Карантаз го поведе по дългите и мрачни проходи на планинските джуджета. Лутаха се дълго, защото водачът беше позабравил някои тайни входове или пароли. Въпреки това към залез все пак стигнаха до изхода - добре прикрит и явно от много отдавна неупотребяван - дебелата каменна стена се беше разронила, отчасти разрушила, но въпреки това вратата работеше отлично - двете й крила се плъзнаха безшумно настрани и откриха пътя пред тях. Серафит смяташе, че ще излезнат извън градските стени, но за негово учудване се намираха в самия Алгерак - в старите градски складове в пещерите на планината.
На няколко метра под тях се виждаха и оживените улици,, изпълнени с хора. Най-накрая си беше у дома! Буца заседна на гърлото му. Отдавна не се беше прибирал, заради провинението си пред крал Даелас и много неща се бяха променили, но все пак разпознаваше улиците, дори някои от богатите хора, които преминаваха на конете си.
- Нямаме време за сантименталности! Побързай, Брун ни очаква! - гласът на Карантаз не търпеше противоречия. - Наметни си качулката, все пак още си смятан за прогонен, доколкото знам.
Двамата се отправиха по бързо затихващите улици нагоре към двореца и близките му постройки, огрявани от алените лъчи на залязващото слънце, клонащо на запад зад върхарите. Вървяха мълчаливо и внимаваха да не привлекат вниманието на стражата, която сега застъпваше на пост. Роговете на стотниците свиреха и една по една стражевите кули се опразваха и изпълваха наново. Все пак успяха да преминат спокойно през портата на вътрешния град. Явно голяма част от стражите бяха познати на Карантаз, защото ги пропуснаха, когато странникът им прошептеше нещо внимателно и тихо. Оттук нямаше какво да ги застраши. Знамената на двореца се развяваха - червеният, с изгряващото слънце, корабът на син фон и кралският орел, под който Серафит бе служил пет години. Наоколо се мяркаха аристократи, облечени в богати одежди, следвани от един куп прислужници, богати търговци, тръгнали на пирове, кралски хилядници, тръгващи си след вечерния доклад. Пасмина! Отдавна Серафит си бе изградил мнение за тези хора, готови да се подмазват и угодничат, но негодни да хванат оръжието в защита на простия народ. И Брун не пранеше изключение от тях. Човекът се чудеше каква ли работа има с него, но се доверяваше на Карантаз, който бе успял да спечели доверието му. Наближаваха и самия палат на магьосника - висока бяла сграда с мраморни колони отпред, повече приличаща на обществена постройка - пред нея във всички посоки се щураха чираци и млади магьосници, посланици и други хора. И там не ги спряха, дори не им обърнаха внимание, което сериозно започна да тревожи човека, незнайно защо. Влезнаха в богато обзаведена голяма зала, където също се намираше друга шумна тълпа. Явно тук никога не се спеше. Магьосникът си беше направил нещо като академия за обучение. Посрещна ги мълчалив слуга, който само и м направи жест да го последват и двамата се отправиха след него по тайни коридори и скрити стълби. Озоваха се в неголяма стая, осветена само от няколко свещника. Явно това беше работната стая на Брун. Почакаха и самия него, за кратко, защото той не ги остави дълго сами.
Беше олблечен в дълга зелена роба, богато украсена по ъглите със сребро. Направи знак на слугата и бързо останаха сами.
- Добре си се справил, Карантаз. В Кулата вече получиха известието ми, след няколко дни ще можеш да се завърнеш към предишните си задължения. - в гласа му се четеше нотка на язвителност. - Значи ти си Серафит от Алгерак! - погледът му се премести към другия му събеседник и бързо го огледа изпитателно от глава до пети. - Разбрах от Карантаз, че се е получило объркване!
Погледът му го прикова и го остави без дъх. Явно Брун беше наистина добър в своята област.
- Даа, така е. Нищо. Явно все пак си се справил, при това добре, доколко долавям, естествено. Отделил съм специално място за теб сред учениците си. Усещам, че имаш истинска дарба! Пък и имаш някакви извести до нашия пресветъл крал. Добре, дори много добре.
Магът се обърна и подпечата някакво писмо, обърна се отново с лице към тях и го подаде на Карантаз.
- Приятен път към Беоурф, лорд Карантаз!
Другият скри писмото под дългия си плащи и напусна помещението. Серафит остана сам с новия си наставник. Той се обърна с към него и отново го погледна, но този път с друг, познат му поглед. Усещаше мощта на магията, която го обля и бавно го подчини. Строполи се на колене.
- Здравей, отново, Серафит! Казах ти, че ще се срещнем пак!
- Небалатору! - възкликна едновременно изненадан и изплашен човекът.
- Точно така, точно така. Значи не си ме забравил, въпреки глупавия дриад, който за малко да провали всичко. Кой му е поискал да ти обяснява за преградите, за оковите ми, за магията и съдбата! Добре е, че се отървахме от него! А сега ме слушай внимателно! Имам план, който трябва да изпълниш...
Но нови вълни могъществото на мага го повали отново на земята и думи започваха да се нареждат в главата му на фона на непоносима болка.

Карантаз се отправи към портата на вътрешния град. Бързаше да напусне града, който му навяваше тъжни спомени. Когато показавше писмото го пропускаха без дори да го заговорят. Почти бе излезнал извън града, когато го обля ледена вълна и мислите му се пренесоха на друго място, сетивата му се изостриха и съзанието му се освободи от всичко повърхностно, насочиха се към място, към което никога не си бе позволявал да се стреми от първия път, когато го достигна. Нима бе възмзожно! Нима преданието наистина беше вярно и предреченото щеше да се случи?
- Небалатору! - ахна тихо той. В сподавения му вик се усещаше както страх и тревога, така и силна омраза.
Изведнъж всичко му стана ясно. Бяха го използвали като марионетка в една голяма пиеса. Това обяснавяше всичко - и нападенията над Алгерак и останалите градове на Арчедайн, и наклона на Везните, странното обтягане в града и дори... Брун!

