Пускам темата днес, но реално започваме да се въртим от събота. До тогава, а и след това, всеки може да се включи с уводна част.

В Кърваво море се намираше Лишарид - Райският остров. Беше наречен така заради вулкана в центъра му. Звучи странно, но точно заради него островът процъвтяваше и беше най-напредналото място в света, защото в дълбините на вулкана лежеще огромен кристал. Той даряваше със своята магическа сила целия остров и обитателите му. Растенията, животните и дори самата земя бяха пропити от мощта му. Странни птици пееха по върховете на чудноватите дъвета, докато под клоните им спяха причудливи животни. Но тази сила не беше само за природата, въпреки че засягаше най-много нея. Хората отдавна бяха населили островът и бяха построили там Петте Велики Кули на Магията. Но както навсякъде другаде, където е стъпил човешки крак, скоро последва и алчността. Две велики кралства водеха война за надмощие над острова.
Крал Йеней от Малши беше скромен човек. Той дълги години се опитваше да договори мир на острова и кралството си, но кралят на Ярид, млад владетел на име Идар, беше твърдо решен да спечели войната и да стане единствен господар на чудната земя. Въпреки това Идар усещал, че силите на империята му, простираща се далеч на континента Ялом, не са достатъчни, за да постигнат целта му и войниците му стават все по-обезкуражени с всеки следващ сблъсък. Един ден на краля му се присънило видение. Видял огромна врата, през която щял да проводи цялта си армия зад вражеските линии, в най-големият град на Малши на острова. Веднъж като го превземел, заедно със страховитите му бойни кули, нищо не можело да го спре да завземе целия остров. Когато се събудил, той скочил, нахлузил халата си и едва завързал го, надяващ чехлите си в движение, се втурнал към кабинета на дворцовия си магьосник. Отворил вратата с трясък и, още с гуреливи очи, рошава коса и нахлузена накриво корона на главата, наредил всички магове от Великите Кули на неговата територия на острова да измислят начин да отворят врата като от съня му. Маговете и техните чираци се събрали в кулата в Евердин - най-великият Яритски град на Лишарид. Те започнали да работят по нов начин за придвижваме, за пренасяне на материята през пространството - телепортация. Но на тях не им трябвало просто да пренесат себе си на далечно разстояние - много от тях вече можели това - трябвало да създадат начин за преминаването на цяла войска от едно място на друго.Проучванията им продължили над година и накрая те успели да намерят начин да отворят за кратко „врата” в реалността, която да свързва две различни места.
Дошло времето на първия опит. Магьосниците се събрали в кръг в едната стая и започнали със заклинанието. Целта им била да отворят "врата" до съседната стая. И успели. С голяма изненада разбрали, че „вратата” била не просто отворена, а и можели да видят през нея директно в другата стая. Всички магьосници успели, независимо къде били в кръга. Като двулико огледало, изправено в сияеща синкава рамка, „вратата” стояла във въздуха и давала образ не на това, което било пред нея, а на нещата от другата стая. Магьосниците запристъпвали към нея. Най-старшият от тях, този, на когото била направена заръката от краля, протегнал ръка към образа и неусетно хванал ябълката от масата в другата стая. Само на крачка от него, от отсрещната страна на портала, друг магьосник пък придърпал стола, който стоял точно пред масата, но който неговият майстор не виждал, защото бил от другата страна на "вратата" в съседната стая. Магьосниците започнали да изследват новото магическо устройство. Отворили и затворили много „врати” в различни стаи на кулата, разположени на различно растояние, изправени и наклонени. Разбрали, че когато вратата се отвори, тя моментално пренася това, което е стояло на пътя й от другата старана. Разбрали и колко пагубно е, ако човек стои на прага на вратата, докато тя се затваря - без да зачита нищо, природата просто разрязвала нещата на две и оставяла частите от тази страна на портата, от която били докато се затваряла.
Магьосниците правили своите странни експеримети, а през това време победата изглеждала все по-далечна и по-далечна за крал Идар. Непрекъснатите щурмове на Малши отслабвали постепенно войската му и той заповядал на магьосниците да приключат своите проучвания до месец. Времето обаче не било достатъчно. Магьосниците, колкото и опити да правили, не успели да разберат точно колко магическа енергия е необходима, за да бъде поддържан такъв портал на толкова голямо разстояние. И все пак войската на кралство Ярит, кралят и магьосниците се събрали в двора на замъка, където вече били започнали ритуалите за отварянето на "врата" към вражеската крепост.
Порталът бил отворен. „Вратата” водела към задната част на някакъв склад, точно както показвали плановете, и през нея преминали десетина воини, които да разузнаят. След като потвърдили, че са на правилното място, преминала по-голяма група. Всичко изглеждало както трябва и кралят тръгнал напред заедно с останалта част от войската си. Тук всичко се объркало. Синкавата рамка на вратата започнала да се напуква, сякаш светът искал да се срине в отворената дупка. Магьосниците осъзнали грешката си - прекалено много магическа енергия била отделена за отварянето и поддържането на вратата и прекалено малко за нейното ограничение и разположение в пространството - но вече било прекалено късно. Заради пренасищането си с енергия, порталът първо се разтегнал, а след това, тъй като бил достатъчно голям, за да поеме и от магията на кристала, се разширил още повече и се пръснал като стъкло в множество малки и големи портали. Много от тях се затворили мигновено и по този начин разрязали Райският остров на парчета. Други полетели надалеч и се загнездили в различни далечни кралства и земи. Един от тези, които се затворили почти веднага, разрязал магическия кристал на две. Кристалът първо засиял силно, след това разбудил вулкана и след няколко мига избухнал в магически пламъци. Те се разпрострели из целия остров и сринали и изпепелили всичко, построено там. Това било краят на крал Идар от Ярит. Бил краят на войната, която той водил с Йеней. Бил краят и на Лишарид - Райския остров. От погълнатата енергия от порталът навсякъде по света започнали да се отварят и затварят портали, телепортирайки хора и предмети на причудливи места. Някои портали се отворили само за секундки преди отново да се затворят, но други останали. Малцина са оцелелите от катаклизма на Лишарид. Още по-малко знаят какво се е случило там, но най-подробно за събитието ни разказва дневникът на един млад чирак, работил с изкусните майстори на магията. Последната записка в тази дребна книжка е написана с кръв. Неговата собствена кръв, изтичаща от тялото му, докато той, умиращ, се опитва да запази истината за случилото се жива за света.

*****

В гората се чуха три звучни „тряс”.
Първото беше чуто от коняр, който превеждаше през нея търговец с неговата каруца. Беше звукът от падналия клон върху главата на клиента му. Когато погледна нагоре към сенчестия покрив видя точно от къде е паднал клона. Беше старо дърво, изсъхнало по короната и явно изнемощяло от бурята миналата вечер. Не беше изненада, че такъв голям и тежък клон се е отчупил от него. Конярят въздъхна. За търговеца вече нищо не можеше да се направи, защото главата му беше сцепена и мравки бяха полазили по раната. Това пък значеше, че вероятно няма да му бъде заплатена останалата сума от сделката. Работа за преходи трудно вече се намираше тези дни, защото повечето стока се пренасяше през порталите. Все пак понякога се намираше някой дребен търговец, който не можеше да заплати високата такса са преход през тях и тогава конярите-преводници се избиваха за неговото малко злато. Досега той беше един от най-добрите, но след такава злополука репутацията му щеше да бъде много омърсена.
Естествено нямаше да остави човека така, това щеше да е прекалено нехуманно, но преходът през гората беше дълъг, а едва бяха преполовили пътя. Дори да стигнеха до два дни, в което той силно се съмняваше, раната щеше вече да се е инфектирала и човекът щеше да умре. Беше лош късмет, че търговецът беше слязъл от каруцата преди малко и беше решил да ходи след нея. Ако беше останал да се вози, сега той нямаше да лежи в безсъзнание в шумата. Конярят натовари ранения на каруцата, проми главата му с чиста вода от манерката си и я превърза с подръчни материали. След това хвана отново юздите на коня и го поведе по тясната пътека.
Второто „тряс” беше чуто само от млад мъж, който подскачаше по дърветата над каруцата, докато тя си проправяше път през гората. Беше звукът от метнатия от самия него камък, който се удари в главата на коняра. Раната не беше смъртоносна, както и тази на другия човек, но изглеждаше така за неопитното око. Младежът беше сигурен, че нито един от двамата няма да се събуди скоро и той точно това се опитваше да постигне. Започна да слиза по клоните и страничен наблюдател би се възхитил на смелостта, с която той правеше несигурните скокове надолу по дървото. Също така би забелязал и калната му сплъстена коса и начернено лице, дрипавите и мръсни, някога хубави, дрехи, които се вееха във въздуха при скачанията, и, не на последно място, вонята, която се носеше от него. Не беше точно неестествено силна или изключително забележима смрад - просто беше миризмата на някой, който живее в гората и не се е къпал с месеци наред. Това, което един страничен наблюдател не би забелязал на пръв поглед беше тоталната липса на оръжие и живите кафяви очи на момчето. Всеки, който би го видял така, би помислил, че е горски разбойник – безпощаден бандит, който убива всеки, дръзнал да припари до неговата част от леса. Той не беше точно такъв.
Третото „тряс” не беше чуто от никого. Беше звукът от удара на нечия глава в клон, който е малко по-надолу от клона, от който слизащия по дървото човек се е хлъзнал при неправилно приземяване.
След няколко дни каруцата се отзова в покрайнините на гората, където беше намерена от двама горски стражи. В нея бяха двамата мъже с превързани глави, с билки и треви в раните им, които явно им бяха спасили живота, кола пълна с всички скъпоценности и ценни платове, с които бяха тръгнали, единствено без храната, която носеха, и умове пълни с приказки за горски демони и духове, които си играят с очите и ушите им.

*****

Всичко бе се случило толкова отдавна, че годините се трупаха и напластяваха като листата, които всяка зима се превръщаха в кал и покриваха като лепкав саван изгнилия му скелет, оставен там преди толкова време, че самият той се чудеше кога точно е било. Ден и нощ, пролет и есен, зиме и лете витаеше той около лобното си място, отказваше да напусне света по волята на някакви разбойници, забили кама в гръдта му по времето, когато пътят през тази гора водеше към богати земи, владения на велики князе и царе, и по него всеки ден минаваха кервани, носещи скъпи товари от далечни страни. Воплите му звучаха във вятъра, листата шепнеха проклятията му, а когато някой заблуден пътник се изгубеше из тези места, на отчаяните му викове заедно с ехото отговаряше смразяващ до кости, мъртвешки глас, вещаещ гибел.

Люта ненавист го изпълваше, колчем се сетеше за онези, които бяха отнели живота му. Млад бе погубен, малко бе опитал от радостите на света, и по тая причина именно не можеше да се примири с гибелта си. Не беше право, мислеше той, без време да си отива от белия свят. Ала неумолими бяха законите на Вселената и не го допускаха да се върне в тленната си обвивка и да продължи пътя си по белия свят. Изпърво мъка го бе сломила по всичко, що не му бе писано да изживее. С другари нямаше той да се сбере, любов да познае, чеда да отгледа и с достолепие да остарее. Нито пък щеше измежду свои или чужди да се прочуе, та навеки в паметта им да остане. Така го мъчеха горчиви мисли ден след ден, докато тялото му не изтля и не останаха да се белеят само костите.

Ала се нижеха дните и неусетно се превръщаше скръбта му в черна злоба. Най-подир се впусна той да мъчи своите убийци, които още обитаваха гората. Телесна вреда не бе способен да им причини, ала тръпнеха в ужас, колчем чуеха злокобния му шепот нощем или при здрачаване, а когато виелица завиеше зиме и те се свираха в своите убежища по пещери и дупки, зловещият му вой отекваше сред дърветата и ги караше да си припомнят с пот на челата всяка смърт, що бяха причинили. Бухал избухаше ли, те се сепваха в съня си, а щом гарван изгракаше или клон пропукаше, настръхваха разбойниците и прокоби им се струваше, че вещаят тия звуци. Денем, щом тръгнеха да скитат, сторваше им се, че тихи стъпки дочуват подире си, и със страх в очите се обръщаха, щом чуеха да пука шумка или клечка да се чупи. Започнаха някои от тях да се разкайват за нечестивите дела, що бяха вършили, а други губеха разсъдък и често тичаха обезумели по пътеките с нестройни викове. И до ушите им достигаха стъпките на идещата смърт, а крясъците им отекваха сред клоните и ехото им се присмиваше. И тъй мнозина, подгонени от ужаса, до гибелта си стигнаха - политаха в пропасти, разкъсваха ги диви зверове или ги поглъщаха дълбоки вирове.

А ония, що запазиха ума си, забягнаха по чужди краища и повече се не видяха. Слух се разнесе, че зло витае в дебрите на Керванджийския лес, и както разбойниците се разбягаха оттам, тъй и търговците взеха да го отбягват и да пренасят стоките си по други пътища. Защото според мълвата ужасът в дъбравата бил тъй невероятен и страшен, че за броени мигове подлудявал човека, а който замръкнел тъдява, не бивал намерен. Запустя широкият път сред гората, що вече зовяха Мъртви лес, и по градове и села, по седенки и край огнища людете говореха шепнешком за страшната сянка, що била паднала там, и се питаха един друг каква точно бе тя и защо бе дошла. През гората, а и наокол из полето, люде не припарваха. А за някой си Драгаш Ярослав, заклан от разбойници в дните, когато те все още върлуваха из Керванджийския лес, и за костите му, оставени там, никой и не помисляше.

А на Драгаш Ярослав именно бе призракът, който прогони всите разбойници от леса, защото мъст търсеше за своята гибел. Ала не насити се той да гледа ужаса на людете, не стопляше се душата му, защото към живот се не връщаше и все тъй безутешно витаеше сред дърветата. Дивите зверове дори сещаха някакъв незнаен страх, колчем се окажеха близо до злокобното място, и протяжен вълчи вой често стряскаше насън онези, които все още живееха в селата около Мъртви лес. И все около лобното си място той кръжеше, и въпиеше, ала молбите му до божии уши не стигаха, нито до живите, защото непонятна бе речта му за тях и само в буря селяните думаха при някой повей:
- Хучи Мъртви лес и мор иска пак да сее.
И тъй се нижеха лета, та векове дори.

Ала една нощ сети Драгаш Ярослав зов, нечуван досега. Врата сякаш някаква се бе разтворила и самото мироздание разкъсваше, та всичко в него се изменяше. Полетя тогава той към мястото на пътя, где костите си бе оставил, и като стигна там, замря, като че покоси го нещо. През вековете, откакто бе погубен, той имаше зрение, по-друго от това на живите. Тъмнината се бе научил да вижда, както живо същество светлинен лъч съзира. Тъй заслепен бе той от мрака, що сега обгръщаше му костите, че се опита призрачни очи с дланта си да закрие. Сякаш натежа безплътното му тяло, легна и потъна в пръстта, отдето, все още не съвсем зарити, подаваха се черепът му и ребрата. Плът, дреха и коса - всичко бе изгнило, ала здрави костите стояха. Сякаш върза се духът към тях и подир миг надигна се ръката от земята. Подир и другата, а после изправи се несигурно на колене. След туй нозете сякаш придобиха сила и мъртвецът се възправи, скелет, от духа си обладан. Мрак в очните му кухини проблясна и закрачи той по пътя, от хората забравен. Все още мъст трябваше да дири от ония, що живота му отнели бяха, по-право - от техните потомци. Скрито бе останало за белия свят онуй, що сполетяло бе Драгаш Ярослав в леса, ала скоро нямаше да бъде тъй.

