Представям ви един стар мой проект, който едва сега се наканих да напиша. Идеята ми е да разкажа една и съща история от различни гледни точки. В момента съм стигнал до половината, надявам се да ви се стори интересна, но не залагайте огромни надежди
Глава първа
Знаете, една от онези септемврийски вечери, в които най-логичното е да си покажете носа през прозореца и да гледате навън през цялата нощ. То аз не че съм романтик, просто харесвам септемврийските вечери... Та, ей така веднъж си зяпах навън. Все още беше топло, птичките не пукаха от студ, а се спукваха да пеят, хората си правеха късни разходки, абе идилия. Но, трябва да признаете, 2 през нощта не беше най-доброто време за разкарване навън. Е, очевидно човека, когото видях, не споделяше моето скромно мнение и сякаш напук раздвижваше кокалите си по заспалите улички.
Не знам защо, но тъкмо в този момент въображението ми взе да си прави шегички с мен. Не знаете, но фантазията ми е отвратително гадна и честичко обича да се гаври със здравия ми разум. Най-готино става когато е тъмно и сенките започнат да приемат човешки, даже чудовищни форми и... мда, разбирате за какво говоря. Та, незнайно защо, започнах да си въобразявам, че човека, биващ обект на наблюдението ми, е някакъв зъл гад. Приличаше на крадец. Доколкото успях да видя на светлината от уличната лампа, носеше кафяво, износено яке, черни джинси и, странно защо, зимна шапка. Разбирате ли, септемврийските вечери не са особено студени. Вярно, вече лъхът на есента се усеща, но температурите трудно падат под десетина градуса и в такива условия едва ли ти е необходима шапка...
В действителност, имаше нещо загадъчно в тоя мъж. Просто не ми вдъхваше доверие, а и факта, че кварталното куче-пазач се разлая по него допълнително ускори темпото на фантазията ми, която се гърчеше от кеф и своевременно започна да чертае свирепи сценарии в главата ми. Убиец, изнасилвач, инцест... Казах ви - въображението ми е безпощадно към мен. За миг ми се стори, че човека видя, че зяпам (него) през отворения прозорец и сърцето ми се разхлопа. Рекох да се разкарам от обсега на "престъпника", ама пустото ми любопитство вкамени краката ми и си останах на наблюдателния пост. Онзи се огледа, очевидно стреснат от кучешкия лай, врътна се на пети и тръгна обратно по улицата, от която го видях, че идва.
Кучето-пазач тръгна подире му. Наругах на глас въображението си, тъй като то пак взе да си прави майтапчета с мен (понякога са много злобни, нагла фантазия бе, нагла ви казвам) и започна да ме убеждава, че онзи симпатяга ей-сегинка ще заведе кученцето до някоя тъмна уличка и ще му тегли ножа.
Човекът ( и кучето) се скри от обсега ми и аз затръшнах прозореца. Любопитството ми се беше пренаситило за днес, а фантазията ми си заслужаваше един хубав пердах, все едно е дете, което е счупило любимата антична играчка на баща си. В случая, играчката представляваха фините ми нерви, които по принцип лесно си се трошат.
Както и да е, на другия ден рекох да си взема един от онези парцали, които странно защо всички наричат "всекидневници", и що да прочета на първа страница?! Статия, със заглавие "ЗЛОВЕЩА КАСАПНИЦА В СЛИВЕН". Брех, брех, викам си, туй е интересно. Но това, което прочетох ме ужаси...
"Късно снощи в Сливен е било извършено жестоко убийство насред центъра на града. 79-годишната Р.Д. е била намушкана 13 пъти с кухненски нож. Вратата на къщата й, намираща се в района на Пето основно училище, е била разбита, а освен убийството е бил извършен и обир, щетите, от който в момента се изясняват. Не е известно жената да е имала врагове, нито пък заплахи за живота й. Съседите я описват като блага старица, винаги дружелюбна и предразположена към разговори.
