. Пратил един отряд войници по последното засечено местонахождение на тази чудовищна армия. След два, три дена крепостните стени на Йердрим били прекосени едва от трима рицаря, с множество нараняваня и дори на някой места бронзовата им ризница била разкъсана от нечии нокти, при положение, че били тръгнали около стотина войника, снабдени с копия и добре бронирани, възседнали специално обучени коне. Първото нещо, което направили изтощените войници било да разкажат на царя за огромната армия. Те говорели за хиляди човекоподобни същества, но въпреки приликата си с хората, те си оставали чудовища. Някои имали дълги колкото човешки ръст опашки, завършващи с приличащ на боздуган израстък, осеян с назъбени шипове. На други лицата им били дотолкова обезобразени, че едва се различавали очите им, а да не говорим за другите неща. Това били обикновенните селяни на Ерсер, но сега превърнати в най-отблъскващи зомбита, чрез нечувано заклинание (за него - след малко). След тази опустошителна войска от зомбита оставали само пожарища и изпепелена земя. Сградите по пътя им били сривани с земята, затова гледката зад тази немъртва войска била потресаваща - безкрайно поле, от което била изсмукана и последната капчица животворна сила. Скоро тази зловеща армия стигнала до самата столица на Ерсер. Сега войниците, поставени на пост се ужасили от нея, ноо погледът им бил прикован в друго - пред тези зомбита стояла нетрепваща фигура. Сякаш привличала цялата тъмнина наоколо, този зловещ сиует не трепвал, за разлика от паплачта зад него, която нямала търпение да започне атаката. На стената се изкачил и самият владетел на Ерсер - Сердж Фрийджерид. Той също приковал погледа си в загадъчната фигура, но за разлика от останалите войни погледът му си оставал твърд и суров. Той се загледал в сиуета - странно, но като че ли го познавал от някъде. Той бил обвид от мрачен, на някои места прокъсан плащ, а главата му оставала скрита от чак ослепително тъмен шлем, всяващ стах в простите войници. Но погледът на Сердж дори и не трепвал - той измервал от глава до пети фигурата и се мъчел да си спомни от къде я позава. Някой части от кожата й били откъснати, а на тяхно място сега се виждали пропити с мрак вени. На гърба си носел необикновен меч. Този меч някога принадлежал на един от сътворителите (за тях ще разказвам по-късно). Не на кой да е, а на този, в който първо се зародило чувството на омразата и алчноста, този който се обърнал срещу събратята си - именно Тал'тийг. Пазителите успели да убият тялото му, но душата му оцеляла - тя се вселила в неговия амулет и меч. Всеки който наденел амулета бил поробван от Тал'тийг и душата му възприемала плътност, чрез тялото на нещастника осмелил се да се докосне до това кулие. Тя не се изгубвала напълно, но само понякога възприемала контрол над тялото, а през останалото време Тал'тийг можел да прави каквото пожелае с него. Точно това се случило и с Фрийднерус, но как точно ще разберете по-късно. На гърдите му стоял точно същият амулет. Когато го видял владетелят на Ерсер, по челото му избили капки пот. Дори и той се изплашил. Предстояла една дълга и велика битка, която щяла да се запомни от историята на Ерсер...



Надявам се, че не прекалих с големната.
Мисля си, че май вече изгубихте интерес (освен ММ), ма нищо - аз ше си продължавам да пиша

Супреееееееееееер!
И да не си си помислил да се откажеш!

Iako se e polu4ilo.....

Двамата водачи стояли и се гледали дълго... Докато накрая Фрийднерус посегнал към меча. Внезапно Сердж се уплашил до смърт, през сърцето му минала остра болка, все едно някой го пронизва. Той чувствал, че на сантиметри от него се чува вледеняващият дъх на Фрийднерус. Около него всичко потънало в мрак.
Битката започнала. Зомбитата очевидно не били толкова тромави, колкото изглеждало. Те се движели със завидна бързина. Бързо обграждали крепостните стени, сякаш имали някаква тактика. През това време войните едва се опомнили от доскорошния ужас. Сега в крепостта кипяла масова суматоха. Всички войни, с изключение на стрелците, се събирали около двете порти. Някои слагали всякакви подпори, греди, камъни и всякакви други неща зад величавите порти, с надеждата да издържат колкото се може повече. Други мъкнели огромните канари и подпалки, за да зареждат катапултите. Цивилните граждани се събирари в вътршността на града, за да се спасят доколкото може от ужасяващата немъртва армия. В цялата суматоха никъде не се виждал Сердж, а войниците очевидно не забелязвали липсата му, което било очевидно, поради морето от изчадия, което се разливало все повече към тях. Всички били заети от отбраната на града. И още една личност липсвала - а именно предводителят на немъртвите, Фрийднерус.
Мракът около него постепенно се сгъстявал и скривал от погледа му всичко останало. Само Фрийднерус стоял непоколебим, на няколко метра от него и го оглеждал от глава до пети.
- Ха... И това ли е славният владетел на Йердрим?! Ти, ти ми причини всички страдания, затова... Твоите предци, те ме заключиха, но сега отново съм свободен... О, да. Сега ти ще платиш за техните дела... Ще си платиш. - лека, полека Сердж схващал ситуацията. Всичко му се избистряло. Явно това не бил старият Фрийднерус. Това бил... Но сега не се сещал. Сега целият му мозък бил зает с това как ще се измъкние от това положение.
- Да, разбира се. - Фрийднерус продължавал да си говори несвързано. - Но за да е честна битката, ето ти това. - Той отгърнал плаща си и там стояло чисто и наточено острие.
- Не са ми нужни твоите мръсни и опетнени оръжия! - с тези думи Сердж извадил своя меч. Върху сребърната му дръжка били гравирани някакви символи на древния и много стар език на Сътворителите.
- Ооо... - тонът на Фрийднерус звучал малко различно...