*****

Ленкар се надигна от каменият под който използваше за легло и потърка очите си.Беше в пещера,тъй като разузнаваше за порталите които се появиха наскоро.Кралят на град Леденз-Крентор- беше заповядал на всички магьосници,войници и стрелци да се разпръснат и да намерят дори и най-нищожната информация за тези портали:за какво може да послужат и други неща.Магът се изправи,вдигна скиптъра си и реши да започне да търси.Беше чул някакъв шум през нощта:
„Може да се е появил някакъв портал,който се е отворил”-помисли си Ленкар.
Ленкар беше двадесет и две годишен маг,който въпреки,че старите магьосници го мислеха за неопитен той можеше да изпозва бялата магия почти перфектно.Старши магът бе казал,че това момче е надарено.Това даваше надежда и увереност на Ленкар,защото старият маг беше любимецът на младият магьосник.
Не след дълго,Ленкар намери един от порталите.Беше целият прозрачен и магът можеше да вижда какво става от другата страна.Видя някакъв пазач-предположи,че е орк-който беше с гръб към портала.Ленкар прецени,че не е нужно да го напда и се запъти към град Леденз,за да съобщи за порталът

Не след дълго,Ленкар беше пред портите на града.Пазачите го спряха,но след като каза,че е маг го пуснаха.Докато вървеше,магът се зачуди защо всички са весели и празнично облечени.
„Да не би да има празник?”-почуди се Ленкар,но продължи да върви докато не стигна до мегдана.И беше прав.Имаше празник и по-точно-панаир.Дечурлига тичаха наляво-надясно,мъже и глашатаи непрекъснато се надвикваха,а жени-продавачки им пригласяха.Магът се престори,че не чува всичката тази глъчка и продължи да върви докато не стигна до високата кула на магьосниците.Ленкар влезе в нея и започна да се изкачва по витите стълби.Щеше да му е много по-лесно да се телепортира,но кулата беше защитена от магически щит,който отблъскваше всякакви заклинания.След като стигна върха на кулата видя крал Крентор и старият магьосник да разговарят.Присъствието на младият магьосник отклони беседата им:
-А Ленкар вече си тук.Успя ли да събереш информация?
-Да сър-отговори начаса младият магьосник
-Е да чуем.
Ленкар си пое дъх и изрече:
-В покрайнините на града има един портал.Предполагам,че се е появил през нощта,защото чух тътен,сякаш нещо се е сблъскало.Видях орк.Предполагам,че пази порталът и не исках да влизам в битка с него.След това дойдох направо тук
-Хм доста интересно-каза кралят и се обърна за да продължи разговора с стария маг.

*****

Ангелите сега са разпръснати из Рая и дузина твърдоглави мъжкари строяха нови гнезда, като всеки от тях се зовеше наследник на Върховния съдя и наричаше останалите бунтовници. Само търсачите, следвайки меркантилния си характер успяха да се спасят от умопогубващия ефект на хаоса – явление така непознато на небесните хора.
Малко сухи факти, събрани от древните книги на човешките магове, които вече са загубени: Полу-хора, полу-птици, “ангелите” никога не са измисляли това име за себе си. В образа им хората са открили физическото превъплащение на своите фантазии и са ги нарекли с това измислено от тях име. Самите небесни хора никога не се наричали по какъвто и да е начин, тъй като дълго време те не мислели, че има друго освен тях, природата и плячката им. Когато човеците, пълзящи строители и изобретатели, населили Райския остров, за да могат да използват силата на кристала, ангелите просто се отдръпнали назад от пътя им. Хората обаче напредвали бързо и скоро заварили гнездата на “тези чудати летящи същества” и впредвид името на острова им дали това велико име. Но при отношението си с тях не били толкова щедри, колкото при именуването им. Човешките градове изисквали място и ресурси. Високите хилядолетни дъбове, израстнали невероятни височини благодарение на силната магия на Кристала били изсичани за материали, тъй като пренасянето по вода на дървен материал било излишен разход. А имено на техните върхове, в обширните им корони били селищата на ангелите. Хората имали нужда от забавление – много ангели били затворени, други били обучени да се бият за радост на кръвождатната публика. Хората-птици имали по-внушителна физика тогава, тъй като не летели толкова често и прекарвали доста повече на земята, но не били бойци. Ловци да, но не и войни. Кратката им офанзива бързо се превърнала в партизанско опълчение и след малко повече от година останали под 200 живи, 8 дузини от тях жени и деца и 2 дузини болни или ранени. Един от тях бил Водачът на лова. Той, както братята си нямал име, но за разлика от повечето от тях имал “позиция” - ръководел ловните дружини преди появата на хората и сега всички гледали към него за спасение. Именно този незнаен герой, който за кратко бил и роб-гладиатор, развял едно ново и силно оръжие, което откраднал от хората – коварството. С още 4 от ловните си другари той успял да се промъкне до Големия вулкан и да открадне един от по-малките кристали, намиращи се в пещерата под него. С плячката си небесните хора поели на последния голям полет до новия си дом, който нарекли Рай, според човешките разбирания. Кристала, поставен на върха на единствения останал голям дъб и най-силна крепост на ангелите не успял да отблъсне хората, но след мощната експлозия, която трябвало да свали дървото инжинерите на земята останали безмълвни: короната на древното растение летяла във въздуха. Без нищо, което да я подържа тя се реела в небето, а листата й се движели от силния вятър. Тъй като клонки и шума не представлявали интерес за предприемчивите дървосекачи те скоро се заели с разфасоването на това, което имат и напуснали местопрестъплението с пълните си каруци. Около 1500 метра над тях Водачът на лова станал Върховен съдия и управлявал себеподобните си както бил научил от човешките войници – строго и организирано.
Годините минавали и силата на малкия кристал остлабвала. Крилатите хора отвлекли човешки магове и научили как да възвърнат силата му използвайки магията на други предмети. Върховния съдия разпоредил един отряд, Търсачите, да намират такива артефакти на силата и да ги връщат в Рая. Но от контакта си с човеците ангелите заприличвали все повече на тях. Много от търсачите са отдали на пиянство, бракониерство, лакомия и алчност. Самия Рай имал нужда от доставки на храна и вода, които човеците били склонни да заменят срещу пера и специфичните за ангелите финни дрехи. Без примирие и без официален договор ангелите започнали търговия под масата със своя поробител. В тежките времена на война за хората Рая просперирал и благодарение на инжинери-наемници се разширявал още повече. От селище на последните оцелели се превърнал в мощна крепост, заслужаваща името си. Тогава човеците за втори път прорязали дълбока рана у ангелите, този път наранявайки и себе си: магическите портали. Много е писано за това страшно събитие и няма да навлизам в детайли. Достатъчно е да спомена, че един такъв портал погълнал повечето от централната сграда, предполагаемо убивайки Съвета на старейшините и действащия Върховен съдия. В замята изплюл гъста мъгла, дребни, бързи и свирепи животни, които ангелите досега не били виждали и злокобна смрад, вещаеща болести и смърт. Ангелите вече познавали изкуството на строенето и бързо изградили укрепления около някогашния център на града им, но загубените били много. Най-вече кристала, който се намирал на броени метри от отворената бездна и след седмица вече бил обвит от гъста и вероятно отровна растителност. Докато повечето малки портали се оторили само колкото да хвърлят някоя мебел или просто малко пръст, 3 малки останали активни и бавно се разширявали, поглъщайки укрепленията на ангелите и тези, които не са успели да се доберат до убежище. Един такъв портал бил "опитомен" от ангелите-варвари, гнездото на войните от замъка. Най-силно и най-голямо новите дванадесет гнезда, то съдържа в себе си оръжейната на града и малки отряди преминават портала, за да грабят от селата на континента, където той гледа. Освен храна, вода и друга плячка, тези ангели взимали със себе си и селяни за роби. Рая се превърнал в Небесен Ад.
----------------------------------------------------------------


-Бъчва, ставай, затваряме! Казах СТАВАЙ!
Дебелият кръчмар замахна с канчето към главата на още по-дебелият пиян мъж, легнал на бара. Със закъснелия си рефлекс Бъчвата успя само да посрещне удара с дясната си буза, след което да тупне на земята.
-Не ме карай да те изхвърлям сам!
-Много лаеш, господарю човек, но нямаш смелост да ме ухапеш.
-Какво? Ах, ти, малък нещастен… - докато изговаряше тежките си клетви възрастняи мъж правеше малки крачки назад, дали към тоягата, която беше облегната на стената или към задната вратичка…
-Прав си, разбира се, и аз си тръгвам. Желая ти здраве!
Бъчвата напусна старата кръчма бавно и клатушкайки се. Както и сградата той криеше по себе си следи от по-добри времена. Мръсната му и дълга мазна коса жълтееше магически на места, а по дрехата му личаха златни украшения и странни рисунки. Около пояса му имаше кожена ножица със сложни гравюри, но не и меч. Раницата, която хвърли на гърба си беше снабдена със стотина джоба и два пъти повече кръпки. Висок, едър и всъщност доста дебел, Бъчвата тръгна надолу по пътя с песен, придържайки се за оградата, доколкото я има.

*****

Улиците бяха прашни. Мрог обичаше праха. Даваше му идеално прикритие. А и повечето хора не понасяха прахта. Това му беше достатъчно да харесва каквото и да е.
Подухваше вятър, който размяташе храсти, малки животни и парчета от счупени маси. Мрог не обърна внимание на парчетата дърво от масите. А това беше рядко срещано за него. Беше се умислил. Сякаш всичките му години живот не бяха достатъчни! Започваше да му омръзва всички тези неща със Съдбата и Целомъдрието. Постоянно си напомняше, че скоро най-после ще дойде смъртта, но постоянно оцеляваше. Може би все пак търсеше достоен начин да умре. Рядко си го признаваше, защото гордостта заслепяваше дори егоистичното му самочувствие. Но какво пък. Винаги са му повтаряли, че мъдростта заслепява гордостта. Също така казват, че мъдростта поражда и самоирония. Е, Мрог се срамуваше да си го признае, но нямаше никакво чувство за хумор. Ако някога е имал, то дисциплината му го е застреляла с ловджийска прашка, изпила кръвта му и захвърлила в малката рекичка покрай храма на Гда. Тъкмо когато си помисли, че това все пак е била някаква смешка, която най-сетне е родил, веднага я забрави.
Вече беше стигнал центъра на града. Вдигна глава и вятъра събори качулката му. Мрог се стресна и нервно си я сложи обратно. Огледа се дали някой е видял това, но само едно диво куче Динго гледаше от далечината, но ако Мрог знаеше, че то беше късогледо, той изобщо нямаше да се притеснява.
Около Мрог сградите бяха стари и порутено. Всички тези градчета му бяха съвсем омръзнали. Започна да му липсва калдаръма. Сигурно е единствения човек в света, на който някога му е липсвал калдаръм - замисли се и почти се усмихна, но после забрави поредната си смешка. Сякаш съзнанието му беше толкова отвикнало с какъвто и да е хумор, че сякаш самото то умираше по малко всеки път, когато получи смехотворно озарение. Този тип амнезия си беше просто защитен организъм.
Мрог огледа добре кръчмата, пред която се намираше и разпозна старата банка на неговия добър приятел Кристо, който я беше загубил на комар от сегашния собственик на тая кръчма. А този дори не е сменил името на банката и сега кръчмата се казваше "Златната банка на Кристо". Никой не помнеше Кристо, защото той бе умрял по най-незапомнещия начин - ухапан от катерица, болна от бяс. Другите два незапомнящи се начина бяха да ти падне орк на главата, докато четеш поредното си благодарствено писмо от баба си и да получиш грешна доза стимуланти от доктора си точно преди изява в градския концерт. Морг не разбираше защо никой никога не беше задавал въпроса на новия собственик защо кръчмата се казваше "Златната банка на Кристо", но не беше и той, който щеше да го направи. За това си имаше обикновени селяни.
Мрог отвори вратата и осъзна, че за пръв път вижда толкова много шифтъри на едно място.

*****

Нощта беше много тъмна. Луната и звездите не се виждаха от надвисналите над града тъмни дъждовни облаци, които от своя страна в момента безмилостно изливаха гнева си върху човешкото селище. Дъждът се сипеше като из ведро, на едри капки, които удряха силно по всичко, което не е имало благоразумието да се скрие някъде. Наметалото на Неридор вече бе изцяло мокро и почти не го предпазваше. Въпреки това той го разтресе леко, за да събори насъбралата се вода, и отново се уви в него. Дръжката на пръчката, която държеше в лявата си ръка, бе станала хлъзгава и той почти я изпускаше. Улиците на града се бяха превърнали в буйни реки, в чиято тъмна вода плуваха всякакви мръсотии и боклуци. Въпреки това човекът продължи да крачи неумолимо, игнорирайки почти напълно заобикалящия го воден апокалипсис.
Най-сетне стигна до целта си - кръчмата "Златният грозд", за която му бяха казали, че се слави със "златното си вино, произведено от златно грозде". Неридор отвори голямата дъбова врата и се промуши вътре, като бързо хлопна зад себе си дървото, което в момента бе последната преграда между опустошението отвън, и топлата и уютна обстановка в "Златният грозд". Неридор се огледа набързо. За пръв път идваше тук, което не бе учудващо, предвид че бе пристигнал в този град днес на обед. Обстановката обаче бе повече от типична - няколко по-големи и по-малки маси с дървени столове около тях, голям полиран бар, зад който седеше леко пълничък, леко потен и напълно оплешивял кръчмар. Това което обаче отличаваше "Златният грозд" от долнопробните кръчми бе, че всичко бе старателно почистено, а от кухнята се долавяше приятната миризма на току-що приготвена храна. Видът на посетителите също говореше - окърпените и мръсни бедняци, оплакващи неблагодарната си съдба над чаша евтино вино, напълно отсъстваха, а на тяхно място имаше няколко добре облечени господа, а в една от компаниите се забелязваше и красива жена, облечена в хубава тъмно червена рокля.
Вероятно предвид разразяващата се отвън буря, заведението бе полупразно. Неридор си избра една свободна маса до стената и седна с лице към вратата. Кръчмарят дойде почти веднага и след като си тръгна с поръчката, видимо разочарован от краткоста й, пришелецът най-сетне успя да си отдъхне. Свали мократа дреха и след кратък оглед забеляза дървената закачалка близо до масата - още едно нещо, което не се виждаше навсякъде. Неридор простря наметалото и се отпусна на масата. След малко дойде и поръчката му - картофена яхния и питка хляб. Отново учтиво отклони ентусиазираната покана на домакина да опита от виното му, което, уверяваше го той, е от най-висока класа и ще го остави предоволен. Неридор хапна малко, след което се отпусна на стола си. Вдиша с пълни гърди, издиша, отново си пое дъх...

