Здравейте, мили съфорумци! Преди време (няколко месеца) бях качил един започнат от мен разказ, но поради множеството негативни оценки и хетърски изблици реших да го махна. Е, вече разказът е готов и мога да кажа, че ми харесва как стана. Разбира се, не може да няма и хейтъри, но поне този път няма да махна писанието. Enjoy
**********************************************************************
Началото - ХриксЧувам аларма. Отварям очи и се размърдвам. Посягам надясно, за да ударя часовника да спре.
Без алармата се чувствам по-добре. Обаче ми се досира.
Отнема ми половин час да се изсера, но сега се чувствам още по-добре. Пия кафе и чета холо-вестите. Часът е девет и половина. Усещам, че трябва да ходя на работа, но самата мисъл ме кара да убия някого. Даже в холо-вестите няма нищо интересно. Очаквах да има още новини за странните явления през последните седмици. Да, ама не.
Наистина няма да ходя на работа, защото вече ми писна да се занимавам с глупостите на някои хора.
Може би се чудите какъв съм и от къде, по дяволите, идвам... От къде идвам не е важно, името ми не е важно... Но мога да ви кажа КОГА се намирам. Тъй като всеки различен свят си има отделен календар и часови времена, аз си вървя на 24 часов ден и все още следвам отдавна забравения християнски календар.
Годината е 10 540, месецът е Ноември, но на планетата Хрикс хич не е студено.
Аз съм работник във фирма за мултифункционален гел. Или поне до вчера бях, защото днес реших да се откажа.
Причината е, че преди да си легна почувствах нещо странно... Нещо, което не исках да долявам, когато се нанесох на тази планета преди десет години...
Това чувство е смесица от носталгия и гняв... Огромно количество гняв....
Преди десет години напуснах света на Брим. Причината беше, че моите така наречени "последователи" излязоха извън контрол и... най-точно казано ме прокудиха от собствените ми владения. Отне ми 20, че и повече години да ги обуча на всичко, което знам и те да ме прогонят... Шибаняци!...
Неприятно, но факт. Ето сега, обаче, усетих, че те ме търсят. Най-вероятно са подобрили уменията си, но нито един не знае на какво съм способен аз... никой от тях не знае за проклятието, което тегне над мен... Когато узнаят ще е вече твърде късно да спасят живота си.
Стана около десет часа и реших да изляза на разходка. Мислех да си взема якето, но времето беше приятно, като се изключи слабия ветрец. Излязох от моя апартамент 22 и взех асансьора до партера. Излязох от сградата и се отправих към Централния Хикски Парк. Паркът представлява огромна площ от малко повече от десет квадратни километра. Малко ми напомня за Сентръл Парк...
Намерих си пейка между две дървета и седнах. Измъкнах личното ми електронно устройство ЛЕУ и продължих да чета днешните новини.
Докато четях се депресирах още повече, защото новините бяха толкова маловажни и безинтересни, че се отказах от тях. Изключих моя ЛЕУ и го прибрах в джоба на панталона ми. Огледах се наоколо. Навсякъде имаше семейства с децата си, излезли на разходка в този приятен ден. Семейства...
Не бях виждал моите роднини от хиляди години, а брат ми от поне две хилядолетия. Какво ли прави сега, дали и той се сеща за мен понякога?... Надявам се, все пак сме братя.
Планетата Хрикс е странно място – синьо-зеленикава трева и оранжево небе; нямадървета, а животните са направо откачено странни. Например, има едни малки животинки подобни на мишки, но като се вгледаш по-отблизо приличат на гущери; наричат ги крънги. На мен пък ми приличат на космати мини динозаври, хм.
Дойде време за обят и усетих, че съм огладнял; колко бързо минава времето като се любуваш на тази природа! Станах и се отправих към центъра на града, където има няколко вида закусвалнии, от които да си избера. Реших да вляза в бара за риба. Или поне прилича на риба; не е като сушито на японците от старата Земя, но пък го биваше. Поръчах си по малко от два вида риби, наречени фраг и брич. И те, както всички останали са странни създания. Ако трябва да ги сравня с някоя от рибите от родната ми планета бих казал, че тези две рибки едва ли могат да плуват. Но това не е важно, защото са вкусни с всеки от сосовете в заведението.
Похапнах добре и решох да ида в едно барче близо до вече бившата ми работа. Влязох и седнах на една масичка в ъгъла. Макар да беше следобед заведението беше прилично пълно с хора. Столовете пред бара бяха всички заети, също и повечето сепарета до стените. Доволно, като се съди по факта, че на Хрикс алкохолът е нещо доста скъпо. Жалко само, че вече няма да вкуся ракия, изкуството за тази напитка умря със Земята, а аз така и не се научих да правя хубава ракийчица. Колк жалко, а загубата е тъй голяма... Единствената подобна напитка беше немския шнапс, но не бих отказал и бутилчица от дядовата ракия... Дядо ми...
Реших да спра да мисля за миналото, защото е отегчително, и то в много голяма степен.
Сервитьорката дойде да ми вземе поръчката. Когато ме попита какво ще искам веднага забелязах, че е невероятно красива – нисичка, около 160-170 сантиметра, хубави форми, мръсно руса коса и зелени очи. Огледях я от глава до пети, без да осъзная, че ме е усетила. Окопитих се, а тя се прокашля.
-Хм, какво ще желаете – ме запита тя. Веднага ми изскочи отговор в главата и той беше „искам теб, момиченце, за да се забавляваме цяла нощ без спирка”. Реших, обаче, че ще ме изхвърлят, затова й отговорих:
-Здравей, бих искал едно безалкохолно и сто грама от най-силния ви алкохол, а накрая сметката с твоя номер написан на гърба.
Момичето се усмихна чаровно, макар и леко притеснено, и ми каза, че ще ги донесе до 5 минути. Усмихнах се и тя тръгна към склада зад бара.
Започнах да оглеждам хората в заведението. Имаше всякакви – млади, стари, богати, въшливо богати, помпозни, леки жени; и тогава забелязах един (бивш) колега в единия край на бара.
Дали да го извикам, или да отида да го заговоря, ех какъв труден въпрос... Реших да го извикам, като го уцеля с една салфетка, смачкана на топче. Хората най-близо до мен измъмриха нещо под нос, но не си направих труда да ги чуя. Той се обърна леко раздразнен и ме видя, когато му махнах с ръка. Взе си питието и дойде. Седна на стола срещу мен като преди това си стиснахме ръцете за здрасти. Пръв заговори:
-Привет, Яворе, какво те води в този скромен бар по това време на деня? В частност, приятел, защо не беше на работа днес, дежурния щеше да полудее.
