Очаквам градивна критика, благодаря предварително.

Барът беше препълнен с хора. Всички се наливаха като за последно. Аз седях на що-годе добро място, с гръб към огромната тълпа от диваци и също се наливах, но това беше част от ежедневието ми. Компанията, общо от трима, ми беше приятна, хора с които съм обсъждал различни теми през годините, но тоя път бяха адски скучни. Обстановката си беше твърде изнервена, очевидно всички бяха подведени от нечия глупост и избиваха негативизма си на това място. Направо се усещаше витаенето на нездравословна енергия. До нас имаше аквариум с малки риби, забелязах че те също са откачили. Какво да се прави? Всички ние чакаме нещо, постоянно сме в чакане на Чудото, промяната, изходът и всякакви други простотии, но само се заблуждаваме. Наречете го отчаяние, но фактите са факти. Независимо какво правиш, мислиш или струваш, все някога стигаш до финалната правя и бум, завършъкът на една трагедия, и още една, и така до самата безкрайност. Потокът ми от мисли беше нарушен.
- Може ли да седна до вас, младежи? – обърнах се и видях черното расо. Изправих поглед, за да огледам лицето на този непознат и голямо учудване. Същият имаше кръст през врата, голяма посивяла брада и дълга коса, вързана на опашка. Тоя беше служител на църквата, интересното – с чаша ром в ръка. Настъпи мълчание и реших да отговоря:
- Никви проблеми нямаш, сядай – бутнах му един стол и отчето седна.
Последвалата ситуация няма аналог, с нищо видяно от мен до сега. Човекът удари питието си и викна за следващото, извади цигара от джоба по виртуозен начин и запали от кибрит оставен на масата. Придаваше си спокоен вид, не бързаше, изкашля се и беше готов да проведе разговор, опиянен от това, което консумираше.
- Знаете ли младежи, колко време ви издирвах? – гласът му беше плътен и нямаше нужда да надвиква музиката, това харесвам у хората. Да водят добър диалог, без да кряскат като параноици в ухото ти. – Трябва да ви споделя мъката си и моля, не се заблуждавайте от пияния ми вид.
Още не беше започнал същината на разговора, погледнах към групата, те също бяха стъписани, това можеше да приключи на момента, погледнах бирата си, имаше още до дъното, просто се облегнах и махнах на отчето да продължи с бръщолевенето си.
- Възпитаник съм на манастир, още от 16 годишна възраст, изминаха 30 години в служба на Бог, научих се да пея църковни песни и винаги съм бил добър в прозвището си. Но вижте, светът се променя, не е както преди, хората се променят и от такива като мен има все по-малка нужда. Аз съм отрепка…
- Хей – прекъснах го аз - не се заблуждавай, братле, не си по-голяма отрепка от самите нас, няма за кво да съжаляваш.
- … Това добре, но вижте – продължи той – гледам ги моите събратя, колеги, от по-високите санове, карат скъпи коли, живеят в хубави къщи, а аз си нямам никого, само проститутката, която чукам и една китара.
- Еми, кво се оплакваш – попитах го.