Слънцето печеше ярко и обливаше с лъчите си земята долу. За едни това бе истинска благодат и храна, за други - мъчение и пот. Но въпреки всичко беше хубав ден! Действително прекалено горещ за този сезон - пролетта, през която растенията, и всичко живо с тях, се връщаха към пълноценен и забързан живот след студената и приспивна зима, но все пак хубав ден. Наоколо всичко ухаеше на наскоро цъфналите цветя, а тревата бе достатъчно добре напоена с влага за да не изгори под жаркото слънце. Имаше и някоя и друга птичка в клоните на дърветата, която да зарадва хората със сладките си песни.
Неридор се бе изправил отстрани на малката зеленчукова нива. Бе сравнително висок млад мъж, леко слаб, с буйна черна коса. Бе облечен в тъмно лилави дрехи и носеше черни кожени ботуши. На земята до него лежеше магическият му жезъл - на върха на чиято дълга дървена дръжка имаше метален символ със странна форма. Тъмните очи на магьосника преценяваха размерите на нивата.
Наоколо имаше само още един човек, понеже горещината бе накарала всички работници да потърсят сянка под някое голямо дърво.
- Ще стане ли, господарю? - плахо и предпазливо попита селянинът.
- Разбира се, не се безпокой! - ведро му отвърна Неридор.
Всъщност се бяха заредили няколко горещи дни без капчица дъжд и селянинът се бе притеснил за реколтата си. Бе казал, че е от специален сорт, който изисква доста вода, а от няколко дни последната бе оскъдна. Затова се бе обърнал към Неридор - селския магьосник, чиято задача бе да помага именно в такива ситуации. Собственикът на нивата всъщност дори не бе от селото, в което живееше Неридор - Минар, а от родното му - Левли. Бе казал, че тамошният магьосник иска много големи суми за заклинание за дъжд, а беднякът нямал толкова пари. Разбира се, Неридор не можеше да откаже на земляка си.
- Започвам! - успокои го той и вдигна ръце.
Започна бавно да произнася заклинанието, внимавайки на всяка една дума. То не бе сложно, но той не искаше да сбърка нещо и да се наложи да започва отначало, понеже това щеше напълно да отчая човечеца до него. Постепенно над нивата започнаха да се образуват облачета, макар и малки и плахи. Но в последствие те се превърнаха в големи бели облаци, които пък след още малко посивяха и току започнаха да изливат благодатната си вода над нивата. Тя от своя страна жадно попиваше всяка капчица, паднала отгоре й, както пустинен пътник изпива всяка капчица от мяха си с вода.
Неридор свали ръце и се отпусна. Наведе се и вдигна жезъла си - не го бе използвал за заклинанието, и след като няколко капчици паднаха върху главата и врата му, побърза да се отдръпне настрани.
- Ето, виждаш ли, всичко стана точно, както го искаше.
- Боговете да са благосклонни към вас, господарю! - започна да сипе благодарности селянинът. - Хиляди благословии да ви дадат, на вас и на вашето семейство!
В следващия миг обаче човечецът помръкна. Сведе поглед към земята и рече:
- Ще ми позволите ли да ви платя по друг начин, а не с пари? - запелтечи той. - Мога да ви дам малко плодове, малко брашно... Просто нямам много пари и ако ви дам последните си...
- Няма нищо, - прекъсна го Неридор - не се безпокой! Този път услугите ми ще са безплатни. Просто не казвай на всеки от другарите си за това и не се сърди на хлапака ми, ако направи някоя дребна поразия в селото ви - усмихна се магьосникът.
Лицето на човека грейна от радост още веднъж, а потокът от благодарности отново започна да се сипе върху Неридор.
Последният действително не се нуждаеше от парите на бедния полски работник. Освен селски магьосник той бе и писар, и библиотекар в Минар. От трите длъжности успяваше да събира добри пари и семейството му не познаваше лишения. Дори на няколко пъти бе пресмятал, че парите ще им стигнат да се преместят в близкия град Стелос, но след разговор със съпругата си Рия, и двамата решаваха, че в малкото китно селце им бе достатъчно добре. Хората ги обичаха и уважаваха, а те самите бяха далеч от градската суетня и забързаност. Единственият проблем бе, че десетгодишният му син Кийл бе започнал да посещава магьосническото училище в града и се налагаше всяка сутрин Неридор да му търси транспорт до там. Но такъв не липсваше, защото селото просперираше, може би не и без неговата помощ, и ежедневно имаше хора, отиващи на пазара в града. А и самият град не бе много далеч - на около час път пеша от Минар.
В този момент обаче магьосникът почувства нещо странно. Беше като голяма експлозия. Магическа енергия хвърчеше навсякъде около него. Облакът отгоре се подхрани от нея и заваля още по-изобилно, опасно доближавайки нивата до удавяне. Неридор се почувства странно, защото рядко успяваше да усети заобикалящата го магия, все още не бе достатъчно добър маг. И в този момент реши, че щом въпреки всичко той я усеща, то нейната енергия трябва да е много силна. Това можеше да означава само неприятности и той веднага се сбогува със селянина и се завтече към дома си.
Двете села не бяха далеч едно от друго. Деляха ги едва двадесетина минути ход, а в този момент Неридор преодоля разстоянието за по-малко от десет. На влизане в селото той се огледа и се поуспокои малко. Всичко наоколо изглеждаше напълно нормално - все същите малки и схлупени къщурки, все същите усмихнати хора, все същите деца, играещи навън въпреки жаркото слънце. Но магът нямаше да се успокои преди да види и собственото си семейство. Къщата им бе в другия край на селото - по-голяма и по-висока от повечето други, но също като тях на един етаж.
Неридор се приближи до дома си и ги видя. Двамата се намираха на двора, но Рия тъкмо бе повела Кийл вътре. Момчето извъртя тъмнокосата си глава и го видя.
- Мамо, виж, татко се върна! - извика радостно момчето.
Рия тъкмо дърпаше дръжката на входната врата. Извъртя глава и се усмихна.
В този момент Неридор видя, че вратата разкри гледка, която не съответстваше на интериора на дома му. От другата страна на вратата се виждаше почерняла скала, цялата обсипана със сивкав прах. Изглеждаше като изгоряла. Виждаше се и небето, но то бе тъмно като в безлунна нощ.
Магьосникът извика, но семейството му тъкмо прекрачваше прага на вратата. И двамата не виждаха какво има пред тях, понеже гледаха към него. Тъкмо преминали, те се извъртяха изцяло в негова посока и в този момент забелязаха, че светът около тях не бе същия. На место това вече бяха стъпили върху черната скала.
- Какво е това? - промълви учудено Рия.
Неридор тичаше с всички сили към тях. Но в този момент се чу ужасяващ писък и миг след това нещо голямо и черно връхлетя съпругата му, събаряйки я на земята. Малкият Кийл отхвръкна встрани, изгубвайки се във вътрешноста на къщата или каквото и да представляваше тя в момента. Ужасеният вик на Рия се разнесе наоколо, но съвсем бързо заглъхна. Неридор извика и се втурна в малкото дворче на дома си. От вратата го деляха вече само няколко крачки. Но в този момент съществото, надвесило се над Рия, се надигна и обърна плешивата си глава към магьосника. Очите му се фокусираха върху приближаващата се фигура и в следващия миг то се изстреля към Неридор с протегнати напред ръце. Пръстите му бяха отворени и завършваха с големи остри нокти, които сега гладно се стремяха към плътта на магьосника.
Неридор успя да реагира навреме. Вдигна жезъла си и по този начин успя да блокира протегнатите ръце на съществото, което той успя да разпознае като имп. Демонът се стовари отгоре му и го събори с тежеста си. Пръстите на съществото се свиха около дръжката на жезъла. Главата му се надвеси над тази на Неридор, а устата му се разтвори в зъбата усмивка. Гореща слюнка покапа върху бузата на магьосника. От своя страна той се окопити, присви крака и оттласна съществото в посоката, от която бе дошло, а след това бързо се изправи на крака. Импът направи същото, а след това вдигна високо дясната си ръка. В китката му се материализира малка огнена топка и той я хвърли по посока на човека.
Неридор изгледа действията на импа с широко отворени очи и зяпнала уста и това замалко да му коства живота. Той приклекна в последния момент и летящата топка огън падна някъде зад гърба му. Изправяйки се, магьосникът видя, че импът вече материализираше втора огнена топка в дясната си ръка и се готвеше да я запрати по него. Мълниеносно магът направи заклинание, протягайки лявата си ръка напред. От нея бликна вода, която срещна огнената топка във въздуха и мигом я угаси. Със следващото си действие Неридор призова силен вятър, който понесе във въздуха намиращите се в двора дървени масичка и три стола. Те удариха импа странично, точно когато той се готвеше да запрати трети къс огън. Съществото падна на земята и натрошената мебел го затрупа.
Неридор игнорира напълно поваления враг и се втурна към вратата. В този момент обаче забеляза, че рамката й започна да се размива, откривайки зад себе си добре познатия му интериор. Изгореният пейзаж започна да се свива постепенно и Неридор осъзна, че това бе портал към друг свят. Свят на демони като този, който го бе нападнал. И сега порталът се затваряше, с неговото семейство от другата му страна.
Малкият Кийл бе коленичил до тялото на Рия, което бе смачкано и цялото облято в кръв. Детето плачеше звучно над трупа на майка си.
- Рия! - извика Неридор, докато се приближаваше. Детето извъртя глава си към него.
- Татко!
Порталът вече бе станал съвсем малък и магьосникът скочи към него с протегната напред ръка. Тя мина през портала миг преди той да се затвори. Но след като това се случи, човекът усети неописуема болка, все едно китката му бе отрязана.
Неридор се стовари на прага на къщата. Погледът му продължаваше да бъде впит в мястото, където до преди миг имаше портал. Семейството му вече го нямаше там, беше останало от другата страна.
След кратък момент на невярващо взиране във въздуха над себе си, болката в дясната му ръка отново си проби път в съзнанието му. Той сведе невиждащия си поглед надолу и след малко установи с ужас, че китката й липсваше. От отрязания крайник течеше кръв, а бялата кост се виждаше съвсем ясно.
- Ааааааа...
Викът, породен от болка и ужас, се чу надалеч. Неридор потърси с плачещите си очи отрязаната си китка, но не можа да я намери никъде. Надигна се бавно от земята и се огледа.
- Кийл! Рия! - затърси ги той. Но никой не му отвърна.
Нямаше следа от любимите му хора, нямаше следа от портала, който ги бе отвлякъл. Нямаше следа и от крайника му. Единственото, което бе останало, бе съществото, затрупано под дървесината.
Именно откъм него се чу тихо съскане. Неридор забеляза, че то раздвижи глава, а след малко и започна да прави опити да надигне тялото си. С яростен вик магьосникът се засили и го ритна право в главата. След това го направи още веднъж. И още веднъж, и още веднъж, и още веднъж...

Вратата на кръчмата се отвори шумно. Звукът на удряща се в земята вода се вмъкна в помещението. Влезлият човек бе среден на ръст, с тъмна качулка и наметало. Той побърза да затвори вратата и след това се огледа.
Случилото се изтръгна Неридор от унеса му. Дали светът около него не бе само един сън, замисли се той? Дали синът и съпругата му не го чакаха у дома?
Неридор разтресе глава и се опомни. За негово съжаление светът наоколо бе истински. Бързо си припомни какво бе станало след като порталът се бе затворил.
Как след като уби импа, крещя и се въртя безпомощно из двора, търсейки семейството си. Как дълго плака, паднал на земята, неспособен да направи каквото и да било. Ръката му продължаваше да кърви и добре, че бяха пристигналите съселяни, които успяха да го накарат да направи нещо, защото в противен случай може би щеше да умре от загуба на кръв.
Припомни си, че в този момент съзнанието му се бе изпълнило с омраза. Към всички и към всичко, най-вече към самия себе си. Сметна, че щом не е успял да защити семейството си, не е по-добър от този имп, и затова сметна за уместни следващите си действия. За ужас на всички наоколо, той отсече дясната ръка на чудовището и влезе в къщата си, затръшвайки вратата. Престоя там няколко часа, продължавайки да плаче и вика. Отвътре се чуваше шум, от който стана ясно, че той блъскаше и тръшкаше всичко, което попадне на пътя му.
Селяните се опитаха да влязат на няколко пъти, но виковете му, примесени със заплахи, ги отказваха. Когато най-сетне излезе, той бе облякъл дрехите си за път, бе метнал през рамо пътна чанта и бе сложил черни ръкавици на ръцете си. Но най-странното бе, че дясната му ръка бе отново цяла!
- Неридор, добре ли си? - запита един от селяните, а в гласа му се смесваха загриженост и уплаха.
- Ще разбера кой е виновен за това, ще го направя! - изкрещя в отговор той. Грабна жезъла си от земята и тръгна по посока на града.
По-късно разбра за появята на много портали, не само на този в къщата му. Омразата му се превърна в лудешки стремеж да затвори всеки един от тях и да разбере кой е причината за появата им. През ума му минаваше мисълта, че синът му може би все още бе жив. Но той не хранеше големи надежди за това - сам и безпомощен, насред този свят на демони и чудовища, момчето нямаше шансове да оцелее.
Успя да намери още един портал. Но въпреки голямото си желание, не знаеше как да го затвори. Дори се престраши и премина през него на два пъти. От другата страна на портала се озова на един хълм на около сто крачки от мястото, където се бе намирал преди малко.
От тогава вървеше навред и разпитваше за порталите, питайки за начин те да бъдат затворени. Но никой не знаеше такъв. Въпреки това скоро се разчу из околните селища за този луд магьосник, който се опитва да унищожи порталите.
Предния ден го бе срещнал млад мъж с хубави дрехи. Каза му да дойде в "Златният грозд" тази вечер и може би щеше да получи малко полезна информация. Мъжът очевидно бе от двора на някой благородник, но липсваха каквито и да е отличителни знаци по дрехите му.
И ето го сега тук, Неридор очакваше срещата.

Не му се наложи да чака още дълго, понеже новодошлият бе именно същият мъж от предния ден. Последният се огледа и след като го забеляза, се приближи. Поиска вино и за двамата, от веднага появилият се кръчмар, повече за да го отпрати, отколкото защото му се пиеше.
- Пак се срещаме - констатира доволно мъжът. Неридор мълчеше и го гледаше изпитателно. - Чудиш се защо исках да се срещнем, нали? Сигурно вече си забелязал, че съм от благороднически двор, макар да се опитвам да направя това не толкова очебийно. Работата е там, че господарят ми иска да се срещне с теб.
- Кой е той? - запита магьосникът.
- Не мога да ти отговоря още. Но ако се съгласиш да дойдеш с мен тази вечер, ще те заведа право при него.
Неридор се замисли за момент. През това време пристигнаха питиетата им. Мъжът отпи от своята чаша и се облиза доволно.
- Това вино наистина е добро. Защо не го опиташ?
- Да вървим - отвърна му Неридор и се надигна.

*****
Стаята беше малка и полупразна. Имаше само една маса, стол и легло.

Това допадаше на Зандър, който макар и да беше израснал в охолство, винаги е предпочитал по-скромния живот. Нямаше нужда от скъпи мебели, от изискани ястия или прислуга. За него беше важно само да има какво да хапне за да преживее деня и обикновенно заделяше половината за гладните деца по улиците. Светът беше жесток. Особенно към тези хора. Хора които нямаха нищо, просещо по цял ден за да могат да си купят късче хляб, хора които вървяха голи и боси по улиците, подминавани всеки ден от скъпите каруци на аристократите, пръскаики ги минавайки през локвите и гледайки от високо. Това беше неговия живот някога, твърде твърде одавна.
Всичко започна преди три години ( две години и 7 месеца преди катаклизма). Зандър беше виден член на обкражението на лорд Рекува в богатия град Лембър. Син на лорд Карл, изключителен младеж надарен с ум, характер и магически способности още от малък. Способностите му са тясно свързани с неговите емоции, но трябваше да научи да ги контролира защото магията можеше да се окаже пагубна. Той се превърна в чародей . Растейки , той ставаше все по ценен за града и скоро стана най-младият рицар в армията на лорда.Докато не дойде злопучната седмица. Един ден лордът даде голям прием, за да обяви годежа на дъщеря си принцеса Лиза с синът на съседния град. Тържеството беше великолепно, с изискани за това време дрехи произведени от ангелите и специлно направени за събитието, с оркестри и всички виши членове на кралското обкръжение. Зандър не харесваше тези приеми. Твърде много хора навлечени като идиоти, приказвайки само за едно и също, смеещи се празноглави кукли които обикалят и търсят мъж с възможно по- голяма кесия. Очертаваше се още една скучна нощ. Докато не се появи тя. Облечена в хубава бяла рокля, с великолепна дълга черна коса, и зелени очи като емералди. Зандър не можеше да откъсне очи от нея и не забеляза че 2-3 други момичета се опитват го заговорят. Тя срещна погледа му и спря на предпоследното стъпало. Също като него тя бе стъписана от неговата макар и посредствена красота. След няколко дълги мига... или може би половин час.... или няколко слънчеви дни забеляза че всички я гледат странно тя продължи, но с леко изчервено лице. Така започна тяхната обречена връзка. Криеха се из замъка, по хамбарите и плевните, откраднати погледи по приемите. Обичаха тъй силно. За злощастие лорд Рекува бе разбрал. Беше и разбрал че тя не е вече девойка. Според закона това престъпление се наказва със смърт и за двамата, макар и да не беше уточнена точно каква. Така се стигна до деня в който трябваше да се състои екзекуцията. За нея бяха отредили чист край - бесилото. За него обичайното изгаряне на клада.
От яроста, която дойде след като я видя да увисва на въжето, се породи магия която никои не беше виждал досега. Чу се углошителен взрив и на-близките пазачи бяха изпратени на пет метра от него, изблъскани от пръстен огън. Самият той беше освободен от въжетата си и премина през тълпата, като хората пред него изхвърчаха встрани. Последното което помнеше е че бяга по пътя към град Търнал, стиснал колието на своята любима.