Усмихнах се и зе замислих преди да отговоря. Тогава му смигнах и попитах:
-Джони ли беше дежурен тази седмица, братле?
Дръх се усмихна и кимна. Колегата Джони, който беше един вид мой началник, макар да не беше шеф във фирмата, не ме харесваше много. Даже май ме мрази. И би ме уволнил при първа възможност, а след това би ме прегазил или застрелял ако намери начин. Тръснах глава и заговорих.
-Дръх, приятелю, отказах се от фирмата, по простата причина, че ми омръзна. Просто в момента не ми се работи, разбираш ли – имам лични проблеми.
Вгледах се в него, докато си пиеше от чашата. Пресуши я и точно тогава дойде красивата ми сервитьорка с моето пиене. Отворих си безалкохолното, което беше с особен вкус, ох как да го опиша... Нещо като кока-кола с бирен сок и щипка канела. Може да ви се струва отвратително, но беше готино, само ако е студено, разбира се. Сипах половината шише в чашата с алкохола и отпих с кеф.
-Много ларш го караш, колега – каза Дръх. Виждам, че на най-скъпото караш, а не ти се и работи вече. Колко дълго ще живееш без работа?
Зачудих се какво да му отговоря. Месец, два, година или сто?... Накрая просто казах:
-Достатъчно, прятелю, и вече не сме колеги. Ще разчитам на теб да кажеш на оня дърт козел Брет, че съм напуснал. Сигурен съм, че ще умре от щастие. А всички ние се надяваме наистина да умре – казах му аз и двамата се засмяхме от сърце.
Продължихме да пием и след час моя приятел ми каза, че ще си тръгвал, защото жена му искала помощ за накаква работа. Сбогувахме се и аз пак останах сам. През времето на разговора ни заведението беше преминало от претъпкато отново към доволно пълно. Поръчах си втора двойка питие и безалкохолно, защото бях жаден, пък не бих отказал да видя пак сервитьорката. Явно на работещите в това заведение им се позволява да пият чат пат, защото лицето й беше зачервено и ми се усмихваше доста предизвикателно. Както и да е, донесе ми втората поръчка и си замина. Сипах си и пак отпих.
Докато пиех пак се загледах наоколо; този път, обаче, видях една жена в другия ъгъл на помещението, която ме гледаше с явен интерес. Докато я гледах си вдигнах чашата за наздраве и посочих стола срещу мен. Тя разбра намека и преди да дойде при мен отиде до бара за ново питие. Дойде и докато сядаше ме поздрави. Чудех се от къде ли ми е позната, защото определено бях сигурен, че съм я виждал някъде. Мнението ми се затвърди, когато дамата заговори.
-Не очаквах да те намеря толкова бързо – каза тя и се усмихна. Беше красива, на около тридесет години, с дълга черна коса и безумно дълбоки, светло сини очи. Но, разбира се, първо забелязах доста големия й бюст – е мъж съм, да ме вземат мътните, не гледам жените първо в очите. Късметлия съм, че не ме видя, защото щеше да стане сконфузно. Отвърнах:
-Да ме намериш? А ние познаваме ли се, защото лицето ти ми е много познато, но не мога да се сетя. – Казах аз и тя се усмихна и отпи от питието – пиеше нещо подобно на вино. – И защо ме търсиш?
Дамата отново се засмя. Явно съм й смешен, а това ме издразни. Не обичам да си правят бъзик с мен и аз да не разбирам. Тя, обаче, остана безмълвна и само ме гледаше. Помислих да надникна в съзнанието и да си взема сам отговорите, но не знаех на какво е способна. Реших да бъда учтив и да я запитам отново.
-Прощавайте, но аз наистина не Ви познавам и ни най-малко ми е смешно, както на Вас.
Този път жената започна да се смее истерично и всички хора в бара погледнаха към нас озадачени. Вече наистина започвах да се ядосвам, как смее тази дърта пачавра да се гаври с мен... Помислих си, че се е припознала:
-Извинете, но явно ме мислите за някой друг, защото наистина! не мисля, че има нещо смешно в тази наша среща.
Очевнидно й беше писнало да овърта и този път проговори.
-Казвам се Деменция и бях изпратена на тази планета, за да открия теб, Явор Николов и да те върна възможно най-скоро на планетата Брим. Убедена съм, че ще бъде най-лесно ако ми съдействаш. – Каза тя и ми се усмихна тъй чаровно, че всеки друг би дал левия си крак, за да бъде с нея. След това се зае да пие от виноподобната си напитка.
Признавам, доста се озадачих. Но си спомних. Деменция... Да, сега започвам да си спомням и макар да не е минало толкова много време все още помня лудостта на тази жена. Диващина, лудост, извратения... кръв, много кръв и... касапници...
Да, спомних си за нея, тя е една от моите бивши привърженици, които ме отлъчиха от Брим преди десетилетие. Признавам й, за тези десет години почти не се е променила, освен може би прическата, да. Забелязах, че питието ми е свършило и извиках привлекателната сервитьорка отново. Тя явно е усетила какво ще искам и направо ми го донесе, като се усмихна много чаровно и с уж неволен опит ме погали по ръката. Отново си тръгна и аз гледах зад нея с най-замечтания ми поглед. Някой ми проговори:
-Хич не си се променил, откакто те видях за последно – изрече Деменция и се усмихна.
Не й отговорих, защото нямаше смисъл. Отново си сипах и отпих. Жалко е, че съм доста издържлив на алкохол, а промишлени количества определено не са ми по джоба.
Спомних си първия ден, когато дойдох на Хрикс и влязох в някакъв двуетажен бар с дискотека на втория етаж и си поръчах бира на бара. Тогава усетих, че бармана се бави и го накарах да побърза, ала когато го погледнах той ме гледаше с неразбиране и ме попита „Извинете, Господине, но какво е това бира?” Засмях се от гняв, че няма бира на този свят и си поръчах най-силното. Ех, спомени...
Но да се върнем на Деменция; по-важното е дали наистина мисли, че може да ме заведе някъде без моето съгласие.
-Сигурна ли си, че искаш да започваме такава игра, скъпа? – попитах аз, а тя се постресна, защото едно време май я бях чукал, макар да не се сещам. – Не мислиш ли – продължих да я гледам в очите аз – че си твърде нагла, за да идваш тук и да ме молиш да дойда спокойно с теб?