Около час по-късно е получен сигнал и за заколено куче, чието тяло е било изхвърлено в казан. Според първоначалната експертиза на полицаите, и жената, и животното са били убити с един и същи нож. РПУ-Сливен в момента активно разследва случая, като моли всеки гражданин, който би могъл да има информация за убийствата, да се обади веднага на посочените телефони."
Знаете ли, мразя въображението си. Особено когато фантазиите му се сбъдват наяве. Но не беше там проблемът. Кофти стана когато намерих едно крайно дружелюбно писъмце, пъхнато под входната врата. Гласеше - "Ако се обадиш в полицията, ще разбия тази мизерна вратичка и ще ти прережа крехката трахея. Поздрави и много здраве от чорбаджи Нено.". Егати псевдонима, разбираш ли. Ама чорбаджията има стил, трябва да му се признае. Видите ли, аз си обичам трахейката. Наречете ме страхливец и егоист, ама ми пука повече за трахейката, отколкото за някаква си бабичка и един противен пес, който и без това ме стряскаше всеки път, когато се срещахме по улицата. Та, реших да си трая. Какво пък толкова, все някой будала щеше да се обади на полицаите...
Глава втора
Здрасти.
Това бяха първите ми думи към милата старица. Ех, да я бяхте видели. Такива прекрасни, широко отворени очи. Дъх, излизащ на пресесулки от страх. Миризмата на пот, породена от същото това прекрасно чувство...
Вдишах дълбоко и усетих как адреналина приятно се разля по вените ми. Бях готов. Тая мръсница достатъчно дълго време си беше играла с мен. Сега щеше да си плати.
Замахнах веднъж, после още един път, и още един, и още един... По някое време им изгубих бройката и осъзнах, че съм потънал в кръв. То и по земята имаше доста субстанция, ама на кого му пукаше?! А да, на полицаите, дето щяха да разчистват повече. Все ми беше тая.
Влязох да се окъпя. Най-прекрасния душ, който някога си бях взимал. Толкова освежаващ и пречистващ... Измих старателно кръвта, а след това си намерих малко стари дрешки в стаята, която имах навика да взимам под наем преди години.
Обрах златото от шкафовете, натъпках го в джобовете на старото кафяво яке, и излязох в прекрасната септемврийска вечер. Носех любимата си зимна шапка, просто се чувствах много комфортно с нея, не че беше студено. А и ми е късметлийка, суеверен съм.
Както си ходех, изведнъж видях един хлапак да зяпа през прозорец на насрещния блок. Видях го, че ме загледа, сигурен бях, че подуши и тайната ми. Щях да се погрижа за него по-късно.
Трябваше да се отърва и от сладкото куче, което лаеше по мен и още малко щеше да събуди половината град, толкова освирепяло беше. За щастие то тръгна подире ми. Спрях, обърнах се към него и отново замахнах с ножа. Кръвта ме ободри още повече.
Е, трябваше да се изкъпя пак. Така като засече плана е гадничко... Как да е, върнах се до къщата на старицата (о, тя си беше прекрасна и бидейки мъртва, вярвайте ми) и хайде пак душче.
Налагаше се да си хвана такси. Когато живееш в другия край на града не е яко, но когато шофьора се окаже любопитен чичко наближаващ петдесетте и задаващ прекалено много въпроси,съвсем ти се скапва настроението... Наложи се да заколя и него, ама чак като пристигнахме пред блока ми.
Хълмовете край града са доста удобно място за скриване на трупове и ги използвах по предназначение. На всичкото отгоре се сдобих и със сравнително новичък Опел Вектра. Въобще, тая вечер ми вървеше. Сигурно заради зимната ми шапка.
Прибрах се, поспах, нов душ, купих си вестник. Все още не бяха разбрали за таксиджията, което работеше чудесно за мен. Беше време да се погрижа и за момченцето. Надрасках една бележка и скоро му беше доставена. Със сигурност я е харесал.
