На Андрей винаги ми е било интересно да му чета нещата, най-вече защото е може би единственият, който все пак ги завършва ( или поне повечето от тях). Истината обаче, е че за да седна да ги чета обикновенно трябва да изчакам да ги поприключи, защото много мразя да ми се сервира от нещо "на час по лъжичка", когато искам целият буркан с мед.

Стига толкова хвалебствия, дай леко и теб с предложения.
Цифричките. Нямам в предвид датите и от сорта, но веднъж пишеш "двадесет и две годишен" след два реда се чете "на 16 години". Мисля, че схвана идеята.

Историята ти е увлекателна, на моменти си ял букви, но това е нормално и допустимо и понеже не сме втори-трети клас да се заяждаме за правопис, а и не е натрапчив, няма да зачеквам темата. Просто я отбелязвам, ако някой след мен реши все пак да пише, да не се хване за нея.

Мислех да пиша след кат прочета всичко и да карам по спомен, обаче ... нямам толкова мозък и ще го забравя, докато стигна до края, за това:

Крайчето на втората част:
Историята е завладяваща. Вече и на мен ми е доста интересно и дори съм успяла да си представя този кабинет и учудването на екипажа и изведнъж:
"Нашите герой бяха настанени в единични апартаменти в президентството, които действително бяха комфортни с доста авангарден стил на обзавеждане."
БУМ. "Нашите герой". Тотално връщане в действителноста, вадене от картината и очакване да излезе Змеят и златната ябълка. Буквално получих едно "И така, драги читатели екипажа беше така добър да се прибере, където ние ще продължим да го гледаме и наблюдаваме."
Схвана ми идеята Леко се възмущавам малко повече от "приличното", ама доста се издразних като го видях и още ме държи

Продължавам по ред на номерата:
"Др. Линда Харисън, както вчера вече споменах, ваш екскурзовод ще бъде Професор Макр Зейер" -> Съкращението. Или съкращавай ( което не го предпочитам и препоръчвам) или не съкращавай, ама и двете е някак си ....

Бих ти предложила да замениш скобите със запетайки, стоят някак си плеснато...

Общо взето това са нещата, които ми направиха впечаление, а сега да се върна към Същественият въпрос:

Ще завършваш ли историята?

Да ще я завърша, но нека бъда честен с теб, губя мотивация, поради факта, че във форума влизат твърде малко хора и имам чувството, че само един или двама човека ми четат нещата. Сигурно ако не беше постнала този коментар нямаше да напиша в скоро време нова глава Мерси все пак

Хора има, влизат и четат, но не пишат коментари. Така че не губи надежда и продължавай да пишеш, защото ми е интересно.

Taкаааа, ето успях да се организирам и да напиша една нова глава:


8 глава – Мелани

Джон стана от леглото и започна да се приготвя. Той отдели повече от нормалното време за сутрешния си тоалет. Чувстваше се странно. Не беше спрял да мисли за Мелани Стюарт – екскурзоводката с която щеше да се срещне днес. Естествено, останалите му колеги също бяха развълнувани от предстоящите срещи, но при него беше различно. Сякаш естеството на мисията му тотално избледня на заден план. Вниманието му беше обзето изцяло от срещата с това толкова чаровно създание.
Тя закъсняваше! Джон нервно се разхождаше в дневната. Останалите му колеги вече бяха тръгнали със своите екскурзоводи, а той си стоеше и чакаше. “Подяволите чувствам се отново като на първа среща в гимназията” – помисли си той. Накрая той не издържа, взе сакото си и излезе от апартамента. Мина по дългия коридор и се насочи към изхода на сградата. Застана на тротоара и зачака. Предпочиташе да е на чист въздух. По улицата минаваха електрически автомобили захранвани от водородни клетки. Изведнъж идилията беше нарушена от ревът на мощен дванадесет цилиндров двигател. Джон неволно погледна в посоката от където идваше звука. По улицата се движеше черна спортна кола, която спря точно пред него. На външен вид много напомняше на Шевролет Корвет от началото на 21-век. Джон с изненада видя вътре в колата неговия екскурзовод Мелани Стюард. Тя отвори стъклото и му каза:
-Скачай, че и без това закъсняваме! – Той влезна в колата и докато все още закопчаваше колана си, тя настъпи газта и той се почуства като залепен на облегалката.
-Aз мислех, че тука карате електрически коли…-Беше първото което Джон успя да изтърси докато двамата летяха по магистралата.
-По принцип да, но за любителите на истинското кормуване, не сме забравили и добрите стари двигатели с вътрешно горене. – Тук Мелани се засмя.
-Предполагам ползвате синтетично гориво.
-Така е тук нямаме петрол. – Докато двамата разговаряха Джон започна да става все по неспокоен. Колата летеше доста над допустимата според него скорост задминавайки като на слалом другите превозни средства. Вярно, че неговата екскурзоводка изглеждаше уверена в уменията си, но все пак хората тук бяха безсмъртни. Това означаваше, че за разлика от него на Мелани не и пукаше толкова много дали ще се разбие или не. В първият момент на него му се прииска да я помоли да намали малко. Думите почти се отрониха от устата, му но в последния момент се спря. “Ако и кажа такова нещо ще ме помисли за пълен мухльо…” помисли си той. “Да сега определено се чувствам като в гимназията, правя идиотщини за да ме смятат за готин…” Джон тъкмо направи това важно откритие, когато колата закова на мястото, където явно беше първата им дестинация. Двамата слязоха.
-Добре ли си? Изглеждаш леко пребледнял? Попита загрижено Мелани.
-Ааа, ха, ха! –Засмя се изкуствено Джон, след което попита – Къде е тоалетната?