Мисля, че бръкнах в някоя рана, но не съм сигурен. Тя трепна при думите ми и сведе очи към чашата си. Зачудих се какво мисли в момента и отново се изкуших да погледна в нейното мръсно, подло и мръснишко съзнание. Все още не можеше да ме погледне и почувствах, че все още имам някаква власт над нея. Реших да пробвам.
-Кажи ми, Деменция, кой те изпрати тук? – започнах лекичко аз.
Тя надигна глава и ме погледна, а очите й бяха някакси тъжни. Каза:
-Ти знаеш, че аз бях една от малкото, които бяха против това да бъдеш прокуден, нали? Аз... аз все пак те обичах тогава. – отпи отново от питието си. Погледна към бара и после отново към мен. – Сервитьорката, на която си метнал око е изключително красива. Може би... ще ти дам още една нощ на този свят с нея и утре ще те взема с мен обратно на Брим.
Ама тя за каква се мисли, бе? Явно се е престорила на слаба, за да ме надхитри, но на мен не ми минават тия! Каква наглост!
Погледнах Демецния на криво и си допих питието на екс. Вдигнах ръка, за да извикам сервитьорката и се вгледах в едрогърдестата си бивша любовница.
-Не си мисли, че имаш някаква сила над мен, мимиченце. – спокойно казах аз. – Не мога да се сетоя кой те е изпратил, макар да имам някои идеи, но ако си мислиш, че ще правя каквото ти кажеш, си в огромна грешка! – вдигнах тона си в края на изречението и тя се стресна.
Сервитьорката дойде и аз любезно я помолих да ми донесе сметката. Тя отново ми се усмихна чаровно и изтича до бара. Деменция си беше изпила питието и тръгна да става. Облече си сакото и ме погледна с нейния обичаен преценителен поглед, след което каза:
-Не знаеш в какво се забъркваш, глупак такъв! Нямаш си представа колко силни сме станали и колко сме напреднали в уменията си. Отдавна сме те надминали и този път... този път ЩЕ те убием! – Деменция наблегна на последните три думи и изхвърча от бара.
Почувствах се странно, защото някак си усещах, че тя говори истината, макар да нейната шайка смотльовци да нямаха и един процент шанс срещу мен. Сервитьорката дойде и ми даде сметката. Аз я спрях, хванах я заръката, целунах й я и я попитах как се казва. Тя ми отговори, че се казва Мина и че свършва работа след 20 минути. Кимнах и излязох на улицата. Бръкнах в джоба и извадих моя Л.Е.У., за да видя какво ново има от деня.
Можех да мисля единствено за Брим...
Интерлюдия - Брим Късна сутрин, вратата на офиса се отваря и влиза жена на име Менсет. Средна на ръст за жена, около 175 сантиметра; с дълга кестенява коса и леко тъжни светло-кафави очи. Кротко и смирено създание, мило и вярно като куче. Затваря вратата и сваля светло-зеленото си сако и го закача на една от трите закачалки от дясно. Обръща се с лице към стаята и примижава от слънцето, греещо през прозореца.
-Наистина трябва поне сутрин да притваряш щорите – прошепвва тя. Отива до един от шкафовете в ляво и взима едно сивкаво дистанционно, след което го насочва към щорите и ги затваря. – Така е по-добре – казва тя малко по-високо – очите ме болят, защото цяла нощ съм работила. По твое желание, разбирасе.
Чак тогава, при спускнето на щорите, столът с висока облегалка, направен от пластмаса и тапициран с черна кожа, се извъртя и човекът в него впери замислен поглед в Менсет. Огледа я от глава до пети, ала с леко раздразнение. Отмести вниманието си от нея и го насочи към палене на пура, която взе от една малка кафява кутийка в левия край на бюрото. Запали я от втория път и започна да пуши. Жената го гледа как пуши в очакване и явна умора. Мъжът забеляза това и й махна с ръка да седне в един от столовете пред бюрото. Тя се подчини и седна, ала преди това извади кутия цигари от сакото си. Менсет също си запали и двамата пушиха за кратко. Мъжът не спираше да я гледа от момента, в който тя седна пред него. Усмихна се и остави пурата в пепелника, а тя си беше изпушила цигарата.
-Желаеш ли да пийнеш нещо – попита той и добави – Изглеждаш ми доста отпаднала, та си рекох, че едно вино няма да ти навреди.
Жената трепна първоначално, но кимна. Мъжът стана и отиде до прозореца. Там имаше малък черен шкаф с вратичка; отвори го и извади едно шише с алено-червена течност и две чаши. Напълни и двете догоре и подаде едната на Менсет. Тя я пое, след което двамата се чукнаха и тя изпи половината на един дъх. Докато мъжът отпи малка глътка и отново подхвана пурата.
Менсет извади нова цигара и продължи да си пие виното. „Шато Дел Брик” 10 520 година”, помисли си тя – „страхотна реколта. А и не се очудвам, че той притежава толкова изискани вина.”
Изпиха си виното и мъжа предложи на Менсет още, но тя отказа. Времето летеше, а тя имаше важна информация за докладване. Тя понечи да заговори, но той я прекъсна:
-Надявам се ми носиш добри новини, инак ще е жалко за будуването ти през изминалата нощ – усмихна се той и издиша струя дим.
-Никога не бих Ви донесла лоши новини, сър. – тихичко изрече тя. – Все пак, Вие сте нашия водач и аз не бих си и помислила да Ви разочаровам.
Мъжът се усмихна и загаси пурата. Стана и отиде да вземе дистанционното, за да вдигне щорите. Когато те изчезнаха се показа невиждана гледка. Огромен сиво-синкав град, а около него оранжево-лилави гори – наистина красив беше светът на Брим, с неговите три луни и голямо жарко слънце. Мъжът прибра устройството в едно от чекмеджетата на бюрото си и се обърна с лице към прозореца.
-Кажи ми, Менсет, какво мислиш за града ни, когато се вглеждаш в него?
Жената се сепна, но не отговори веднага. След това изрече:
-Мисля, че е най-великолепния град, който някога съм виждала, сър.
-Точно така! Изключително права си и също така двамата знаем на каква цена взехме властта над него, не съм ли прав? – и той се усмихна като седна обратно на стола.