Супер е!

Какъв глупак беше! Гнусното подло човече му играеше игрички под носа, а той не можеше да го докосне, докато все още служеше на Беоурф! Хиляди, хиляди проклятия!
Не беше време да губи самообладание. Най-вероятно го следяха - за всеки случай. Карантаз почти усещаше стъпките на съгледвача на стария измамник зад гърба си. Щяха да го пуснат да напусне града, искаха просто да не се намесва. А той беше безсилен. Трябваше да съхрани мощта си за други дела, за друга битка. Прокле отново и с удвоена бързина се отправи към градските порти, които скоро щяха да се затворят за през нощта. Веднага щом се отдалечи достатъчно напусна пътя и се втурна колкото му държаха краката през гората. Мозъкът му работеше трескаво, вече изграждаше план. Най-вероятно Брун бе в заговор с някого. Но с кого? Дали само той от ордена на Кулата бе замесен в тъмни дела. Надали. Никога не можеш да вярваш на магьосник! Никога не можеш да се довериш на черните им души!
Тогава? Все пак да предупреди Барлис? Той е техен водач, най-мъдрия и могъщия от всички. Нямаше начин и той да участва в гнусните им дела. Така щеше да постъпи, а после щеше да прати известие и до Куле - вярното джудже сигурно още имаше солидни връзки в Алгерак. Той щеше да му е полезен.
Продължи пътя си в сгъстяващата се тъма. Още малко и щеше да излезне от странното обаяние, което го впримчваше по тези места - като старнно заблуждаващо усещане, на пръв поглед светло и чисто, но ето че вече показа истинската си същност. Брун дори не се стараеше да прикрие следите на черните си магии. Най-вероятно не очакваше по тези краища вече да минават други магове, така изкусни че да усетят тънките примки на деянията му, които сега обримчваха цялото пространство. Явно се готвеше нещо голямо... Но бяха пропуснали него. Старият глупак го смяташе за кукла на конци, водена от Кулата, прост следотърсач. Сега беше врем да се намеси в плановете му! Но първо трябваше да прати известията. Най-сетне. Гнусната мрежа се отстрани, даде път на чистата сила на природните енергии. И още нещо! Друго усещане витаеше наоколо, други бяха и магиите на заобикалящото го - по-могъщи и здрави. Познато му беше това усещане, защото знаеше и кой го излъчва.
- Грабен.
Нима той беше тук?Кога?Как? Не беше възможно, той се беше отказъл от предишнште си възможности, беше се отрекъл от извършеното на сродните нему, за да поправи стореното. Тогава?
Заоглежда се наоколо. Беше сам с горския мрак и гласа на бухала. Заслуша се в неговата песен. И го откри. Това беше магьосникът - в образа на тъмна птица, но не можеше да спре излизащата на светли талази енергия от тялото си.
- Къде си? Покажи се.
- Тук съм, Кориантей, щом викаш името ми, тук съм.
Бухалът долетя от тъмнината и кацна пред него, моментално превръщайки се в светла и феерична перлена мъгла. Пред него се изправи горда фигура на вече остарял, но някога много висок човек. Маска се спускаше на лицето му, направена от самите богове, за да му припомнят избора, който направи. Само две дълбоки зелени очи, попили мъдростта и знанията на цели народи се откриваха и светеха между процепите на черното парче желязо, споено направо върху лицето на Грабен.
- Както виждаш не само ти беше заблуден от хитростта на моите ученици, които са станали твърде могъщи, докато аз гния в подземните тъмници. За разлика от теб, аз цели пет години се опитвам да открия път дотук, да разкрия козните им. И ето че най-накрая успях. С помощта на един познат на тебе човек...
Очите му се приковаха в тези на Карантаз, изследвайки го, припомняйки си го тогава и сравнявайки го със сегашното му аз.
- Променил си се, Кориантей! Много болка усещам в теб, много ярост и гняв, прекалено много за едно същество, та било то и мегар.
- Не споменавай това име! Не споменавай рода ми! Не и тук, не и сега. И ти си се променил от последната ни среща, но сега идваш, за да ни помогнеш да разкрием заговорите на твоите верни слуги.
- Не бъди язвителен. Отдавна те вече не ми служат, защото сега надали щях да съм тук, ако не беше тяхната глупост. Но в едно бъркаш. Не те са тези, които разиграват целия този театър пред очите на старите съюзници, а друг - и ти може би вече се досещаш кой е той... Може би си усетил каква е мощта на Брун, колко се е изменил и той. Не ти ли е познато, Кориантей? Не си ли спомняш, че преди три хиляди години същия той погуби народа ти? Не усети ли Небалотору там, в Алгерак.
Очите на Карантаз се разшириха широко, едва не изскочиха от орбитите си, погледът му обезумя, а ръцете се свиха застрашително. Но старецът не помръдна. Той седеше спокоен и наблюдаваше събеседника си без да трепне.
- Не може да е вярно!
- А как тогава аз също съм свободен. Ти знаеш за Везните, знаеш и как действат. Как бих могъл аз да съм тук пред теб, макар и в този полу-материализиран вид, а той все още да е окован в Арзан? И двамата с Небалотору сме тук, благодарение на човека Серафит, който го е пуснал, навярно направляван от магията му, а така е освободил и мен от оковите. Той го е използвал, за да разбие преградата и е преминал отново тук, на земята. А знаеш какво означава това, о, да, добре знаеш!
Карантаз се вторачи в него. Явно все пак Грабен беше се побъркал в Арзан. Но погледът на стареца беше все същия както преди толкова много години.
- Война идва насам и навсякъде, докъдето сега се простират пределите на магията. Война, при това не както предишните, защото Небалатору пак слезе на земята, за да поведе наново силите си напред. И той е дух като мен. Но ти знаеш какво може да му помогне. Знаеш какво се крие в недрата на тази планина, която сега се извисява зад теб. Той винаги е търсил него и само него.
- Ключът на небесата...
- Ключът, който държи преградата здрава, който пази равновесието на света, който беше погребан там, когато нито едно същество, от тези които са тук сега, не е бродило. Освен мен и него. Твоят народ трябваше да пази подстъпите на планината, да охранява даровете на боговете, нали? Смееш ли да не спазиш дълга си, Кориантей? Знам, че сърцето ти се разкъсва на две, знам колко ти е тежко. Ти положи клетва, когато той положи главата на баща ти на жертвения олтар там, на същия връх, когато хилядите мегар умряха под удара на ордите му. Ти се закле пред мен в името на всички богове да свършиш дълга си към тях, да им заплатиш всичко, заради което умря народа ти. Дойде времето, Кориантей! Друг дойде на твоето място. Човекът Серафит ще те замести, защото сега той е свързан с Него, както ти се свърза някога. Ръцете ти са развързани, няма защо да спазваш дълга. Хората ще ви заместят в тази тежка служба, за да отпочинете най-сетне от това бреме. Знам колко ти е било трудно три хилядолетия да търпиш и да чакаш. И аз го усещах, и аз знам какво е да губиш всичко, което някога си съградил, на което си държал. Ти искаш да отидеш при близките си, нали Кориантей? Знай, че за народа ти е отредено специално място там, където отивате вие след края тук. Върни Небалатору обратно зад преградата, а вече друг ще се погрижи след това. Сложи край на страданията ми, защото ако го убиеш ще погубиш и мен. Не мога повече да търпя да стоя безпомощен в Арзан и да наблюдавам прикован какво се случва тук, на тази земя, която ми е рожба. Избави и мен от старите клетви и ме прати след него в тъмнината! Захвърли маските и стани пак този, който си бил винаги! Поведи оцелелите си другари отново на бой, вдигнете същите оръжия, които насочихте пак срещу общия враг и тогава! Изпълни клетвата си, защото сега от нея зависи съдбата на много и много народи по тази земя. Стани отново Кориантей!
Думите му прокънтяха в гората, извисиха се високо в небето, над облаците, над звездите... Една фигура стоеше неподвижна, сама, углъбена в тъмнината. Две очи бляскаха с червени пламъци...

