- Решил е да направи какво ? – неразбиращо попита Смит. Като управител на филиал, на него му се полагаше прекрасно и напълно органично тяло, така че лицето му изрази пълния набор от мимики за неразбиране и почуда

- Да умре. Напълно. По своя воля. Не иска да бъде Вселен и настоява да бъде изключен от системата за поддържане на живота – колебливо се чу отговорът от интеркома. Анонимния ( засега, както мрачно си помисли Смит ) техник по Вселяване явно не бе могъл да си позволи модул наподобяващ истински глас.

- Но защо ? Пратихте ли дежурния психолог да говори с него ? Предложихте ли му намаление ? Бонуси ?

- Предложихме му всичко за което се сетихме, двама психолози говориха с него в продължение на часове и прецениха, че клинично здрав. Човекът явно наистина иска да умре. Какво да правим ?

Нямаше готов отговор за това. Боже, не можеше да си спомни кога за последно бе чел за истинска смърт. Е, май имаше няколко случая, когато ядрения реактор на онази марсианска колония избухна, но тук, на Земята...

Смит определено не бе чувал, за такъв случай, и със сигурност знаеше, че няма да се превърне в първият управител от няколко века насам, позволил на клиент да умре.

- Идвам към вас – изръмжа – Не изключвайте нищо. И не казвайте на никого ! Не искам нищо да стига до медиите, преди да сме разбрали какво точно става.

Връзката прекъсна.



Слизайки по стълбите Смит се чудеше какво може да доведе когото и да било до такова решене. Финансови проблеми ? Надали, та нали затова бе безсмъртието – човек винаги можеше да научи нов занаят, да пробва нещо ново, да започне отначало. Раздяла с любим човек ? Едва ли, безкрайния живот значеше и безкрайни шансове за нова любов или приятелство. Депресия ? За нея имаше хапчета. Нямаше разумна причина човек да пожелае смърта, но лекарите твърдяха че клиента е психически здрав.

- Дайте ми картона му – извика щом влетя в офиса за обслужване на клиенти. Дежурните – двама техници в евтини кибернетични тела, лекар и психолог, явно се стреснаха от нахлуването му. Все пак един от техниците се окопити достатъчно бързо и подаде холопапка.

- Така, значи....богат е, висш разработчик в Научното бюро, има семейство, има бъдеще... какво може да не му е наред ? Искам да говоря с него !

Няколко секунди по-късно Смит стоеше пред пулта за холовръзка и нервно оправяше възела на вратовръзката си.

„Ето една ситуация, за която не ни подготвят в школата” помисли си той. „Ако се справя с това, смятам да искам едно много голямо повишение. И нова служебна кола”

Кратко статично изпукване оповести осъществяването на връзката. В пространството пред Смит изплува образа на възрастен мъж в първокласно органично тяло.

- Здравейте – започна Смит – Казвам се Адам Смит и съм управител на обслужващия ви филиал за Вселяване. Имате ли нещо против да поговорим за вашето... искане ?

Възрастния човек помълча малко, преди да отговори :

- Не, нямам против.

- Чудестно. Изглежда, че вие отказвате вашата личност да бъде вселена в ново тяло и желаете системите поддържащи сегашното да бъдат спрени ?

- Да

- Значи ли това, че желаете да бъдете прехвърлен на изцяло кибернетичен носител или да бъдете временно архивиран ? – Смит искренно се надяваше, че е нещо такова. Рядко, но имаше случаи в които на хората явно им писваше от досадната рутина в която се превръщаха и най-скъпите тела, цялата история с храненето и презареждането, съня, имунизациите, секса и прочие, и решаваше да се превърне изцяло в машина, и да слее интелекта и съзнанието си с общата мрежа от информация.И разбира се, винаги можеха отново да бъдат вселени в тяло, винаги когато решат. Имаше и хора, на които просто не им харесваше времето в което живееха, и си плащаха за да бъдат архивирани за даден период и вселени наново след това. И двата варианта се възприемаха като странни, но все пак се случваше – а клиента, дори и архивиран, си оставаше потенциално жив.