Менсет се замисли, не, принуди се да си припомни нещата от преди десет години. Тя си спомни ужасът и разрушенията, които предшестваха напускането на техния покровител от планетата. Преди осем години Аарон, мъжът, който в момента седи пред нея, и другите от Великия съвет установиха, че никога няма да имат абсолютен контрол, докато той е жив. Или поне заключен в най-дълбоките подземия на Брим. Затова, тогава, преди осем години бяха избрани малцина, които да тръгнат из съседните системи, за да го намерят. Съветът предположи, че няма да е отишъл твърде далече, по простата причина, че още не бил решил какво да прави с Брим... а той може да направи всичко. Менсет потръпна при тази мисъл и явно Аарон го е забелязал, защото й напълни отново чашата с вино. Тя не се колеба и миг и го изпи на екс.
-Няма от какво да се притесняваш, мила ми Менсет – каза Аарон. – През последните десет години сме направили този град и тази планета с непроницаема защита. Изуччихме и прегледахме всички знания, оставени ни от Него. Защитата ни е специално направена, за да Го спре, следователно нищо друго не ще премине.
Менсет се усмихна, макар и притеснено. По някаква причина, тя не вярваше на думите му, макар да би умряла за Аарон. Все пак, Явор беше невероятно способен и Великия съвет с неговите двадесет и двама членове едва ли съзнаваше в какво се забърква.
-Добре – каза Аарон и се усмихна – дойде времето да ми кажеш какви са ти новините за мен, за да мога да преценя дали да ги споделя със Съвета. Отново казвам-надявам се да бъдат добри новини – той се усмихна леко злобно.
Менсет стана и отиде до сакото си. Извади един хартиен бележник от вътрешния си джоб и се върна на стола. Отвори го и се вгледа в Аарон, в очакване на заповед да започне да чете. Той я погледна и кимна.
-Цяла нощ не съм спала, сър, само заради съвсем малко информация. Обаче, това е информация относно търсенето ни. – Аарон повдигна вежди и й кимна да продължи. – В пет часа и двадесет минути местно време получих съобщение от госпожица Деменция. Тя ми съобщи, че се намира на планета на име Хрикс, в системата Упсилон37. Тя ми докладва, че е срещнала целта си в местен запуснат бар в центъра на Хрикската столица. Това са добрите новини. Лошите са, че Той безцеремонно й отказал да отиде с нея и сега тя е на път към Брим. Според изчисленията ми г-ца Деменция ще пристигне в град Бримстоун след час и двадесет минути. Също така, от тона й разбрах, че е много ядосана от начина, по който разговорът й с Него е протекъл.
Менсет затвори бележника и застина в очакване на реакция от страна на Аарон. От негова страна, Аарон ту се мръщеше, ту се усмихваше, а мислите му препускаха с огромна скорост.
„Чудно ми е, дали Деменция е издържала на старите желания и ако не е успяла, дали не се е размекнала, та Той да не иска да иде с нея.” – си помисли Аарон. След кратка пауза погледна Менсет и въздъхна.
-Моето мнение е, че всичките новини, които сподели с мен са добри. Причината е, че вече знаем къде се намира Той и също така ще знаем от къде ще дойде евентуалната атака или... на къде да нападнем – Аарон се усмихна и прокара пръсти през къдравата си черна коса – Сега мисля, че е време да си отидещ. Хубаво ще е да си починеш няколко часа, а аз ще се оправя с Деменция, когато пристигне.
Менсет се усмихна и благодари. Стана и отиде да се облече, като промърмори нещо под нос; отвори вратата и излезе, оставяйки Аарон сам в офиса. Той отново се обърна към прозореца и запали нова пура. Гледаше с интерес различните здания и летящи превозни средства между тях. А ако се напрегнеше можеше и да забележи хората по разните други офиси, апартаменти и даже хората най-долу по улиците.
-Чудно ми е, какъв ще бъде резултатът от поредния ни сблъсък, Яворе – подсмихна се той. –Лошото е, че ти държиш по-силните карти и един бог знае какви други карти имаш по ръкавите. – Аарон издиша поредна струя дим и стана, за да си сипе чаша вино. – Но аз притежавям вярата, че щом веднъж съм Те победил, значи втория път ще бъде последен, защото сега всички ние сме достигнали върхове на нашите способности, които ти не си и мечтал... Да – усмихна се злобно Аарон- убеден съм, че Съветът ще ми разреши да те нападна и затворя, ала аз ще Те убия!
Аарон продължи да пуши и да гледа града от високо...
Половин час по-късно на площадка Б4 се приземява малка триместна совалка. Двигателят бива изключен и люкът се отваря, спускайки малка стълба. По нея слизат двама мъже; явно пилотите на кораба. Минутка след тях излиза жена с дълга черна коса и сини очи. Когато слезе се загърна с палтото си и потегли към чакащата друга жена на края на площадката.
Още когато корабът кацаше, Деменция беше забелязала кой са изпратили да я посрещне. Младата жена, която я чакаше се казваше Аркания – тя беше една от най-приближените слуги на Аарон – „малка, нагла глупачка” – помисли си Деменция. Ненавиждаше я, не защото беше кучка на Аарон, а защото вършеше всичко с прецизност и най-голямата потайност, която е виждала до сега в някой човек.
Деменция тръгна към нея с най-силната си ненавист на лицето, която можеше да избере. Когато я приближи, младата жена се усмихна леко и заговори:
-Е, случи се и великата Деменция да сбърка, а? – намигна тя и се засмя. Деменция усети как се надига гнева в нея, но се опита да бъде спокойна. –Всички други бяха заети с техните си дела, за това Аарон изпрати мен да те взема. Първо ще идем да хапнем и довечера ще отидеш при него. Само да ти кажа – подсмихна се злобно тя – той никак не е доволен от провала ти да Го доведеш.
„Това преля чашата! Сега ще я убия и няма да ми мигне окото!” – трескаво замисли Деменция и посегна към камата в ботуша си, но в този момент на площадката се появи друг човек. Беше висок мъж, без коса, но привидно много физически силен.
-Здравейте – каза той, когато отде при тях – Аарон ме изпрати да взема Деменция и веднага да му я доведа – усмихна се той на Аркания – Ела с мен и... ако ще убиваш някой не го прави с тази тресчица.
Деменция прибра наполовина извадения нож и погледна Аркания с огромна ярост.
-Ще се видим отново, кучко – прошепна тя и тръгна с мъжа.
Двамата влязоха в партера на най-голямата сграда в центъра на град Бримстоун и се отправиха към асансьора. Той дойде и те влязоха в него. Деменция заговори първа:
-Изглеждаш добре, Джак. Последните два-три месеца не си мързелувал, виждам. – усмихна се тя и изведнъж се обърна към мъжа и го целуна по бузата. – Липсваше ми през тези месеци на онази отвратителна планета.
