След като не успя да сътвориш сериозен фантастичен разказ, поне сподели реалнопреживяна простотия. Продължавай по този начин и твоите творения ще се четат много повече. Само ги помести в друга тема, ако обичаш!

8 глава – Прозрение



Преди зазоряване Иван отново бе излязал за да обходи периметъра и да провери за потенциални опастности. Всичко изглеждаше спокойно, селото не даваше признаци на живот. Скоро първите слънчеви лъчи обагриха с червенината си околния пейзаж. Иван вдиша дълбоко от свежия, сутрешен, радиоактивен въздух, след което влезе в къщата където Елица все още спеше на дървеното легло. При други обстоятелства той би се провикнал: “Време за ставане!!!”, но сега някак си се отказа от тази идея. Приближи се до леглото на спящото момиче и след като внимателно постави ръка на рамото и той каза тихо:
-Събуди се! Трябва да вървим! – Елица отвори очи. Тя знаеше, че са в непрекъсната опастност и за това се разсъни бързо и се изправи на крака. За да закусят, двамата изпиха по едно хранително хапче, с добавка редовната доза радиопротектор за Елица. След около десет минути джипът вече се движеше скоростно по магистралата водеща към Русе. Пейзажът бе равнинен, но и тук се забелязваха следите на апокалиптичната катастрофа. Камиони и автомобили бяха отбили от пътя и останали там, защото техните пътници и шофьори не са били в състояние да пътуват повече. Повечето от тях са тръгнали на път вероятно надявайки се да открият място с по-ниско ниво на радиация, но така и не бяха стигнали до такова.
Изведнъж Иван намали скоростта.
-Какво има? – Попита разтревожено Елица.
-Чуваш ли това? – Генетичните подобрения позволяваха на Иван да има много по-остър слух от нормалното, но скоро шумът от хеликоптер достигна и до ушите на неговата спътница. Опитният войн веднага реши, че е най-добре да отбият от пътя и да спрат за малко, защото ако се движеха, веднага щяха да бъдат забелязани. Двамата стояха известно време мълчаливи в колата слушайки приближаващият звук от хеликоптера. Скоро той прелетя близо до тях. Беше Блек Хоук и летеше в посока Русе.
-Какво мислиш? – попита Елица след като опастността премина.
-Може би има натовски части разположени в Русе. Добре е да поискам малко разузнавателна информация от щаба. – Без да използва някакви външни устройства а само с помощта на микропроцесора в мозъка си, Иван се свърза с разузнавателната база данни на щаба. Действително сателитни снимки показваха, че НАТО-вски контингент беше разположен в града, така че да контролира моста над река Дунав.
Двамата продължиха пътя си. Планът беше леко променен. Иван не навлезе в центъра на града, а вместо това използва обходен маршрут и се насочи към намиращото се малко по-на изток гредче Мартен.
-Ще си починем тук! - Каза Иван – Когато се свечери ще използваме някоя рибарска лодка за да прекосим реката.
Използвайки познатата процедура двамата бегълци откриха празна къща където да се настанят. Този път си личеше, че къщата е принадлежала на богати хора. Имаше два етажа и чудесно обзавеждане. Липсата на електричество не позволи на Елица да включи големия плазмен телевизор в хола, но това не и попречи да се излегне на разкошният кожен диван. Стаята беше обзаведена със скъпа дървена мебелировка, а по стените стояха картини, вероятно на известни художнци. Иван откри в избата сушено месо, компоти и други видове зимнина. Това щеше да е добро разнообразие от хранителните хапчета. Елица направо изпадна във възторг, когато той донесе храната горе. Не беше слагала нещо истинско в устата си от месец.
-Защо просто не останем да живеем тук? – Заяви тя в пристъп на радост – Никой няма да ни намери.
-За съжаление, това е невъзможно! – Отговори Иван – Трябва да достигнем до точката на екстракция.
След тези негови думи Елица отново се натъжи. От известно време насам, тя бе забравила за истинската ситуация и приемаше Иван за приятел, който и помага да оцелее. Сега действителността отново я шамароса. Той просто изпълняваше мисията си.
-Знам, че сигурно няма да ми отговориш, но все пак ще те попитам - започна плахо тя – Знаеш ли какво ще стане с мен, когато достигнем тази точка.
Иван се замисли. Той знаеше, че няма право да обсъжда естеството на мисията си с никой, най-малко пък с нея, но времето прекарано заедно си казваше думата. Той я чувстваше по-особен, непознат за него начин. Начин по който не чувстваше нито главнокомандващите си, нито дори най-добрите си бойни другари.
-Ще бъда честен с теб - каза той и погледите им се срещната – не знам много. Заповедите ми бяха да те открия и доведа жива и по най-бързия възможен начин. Казаха ми че си важна за изобретяването на нов радиопротектор, който ще ни даде голямо предимство във войната. Вероятно ти можеш да ми кажеш повече за себе си и защо си толкова важна за главното командване.
Елица въздъхна. Тя знаеше много добре каква е цялата работа:
-Аз не съм велик учен или нещо такова. Съвсем обикновенно момиче съм.
-Тогава защо…
-Баща ми обаче е световно признат учен в сферата на радиопротекторите. Преди избухването на войната участваше в проект за разработка на нов тип радиопротектор, който ще е с много по-продължително действие от досегашните. Малко преди началото на войната обаче, той осъзна, че военните ще използват технологията му за свои цели и за това се покри. Не съм го виждала от година.
-Почвам да разбирам. Искат да използват неговата емоционална обвързаност с теб, за да го накарат да работи.- Заключи Иван.
-Нарича се Любов Иване! Баща ми ме обича и за това би направил всичко за да ме защити, дори да потъпче принципите си. За това им трябвам.
Иван пракара пръсти през косата си. Той стана от масата и излезе на терасата, където седна на един шезлонг, гледайки небето. В главата му пробяваха отговорите на въпроса на Елица. След като я предадеше на главното командване, вероятно щеше да остане затворена в някой тъмен и студен бункер, като залог за това баща и да си свърши работата. А след това не се знае какво изобщо щеше да се случи. Той си пое дълбоко въздух и въздъхна. Защо му се падна толкова ужасна мисия. Всичките му предишни задачи на фронта бяха толкова ясни и прости. Прочистваше сгради и бункери от вражеските войски, промълваше се в тила на врага унищожавайки складове с боеприпаси или цели щабове, взривяваше вражески танкове и машини. Колкото по-ефикасно си вършеше работата, толкова по-малко от неговите загиваха и света ставаше по-добър. Но сега усещаше, че в цялата работа има нещо сбъркано. Едно невинно, мило момиче щеше да бъде затворена против волята и за дълъг период от време, може би завинаги. Той се изправи и застана подпрян на парапета на терасата. Това което видя долу не спомогна за оправяне на настроението му. На улицата беше проснат труп на момиче, на приблизителна възраст колкото Елица. До сега Иван гледаше на тези неща с безразличие, но изведнъж си представи, че това момиче навярно е водило живот също като Елица. Също като нея е ходило на училище, виждало се е с приятелите си за да слушат музика и да правят всички тези неща, за които тя му разказа. Милиони като нея бяха мъртви, заради тази война. Не, войната не беше естественото състояние на нещата! Иван за първи път в живота си изпитваше чувство на обърканост, гняв и разочарование.
Той се прибра в стаята и изсипа всичките си оръжия на масата, след което започна методически да ги разглобява, почиства и отново да ги сглобява. Той трябваше да довърши започнатото и да изпълни дълга си независимо дали му харесва или не.