Човече супер е! Много е завладяващо и интересно. Много ми хареса!

Нерешителен! Нерешителен беше, след всичките тези години, прекарани в кошмари, отчаяние и омраза. Едва сега разбираше колко тежко е решението, което взе някога. Небалатору се върна, а той нямаше достатъчно смелост да загърби свещения дълг, който неговият народ беше дал. Грабен явно беше прав. Везните не биха допуснали едната от двете страни да натежи. В тяхната същност, заложена преди много и много години беше да пазят равновесието на този свят, да бъдат уравновесителя между добро и зло. Трета сила, нямаща връзка с останалите две. Ако Небалатору достигнеше до недрата на планината, щеше да освободи магията от всички прегради, което неминуемо щеше да доведе до разрухата на Везните и всички останали връзки. Щеше да настъпи новото царство на магията, но този път неописуемо страшно и могъщо, помитащо всичко по пътя си, дори, може би, и самите богове. Той все още беше свързан с Небалатору, макар че Серафит щеше да бъде негов наследник. Защото Кориантей нямаше желание да живее повече на този свят, особено ако изпълнеше клетвата си и се разплатеше с боговете. Дългът вече не бе негов. От години не се беше чувствал толкова свободен, толкова щастлив и изпълнен със сила! Дааа! Дълго време беше чакал, за да може да отмъсти! Сега щеше да разплати старите сметки и щеше да даде шанс на света да започне наново да се преустройва...
Писмото до Куле полетя на крака на същия сокол, който му донесе писмото от предателя, а самият Карантаз се отправи в друга посока - назад към забарвеното минало...

Нощ се стелеше над Алгерак, тъмна и непрогледна, на пръв поглед спокойна, но всъщност напрегната до крайност. По тъмните кълдъръми се чуваше тропотът на войнишките ботуши. Всичко беше притихнало в очакване нещо да се случи. Серафит се беше подпрял на мраморния парапет на терасата и наблюдаваше звездите. Чувстваше се спокоен и някак лек, безгрижие беше завладяло душата му. А един глас продължаваше да нашепва тихо в съзнанието му, изпълваше мозъка му, прогонваше всяка друга мисъл:
- Твоята роля, драги ми човече, твоята роля ще е от пръвостепенно значение за плана ми. Без теб надали ще мога въобще да се добера до Него. Надали би ми било позволено от Везните, заради равновесието. Но след като ти си тук няма да имам проблем... Неее, ти ще ми послужиш, както беше и волята ти - в помощ на нищожните си сънародници, докато вече не стане късно, за да се осъзнаеш. Странна раса сте вие, хората, знаеш ли? Толкова нищожни на вид, така гнусни и жалки, и податливи. Точно каквито ми трябват. Знаеш ли, дори смятам, че ще ми бъдете верни слуги, след като премахна тези, които не ми трябват. А първият, който ще загине ще е самият ти крал, при това от твоята ръка, верни ми човече, а след това и Брун. Твърде надълбоко го пуснах да навлезе в тайните ми, стана прекалено своенравен и опасен. Сега, когато не е под мой контрол новярно крои свои планове за могъщество и власт над народите. Жалък глупак! Не знае, че ти си най-доброто ми оръжие... Е, все някога ще разбере, макар и със закъснение... - гласът се изсмя ледено и продължително, изпълвайки цялото съзнание на Серафит.
Или почти цялото, защото все пак една част се бореше, дълбоко в тялото му, съпротивляваше се над наложената му магия с всички сили, които имаше. А те бяха повече, от колкото предполагаше. Защото Небалатору не предполагаше, че Везните могат да му изиграят такъв номер и да го свържат наново с неговата марионетка. Силите, давани мо от самите дълбини на магията бавно, но сигурно се организираха в мозъка му и се съпротивляваха срещу волята на другия. Отначало неусетимо, а след това все по-явно те се възправиха и попречиха на Небалатору да продължи да властва над съзнанието му, изградиха нова преграда, непробиваема и солидна. За момент съзнанието му остана чисто и Серафит се осъзна. Огледа се плахо, за да види дали не го наблюдават. Беше пусто, магьосниците на Брун не се стараеха да го пазят неотрлъчно. Нямаше време за губене! Прехвърли крака през перваза и скочи от доста голямата височина, приземявайки се на твърдия паваж. Стрелна се по улицата, навличайки качулката на главата си и изчезна в мрака...