Въпросът беше сега какво да правя. И тогава ми хрумна една гениална идея...
Глава трета
Обичам да карам колело. Може би и заради това станах пощальон. Е, не си обожавам работата, особено през зимните месеци, но пък септемврийските вечери са много приятни за разнасяне, особено към 5 сутринта, когато едва се развиделява. Аз поне работя тогава.
Вчера си беше най-обикновен ден. Нямаше жива душа, нито нагли шофьори, които карат като полудели по празните нощни улички. Идилия за пощальона. Ето, че сега наближавах къщата на милата старица. Тя живееше на "Добри Войников" 8 и беше чудесна жена. Винаги учтива и винаги ми оставяше по нещичко за хапване в малката ниша до входната врата.
Не и този път. От вратата бяха останали хиляди трески, а край нея се търкаляше една брадвичка. Реших да вляза вътре и да разбера какво става. Тръгнах внимателно, оглеждайки се напрегнато. Познато ви е онова чувство когато стъпвате някъде за първи път, още повече когато е тъмно... Минах успешно през дворчето и стигнах до входната врата за къщата. Тя не беше разбита, а напротив - прилежно заключена. Избих я (но си имах синините по рамото, не ми се размина). Вонята на кръв ме удари в ноздрите, но някакси събрах куража да светна лампата. Угасих я секунда след това, излязох от къщата и повърнах.
Полицията пристигна след броени минутки. Разпитаха ме набързо и ме пратиха да си ходя по живо, по здраво, но шока вече беше пробил съпротивителните сили на мозъка ми и паниката започна да ме обхваща. Ами ако убиецът ме беше видял, ако сега ме дебне в гръб?! Карах колелото си с бясна скорост и за отрицателно време взех двата километра до дома ми. Тръшнах вратата подире си, както и всички отворени прозорци и се проснах на леглото.
Направих около триста неуспешни опита да заспя и към 10 сутринта се отказах. Не смеех да изляза от нас, а за капак от пощата ми се развъняха. Казах им, че искам отпуск, те взеха, че ме уволниха. Не ми дремеше особено.
В 18 часа случайно минах покрай вратата. Под нея беше подпъхната бележка - "Знам, че си тук, чакам те в 20 часа на площад "Република". Поздрави, Тракс." Е, втасахме я сега. Тоя мръсен извратеняк ме канеше на среща. Ама не беше познал - никъде нямаше да ходя. В 20.30 се почука на вратата...
Глава четвърта
Разбирате ли, аз съм просто едно момче. Като малък ми повтаряха, че съм много умен, сега ми дуднат, че съм безподобен мързел. Без значение, имам добре развита интуиция и в моменти на голямо напрежение за останалите, имам Божия дар да запазвам учудващо самообладание и трезва мисъл.
Така стана и след като получих бележката под вратата.
Първосигналната ми реакция беше, разбира се, да се покрия и да изчакам нещата да отминат. Но такова чудовищно престъпление, и то в такава близост до собствения ми дом, не можеше да остане ненаказано. Дегизирах се (шал и зимна шапка посред септември - кой би се сетил!) и хванах такси до полицията. Така се смяха милите полицаи, когато чуха за интуицията ми, че чак и мен ме досмеша.
Но за кратко. Видите ли, когато баща ти работи в полицията имаш някои привилегии. Като тази, че го убедих да ме вземе със себе си за огледа. Видите ли, вече не ми дремеше за мислите на престъпника спрямо трахейката ми.
Огледът не помогна особено. Кръв, кръв и... повръщано. Полицаите казаха, че било от кварталния пощальон. Познавах го - един симпатичен 48-годишен дългуч. Имах телефона му и реших да говоря с него, въпреки че беше разпитан вече.
Той не вдигна.