9 глава – Селото


Когато нощта падна двамата напуснаха уютния дом и отново тръгнаха на път. Иван шофираше джипа в тъмното без да включва фаровете, за да не привлича вниманието.
-Няма ли опастност да се блъснем? – Попита Елица – Особено сега, когато по пътищата има какво ли не?
-Имам вградени инфрачервени сензори, така че виждам в тъмното, като с нощтно виждане – Отговори ГТП войнът.
Скоро те достигнаха малко рибарско кейче на брега на река Дунав. На кея бяха привързани три стари олющени лодки. Иван избра тази която изглеждаше най-годна и след като Елица се качи в нея, той също скочи вътре и я отвърза. Лодката се движеше бавно към отсрещния бряг. Иван можеше да гребе много по-бързо, но греблата изглеждаха изгнили и той не искаше да ги насилва. Беше, тиха и спокойна нощ, чуваше се само плискаето на водата. Небето над двамата бегълци също бе чисто и озарено от безброй звезди.
-Ха – Елица неволно се засмя.
-Какво има? – Попита Иван.
-Спомних си, че за последно се возих на водно колело миналото лято. Беше на езерото Ариана, с един приятел.
-Какъв приятел?
-Много дбър приятел…- Лодката заора в отсрещния бряг. Двамата слязоха и продължиха напред. Чакаше ги дълъг път. Първоначално навлязоха в гъста гора. Иван вървеше напред избирайки пътя, а Елица го следваше плътно. Тя почти не виждаше къде ходи, защото не ползваха фенер. Лунната светлина едва се процеждаше през сухите клони на дърветата. След гората ги чакаше широко поле. Някога това бяха ниви. Сега представляваха пустеещи площи изсъхнала трева. Хората не ги обработваха вече, но радиацията пречеше и на природата да си ги върне обратно. Двамата се движеха бързо. Изведнъж в далечината се чу звук от приближаващ се хеликоптер.
-Бързо! Легни тук! – Изкомандва Иван и двамата залегнаха в една пресъхнала вада. Хеликоптерът прелетя над тях разкъсвайки тишината. За тяхно щастие не бяха забелязани. След около два часа ходене пред тях се показаха силуетите на ниски посторйки. Това явно беше селото към което принадлежаха тези обработваеми земи. Скоро двамата се прлижиха. Беше малко село, състоящо се от порутени къщички, сеновали и плевни.
-Трябва да намерим къща за подслон – каза Елица.
-Така е, а на сутринта ще намеря някое превозно средство в изправност, с което да продължим пътя!- Отговори Иван.
Двамата вече бяха навлязли в селото и се движеха по може би най-голямата улица. Повечето къщи изглеждаха прекалено стари и неприветливи, така че Елица дори не искаше да ги оглеждат. В центъра на селото имаше няколко по-запазени и Иван се спря на една от тях.
-Аз ще проверя дали е чисто, ти стой отвън!-Изкомандва той, а спътницата му кимна с глава. Тъкмо когато се канеше да разбие входната врата се чу необичаен звук.
-Какво по дяволите беше това!?! – Попита уплашено Елица и гласът и трепереше. Звукът идваше от вратата на плевнята залепена за къщата. Вратата, явно заключена, се побутваше напред назад, сякаш някой беше затворен вътре и се опитва да излезе. Иван свали от рамото си картечницата и се насочи към плевнята.
Тайнствената врата продължаваше да се побутва отвътре, чуваше се и драскане.
Елица наблюдаваше всичко това с нарастващ ужас. Тя гризеше ноктите на ръцете си, докато Иван предпазливо се приближаваше. Когато най-сетне стигна до вратата, той внимателно отмахна резето. Изведнъж дървената врата се отвори и гледката която се разкри шокира за миг дори закоравелият войн. Елица пък нададе неописуем вик, при вида на съществата които излязоха от плевнята. Някога, преди ядрената война да започне тези тела са принадлежали на хора. Сега те, полу-разложени се хврлиха с хищнически инстинкт напред към Иван, опитвайки се да го хванат с костеливите си ръце за гърлото. Иван повали едно от съществата с приклада на картречницата, което му даде достатъчно време за да се прицели и да стреля по другите две, които бяха малко по-отдалечени. Двадесет и три милиметровите куршуми полетяха и разкъсаха и без това ралзагащите се тела на съществата, след което продължавайки балистичният си път се забиха в стените на плевнята сривайки ги почти със земята.
Елица изтича бързо до Иван, който се намираше над обезобразените трупове.
-Иване, какво е това!?! – Той не намери време да и отговори. Огледа се и разбра, че изстрелите бяха привлекли вниманието на цялото село. По улиците от всички страни се стичаха неговите “жители”.