Джак се обърна към нея и я прегърна; тогава двамата започнаха да се целуват.
Стигнаха до последния етаж на сградата и вратата на асансьора се отвори. Излязоха от него и изглеждаха сякаш нищо не се беше случило там вътре. Джак я изпроводи до кабинета на Аарон и двамата си казаха сбогом. Деменция пооправи сакото си и почука на вратата, на която пишеше „Главен Съветник – Аарон Хиндъл”. От вътре се чу едно „влез” и Деменция отвори вратата.
Аарон седеше на едно канапе в дъното на стаята и четеше книга. Когато вратата се затвори, той притвори книгата и я постави обратно на рафта. Изглеждаше недоволен от появата й, макар да я беше извикал сам. Отиде и седна отпред на дългото си кафяво бюро и отправи изгарящ поглед към едрогърдестата жена срещу него. Въздъхна и заговори.
-Ако си мислиш, че ще ти крещя или нещо подобно, се лъжеш. Макар да се провали с мисията си да Го доведеш, ти ни достави друга ценна информация – местонахождението му през тези осем години. Съветът вече знае за това и до няколко дни се надявам да ми заръчат да го доведа тук насила. Ще се радвам, разбира се, ако получа твоята помощ, също и на останалите, за да го победим веднъж завинаги.
Деменция остана с безизразно лице. После отговори.
-Значи планираш да пренебрегнеш заповедите на Съвета и да действаш сам – с други думи да го убиеш?
-Ако има такава възможност, да. Ако не стане... ще го затворим за дооста дълго време – Аарон се усмихна и в очите му заиграха пламъчета.
Деменция го погледна недоверчиво, но кимна. Нямаше какво повече да говори с Аарон, за това си казаха по едно „Чао!” и тя излезе от кабинета. „Какъв глупак, помисли си тя. Той не беше там, когато намерих Явор... Аарон не изпита това, което аз усетих, когато се приближих до онзи мъж в ъгъла на заведението.” Тя тръсна глава, за да разсее мислите и се отправи обратно към коридора.
„Мисля да навестя старата си приятелка Менсет. Сигурно е в апартамента си, защото ми каза, че била будувала цяла нощ.” – Деменция излезе от сградата и се отправи надолу по улицата към едно от летящите превозни средства на Брим-Транспорт.
Менсет беше будна. Разхождаше се напред-назад из апартамента, а в умът й царуваше хаус от мисли. Мислеше за себе си, за Аарон, за предстоящата, може би фатална мисия. „Каква ли е съдбата на Брим?” – помисли тя и потръпна. „Предишния път цели градове бяха напълно заравнени със земята, а по-голямата част от населението беше избита... и това само преди десет години... ужас!” – Менсет спря на място и се срина на колене.
Младата жена огледа стаята си – малко помещение, в което има само едно легло, една маса със стол и две етажерки със стари хартиени книги. Стените бяха бели, нямаше картини, нямаше какъвто и да е знак за цвят. Подът беше покрит с тъмно-зелен килим и придаваше илюзията за трева. Менсет погледна ръцете си. „Тези ръце са убивали хора, само за да стигнат до Него... Каква е моята съдба сега, когато са Го намерили и Великия Съвет тепърва ще решава как да процедира?”
Потръпна за няколко мига и стана на крака. Отиде и седна на леглото. Взе някакво устройство, което седеше върху възглавницата и го пусна. Няколко минути натискаше разни копчета докато не се появи малък холо-екран над горната част на устройството.
Екранът беше запълнен с лицето на Явор Николов...
Аарон беше раздразнен. Срещата с Деменция мина, но той продължаваше да изпитва странни неща и да има неприятни предположения за развитието на нещата относно Николов. Изхвърли тези глупави мисли от главата си и натисна едно от копчетата на пулта върху бюрото си.
-Извикайте ми Джак, незабавно – изкомандва той, а от пулта се чу „Да, сър!” от неговата секретарка.
Седна на стола си и запали пура. Извади вино и си сипа голяма чаша. Изпи я на един дъх и си сипа втора. Извади втора чаша, за всеки случай. След пет минути на вратата се почука и Аарон извика „Влез!”.
Вратата се отвори и високата и едра фигура на Джак запълни касата. Двамата мъже се погледнаха и Аарон кимна на другия да влезе и да седне на стола срещу бюрото. Джак изпълни заповедта и седна. Аарон му предложи вино или пура, но другия мъж отказа.
-Искахте да ме видите, сър – каза Джак, докато гледаше със зареян поглед някъде през прозореца зад стола на Аарон.
Аарон се вгледа в мускулестата фигура на Джак и си помисли какво ли вижда Деменция в този малоумен гигант. „Не е важно. Не ме интересуват нейните „тайни” мрежи, които плете.” Аарон се усмихна и отпи малко вино. Тогава заговори:
-Джак, приятелю, имам специална заръка за теб, която изисква точно такъв човек, като твоя милост, с такива специални умения – Аарон се вгледа в другия мъж и се усмихна.
Джак се намуси. „Какво ли е намисли пък сега?” – помисли си той. „Деми ме предопреди за него, но нищо не мога да доловя от лицето му. А тя ми каза, че е професионален лъжец и манипулатор. Дано офертата си струва” – и се усмихна насреща.
-Разбира се, сър. Какво искате да направя?
-Искам да отидеш на планетата Хрикс и да убиеш Явор Николов.
Джак се съписа, но не успя да прикрие трепването си от Аарон. „Страх ли усетих?” – помисли Аарон. „Надявам се да не е така, или поне отчасти да се страхува.”
-Желаете да убия Него, сър? – Джак беше притеснен и изнервен. Усещаше как започва да се поти гърбъ му. „Деменция не ме предупреди за нищо такова, по дяволите!” – мислите на едрия мъж, макар и малко, бягаха трескаво из главата му.
-Да, надявам се ме чу какво ти казах – Аарон вече не се усмихваше. – Виж, Джак, искам да се отърва от него бързо и чисто, защото Съвета ще дигне прекалено много шум и може да го докара до война с Хрикс. Затова искам ти да отидеш и да го очистиш лично. Деменция ме подсигури, че се е променил и е остарял, а нашите сили са на невиждани нива вече. Какво ще кажеш? Не бих се обърнал към теб, ако нямаше друг.
„Така. Дано глупакът се хване на въдицата.” – злоради мисли се стрелнаха в ума му.