Накрая взе да ме залива паника на вълни... Рекох да отида до дома му. Погледнах под вратата, но там не светеше.Убеден бях, че си е у тях, но умира от страх и реших да не го притеснявам като чукам.Драснах му една бележка (цяло щастие, че не ходя никъде без раничката си. И щастие, че в нея перманентно има книга и тетрадка), която гласеше "Знам, че си тук, чакам те в 20 часа на площад "Република". Поздрави, Тракс." Надявам се, че щеше да се досети кой съм.
В 20 часа нямаше жива душа на площада, а за капак излезе мъгла, кой знае от коя бездна. Зъзнейки, тръгнах отново към дома на пощальона. Пак тъмно, но поне бележката беше взета. Тоя път реших да почукам, но бях толкова нервен, че почукването се превърна в опит да му съборя вратата.
-К-кой е? - едва се чу през вратата
-Аз бе, умник, отвори ми!
Пощальонът ме издърпа бързо вътре и хлопна вратата подире ми. Помислил си, че бележката била от убиеца. Пощальоните не са много умни, да знаете. Разказах му всичко, което знаех, а от него дойде плана за действие...
Глава пета
Идеята ми, разбира се, беше доста очевидна - просто да си стоя в града. Онова хлапенце лесно щеше бъде премахнато, а убийството на шофьора трудно щеше да се разчуе - пълен самотник - по пръстите му нямаше и следа от халка, а и никой не му звънна в продължение на 40 часа. Оставаше само да действам по план.
Бях убеден, че момченцето ще се раздрънка и ще пренебрегне учтивата ми молба, затова реших да си поиграем на дебнене. След малко вече паркирах Опелчето пред блока му, бях зареден с ядене (таксиджията беше бъкан с пари, мразя ги тия пиявици) и кротичко наблюдавах.
Само да ми паднеше онова хлапенце, щях да му сваля кожицата бавно, малко по малко. Но нещата не тръгнаха както очаквах. Трябва да призная, че не съм много добър шофьор. Всъщност, дори нямам книжка, но всеки себеуважаващ се убиец знае как да кара.
Единственият проблем е, че в целия свят има един убиец, който не може да паркира и по стечение на обстоятелствата, именно аз се оказах този тип. Може би, защото не носех зимната си шапка, а тя ми е късметлийска. Толкова бях превъзбуден от плана си, че напълно забравих за нея...
Та, оказа се, че Опела заемаше половината улица, а тя не е сред най-широките в града. Логичното се случи и един гениален пичага с джипче налетя на задницата ми. Е, боя си го изядох. С пичагата щях да се оправя, но горилите, които изскочиха отзад, ми дойдоха малко повечко... А като им видях и бухалките играта загрубя.
Събудих се в болницата. Оказа се, че имам сътресение на мозъка, счупени крак, 3 ребра и още няколкостотин кости, а в добавка ми липсвали 8 зъба. Преди следващото си убийство ще се науча как да паркирам, обещавам!
Хубавото беше, че в стаята нямаше никого и можех да си поотдъхна малко. Сега дойде и момента да ви разясня защо трябваше да заколя прекрасната възрастна женица.
Симпатичната старица всъщност ми е леля. Преди десетина години живеех при нея, тя ме хранеше, финансираше, въобще - гледаше ме като писано яйце. Ама аз не я харесвах, беше ми подозрителна. Докато един ден не видях, че укрива злато. Ама МНОГО злато. Мярнах един шкаф, в който беше натъпкала стотици накити.
Не я попитах откъде ги има, но с годините разбрах, че благостта й е само привидна и я ползва за маска. Все пак, тя си се грижеше добре за мен и не се оплаквах. Но пуста му алчност, тя ме добута до това състояние.
Разбирате ли, когато ме изгони от къщата си, защото се бях прибрал в 3 сутринта пиян и, о - представяте ли си - бил съм я събудил, нещо ми кипна. Изрита ме като мокро коте на улицата, без пукната стотинка и със замаяна глава. Така де, можеше да почака поне до сутринта...
