Нощта бе дълга и зловещо мрачна. Ейнджъл лежеше в студеното легло и неспокойно се въртеше. Стрелките на часовника отдавна бяха преминали дванадесетия час, но малкото момиче не можеше да заспи. Бе на около десет години, с млечно бяла кожа, дълги тъмни коси и смразяващи кръвта зелени очи - колкото красива, толкова и тъжна. Мислеше за баща си - този човек, с когото общуваше малко, но обичаше достатъчно много, за да не може сега да заспи. Той бе оттатък, деляха ги някакви си метри и една врата - толкова близо, но и толкова далече. Какво ли виждаше момичето в него? Та той дори не знаеше как да подхване разговор с нея.. Може би я хипнотизираха дълбоките му сини очи.. или пък думите на майка й: "Ейнджъл, недей така. Той те обича много, но просто не знае как да го покаже!" - й бяха достатъчна утеха. Каквото й да беше, тъмнокоската знаеше, че не иска да го загуби и именно поради тази причина сега не можеше да затвори очи.
Бавно и мъчително сутринта дойде. Момичето отвори очи, но не по своя воля. Един закачлив слънчев лъч се прокрадваше през щорите и играеше по лицето й, сякаш казвайки й: "Хайде, поспаланке, време е да ставаш, чакат те безброй приятели и славни игри!". Лъчът всъщност не знаеше, че Ейнджъл не бе мигнала почти цяла нощ и че безброят от приятели се свежда до двама-трима. Въпреки умората и тъпата болка в главата, тя отвори очи и някак си успя да стигне до банята. Огледалото даваше отражения, които плашеха момичето - сенки под подпухналите, кръвясали очи, тъга в погледа. Зачуди се дали не сънува още и това е кошмар или е свидетелка на мъчителната реалност. В този момент се сети за баща си. Едва ли неговият вид щеше да е много по-добър след всичко, през което трябва да премине. Само представата за иглите, хората в бели престилки и квадратните стаи метър на метър предизвикаха отново детския плач.
- Ейнджъл? Къде си, миличка? Време е за закуска. Хайде, побързай, за да не закъснееш за училище. - гласът на жената беше топъл и мек, но в него се усещаха нотки на болка и притеснение. Човекът, на когото бе посветила целия си живот сега вече можеше да спре да бъде смисъл на съществуването й, но не по своя воля.
- Ейнджъл! Хайде, за бога! И без това вероятно ще се наложи да отсъстваш няколко дни от училище, поне днес не закъснявай! А и в болницата не чакат само баща ти, за да се бавим толкова! - този път Ева се ядоса - мразеше да повтаря едно и също, но въпреки това не можеше да се сърди на дъщеричката си, сърце не й даваше.
- Хайде, миличка, излизай вече! Татко ти иска да ползва банята също!
Ейнджъл се стресна и отвори очи. Погледна към огледалото, но не можеше види образа си - седеше на земята, облегната до стената. Беше затворила очите си само за миг, ала явно се е унесла. По вратата на банята се чуваше тропане. Момичето бързо се надигна, изми очите и ръцете си и изхвърча от банята. В кухнята на масата седеше Крис - висок, едър мъж, на около петдесет години, със светла коса, кожа и очи. С малки изключения Ейнджъл беше негово точно копие. Тя погледна дълбоките сини очи. Не каза нищо. Мъжът беше сериозен, но и в него се усещаше притеснение. Днес бе денят на страшния съд. Ейнджъл седна тихо срещу него и си взе палачинки - любимата й закуска. Хапна малко и стана - не беше гладна. Без да отрони и думичка отиде в стаята си, погледна часовника и осъзна, че вече закъснява. Облече се бързо, метна чантата на гърба си и изхвърча от стаята. Мина през кухнята, каза тихо "чао" и тръгна към вратата. Майка й я последва, прегърна и изшепна: "Спокойно, всичко ще бъде наред!". Момичето се усмихна престорено и излезе.
Навън бе хладно. Вятърът се разбиваше в лицето на Ейнджъл. Очите й започнаха да сълзят, но този път не по нейна воля. Още два метра я деляха от училището. Влезе в двора и видя съучениците си. Поздрави ги тихо и отиде вътре. Малката стая бе пълна с деца, а учителката седеше пред дъската. Момичето седна тихо и извади учебниците. Часовете минаваха бавно и мъчително. Денят бе скучен, а и Ейнджъл не говореше с никой. Удари последният звънец и тя изхвърча, бързайки към вкъщи. Изкачи трескаво стълбите и звънна. Не последва обичайната реакция, а именно Ева да отвори и да приветства малкото си момиче с усмивка и топла прегрътка. Тогава Ейнджъл си отключи. Нямаше никой у дома. Отиде в стаята си и пусна телевизора. Картините преминаваха бързо през съзнанието й и не оставяха и следа. Изведнъж ключалката щракна. Крис и Ева се прибраха. Ейнджъл изтича бързо в коридора и повика майка си в кухнята. Последва и неизбежният въпрос:
- Как е? - попита плахо момичето.
- Миличка..
