Да мълчите, недорасли усти, да не ви перна един през врата! Още мляко ви капе по брадите, а сте тръгнали дума да редите за войводата. Какво знаете вие, дето свист на стомана край ухото си не сте чули?
Слушайте дядо ви Върбан – оня, дето с Момчил делеше залък и стряха, кръв и проклятие. Такива мъже, дето с една дума планина обръщат, се раждат веднъж на сто години – и пак до глезена му не можете да стигнете!
Аз, доде бях на вашата възраст, вече половината Родопа бях изпъплил – без път, без страх, без господар. От кол и въже се бяхме събрали – дузина лами в човешки кожи. Момчетии до един, не ни свърташе под родната стряха. Скитосвахме на воля, дебнехме пътеките – кой ли ще ни дойде на гости, без да знае. Тук мине някой търговец с пълна кола, там се зададе бирник – жълтиците му звънят сладко, сладко. А ние, като честни домакини, ги посрещахме – вземахме каквото носят, та да не се морят с него до дома.
Ехеее, дива беше Родопа тогава, диви бяхме и ние. А за царе се имахме – кой можеше крива дума да ни каже?
Намерихме си и ние майстора! Тъкмо един щедър гост бяхме изпратили, та торбите ни натежали. Бързахме към Триград – да се похвалим, па и да видим и ние бял хляб, не само дим и лишеи. Към вечерта стигнахме до едно ручейче, в ниското под скалите – вода ромоли, сенки тежат отгоре. Рекохме си: „Слънцето залязва, няма кой вече да се мъкне по тия зъбери.“ Седнахме да починем, да пийнем вода, да пренощуваме.
Опънахме се покрай огъня и разпиляхме каквото бяхме събрали. И всеки, братче, ръмжи и дърпа към себе си. Един през друг – „Аз най-много съм се бъхтал, без мене нищо нямаше да стане.“ Плакнехме си очите със златото, а кратуните – празни. Никой не гледа, не души за беда.
– Абе, момци… гледам, не можете да се сговорите. Я дайте на стопанина да реши вместо вас!
В живота си тъй не бях подскачал – сякаш ме жегнаха в гърдите. Рипнах на крака, ръка на сабята… и що да видя – около нас, гора от копия!
Бързо ги сметнах – поне четиридесет глави, може и повече. По скалите, в шубраците, край ручея… и до нас, братче – на десет крачки. Като зайци ни сгащиха.
А най-отпред, с ръце скръстени на гърдите, стоеше Момчил. Не го знаех по име тогава, ама и вие, кухи лейки, щяхте да го запомните от пръв поглед. Един такъв – дето и да искаш, не можеш да го сбъркаш в тълпа. Висок, с широки плещи – цяла върлина. Дрехата – вълнена, тъмна, стегната с кожен пояс. Никакви шарки, никакво злато. А на кръста – меч. Истински меч, в ножница, с гарда, що свети на светлината. Не нож, не секира, не месарски сатър – меч!
За пръв път тогава ми се врътна в главата тая мисъл – ние, с дрипите на гърба, дето делим залъка с гаргите… и тоя насреща ни. Не е роден този мъж да обира трохите. Такъв човек – като тръгне, следват го. Като рече – изпълняват.
Изсмя се под мустак, обърна се към мъжете си и рече:
– Вижте ги как удобно са се разположили. Райко, я дай да им нагласим трапезата!
Чуха се прихвания оттук-оттам, ама да знаете – никой не се радваше. Очите им – ледени и твърди, като стомана. После Момчил пак се обърна към нас, а усмивката вече бе изчезнала.
– На мойта почва чужд крак не гази ненаказан. Уж всички го знаят, ама пак трябва да давам тоя урок на разни мъдреци като вас. За тая наглост ще платите с главите си.
Смъртта галила ли ви е по рамото, неоперени пилци? Аз ще ви кажа какво е:
Гърлото пресъхва, сякаш пепел си глътнал.
Краката омекват, земята аха-аха да се отвори под тебе.
А сърцето – тропа, тропа, като за последно.
Всичко това дядо ви Върбан безчет пъти го е преживял. Но тоя първия… него ще го помня до край.