Е, от малък си бях хулиганче (то по семейна линия се предава, лелчето ми сто на сто е обрала тия злата) и обира на кварталния магазин не беше голяма работа. Постепенно си стъпих на краката, а зимната ми шапчица беше неотлъчния мой талисман - не се разделях с нея по време на обирите си.
Натрупах богатство и започнах да кроя планове как да елиминирам скъпата си леля. Ще речете - е, че то е елементарно! Абе, не чак толкова. Тая бабка е гадна и не се отделя от бастунчето - колко бой съм ял от него не е истина! На всичкото отгоре, постоянно имаше някой при нея. Я някой наемател, я някоя приятелка от времената на Ренесанса. Беше ми неудобно да убивам друг освен лелчето.
А и, видите ли, аз съм почтен крадец (и убиец, в тоя ред на мисли) и си имам някои принципи - никакви излишни престъпления, само когато имам нужда. Имах нужда често обаче - проклетия покер здраво ми беше влязъл под кожата, а в един момент ми усетиха късмета и забраниха да ходя със зимната си шапка и почнах да губя много пари. Схемата беше ясна - ден в казиното - вечер по обири. Живот!
И тъй, благодарение на принципите си, не можех да убия леля си по кое да е време, затова реших да й се подмажа и постепенно да се присламча отново към нея. 4 години след позорното ми изритване, отново бях пълноправен наемател в дома й, а златото в шкафовете като че ли беше станало още повече.
Ах, моя проклета алчност, бих те спукал от бой, ако можех! Една вечер бях много пиян - покрай касата на магазина, запасите му от питиета също пострадаха и се натрясках все едно бях на руска сватба.
Всъщност, това беше само преди няколко дни. Видите ли, докато съм пиян разсъждавам доста добре и в кратуната ми се избистри мисълта, че лелчето е самичко следващите две вечери. Положих неимоверни усилия да не забравя тази безценна (буквално, заради златото, милички) информация и полека-лека се затътрих към разбития фургон край къщата й.
Прекарах деня в него и напук на махмурлука си, някъде към 1 през нощта събрах мислите си достатъчно, за да скърпя планче - разбивам външната врата, влизам си с ключето през вътрешната, взимам си нож от кухнята и сетне си взимам златцето.
Така и стана - дори, благодарение на зимната ми шапка, убеден съм, сварих милата ми роднина без бастунчето й. Оттам нататък знаете историята, с изключение на един детайл - злато почти нямаше. Успях да се докопам само до десетина накита. И те щяха да свършат работа, но от 5 чекмеджета пълни догоре със злато да остане само толкова... сърцето ми плачеше.
Глава шеста
Аз съм момче пацифист. Затова когато видях, че две мутри нанасят жесток побой на някого с бухалки се ужасих. Изчаках ги да си свършат работата и приближих до жертвата. Усмивката се разля по лицето ми когато установих, че човека, лежащ изпотрошен на асфалта, беше убиеца, когото видях онази вечер през прозореца си. Познах го по кафявото, изтъркано яке, но този път не носеше зимната си шапка. Явно му беше късметлийка и именно липсата й го беше докарал до това положение. Какво пък, тя и за мен, и за обществото, се оказа късметлийка... А и нямаше да ни се налага с пощальона да прибягваме до плана за залавянето му.
Полицията и болницата бяха осведомени своевременно и си го прибраха. Скоро след това го осъдиха на 12 години затвор (прекрасно правосъдие имаме, нали!!!) и живота си продължи нормално. След няколко години забравих напълно за убиеца.
Глава седма
Вдишах дълбоко въздуха на свободата. Адреналинът се разля по вените ми, както когато заколих противната си леля.
Дванайсетте години в затвора не ми харесаха, но не беше чак толкова гадно. Само дето не можехме да играем покер...
Прибрах се обратно в нас, всичко си беше както преди, с изключение на петдесетте сантиметра прах. Намерих добрия стар кухненски нож и го стиснах здраво. Тази вечер, едно вече пораснало момче щеше да умре в локва от собствената си кръв.