Е, какво да ти кажа. Нямам оплаквания. Много ми хареса!

Зад гърба му се чуха викове, сенки се провесиха на перваза. Някой извика:
- Спрете го! Не му позволявайте да се измъкне!
След мигове вратата на двореца на Брун се отвори и навън в нощта се стрелнаха преследвачи, които вече изричаха заклинания, за да го заловят. Никога не бе бягал така, толкова бързо, сякаш вятъря го носеше. Цялото му същество се съсредоточи в краката му, които продължаваха да се движат с пълна скорост. Не знаеше защо, но чувстваше, че най-важното в момента беше да се измъкне. Виковете зад гърба му огласиха, че нощната стража го е забелязала. Сви наляво, за да им се изплъзне, но попадна на нов отряд. Факлите в ръцете на двама-трима огряваха уличката и сянката му се източи на плочите.
- Стой! - разнесе се викът на десетника.
Закова се на място и се обърна в обратната посока. Там вече запъхтени дотичваха другите му преследвачи. Нямаше накъде да бяга...
Обърна се отново и се засили с всички сили. Десетката срещу него се спря неуверено, внимателно наблюдавайки неговите движения, които явно им бяха непонятни.
- Спрете го, глупаци! Спрете го! - гласът на Брун се извиси над гълчавата.
Твърде късно. Когато магьосникът крещеше той вече пробягваше и последните няколко метра, разделящи го от стъписаните хора пред него. С котешка грация отскочи и се понесе плавно във въздуха над главите им. Сантиметри го деляха от свободата. Полетът му спря неочаквано, сякаш прекършиха крилете на птица. С глух удар се удари в невидима преграда и се свлече с болезнен стон на земята. Брун свали жезъла си и се усмихна доволно:
- Погрижете се вече да не лети така уверено и го заведете в тъмницата. Нека главата му поизтрезнее...
Върху цялото му тяло се засипаха ритници и удари, опита се да се съпротивлява и накрая изпадна в несвяст. Единият от десетниците посочи с ръка и останалите го повдигнаха и го подкараха към кулата на тъмницата.
Едно око се скри зад плътната завеса на близкия хан. Джуджето Куле се погрижи да напише набързо нова бележка. Беше закъснял, въпреки предупрежденията на Карантаз. Сега работата се усложняваше...

Брун се върна в палата си. Трябваше да продължи важния разговор, който беше започнал. Нареди на слугите да се погрижат за останките от вечеря в залата за пиршества и се изкачи по тайните стълби, които водеха направо в работния му кабинет. Там го чакаше една фитура, загърната в някаква дълга дреха, неразличима по цвят, заради тъмнината. Беше се настанила във високо кресло, забулено от мрака, до когото не стигаше слабата светлина от няколкото свещи.
- Добре се справи с човека. За жалост той няма да послужи както очаквахме. Нищо, ще се наложи да го убием. След два дена... Тогава ще оповестиш за залавянето му. Измисли нещо, за да увисне на бесилото. Там ще е и краля. Налага се да променим плановете. Ще се наложи да стане със сила. На екзекуцията ще се погрижиш за всички. Събери нашите от сега. Нека са готови. Аз трябва да събера отрядите, за да дойдем за "празненството". Нямам време, Брун. Господарят ме чака. Изпълни своята част и Алгерак ще бъде твой! След пет дена всичко трябва да е готово!
- Ще бъде! - отговори му студен глас.
- Надявам се, Брун, надявам се, защото господарят няма да е доволен ако се провалиш! А сега довиждане.
Тъмната сянка напусна стаята по същите стълби и остави мага сам. Той се беше замислил. Трябваше да премисли действията си.
На улицата една фигура се запъти надолу и се спря в тъмата.
- Убийте го след като всичко е готово! Убийте всички!
Тежък предмет падна със звън на земята и няколко златни монети се затъркаляха в локвите. Разнесе се тропот на копита и един черен плащ се развя в нощта.

ИИИИха екстра...много е яко човече!

Бива си го!