-Стой зад мен!- Извика Иван, след което откри огън! Елица се сви зад него и запуши с ръце ушите си, за да ги предпази от оглушителният тътен на 23 милиметровата двуцевна картечница. Огромните нажежени гилзи валяха около нея, докато Иван изсипваше смъртоносния дъжд от куршуми срещу прииждащата орда. Някои от съществата едвам се влачеха, но други бяха доста пъргави и тичаха с голяма скорост към двамата. Иван се стараеше да отстрелва първо тях. Куршумите бяха толкова мощни, че обикновенно разполовяваха или разлъсваха тялото на нападателите. Случайни изтрели попадайки в къщите пробиваха огромни дупки в стените и покривите, срутваха зиданите огради. Навсякъде хвърчаха тухлени и хоросанови отломки, заедно с крайници и телесни течности. Изведнъж грозният тътен на картечницата замлъкна и настъпи тишина. Лентата с патроните бе свършила. Пушекът от цевта се разсейваше и разкриваше ужасяващата гледка. Малкото селце се бе преобърнало във военен пейзаж. Навсякъде лежаха обезобразени трупове, къщите бяха понесли огромни щети, повечето бяха със съборени покриви и наполовина срутени стени или пък надупчени като швейцарко сирене. Иван се огледа. За сега не се виждаха други същества, но това съвсем не значеше, че те са свършили. Той постави картечницата на рамото си и извади от военната си чанта пушка тип помпа. След като зареди, той каза на шокираната Елица:
-Ставай, трябва да тръгваме! – Двмата се спуснаха бегом по улиците на селото в търсене на някакво превозно средство, което да изглежда в изправност. За съжаление както Иван предполагаше, битката съвсем не бе приключила, това бе само първи рунд. Изведнъж, от покрива на една къща се хвърлиха две от обезумелите същества. Със светкавична реакция Иван порази едното от двете още докато беше във въздуха, разкъсвайки торса му на парчета. Другото успя да се презими пред тях, но ГТП войнът вече беше презаредил и отекна втори изстрел, който отнесе главата на уродливото създание. Двамата бегълци вече се намираха в част от селото, незасегната от картечният огън на Иван, малко преди това. От вратите и от прозорците на къщите прииждаха нови и нови същества. Иван отстрелваше, тези от тях които изглеждаха по-жизнени. Изведнъж той извади пистолета си и го подаде в ръцете на Елица:
-Прикривай ме докато презаредя!- Патроните в пушката се бяха свършили и Иван трескаво започна да я зарежда отново. През това време Елица стоеше с пистолет в ръка и наблюдаваше прииждащите от всички страни създания. Едно от тях изглеждаше особено жизнено и се бе приближило на около 3 метра от тях.
-Сртеляй!-Извика Иван. Тя започна да стреля, но куршумите на пистолета бяха твърде слаби за да повалят нападателя забивайки се в безчувственото му тяло.
-Цели се в главата!- Изкрещя Иван. Елица го послуша и изстреля последните 3 патрона от пълнителя в главата на съществото, което се строполи в краката и. В този момент Иван вече бе презаредил и отново започна да сее разруха докато си проправяше път сред прииждащите мъртъвци. Най-сетне пред погледа им се показа спасението. Това беше румънски джип АРО, който изглеждаше стар и очукан, но може би в движение. Двамата притичаха до него. Иван изстреля два залпа срещу приближаващите се същества, след което разби прозореца на врата и я отключи. Двамата влязоха и Иван без да губи време се зае да запалва мотора с кабелите.
-Внимавай! - Извика Елица. Едно от съществата се бе приближило и протягаше сухите си разлагащи се ръце през прозореца, опитвайки се да достигне до Иван. Той от своя страна грабна с една ръка помпата, показа я през прозореца и отнесе главата на натрапника с един изстрел. Няколко секунди по-късно, двигателя на джипа запали и те потеглиха прегазвайки няколко от местните жители, преди да напуснат ужасяващото село.
Двамата се движеха по черен селски път, оставяйки опастността зад гърба си. Известо време никой нищо не казваше, Иван изцяло бе погълнат от шофирането. Елица постепенно се съвзе от шока и попита.
-Иване, знаеш ли какво беше това? – Войнът, който сам за първи път се сблъскваше с подобен феномен се замисли и каза:
-Бяха ни казали нещо такова…
-Какво?
-Имахме разузнавателни данни че по време на експеримент с нов вид радиопротектори, американците всъщост са постигнали друг ефект.
-Какъв?
-Целта им е била да създадат лекарство, което да прави човешките клетки неуязвими за радиацията. Нещо повече, техния метаболизъм би трябвало да се измени така след приема на лекарството, че да могат да преработват радиационното лъчение и да го използват като енергия.
-Да се хранят с радиация, така ли? – Зачуди се Елица.
-Може и така да се каже. Резултатът обаче бил малко по-различен. Наистина клетките използват радиацията като енергия, но се израждат до толкова, че това вече престават да бъдат хора…а това което виждаш. Радиационни зомбита, водени единствено от инстинкта за хищничество.
-Но как хората от това село са се сдобили с този медикамент? – Попита Елица. Иван повдигна рамене:
-Може би са жертва не експеримент, може би са нападнали и ограбили военен коонвой, мислейки си че крадат животоспасяващо лекарство. Каквото и да се е случило, добре е че вече сме далеч от тях.

