Беше една ясна декемврийска нощ. Джейсън се разхождаше безцелно, подритвайки парчета лед, вперил поглед в чистото небе, огрявано от среброто на лунните лъчи и неспокойният трепет на звездите. Снегът блестеше със своите малки кристалчета, които весело намигаха на приглушената светлина, сякаш самите те бяха малки звезди, сред които той беше великан, огромен отвъд представите на човешкото разбиране.
Естествено, тези романтични картини избягваха замръзналото му съзнание, стегнато в ступора на студената, зимна нощ, поради простият факт, че беше все още далеч от дома, обут в кецове, които от парчета мокър велур се превръщаха в чифт ледени окови, пленили вече нечувствителните му крака в своята стоманена прегръдка.
Но читателят не би следвало да чувства някаква жал или порив на състрадание към Джейсън, който в интерес на истината беше просто един не дотам обмислен, фиктивен персонаж, измислен от истинският герой на нашата история. Самият той беше в крайно завидно положение, пребиваващ в една малка, симпатична и топла стаичка, препълнена с книги, осеяна с ароматни свещи, постлана с килим, дебел половин педя и няколко възглавнички стратегически пръснати по него. Стискаше в ръката си чаша билков чай, а бутилка уиски и кутия пури наблизо намекваха за не до там благоприлични занимания. Женските приятели на този човек таяха особена привързаност към това място, което той в момента гледаше намусено.
Проблемът, който не даваше мира на нашият приятел и също така беше основата на тази намръщена и леко замислена физиономия беше липсата на действие. Тук трябва да вметна, че под действие трябва да разбираме не конвенционално, необикновено като цяло, изпълнено с емоция преживяване, а не нещо толкова банално като разходка в парка, запой в кръчма или, не дай си Боже, тренировка.
Апатичността на този човек беше започнала като слаба отегченост от ежедневието преди година и постепенно се беше превърнала в един огромен прилив от душевна сухота, която той постоянно анализираше, срещу която се бореше, но никога не успяваше да надвие. Дори сега, когато се мъчеше да създаде нещо авантюристично във въображението си, както и върху тетрадката в която пишеше за Джейсън, той се чувстваше отегчен и липсата на вдъхновение се излъчваше от него почти осезаемо като сив дим, който се смесваше с изпаренията от арoмaтните свещи.
Всичко започна в едно септемврийско утро, няколко месеца по – рано – беше топло, но не и горещо, облаците бяха издухани далеч от вчерашните ветрове, а небето беше зарязало необичайният за месеца стоманено-сив нюанс и синееше ведро. Слънчевите лъчи пронизваха кристалният въздух и създаваха наистина опияняващо усещане за яснота и посока. Нашият човек, като никога без махмурлук крачеше уверено, подритвайки камъче и си подсвиркваше произволни песнички. Попиваше гледката слизайки по един баир – градът, изглеждаше необикновено бял, гъстите гори отвъд него и няколкото малки, симпатични облачета, които от време на време пробягваха все едно на пръсти пред слънцето и създаваха игриви сенки на земята.

Чета форума от доста време и може да се каже че не съм писал, поне не от някоя друга година и съм на мнение че тук определено има добри писатели и критици.

Може ли да споделите мнението си за стилът ми на писане, който в момента се мъча да шлифовам, както и за впечатлението ви от този фрагмент на история?

кво ше го шлифоваш бе, лайното шлифова ли се

Много зависи от гъстотата и съдържанието, но по принцип да.

ПП. Еби си майката

Едва ли някой ще го прочете това, но опитай с по-кратки изречения и с по-малко описания и сравнения. Дори само да разделиш изреченията на няколко по-кратки такива, би имало положителен ефект. Когато използваш метафори и сравнения гледай те да имат смисъл - например "прилив от душевна сухота" просто звучи глупаво. Ако ще се опитваш да пишеш художествено, а не публицистично, ти препоръчвам да разкараш и паразитните изрази - "естествено", "нашият човек", "тук искам да вметна", или да засилиш употребата им, ако целта е пародия на публицистика.

Благодаря за коментара

Периодичните цикади в по-голямата част от живота си са тихи и самотни. За насекоми те имат дълъг живот, но не съзряват преди да навършат 17 години. През лятото на 17-ата година от живота им те излизат от земята, подгонени от чумата на похотта, за да открият своя партньор в живота. След две-три седмици те умират, оставяйки след себе си новоизлюпени червеи, които да започнат цикъла отново.


____________________________
solitairecardgame patience classic cards games online