Джак остана безмълвен и беше очевидно, че мисли трескаво. Колкотo и да му бе трудно... След пет минути заговори:
-Значи, просто трябва да отида на онзи свят и да го убия, така ли?
-Точно така. Деменция беше там и знае къде да го намери; тя ми докладва и аз също знам; просто ти давам информацията и тръгваш незабавно. Съгласен ли си?
Огромният мъж отново се замисли. Сбърчи чело и кимна.
„Перфектно. Добре, че е глупав и си мисли, че има някакъв шанс, макар и бегъл. Приятна смърт, стари приятелю.” – Аарон си помисли доволно. Бръкна в един от джобовете си и извади малък чип. Подаде го на Джак и каза, че на него е всичката му нужна информация. Каза да тръгне незабавно, защото времето е малко.
Джак излезе от офиса, оставяйки Аарон сам с мислите си.
Лицето на екрана изглеждаше изненадано. Опита се да огледа стаята, където беше Менсет, но тя приближи устройството по-близо до себе си. Мъжът се усмихна.
-Хитра си, малката. От къде знаеш, че мога да дойда ако видя къде си?
Менсет въздъхна.
-От архивите по времето на престоя ти и войната след това – каза тя.
Мъжът отново се усмихна и заговори:
-Не се притеснявай, няма да идвам да те убивам, ти не си чак толково важна, колкото и да си мислиш, макар и да си любимката на Аарон.
Младата жена се усмихна и отиде то една от етажерките. Натисна една книга и рафтовете потънаха като бяха заменени с екран и пулт. Пъхна устройството в една подходяща дупка и лицето на мъжа изскочи на големия екран.
-Сега е по-добре – каза тя. Придърпа стола от пред бюрото и седна пред пулта. – Имам да ти казвам някои неща. Ситуацията тук, на Брим, е в отчаяно положение. А и сам разбра, че сме те намерили, нали Деменция беше при теб преди няколко дни.
Мъжът не се усмихна този път. Изглеждаше уморен и отегчен. Разгледа стаята и отново погледна Менсет.
-Как успя да се свържеш с мен? Онова чудовище не успя да изкопчи нищо от мен. Кажи ми!
Менсет се стресна и понечи да изключи екрана, но мъжът се засмя.
-Много си наивна. Както и преди, подлежиш на огромни бъзици, защото си глупава. Кажи ми какво толкова е станало, че си решила да се свържеш директно с мен.
-Аарон се е побъркал - мисли си, че може да се справи едновременно със Съвета и с теб. Омразата му към теб е достигнала върховни висини, особено сега, като знае къде се намираш.
-И какво ме събаря това мен? Мислиш ли, че имате някакъв шанс? За каквото и да било? – Явор се засмя с цяло гърло – Някой идва към апартамента ти...
Демецния почука на вратата на апартамент номер 243 и зачака. От вътре се чу глас и вратата се отвори. На вратата се показа Менсет, но беше зачервена и нервна. Покани я вътре и Деменция влезе.
Забеляза, че екрана работи и разбра, че Менсет е говорила с някого, ала екрана беше празен. Виждаше се само надпис, на който пишеше станция „Хрикс-17”...
Обърна се, но беше прекалено бавна.
Мъжка ръка я хвана за гушата с такава бързина, че тя едва не припадна. Мъжът я приклещи за стената и бръкна в ботуша й, за да извади ножа. След това измъкна малокалибрения лъчев пистолет от колана и го хвърли в кофата.
Чак тогава Деменция видя кой е той и се ужаси. Това беше не кой друг, ами самият Той. Престана да се съпротивлява, защото хватката му беше желязна и не можеше да помръдне.
Мъжът приближи лицето си до нея и прошепна:
-Не сме се виждали отдавна, Деми – и я целуна по челото.
Деменция се ужаси още повече. Не можеше да говори, защото ръката му беше пред устата й, но това не й пречеше да гледа като обезумяло от страх животно. Но тогава той я махна, пусна я изцяло и се отдръпна.
-Без резки движения, сега – усмихна се той – Не искаш да умреш толкова млада, нали? – отново усмивка.
Деменция го изгледа със страх, а след това погледна Менсет и си помисли само едно – „...предателка...”.
-Никой не е предател в тази стая, Деми – усмихна се Явор.
Шок изпълни ума на едрогърдестата жена, подпряна на стената. „Може да чете мислите ми? Какво по дяволите...” помисли тя.
-Да, мога. Сега мълчи, мислите ти са по-дразнещи и от говора ти, Деми. Дойдох тук, защото бях извикан, е... не да дойда де, аз така реших. Сега...
-МРЪСНА ПРЕДАТЕЛКА, КАК СМЕЕШ ДА ГОВОРИШ С НЕГО!! ЩЕ ТЕ УБИЯ, АХ ТИ....
Явор се пресегна и я удари в лицето. Деменция се сгромоляса, а от носа й шурна кръв. Хвана носа си с ръка, за да удържи кръвотечението и измъмри проклятия и псувни под нос. Погледна нагоре и отправи възможно най-изгарящия си поглед към мъжа. Той се усмихна и я вдигна във въздуха, след това я сложи на стола на Менсет.
Деменция се втренчи в него, но все още умираше от страх какво може да й стори. Явор се усмихна и изведнъж зад него се показа изящен стол, направен от някакво черно дърво. Седна в него и кимна на Менсет. Тя извади шише вино и му го подаде. Явор го отвори, кимна към Деменция и Менсет, и започна да пие. Изпи го на един дъх и счупи шишето в земята. Само гърлото остана в ръката му, остро и назъбено - идеално хладно оръжие. Отправи поглед към жената в стола срещу него и й подаде виненото гърло. Тя го взе с треперещи ръце и той се усмихна.
-Сега искам да ме наръгаш с това – каза й тихо той. Седнала на масата, Менсет поръпна. – Искам, Деми, да го забиеш с всичката си сила и ярост, разбра ли ме? – отново усмивка.
Деменция преглътна и замахна към гърлото му. Стъклото потъна дълбоко и от Явор започна да шурти алено-червена кръв. Mъжът започна да кашля и да псува, плюейки кръв. Стана от стола и го изрита настрани. Oтиде до стената и се подпря. „Дали умира?” – помисли си Деменция. Тогава Явор се пресегна, хвана виненото гърло и го изтръгна със замах, оставяйки черта от кръв на стената до него. Успокои дишането си и изхвърли стъклото в кофата. Оправи стола и отново седна в него. Закашля се и изплю малко парче зелено стъкло, което също изхвърли.