Те пътуваха дълго време и Иван реши да спрат на зазоряване за да си починат. Той излезе и покри джипа с листа и клони създавайки перфектен камуфлаж. След това седна отпред, оставяйки задната седалка за Елица. Беше студена и мъглива октомврийска утрин.
-Студено ми е.- Каза тя. –Ела при мен.
Той се премести на задната седалка и я прегърна. Лицата им се намираха едно до друго, той чувстваше близост, каквато бе чувствал, няколко пъти до сега с това момиче, но този път по-силно от всякога. За нея, макар и да я бе отвлякъл, той бе единственият човек на планетата. Устните им се докоснаха в една плаха първа целувка.

Добре се е получило в последната глава с Glowing Ones.Нещо ,което ми направи впечатление - даваш твърде много информация за техника оръжия.Имам предвид "Това беше румънски джип АРО..."(казваш марката и че е румънски) ,ако беше използвал джип... или превозно средство щеше да е по-добре.Има още едно-две места , на които се среща това нещо.Не ти казвам как да пишеш , казвам ти това ,което ме изкара от разказа ти и ме подразни.Чакам нови глави.

10 глава - Изборът

Иван спеше за първи път от много дни на сам. Блажен, спокоен сън, прегърнат с Елица на задната седалка на джипа. Изведнъж беше събуден от сигнал идващ от вътрешността на главата му. Това беше комуникационният инплант. От главното командване искаха да установят прияка връзка с него, което рядко се случваше по време на мисия далеч зад вражеската линия. Той отвори вратата на джипа и зави Елица на излизане, след което затвори вратата и се отдалечи.
-Тук Иван 168, приемам.
-Тук, главно командване. Съобщаваме ви, че мисията ви е прекратена! Както знаете това беше състезание и вашият опонент ни достави, това от което имахме нужда по-бързо.
-Какво искате да кажете!?! – Иван все още не можеше да повярва.
-Ставрии 125 ни достави човекът, необходим за синтезата на новия радиопротектор. Това прави изпълнението на Вашата мисия безпредметно. Върнете се незабавно в базата, отбягвайте по възможност контакт с врага до второ нареждане.
-А какво да правя с обекта на мисията си? – Попита Иван. Това беше въпросът който най-много го вълнуваше.
-Вече не е обект на мисията Ви. Оставете я и се прибирайте.
-Няма да оцелее дълго без радиопротектор. Не е ли предвидено нещо…
-От хуманни съображения Ви позволяваме да и приложите ефтаназия за да и спестите мъките от радиационна смърт.
Иван замълча известно време за да си събере мислите, след което каза:
-Но тя е едно невинно момиче, сигурни ли сте че няма начин…
-Иван 168!- Гласът го прекъсна – Имате ли проблем с изпълнението на заповедта?
-Не, другарю! – Отговори Иван. Той знаеше, че друг отговор би означавал измяна.
След като комуникационната връзка беше прекратена Иван остана безмълвен няколко секунди. След тази кратка пауза той изведнъж извика с цяло гърло вдигайки ръце на горе. Гръмовният вик отекна в полето. Иван падна на колене и заби пръсти в земята. Стресната от ужасяващият вик Елица напусна джипа и се насочи в посока на звука. Тя откри войникът коленичил и тресящ се от ридание. Тази гледка потресе момичето, което бе свикнало да вижда в Иван само един безчувствен и непоклатим войн. С треперещ глас тя го попита:
-Иване… какво се е случило.
Иван вдигна глава, по суровото му изсечено лице се стичаха сълзи.
-Допуснах огромна грешка! – Изрече той. Тонът му отново звучеше спокоен и почти нормално.
-Каква!?!- Елица ставаше все по-разтревожена.
-Допуснах да се привържа към теб. Това ще ми коства много.
-Но…защо? – Тя все още недоумяваше. От една страна искаше да открие отговора на въпроса си, от друга се страхуваше.
Иван направи кратка пауза след което започна:
-От главното командване вече имат каквото им е нужно.
-Но…
-Наредиха ми да прекратя мисията и да се завърна…сам.
-Ами аз?
-Заповедите са ми да те зарежа тук или да те застрелям, което си избера.
Елица сложи ръка на челото си, след което седна. Краката и едва я държаха. Тя промълви:
–Какво ще стане сега?
Иван вдигна рамене и каза:
-Не мога да те убия. Не мога и да те оставя тук да умреш от бавна смърт. Не само това, не бих могъл и да си представя да продължа да живея без да те виждам. Ти промени целия ми мироглед, преобърна наопаки приоритетите ми. Истината е, че не знам какво да правя!
Елица остана потресена няколко секунди, след което изрече:
-Иване, това беше най-милото нещо което някога, някой ми е казвал. Тя се изправи и го прегърна.
-Това ли е което наричаш любов? Да си готов да направиш всичко за да защитиш някого?
-Да, това е любовта и тя е по-силна от всичко.
Иван се отдръпна:
-Не! Не е по-силна от радиацията!
-Какво искаш да кажеш? – Попита уплашено Елица.
-Имам радиопротектор за още максимум седмица. После…няма да ми остане нищо друго освен да те гледам как бавно умираш и ще те изгубя така или иначе.
Елица всъщност се почувства леко облекчена:
-Значи ли това, че не възнамеряваш да изпълниш заповедта?
-Да…ще изключа комуникационния инплант. От командването ще си помислят, че съм попаднал на вражески огън и съм убит. Един войник по-малко, ще го преживеят.
-Не знам, как да опиша радостта си, че си готов да направиш това за мен! – Елица говорше със сълзи на очи.
-Не разбирам радостта ти? – Иван изглеждаше все така мрачен – Без радиопротектор, няма да оцелееш още дълго с или без мене?
-Можем да се справим! Чичо ми ми беше казал, че имало места, които не са засегнати от радиацията и където ще отидем, когато войната приключи и е по-безопастно. – Иван се замисли. Действително беше чувал, че има подобни местности, но до сега не се беше интересувал, тъй като той можеше спокойно да преживява и в радиационна среда.
-Сетих се какво ще направим!- Каза ГТП войнът и в погледа му се прозря частица надежда. – Преди да изключа комуникационния имплант ще го използвам за последен път за да сваля сателитни снимки с нивото на радиацията по света. Така ще разберем, кое е най-близкото място свободно от радиация, ако изобщо има такова.