- Не. Толкова е просто. Искам да умра. Напълно и завинаги.

Смит очакваше това. Ако беше просто някое странно решение, техниците и психолозите щяха да могат да се оправят с това. Лошото бе, че не знаеше как точно да постъпи от тук нататък.

- Извинете,но не мога да не попитам – защо ?

Старецът помълча преди да отговори :

- Нормално е. Една от основните идеи на живота е, в даден момент да приключи.

- Извинете ме, но това е клише. Сигурен ли сте, че го искате ?

- Г-н Смит, наскоро прехвърлих хилядната си година. Достатъчно възрастен съм да преценя какво искам. Но всъщност сте прав, клише е. Мога да ви разкажа историята на моето решение, ако наистина искате да знаете.

- Да, моля.

Отново кратко мълчание. Виждаше се, че въпреки поддържащата система, човекът се бори да събере дъх.

- Добре тогава. Сигурно сте запознат с историята, но е важно да обясня всичко, за да можете да разберете мотивите ми. Първите успешни вселявания за малко не доведоха до края на видът ни. Религиозните войни до които е довело новооткритото ни безсмъртие, класовите войни когато е било достъпно само за най-заможните, войните за ресурси когато населението е прехвърлило и последните лимити които Земята може да изхрани, след като вселяването е станало напълно достъпно – всичко това е било преобладано с течение на времето. Без едно единствено нещо. Въпросът за душата.

Смит тихо изпъшка. Темите неспирно водеха до спорове от хилядолетия. Винаги се намираше някой защитник на тезата за човешката душа която не може да бъде раздробена на байтове и битове, не може да бъда записана на кристален носител и с последствие на това – умира с рожденното тяло. Но винаги досега, дори и най-големите почитатели на тези твърдения послушно се вселяваха, когато времето за това дойдеше. В течение само на няколко века, всички големи световни религии бяха променили коренно концепциите си, или бяха изчезнали напълно, оставяйки само спомени и рядко – докарващи налудничави идеи в определени хора, прекалили с четенето на вехти книги.

- По реакцията ви разбирам, че знаете за какво говоря. За Разликата. В началото, много хора са се страхували, че по време на вселяването част от тях умира, че това което продължава напред е само информация, без душа, без чувства. Тези страхове са продължили, докато Вселяването е било усъвършенствано до толкова, че пациентите дори да остават в пълно съзнание по време на процеса, стига състоянието на телата им да позволява, нали ?

- Да. Не мислите ли, самият факт че сте в пълно съзнание докато преминавате от старото тяло в ново, не ви ли кара да вярвате, че всичко, наистина всичко преминава ? Че няма проблем, че не сте изгубили нищо ?

- Така мислех до скоро. Това е седмото ми тяло – старецът се усмихна – Доста по-добро от всички предишни, особено от рожденното ми такова, трябва да призная. Но наскоро се замислих, за всичките тези години, за преживяното и наученото. И стигнах до изненадващи открития. След първото ми вселяване, изведнъж изгубих интерес към музиката. Преди това свирех на пиано, за собствено удоволствие, ходех на концерти, пеех си под душа. Разбира се, дълго време нямах проблем с това и го намирах за нормално – малко след вселяването направих голям пробив в кариерата си, а и срещнах Лидия, сегашната си съпруга. После годноста на тялото изтече, тогава не бяха толкова качествени, и се Вселих за втори път. С второто си вселяване, и това осъзнах наскоро, изгубих привързаността си към сладкото. Да, обичах сладко и ядах сладкиши с удоволствие, но във второто тяло то се превърна в просто храна, просто един от вкусовете. Това мисля, го забелязах и тогава, но реших че е просто проблем с вкусовите рецептори на тялото. Нещата обаче, си останаха непроменени до сега, а това ми тяло може да усеща вкусови нюанси недостъпни за рожденните ни тела.

- Хората се променят – промълви Смит. Не бе очаквал толкова дълга история.

