Празноглавец
Какво, защо, къде и как?
Удавих се в морето на забравата.
Загубих си акъла пак,
а как спасява се семето от плявата?

Върти ми се мисъл след мисъл в главата,
всяка спира за миг. След миг отминава.
Раздробена е на парченца душата...
Каква участ, се питам, иде тъдява?

Дойде и отмина и тази идея.
Накъде отиде? Да питам не смея.
Но...не! Няма да жаля за нея.
Друга мъка след време ще да излея.

Под дървото
Ето ни пак под сянката на дървото,
след хиляда и триста години раздяла.
На мъдростта носим ли вече теглото?
Виновно май скриваме усмивката вяла.

Дадохме си, мисля, едно обещание -
да се върнем след време помъдрели, нали?
И преживелият повече мъки, страдания
да научи другия как по-добре да търпи.

Страховито проклятие тегне над нас.
Мъдростта ний гоним, но все ни убягва.
О, тя за нас има специален компас -
прескачаме туй, що най-много ни радва.

Виж как и двамата провал претърпяхме.
Никой на нищо не се е научил.
Но може би грешна посока избрахме.
Нека сега като един да се трудим.

Да оставим това дърво престаряло.
Велика цел нова пред нас се откри.
Ще ни стигнат ли дните? Не се притеснявай.
С един е достатъчно да започнем, нали?

*************************************
И така, дойде ми музата и драснах тези две стихотворения тази седмица. В момента съм абсолютен аматьор и критики приемам всякакви.
Надявам се да не са толкова лоши, колкото си ги представям.

Избягвам да критикувам стихове, защото те са нещо индивидуално за всеки и обикновенно са изблик на една или друга емоция.

Второто определено много ми хареса. Към края, предпоследният куплет съвсем леко му се губи ритъма, но не е болка за умиране.
Определено имаш усет за стихове (според мен). Ако измъдриш още няколко, може и да получиш нещо по-солено от някой или при нужда.
За първия стих, първи куплет, все пак имам леко предложение:

"а как спасява се семето от плявата?"

Ако амениш "спасява" с "отсява"?
Но това до известна степен си зависи и от това, което искаш да кажеш, де ...

Та така. Ако родиш някое друго, няма да ти се сърдим, че ми е някак странно да няма за какво да викам и буча

Ами, не мислех, че тук някой още гледа. За първото, точно "спасява" искам да кажа, не е грешка.
Ето още едно:

Берсеркер
Изгаря ме отвътре зовът на смъртта,
на гнева жарта и пламъкът в очите,
а навънка - студ и вятър във косите
да заглушат опитват воя на кръвта.

Не могат да ме спрат. Почне ли борбата,
отиват си чувства и усет лъжовни,
на уста ми избиват песни злокобни,
осъмва обагрена в кърви зората.

Аз търся врага с кръвожадна усмивка,
и пламва ми сладкият огън в гърдите,
захвърлям излишен товар от плещите,
ръката убива без жал и почивка.

Прилива стоманен на братята мои
не спира, че чака ни почест велика -
във вечност прекарани битка след битка,
а вечер - гуляй във златни покои.

Ето, казах ти че ми липсва да буча.
Снощи не го коментирах,че ми се и спеше и бех и кисела и реших да се наспя и пак да го чета, но пак имам същият проблем.
Римата си я спазил и това е хубаво, въпреки, че на вторият куплет я има, но някак не звучи. Прочети си го на глас творението... чете се трудно и особено на моменти доста се запъваш, а последният куплет си е направо зашифровано послания. Ако си изсмучеш от пръстие поне още един-два, да обяснят какви са тези приливи ... може и да се получи някаква завършена мисъл. Естествено, ако целта ни е да гоним завършване и изясняване на мисълта.

На мен пък ми липсва точно едно хубаво бучене, да ме научи как да не пиша простотии.
Съгласен съм, че е много залепено със тиксо и недовършено Берсеркера. Може би защото имах друга идея в началото, може би защото го писах с мисълта, че всеки знае какво чудо е берсеркерът(това се опроверга, бтв, щото на когото го покажа, все ме пита ). Напълно е възможно да му направя цялостна ревизия и да добавя нещо тук-там.

Какво имаш предвид?

Ето и още едно, което се нуждае от малко насоляване
Като преди

Всичко е като преди - заваля отново
пороят безспирен в душата.
Загърмя гроховно, заплющя сурово,
и събори на езика стената.

Всичко е като преди и мрак се изсипа
от мътното дъно на дълбоката бездна.
И страх, и гняв, и лудост обвиха
сърцето, покрито с рани болезни.

Всичко е като преди. Смях и радост
бунтуват се и бият тъмата,
а слънце и цвят наказват без жалост
безмълвната снага на тъгата.

Добре. Ритъма в другото ти е добър. Знам че съм досадна с този ритъм, но може би той е дори по-важен за едно стихотворение и от римата.

Изхождайки от Берсерка и последното стихче, ще си направя прибързан извод - пишеш добре. Чудесно дори, но сякаш имаш някакво желание да приключваш след три-четири куплета, в резултат на което последното четиристишие ти е някак си избързано и сякаш нелогично , демек - плеснато.

За берсерка, предполагам си имал в предвид че стоманената дет приижда са още берсерки, които ще се млатят и накрая в некъв разкош ще препиват и ... (Сещай се).
Но както и в последното, така ив берсерка, някак си ти липсва нещо, което да е мостът от едната в другата картина.