Първите слънчеви лъчи го посрещнаха по стари пътеки, по които отдавна не беше крачил. Цялото това място сега му нашепваше за старото време, за изминалите безвъзвратно дни, за неговия дълг, за омразата, която Грабен беше разбудил. Най-сетне можеше да стане отново този, когото бе наистина. Крачеше уверено, твърдо решен да завърши всичко. На места се виждаха развалини, останали от предишното, тъжно напомнящи за неговия народ. Сега щеше да поведе изгнаниците в последна битка, за да завърши всичко и да изплати клетвата за вярност към боговете със собствената си кръв.
Вървеше нагоре в маранята. Не оставаше повече от няколко часа път. Те изтекоха бавно, изпълнени с тъжни спомени. На някои места се поспираше и се вглеждаше в буренаците, където някога си беше играл, в черните развалини разпознаваше високите кули на бащиния дом, сега пустеещ и призрачен, и мъка изпълваше сърцето му. Постепенно растителността отстъпи място на разбит паваж, порутени части от стени, развалини и празни фонтани. Насочи се по спомен към мястото, където някога беше Свещената зала на народа му. Влезе през широката порта. Стъпките му отекваха навсякъде в обширното помещение и излитаха с въздишка през полусъборения покрив. Всичко беше обрасло в бръшляни и плевели, но тук-там на черния мраморен под се различаваха писанията на древните майстори. Тръгна нагоре по няколкото стъпала и се озова в очертан с червено кръг, пред малък пиедестал. На него, повит в червено кадифе беше той. Рогът на предците му, съхранил и пазещ тяхната сила до последната битка. До днес...
Ръцете трескаво отвиха реликвата и я повдигнаха внимателно. Черното желязо заблестя на слънчевите лъчи, преминаващи през тавана. Доближи скъпоценния артефакт до устните си и го наду. Могъщ нисък рев се извиси около него и го обгърна във вихъра на древното заклинание, изпълни пространството, все по-висок и силен, преля над върхарите и се извиси до небето, влудяващ и изпълнен с трепет. Не остана място по твърдта на земята, което да не усети раздвижването на магията. За миг реките спряха тъжната си песен, дърветата - листопада си, а животните сведоха глави в израз на почит пред древната мощ на техните владетели, събудена за нов живот, отново.
И те отвърнаха. Един по един към звука се присъединиха други, напяващи в хор древни слова. Той ги призова и те трябваше също да изпълнят клетвата на своя водач и Свещения дълг. Вратите на залата се разбиха на малки летящи късчета и вътре започнаха да влизат сенките на всички отказали да си тръгнат преди Везните да се наклонят и да ги запратят към смъртта. А Кориантей продължаваше да надува рога, докато всички до един не се събраха пред него, вперили демонични очи в него. Залата се изпълни с черни плащове и забулени лица, само пламъците на местата на зениците им издаваха, че те всичките са прокудени призраци на миналото, както и техният главнокомандващ. Постепенно звукът на рога заглъхна и Кориантей го върна на пиедестала, после ги огледа всичките. Неговият народ! Бяха му останали верни през вековете и сега чакаха да чуят неговия глас.
- Братя мои, надигнете се отново, за да завършим започнатото, за да забравим миналото, за да се отправим към бъдещето, което отдавна ни очаква! Днес е време да изпълним своя дълг, когото имаме от незапемнени времена, отново! Това е нашият свещен обет и който го наруши е осъден на вечни мъки! Днес е време, когато ще приключим старите сметки! Друг идва на нашето място, расата на хората е готова да заеме нашия дълг, за което вечно трябва да им бъдем благодарни, защото те ще ни избавят от нашите страдания! Три хиляди години чакаме, за да завършим земния си път, за да се върнем при нашите отци! Дойде времето, когато ще се разплатим и с нашия враг, защото Клетвата още чака, забравена в миналото! Но не и от мен, аз ще помня как нашият народ пазеше тази земя, как падна, но я защити! Има ли някой, който да е забравил на какви мъки бяхме подложени, но изпълнихме задачата си? Най-сетне Везните се смилиха и ни дадоха милост. Дадоха ни смърт, каквато е достойна за нас! Защото ние сме войни и ще загинем като такива! Дадоха ни и правото да отмъстим за всичко сътворено и загубено, за младостта на земята, която безвъзвратно отмина, заедно с нашето време! Нашият враг отново се надигна, отново скверни нашата родна земя! Вдигнете меч и ме последвайте в битката, моята последна битка, за да завършим съдбата си, както е достойно, за да изпълним всички клетви. Смърт ни очаква, сладка и блажена, след като затворим кръга на съдбата и боговете приберат душите ни. Вдигнете отново старите оръжия и ме последвайте, за да срещнем злото и да го сразим, както ни е писано и за да се сбогуваме с родната земя, коята сега вече не ни принадлежи! Но денят изгрява за нашите малки братя, докато нашата луна вече е към заник. Ние сме длъжни да защитим тях, да им дадем възможност да израснат и да обикнат изграденото от нас! Нека свършим нашите задължения и Съдбата ще се смили над нас! Не искам вече да съм бродник на този тъжен и скверен за нас свят, нека го оставим отново да разцъфне! Кой е след мен?
Тълпата отговори с мощен вик, който разтърси основите на сградата. В миг черните плащове паднаха и лицата им се откриха, красиви като старата луна, на прага на прераждането си. Всичко засия в сребристо и синкаво, стените на залата се пропукаха и разпаднаха, светъл лъч се издигна в небето, оповестяващ, че мегарите са се пробудили. Кориантей стоеше на мястото си загледан в светлината. Пред него се разиграваха картините на земния живот. Верният Закрия му поднесе шлем и ризница, изковани в отминалите дни, Валендо му подаде бащиния меч - острието все така лъщеше и излъчваше могъща енергия. Древната магия се пробуди и старите връзки се съживиха. Вой се извиси над гората. Малко по малко сенките се изпълваха с високи фигури. Един по един древните вълци заизлизаха под лъчите на сънцето, толкова отдавна то беше галило за последно телата им. Древната глутница се събра пред старите си приятели. Съюзът беше подновен!
Кориантей се покачи на гърба на водача. Силиният вятър развяваше дългата черна коса под високия шлем. Сивите му очи стрелнаха армията му:
- Напред! Напред, братя, за смърт и вечен живот!