* * * * * *

Вратата на мрачната килия се открехна и в нея навлезе лъч светлина. После вратата се отвори широко и светлината огря мрачното помещение. Бедният старик отвори очи и видя силует стоящ на пътя на светлината излъчвана от електическа крушка висяща от тавана на коридора.
-Професор Стефанов, имам добра новина за вас…- Гласът беше познат. Това беше Соровски. Възрастният човек бързо се изправи и втренчи поглед в Генерала.
-Тук ли е дъщеря ми!?! – Попита професора.
-Страхувам се, че не.
-Какво искате от мен тогава? – В гласът на затворникът се четеше възмущение.
-Исках просто да ви съобщя радостната вест. Човечеството скоро ще намери траен лек за радиацията. Намерихме вашият колега Професор Якимото.- В този момент лицето на затворника пребледня. Соровски продължи:
-За разлика от вас, той не е толкова безжалостно егоистичен и реши незабавно да започне работа по довършване на формулата за радиопротектора. Кажете не е ли това прекрасен ден за човечеството?
-Вие ще използвате това откритие само за да вземете надмощие над враговете си, не за благото на човечеството…
-Нашата победа е за благото на човечеството! – Прекъсна го Соровски.
-Не, не е!
-Все ми е тая за мнението Ви професоре. Дойдох само да Ви съобща, че пиленцето отлетя от рамото Ви. Трябваше да започнете работа когато Ви казах. Сега вече не сте ни нужен, както и дъщеря Ви. – След тези си думи Соровски напусна килията.
Отново настъпи мрак и тишина. Професорът стоеше съсипан в килията си. Дъщеря му вероятно вече беше мъртва. Измина един час. Той стоеше неподвижен втренчен в една точка. Знаеше, че скоро ще дойдат. Те наистина се появиха. Двама войници отвориха вратата на килията и го хванаха от двете страни за дрипавата дреха. Те го повлякоха по студения коридор до залата в която екзекутираха затворниците. Единия от войниците извади револвера си, а другия постави клетия старец на колене. Професора усети студеното желязо допряно до тила му. Изстрелът щеше да последва всеки момент, но изведнъж вратата рязко се отвори:
-Спрете! – Беше гласът на Генерал Соровски. Двамата войници се отдръпнаха. Генерала застана пред Професора, докато той все още беше на колене:
-Оказа се, че Якимото не може да завърши формулата без вашата помощ. Сега ще ни съдействате ли!?! – Последва пауза. Стефанов си пое дъх и изрече:
-Казах Ви и преди. Не може да очаквате нищо от мен преди да видя дъщеря си жива!
-Глупак! – Изкрещя Соровски и заби шамар на учения в пристъп на гняв. След това той напусна помещението. Войниците върнаха професора обратно в килията му.


* * * * * *

-Добре, изключих комуникационния инплант – Каза Иван. – Сега не могат по никакъв начин да се свържат с мен.
-А знаем ли къде да отидем? – Попита Елица?
-Да, свалих спътникови снимки на целия свят. Оказа се, че най-близката не радиоактивна зона се намира в Сакар Планина.
-Значи се връщаме обратно в България.
-Така изглежда. Ако всичко върви по план, най-много след два дни ще сме там.