- Мамо, не овъртай, кажи ми направо, каквото трябва!
- Баща ти има тумор в мозъка. - думите едвам се откъснаха от сърцето на притеснената Ева. Тогава тя видя най-трагичната за всяка майка картина - красивите очи на дъщеричката й се напълниха със сълзи и започнаха да се стичат на тънки вади. Детето се гушна в своя ангел-хранител и изстена:
- Има ли опасност?
- Има.. - промълви тихо майката.
Ейнджъл заплака още по-силно и изтича в стаята си. Затвори се и се хвърли в леглото при най-добрата си приятелка - Тони. Момичето бе прекарало цялото си детство с красивата сиамка. Дълбокият й син поглед винаги действаше успокоително на Ейнджъл. Тя гушна котката и заплака тихо. В този момент Ева влезе в стаята. Остра болка я прониза в сърцето, когато видя случващото се. Отиде при дъщеря си, прегърна я силно и й прошепна - "Заедно ще се справим! Не губи вяра!". Ейнджъл се отпусна и затвори очи. Представи си семейството си след осем години - тримата заедно седяха на терасата на голямата вила, смееха се, бяха щастливи. Момичето започна да мечтае и не усети кога е заспало. Когато се събуди котката отново беше до нея и мъркаше доволно. Ейнджъл стана и отиде при родителите си. Започнаха разговор, но отбягваха темата за болестта на Крис. Вечеряха, а после всички се отправиха по леглата, защото рано сутринта Ева и съпругът й трябваше да отидат в болницата и да вземат химиотерапията.
Утрото бе свежо и прохладно. Когато Ейнджъл се събуди, родителите й вече бяха излезли. Отиде в кухнята и намери бележка на масата: "Миличка, съжалявам, но трябваше да тръгнем рано. Оставила съм ти закуска и пари на масата. Ще се видим на обяд. Целуваме те, мама и татко.". Момичето се усмихна, помести бележката и отиде в стаята си. Облече се и излезе.
В училище бе ежедневната скука. Часовете отново се точеха, но дойде и краят им. Когато Ейнджъл се прибра, Крис и Ева бяха в къщи. Крис беше на легло - химиотерапията даваше първите си странични ефекти. Мъжът бе блед и отпаднал, гадеше му се и не можеше да приема почти никаква храна. Бе доста неприятна гледка, но заедно щяха да успеят.
Минаха месеци и всеки ден бе еднакъв. Ейнджъл свикна. Дори вече даваше кураж на баща си и вярваше, че ще оздравее. Тя знаеше, че той никога няма да бъде здрав напълно - ракът нямаше лечение, но се радваше, че поне ще бъде още дълго време сред тях. Изведнъж започна да осъзнава, че всъщност обича повече отколкото можеше да си представи човекът, с когото не бе никак близка. Когато разбра, че може да го загуби завинаги си даде сметка, че е по-добре да бъдат заедно сега, отколкото след време, когато щеше да е късно.
Минаха години, а малкото момиче бе пораснало. Едрият синеок мъж вече беше добре - туморът се бе свил и ракът беше в ремисия. Всички бяха щастливи, макар и знаейки, че все още нищо не е приключило. Самото съществуване на Крис ги крепеше и ги правеше силни, дори и той самият да не вярваше в себе си. Ейнджъл все още общуваше рядко с него, но се налагаше - бе срещнала любовта за втори път и бе истински щастлива, а фактът, че баща й беше до нея и дори харесваше избраника й бе най-хубавото. Ева също имаше симпатии към момчето и когато бе възможно всички излизаха заедно. Сякаш съдбата им се усмихна и помогна на Крис да преодолее тежкият период в живота си. Ракът не бе победен, но поне бе излъган временно. Никой не знаеше колко всъщност щеше да трае лъжата, но й не им трябваше. Ева и Ейнджъл се радваха на любимия си съпруг и баща и бяха щастливи.

Много добро

Беше адски добро! Не вярвах, че ще има добър финал и това всъщност беше оригиналното в цялата история. Браво!

Благодаря Ви! Това е първият ми разказ и исках да се получи нещо добро, тъй като самият сюжет има доста голяма роля в живота ми.

Сега пиша нов разказ, който е далеч от смисъла на този.. По-скоро нещо за разтоварване, тъй като не е обвързан с много дълбокомислия, а просто една мечта.

Казах ти, че лириката не ти е силата

Завладяващ е....
По действителен случай ли е?

Да, по действителен случай е.

Напоследък не ми остава много време да преглеждам разказите тук, но днес на пук на всичко се хванах. И не съжалявам, защото останах много приятно изненадан от прочетеното горе. Много добро! Очаквам още неща от теб.

Мерси. Аз бях започнала още един разказ, но го забутах някъде, а и сега нямам изобщо никакво време. Ще измислим нещо за по-нататък.

Поезията е сред най-добрите начини да изкараш това, което таиш в душата си. Дали ти се отдава е нещо съвсем различно и няма толкова значение.

Ако гаджето те зарязва по-рядко, няма да пишеш подобни глупости

Добре де, беше грубо, признавам ти го