Тъмната равнина



Бях ходил вече сигурно седем часа. Не чувствах краката си, в които пшеничните класове яростно се блъскаха. Въпреки всичките обстоятелства аз продължавах с неистова упоритост да вървя през безкрайната равнина. Не ми харесваше, но онези бяха по петите ми. Или може би не по петите ми, но…
-Какво по дяв…- това беше единственото нещо, което се изтръгна от устата ми , след като чух изстрела. Даже не го видях. Остра болка прониза крака ми и аз се строполих на земята търкаляйки се още поне два метра. Бавно, но сигурно болката в прасеца ми тръгна към коляното. Не виждах кръв, но след около четвърт минута ми причерня пред очите и изпаднах в безсъзнание. По-нататък не усещах нищо.
-Да, явно го застреляхме – каза нечий глас.
-Добре, хайде да се прибираме – каза друг глас.
Бавно отворих очи. Огледах се наоколо, но не видях никого. Спокойно започнах да ставам, когато усетих, че кракът ми не ме болеше и раната беше зараснала. Вече бях станал, когато отново се огледах. Нямаше никого, но ми направи впечатление равнината, през която бях вървял допреди малко. Тя изглеждаше по-тъмна и неприветлива. Духаше вятър, който развяваше пшеничните класове и ги правеше да изглеждат по-големи. Небето беше облачно и тъмно. През малък процеп между гъстите облаци минаваше един слънчев лъч. Аз просто стоях там и не усещах нищо, нито топлия вятър, нито заблудения лъч. И тогава изведнъж като от остър нож съзнанието ми беше прободено от една мисъл – че не знам къде да отида. Трескаво се мъчех да си спомня нещо, но нищо. Единственото, което изникваше беше същата тази равнина, в която се намирах сега. Не можех да си представя нещо по-различно от многото клатещи се житни класове. Съзнанието ми се бореше с тази картина. Опитах се да си представя море и почти си мислех, че съм успял, когато въображението ми изрисува цял океан, но този образ трая много кратко и съвсем бързо беше заменен с това, което беше пред мен, зад мен и навсякъде около мен – дългите класове. Опитах се да си спомня името си, но така и не можах. Навсякъде м преследваше равнината. Така и стоях, не мърдайки, мъчех се да се преборя със себе си и точно, когато изникваше бледа картина от моето минало, тя биваше заменена от пшеница.
Вече стоях може би час или два, или три, или пет? Загубвах представа за реалността, но отчаяно се борех с образа на равнината, която като че ли ме поглъщаше. Не усещах тялото си. То не съществуваше – беше само съзнанието ми, което като бясно се опитваше да си спомни поне нещо от живота ми, но не успяваше. И отново. Бях престанал да обръщам внимание на времето, когато за кратко усетих, че е нощ. След което съзнанието ми отново бе погълнато от многобройните житни класове.Опитах се да се движа, но не успях. Може би се движех, но не чувствах? Може би халюцинирах?
След час, може би два или три, успях за няколко секунди задържа един спомен в ума си. Беше невероятно отчетлив, но беше изпълнен с болка. Спомних си как паднах, когато тичайки през равнината ме застреляха. Може би бях паднал и сега, затова си го представих толкова добре. Миг след това отново виждах само и единствено класовете, които като че ли се приближаваха и отдалечаваха. Не можех да мисля за нищо. Единственото нещо за мен тогава бяха хипнотизиращото движение на равнината. Може би аз се движех? Може би….Този въпрос прозвуча като ехо в ума ми. За какво мислех? За нищо. Нито знаех кой съм, нито къде съм, нито помнех каквото и да било. За кратко усетих студ да пролазва тялото ми, но и това чувство, както всички останали беше притъпено от класовете, които виждах пред себе си. Имах усещането, че моят живот беше тази равнина. Изведнъж една мисъл заблестя ярко в съзнанието ми. Смърт. Точно от това се нуждаех. Не исках да виждам повече реещите се житни класове. Не исках нищо друго освен да приключа със себе си. Напрягах цялото си съзнание, за да се опитам да постигна нещо. И успях. Сетих се, че в джоба си държа пистолет. Да, точно това ми трябваше, за край на всичко. Можех вече да си го представя. Почнах да не мисля за житните класове. Беше изключително трудно, но се справях. Бях сигурен, че ако се опитам да ги прогоня ще успея. С огромни мъки аз почувствах дясната си ръка, с която се мъчех да напипам кобура си. Най-накрая успях и извадих пистолета си. Не го виждах, но бях близо до това, от което се нуждаех. Докато насочвах пистолета до главата си класовете отново започнаха да нахлуват в съзнанието ми. Все още ги виждах, но въпреки това натиснах спусъка.
Следващата секунда ми се стори цяла минута. Житните класове изчезнаха, а аз лежах на тревата и гледах чистото лунно небе. Пейзажът над мен остана в съзнанието ми в момента, когато умирах.

Интересно е. Добре замислено, добре реализирано.

Хубаво е, прочетох го и ми хареса много. Ама нямаше да е зле да уточниш какво всъщност става, кой е тоя, защо го гонят, каква е тая равнина? Явно заема централно място в темата ти, но какво символизира? Или може би... не знам, възможно е това да си го сънувал, нали?

Аз пък не мисля, че героя трябва да си има име. Така безименен кара читателя да се идентифицира с него и съобщението на автора да бъде предадено по-директно.

Да де, ама аз не му разбирам съобщението на тоз човек, какво иска той да ни каже? И какви, аджеба, са тия жита, ако са някаква метафора - какво значат? Infamous, уточни, моля те. Че е хубаво - хубаво е, ама не го схващам. ТТ2, ти имаш ли идея изобщо какво му е посланието?

Е, пък де да знам аз... трябват психолози да се разбере посланието
На мен житата ми действат доста добре, експресивни са - асоциирам ги с онзи таен развъдник на пчели в X-Files: The Movie (може и да е от сериите, не помня).

Аха, схванах (почти).