Няколко минути по-късно, двмата се разхождаха по коридорите на голяма сграда, която представляваше учебен център.
-Казваме му “Кошера”, но официалното му име е “Обединен учебен център”.
-Това нещо като училище ли е или по-скоро университет.
-В тази сграда се обединява детска градина, училище и университет според категорийте ползвани на Земята. Тук идват да учат както наскоро родени хора, така и такива които са решили да се преквалифицират. Специално за младите (или както тук ги наричаме “новите хора”) имаме доста по-различна система на обучение. Идеята е не индивида да приеме залегналото в одобрена учебна програма, а да бъде стимулиран да намери себе си.
-Извинявай за въпроса, знам че е нетактично, но ми е интересно да знам на каква възраст си?- попита Джон. Мелани се засмя:
-Нетактично би било на Земята, където жените крият годините си с оглед на старостта. Аз нямам проблем да ти кажа, че съм на 21.
-Хах, имах предвид истинската ти възраст, а не биологичната.
-И аз имам предвид истинската си възраст. Родена съм преди 21 години тук на тази планета. Не съм от хората дошли от Земята преди повече от 100.
Тук Джон за момент остана без думи. До този момент той беше убеден, че президентът би назначил за негов екскурзовод някой доверен човек с когото се познават от век. Явно обаче, тази необикновена млада дама бе успяла по някакъв начин да спечели доверието му.
-Но как…
-Още от малка бях активна и инициирах различни дейности. Смятам, че аз и други като мен имаме голям принос за осъвършенстването на нашата образователна система. За това и Президента ме направи негов съветник по отношение на новородените.
-Какъва е конкретната причина да се намираме тук?- Попита Джон.
-Реших, че ще бъде интересно да се срещнете с малка аудитория от наши ученици и преподаватели. Те всички са изключително любопитни за това как се е развил живота на Земята през последните 100 години и би им било интересно да го чуят от първа ръка.
-С удоволствие!- отговори Джон.
-Знаех си, че ще се съгласиш! – каза Мелани и лицето и грейна. Истината бе, че тя вече беше организирала срещата и щеше да се получи доста неловко, ако трябваше да я отмени в случай, че Джон не се съгласеше. Те продължиха да ходят известно време по коридорите на интересната сграда. Джон наблюдаваше хората, за които не можеше да прецени дали са преподаватели, студенти или ученици, понеже всички изглеждаха млади. Някои се смееха и шегуваха, други обсъждаха предстоящи събития или важни проблеми.
Скоро те достигнаха до една доста солидна дървена врата.
-Тук ще се проведе срещата – каза Мелани. - Време е да започваме, така, че ако се чувстваш готов можем да влизаме.
-Рабира се, няма проблем! – уверено отговори Джон. Той с нетърпение очакваше срещата с няколкото местни с които ще може да поговори и да разбере повече за бита, културата и психологията на жителите на Марс. Това, което се случи обаче леко контрастираше с предварителната нагласа на Джон. След като влязоха през вратата, те се озоваха в огромна аула, като всичките пет хиляди места бяха взети и дори в страни по протежение на стените се бяха наредили още правостоящи за които нямаше места. Боботенето на тази огромна публика видимо се снижи при влизането им. Прожектори осветяваха подиума на който двамата се намираха. Джон преглътна, той не си падаше по сценичните изяви. Изобщо не беше такъв тип. Дори в училищните пиески му даваха да играе роли без реплики защото много се притесняваше да говори пред публика. Мелани застана пред микрофоните на катедрата и обяви:
-Дами и господа – тук тишината в залата стана още по-осезаема – с най-голямо удоволствие, Ви представям Джон Хокс, член на Земния екипаж, който посети нашата планета. – В този момент залата изпадна в бурни аплодисменти. Джон не знаеше какво да направи. Мелани се отдръпна от катедрата, което беше знак, че той трябва да застане там. Той го направи механично, като все още беше в пълен шок от случващото се. Залата отново взе да утихва и Мелани отново взе думата:
-Знам, че всички имате безброй много въпроси, но сами виждате, че няма как всеки да си зададе въпроса лично, за това аз съм потбрала малък обобщен списък с 1500 въпроса, на които съм сигурна, че Джон с удоволствие ще отговори.
-Хиляда и пет… -И така Мелани започна с въпросите. В началото на Джон му беше много трудно да отговаря и се потеше от притеснение. С течение на времето обаче се поотпусна. Явно Мелани беше потготвяла всичко това отдавна защото целия списък с въпроси беше съставен от писма на хора, които са знаели предварително, за тази среща. А въпросите бяха от всякакво естество. Някои засягаха сериозни теми като политиката на планетата Земя и естеството на мисията на “Месинджър”. Други обаче бяха съвсем различни засягащи храната, ежедневието и други странни теми свързани със Земята. След няколко часа интервюто приключи, хората започнаха да се разотиват, а Мелани изведе Джон през една странична вратичка на залата. Той се чувстваше като изцеден, въпреки това обаче гневът който напираше в гърдите му взе връх. За първи път от както я беше видял, той беше спрял да мисли за невероятната и красота, а за положението в което го беше поставила. Те се озоваха в малък кабинет зад голямата зала. Тя все така в добро настроение започна:
-Получи се страшно добре, даже и аз не очаквах.
-Не за това дойдох тук!- Каза мрачно Джон. По време на интервюто той сдържаше чувствата си и се стараеше да изглежда мил, защото не искаше първото впечатление което землянин прави на местните от 100 години на сам да е лошо. Сега обаче той не прикри раздразнението си и Мелани веднага го усети в тона на гласа му.
-Какво не е наред?
-Изобщо не беше коректно това!-отсече Джон. –Постави ме пред свършен факт, изобщо не очаквах, че ще говоря пред пет хиляди души.
-Добре, съжелявам, преиначих нещата защото ме беше страх, че ще откажеш.
-И с право. Изобщо не съм оторизиран да правя публични изказвания. Ако изобщо някой трябваше да прави подобно нещо това е капитана. Мога да имам сериозни неприятности.
-Ще обясниш, че вината е моя.
-И освен това, работата ми беше да науча повече за Марсианското общество, а всъщност си прекарах деня отговаряйки на въпроси. Не знам какво друго ми остава освен да се оплача на Президента, като се видим утре.
-Добре, съжелявам! Наистина! Не беше честно от моя страна, но ти обещавам, че ако продължим да работим заедно утре ще ти покажа много неща. И няма да има повече изненади, обещавам! – Тя изглеждаше искрена. Той се замисли. Заслужаваше си да опита. Имаше само един проблем. Трябваше да убеди някак Капитана, че му е нужно повече време с неговия екскурзовод и да прикрие факта, че първия ден се оказа пълно фияско.