Следващата глава ще бъде последна за този разказ, а после ще продължа с описанието и може би други такива части от историята на Ъърденосаар.

Мат, както винаги добро

Виж ти! - гласът му ставаше все по гърлен. - мечът на Ерсерските крале... Добре, добре. Но как така... Нищо, пак ще го убия!
След тези думи той извади оръжието на Тал'тийг и се засили право към изненадания Сердж. Той едва се опомни от непредвидената атака. Размина на сантиметри от острието, което в този момент се беше нажежило до червено. Сердж нямаше време за размисъл, защото последва още една атака. Този път обаче оръжието на Тийг беше посрещнат от Ерсерският меч, но и това не го спря. Кралят отстъпи една крачка назад под натискът. След малко последва поредната атака - този път Фрийднерус се целеше в краката на Сердж, а той с ловък скок прескочи острието и се озова зад Фрийднерус. След по малко от секунда той нанесе смазващ удар върху главата на противникът си. Но... Но не стана нищо. Как така... Мечът беше наполовина влязъл до шията му. Но защо той не беше мъртъв. Фрийднерус с лекота извади острието, което беше разсякло главата му наполовина и тоз час цялата рана заздравя, като се виждаше едва забележим белег.
- Добре. По-силен си от колкото предполагам. Но... Вече е време да умреш, защото ме чакат по-важни дела.
Сега, с боен вик, който определено не беше възпроизведен от човешко същество Фрийднерус връхлетя върху Сердж. Но той вече беше подготвен, отскочи в страни и заради голямата си скорост Фрийднерус спря едва след няколко секунди. Сердж все по-трескаво обмисляше как да го надвие, но нищо не му идваше на ум. Тогава поредната атака на генерала на немъртвата армия го сепна от размишленията му. Този път той беше отхвърлен на пода. Фрийднерус бавно се приближаваше към него... Вече нямаше измъкване... Навярно всичко щеше да свърши след малко... Но нямаше да се предаде без бой... В едно древно предание се казваше: с всеки демон идва и силата, която може да го спре. Вярно, това не беше демон, но все трябваше да има някакъв начин да го унищожи. Тогава му дойде една идея, вярно почти неосъществима, но все пак можеше да опита. Мислеше си... Да не би амулетът да е слабото място на Фрийднерус.. Все пак чрез него Тал'тийг беше въплатил пророка. Това все пак беше последният му шанс...


Явно това няма да е последната глава на този разказ. Сори, ма повече не ми се пише тая вечер, друг път ше продължа. В тази част съм направил малка заемка от книгата за диабло, ма туй изречение ме кефи и не мое без него:)))

Мат, много еинтересно.
Утре чакам продължение.

Еее... Ма ти следиш ли темата?! Разказ ше има. Както винаги (ако сте забелязали почти всички части ги пускам към девет през два дена:)) вечерта.

Много е як разказа въобще.Това за Фрийднерус е доста добра идея.Айде,продължавай.

Много ми хареса това,че правиш нещо ново а не както някой да изкопираш 1 към 1 света на Толкин.
Аз съм навит като измислиш целия свят да напиша книга за него (тип властелина)

Хех... Ако стигне до там... Та новата част Coming soon тази вечер.
Бтв Nlight можеш ли да си кажеш предишния ник, че нещо не се сещам кой си, просто подписа ти съм го виждал, ма не се сещам си?