Оттогава бяха изминали 3 дълги години. В момента се намираше в град Фабер. Той беше сравнително малък град, намиращ се близо до голям портал, който се намира на върха на блиския хълм. Хората от града го ползваха като пряк път към един по- голям град на име Абаск. Там фермерите продавали реколтата си, шивачите-дрехи,а овчевъдите- вълна и месо. Търговията процъвтяваше. Това много радваше управниците на града защототова им позволяваше да раширяват града, опитваики се да го направят център на региона, неосъзнавайки че тяхната икономика може да рухне заедно с портала и така да обрече града на глад и смърт. Алчноста и безскуполста бяха пропили този град като чума.
Ноща беше настъпила малко по рано от очакваното, обгръщаики града със своя тъмен юрган. Зандър пристъпи към прозореца на стаята си и гледайки вече изгрялата луна въздъхна тежко:
-Здравей, Димо.
*****

Трудно беше да се каже – тези неща не могат да се определят с голяма точност – кога беше започнала лудостта на Толемарий. Отначало беше нещо съвсем тихо и невинно – като шепота на трева, люшнала се от лек повей на вятъра. Не отне много време на Тол(както приятелите му, когато имаше такива, го наричаха) да разбере колко силно може да крещи земята. Всяко растение, всяко листо, всяка тревичка си имаха свой собствен глас, всяко говореше за свои собствени неща и гледаше само своите си интереси. Те не ползваха думи, но въпреки това Тол ги разбираше – както Въздушните разбираха вятъра и гръмотевиците, или Водните – плясъка на вълните. Понякога му се искаше да направи като своя учител – да стане веднъж завинаги величествен дъб, пуснал корени дълбоко в пръстта и вдигнал ръце-клони с множество пръсти и листа по тях, подпирайки небето до края на света. Или докато не го намерят закъсали дървари и не сломят цялото това величие с два удара на брадвата.
Какъв жалък край за Толемарий Геонтроксик, шести магистър на Земната кула, Литеен. А началото беше блестящо – завърши чиракуването си четири години по-рано от обичайното. Когато му предложиха избор – да продължи да изучава чистата магия или да се специализира в някой от елементите, той без колебание избра Земята. „В този елемент е скрита най-голяма сила. Въздуха и Водата само поддържат живота и растежа, а Огъня има сила само да го разруши. Но в Земята живота се заражда и там намират покой тези, които ги е сполетяла смъртта.” Това бяха първите думи, които чу след като за пръв път прекрачи прага на Литеен. Оттам нататък многообещаващия млад маг се издигна бързо в йерархията благодарение на таланта си и вече се виждаше като Върховния Земен Маг. Тогава дойде Катаклизма.
Първите няколко седмици бяха най-щастливите дни в живота му. Тол можеше да прави на практика всичко – превръщаше се в твърд камък и се разхождаше, неуязвим за всичко; разперваше ръце към небето и те се втърдяваха, покафеняваха и се изпълваха с листа, които черпеха сили от Слънцето, а краката му дълбаеха земната твърд и всмукваха от живителната енергия, която беше запазена единствено за растенията; друг път потъваше в земята и за миг се озоваваше на другия край на света, сетне за още един се връщаше. Нямаше лудост тогава, само безгрижие и радост.
Тогава се появиха гласовете. Отначало растенията искаха малко и Толемарий им го даваше, мислейки, че така изплаща дълга си към Земята. Но после искаха още и още и още, докато гласовете не започнаха да забиват пирони в главата му, или поне той така ги усещаше. Тол потърси помощ от седалището на елементалите в Кабона, откъдето набързо го отпратиха към Голямото блато на изток, твърдейки че там ще получи по-добро лечение. „Там земята е мъртва, застоялите води са я погълнали и дърветата се разлагат. Там гласовете ще са най-тихи.” – обясниха му.
И така, Толемарий вече трети ден джвакаше из блатото, търсейки проклетото убежище. Само надеждата, че има лек наблизо, го караше да продължава. Надежда, която вече се изчерпваше…

*****

Шаи изръмжа срещу двата орка, които я притискаха към гърба на една голяма скала. Съществата бяха насочили копията си към нея и крещяха нещо на своя груб език. Ръждивокафявата вълчица отстъпи още крачка назад и гърбът й се прилепи до студения камък. Тя беше една от последните от своя вид, пръснати сега в паника из гората. Преди пет дни орките бяха нападнали лагерът на териантропите. Преди пет дни беше започнал и дъждът, за който Шаи беше почти благодарна, защото не усещаше миризмата на изгорялата плът и пролятата кръв на рода си.
Сега трябваше да намери начин да се измъкне и да намери останалите. Усещаше мислите им, разбираше страхът им. А преди пет дни всичко беше различно... Как искаше да се върне в това време...


Беше спокойна нощ, обгърната от аромата на горски цветя, мъх и цъфнали дървета. В тази нощ Старейшината събра всички от клана си и започна да разказа легендата за техните праотци и за най-великата раса, съществувала някога на този свят. Всички от бивака се бяха събрали около лагерния огън, за да слушат историята.
И Старейшината заговори.
- Преди много, много години в едно човешко село едно дете намерило малко мече, чиято майка била убита от ловци. Детето – Едрик – решило да се грижи за животинчето. Съвсем скоро приятелите му разбрали и също си намерили по някое малко същество, което да обичат и с което да играят.
- Когато селският магьосник, Миадон, разбрал, поискал от децата да се откажат от питомците си и да ги убият, защото можели да донесат зарази и смърт на хората. Едрик и приятелите му обаче не се съгласили и избягали в гората, където магьосникът нямало да ги открие.
- Минало време и родителите им започнали да се притесняват и да негодуват срещу Миадон. Не можели да разберат как магьосникът все не успява да намери децата им и защо изобщо е трябвало да иска подобно нещо от тях. Не след дълго хората се събрали и обвинили магът, че е погубил рожбите им, след което го повели към издигнатата клада. Когато огънят пламнал, Миадон проклел селяните никога да не видят децата си, които ще изгубят човешкия си облик и ще станат като зверовете, с които са.
- Дядо, той ли е бил последният магьосник? – Запита русоляво момченце, прекъсвайки разказа на Старейшината. Майка му го погледна лошо, заставяйки го да мълчи, а след това се извини.
- Не, дете. Магьосници е имало още дълго време, но пък това е бил краят на този. – Усмихна се криво и за миг набразденото му с бръчки лице се подмлади с няколко години. Старецът си пое дъх и продължи.
- Проклятието застигнало Едрик и останалите и в миг те се превърнали в животни като тези, за които се били грижили. Духовете Пазители, обитаващи горите, видяли това и се смилили над децата, като успяли да запазят човешкия им разсъдък. Дълго време децата-животни бродели из горите без да знаят какво е станало. Но годините минавали и с тях те се научили как да оцеляват в тези си форми, как да контролират новите си по-силни сетива и как да се доверяват на тях. Живеели заедно – плячка и хищник в природата – и се защитавали един друг.
- Веднъж, когато Едрик отишъл на лов, попаднал на нова миризма и решил да я проследи. Тя го отвела до поляна, която не бил виждал преди, а на нея седяло най-красивото същество, което някога се е разхождало по този свят. Момчето-мечка си спомняло историите за тези създания, но никога не било предполагало, че някога ще може да ги види оживели пред очите му. Между пролетните цветя имало изящно момиче с дълги медени коси и топъл поглед, който сега бил впит право в Едрик. Младежът бил толкова заслепен от крастотата на елфската девойка, че не можел да помръдне, докато тя бавно се изправяла и тръгнала към него. „Не се плаши.” – казала му тя и внимателно поставила нежната си ръка върху главата му. „Ти не си като другите животни, нали?” – усмивката й го вцепенила още повече и той не можел да направи нищо друго, освен да продължи да я гледа и да попива всяка дума, която тя казвала.
- През следващите дни Едрик я намирал отново и постепенно разбрал някои неща за красивото момиче. Казвала се Ентаен и била дъщеря на Висшия елфски маг, който служел на краля. Девойката обичала да говори, но когато не разказвала нещо, двамата просто си стояли заедно.
- Минавало време и те станали неразделни. Всеки ден момчето-мечка намирало своята елфическа приятелка и прекарвало времето си с нея. Съвсем скоро я завело при останалите прокълнати младежи, към които също се привързала... – Старейшината въздъхна. – И тогава се появили орките. Те започнали война с елфите и хората и я печелили. Безбройни градове били разрушени, а обитателите им – избити.
- Когато веднъж Едрик стигнал до поляната, заварил Ентаен легнала на тревата, цялата обляна в кръв. Той се изплашил, защото разбирал, че животът бавно я напуска, успял да я качи на гърба си и затичал към елфския град, надявайки се, че там ще успеят да й помогнат. Когато най-накрая стигнал,баща й, усетил, че ставало нещо лошо с дъщеря му, посрещнал момчето-мечка. „Може да се направи само едно.” – казал елфът. Обяснил на Едрик, че сърцето на Ентаен може да бъде преместено в чуждо тяло, но това трябвало да стане скоро. Чрез мислите си младежът показал, че е готов да даде своето и така сърцето на елфката, а и нейната душа, започнали своя живот в тялото на мечката.
- Скоро след като раните заздравяли, Ентаен, осъзнала какво е станало, започнала да търси усамотение и прекарвала дни в гората. Баща й се притеснявал за нея и решил да я проследи и с изненада открил, че имало и други хора, затворени в животински тела. От благодарност към саможертвата на Едрик той потърсил помощта на Арилея – един от Духовете Пазители, за да помогне доколкото е възможно на прокълнатите. Двамата обединили силите си и им дали възможността да се преобразяват отново в хора, но и обратно в животни... – Старецът замълча за момент и огледа лицата на слушателите си. – Така е и до днес.


Шаи разтърси глава. Не беше моментът да си спомня. Орките се приближаваха с криви усмивки към нея, а върховете на копията проблясваха на лунната светлина. Тогава единият замахна с оръжието си и вълчицата видя възможност да избяга. Тя скочи, оголвайки острите си зъби и забивайки ги във врата му, след което се метна към другия нападател, едва успявайки да избегне пронизването. Издра с нокти ръката му и се претърколи на мократа земя. Изправи се и затича към най-близкият от териантропите. Знаеше кратък път до мястото, затова забърза натам. Усети нещо странно, но нямаше време да мисли за това, но тогава дъждът изведнъж спря, слънцето се оказа високо в небето, а миризмите бяха съвсем нови и непознати. Шаи се обърна назад, но пред себе си не виждаше нищо друго освен безкрайна поляна от червени цветя.

*****

Утрото бе слънчево и топло и денят обещаваше да бъде наистина горещ и досаден. Даже обещаваше да се превърне в ужасно досаден ден, пък и как няма, като брадатият старец отпред монотонно обясняваше преимуществата на древният език.
“Този сигурно е забравил какво е да си млад.” Подобни мисли се въртяха в главата на момичето, зареяло празен поглед в пространството. Стаята, в която се разиграваше действието бе малка, но бе достатъчно просторна, защото освен девойката и старецът вътре имаше още едно момиче и две момчета, които бяха не по-малко отегчени. След цяла вечност, която всъщност бяха само някакви си два часа от началото на урока се чу странен тътен, който сякаш наелектризира въздухът. Преподавателят спря по средата на думата, заслушан в нещо. Учениците също показваха признаци на възбуда. Момичето, което бе почти заспало до преди малко, скочи на крака загледана през прозореца на вънка. В стаята влезна още някой и като чели говореха или викаха, тя не можеше да каже. Съзнанието и бе обсебено от единственото желание да отиде Там, а думата “Ела” повторена за пореден път я накара без да се замисля много да грабне тоягата и наметалото си, който седяха до нея и да скочи през прозореца. Чу викове, но те някак не стигаха до нея. “Трябва да побързам. Нямам много време. Скоро ще свърши.” Бяха мислите, които я дърпаха на пред, сякаш под влиянието на някакво заклинание, а тялото и се подчиняваше безусловно. Продължи да тича така, без да знае нито на къде, нито защо, още около 3 километра на вътре в гората и на горе по склона. Спря се за малко, погледна на зад и видя зад себе си, своите съученици, които също бягаха сляпо на пред, а зад тях възрастните ги догонваха, даже бяха успели да хванат двама. Трябваше да побърза, оставаше още малко. Нещо от съзнанието и и крещеше да спре, но призивът бе прекалено силен и тя се подчиняваше. Стигна до ръба на един сипей, а на около тридесет метра под нея се виждаха кристалните води на планинското езеро.
Спря се за секунда, но настойчивото “Ела!” я накара да скочи. В следващият миг някаква странна светлина я обгърна, а секунда след това водата на езерото я заля. Настойчивият повик бе изчезнал. Момичето погледна на горе към повърхността, чудейки се дали да изплува, защото случката отпреди малко започна да стига до съзнанието й, а ако трябваше да бъде честна изобщо не искаше да се вижда със старейшините. Все пак след още две – три минути и се наложи да изплува.
Премига учудено и се огледа отново. Нещо не бе наред. Сигурна беше, че е скочила от сипея в езерото. Че бе в езеро, спор няма, но това езеро се намираше на поляна, а най-близката планина бе на около два часа път. Премига още веднъж и разтърси коса.
- Сигурно са използвали магия за телепортация, сигурна съм, че чух да нареждат нещо – каза на себе си, в опит да се успокои, но усещането, че нещо не е на ред се засилваше все повече.
Излезе от езерото, огледа се, но не можа да открие нищо познато или непознато. Намираше се на езеро, което бе в поляна, заобиколена от гъста гора. Бе мокра до кости, а денят бе все така горещ, за това реши първо да се изсуши и след това да търси пътя за на обратно. Поседя известно време на припек, но усещането, че нещо е объркано се засили толкова много, че тя реши да тръгва. Взе наметалото си от камъка, на който бе оставено да се суши, прихвана удобно тоягата, огледа се и като не намери ориентир, реши да върви по посока на залеза на слънцето. Вървя няколко часа, като се отклони веднъж за да си набере малко диви ябълки и веднъж заради едни къпини.
Слънцето вече започваше да клони към залез, а момичето се бе изморило доста и почваше да губи както търпение, така и надежда, че ще види нещо познато, когато вятъра довя миризмата на село. Тя бе съвсем слаба, което означаваше, че селцето е или много малко или много далече, но това и вдъхна увереност, че ще разбере поне къде е, а от там и как да се прибере. След още два часа гората започна да оредява и се чу кукуригането на петел. Тя забърза ход и съвсем след кратко видя ограда, която заграждаше не до там голямо селце. Влезна в селото без никой да й обърне внимание, но може би това се дължеше и на факта, че повечето хора се бяха събрали на едно място и обсъждаха нещо. Момичето се приближи, няколко човека я загледаха, но не и обърнаха особено внимание. Тя пристъпи още няколко крачки в тълпата, след което замръзна на място, а очите и се разшириха от учудването.
“Аз не разбирам, какво говорят.” Едва сега се бе заслушала в говора на околните и паниката започна да се надига в нея. Думите звучаха познато, но тя не разбираше абсолютно нищо. Направи крачка на зад и без да иска се блъсна в човека зад нея. Той каза нещо, по интонацията разбра, че е сгрешила.
- Извинявам се. – отговори по навик, но бързо осъзна грешката си.
Човекът се опули, след което почна да вика нещо. Около нея за секунди се освободи място и тя се озова обградена.
“Ами сега?!”

*****
Едно малко корабче приближи пустия бряг. От него слезе оръфан човечец, който със страх погледна нагоре. Стори му се, че кулата се издигаше чак до небето. А мисълта, че тя бе единственото, което имаше на този малък остров, го накара да преглътне шумно. Нямаше дървета, нито храсти и трева. Само парещ, сух пясък, голи камъняци и тази проклета кула. А пред нея стоеше дървена табелка с ироничен надпис ''Не тъпчи тревата!!!''
Клетият човечец, имащ неблагоразумието да стане пощальон точно в този свят, и по това време, пристъпи плахо към вратата и се замисли сериозно дали си струва да почука. Докато се усети, вече го беше сторил. Чу се дрънкане на ключове, което продължи около 20 секунди, давайки още време за размисъл, но накрая щракването съсече всякакви шансове за връщане назад. Вратата се отвори бавно, с типичното монотонно скърцане. Нашият пребледнял пощальон вече осъзнаваше грешката си. Пред него застана скелет с метла в ръка, който, след кратко мълчание и от двете страни, се върна към предишното си занимание - метенето на пода.
Пощальонът стоеше неподвижен и наблюдаваше как тази жива фигура кокали върти метлата с невиждана прецизност.
- Извинете. - опита се да я заговори , но след миг осъзна нелепостта на ситуацията. Да заговориш скелет е като да очакваш от сакат стругар да брои на пръсти до 10.
- Това ли е домът на господин Торгайст ?
Отново никаква реакция. В този момент явно нямаше нищо по-важно на света от метенето на пода.
- Има пратка за него. Или вие сте господин Торгайст ? Ох, леле, майко ... - мисълта за този факт накара стомаха му да се свие още повече.
Губейки надежда - както да изтръгне някакво внимание от най-големия непукист, било то и скелет, който е виждал, така и да получи бакшиш - пощальонът остави кулета на една масичка до вратата, с бележка "ПРОКЛЕТ ДА СТЕ" и хукна обратно към корабчето.