-Мислиш ли, че можете да ме убиете сега, когато беше свидетелка на това? – втренчено я попита той.
Деменция не знаеше какво да каже. Този човек, този мъж беше с прерязани трахея, хранопровод и артерии, а ето го тук, сега, целия в кръв, но... жив.
-Кажи ми за плановете на Аарон. И не ме лъжи, защото ще разбера. Искам да знам дали иска да започне война с Хрикс, нещо, което няма да допусна да стане.
Деменция се окопити и се втренчи в него. Замисли се дали Аарон е споменавал нещо за война... Не, нищо подобно.
-Aарон не ми е казвал нищо такова, заклевам се. Сигурна съм, че никога не е имал достатъчно вяра в мен, за да ми казва всичко. Ако искаш приемай думата ми, но аз не знам каквото и да било, освен това, което ми е позволено да знам, а него вече го знаеш. – погледна към Менсет с гняв.
Явор се умълча, за да помисли. Стана от стола и погледна надолу към Деменция.
-Жалко е, че не ти вярвам. Но колкото и да ми се иска обратното, ти казваш истината. Менсет – обърна се към младата жена – ще трябва да тръгвам. А ти, Деменция, ако кажеш, че съм бил тук ще умреш 5 секунди след това. Разбра ли?
Усмихна се и избърса лицето си от кръвта с някаква кърпа, която намери в едно чекмедже.
-Благодаря за кърпата, – каза на Менсет – изхвърли и нея в кофата и се протегна. –Надявайте се да не ме видите пак, поне не като враг – и изчезна.
Джак се качи в горната атмосфера на планетата и усили тягата, за да се окъсне от притеглянето на Брим. Беше се запасил само с най-необходимото – плазмената пушка, малко гранати и катаната си. Имаше за цел да намери и убие важен беглец, престъпник от миналото на Бримстоун и Аарон. Тъй като му дължеше услуга прие тази работа без охота – все пак беше наемен убиец. Джак си мислеше за Деменция измежду другите работи. Чудеше се дали е добре и какво прави. Ако разбереше като се върнеше, че някой я е пипнал дори с пръст щяха да хвърчат глави.
Отдалечи се достатъчно от Брим и отвори малкия панел в дясно. Взе един ключ от джоба си и го пъхна в дупката. Завъртя го и в кабината светна синя светлина. Излезе нов бутон, над който пишеше „светлинна скорост”. Пое си дъх и го натисна...
Мина стана от леглото и отиде в банята да се изкъпе. Аз стоях и гледах в тавана, като се усмихвах доволно. През последните три часа бях правил секс без да спирам и усещах, че кръста ми се е отделил от тялото. Лежах си там и си мислех за Брим. По-специално за вчерашното ми кратко посещение и срещата с двете жени. Когато напуснах Брим нарочно избрах да се заселя в съседната система – исках да проверя как би протекъл възможен конфликт и засега всичко върви според предположенията ми. Надявам се да успея да спася поне един от двата свята.
Усетих как Мина легна до мен и ме прегърна. Беше още по хавлия и от нея се излъчваше приятно ухание и топлина. Вгледах се в лицето й и тя отвори зелените си очи – усмихна се. Целуна ме и каза, че било страхотно последните няколко дни с мен. Потвърдих.
Изправих се в седнало положение и започнах да се чеша по главата. Прозявка. Отново се наведох и целунах русокосото момиче до мен.
Щрак!
Чуш гръм, ала реаграх прекалено бавно. Прозореца беше на парчета, а Мина лежеше с изцъклен поглед и кръв течеше отстрани на главата й. Веднага се хвърлих на пода и залазих до отсрещната стая. Още няколко изстрела минаха през стената и другия прозорец, ала врагът явно не знаеше къде съм. Опрях гръб в стената до вратата и си поех дъх. Напрегнах се и използвах Бякуган, за да намеря натрапника... Да, триста метра на северозапад, на покривна на гараж.
Концентрирах се и изтърчах към кухнята. Нови изстрели и един от куршимите ме уцели в дясното бедро. По дяволите! Плазмена пушка, от тях боли ужасно! Седнах на пода пред хладилника, а от крака ми течеше много силно кръв. Беше уцелена артерия, значи трябваше да действам бързо. Бръкнах с два пръста в раната и затърсих куршума. Напипах го, беше наполовина влязал в костта – хванах и дръпнах.
Вик от адска болка излезе от устата ми и хвърлих оловото на земята. Дишайки тежко наблюдавах как раната заздравя за секунди и болката спря. Добре, сега беше мой ред да нападна. Бях потен и треперех, но не от страх, а от яд, че Мина е мъртва. Изправих се плътно до хладилника и надникнах навън – ала последва нова болка, защото почти целия ми нос хвръкна.
Нападателят беше отвън къщата и явно беше добре въоражен, а уменията и точността – доста добри. Започнах да плюя кръв и да псувам мислено, но изхвърчах от кухнята и се стрелнах по стълбите към горния етаж. Качих се горе и чух взрив от граната в кухната. По дяволите! Дадох толкова пари, за да я обзаведа! Шибаняк!...
Седнах на земята и изчистих кръвта от лицето си. Носът ми си беше на мястото и дишах нормално. Чух стъпки да идват към мен и се примъкнах към отсрещната стена, насочих поглед към вратата и зачаках.
Нямаше и звук от нападателя. Дали чакаше аз да действам? Ако е така, значи е много глупав. Изправих се и се затичах. Точно в този момент онзи разряза вратата с някакъв меч и посегна да ме съсече. Минах под меча му и го изритах силно в стомаха. Усетих, не, преборих, пет счупени ребра. Мъжът издаде стон на болка и изпусна меча си. Изритах оръжието и отново го ритнах. Той отлетя и разби стената на спалнята за гости, направо влетя като торба с картофи. Опита се да извади пистолет от един малък кобур на крака си, но аз използвах телекинеза и го изхвърлих от стаята.
Мъжът плюеше кръв и дишаше тежко. Разбрах, че едно от ребрата е пробило левия му бял дроб. Той умираше. Значи нямах време за губене. За миг от пет метра разстояние бях точно до лицето му. Хванах го за гушата и стиснах. Попитах го:
-Кажи ми, кой те изпрати, колега? – усмихнах се, а той се давеше. Отпуснах хватката, за да може да говори. Той ме заплю с кървава храчка и се изсмя. Преди да умре каза само:
-Деменция... беше права за теб. Но Брим няма нужда вече от теб – и издъхна.