Характеристиката на техниката и на оръжията е едно от най-интересните неща в разказа. Обаче имплантите в мозъка и вграденото нощно виждане дойдоха в повече А и според мен не е много в руски стил да се правят толкова високо-технологични модификации в/у малък брой хора(малка група от войници, с много добра подготовка и много редства, хвърлени за създаването им). За ресурса, нужен за един такъв войник ще бъдат обучени и въоражение 1000 други. Такова разхищение биха направили американците, но руснаци с техният ограничен ресурс-надали.
Също така и отменянето на мисията е нелогично- защо да я зареже при условие, че продължаването на мисията няма да им коства много ресурси.
А и начинът, по който му го съобщават- с радио сигнал- е напълно нелогичен. Защо ще рискуват врагът да им засече съобщението и да изпрати военен екип, който да разследва кой е получателя .
Съшо така цялата работа с човешките чувства е леко,хм, банална. Като цяло образът на Иван е твърде културен и интелигентен. По принцип, за да бъде напълно достоверно, трябваше да ругае на всяка втора дума, или поне речта да му е малко по-простовата.
Доколкото разбрах, те преминават от София до Дунав чак, а така и не ги засичат. При нормални военни условия би трябвало всичко проходи, през които могат да минат вражески сили, да са завардени. Те нямаха такива проблеми.
Образът на руските главнокомандващи е доста банален. Те са големите злодеи, едва ли не. Все едно те са злите, а империалистическите агресори са по-добри
Много силно си повлиян от анти-руската, про-американска пропаганда. Ако трябва да сме точни, американците не са никакви хуманисти и по време на война са не по-малко зли от всеки друг. А там,в разказа ти, те имат чувства, колебаят се когато трябва да ликвидират някой и т.н. и т.н. докато през това време руските сили нямат проблем с убийствата. Е, не мисля че в реални условия би се получило така.
И нещо не ми стана ясно- Елица българка ли е, ако е- Иван от къде знае толкова добре български, заедно с цялата военна терминология и т.н. ?

Eлица е Българка, (както и Баща и), а някъде в разказа бях споменал, че Иван има инсталирани в мозъка си всички езици (или съм мислил да го спомена, но съм пропуснал. При това положение моя грешка.). Що се отнася до проходите, които не са завардени чак до Дунав мост, идеята ми беше, че е ядрена война, почти всички са измрели и си е ебало мамата, следователно битките, доколкото има такива са съсредоточени в най-важните точки, следователно е нормално нашите герой да не срещнат почти никого по пътя си.

За техниката, ако обърнеш внимание, в света на разказа ГТП подобрения войн е далеч по-евтин еквивалент на американските супер-трупъри, които са обковни от главата до петите във високотехнологичен боен костюм. Вярно, че Иван има чипове в главата си, но все пак основната му сила идва от генетично подобреното му тяло, което му позволява да се бие със свръх модерните американски войници едва ли не по тениска.

Останалото е въпрос на лично виждане, но ти благодаря, че си си дал труда все пак

Работата с чувствата не е банална.Автора ни подготвя за битка изпълнена с насилие в следващата глава.Нямах предвид да не казва информация за техника и оръжия.Има на 2-3 места твърде много инфо , но нека да не се повтарям.

М/у другото ако Елица умре , а Иван му се повреди чипа от мъка и изпадне в берсерк мод ще е яко.Това в кръга на шегата , разбира се.Чакам следващата!

Найстина доста интересно до сега, надявам се скоро да има продължение.

П.П. Найстина ще е жалко ако си прекратил работата по този разказ.

11 Глава – The Final Battle



Генерал Соровски нахлу забързано в командната зала.
-Локализирайте Иван 168 и се свържете с него незабавно! – Изкрещя той. След последната комуникация никой не се бе свързвал с ГТП войнът.
-Другарю Генерал имаме проблем.
-Какъв! – Нервно извика Соровски.
-Не можем да установим връзка със 168.
-Как така!?!
-Имплантът му очевидно не работи. Това може да стане само ако е загинал!
-Не е истина…- Соровски се хвана за челото. Той усещаше, че нещо не е наред. Погледна офицерът на работещ на комуникационната конзола.
-Вие ли предадохте последната заповед на Иван 168?
-Да, аз бях на смяна, беше преди петнадесет минути. – Соровски сякаш още се колебаеше какво да предприеме. След няколко секунди той зададе следващия си въпрос:
-Как Ви звучеше той след като му предадохте какво се иска? – При този въпрос офицерът се замисли:
-Не бих искал да правя спекулации само въз основа на колебания в тона…
-Направете спекулации! Искам мнението Ви! – След тези думи на Генерала, неговият събеседник вече по-уверено продължи:
-Личното ми мнение е, че Иван 168 не беше особено радостен от новината за края на мисията му и най-вече в частта за сътбата на момичето.
Соровски се втренчи в празното пространство, сякаш го бе ударил гръм.
-Тази малка кучка! Успяла е да влезе под кожата на нашето момче.
-Другарю какво искате да кажете…
-Превърнала го е в изменник!
-Но…
-Имаме ли сателит над района в който се намираха при последната комуникация? – При този въпрос всички в командната зала започнаха трескаво да проверяват компютрите пред себе си за наличен сателит.
-Точно в момента над района се намира шпионски сателит и ще остане там още десет минути – Гласът дойде от друг офицер в дъното на помещението. Соровски се премести при него.
-Потърсете признаци на живот. – Офицерът започна да сваля в реално време изображения на района. Топлинните снимки издайнически показаха на военните местоположението на двама души пъруващи бързо с джип в посока Юг. Соровски потри ръце:
-Знаем посоката им. Лесно ще ги намерим. Сега само трябва да изпратим удърен отряд, който да ги прибере.
-Няма да е лесно другарю! Намират се дълбоко зад вражеската линия, а и Иван 168 е един от най-добрите ни войни! – Възрази офицерът.
-Знам точния човек за тази работа! Повикайте незабавно Ставрий 125!