Сюжета направо ме разби! Невероятен е!
А сега една малка критика, прочети си го внимателно и оправи малките, но досадни грешчици които се срещат от време на време

Едно тяло лежеше неподвижно от близо ден в мрачните килии на кралския затвор, строго охранявани от най-верните сподвижници на Брун. Погрижиха се да приберат Серафит в най-мрачната и неприветлива килия, за да не бъде забелязан от неподходящи очи. Тялото му беше цялото в рани, подутини и синини. На главата му имаше голям оток и едното му око бе силно подуто. Осигуриха му дълъг и дълбок сън, както си отбелязваха през смях пазачите. Денят бавно се търкаляше, изпълнен с очакване и неизвестност. Малко по малко той отстъпи място на нощта, която донесе на всички прохлада и малко покой, затишие преди опустошителната буря. И малкото светлина в тясното и мръсно помещение изчезна и вътре настана пълен мрак. Серафит малко по малко започна да се съвзема. С мъка раздвижи вкочаненото си тяло, кръвта се завърна по бледото му лице. Усещаше как някакъв плъх гризеше босите му крака. Изрита го силно и животинката изчвъча от болка и изненада. В съседната килия, отделена с дебели железни решетки се усети движение. Бавно се изправи и разтърка ръцете и краката си, които го боляха непоносимо. Опипвайки, заопипва ъглите, търсейки нещо, незнайно какво. Сега наистина беше изпаднал в голяма беда! Знаеше само, че трябва да предупреди краля за подготвящия се преврат, но първо трябваше да се измъкне от проклетия затвор. Както вървеше се препъна и се строполи на пода.
- По дяволите!
От съседната килия пак се чу шум. След това и доста слаб глас:
- Слава на воговете! Ти ли си, Серафит?
- Баланорд!
- И не само той. - чу се гласът на Варонд и глухото ръмжене, което не можеше да се сбърка - явно Борин похъркваше.
- Мислехме те за мъртъв. Как си се измъкнал от засадата?
- Не е сега времето да си говорим, но после ще ви разкажа. Сега по-важното е да се измъкнем живи и здрави оттук. Аз въпреки всичко трябва да стигна до царя. Макар че сега мисията ми е вече безсмислена, но имам други новини, които да му кажа. Заговор се готви! При това много по-опасен от колкото си мислех, когато ме пратиха да докладвам за подготвянето на орките и съюзниците им. Баланорд, спомняш ли си старите писмена, които заедно с теб и Борин открихме преди три години?
- Да, но какво общо има това със сегашното?
- Много. Спомняш ли си какво пишеше?
- За древния Враг на всички живи същества, обични на боговете и магията, който е бил заточен някъде извън материята на света... Забравих останалото.
- Небалатору е името му. Той се върна на земята и поведе наново своите подчинени. Аз го върнах!
Тишина се настани в мрака и направи положението още по-тягостно.
- Сега войната се разстила бавно - първо над Алгерак, а после и над цялата земя. Има план да бъде убит краля, за да падне и планината. а ако падне, съдбата на тази земя е предначертана. Защото дълбоко в недрата на земната твърд под града се намира нещо древно и могъщо, което може да върне предишните сили на Небалатору и да му даде достатъчно мощ, за да ни унищожи с едната си ръка.
- Откъде, по дяволите, знаеш всичко това? - попита го Варонд.
- Той ми го каза, самият Небалатору. Известно време бях под негова власт и той ми разказа всичко. Единственият ни шанс е да спрем преврата и да дочакаме помощ! Но затова първо трябва да се измъкнем.
- Може пък да не се наложи да чакате много, за да напуснете това място, уважаеми. - чу се глас иззад него.
Серафит се обърна бързо и се вгледа в мрака. Не различи нищо.
- Може би така ще е по-добре. - пак заговори същия глас.
Светна малък огъни на прозорчето на килията се показа едно лице - несъмнено джуджешко, заради огромната червена брада и дивия поглед.
- Куле, на вашите услуги! Съжалявам, че не можем дълго да си поговорим, но в момента не съм на много удобно място. Всъщност съм се захванал на едно скално късче. Изпраща ме един наш общ познайник, за да ви освободя. Явно обаче сте малко повече от очакваното. Ей, вие, дайте още малко от тези джаджи!
Една ръка се появи от мрака и подаде на джуджето още няколко дълги сиви пръчки с дълги фитили на краищата им.
- Сега се преместете нататък, защото ще раздруса здраво. След това ние ще ви изведем. Поставете ги и на съседната килия. Вътре има още няколко човека.
Главата на джуджето изчезна от прозореца и се чу стържещ звук, сякаш някой дълбаеше в скалата. Баланорд събуди Борин и го завлачи още полусънен към далечия ъгъл. Серафит хвърли един бърз поглед през отвора. Под тях се намираше огромна пропаст, остри зъбери протягаха жадно нагоре острите си върхове, чакайки някой да се приземи върху тях. Това си беше чисто самоубийство!
- Дръпнете се! - чу се пак гласа на джуджето, но този път отдалеч.
Приятелите се дръпнаха до самите врати на килиите и зачакаха. Минута изтече нервно и напрегнато, но нищо не се случваше. Докато изведнъж не се чу оглушителен трясък и главите им се посипаха с прах и камъни. Двете външни страни се разбиха на парчета, въпреки масивността си и литнаха надолу в бездната. Половината килия стана на развалина. Върху тях се посипаха още камъни от подалите тавани и на пода се строполиха плъхове и двама стражи с полуоткъснати крайници. Като по чуд те не бяха засегнати. През широкия отвор нахлуха няколко малки фигурки.
- Хайде! - извика Куле, заглушавайки шума идващ от коридорите на затвора.
Две силни ръце го затикаха към зейналата дупка и босите му крака се израниха на малките късчета скала, пръснати по пода. Не знаеше какво ще стане нататък, но определено планът не му се нравеше. Въпреки това го изтикаха до самия ръб, за да види, че там ги очакваха големи орли, едва кацнали на острите зъбери.
- Скачайте!
Мигом полетяха тела, които тупваха тежко върху малката импровизирана площадка от дърво, която се клатеше несигурно. Бързо се покачиха на раменете на могъщите птици, пазачите бяха твърде изненадани, за да окажат някаква съпротива. Ятото излетя необезпокоявано, а зад него се чу тревожния зов на тръба.
- Къде отиваме? - попита Серафит джуджето, което беше седнало пред него.
- Извън града, така е заповядал Карантаз.
- Карантаз! Но ние не можем да тръгнем, трябва да останем! - надвикваше вятъра човекът. - Трябва да кацнем вътре!
- Невъзможно!
Изведнъж към тях полетяха купища стрели. Стражата беше известила тревога и сега всички войници се стичаха навън, носейки лъкове и стрели. Ятото набра височина, за да не ги засегнат яростните залпове от високите градски кули.
- Приближи се към Куле, трябвад а му говоря!
Орелът им бавно се приближи към водача.
- Куле, трябва да кацнем в града!
- Невъзможно е, човеко! Сам виждаш!
- Тогава ме спуснете, за да скоча!
- Ти си луд, човеко!
- Спуснете ме! Ако Карантаз знаеше за какво става дума, щеше да каже да сторите думите ми.
- Добре тогава!
Джуджето вдигна ръката си и орлите, на които бяха другарите на Серафит стремително се заспускаха надолу. Борин хвърли един поглед към приятеля си и очите му се разшириха. Все така скоростно се спускаха надолу.
- След малко ще стигнем на около два метра от земята, тогава скачайте!
Птиците се изправиха и залетяха успоредно с широката улица.
- Скачай! - извика Серафит и се пусна от птицата. Три тела го последваха и се полетяха надолу.
Приземиха се тежко, но във голям фонтан, с размерите на истински басейн, който плискаше вода наоколо. Сенките на орлите бързо се смаляваха в тъмното небе, а наоколо ревяха тръби и заповеди на десетници. Бавно изплуваха, тежко поемайки си въздух.
- Хайде, надали имаме много време! - каза Серафит и заплува към ръба на фонтана. - Намираме се близо до двореца!