Въпросният господин Торгайст живееше в тази кула вече 20 години. Сам. Днес, за пръв път, му бе даден шанс да посрещне гости, но той го пропусна. А дори не разбра за това. Беше се зачел в "Как да унищожим човечеството за шестдесет дни" и не можеше да спре , докато не стигнеше до частта за черните магии. Точно така, той беше некромант. Това как и кога се е посветил на тъмната страна никой не знае, тъй като повечето свидетели на това събитие са или мъртви, или метат пода му.
Той затвори рязко книгата и от нея се вдигна облак прах, който се навря право в лицето му.
- Ах, да беше толкова лесно! - каза сърдито, кашляйки.
Време беше за следобеден чай. Торгайст пое надолу по дългия път на витите стълби, от време на време спъвайки се в дългата си ( черна, разбира се ) роба. Слизайки си мислеше как е дошъл моментът да се възползва от така развилата се ситуация с магическите портали и последвалите трагедии. Постоянно си мислеше за тези неща, но все не намираше начин. Не можеше да се впусне в приключение, търсейки отговори, проправяйки си път през портали и страховити чудовища. Колко удобно би било, ако имаше някой будала, който да му свърши мръсната работа. Десетки злокобни планове минаваха през главата му, докато дългият път по витите стълби го водеше надолу. Краят им се виждаше, а с него идваше и монотонното тракане на костеливи ръце.
- Стига мете, мамка ти, писна ми вече !
Ако в този момент, избягалият пощальон бе все още наоколо, щеше да изпадне във див възторг от подчинението на кокалестия иконом.
- По цял ден метеш, а покрива кой ще оправи ??? Писна ми проклетите птици да дрискат връз бюрото ми ! Бегом да го оправиш !
Доволен, Торгайст се просна в креслото и си качи краката на масата. В този момент се сети, че щеше да иска чай от своя верен иконом, но нещо друго прихвана вниманието му. На масата стоеше нещо, което той бе сигурен, че не е оставял там. Взе го в ръце и забеляза бележката. След това забеляза и отворената врата. Излезе навън, но не видя никого. Влезе обратно вътре, тръшкайки вратата, ядосан от факта, че някой е внесъл пясък в дома му.
- Ах, червеи жив да те ядат! - изруга Торгайст и тръгна да развързва кулета.
Вътре имаше още един вързоп. А в него - друг. Накрая той държеше в ръцете си малка кесийка, завързана прилежно със златна връзчица, под формата на панделка. Извади ритуалния кинжал и сряза връзчицата. От кесийката изпадна малък кристал, който веднага засия в зелено.
- Какво си ти ? - прошепна Торгайст , докато ярката светлина осветяваше цялото му лице.

*****

Сим’б’ла. Област на охолство изпълнена предимно с вили и замъци на благородници от околните кралства, които плащат солидни данъци за тези свои придобивки. Тук балове и приеми са неща от ежедневието. Малката, но просторна, китна околия се разполага удобно по крайбрежието на голямо езеро и е защитена от всички страни с трудно проходими планини. В четирите посоки на света във всяка планина има изсечен проход, строго охраняван от магически порти, позволявайки на малката област да не се занимава с военно дело. Почти всички коренни обитатели работят във вилите и замъците, с изключение на малкото живеещи в града намиращ се в средата на езерото, построен върху останките на древна гора която била наводнена преди много, много години. В града се помещават кметството, магическата академия, малката казарма, защото дори и земя на предимно охолство и спокойствие има нужда от защита, няколко таверни и резиденции на местната управа.
Сим’б’ла ставаше все по-популярно място за отдих на аристокрацията, не само на околните земи. Основно защото бе неутрална зона. Независимо от расата и военните отношения щом прекрачиш прага на някоя от портите водещи към областта попадаш на място на което насилието е до такава степен неприсъщо, че дори дуелите изглеждат немислими.
Отново бе нощ. Време за балове и танци са висшето общество което си почиваше далече от задълженията за собствените им кралства, графства и други малки и големи земи и техните владетели. Но тази нощ не бе съвсем като другите. Веднъж годишно в замък избран чрез жребий в Сим’б’ла се провежда БАЛЪТ. Бал на който присъстват всички притежаващи домове в областта се събират заедно за да отпразнуват деня от създаването на Сим’б’ла.
И ето, че всички се бяха събрали в един от най-големите замъци. Храна и вино се пилееха сред блясък, музика и смях. В малко кътче на просторната бална зала група девойки се суетеше около млад мъж. На вид в началото на двадесетте си години. Облечен в елегантен бял костюм от леката материя на Ангелите. Златна коса привързана на висока опашка се стелеше по гърба му, достигайки почти до кръста дори когато бе вързана по този начин. Очи сини като небе в ясен ден се усмихваха над изящен нос а от устните му се лееше звънлив смях. Той напомняше повече на елф от кралско потекло отколкото на човек, но той бе човек. Граф на не голямо графство северно от Сим’б’ла. И, въпреки че то не беше голямо, нито богато, той бе популярен сред дамите и бащите им. Всичко тази вечер преминаваше като по план. До момента в който нещо привлече вниманието на графа. Очи червени като кръв и сянка която сякаш се бе втренчила право в него през големите прозорци гледащи към градината. Сякаш никой друг не съществуваше в този момент в претъпканата зала. Онези очи като че хипнотизираха младия мъж и той се извини на дамите. Скоро той бе в градината. Звук от прихваната от вятъра наметка привлече вниманието му и той я последва през градината и скоро достигна лабиринта от висок жив плет. Звука се чу отново и тогава той забеляза края на наметката да изчезва в лабиринта. Отново и отново той чуваше звука и виждаше онази наметка, следвайки я до момента в който достигна средата на лабиринта, но там нямаше никой... Графа се огледа няколкократно. Нима всичко което бе видял и чул и видял бе грешка? Магия? Младия мъж се обърна но точно преди да се запъти обратно през лабиринта усети неописуема болка а тялото му сякаш бе замръзнало във времето. Не след дълго всичко потъна в мрак и той изгуби съзнание.

Бавно, малко по малко сините очи се отвориха. От начало той незнаеше къде е... Беше тъмно... Тясно... Сякаш изминаха часове докато погледа му най-сетне се избистри. Навсякъде около него имаше тъмно червен, мек плат, но той неможеше да помръдне. Беше малко... Тясно пространство. Кожата му настръхна. Това... Бе ковчег! Но как? Защо беше там? Защо не усещаше собственото си сърце? Защо беше буден! След тъмнината на уединеното му обиталище малкия процеп на бавно повдигащия се капак процеди светлина която го накара да закрие очи. Студен смях прозвуча и графа отново отвори очи за да погледне към собственика на този смях. Над него се бе надвесил непознат мъж с тъмна коса и очи.
- Ах... Най сетне се събуди... - Прозвуча глас със малко странен акцент който той не бе чувал преди.
- Кой... Къде... Какво стана? – Младия граф беше доста объркан от ситуацията. Нещо не беше наред И той го усещаше но какво...
- Мило дете не са ли ви учили на маниери? – попита мъжа който не изглеждаше по-стар от самия граф. На очевидно стреснатото изражение на златокосия другия въздъхна.
- Наричат ме На'ал... - Графа като че се опомни и бавно се надигна до седящо положение.
- Граф Сабриен Лавел - отвърна все още доста объркания младеж. А другият се усмихна и подаде ръка на графа. След като вече и двамата стояха изправени Сабриен най-сетне се огледа наоколо. Те бяха в... Гробница. Но това не му направи кой знае какво впечатление. Той беше гладен… Страшно гладен и На'ал сякаш забеляза това и се усмихна самодоволно.
- Ела... - Подкани той и двамата скоро се запътиха извън гробницата.
Самата тя се намираше в гробище отдавна забравено от жителите на Сим'б'ла. Главно защото то се водеше свещена земя и всички отбягваха свещената земя. Никой не помнеше това гробище или причините да го отбягват...
Няколко часа по-късно двамата стояха над тялото на млада жена, камериерка в една от многото вили. Сабриен я гледаше с ококорени очи. Това което се бе случило преди броени моменти обикновено плашеше до смърт новаците, но... Младия граф се засмя.
- Това... Беше неповторимо! – възкликна той и На'ал се засмя.
- Кръвта никога не е толкова сладка както първия път – отвърна той приятно изненадан от компаньона който бе избрал.

След тази нощ приятелството между двата вампира малко по малко се скрепяваше все повече и повече. Дълго време двамата се възползваха от контактите на графа за да поддържат богат живот и да се хранят с чистокръвни аристократи. Но хората започваха да забелязват че двамата приятели не остаряват. Когато това се случи На'ал настоя да изчезнат, но Сабриен не можеше да изостави живота на охолство и така след едва тридесетина години пътищата им се разделиха. На'ал изчезна в криптата си за поредната почивка от няколко столетия докато граф Лавел събра останалото си съкровище и започна да обикаля света, прекарвайки по няколко години в по-големите градове.

*****

Ветровете фучаха! Дъждът плющеше! Светкавици брулеха върховете на дърветата в нощта, подобно на вилица, държана от ветеран с паркинсон, гонещ маслинка. И над цялата тази природна суматоха прокънтя глас:
- М'фк' му!...
Хърф изплю попадналите в устата му екземпляри местна флора и фауна, примесени с кал и въздъхна. За трети път тази седмица оплескваше заклинанието за субпространствена дислокация. Шансовете старшите магьосници да изявят желание, бегло обвързано с неговото връщане в академията клоняха към нула. Можеше само да се надява, че не са го изритали.
Младежът се изправи и доколкото можа приглади зелената роба. Не постигна особен успех. Откакто се помнеше, дрехите упорито отказваха да му пасват. Особено мокри такива. Въздъхна отново и се огледа. Изглежда беше попаднал на тропичен остров. Почеса крака си и захвърли нехайно уловеното в процеса многокрако членестоного. Много тропичен. Поне плажът беше наблизо. И огромният вулкан.
- ?!? - потенциалният маг изхриптя, забелязвайки последния.
Трябва да отбележим, че Хърф не беше особен познавач на геологията. Това би обяснило донякъде последвалият му отчаян опит да успее в това, в което преди минути се бе провалил.

Някои хора твърдят, че адреналинът вършел чудеса. Мягьосниците само пръхтят снизходително, когато някой изкаже подобно становище. Но пък, те постоянно си хриптят снизходително. Хърф бе донякъде склонен да вярва в тази теория. Но в конкретния случай, единствено принуди потенциалния мягьосник да прехвърли заклинанието набързо оставяйки след себе си сравнително голям кръг от изгорели листа. Затова пък тупна на сравнително реален каменен под. При упражняващите мистични изкуства, заклинание с липсваща приблизителна насоченост беше върхът на арогантността, която можеш да покажеш пред вселената. Защото в повечето случаи, изпълнилият го губи възможност да се катери. Или да извършва каквито и да било действия.
Хърф повдигна поначало посмачканото си лице от пода - Напълно веществен, както сам се убеди - и впери поглед във въздуха пред себе си, изчаквайки търпеливо суматохата от цветове и полусилуети да придобие вид на хуманоидно същество, вероятно стигащо до коляното му - при други обстоятелства, разбира се - надвесило се любопитно над главата на изглеждащият като победител в състезанието "Колко ще издържа в гигантска тенджера, пълна с блатна вода" полумаг.
- К'д' сфм? - попита младежът, мислено отбелязвайки си, че говорните му способности днес не са на ниво.
- К'во ка'аш, друже? - опули се насреща му гномът.
- Зададох стандартния за случая въпрос - сопна му се в отговор Хърф - а именно "Къде съм".
- Ей, ти да не си някой философ? - изгледа го недоверчиво събеседникът му.
- Защо?
- 'Щот' таквиз' антрактни... не, бе - абстрактни ги плещят само философите.
- Моля?...
- Че как, 'де си? Тука, друже.
Хърф отново заби нос в пода - и мигновено съжали за това. Всъщност, изобщо не го интересуваше къде се намира. В момента искаше само да си дремне.
- Слушай, друже, ти май не си местен, а? - обади се дребосъкът.
- Не.
- Тогаз', слушай - започна заговорнически - то и аз не трябва да съм на дъртия кокаляк в кулата, ама чух че имал туй онуй, дето може да струва някоя жълтица. Като те гледам така, не ми мязаш на скелет. Ти на нищо не мязаш, ама щом висиш по таваните, ще да си свестен. Тъй че, що ще речеш да тафим к'вото можем заедно? А? Да му покажем на тоз' магесник!
Хърф живна.
- Магьосник? Тук пребивава магьосник?!?
- Ъхъ - кимна гномът - Ти май здраво си си треснал чотурата, 'га си падал, а? Нали него си дошъл да обираш? Дъртия некромант... 'Къв беше... Торгайст. Абе, к'во пребледня? Ако се гътнеш тука и обвинят мене, мъртъв си!
- Гтдфгфсдгнгнгнеекромантртътр?!?
- Ъхъ.
Последвалите няколко мига могат да бъдат разгледани като кадри от филм.
Хърф скочи от пода и се завъртя във внезапен прилив на енергия на пета към най - близкия прозорец.
Гномът го захапа за глезена.
Потенциалният магьосник пресъздаде изненадващо точно звукът, издаван от вълк, предрешен като овца, попаднал в стадо с късоглед овен.
Вратата на залата, в която се намираха се отвори с замах. В рамката и стоеше прегърбен мъж, очевидно доста сънен, облечен в черна нощница на черни зведички, с черна нощна шапка, който държеше черна свещ.
Странен силует, наподобяващ палмово дърво с извънредно странна обувка в основата на стъблото полетя през прозореца.
- Да ви ... слонове, ... ... ... ... натрапници - промърмори некромантът, обърна се и се върна към съня си.
- 0'0 0!... - избълбука Хърф под водата.
- 000 000, друже. - съгласи се гномът.

*****

Птички и пчелички летяха и се ядяха из въздуха над цветната леха на двореца над Лавандукър. Цветята отдолу ги гледаха тъжно и се надяваха чучулигите да не изядат и последните калинки, които щяха да служат като проводник на любовта помежду им. Прашецът от едно цвете полепна от крачетата на една медоносна пчела и полетя с нея в небесата. Лястовица се опита да погълне в полет клетото животинче, но малките крилца на насекомото се оказаха достатъчно бързи и хищната човка хлопна само на милиметър зад тях. Пчелата видя следващия красив цвят, към който щеше да се спусне. С пирует тя достигна ярката си цел и положи крачета върху жълтите мъхести нектарени чашки. Любовта възтържествува! Двете цветя, които се намираха на няколко дълги крачки едно от друго се сляха в едно! Опрашването беше велика победа и за двете влюбени цветя!
Шарл Флайфайър наблюдаваше тази епична картина, но нито за миг не прозря величието на случващото се. Той изпъди една заблудена колежка на проводителката на любовта, която беше решила, че в ухото му ще намери невъобразими залежи на сладък нектар, и откъсна стръкче овес, незнайно как попаднало там, което след миг се озова между зъбите му. Беше прекрасен ясен слънчев ден и всичко вървеше както трябва.
И изведнъж дойде момента, в който вече не беше така. Принцеса Рилания влезе в градината и погледна към лехата си с магически подобрени маргаритки, върху които лежеше полузаспалия войн от кралската дворцова гвардия. Денят стана много лош за Шарл Флайфайър. Само за някакъв си час беше разжалван три пъти и от кралски страж се беше превърнал в пешак от градската въоръжена пасмина и беше изпратен в гората да търси избягалите крави на някакъв фермер. На всеки здраво мислещ човек беше ясно, че кравите не ходят по гористите хълмове, а си търсят поляна със сочна трева, но селянинът беше убеден, че неговите крави обичали да ядат шишарки и затова натовариха новобранеца със задачата да ходи по стръмните баири и да търси петнисти говеда, които със сигурност мучаха щастливо на поляната, която се намираше зад малкия градски пазар до рекичката, където момите и жените перяха дрехите на бащите и мъжете си.
Така Шарл се скиташе по чукарите в горещия летен ден с новият си новобрански кожен шлифер, викаше недоволно „Ела тук, Бела!” и се молеше да има поне една заблудена крава, която наистина да е решила да яде шишарки. В този момент, както си скиташе, земята пред него се разтърси, и там, където преди малко имаше шума, каманаци и някой-друг заблуден клон, се появи голяма дупка. Както става обикновено в такива случаи, когато от нищото се появи двуметров ров, почвата около него започна да се свлича към дъното. Тя много настоятелно поведе със себе си и бившия гвардеец. Той направи усилие да се задържи на два крака, но когато опиташ да скочиш назад, когато под нозете ти няма нищо, обикновено опитът остава неуспешен.
Шарл се изтърси. За негова лична изненада се оказа, че е паднал в купа сено, вместо в извънредно голям горски мечи капан. Погледна нагоре и видя как към него идва пръст. Той успя да се изтъркули от сеното и застана на крака, точно на време за да види как мургав селянин със сламена капела и лула го гледа изненадано и мъмри нещо на някакъв непознат език. Старжникът се огледа и забеляза, че няма две слънца и небето не е оранжево, както беше свикнал да е. Той потърка сконфузно тила си и си помисли „Ами сега?”