Ала тогава друго ме стисна: тъй ли ще свърши всичко? Да ни нарежат край едно ручейче, с торбите до огъня, без бой и без глас? И що ще река на Свети Петър – че сам съм си подложил врата на заколение? Не! Каквото ще да става – няма тъй да се спомина!
Поех си дъх – колкото да спра да треперя – вирнах брадичката и креснах, колкото ми държеше гласът:
– Тия мъже ги водя аз!
Глупост и половина! Нашата пасмина никой не я водеше – затова и се бяхме вкарали в тоя капан. Усети се явно Момчил, щото само ме изгледа и рече:
– Много си млад за войвода.
Викам си – като ще е мечка, да е рошава!
– От нас аз съм първенецът – каквото кажа, това става! Аз реших да обикаляме тука, аз го заповядах. С мен се разправяй, не с момчетата!
Момчил прихна да се смее:
– Вижте го големия войвода! Светът на плещите си носи!
От тия думи се понесе искрен смях от редиците им. После пак се обърна към мен, главата му леко килната настрани:
– Я ми кажи сега, войводо, как тъй силно те надвикаха трима от твоите при делбата, та чак не ни чухте?
Усетих как бузите ми горят – не от срам, а от яд. Хванах се вече на хорото – оттук нататък се играе до края. До гроба, ако трябва.
– Лесно е да се ежиш, когато си заграден с толкоз копия! А тук, пред теб, стоят вълци – до един достойни! Ела да чуеш как вие истинският звяр – и да видим как ще се оправиш с него!
Тоя път Момчил не се усмихна. Гледаше мен, ала очите му се взираха някъде отвъд – като че мереше не мен, а сянката зад гърба ми.
– Истински звяр, викаш…
После метна наметалото си на една скала и викна на хората си:
– В кръг! Кръг ни направете!
Ей тая сабя тука – не я гледайте, че е очукана. От един ромей бирник я взехме навремето – посребрена дръжка, змии по нея, чудо. За нея се бихме помежду си по-жадно, отколкото за мома. И точно оня ден за пръв път я извадих не да плаша, а да посека човек.
– Ела, войводо! – изрева Момчил. – Да те видим що за звяр си!
Втора покана не чакам – право му се хвърлих! Рева като бик и ей тъй замахвам – с всичка сила, като дърво да сцепя. А то – дрън! – сабята се спря у меча. Ръката ми остана на място, ама аз се изнесох напред като пусната стрела. А той, негодникът, само ми подложи крак – и айде, право в тълпата. Обгърна ме море от ръце, около мене викат:
– Къде така бе, войводо?
– Не е свършил боя!
– Не при нас - натам!
И си ме шибнаха обратно в кръга – като теленце на водопой.
Викам си – тука с бяс не става. Малко ум се иска. Размахах сабята, да ѝ хвана тежестта. И си викам – ще го излъжа. Замах отляво, удар отдясно – и ще го хвана.
Да, ама не. Усети се, дяволът! Остриетата ни пак звъннаха едно в друго, ама тоя път беше наострен. Заваляха удари по мене – тежки, решителни, без грам милост. Ха замах – на косъм от лицето ми! Ха втори – едвам го срещнах със сабята. И трети – дето така скочих назад, че се овъргалях в пръстта като врабец в пепел.
Пръстта ми хрущи в зъбите, дробовете ми пищят, а ръцете – треперят, ама сабята още е в шепата ми. А Момчил иде – стъпките му бият в земята, отброяват миговете до смъртта ми.
Викам си – дотук бяхме, Върбане. Ама ще му оставя поне белег – да ме помни кучия син! Задишах тежко, повлякох се на колене – да го излъжа, че съм свършен. Като го усетих, че наближава – муш! – замахнах към глезените му, с каквато сила ми беше останала. Ама и туй не сработи – така ми отби удара, че сабята хвръкна встрани. И тъй свърши боя – аз по корем, а мечът му вече опрян в тила ми.
– Толкоз приказки, толкоз бъхтане… – изсмя се Момчил под мустак. – А накрая – пръст пасем! Ама си вироглав, от тегобата не бягаш. Много мъже пищят от първия удар като ощипани девойки.