ПРостоооооо дааааааааааа това еееее жестоко!!!!Много ама много!

Мнооого ми хареса

raskaza ti e super yak:)
6te ima li prodaljenie:)
(viarno 4e si na moment , v koito bi triabvalo da vkara6 va raskaza niakakva po seriosna fabula , no ako ti stigne smelost 6te e prekrasno:))))

Skyswimmer, всъщност разказа е вече почти към финалната си част. Смятам да го завърша след няколко поста, но първо трябва да дообмисля някои неща. Мисля, че описах завръзката в историята, а след някое време ще дойде и кулминацията. Аз лично смятам, че ще се получи нещо финализирано и цялостно...
Съжалявам, ако съм разочаровал някого!

Това,приятелю,би било невъзможно!

Искам да се извиня на Demented за предишния пост.Понеже цъм нов във форума(пък и супер разсеян)
не бях забелязал вразките кам 2,3 и 4 страница , така 4е бях про4ел само на4алото на разказа.
Demented , разказа ти е прекрасен и стажа жсе по интересен ! Взимам си думите назад за фабулата.Надиажам се да завар6и6 разказа са6то толкова талантливо , колкото се спражиа6 и досега , за6тото историята ти ме грабна!Продалжавай в съ6тия дух!

Измъкнаха се и затичаха по камъните, но насреща им се изпрачиха войниците на Брун. Побягнаха в обратна посока, но по съседните улици се чу тропотът на нови десетки от хората на магьосника. Бавно, но сигурно ги затваряха в клещи и им отрязваха пътя. Серафит се хвърли върху войниците, раздавайки юмруци и ритници, а приятелите му го последваха. Успя да изтръгне от нечия ръка меч и с него нанесе удар на първия срещнат стражар, който падна с разцепена глава. Дълга кама го одраска по рамото, но ответния удар повали втори човек. Наведе се ниско, избягвайки два пробождащи удара и на свой ред нападна. С широко движение разсече нагръдника на някакъв десетник, със свободната си лява ръка го придърпа пред себе си, използвайки го като жив щит. Стрела прониза мъртвото тяло на човека, но стрелеца падна убит от Варонд, който обаче също беше ранен. Пътят беше чист за кратко. Зад гърбовете им се чуваше шумотевица, по камъните се чуваше тропот на ботуши, раздаваха се заповеди. След миг по съседната улица профуча конен отряд, начело яздеше самия Брун.
- Започва се! Брун ще убие краля! Трябва да го спрем! - извика Серафит и се втурна по уличката.
Зад тях летяха стрели и се палеха огньове. Хората на Брун щяха да се опитат да ги спрат. Затичаха се с удвоени сили. Преследвачите не се отказваха лесно и ги следяха, няколко конника изникнаха току пред тях, но джуджето майсторски прати вдигнат от земята нож по единия, който се строполи със стърчаща от гърлото метална дръжка, а другите срещнаха смъртта си от мечонете на Селафит и Баланорд. Варонд се сби с последния и успя да го хвърли от седлото.
- Скачайте, нямаме време! - извика в движение и полетя напред.
Последваха го и звукът на копита отекна в мрака. Препускаха лудешки през тесните улици, а наоколо свиреха тръби и се чуваше звън на желязо. Планът на Небалатору бе влезнал в действие по-рано. Скоро стигнаха до широк площад, над който се извисяваше кралската кула - висока и масивна, изградена от черни камъни. Трите знамена се вееха на върха й. Отправиха се към външия вход. Охраната се опита да ги спре, но Варонд излезе напред и каза паролата. Командира на стражата го познаваше и ги пропусна.
- Минавал ли е оттук магьосника Брун? - попита Серафит.
- Преди броени минути дойде заедно с отряда си. Каза, че има важни новини за краля.
- Не допускайте никого вътре! Свирете сбор, съберете хората! Нападат ни! Не допускайте хората на магьосника!
Войниците се втурнаха да изпълняват заповедите и скоро рог огласи тъмното пространство. В двора на замъка нямаше никого. На вътрешната порта лежаха няколко трупа. Вътре също нямаше никого. По горните етажи се чуваше тропот и звън на оръжие.
- Насам. - каза Варонд. - Тук има по-пряк път.
Впуснаха се по малък коридор, след това по някакви стълбища. Успяха да предупредят няколко слуги. Продължиха нагоре и се озоваха в кръгло помещение. Дебела дървена врата препречваше пътя им. Изглеждаше доста солидна. Трудно щяха да я разбият.
- Отдръпнете се! - нареди Серафит и излезе напред.