Двамата мокри до кости бегълци излязоха от река Дунав отново на Българска земя. Търсенето на Иван бе показало, че координатите на най-близкия район без радиационно замърсяване се намират в Сакар Планина. Именно това беше и целта им. Трябваше да достигнат до това място преди радиопротектора, който Елица използваше да свърши. След кратко ходене те отново се озоваха в село Мартен. Там Иван избра първият попаднал пред погледа им джип, който изглеждаше в добро състояние. След като Иван успя да запали двигателя, той и Елица отново поеха на път. Скоро се озоваха на магистралата. Трябваше да прекосят цялата страна от север на юг. По пътя си те непрекъснато срещаха безмълвните паметници на Апокалипсиса. Спрелите по средата на пътя автомобили. В градовете и селата през които минаваха беше още по-подтискащо, понякога се виждаха валящите се по земята мъртви тела.
Привечер те се намираха във Велико Търново, някогашната славна столица
На Второто Българско царство. Иван отново избра къща в покрайнините на града, където двамата да прекарат нощта. Къщата беше на два етажа и в добро състояние. Най-важното условие – липсваха човешки трупове. Те се настаниха в дневната, където за щастие имаше камина, която Иван запали за да се топлят през нощта.
Един час по-късно, те лежаха прегърнати вперили поглед в огъня.
-Там където отиваме…-Елица не довърши, сякаш се притесняваше да продължи мисълта си.
-Няма да има радиация и няма да си в опастност. – Отговори Иван, мислейки, че това е което притеснява неговата спътница.
-Мислил ли…, че там ще има и други оцелели?
-Много възможно е.
-Сигурно има цяло след ядрено общество…-В думите на Елица се четеше надежда, че може би отново ще има нещо, което напомня на нормален живот.
Иван от своя страна се замисли. До сега не си бе представял, че може да води живот на цивилен.
Тези размисли обаче се бяха появили преждевременно. За Иван 168 мирът още не бе дошъл. Мислите му бяха прекъснати от силен звук на реактивни двигатели. Елица също се стресна и изправи на крака.
-Нещо кацна близо до къщата! Каво е това!?! – Недоумяваше тя. Иван обаче знаеше, че летящият апарат представлява транспортна капсула, същата като тази с която той самия бе долетял за да залови Елица.
-Трябва да бягаме! – Извика той. След битката с радиационните зомбита в Румънското крайдунавско село не му бяха останали амуниции за картечницата ГШ 23. Разполагаше само с помпата и пистолетът си, които щяха да са крайно не ефективни срещу друг ГТП войн. Toй избута Елица пред себе си към изхода на помещението. В този момент нощната тишина бе разкъсана от тътнежът на мощна картечница. Десетки 23 милиметрови куршуми влетяха разбивайки прозорцитре и дори пробивайки стените на къщата. Двамата се придвижваха към вратата на стаята лазейки по пода, докато над главите им се сипеха стъкла, мазилка и трески от мебелите.
Ставрий 125 се приближаваше към къщатам като същевременно не спираше да стреля със страховитото си оръжие. Скоро той достигна до прозореца и чевръсто се преметна вътре.
За щастие тъкмо в този момент, нашите герой не се намираха вече в стаята, а приведени тичаха по коридора към изхода на къщата. Ставрий предвиди това и започна да стреля в стената.
Елица тичаше напред следвана от Иван, а стените на коридора се разпадаха от пробиващите ги куршуми. Момичето излетя от къщата, тичайки с все сили. Иван се спря на входната врата и се обърна в посоката от която щеше да се появи врага. Ставрий излезе от стаята и в този момент Иван откри огън с пистолета си. Той изпразни целия пълнител, в тялото на противника си, който се оказа временно дезориентиран от тази атака. Иван откачи граната от колана си и я метна в коридора, след което изкочи от къщата. Експлозията срути и без това отслабената от картечния огън постройка.
-Мъртъв ли е? – Попита Елица.
-Не, но това ще го забави. Бързо в Джипа. – След тези думи двамата се метнаха във возилото и потеглиха с пълна газ.
Димът и прахолякът над срутената къща бавно се разсейваше. Из под отломките се подаде първо една окървавена ръка, отмествайки счупена керемида. Сетне се подаде и втора ръка. После главата на ГТП войнът и накрая той измъкна цялото си тяло изпод развалините. Той нарами гигантската си картечница и излезе на улицата. Следите оставени от джипа по прашния път показваха недвусмислено посоката в която се движеха бегълците.
Иван караше бясно по улиците на мъртвия град. Елица не спираше да се оглежда за опитвайки се да види дали някой не ги преследва. Изведнъж до тях достигна пронизателния звук от бръмченето на кросов мотор. Техният преследвач отново бе по петите им. Моторът бе най-бързото превозно средство с което Сраврий 125 можеше да ги настигне. За целта обаче му се бе наложило да се раздели с част от огневата си мощ. Нямаше как да натовари огромната картечница на мотора и за това сега рзчиташе на второто си оръжие – компактният автомат “Бизон” с 50 патрона във всеки пълнител.
Вълна от куршуми засипа джипът. Прозорците един по един започнаха да се пръскат обсипвайки вътрешността на возилото с безброй стъкалца. Изведнъж задната гума на джипа се спука- вероятно от попадение. Иван едва не изгуби контрол, но когато отново овладя автомобила той се извърна назад и стреля през прозореца с помпата. Стуята от съчми успя да сабори Ставрий 125 от седлото и той започна да се търкаля по прашния път. В същия момент джантата на спуканата гума се откачи и джипът се обърна на една страна, продължавайки да се влачи така още няколко метра по инерция. Секунди след катастрофата Иван дойде на себе си и успя да изкара през предния прозорец Елица, която още не се беше свестила.
–Събуди се! – Викаше той докато я пляскаше по лицето.
–Какво стана…-Тя най-сетне идваше отново в съзнание. В този момент Иван погледна иззад джипа. Няколко куршума едва не отнесоха главата му. Техният враг също се беше свестил след падането и сега отново се приближаваше към тях. Иван отново се подаде и стреля с помпата. Ставрий се прикри зад зида на една съборена къща.
– Везми!– извика Иван и даде пистолета си на Елица. – А сега бягай, аз ще се погрижа за него.
–Но…
–Действай!– След тези думи Иван се подаде за нов изстрел. Той целеше да отвлече вниманието на противника си достатъчно много, че Елица да успее да се избяга незабелязана. Когато тя се скри от погледа му Иван смени прикритието си прибягвайки до намиращата се наблизо къща. Двамата продължиха да стрелят и да се крият още незнайно колко дълго време. И двамата бяха отлично тренирани, генетично подобрени войни, и двамата имаха голям боен опит. За тях тази битка на живот и смърт бе най-голямото предизвикателство, което войната някога им бе предоставяла. Но всичко си има край и Иван осъзна, че е изстрелял последния патрон на помпата си. Беше дал пистолета на Елица и сега остана напълно без амуниции. За щастие противникът му не знаеше това – все още. Шансът му бе да успее да се скрие от погледа му и да избяга. Това обаче беше изключително трудно. Двамата продължиха да се крият из зад стените на порутените сгради. Ставрий не спираше да стреля, докато Иван не отвръщаше на огъня. Ставрий скоро осъзна, че противникът му е останал без амуниции. Той се втурна да го преследва без вече да се крие толкова много. Иван нямаше друг избор освен да бяга. Той непрекъснато сменяше посоката криейки се зад сградите. Куршумите го преследваха удряйки в стените около него. В един момент Ставрий 125 имаше видимост към него на разстояние 6-7 метра. Това бе най-чистият изстрел и преследвачът се прицели и стреля. Вместо изтрел обаче последва само цъкване на удърника. Пълнителят бе свършил и ГТП войнът веднага се опита да зареди нов. В този момент обаче Иван се хвърли към него и го удари в лицето с юмрук. Двамата започнаха ръкопашен бой. Могъщите войни се удряха и валяха в по земята. Телата им кървяха от многобройните прострелни рани, които всеки един от тях бе получил по време на продължителната битка. След дълга и изтощителна схватка Ставрий бе успял да зграбчи Иван и натискаше главата му под водата в един гьол, който се бе образувал от спукан водопровод. Иван се давеше и може би това щеше да е краят, когато отекнаха изстрели. Елица изпразни целия пълнител на даденият и от Иван пистолет. Три от куршумите попаднаха в главата, а останалите в тялото на Ставрий 125. Той се свлече в локвата. Иван на свой ред се надигна кашляйки и плюейки вода. Поглеждайки Елица продума:
–Благодаря ти. – След тези думи той свали трите ръчни гранати, който му бяха останали, подреди ги околко тялото на Ставрий след което се отдалечи тичешком. Трите експлозии отекнаха една след друга.
–Това някакъв ритуал за погребение ли е? – Попита учудено Елица?
–Не, просто исках да съм сигурен, че е мъртъв – Отговори Иван.