Фрийднерус се изправи над поваления Сердж.
- Така, така. Май това ще е краят на рода ти? Е всяко нещо има своя край. - тонът му беше ироничен и високомерен.
Той издигна острието си. Сега беше момента... И понечи да го забие в гърдите на поваления. Но точно тогава нещо се случи. Амулета беше разцепен. Сердж беше забил своя меч в средата на накита, а той се разполови на две. Фрийднерус залитна назад, а Сердж се изправи победоносно. Усмивка се разля по лицето му. Всичко свърши и то в негова полза. Изведнъж мракът се разкнцентрира. Всичко се проясни. Той стоеше на полето пред замъка, а на няколко крачки до него лежеше Фрийднерус. Сега незнайно къде мечът беше изчезнал, но амулета стоеше на твърдата земя разцепен на две. Това беше краят. Сега много по-лесно щеше да отблъсне зловещите армии. Те почти бяха разрушили едната порта, а другата беше рухнала под многото затрупали я човешки и чудовищни трупове. Всичко тънеше в гъстата като пелена мъгла разтлала се в цялата крепост. Все пак имаше още оцелели войни, които до последна капка кръв се сражаваха с остатъците от армията на Фрийднерус. Сердж се загледа в опожарените колиби, които бяха най-близо до крепостната стена. Но точно сега нещо се случи... Леднена пот изби по лицето му... Той се свлече на твърдата почва. Изведнъж всичко около него се замъгли.... Той умираше. Фрийднерус с последни сили беше забил меча на Ерсер в гърба на Сердж. Той бе погубен със собственното си оръжие. Така през 389 година от летоброенето на Ерсер Сердж Фрийджерид умрял славно и се запомнил кото спасител на Ерсер от може би най-опасната битка за завземането на Йердрим през първата епоха.
Градът бил спасен, а Сердж бил погребан с почести. Но... Така и амулетът не бил намерен. По-късно двете му части наново били сбрани в едно чрез един чук и от там на татък само той можел да разчупи това злокобно кулие. Той се пазел в самият дворец на Йердрим в случай, че амулетът бъде намерен. По-късно чука бил откраднат, но това е друга история, която ще разкажа някой друг път. Амулетът минал през много ръце, но най-дълго бил притежаван или може би точната дума е притежавал Ийнст, но това също е друга история.

Очаквайте описание на последното царство в Ъърдруун, но какво е то ще научите следващия път. Най-особенното за него е, че сянката на амулета не може да влиза в него, което е логично от местоположението му, но стига съм развалял изненадата.

Хе! Супер го завърши
Чакам описанието на последното царство.

10х. Не знаех тва за воините, ма вече ше знам.

Гарвана е прав.Ти си гениален.Справяш се с тази задача сякаш си го правил цял живот.Продължавай.

Предишния ми ник е : Zеrocool

Сега ще опиша последната от цивилизациите в Ъърдруун, а именно и най-древното. То просъществувало хиляди години преди Ерсер, но не се намесило в войната между него и Морвиаат. То запаило сравнително неутрална позиция, като по някога се намесвало, ако някоя от двете царства надделявало над другото и така запазвало баланса по между им. Естествено това не се харесвало на воюващите, но те не можели да направят нищо по въпроса. Това било така именно поради положението на... Но забравих да кажа името на това царство. Грифгруум. Това е името. Та най-особенното в Грифгруум е разположението - до него не могат да припарват никакви създания, но разбира се има и изключения. Ергите, Мадирите и няколко други раси лесно стигат до това царство. Но стига съм овъртал - то е разположено над Фийб, а именно - във въздоха. Да, точно така - то се крепи въррху няколко платформи, които са били сътворени от трима сътворителя, преди много, много години. Те измагьосали огромните платформи и им дали свойството да се реят в пространството. Така по-късно грифите (така им викали за по-кратко) достигнали тези платформи и там изградили своите крепости и дворци. Тези платформи станали всъщност летящи градове. По краищата се издигала стена, а на места се извисявали дълги бойници. Всъщност този народ по-късно бил покровителстван от Иктус (това бил богът на магията, за който ще стане дума по-късно) бил определен като народът на магията и на баланса. Иктус направлявал и наставлявал Грифите, докато те не помъдряли. По-късно започнали да ги наричат покровителите на баланса. Те никога не се намесвали когато всичко било в ред, но когато някоя раса започнела да взима надмощие те я "поокротявали" за да се възвърне равновесието. Те били също и добри заклинатели, но не си служели с природните магии, а използвали енергията давана им от Иктус. Никой народ не се осмелявал да противоречи на Грифите, защото те щели да отвърнат на удъра и дори можели да погубят осмелилата се раса, нищо че така равновесието малко се нарушавало. Те били мъдреците на Ъърдруун. Не подържали връзки с останалите народи, стоели в единение.