Пуснах гърлото му и главата му клюмна безжизнено назад. Седнах на пода, върху една кървава локва. Замислих се... Явно е, че е изпратен от Аарон, но какво общо има Деменция? Даже преди десет години никой нямаше вяра на Аарон, а пък този тук ми казва друго. Имаше само един вариант да разбера истината. Наведох се и с нокът разрязах гърлото му. Започна да тече кръв, макар и бавно. Преди да е изстинала трябваше да разбера истината.
Започнах да пия кръвта му и спомените на този човек, чието име разбрах е Джак се врязаха в ума ми. Сляпо подчинен на Аарон, но любовник на Деменция; разкъсан между вярванията и на двамата, ала прекалено глупав да прави сам изводи.
Честно, даже му направих услуга, че го убих. Сега поне знам какво крои врагът...
Канцеларията на министъра на защитата се изпълни с гръмкия звън на телефона на главния секретар. Последва кратък разговор и бързи стъпки стигнаха до вратата на министъра. На вратата се почука и влезе нисък плешив мъж. Козирува на министъра на защитата Грейс и застана мирно.
-Какво има – попита Джоел Грейс – с кого говори по телефона?
Главният секретар се покашля и заговори:
-Получих обаждане от администраторът на град Бримстоун, столица на планетата Брим в съседната ни галактика.
Грейс се размърда притеснено, явно въпросът е сериозен. Кимна на мъжа срещу него да продължи.
-Съобщиха ми, че посланикът, който били изпратили на Хрикс преди два дни бил намерен убит на една улица в центъра на града. Администраторът беше наистина разгневен, защото обвини, че сме плюли върху примирието и добрите отношения. Бримстоун приемат смъртта на посланика като смъртна обида и ни обявяват открита война.
-Какво? – Грейс стана от стола, видимо притеснен – Какво, как... защо е станало? Кой е виновен? Искам отговори!
-Не знаем кой е извършил покушението, но е на лице факта, че ни е обявена война, сър. Трябва да действаме незабавно, инак ще ни погубят. А Брим има мощна армия, сър.
Грейс падна обратно в стола. Беше съкрошен; как така им беше обявена война? „Та ние нямаме шансове да оцелеем, о в името на Създателя, какво ще правим!” Джоел Грейс започна да се поти и да мисли усилено. Измърмори, че трябва да остане сам и другия мъж излезе от офиса.
Министърът на защитата взе телефонната слушалка и набра някакъв номер. Чу се сигнал и той постави слушалката обратно долу. Пред него излезе екран и се включи. След няколко секунди на екрана се показа уморено лице на млад мъж. Грейс заговори:
-Имаме пробле, Николов. Някой е убил важен посланик от планетата Брим и сега получихме официално обявяване на военно положение. Искам да разбереш кой е убил техния човек и да ми докладващ незабавно! – Джоел изкрещя към края на изречението.
Младият мъж се прозя и се усмихна. Вгледа се в изнервения министър и каза просто:
-Аз го убих.
Джоел Грейс беше шокиран. Нямаше думи и изрази само въпросителна гримаса.
-Убих го, защото се опита да ме убие, ала успя да убие само приятелката ми. Но пък се радвам, че Брим са се окопитили и са обявили война толкова скоро.
-Прибързаността ти ще ни погуби! – изкрещя министъра. –Ще бъдеш изправен пред военен съд, заклевам ти се!
-Военен съд? –Явор беше усмихнат-че защо такива мерки за човека, който не е направил нищо лошо? Човека, СЪЗДАЛ военния ви съд?- усмихна се.
-Не можеш да взимаш сам такива решения, които касаят цялата планета! Та това е война! Война! Ние нямаме достатъчно голяма армия, за да водим война с Брим!
Явор не се усмихваше вече.
-Замълчи! – кресна той. –Нямаш думата, червей! А пък аз нямам никакво намерение да обяснявам действията си пред един никаквец като теб, разбра ли ме! – прокара пръсти през косата си – Дойде моментът, когато трябва или Хрикс или Брим да докажат дали са достойни да живеят. В края на всичко, единият свят ще умре. Зависи от теб и твоите хора дали ще живеете. Точка.
Екранът изгасна и се скри в бюрото. Грейс беше шокиран и бял като платно.
Аарон беше доволен – най-накрая имаше възможност да намери и лично да сложи край на Явор. „С нивото на способностите ми” – помисли си той – „Явор ще бъде буквално безсилен, ха.”
Вратата се отвори и влезе Менсет. Закачи този път синьо сако и седна пред Аарон.
-Може ли чаша вино? – попита тя. –Гърлото ми е... пресъхнало нещо.
Мъжът стана и наля две големи чаши. И двамата си изпиха виното на един дъх и си сипаха още.
-Война, а? До тук ли искаше да се стигне, Аарон?
-Да, отвърна мъжа. Това е единствения начин, който ще ни осигури пълен достъп до врага и свобода на действие. Ти ще участваш, нали така? – Аарон отпи от чашата и се усмихна.
„Що за глупав въпрос? Че как иначе, като нямам друг избор!” – изникна в главата на младата жена. Менсет не отговори, само кимна и отпи отново.
Аарон се изправи и започна да говори, гледайки надолу към нея:
-Тази война ще ни осигури не само победа над Явор Николов, но и контрол над още една слънчева система. Ще имаме огромна армия и потенциал да обърнем лице към Галактиката! Имай вяра в силите на Брим, скъпа ми Менсет. Аз, ние няма да загубим тази война!
Менсет отново кимна.
Два месеца по-късно на планетата Джен от системата Упсилон37.
В двете половини на огромна долина седят две армии, готови за сблъсък. След минути започва клането. До долината се чуват невъобразими гърмежи – един млад мъж бяга от група преследвачи, като събаря скали, хълмове и планини, за да ги спре.
Младият мъж се смее истерично докато бяга от групата мъже и жени, които явно искат да го заловят на всяка цена. Единственото, което се чува са истеричните гласове на една особено едрогърдеста жена.
-Ще те хвана, ще те накълцам, ще те запаля, ще те унищожа в името на Джак, мръсно копеле!
Войната за Брим и Хрикс беше в разгара си..
Залезът на една Империя
Защо живее толкова дълго, какво е ставало в Брим че са го прокудили, кви са тия дето са го прокудили, как са успели щом е такъв гат, какво се е случило за 10 000 години история... и най-важното какво става по-нататък. 
Ся ше го кача в поста след първия 
):