Полкът навлезе в гората. Тъкмо беше съмнало, а вече хиляда и петстотин човека си проправяха пък през гъстата растителност, за да изненадат Яритската войска в гръб. Не беше най-лесният маршрут, но беше единственият, който предоставяше елемента на изненадата на страната на войската на крал Йеней. Войната се водеше от няколко десетилетия и сега генералите най-накрая бяха видели начин тя да завърши. Затова сега малката войска се бореше с калния път и неблагоприятния терен.
Най-задната част от армията тъкмо навлизаше в гората. Повечето бяха опитни рицари-пешаци, които маршируваха в строй. Сега телата им бяха пазени само от леки ризници, които не затрудняваха движението им през гористата местност, а повечето от снаряжението си носеха в торби на гърбовете си, затова лесно можеха да бъдат сбъркани с локалната стража на някой малък град. Този вид обаче беше измамен, защото точно тези хора най-вероятно щяха да излязат живи от предстоящата битка.
Пред тях кавалеристите бяха слезли от конете си и ги водеха за юздите, като ги пазеха да не стъпят накриво в лепкавата кал. Те също носеха повечето си багаж сами, за да не се морят животните. Тези, които можеха да си го позволят, водеха със себе си пажове, които да вършат тази работа за тях. По-неблагоразумните от тях обаче не се бяха замислили преди да натоварят конете с тежките брони и оръжия, и сега съжаляваха за това си решение. Конете лесно затъваха в размекнатата земя и с мъки се измъкваха от по-дълбоките кални локви. Рицарите крещяха, псуваха и кълняха проклетото време и прокълнатата гора. Дърпаха юздите тежко и се надяваха животните им да не рухнат на земята със счупен крак.
Най-отпред на войската, точно пред рицарите, вървеше най-младият взвод на Кралството. Всички бяха момчета, на по шестнадесет години, и, както можеше да се очаква в такива случаи, всички приемаха ситуацията различно. Някои се присъединяваха към ругатните на рицарите, други разговаряха помежду си радостно за предстоящата битка и за славата, която тя щеше да им донесе, а трети... трети ходеха безмълвни, забили глава в земята.
Едно от тези момчета беше Гилбърт Дю, син на дребен благородник от имението Шарик - барония в източната част на Малши. Като наследник на барон той трябваше да влезе във военната кралска академия, от където да излезе доблестен воин, който да защитава короната. Отиде там, прекара пет години в обучение как да борави с меч, как да язди, как да стреля с лък и арбалет и как да поддържа снаряжението си в изрядност. Бяха го научили и как да чете и пише, как да смята, малко история на кралството и още куп безполезни неща. Тези пет години не бяха най-хубавите от живота му. Той не беше нито достатъчно важен, нито достатъчно добър, за да заслужи специалното внимание на учителите или инструкторите. Нямаше много приятели, защото по принцип не беше много общителен, а малкото, които имаше, въпреки че бяха скъпи, през повечето време го превъзхождаха във всичко, което правеха. Така след като изтекоха петте години, те отидоха в училища за командири и пълководци, а той остана сам като пешак в редовната войска на Кралството.
Сега той вървеше с наведена глава през калната, влажна гора, чувстваше се мръсен и уморен. Утре по това време пак щяха да са в гората. След два дена – също. Чак след пет дена щяха да излязат от другия й край, където щяха да опънат лагер и... Гилбърт се спря на място. След седмица щяха да влязат в битка. Ръцете на момчето се разтрепериха, краката му замръзнаха и той не усети нищо, когато един от по-старшите го потупа по рамото.
- Добре ли си, момче? – попита той, но думите му останаха някак далечни и неразбрани от Гилбърт.
След седмица щяха да влязат в битка и... Всяко едно от тези момчета идваше от академията. Не бяха най-кадърните там, затова и не продължиха обучението им за по-висши постове или различни длъжности. Запратиха ги във войската. И ги изпратиха на бой. И щяха първи да влязат в бой. Сърцето на момчето биеше все по-бързо. Пет години се беше бил с чучела, беше стрелял стрели в безветрено време, беше яздил по равен терен и беше учил толкова за боя, колкото да може да се справи с уличен бандит, но не и повече. Бяха му дали меч и го бяха нарекли воин. Бяха го облекли в ризница и му бяха казали, че е готов за битка. Бяха го пратили на фронтовата линия и го бяха нарекли герой, заедно с всички други млади момчета. Но отдавна той знаеше, че това не е вярно. Те бяха група млади, зле обучени момчета без талант за войници и без бъдеще, които щяха да поемат първоначалния удар на врага. Те не бяха герои – бяха проклети жертвени агнета. След седмица щяха да влязат в битка и да умрат.
Командващият го беше хванал за рамената и го разтърсваше яко:
- Момче, добре ли си? Момче, съвземи се!
Гилбърт го погледна. Беше огромен мускулест мъж с големи побелели мустаци и двурък меч на гърба. От такива мъже се печелеше войната, а не от такива като него. Момчето се поколеба за миг и реши. То приклекна, изхлузи се от хватката на ветеранът и захвърли торбата с бронята и оръжията на земята. Тръгна да бяга.
Главнокомандващият отначало не разбра какво става, но бързо се опомни от изненадата си. Гилбърт вече се губеше от очите между дърветата, когато се разнесоха викове „Дезертьор!” из гората. Той беше от семейството на малък благородник. Не можеше да се гордее нито със земите, нито с богатството си, нито с подчинението си. Семейството му нямаше голяма армия като бащите на другите момчета в Академията и единственото, за което можеше да се гордее, беше честта му. Затова всяко „Предател!” се забиваше в гърба му като стрела и при всеки вик „Страхливец!” сърцето му спираше и се опитваше да не позволи на краката му да продължат. Но само за миг момчешката гордост отстъпваше и се свиваше в ъгъла пред безумния страх. Никога преди това не се беше замислял, но го беше страх. Беше го страх от болката, беше го страх от смъртта, беше го страх от войната, която като свиреп вълк разкъсваше плътта и изяждаше живота.
Виковете постепенно започваха да намаляват и малкото преследвачи, които бяха тръгнали след момчето, явно се бяха отказали. Командирите вероятно бяха въдворили ред сред войниците. Бяха сметнали, че един страхливец в гората не е голяма загуба за армията им и пътят им към фронта е по-важен от залавянето на един дезертьор.
Гилбърт не забелязваше това. Той продължаваше да бяга и сърцето лудо да тупти в гърдите му. Беше вече далеч навътре в гората, когато усети, че краката му вече го предават. В паниката си беше захвърлил целият си багаж и сега нямаше нито храна, нито вода. Нямаше представа къде се намира и затова реши да ходи само в една посока, докато не излезе от гората. Изглежда посоката, която беше избрал, не беше вярната.
Навлизаше все повече и повече в гората, а тя ставаше все по-гъста и по-гъста. Нямаше представа къде се намира, но не знаеше и как да се върне до пътя, по който бяха ходили войниците. Продължи да се лута още дълго. По някое време забеляза малка пътека, която водеше нагоре по един склон. Бяха минали поне десетина часа, защото вече започваше да се свечерява. Не беше сигурен за точното време, защото в гората всичко изглеждаше по-тъмно от обикновено.
Последва пътеката и още след около десетина минути ход се отзова пред малка къща на голо място сред гората. Беше странно приветливо изглеждаща и от комина излизаше пушек. Гилбърт се почувства като момиченце от някоя наивна приказка за деца. „Сега остава вратата да е отключена и като вляза вътре да намеря седем малки креватчета.” помисли си той. Вратата наистина не беше заключена, но вътре нямаше малки креватчета. Имаше едно голямо легло, на което не спеше джудже, а човек, който го запълваше от рамка до рамка. Беше с побеляла коса, но гладко избръснат, за разлика от повечето хора на неговата възраст. Беше завит с леко одеяло, а дрехите му седяха на самотен стол близо до маса в центъра на стаята.
Гилбърт се почувства неудобно. Беше се загубил в гората и сега седеше в къщата на спящ гол мъж, който на всичкото отгоре явно имаше много големи стъпала и проблеми със съня, тъй като голяма буца от одеялото нервно мърдаше в края на краката му. Момчето се загледа втренчено към нея и скоро разбра, че там има нещо друго освен краката на стареца.
Буцата се размърда, след това започна да се придвижва старателно към края на завивката, спря до него, завъртя се и започна да я надига. Две гуреливи очи го погледнаха над остра муцунка малко преди одеялото да падне назад, за да разкрие две огромни щръкнали уши. Странното същество се прозя и премигна. То гледаше новодошлия със сънен интерес. Гилбърт също го гледаше любопитно. Най-отличителната черта на животното бяха не невероятно големите му уши, а фактът, че козината му беше зелена. Като оставим това на страна, приличаше на странна смесица между лисица и куче, имаше малка остра муцунка и къси крака с големи лапи и остри нокти на края им. Съществото се отви напълно, завъртя се и се почеса зад ухото. Не беше голямо, цялото му тяло беше дълго не повече от половин метър, но имаше най-странната опашка, която Гилбърт беше виждал. Беше дълга почти два пъти колкото тялото му и много, много космата и рошава, в сравнение с гладката козина на съществото. Малката твар протегна врат и подуши момчето. Явно хареса миризмата му и започна да се отърква и гали в него. Гилбърт също се заигра със съществото.
Не след дълго се събуди и човекът. За щастие на момчето той не го халоса със сопа по главата. Или поне не веднага.
Мина време докато то се събуди от удара. Старият човек се оказа с добро сърце и позволи на Гилбърт да остане с него. Момчето научи, че името му е Галеар и е бил горски навремето, когато тази гора е била във владенията на кралство Ярит. Някога, много отдавна, тук се намирали ловните предели на стария крал, но скоро всичко се променило. С идването на младия крал Идар, горите били запуснати, всички ресурси били пренасочени към войната, а всички били забравили за горския. Той вече беше стар и с мъка си спомняше за това, но след като свърши разказа си, каза, че не му липсват онези времена и не съжалява за нищо. Бил останал да живее в горите и да се грижи за тях, пък каквото ще да ставало с останалия свят. Имал и жена, но била умряла преди години от старост. Самият той не знаел как още се крепял.
Гилбърт му разправи и своята история и старецът кимна. Каза му „Можеш да останеш тук, докато намериш смелост да се върнеш.” и се усмихна. На въпроса какво е странното малко същество, което спи в завивките му, старецът отговори, че го намерил скоро след като жена му починала. Не знаел какво е, но му казвал „Ку”, което била думата за куче на някакъв стар език.
Гилбърт остана при старият горски. Помагаше му отначало, а после започна напълно да се грижи за него. Той пък му стана като дядо. Учеше го на каквото знаеше за занаята, за боравенето с лък и меч, за горските билки и треви и мехлемите, които можеш да правиш от тях. Научи го да ловува и да оцелява в гората, да се крие в нея и да познава тайните й.
Отначало Галеар беше много здрав и жизнен, но с времето старостта си каза думата. Три години след като Гилбърт дойде, той се разболя и скоро умря. Момчето го погреба зад къщата до жена му. Преди старецът да издъхне Ку излая три пъти. Нещо, което никога не беше правил преди.
Момчето продължи да се грижи за гората, както правеше преди Галеар. То сметна, че това е единственият начин да уважи паметта на стария си учител. Като горският, и Гилбърт не обичаше хората да се скитат много в леса, затова продължи още едно дело на своя благодетел – от край време за гората се носеха легенди, че е обитавана от странни същества. Легендата говореше за стар горски дух, който не давал мира на тези, които оставали в гората. Това беше Галеар. Старият горски плашеше хората от своята гора. Така продължи да прави и Гилбърт.
Минаха още три години, в които момчето живееше така. И работата му никога не свършваше. Хората все така идваха и идваха в гората – само преминаваха, но все пак идваха. Момчето не се учудваше – все пак гората беше между два големи търговски града. Но през последните четири месеца ставаше нещо странно. Хората преминаваха все по-рядко и по-рядко. Гилбърт започваше да се чуди защо. И един ден отговора дойде изневиделица. В гората се чу женски крясък.

Среднощен вятър пееше сякаш заупокойна молитва, или така поне се струваше на отец Евримахий, комуто лунните лъчи, нахлуващи през каменния прозорец на килията му, пречеха да заспи. Вече два, а може би и три часа калугерът се въртеше неспокойно на одъра си и се взираше с късогледите си очи в лунния диск. Нещо злокобно имаше тази нощ в месеца, който обикновено той оприличаваше на пита сирене в громна черна паница. Кървав харман трептеше около светлия кръг. Щеше, значи, да вали през деня. Ала още нещо смътно долавяше Евримахий, сякаш далечен ужас се надигаше нейде. В този момент забеляза, че вятърът разнася сухи шумки. В полето бе манастирът, който той обитаваше, и нямаше много гори наоколо. Ала като помисли малко, едно име нахлу в объркания му старчески ум и го хвърли в небивал страх.

Мъртви лес се бе раздвижил.

Не знаеше отецът колко време бе лежал, без да помръдне, дръпнал завивката до брадичката си. Причуха му се стъпки. Не може да бъде, трябваше да е сън. В манастира беше останал единствен той, всички други монаси или бяха измрели от старост, или бяха се разбягали през годините. Разбойници насам не идваха, защото зловещата гора ги караше да тръпнат, а пътник не смееше да замръкне по тия краища. Твърде суеверен бе станал старецът, ала слухът му бе добър и мъчно можеше да се усъмни, щом веднъж е чул стъпка на човешки крак.

Той стана и нахлупи калимавката върху разчорлената си коса. Взе кандилото от масата, запали го с треперещи ръце и закрета несигурно към вратата. Тя изскърца, сякаш изплака, и тръпки полазиха по гърба на монаха. Вятърът сякаш повя, той почувства мъртвешка хладина и се загърна по-плътно в грубата власеница, която носеше. Стъпките се приближаваха по двора. Изведнъж Евримахий цял застина, а погледът му се прикова в странната фигура, която крачеше към него.