- Да бе, за какво се жалваш – попита го и един от моите хора.
- Така не съм угоден Богу, възпитан съм другояче. Трябва да изградя дом, семейство….
- Слушай братле – отново наруших мисловният му процес – Кажи къде е тая китара и кво точно дрънкаш на нея.
Тук отчето се спря за момент и стана по-сериозен. Поне спря да хленчи, зарадвах се.
- Класически рок – заяви той и въздъхна тежко.
Е, сега ще настане цирк, помислих си.
- Слушайте господа – поех инициативата – предлагам да плащаме и да се омитаме, имам план.
Тук се появи друго неочаквано събитие, отчето нямаше никакви пари в него и трябваше да платим и неговата пиячка, кво толкова, оставихме кинтите и се ометохме. Рибите си плуваха по същия олигофренски начин, както преди.
Навън времето беше перфектно, часът беше около 17:00 следобяд и слънцето грееше, макар не много силно за сезона. Всички ме следваха без да имат ясна представа какво ми е хрумнало, дори отчето беше с нас готов да се бори за неясната ми кауза. И за да не ги държа в невидение, предложих:
- Отче, господа, да отидем и да завием едно цвете, пратено от самия Бог, за да радва и сплотява хората. – познатите ми не се учудиха от това мое предложение, но учудване нямаше дори и у отчето. Вместо това, той хвана кръста на врата си и го прибра в десния джоб на расото.
- Дотук добре – продължих – сега как да се сдобием с китара?
- Нямаш проблеми за китарата – отговори отчето.
Изглежда беше паркирал колата си в близост, до кръчмата. Това не е много здравословно, да пиеш и караш. Нищо не може да ме накара да се кача в колата на пиян отец, дори и проекция на самия Всевиждащ старец да изплува пред мен и да ми обясни как трябва да го направя в името на нещо си. Хубавото беше, че новият ни събеседник просто отскочи до паркирания си автомобил и от багажника му, извади вехта китара. Всичко щеше да стане перфектно, през това време, четиримата се отправихме към магазинче, от което щях да купя бира. Влязох сам в магазина, взех желаният продукт от хладилника и се отправих към касата. Дебела лелка, с мазна коса стоеше пред мен.
- Може ли и едно пликче – попитах.
- Ще ви струва пет стотинки – отговори с не много очарователен глас женицата.
Пет стотинки?! Кво ви става бе хора, това си е чиста кражба.
- Никъв шанс да ти дам пет стотинки, смятай само бирите… а и един кибрит.
- Шест стотинки е кибритът – пак същият гаден глас.
- Абе върви по дяволите… - направо щях да изперкам, добре че съм смирен човек.
Взех си бирите, така без плик, в който да ги сложа и излязох от магазина, даже не пожелах „приятна работа” или нещо от сорта, дано се удавят някой ден, всичките.
Веселата дружина ме чакаше отвън. Издръжливи бяха тия хора, цял ден се наливаме и щяхме да продължим. Отчето даже не го мислех, изглеждаше ми кален в редица битки, та нали така ги учат тия монаси. Вино и хляб, по цели седмици само това. Така се става угоден на всевишния.
- Кво, взе ли кибрит? – попита ме един от другарите ми.