Хей Андрей, една забележка. В бъдеще избягвай да кръщаваш геройте си с имена като Джон, Джак и други подобни.

Защо не, Джон и Джак са си класика . Браво Андро! Поредната интересна част с лека доза хумор в нея. Супер. Това че няма коментари не трябва да те събаря. То и при мене няма ама все още пиша, ако не за друго то заради една приятелка, която постоянно ме гризе да пиша продължение, защото й било станало интересно. Явно ми е единствената фенка Иначе това, което пишеш е много интересно, поне за мен. Надявам се, че малко по малко ще го довършиш.

"Защо не, Джон и Джак са си класика"

Алкатраз звучи по-добре, а аз винаги съм прав по отношение на книгите.

Разказа е добре написан. Мисля че си малко над Bioshock и историята за Рапчър. Би трябвало да си запознат с нея. Ако ли не, зарежи книгите и пробвай играта!

Тъй като Sci-Fi жанра не намира никакво приложение при книгите в наши дни, можеш да запазиш идеята си и да си изкарваш хляба от филм, видео игра и т.н. Имам чувството, че това е златната ти мина, а аз съм чувствителен човек.

Друг голям проблем за който си признаваш е липсата на мотивация. Останах с впечатлението че пишеш само за упражнение или двама, трима потребителя. Това е лошо. Не пиши ако:
- Не ти стигат парите и искаш все повече и повече
- Не ти идва нищо на ум
- Започваш да копираш "шаблонни" персонажи и герои
- Не знаеш кога да спреш(това само аз го мога, май)

КЪМ АДМИНИСТРАТОРА:
Разделът за книги и този - творческият, трябва да бъдат обединени. Колкото по-подреден и семпъл е един форум, толкова по-добре. Този за книги има достатъчно малко посещения. Време е за "ъпгрейд". Вслушайте се в думите ми!