Късогледите очи на монаха се разшириха от уплаха, лицето му се изопна от изумление, а старческото му сърце слезе в петите. Той постоя вцепенен за миг, после се втурна в килията си, като да беше на двайсет години, грабна молитвеника от масата и изскочи като побеснял навън.
- Надалеч стой! - изкрещя с треперлив глас към ходещата купчина кости, която се приближаваше към него. - В името на светите духове, покровители на людете, върви си, твар нечиста!
Вместо да се разсипе на прах, скелетът неумолимо правеше крачка след крачка по каменната настилка. Лунната светлина го обвиваше в призрачно сияние. Пръстите на Евримахий едва го слушаха, но той запрелиства страница след страница от молитвеника.
- Помолимся Схерея, Тулсака, Имриона, Роконая, Ливтония, Мехтеафа, Кластория, Нихрея и светаго царя Улдивия, хранители всем людем, нине и присно и во веки веков да бидет сия твар скверная от белого света изгнана... - тук мишки бяха прогризали пергамента и вместо да продължи с молитвата, старецът забърбори баилка, заучена от баба му, като все така размахваше игуменския скиптър с деветолъчната звезда, символ на деветте духа, пазители на хората - Пфу, отде си дошел, там да си пойдеш, упире, къпина ти под нозе, главня ти под носа, кошери ти на глава, вълк ти насреща!
Но не се уплаши създанието нито от молитвата, нито от бабините клетви, а се приближи и застана пред отеца. Хилеше се сякаш черепът му, а от очните кухини струеше мрак. Пресегна се костеливата му ръка и взе книгата от дланта на стария, а другата го хвана за китката.
- Назад, мракобесен ужас! - гласът едва излезе от гърлото на Евримахий. - Върни се в гроба си да почиваш! Върви обратно... в леса! Скрий се, далеч от очите ми!
- Гроб за мене няма - проговори скелетът мъртвешки, вледеняващ глас - и не ще има нивга, дорде мъст не застигне ония, що живота ми отнеха.
Ако калугерът преди малко се бе окопитил поне до някаква степен, то сега съвсем се стъписа.
- От кого търсиш мъст, о заблудени? - изпелтечи той. - Прост монах съм аз, с кръв ръцете си не съм петнил. Животинка даже ми се свиди да погубя.
- И не за теб дошъл съм аз, освен ако разбойник ти не си - отвърна съществото на някакво странно наречие, какъвто свещеникът бе чел по приписките в книгите отпреди столетия. - От тез проклети харамии погубен бях със нож в гърдите и тялото ми в оня лес изтля. Драгаш Ярослав е името ми и тръгнах аз сега убийците свои да гоня.
Неспособен да изрече дума, духовникът бе вперил очи в неканения си гост и слушаше старовремската му реч. Драгаш Ярослав разказваше за дългото си бдение в Мъртви лес, за това как бе всявал страх в душите на разбойниците и как накрая духът му отново се бе свързал с костите. От време на време той въздишаше и сякаш гробовен студ полъхваше и развяваше брадата на Евримахий.
- И тъй съзрях еднаж - говореше оживелият мъртвец - да крачи през гората елф приказно облечен, с книга богослужебна във една ръка и жезъл в другата. И книгата като видох, възненавидих елфа, ако и нищо да не бе ми сторил, тъй както богът бе възненавидил мен и без време бе ми тялото отнел. Захванах аз тогаз да шепна зли прокоби на вятъра във всеки дъх и на листата във всяко шумолене, а той, макар и елф да беше, чедо на горяни, загуби тъй ума и дума и втурна се по горските пътеки от моя глас спасение да дири. А аз подгоних го и хукна той към близката полянка, дето дъб кръстат, столетен, от мен по-стар, снага издига. Дъба на обесените нявга го нарекоха онез дървари, що до толкова дълбоко във леса смееха да стъпят. Защото кога все още върлуваха разбойници тъдява, аз подлудих едни, а други тях на тоя дъб избесиха. И тъй, като съзря елфът тоя дъб, и кости в корените му да се белеят, а и на възлестите клони тук-таме висяха съсухрени тела, просна се на колене и към бога молитва запелтечи. Ала не издържа, види се, сърцето му, и той насред молитвата издъхна. Тъй всявах ужас аз и страх и жертви падаха ми тез души невинни. Ала невинна бе и моята душа, кога от тялото ми отделиха я, та смятах аз това за свое най-правдиво дело.
- Грехове си вършил ти, окаянико, и много невинна кръв има по костеливите ти ръце - на самия Евримахий не стана ясно откъде намери смелост да проповядва така на такъв задгробен ужас. - Само с правдиви дела ще можеш да я измиеш.
- Мъст търся аз, не изкупление - мракът в очните кухини на Драгаш Ярослав сякаш се сгъсти. - Предаде ме богът и не жалея аз затуй, че в рая си не ще ме той допусне. Един успя да ми избяга и аз проклех го до деветото коляно той и кръвта му покой да не намерят. Стигота му е името, а сред разбойиците бе наричан Кървава жълтица, защото винаги в кръвта на убитите топеше техните кесии, преди да ги заграби. Жесток бе той, ала и жилав и не изгуби разума си, както се случи от неговата шайка със мнозина. Изплъзна ми се и сега потомците му тръгнал съм да търся и наказвам.
Лицето на престарелия монах се изопна от изумление.
- Стигота, думаш ти? - в гласа му като че нещо трепна. - Така нарича се един богаташ, както и неговият баща, и по-предишните му мъжки предци още от стари времена. Говори се, че древна кръв петни богатствата му и клетва тегне над него, ала жесток е той и нищо не го спира. Имаше - калугерът примигна, а очите му се навлажниха - имаше брат ми дъщеря, едно момиче, като капка хубаво. Като я видя веднъж тоя хайдук, та я грабна на коня си и я отнесе. Дума повече не се е чуло за нея. Сега говори се, че е намерил камък някакъв, който сякаш от небето паднал, и с помощта на неговото вълшебство още повече богатства е заграбил. И някаква врата там се била отворила, която водела към други царщини, та и войска още е набрал. Та пропищяла е цялата земя от него.
Скелетът стоеше неподвижен и все едно слушаше.
- Де се намира тоз изедник?
А, близо е той - отвърна с готовност монахът - в град Иркаф живее, на два-три дни път.
- Тъй щом е, може би ще си намери края - рече Драгаш Ярослав. - А път отде минава за тоз град?
- Там еееее - посочи Евримахий на юг - през полето върви пътят. - Той се разбърза, видял възможност да се отърве най-после от зловещия си гост. - По него тръгни и ще те отведе.
- Ако намеря оногова, що търся, ще да ти се щедро отблагодаря, колчем мина пак тъдява - обеща немъртвият. - Сал за едно ще те помоля. Плащ ми дай, и гугла някаква да има, че да не стряскат се отдалеч людете, кога съзрат ме.
С бързината на плъх, подгонен от котка, монахът потъна в една от килиите и след малко се върна с едно прокъсано расо, към което бе пришита голяма, торбеста качулка. Носеше и въздълга тояга. Сам не знаеше защо се доверява така на странника.
- Заповядай и прав ти път към Иркаф - сбогува се той набързо със скелета и се затътри към килията си.
А отвън Драгаш Ярослав нахлузи расото върху кокалите си, нахлупи ниско гуглата и подпирайки се на тоягата, закрачи през полето. По едно време, когато от изток небето вече розовееше - за очите на скелета това изглеждаше, както за човешки взор изглежда здрачаване - съзря пред себе си началото на голямо блато. Нещо привлече погледа му. Един камък сякаш оживя, превърна се в човек и защъпука из мочурището. Беше чудата гледка. Немъртвият реши да го последва.
Може би щеше да намери още по-кратък път към жадуваното с векове отмъщение.

За сетен път кракът на Толемарий затъна в лепкавата кал. Преди известно време твърдата почва беше изчезнала и на елементала му се налагаше да скача от едно прогнило дърво на друго, като понякога имаше късмет и се приземяваше на някой случайно захвърлен камък. Подобно начинание криеше много рискове, падането беше един от тях.
- Чудно местенце са си избрали лечителите – измърмори си ядно под носа Тол, докато се опитваше да измъкне крака си без да остави хубавия си кожен ботуш в калта. Всяка вещ, която носеше, беше по право негова и никой, дори и майката природа, не можеше да му отнеме това, което му принадлежи. – Човек по-скоро ще полудее, отколкото да се излекува.
След малко време и много усилия, Тол освободи крака си от калната примка. Тъкмо когато се приготвяше за още един скок, той забеляза нещо неестествено за блатото. А именно – каменна пътека. Ако можеше купчина нахвърляни един до друг камъни да се нарече пътека, де.
„Това трябва да е капан – гледай как удобно са ти ги постлали тия камънаци.” – с тон, изпълнен с подозрение, отбеляза един глас.
„Каква ти клопка тук, де само лудите кръстосват и само те тъдява могат да те срещнат?” – попита втори глас, тайнствен, като на разказвач, започнал да рецитира някоя легенда.
„Мълчете, бе!” – кресна им Толемарий. И те млъкнаха.
Тези, и още няколко, гласове се бяха появили ден-два след като влезе в блатото. Извора на лудостта му вече не извираше от Земята, а от самият него. Състоянието му се влошаваше все повече и повече. Може би това беше последното му пътуване – една последна разходка преди да се побърка съвсем и да бъде затворен в елементалската лудница доживот. „Няма да стане така!” – упорито си каза Тол за кой ли път. Не беше прахосал младостта си за нищо! Не беше се издигнал толкова високо за нищо! Не беше оцелял по чудо заради посланическата си мисия в Ярид, за да бъде изолиран от света и само умствено-болните да му правят компания! Нямаше да стане така!
И така, капан или не, Толемарий тръгна по „пътеката”. Единственото по-голямо удобство беше, че вече не му се налагаше да скача насам-натам. Пак се препъваше из кривите камъни, понякога се хлъзгаше и потъваше до коленете, друг път правеше забележителни гимнастически стойки и салта, само и само да не се налага пак да си вади ботушите от калта. След половин-един-часово ходене по мъките – или мъчително ходене – съпроводено от постоянното натякване на гласа, че това е капан, елементала стигна до края на каменната пътечка, която свършваше в полузакрит от нездрава растителност вход на пещера. Беше висок около един човешки ръст и Тол с лекота влезе вътре. Не направи и две крачки, когато пред него изникна портал. Или поне си мислеше, че е портал. Никога преди не беше виждал такъв, въпреки че те вече се бяха възприели от простолюдието и се използваха ежедневно по всички краища на света. Въпросният портал, или каквото там беше, се простираше от едната стена до другата, от пода до тавана и на неопределена дълбочина навътре в пещерата. Нямаше пролуки.Целия беше изпълнен със светлосиньо нещо, което Тол, след като докосна, въпреки предупрежденията на гласа за евентуални капани, установи, че е вода. Изведнъж го завладя непреодолимото желание да поплува – хем да се изпере, хем да се освежи, а един глас, напълно идентичен с неговия собствен, но все пак чужд, го подканваше да угоди на тази своя прищявка. Толемарий потопи – защото такова беше усещането, на потапяне – първо дясната си ръка, после лявата и се хвърли с цялата си тежест напред. Чувството на безтегловност и влага трая само миг. После изведнъж водата изчезна и Земният тупна тежко на пода на пещерата, шибна си главата у един заблуден камък и загуби съзнание. Последното нещо, което си спомняше, бяха думите на онзи глас: „Бе аз като ви казвах, че е капан…”

Събуди го неясно мърморене точно над главата му. Със сигурност не бяха вътрешните му гласове, те звучаха ясно и отчетливо в ума му, понякога като шепот, друг път жесток крясък, но винаги така, сякаш събеседникът му говореше право в ухото. А тези бяха някак чужди и трудни за разбиране. Един звучеше като пукането на сухите съчки в горски пожар, като огнените езици, извисили се високо над това, което унищожаваха. Друг – като малки вълнички, достигнали края на своя път, разбиващи се у брега, като ромоленето на ручей, избягал от планинския си дом. Третият, и последен, беше като вятър, фучащ в разгара на силна буря, като от време на време сякаш тряскаше гръмотевица. Такива, и още други, промени настъпваха при сливането на разумното същество с природните стихии.
Бяха си поприказвали малко, докато Тол започнеше да ги разбира:
- ...в килиите? – питаше първият глас, явно на Огнен.
- Не, този е запазил част от здравия си разум – отвърна третия, на Въздушен. – Най-после някой се е сетил да дойде навреме.
- И какво ще го правим – запита втория, Водния, глас.
- Оставете го с мен, аз ще се оправя – каза Въздушния, който сигурно им бе водач. – Ти се върни да наглеждаш болните. Синдермон, иди при Тогмор и донеси онова чудо, над което работи.
Чуха се бързо отдалечаващи се стъпки. Едва сега Тол усети натиска в главата си, сякаш гласовете се събуждаха малко след него. В следващия миг той усети как една леденостудена ръка го докосна по дясната буза и слепоочие и изведнъж в главата му сякаш забушува ураган. Тол усещаше как мислите и гласовете се вихрят едно след друго, крещят и потъват в центъра на съзнанието му, в черната бездна, където не можеше да погледне. Чувството хич не беше приятно и Толемарий издаде мощен, гърлен вик. После, толкова бързо, колкото започна, чувството изчезна и ледената ръка се махна от лицето му.
Тол, все още замаян от преживяното, се надигна от пода, леко олюлявайки се, и се огледа. Пещерата бе осветена от равномерно разположени, над пода и едно от друго, реещи се във въздуха огнени кълба. Сенките, които хвърляше на пода, бяха бледи, почти невидими. Въздухът беше чист и Тол дишаше леко, за разлика от застоялия мръсен дъх на блатото. Тук-таме по стената бяха издълбани, или по-скоро издърпани от камъка, широки и дълбоки паници, в които от късо чучурче струеше бистра вода, незамърсена от тресавищата, намиращи се отгоре. По струите играеха оранжево-червени звездици, отражения на близките огнени кълба, докато изтичаха в съда с тих плясък.
- Рядко посрещаме гости, а още по-рядко им е останал достатъчно разум, че да го оценят – Толемарий мярна устните на събеседника си да се свиват в лека усмивка. – Но когато това се случи, искаме да се чувстват удобно и да забравят грижите на външния свят.
Земният елементал огледа по-добре индивида пред себе си. Той имаше лицето, и щръкналите дълги уши, на елф – то бе младо и красиво и едновременно с това излъчваше старост и дълбока мъдрост. Толемарий, бидейки човек преди Катаклизма, не можеше да схване как този народ го постига, но то си бе факт. Дългата сребриста коса на елфа-елементал беше вързана на опашка, която в този момент лениво си почиваше по гърдите му, преметната през дясното рамо. Беше облечен в дълга тъмносиня роба, украсена със сребърни лентички по ръкавите, качулката и долния ръб и пристегната с позлатен кожен колан в кръста. Въздушният бе застанал със събрани една до друга длани, които бяха скрити под широките му ръкави – поза, която свещениците, маговете и елементалите много обичаха да използват и я считаха за универсална, по Бог знае какви причини.
- О, май забравих да се представя – с тези си думи елфа-елементал протегна дясната си ръка, като ръкавът бавно се свлече до лакътя, а лицето му казваше „добре си ми дошъл, чувствай се у дома си”. – Аронтакс на Въздуха, главен лечител в Блатното убежище.
- Аз… - Тол се запъна. Още беше малко замаян, но поне вече гласовете ги нямаше. – Аз съм Толемарий на Земята, за момента безработен – Земният пое ръката на Въздушния си събрат, все така ледено студена, и леко я стисна. След това събеседникът му ловко я дръпна назад и пак застана в „универсалната” поза. Безработният започна пак, леко неуверено – Ъъъ…такова…излекува ли ме?
- А, не, това е стандартна процедура, правя я на всеки новодошъл. Нима мислеше, че е толкова лесно? – Въздушния се усмихна. – Идваш тука ей така и след пет минути си готов…Не, това не е лек, веднъж да се направи е безопасно, но колкото повече се повтаря, толкова повече ти се разбърква ума. И ставаш по-зле. За съжаление, ние още не сме разработили лек, а си блъскаме главите ми всеки ден…
- Тогава защо сте се натирили по средата на проклетото блато? Трябваше да подскачам из калта три дни, докато ви намеря! – запротестира Тол. – Едвам не си загубих ботушите! А водното…нещо на входа?
- Малък тест, да видим дали наистина тези, които идват насам, се нуждаят от лечение. Само тези, дето са леко чалнати в главата, ще тръгнат из блатото, а пък сериозно умопобърканите ще скочат и във водата – заобяснява със самодоволство Аронтакс. – Уведомява ни кога имаме посетител или потенциален пациент – Йерен Водния има грижата. Нямаме си портиери да ни викат, малко биха искали подобни работни условия, да знаеш.
- Да де, ама…
Тол бе прекъснат от пълзящ към него пламък, понесъл нещо отпреде си. Ако не го беше виждал десетки пъти досега, сигурно щеше да се уплаши леко. Това беше „ходенето” на Огнените. Пламъкът спря пред Аронтакс, прие човешка форма, даде му предмета и без да каже и дума се обви в пламъци и запълзя по друго разклонение на пещерата.
- Не обръщай внимание на Синдермон, той си е такъв – усмихвайки се Въздушният каза на Тол. – А това, нетърпеливи ми пациенте, е върха на изследванията ни до момента – с тези думи Аронтакс подаде предмета в ръцете си на Земния. Оказа се най-обикновен очукан метален шлем, който можеше да предпази единствено главата. След погледа на Толемарий тип „какво е това бе, мама му да еба”, елфа-елементал продължи: - Това ще забави напредването на болестта за малко, може би месец-два. Ние не сме единствените, които търсят лек, да знаеш. Имаме си портал, към който се стига по разклонението в твое дясно. Мини през него и ще се озовеш на четири часа път от един близък град. Там живее и работи като маг един мой стар приятел, Вериан. Не съм говорил с него отдавна, може и да е открил нещо в проучванията си.
Тъй като нямаше по-добра оферта, а и не се очертаваше обещаващо бъдеще без шлема, Толемарий го взе и го нахлупи. Не се чувстваше кой знае колко по-различно от преди малко, но реши да има предвид предупрежденията и съветите на Аронтакс. После благодари на Въздушния и вяло се сбогува.
- А, и да не се уплашиш от орка, дето е на стража – добави след прощалните си думи елфа-елементал. – Имаме си уговорка с него – той ни варди портала, ние го пазим от гнева на племето му. Бил преспал с харема на вожда или нещо подобно…Айде сега бързай, че всяка минута е от значение!
И така, Толемарий пое на ново пътешествие. Набързо мина по тунела, покрай грамадния мълчалив любовник и през портала. Озова се в още една пещера, този път малко по-мрачна, защото тук нямаше реещи се огнени кълба. Когато излезе от нея и тръгна по полянката, Тол беше доста доволен, че имаше твърда почва под краката си и няма да се налага пак да си вади ботушите. Огледа се наоколо и се ослуша внимателно, за да се наслади отново на обаянието на природата и на майката Земя, сетне тръгна с равномерна крачка към града, споменат от Аронтакс.