Ще има продължение. Дано да ви е интересно.

Набързо ще представя умниците, които ме съпровождаха в тази мисия. Те бяха нормалните стереотипи – Ниският, Дебелият и Умният, аз нямах прякор. Намирахме се в парка, самотно и изолирано място, което не се посещаваше от много хора, предимно по обяд, от стари хора, които фотосинтезираха на слънчева светлина. Вече беше вечер и нямаше никого. Отчето мрънкаше нещо под носа си, носейки китарата, ние го следвахме. Избрахме подходяща пейка, заобиколена от борови дръвчета, цветенца и кошче за боклук. Най-накрая, мислех си, отчето ще издрънка няколко акорда, аз ще загъна цигара и всички ще се веселим, кой знае, може пък да изкочи някоя монашеска тайна за дълголетие или кой знае.
- Кво ще ни издрънкаш? – Умният, прояви любопитство.
- Ще ви изсвиря една любима банда.
Всички затаихме дъх и кънтенето на струните изпълни околността. Доколкото обясни отчето, това били Розови Флуиди, изпълнени в акустичен вариант. Гласовите способности на този чудак, обаче бяха доста калпави. Повече грачеше, но за подобна импровизация всичко беше допустимо. Никой от нас не знаеше какви ще да са тия флуиди, ама… на кой му пука въобще? Купон да има. Такъв имаше, защото Дебелият танцуваше, а това си беше направо невиждано. Умният седеше и по-скоро размишляваше върху текста, който беше неразбираем, а Ниският, знам си го аз, въобще не присъстваше духом.
Скоро ситуацията щеше да се промени напълно. Личеше умората по лицата на всички и си мислех как ще се прибера, ще се нахраня и ще си поспя. Тогава отчето попита:
- Момчета, да направим един спаринг?
Това внесе известен смут сред компанията веселяци.
- Ами…. Отче, ние сме миролюбиви хора, не сме бандити – Умният го изръси все едно беше истина.
- Аз съм навит да ти светя маслото брато – Дебелият беше готов за битка, това личеше, докато скачаше като балерина наоколо.
И дотук. Пратеникът с расото, остави китарата и олюлявайки стана. В този момент забелязах и ръста му, казвам ви, човекът си беше голям, със сигурност не сме му в категорията, но пък нищо не ми пречеше да погледам малко зрелище. Просто стоях на пейката, с цигара в ръка и не се месех. Дебелият запретна ръкавите си, Отчето извади няколко ненужни предмета и двамата застанаха на централно място един срещу друг. Последва малка подгрявка и съсредоточаване. Убеден бях, че моят човек ще падне.
- Как мислиш Умен – попитах го – да ги отървем ли или да видим кво ще стане?
- Дай да гледаме, залагам на Дебелия.
Битката си беше епична. Дебелия беше заел атакуваща позиция и започна първи. Нанесе един тежък удар в областта на дясното рамо, Отчето въобще не усети и отвърна светкавично, чу се пукане, не знам кой от двамата беше. Последва още един удар, в корема на Дебелия, глух и силен, както предишния, после още един в лицето. Колкото и да се пазеше и въртеше, боят си беше свършил. Мирният до сега отец, се беше развихрил, наистина добър, оцених го.
- Ей – Ниският се намеси – остави го бе, не виждаш ли, че е аут?
Отчето извърна глава и попита:
- Кой е следващият пишлемета?
Нямаше нужда от отговор, това беше следващият и най-ниският по ръст от всичките ни. Същата сцена щеше да се разиграе, а аз стоях безучастно. Разликата в ръстовете на двамата беше чудовищна, но последва равностойна битка. Първият удар беше почти с отскок, направен от Ниския, а следващият направо отнесе слабините на божия служител. Преви се и падна на колене.
- Довърши тъпото копеле – извика Дебелия, съвзет от отнесения тупаник.
Умния взе китарата оставена настрани и се насочи към съкрушения ни опонент. ДРЪН! ДРЪН! Беше нереално, дървото пропука и тежката фигура се сгромоляса на земята. Победа за нашия отбор. Тъкмо се радвахме на триумфа и отчето се размърда, изправи се на колене и повърна. Пълна изненада, защото върнатата храна и пиячка имаха розов цвят. Тогава стон на въздишка и отново крах, насред петното от розовина.
- Кво е ял тоя откачалник бе? – запита логично Ниския.
Как беше името на оная банда, запитах се наум. „Розови Флуиди” или нещо от сорта, та тоя човек е пълен с тая гадост. Огледах се и на пейката видях портфейла на отчето. Отворих го и за учудване на всички, вътре имаше около 450 лева, в едри банкноти. Измамил ни е, а ако ни беше надвил, сигурно щеше да ни обере, както в момента правя аз.
- Да проверим диша ли – отново имаше логика в това предложение.
Станах и отидох да го проверя.
- Мъртвец е… убихме човек момчета, свършено е с нас.

Пишеш сравнително добре, но самият сюжет е толкова безумно тъп, че не е истина. Ако напишеш някоя по-смислена и интересна история, обещавам да напиша малко градивна критика.

Пиша си за кеф. И разказът ми не е тъп.