- Променят се, но не чак толкова. С третото Вселяване, честно казано, не мога да кажа дали е имало някакви промени – то бе много кратко, пет или шест години, претърпях тежка катастрофа и се наложи да бъда вселен отново по спешност. С четвъртото си Вселяване обаче, дойде нещо наистина ново. Винаги преди това съм бил безкрайно любопитен, интересувал съм се от заобикалящата ни вселена – до тогава. Изведнъж изгубих интерес към случващото се наоколо. Разбира се, продължих да се поддържам колко е възможно по запознат с развитието в науката, но знаете, в моята професия това е задължение. Въпросът е, че не изпитвах интерес да го правя, и не ми доставяше удоволстие.

Стaрецът отново направи пауза, за да си поеме дъх.

- С петото вселяване изгубих интерес към секса. Изцяло. Пробвах какво ли не, за да го разпаля наново.... всичко което бе в възможностите на тялото ми, но просто не ми бе интересно. Знаете ли, до тогава бях напълно верен на съпругата си, век след век, но тогава и изневерих. Много пъти. Без да постигна нищо. След време и разказах, и тя разбира се ми прости, вечноста промени представите за морал на всички ни. С шестото.... не знам дали изгубих нещо тогава, сигурно знаете, това беше времето когато намерихме руините на Марс, първите следи от друг разумен вид, после засякохме и сигналите.... Наистина нямах време да спра и да се огледам, годините отделени на тялото отлетяха. Но сега, с седмото Вселяване, с това тяло, се случи най-лошото. Изгубих какъвто и да е интерес към хората и живота като цяло. Вие, г-н Смит не ме интересувате. Съгражданите ми, не ме интересуват. Семейството ми, макар и да чувствам някаква привързаност към тях.... просто не се интересувам какво мислят, за какво мечтаят, какво се случва с тях. Нищо не ме интересува всъщност. Храня се, спя, работя, комуникирам с други хора, без да ги слушам и без да обръщам внимание на това, което ми казват. Бавно, се превръщам в машина. Искам това да приключи, докато още съм човек. Докато още изпитвам нещо, било то и смътно.

Смит мълча дълго, преди да отговори :

- Аз... радвам се, ми разказахте всичко това. Честно казано, не мога да се поставя на вашето място, и не мога да ви разбера, но... всичко което казахте, ще бъде взето под внимание и ще бъде обсъдено. Вие.... предполагам, знаете че заради положението което заемате в обществото и важноста на работата ви, сме задължени да ви поддържаме жив, докато бъде взето решение по случая ви.

- Да. Знам. Знам и че не можете да ми откажете, това е мое право като човешко същество.

- Ще видим. Благодаря ви за отделеното време. Аз...ще ви уведомя щом има някакво развитие. Желая ви приятен ден – Смит изключи холовръзката и тежко въздъхна.

- Абсолютно побъркан – промърмори един от техниците.

- Изпратете запис от разговора ни на началството. И на правния отдел. И на психолозите – Смит бе сигурен, че е пропуснал поне един отдел, който трябва да получи данните, но щеше да се сети по-късно. И бъдете готови да го поддържате жив докато не се вземе решение по случая, ако ще и това да трае години. Няма да се прочуем като филиала, допуснал някакъв побъркан просто.... – той се запъна – просто да пукне когато си реши !

Стана и се отправи към изхода. Чакаше го толкова много работа, толкова много.... а мислеше, че е денят ще е добър.

***

Смит се въртеше в леглото, сам. Това бе едва второто му тяло, нямаше и двеста години и имаше кариера за която да се грижи, така че дори не се бе замислял за сериозни връзки досега. Имаше време. Ако имаше досадна жена, или пък също толкова досаден мъж до себе си, сега щеше да му е още по-напрегнато. Старият пес Снупи, кръстен на герой от допотопно двуизмерно филмче изръмжа тихо под леглото. Смит провеси ръката си и остави животното да му близне пръстите. Странно. Преди бе обожавал кучетата, още от дете, винаги бе имал поне едно, но в един момент му бяха станали безразлични. Дори можеше да каже, че чака горкото старо животно да умре, за да не се занимава повече с домашни любимци.
Последната му унесена мисъл, преди да заспи бе – „ А не спрях ли да ги обичам след вселяването ?”