Първият ми опит да напиша нещо сериозно и да го пусна в този форум
- ПРОЛОГ -
“-Ще порасне. “ - думите на заптието още отекваха в главата на Петър и се сливаха със зачестеното му дишане и шумът на листата под краката му, докато куцаше към Балкана.
Всичко се бе случило толкова бързо, че Петър още не можеше да разбере истина ли бе това или сън.
- 1 -
Двете заптиета бяха изпратени от конака да съберат част от данъка на българския селянин в натура;
Петър, както обикновено, скри единствената си дъщеричка от очите на турците в малко, специално направено за целта място под дъските на пода в спалнята ( “спалня” беше доста разтегливо понятие – това представляваше едно малко удължение на едностайната къща, в която спяха двамата). Това нещо, впрочем, се извършване и от другите българи, предвид затегнатите мерки относно събирането на девширмето – сега за еничери се събираха не само най-красивите и умни момчета, а кажи-речи по-голямата част от младото мъжкото съсловие. Момичетата и те не оставаха по-назад – да би била сметната за по-хубава, всяка млада девойка би имала “невероятния” шанс да се превърне в една от многото сексуални робини на местния бей.
Но да се върнем на събитията в Петровата къща :
Двете заптиета дойдоха, както обикновено и както обикновено те си нямаха представа за съществуването на Петровата щерка ;
българи и турци в Петльово живееха в отделни махали и рядко се навестявха един-другиго;
всъщност основното съприкосновение между двата етноса беше основно при извършването на бирничеството.
Събраха те данък в натура от бедния стопанин, като му оставиха храна колкото да преживее до края на седмицата. Какво щеше да прави Петър след това – не знаеше.
Отидоха си.
След малко Петър се показа на двора и се огледа дали двамата турчина са се отдалечили достатъчно.
Бяха зад гърба му.
“-Какво се оглеждаш бе, гявурино? - прозвуча в този момент зад гърба му. В следващия ножът се опря в гърлото му. “- Криеш нещо от нас, май.”
“-Аго, нищо не крия, моля те, пощади ме, всичко ми взехте.”
“-Нас не мож' излъга.”
- 2 -
“-Заклевам се, аго.”
“- В кого се заклеваш бе, кяфир? В Христоса дет' ний не вярваме в него? В кого?”
“- Дъщеря ,чухме, имаш. Беят я иска за харема му.”
“- Тя е още малка, аго, единадесетгодишна.”
“- Ще порасне”.
Това бяха думите, които отекваха в съзнанието на Петър, докато двамата турци разбиваха къщата му ( а и дълго след това) , търсейки дъщеря му, а той се беше свлякъл в краката им и ги умоляваше да пощадят живота на дъщеря му, тъй като тя беше единственото му скъпо нещо останало на този свят.
Жена си Петър бе загубил отдавна отново поради турска вина. Веднъж по жътва му се бе наложило спешно да я остави сама, върна се след около час, завари я зверски разсечена от рамо до кръст. Дали я бяха изнасилили преди или след като я бяха разполовили, Петър не можеше и да си помисли дори, но се надяваше да е второто.
Трябваше да бъде второто.
Оттогава чувството за вина го измъчваше от ден на ден и за да го потисне бе решил да отдаде живота си изцяло на своята дъщеричка. След смъртта на жена му, детето се бе превърнало в целия му видим и невидим свят....
И нещастният селянин гледаше как този свят е на път да се разпадне пред очите му.
Заптиите продължаваха да трошат и без това малкото мебели в къщата на гяура – скрин, маса, два стола и легло – докато единият не влезе в спалнята и усети, че ботушите му стъпват на кухо.
Отиде до навеса със сечивата на Петър, измъкна от там една брадва, понечи да я забие в пода и в този момент нервите на българина не издържаха;
“- Аго, не, моля ти се, там е дъщеря ми, ще я посечеш!”
Турчинът го изрита силно през устата, Петър се отметна назад, заплюха го в окървавеното му лице. Заптият захвърли настрани брадвата и започна по-леко да опипва дъските на пода. В крайна сметка намери малкия отвор, през който се шмугваше Петровата щерка.
“- Кяфирино, това ще да е за бея.”
“- Не, моля ви се, не, не....”.
А детето междувременно плачеше неудържимо.
- 3 -
“- За лъжата, която си извършил, ще отговаряш пред кадията, гяурино.” - рече заптието, което беше открило дъщерята на Петър и впрочем се казваше Толсун.
Междувременно, другият блюстител на османския ред, Муса, тръгна към българина в опит да го хване и върже;
Петър се намираше в пълна безизходица: първо, че Муса беше далеч по-силен от него и второ – че каквото и да би се опитал да стори, това би струвало живота на дъщеря му;
За помощ би било безсмислено да вика, поради особеното, така да го наречем, “политическо” състояние на българската махала, на което ще се спрем по-нататък в разказа;
В същото време и неговото бездействие би се оказало фатално, поради това, че дъщеря му със сигурност би се превърнала в сексуална робиня на бея, а защо не и на заптиетата преди това (невръстна или не, животните си бяха животни), а той сам би бил премазан от бой в конака;
Безизходица.
- 4 -
Съвсем малко по-нагоре бях споменал, че политическото състояние в българската махала е доста интересно. Ето и какво имах предвид:
Ако Петър беше наранил по какъвто и да било начин кое да е от заптиета, не дай си боже и да ги убие и двамата, единственото спасение от бесилото би било бягството. Къде да избяга, къде да се скрие? По ирония на съдбата българите щяха да бъдат първите, които да го издадат.
“Преклонена главичка сабя не я сече” беше мотото на българския народ от доста време и строго следвайки това мото ( което за съжаление беше и единственият за оцеляване ) , нито един българин от Белград до Одрин не би го нарушил, защото нарушавайки го, това би означавало, че е надигнал главичка, удобна за сеч. Естествено, имаше ги и изключенията, но те бяха толкова малко, че само доказваха това “златно” правило.
Петър също реши да се придържа към него. Заптиетата отвлякоха дъщеря му, отведоха го в конака, смазаха го от бой до степен, че той окуця до живот, пуснаха го един месец по-късно.
Защо бедният български селянин има' толкова жестока съдба? Защото бе верен поданик на султана и безправна рая. Баща му също беше поданик поданик на султана и безправна рая. И бащата на баща му също... и така три века назад. Това беше животът на Петър, това беше начина, по който животът течеше и на него не му се видя като нещо извън нормалното. Шокиращо, да. Само за един миг животът му изгуби смисъла си. Но такива неща ставаха всеки ден, всеки българин беше изложен на подобна опасност.
И опасността се случваше. Случваше се ежеднвно. Случваше се по делници, случваше се по празници. А българският народ стоеше и бездействаше, оставяше да го колят като прасе по Коледа. Защото роденият роб не познава живот извън робството, а животът му бе лишен от смисъл още от своето създаване.
Кое е по-голямото престъпление – кланетата или бездействието – това и до днес представлява оживен спор.
Но все пак искрите проблясваха от време на време. Вярно, бяха твърде недостатъчни, за да разпалят пожар, но все пак ги имаше.
Действието на този разказ се разви около някой февруари през втората четвърт на осемнайсети век, малко преди българите да разберат,
че и те царе са имали. Петър близа рани от февруари до май, навръх Гергьовден отиде в Балкана. Нямаше какво да губи така или иначе.
Kрaй.