Утрото е по-мъдро от вечерта. Камбаните в църквата „Свети Ананас” удариха дванадесет поредни пъти. В библиотеката, усамотен, седеше главата на тази духовна обител, отец Спиртон. Стаята беше пълна с книги, всички подвързани и подредени. На бюрото имаше няколко малки шишенца, с течност която розовее. Точно сега той размишляваше, върху писанията на древен книжовник, който уж бил открил защо земята се върти, защо измираме като мухи и други никому нужни твърдения. Усамотението на ръководителят беше прекъснато от три поредни почуквания по вратата.
- Заповядайте – каза отчето.
В стаята влезе човек с расо и брада, както и кръст, чиято форма приличаше повече на пирамида.
- Трябва да ви съобщя лоши новини, велики Наместнико. – тонът на влезлият, звучеше притеснено – отрили са наш служител, мъртъв. Не знаем подробности, но взехме бързи решения и покрихме тъжният случай. Вероятно поредната пиянска изцепка, но ми се струва, че има замесени други хора. Как да процедираме?
Отец Спиртон, почти не трепна при тази новина. Винаги стават грешки, мислеше си. Сега той трябваше да вземе решение, от което зависеше бъдещето на цялата църковна власт. Църквата трябва да бъде дисциплинирана инстанция и да не позволява подобни събития.
- Заемете се с разнищването на това недоразумение. Повикайте Изнудвача…
При самото споменаване на това име, бедният пратеник-монах изтръпна. Не се знаеше много за тази личност, но очевидно положението беше сериозно, щом се стигаше до неговите услуги. Служителите на църквата не умираха току-така.

Скапаният будилник удари 12:00 и аз се събудих. Веднага усетих стягащите болки в главата си. Станах от леглото и се заех с направата на кафе. Дупката, в която живеех е възможно най-евтината в околността, но нямах избор. Безработен студент съм, а парите ми се точат за цигари и пиене. Все тая, свикнал съм.
Кафето беше готово. Запалих цигара и реших да преосмисля случилото се миналата вечер. Със сигурност се срещнахме с непозната личност и срещата ни завърши трагично. Оставихме човечеца насред парка, лежащ в локва от собствените му жизнени сокове. Може би параноята нахлу в главата ми, защото стореното от нас беше престъпление, макар и неумишлено, но бях сигурен, че справедливост ще се потърси. Не знаех какво да очаквам.
Взех телефона и набрах номера на Умният. Сигнал свободно.
- Аало – чу се дрезгав глас.
- Ей Умен, вчера май оплескахме нещата, трябва да се съберем с останалите и да видим кво ще правим.
- Абе не ме занимавай с глупости… - слушалката се затвори.
Нямаше смисъл да търся и останалите. Кафето ми привърши, часовникът показваше 13:05 ч.

Горе-долу по същото време, двигателят на остарелия „Вотан” запали с бръмчене. Шофьорът пушеше цигара и тъкмо потегляше към своята дестинация. Разстоянието от църквата „Свети Ананас” до мястото на трагичния инцидент с мъртвия монах, беше около 30-ина километра. Инструкциите, издадени от отец Спиртон бяха кратки и ясни. Изнудвачът трябваше да открие подробности около трагедията и да издири хората, които бяха убили монах от орденът.
Пътят до Града беше осеян със завой. Изнудвачът беше опитен шофьор и караше внимателно. Докато пътуваше, той обмисляше как да процедира. След около половин час път, той се намираше на парка, където се е извършило престъплението. Огледа наоколо, по земята имаше засъхнала розова течност. Той много добре познаваше тази субстанция. Раздвижи се до кошчетата за боклук и ги разгледа внимателно, взимайки предметите с ръкавици. Видя празна кутия „Пясъчна Камила”, а около пейките имаше няколко изгорели фаса от същата кутия. В тревата имаше и струна от китара, както и портмоне. То беше празно, но личните документи издадоха на кого принадлежи. Други следи нямаше. Следващата дестинация щеше да бъде любимата кръчма на покойния монах. Бар „Капитан Къркан”.

Виж сега, аз не хейтя. Казах, че пишеш добре. Което по никакъв начин не променя факта, че сюжетът на разказа не струва и би могъл да впрегнеш писателските си умения в разказването на някоя по-смислена история. Разбира се, ако държиш да пишеш тази тъпотия, това си е твоя работа. Няма да ти се бъркам повече.

розови флуиди? ти на кой свят живееш бе момче? :/ (или момиче)