Аз само си лежа на земята, сломен, чакам го да ми свети маслото.
– Туй ще е присъдата, войводо. Всички да го чуят и знаят! От днес нататък животът ви е мой. Ще вървите където ви пратя, ще се биете когато повеля и ще делите каквото ви дам.
Острието се вдигна. Поех си въздуха обратно – едър, на пресекулки.
– Някой има ли, дето още да упорства?
От нашите – нито гък. На никого не му се мреше. Момчил ги огледа надве-натри и като не чу възражения, занарежда:
– И тъй, момци – нарамвате си покъщнината и със нас! Бояне! Наглеждай ги, да не им щукне нещо по пътя!
Прибра си меча, клекна до мене и ми протегна ръка. Аз – онемял, не знам на кой свят съм – подадох му длан. Тъй яко ме дръпна, че щръкнах на крака, преди да се усетя. Огледа ме сетне от глава до пети, ухили се и рече:
– Ще стане човек от теб. Препаши си пак сабята – грехота е такова хубаво острие да се въргаля в пръстта.
После се обърна и отиде при хората си. Те вече раздигаха плячката ни. Малка цена беше туй, щом главите ни останаха на раменете. Като си прибрах сабята, момчетата ме наобиколиха. Райко, с когото заедно избягахме от селото да върлуваме по чукарите, ме запрегръща:
– Бог да те поживи, Върбане! Чудо беше туй – живи сме още! През тебе ни пощади Господа.
Викам си: като искаш чудеса, следващия път ти ще ядеш боя!
– Че не го закла войводата, както си лежеше, това е чудото – обади се Драго.
И като му креснах тогава:
– А да ви бях оставил да ви светят маслото на всичките, по-добре ли щеше да е?
– Ти само знаеш да ревеш като козел и да налиташ на сляпо! Аз, ако бях, щях да му обясня нещата като човек – пак щеше да ни вземе в дружината.
Сабята още му беше заседнала на гърлото, личеше си.
– А що не го направи, бе, мършо хилава! Говори, вместо да трепериш като фиданка!
Сигурно до изгрев слънце щяхме да се дърлим така, но зад нас се извиси един глас:
– Ей!
Пред нас се бяха наредили, още с копия в ръцете, десетина мъже, а начело им стоеше Боян. Стар беше още тогава – аз сигурно вече съм преживял повече зими от него, но тогава бях виждал само поповете да остаряват. Сух, жилав, с врат като дряново коренище и лице, сякаш с тесла го бяха дялали. От челото му слизаше белег – стар, побелял, цепнал веждата, минал право надолу и загубил се нейде в гъстата му прошарена брада. Окото под белега беше мътно, като заледено, ала другото ни мереше безмилостно от глава до пети като коне за продан.
– Войводата каза да си събирате вързопите! По-живо, ако ви е мил животът!
Боян не викна втори път. Не му и трябваше. Ние почнахме да се суетим край огъня – кой навива кожи, кой връзва торба, кой се озърта като подплашен заек, сякаш още търси пътека за бяг. Ала пътека вече нямаше. Като нарамихме каквото беше останало от волния ни живот, четата потегли напред, а ние – подир нея, смълчани като бити псета. Ничия глава не взе Момчил край оня ручей. Живота ми взе – и го направи свой.
********************************************************************************************************
Не знам дали изобщо някой ще го прочете това, но ми се искаше някъде да го пусна. Хвана ме музата от няколко месеца да напиша исторически роман за Момчил войвода, вдъхновен от "Възвишение" на Милен Русков. Много време я дялках първата глава, докато ми хареса, и дори сега бих бутнал нещо тук-таме, но мисля да тегля чертата както е сега. Ще се радвам да чуя отзиви, критики, препоръки и т.н. Ако все пак се намери публика във Форумо, може да пускам тука редовно глави, кой знае. Не съм сигурен къде другаде бих го споделил това, социалните мрежи бучат на твърде бързи обороти за такива текстове. Така или иначе, надявам се да ви харесва.