Всъщност за берсеркерите се е смятало, че са покровителствани от Один и когато умрат в битка, отиват направо във Валхала, където си пият и се бият чак до Рагнарок, края на света. Кирето може по-добре да ти обясни.
Ритъма гледам да го спазвам, доколкото мога.
Моят проблем всъщност е, че пиша, пиша, пиша и изведнъж написвам нещо, което служи за финал. И като магаре на мост - ни напред, ни назад.
Така де, благодаря за хубавата критика. Засега това е целият ми репертоар, другото са само нахвърляни идеи и куплети. След време - още.

И аз не мога да критикувам поезия (макар че може би съм го правил... ) и всъщност не мисля, че мога да помогна повече от Кралицата. Все пак ми направи впечатление втория куплет от най-първото стихотворение:
"всяка спира за миг. След миг отминава"
Не знам дали нарочно повтаряш думата "миг", но ми се струва, че тук не стои добре. Има смисъл да се повтарят понякога думите, така че не се наемам да казвам кое е по-добре, но аз лично си мисля, че ако замениш второто с "още един" ще е по-добре:
"всяка спира за миг. След още един отминава"
Освен това май е важно да гледаш как отделните стихове стоят в общата картина на стихотворението, а не поотделно. Май това има предвид Кралицата под "ритъм"?!? Та именно разгледана цялата строфа, на мен така ми звучи по-добре.

За берсеркерите бих казал, че краят точно е добър и достатъчно ясно загатва за Валхала, без да споменава директно.

Не съм го писал аз, обаче много ми хареса.


Ти ли, госпожо Съдба

В напразни надежди и в тиха печал
животът премина в нерадост
и с удари тежки на остър кинжал
съдбата погуби моята младост.
Обсебен от трепет фалшив младостта
погубвах напразно в копнежи
и в пориви лихи си аз радостта
погребвах в гранитни ковчези.
И както във утрото бледа звезда
безследно в мъглата се стапя,
тъй моята малка и светла мечта
невзрачна в тъгата угася.
И белият лотос на нежна душа,
в прокоба на орис зловеща,
попарен от леденоскрежна слана
не цъфнал посърнал увехна.
И ето пред прага на мойта врата
напира и иска да влезе
неканена, чужда отвън старостта –
злорадо се киска и плези...
Защо ли, кажи ми, госпожо Съдба,
жестока, безмилостна беше,
на птицата волна пречупи крила
тогава, когато летеше?
И нежният порив ти на пролетта,
във розавобели премени,
защо ли, кажи ми, задуши в гнева
в прегръдки ледно`студени?
Днес кой ще ми върне не спастрени дни
в надежди напразни `пилени?
О, ти ли, госпожо капризна Съдба!
ти дето безмилостна беше!...

Оф кви са тия депресарски истории

Депресарските истории се пишат най-лесно и се харесват най-лесно.
Serious Sam, мисля, че трябваше да го пуснеш в друга тема.

Така и така ми вдигнахте темата...

Златна клетка
При мен не дойдоха уроци сурови,
нямаше плясък на яростен бич,
ранна слана младостта не отрови,
липсват окови и черен теглич.

И само за златни решетки
отварят се слепи очи,
а във бездушната клетка
ни огън, ни вятър гори.

Веднъж от безмерните бездни,
обгърнали пода платинен,
издигна се глас неизвестен
и пита ме искам ли вино.

И всички наслади неземни
предложи изкусния глас,
и заповяда ми ведро
да отговоря до час.

Прекарах часа във мълчание
и не завърна се той.
Аз заспах с колебание,
излъган от страшен покой.

А във съня неспокоен
надигна се огнен език,
плющеше на вихъра воя,
над всичко - сияйния лик

на София - мъдрост велика.
Със множество светли лъчи
обгърна ме тя, многолика...
и стреснат отворих очи.

Прогледнах. Насън провидение
строшило бе клетката златна.
"Ти кой си?" "Плебей по рождение
и дрипльовци вси са ми братя."

Обичам твоето докосване нежно,
обичам когато ме галиш небрежно...
Очите ти сини, дълбоки,
гледаш като кобра с бинокъл.
Главата ти - същинска карпуза,
в косите си като Горгона Медуза.
Гласът ти тъй нежен и мил,
нежен кат взрив от тротил...
Снагата ти стройна и права,
с походка на текезесарска крава.
Изчакай ти първом да свърша,
и с поезията моя нека привърша,
защото иде ред на ръката -
ох колко е крива, горката...
Давай, виж, погледни я,
не става дори за чикия...
Маникюра и той красота -
мяза на дялан с тесла.
Ех, ти, моя Евредика,
с осанка на крива мотика,
ах ти, музо моя, прекрасна,
аз твой роб съм подвластен.
Направи ми ти магия,
направи ми и турска чикия.
И тъй, мили деца,
това е то - любовта!

Като гледам темата е стара...

Имаш прогрес и това е хубаво. Спрямо стихотворенията от първия ти пост, последното е на светлинни години пред тях.
Притежаваш поетичен речник, което е много добре. Трябва само ритмиката си да усъвършенстваш, защото на някои места сричките не са синхронизирани. Опитай се да пишеш стихотворенията така, все едно трябва да се изпеят или израпират. Последното не е някакво златно важно правило, но помага при проектирането на ритъм.

Виж, само за идеята, какво е поетична дикция. За съжаление материали на български няма, но има една много хубава статия в английската уикипедия по въпроса.