* * * * * *


Двамта пристигнаха на бленуваното от тях място. Зоната свободна от радиация. Иван беше облечен в цивилни дрехи и невъоръжен. Входът към селището се охраняваше от двама войници. Те провериха колата и багажа на бежанците и след като не откриха оръжия ги допуснаха в колонията.
Сакар Сити, както всички го наричаха, бе място където имаше хора от почти целия свят. Всички бяха успели да оцелеят от ядрения апокалипсис и сега строяха живота си на ново. Градът бавно се разрастваше, като повечето постройки бяха направени от дърво или други подръчни материали. Повечето жилища нямаха елементарни битови условия, като течаща вода и електричество. И въпреки това хората в града изглеждаха щастливи и ентусиазирани. Те всички бяха огромни късметлии. Бяха от малкото оцелели и сега им се даваше шанс за ново начало.
-Не е ли чудесно, ще имаме живот отново! – Извика възторжено Елица, след като двамата започнаха да оглеждат мястото, където възнамеряваха да построят дома си.
-Чудесно е! –Отговори Иван – Ти ще имаш живот отново, а аз ще имам такъв за първи път.



КРАЙ

Бруталнооооо! Като истински американски екшън е описана последната част. Приемай го както искаш, като комплимент, или като критика.
Искаше ми се да не свършва сега разказът ти, пък и повечето неща не са обяснени или са бегло описани, но ти си авторът и ти решаваш кога да свърши.
Ще е хубаво ако направиш нещо като втори сезон който примерно да разглежда събитията след определено време от момента в които този разказ свършва.
Като обобщение ще кажа само: "Добра работа"!

Kато цяло замислях да е много по-дълъг, но нещо в последно време не ми идва музата и го завърших, колкото да не си оставя колата в калта, както се вика

Не беше чак толкова лошо, леко претупан край...някой ден може да се върнеш към него ако имаш мерак.