Не беше сигурен какво точно трябва да направи, но в този момент магията сама му се притече на помощ. Издигна ръката си и присви пръсти. Жилата на челото му пулсираше. Затвори очи и се концентрира, събирайки цялата си сила. След миг вратата се разлетя на малки парченца, обезобразявайки телата на двама души, облечени в магьоснически роби, които се проснаха на пода и не помръднаха повече. Срещу им се втурнаха трима войника, но скоро паднаха давейки се в собствената си кръв. Мощен взрив разтърси тавана. Над тях се водеше ожесточена схватка. Продължиха пътя си, помитайки съпротивата на няколко мага, които се опитаха да ги убият. Серафит се оказа далеч по-вещ заклинател от тях. Но скоро се озоваха в затворено помещение. Вратите не можеха да бъдат отворени нито със сила, нито с магия.
- Тук някъде трябва да има таен вход. - каза Серафит и започна старателно да търси лоста, който отваряше вратата.
След миг се досети как се отваряше тайния вход и черната дупка в стената зейна пред тях. Втурнаха се вътре. Множество други коридори се преплитаха с този, но той все още си спомняше коя точно врата трябваше да отвори. Скоро стигнаха и до нея. Бутна я с все сила и влетя в кралското крило на кулата. В приемната зала беше осеяна с кръв и трупове. Под самия трон Серафит разпозна Фрар - хилядникът на кралската конница, с когото бе служил дълго време. Сега той лежеше с копие в гърдите, а главата му беше разбита. Нямаше време да оплаква душата на приятеля си - продължи да тича нататък през широко отворените врати, които водеха до самите покои на крал Даелас. Най-сетне стигнаха и до тях. Но твърде късно. В помещението, което имаше балкони от двете си страни се намираха една шепа хора. Един лежеше на пода с меч в ръка, облечен в ризница, а от устата му се стичаше струйка кръв. Крал Даелас бе мъртъв. Над него се извисяваше фигурата на магьосника, облечена в черни одежди, очите му горяха в зелени пламъци.
- Добре дошли в моето ново кралство, господа! Както виждате закъсняхте - всичко свърши! Чувате ли? Хората ми известяват, че кулата е превзета. Предайте се!
Серафит добре знаеше, че Небалатору не би го оставил жив, заради магическата връзка, която съществуваше помежду им. Щом битката беше приключила той вече беше смъртник. Стисна здраво дръжката на меча и се хвърли в последна атака. Усети как зад него приятелите му го следаха. Но явно магьосникът не ги искаше мъртви. С едно замахване на ръката той ги повали и ги застави да лежат без да могат да се помръднат.
- Глупаци! Не разбирате ли, когато сте загубили. Сами попаднахте в капана! Жалко за теб, Серафит, щеше да ми служиш добре. Но всъщност и така ще ми свършиш работа. Даа, смятам да предам на народа убиеца на любимия им крал, след което ще заема трона му. Отлично свършихте вашата част от плана ми, господа!
Едва сега Серафит осъзна, че всичко, което му се беше случило бе една голяма клопка, която целеше падането на Алгерак. И така и щеше да се случи. Наистина бяха глупаци!
Повторният звук на рог прекъсна микслите му. Но този път беше друг, различен, несравнимо по-мощен. Със себе си носеше дъха на вятъра и първия слънчев лъч, вселяваше в отчаяните души нова надежда, прогонваше мрака и връщаше светлината, изпълваше всяко сърце с воля и нови сили...
- Кориантей! - изсъска мага. - Не е възможно!
Отново се разнесе ясния звук. Този път от по-близо. В небето се появиха множество петна, които стремително се уголемяваха. Постепенно придобиха ясни очертания - това бяха орлите на Куле. Един се отдели далеч напред и се устреми към кулата, прелитайки на сантиметри от нея. Висока фигура се приземи грациозно на перваза. Беше загърната с черен плащ, а в ръката й пробляскваше могъщо древно острие.
- Не е възможно да си тук! - повтори Брун.
- Тук съм, гнусна твар, за да те накарам да си платиш за черната измяна! Ще се погрижа духът ти никога да не достигне Везните!
Магът бавно отстъпваше към другия перваз зад гърба му, а няколкото му войника се втурнаха в атака, но с едно махване на свободната ръка Кориантей ги отхвърли в ъглите.
- Нямаш власт над мен! -изсъска Брун с чужд глас.
Небалатору нашепваше през устните му.
- Не можеш да ме докоснеш, Бродник! Върни се обратно и моли Съдбата за опрощение!
- Нямам власт над миналото, но мога да променя настоящето! Вече не съм длъжник на Съдбата!
- Силата ти се е разпръснала като пясък в пустиня! Ти не можеш да ме убиеш!
- Но мога да да убия себе си!
Брун опря краката си в перваза.
- Бъди проклет, Прогонен дух! - извика той и лицето му се сви в гримаса.
След миг полетя надолу към твърдата земя. Черна твар го издигна отново в небето и го понесе към изгрева, който къпеше града в кървави лъчи...

prosto niamam dumi:)))