Знаех какво е станало с него, в затвора позволяваха да се четат вестници. Останало в града, но се издигнало до заместник-кмет. Нищо, сега щях да го приземя до уютен ковчег, шест стъпки под земята...
Не си намерих зимната шапка. Паниката ме обхвана - какво щях да правя сега, КАКВО??? Претърсих целия апартамент. Нищо. Претърсих го втори път - пак нищо. Реших да си купя друга шапка, но по ирония на съдбата пак беше септември, беше 1 през нощта, а и жаждата ми за кръв беше прекалено голяма.
Шапката да върви по дяволите, аз щях да пирувам с кръв тази вечер.
Заместник-кметчето живеело във вила. Това създаваше известни проблеми, но таксиджията се оказа най-големия клюкар, когото някога съм познавал, и знаеше къде е къщата на политика. Заведе ме там. За благодарност не го убих, даже му дадох дебел бакшиш - толкова бях радостен, че и без зимната ми шапка нещата вървяха по мед и масло!
Портата водеща към вилата се оказа лесна за разбиване и си влязох като на парад. Ножът го държах в кания, удобно нагласена на колана ми. Крачех бавно, изпълнен с окрилящо самочувствие, по пътечката, водеща към къщата. Оставаха ми още няколко метра. Прозорците във вилата светеха, но не ми дремеше.
Изведнъж чух лай. Ама зверски. И бързи стъпки по тревата. Огледах се и го видях - отвратителен, бесен и с оголени зъби, пес. Май че булдози им викаха. Тичаше към мен.
Ако щете ми вярвайте, разревах се. Кучето се хвърли към топките ми и се впуснахме в битка. Успях да го държа далеч от тях, но то взе надмощие и ме повали на земята. Започна да разкъсва дрехите ми и в един момент ме ухапа зверски по ръката. Изпищях. От къщата излезе някой и извика на песа да се маха.
Зики се казваше. Такова симпатично име! Само да ми паднеше, щях да му извадя зъбките един по един.
Човекът от вилата наближаваше и аз успях да напипам канията. Извадих ножа и зачаках.
Глава осма
Дълго време тръпнех за този ден. Дванайсетте години минаха неусетно за мен, повече от прекрасно. А тази вечер убиецът щеше да дойде за кръвта ми.
Булдогът го посрещна и го омаломощи. Прогоних кучето и тръгнах към престъпника. Видях, че беше стиснал нож в дясната си ръка. Затичах се и скочих върху нея. Той изпищя, след като се чу хрущящ звук от ръката му. Хванах го за косата и го повлякох към колибката на кученцето. Държах го настрана, докато не завързах убиеца за веригата му. След това насъсках кучето.
Когато зъбите му срещнаха слабините на нещастника, всичко в радиус от 5 километра чу писъците му. За щастие по тези места вече никой не живееше, а се изнасяше в чужбина. Много от живеещите във вилите бяха и умрели, тъй като бях възрастни хора.
Кучето разкъсваше на парчета убиеца, докато не го прогоних - не исках да убивам окования, просто исках да ме остави на мира. Ухилих му се. Той ревеше, стенеше, пищеше от болка и ме гледаше. Аз си се усмихвах.
Откачих го от веригата и го повлякох към близката река. Измих го от кръвта и реших да го прибера у нас. Викнах линейка и казах, че нахлул във вилата ми и кучето го нападнало. Откараха го и той успя да ми хвърли един последен поглед, пълен с омраза. Не можеше да говори, дотолкова бе изтощен от кучешката атака.
През цялото време носех зимната шапка на убиеца.
На другия ден той някак станал от леглото, бил напълно обезумял от ярост. В крайна сметка, разбил прозореца на болничната стая и се метнал долу, от шестия етаж. Не издъхнал веднага, а се мъчил. Нямал зимна шапка на главата си.