Бъчвата потърка гуреливите си очи и разгледа леглото си. Смес от слама и нечистотии. Кравешки, съдейки по дузината такива животни наоколо. Беше в обор. След няколко секунди премигане и търкаляне в мръсотията ангела усмисли какво го е събудило. Пред обора имаше хора. Но не обичайната за такъв случай двойка фермер-собственик и син, а голяма тълпа гневни люде. С вили, тояги и факли. Защо факли посред ден Бъчвата не знаеше. Знаеше обаче, че преди да си легне е отпуснал крилата си. Явно собственика го е видял, но не е посмял сам да посегне. За късмет не е и позволил на съселяните си да запалят обора. С ленивите движения на човек видял всичко Бъчвата затърси из сламата за раницата си. Откри я закачена до вратата, а на пирон над нея висеше голяма брадва. Дебелият мъж взе оръжието в двете си ръце, пораздвижи се малко, замахна във въздуха веднъж-дваж и я хвърли настрани с намръщено лице. Нямаше сили да се бие сега. Вместо това взе да се рови в чантата си, откъдето измъкна голямо парче лилав и скъпо изглеждащ плат. В него имаше увита желязна ръкавица, която той сложи и щракна с палеца и средния пръст. Между тях се появи пламък, който после застана върху протегнатия нагоре палец. Лицето му доби стандартния си отегчен вид. След което пак се намръщи. Навън свещеник пееше химни за Боговете. Защо винаги го преследваха с поп? Безкрайно обидно. С годините ангелите бяха започнали да възприемат себе си като… ангели. Бърз поглед в пукнатина между две дъски показа, че въпросния божи служител е малко повече от селски свещеник. Клерик от континента… Украсените им златни жезли може да не приличат на оръжия, но такова масивно парче метал намиращо се в заякналите от градинска работа ръце на попа може да счупи всяка глава, била и тя скрита под шлем. А и малко хора разбират тялото повече от клериците, които са изучавали анатомия с години за “лечебни” цели. Пък и от един такъв… Мисълта на Бъчвата спря посредата. Просто прекъсна. Сега погледа му гледаше в жезъла, който започна да гори със зелен пламък. Изгрухтя. Беше нещо средно между въздишка и смях. Повтори се. После се потрети и премина в дълбока кашлица. Свещеника навън утихна, след което вдигна оръжието си към небето и зареди старинни думи, между които често се повтаряха ‘демон”, “чудовище”, “зло” и различни версии на “пречистване”, повечето синоними на смърт. Пламъка в ръката на ангела вече достигаше границата на ръкавицата, а погледа му се движеше между задната врата и брадвата.
-И без друго торбицата ми е достатъчно тежка – Бъчвата изгрухтя отново и преметна и втората презрамка на оръфаната си раница. После хвана с ръкавицата няколко от гредите и купчината слама. Говедата, уплашени от избухналия пожар подивяха и разбиха предната врата, някои от тях вече горящи. В настаналата суматоха никой не видя измъкващия се от пожара навредим човек, загърнат с изящно чисто платно. Преди да продължи надолу по пътя хвърли поглед към робата на клерика и присви очи. Щеше да запомни герба и да го добави към дългия си списък за следващата година. А сега беше време да се прибере вкъщи.

Следващия месец щеше да е за Бъчвата месец на мъчение и прочистване. Никакъв алкохол, никакви пушилки, почти никаква храна. Щеше да спи по петнадесет часа на ден, през останалото време да тренира и да се къпе. Но днешното си пътуване завърши с изравянето на дупка в земята и покриването й с клончета. Тях ангелът затрупа със сухи листа и като привърши никой не би казал, че под този куп почива получовешко същество и торба ценности. Но това същество не беше никак спокойно. Не познаваше района, в който лагеруваше, а и макар да беше в самото начало на гората се опасяваше от диви зверове. Щеше да спи с едното око отворено. Или поне това беше планът.

Кралят се обърна към Ленкар и каза:
- Искам да останеш тук.
Ленкар се изненада и запротестира:
- Но, кралю, има портал, не трябва ли да го изследваме и да разберем какво има от другата стр...
- Аз ще се погрижа за това, но засега...
- Господарю,господарю чуйте това!
Един възторжен глас ги прекъсна и при тях се качи маг с лилава роба и къса побеляла коса.Това беше Вериан. Макар и магът да беше старичък, все още имаше гласа и поведението на младеж.
- Ваше Величество, мой стар приятел – елементал – току-що ми прати вест, че един от неговите побратими ще идва в града, за да търси лечение в проучванията ми.
Ленкар се учуди безкрайно. Кой ли глупак ще се мъчи да се лекува при този старец, който междудругото изобщо не харесваше? Но другото, което привлече вниманието, му беше новината, че ще идва елементал в града.За първи път Ленкар щеше да срещне елементал и беше много въодушевен.
„Може би ще ми помогне с някои от заклинанията. Чувал съм, че елементалите имат невероятна сила за магии”
-Какво лечение по-точно?-попита кралят.
-Не знам, Ваше Величество. Не ми беше съобщено. Каза само, че се е запътил насам.
-Много добре. Тогава ви оставам. Очаквам да подготвите мястото, където ще отседне гостът ни.Искам да направим добро впечатление
Много от маговете се намръщиха, защото очакваха, че тяхната работа е да разучават древните свитъци, а не да се правят на слуги. Но въпреки това последваха заповедите на краля си и изчистиха кулата за отрицателно време.
Грамадният часовник в центъра на града удари дванадесет часа и Ленкар с удоволствие излезе от прашната кула. Вдиша от чистия въздух на града и се запъти към някоя таверна, защото стомахът му издаваше къркорене, което подсещаше, че е време за обяд. Влезе в таверна „Слепецът” и едно от звънчетата, разположени пред вратата,издрънча. Това привлече вниманието на всички в заведението. Ленкар огледа мястото. Имаше трима ковачи, които се напдреварваха в игра на покер, някакъв старец, който гледаше тъжно, сякаш бе плакал, и един селянин, който ядеше сякаш не беше ял дълго време.Ленкар зае мястото срещу стареца, като преди това попита дали е свободно. Старецът кимна криво, без да поглежда магът и Ленкар осъзна,че нещо му има.
- Добре ли сте?
Старчето повдигна глава и магът видя лицето му.То беше грубо и изпито, със силно зачервени очи, тънка уста и добродушен поглед.
-Да, момчето ми, добре съм. Просто изгубих голяма сума пари срещу търговец в една игра на зарове.
-Мога ли да ви предложа нещо, сър?
Гласът на съдържателя прекъсна старецът преди да успее да отговори и Ленкар се обърна кръчмаря
-Две яхнии и същото количество питки моля-каза Ленкар без да вдига поглед от лицето на старчето
Управителят беше изненадан от лаконичността на младежа, а старецът – от постъпката му, затова каза:
-Няма смисъл да се правиш на самарянин, момче.
-Не се правя. Аз съм магьосник и задължението ми е да помагам на хората. - Ленкар се усмихна на старчето, което щеше да се разплаче от радост.
-Благодаря ти, момче, нека Боговете те поживят!
Докато старецът с име Рат обясняваше как е загубил парите, Ленкар ядеше бавно яхнията, въпреки че беше много гладен. Винаги си беше мечтал да види и говори с елементал и скоро мечтата му щеше да се сбъдне.
-...тогава той хвърли две шестици и загубих последните си пари. – приключи разказа си старчето
Ленкар довърши бързо яхнията, изправи се и каза на Рат:
-Яденето е от мен. Дано си върнеш загубените жълтици.
След това отиде при бармана и хвърли няколко монети.След като единият от ковачите явно спечели, и се разкрещя Ленкар излезе от таверната.

Заднър се обърна. На прага стоеше тъмна фигура впила очи в него.
-Винаги нащрек, а?- каза Димо, влизайки в малката стая.
Фенерът,закачен на стената освети лицето му. Беше млад, на възраста на Зандър- около двадесет и пет-шест години, с къса кестенява коса и доста стройно тяло. Светлокафявите му очи обходиха стаята, преди да каже:
-Хубаво местенце. Малко скромно за мен, но на теб явно ти харесва.
-Прав си.-отговори Зандър и отиде до масата. Наля малко вода в 2 чаши и попита- На какво дължа честа за твоето посещение?
-Какво, не мога ли да посетя стар приятел?
-Разбира се че можеш. Виждаш ли някаде такъв? – каза той подавайки му чашата с вода.
Димо пое чашата, като леко се усмихваше.
-Прословутото ти чуство за хумор. Едно време никой не можеше да те надговори.
-Да, но оттогава изтече много вода. Вече не съм същият и едва ли някога ще бъда.
Докато го казваше, Зандър започна да си играе с верижката на врата си.. На нея беше закачен малък кристал с смарагдов цвят и издълбана в него буквата „Л”.
- Да, но все пак...... – подхвана Димо, но Зандър го прекъсна.
- Не си дошъл само за да си припомним някогашните „добри” времена нали?
Димо го погледна. Най-малко очакваше да бъде прекъснат от Зандър, за който знаеше че обича да слуша, дори и прикаските да бяха пълни глупости.
- Прав си. Дойдох по заповед на мага Рикар. Дочул, че ти имаш еднинственното парче от кристала, което е било взето докато той е бил още цял.
- Така е. Но не виждам защо му е точно моят кристал. Доколкото чух, има много пръснати парчета.
- Нямам представа. Било свързано със свойствата му.
Зандър свали камъка от верижката и го сложи в дланта си. Камъкът засия в ярко жълта светлина, сякаш вътре в него имаше ярко слънце. Светлината освети лицето му, показвайки замисленото му изражение. Всъщност единственното свойство на камъка беше да показва пътя на загубилия се. Макар Зандър да знаеше къде е, той светеше всеки пък когато го свалеше от верижката му. Сякаш нещо вътре в него беше безвъзратно изгубено, потънало в дълбоко езеро без да се опитва да се съпротивлява.
- Има два варианта - рече Димо след няколко минути мълчание - Първия, да ми дадеш камъка и да си тръгнеш жив оттук, вторият- да откажеш и да намерят трупа ти след няколко дни.
Зандър се усмихна. Явно Димо се взимаше много насериозно, мислейки че чрез заплахите си ще го уплаши.
- А аз си мислех че наемниците нямат чуство за хумор.
- Нямам цяла нощ. Какво реши?
Двамата се гледаха право в очите. Явно знаеха докъде ще доведе цялата тази среща.
- Избирам вариант три.
- Няма такъв.
- Напротив има. Да се обърнеш и да излезеш без никой да пострада.
- Това означава че няма да ми дадеш камъка така ли?
- Едва ли очаквал различен отговор от не.
- Всъщност очаквах да си малко по разумен - каза Димо, правейки небережен жест с ръка.
Покрай лявото ухо на Зандър прелетя нещо сребърно, което се заби в стената с едно глухо „туп”. Той дори не трепна. Пръстите на дясната му ръка започнаха да се движат, като че месеше тесто.Между тях въздуха се движеше, сякаш се под тях гореше огън. Димо не забеляза това, защото беше прикрита от крака му.
- Пропусна.
- Дай ми камъка - извика Димо, ставайки от стола, явно вбесен от отношението на Зандър- сякаш всичко това беше шега.
- Няма - рече просто Зандър.
- Дай ми го- извика пак Димо.
- Няма - повтори Зандър.
Димо посегна към колана си за нов шурикен, но Зандър беше по-бърз. Затвори очи, вдигна ръката на нивото на лицето си и я стисна в юмрук.
Последва невероятен взрив. От силата на магията, прозореца излетя навън заедно с рамката, масата се разцепи на половина, а фенера падна на пода заедно с част от стената. Димо беше запратен в коридора, преминавайки по пътя през вратата. Всички свещи в него бяха изгасени от течението, оставяйки го в непрогледен мрак. Единственната светлина идваше от Зандър. Ризата му беше изцяло разкъсана. По цялото тяло му бяха изписани странни символи и руни, светещи в алено. Той вървеше напред към Димо, който от своя страна остъпваше пълзейки. Когато стигна до него, Зандър го хвана за яката, вдигна го и го прилепи с лице към стената.
- Кажи на Рикар, че ако иска камъка, ще трябва да дойде да си го вземе сам- изръмжа Зандър, след това го пусна- А сега се махай.
Димо тръгна към стълбите, гледайки го през рамо с поглед, изпълен с ярост и страх. Оттам се чуха бързи стъпки и след няколко секунди се появи гостилничарят. Той беше пълничък господин на около четирдесет и пет-четирдесет и седем, при нормални обстоятелства с блага усмивка и палав поглед. Димо го подмина, без да го погледне.
- Какво, за бога става тук?! Защо всичко е нагоре с краката- викаше гостилничарят.
- Леко неразбирателство, нищо повече- каза Зандър, докато влизаше в стаята си.
Гостилничаря беше като зашеметен. Не можеше да повярва че някой му бе причинил такова нещастие. Ремонта щеше да струва цяло състояние, а гостилницата не беше от най-печелившите. Тръгна към стаята на Зандър, но се спря на прага и при вида на гърба му. Гледката явно го смути и ужаси. Питаше се какво се е случило на този човек и кой би му причинил такова нещо. По гърба му освен руните и символите имаше и следи от камшик, толкова дълбоки и грозни, че човек би помислил че е налаган със седмици.
„ Толкова младо и красиво момче, а така обезобразено.”- мислеше си той.
Зандър отвори в пътническата си чанта, потършува няколко секунди из нея , извади оттам тежък на вид вързоп и го хвърли на гостилничарят.
- Вземи. Мисля че това ще покрие щетите.
Гостилничарят хвана вързопа и го отвори. Ахна. Вътре имаше над хиляда златни монети. Никога досега не беше виждал толкова много пари на едно място.Очите му се насълзиха- усети прилив на обич към този човек, който туко що бе спасил гостилницата му. Тъкмо си мислеше че цялото му семейство ще отиде на улицата, а сега дори можеше да прати децата си в магистърския университет.
Зандър бръкна за втори път в чантата си. Този път извади нещо оранжево. На пръв поглед изглеждаше като парцал, но след като го разгърна стана ясно че е блуза. Той я облече надявайки се да скрие неприятните белези, но те все още бяха много ярки и прозираха през плата. Облече пътническото си наметало, нарами чантата и тръгна да излиза. Спря се на вратата ( или поне това което беше останало от нея) за да ръкува с гостилничаря:
- Благодаря за гостоприемството и извинете за бъркотията. Няма да оставам тази нощ, за да не ви създавам излишни проблеми.
Гостилничарят още беше като зашеметен от случката и само пророни:
- Хъ....
Зандър му се усмихна още веднъж и продължи по коридора към стълбите. Забеляза един чифт очи, приковани в него, скрити зад ъгъла. Приближи се и видя малко момиченце- черна коса, розови буски и прекрасни емералдови очи. Същите очи, които беше виждал преди три години- толкова чисти и добри, гледащ с любопитсво непознатия. Той отвори един от страничните джобчета и извади малък безцветен кристал, закачен на кожена верижка.Седна на най-горното стъпало и попита:
- Здравей. Как се казваш?
- Казвам се Ивет- отговори напевно момиченцото.
- Ивет. Хубаво име за хубаво момиче. Искаш ли да ти покажа една магия Ивет?
Момичето кимна. Зандър взе безцветния кристал и доближи върха му до неговия. След няколко секунди той светна в ярко жълто. Прокрара пръст през него и във вътрешноста му се изписа буквата „И”.
-Това колие винаги ще ти показва пътя. С него никога не ще се загубиш – каза Зандър, докато го слагаше на врата и. Кристала промени цвета си на морскосин.- Никога не се разделяй с него.
Стана, погали главичката на момичето и продължи надолу по стълбите. След няколко секунди беше навън. Улиците бяха пусти, единственното което се чуваше е шепненето на вятъра, единственната светлинка бяха звездите. Зандър пое посока към планината, мислейки си за всичко което се случи тази нощ. Защо ли Рикар искаше точно неговия кристал? Явно търсеше нещо. Но какво? Дали пък не искаше да опита да въстанови кристала? И да използва този за да намери останалите парчета?
Все така умислен, Зандър продължи да върви, преминавайки през една поляна. Над планината вече се виждаха леки слънчеви лъчи. Явно беше малко преди зазоряване. Той нямаше представа колко време е вървял, но града беше останал много назад. Спря до една кошара- явно тук близките селяни довеждаха овцете си на паша.- отвори чантата си и извади малко хляб, заедно с парче сирене, взето от едно село преди Фабер. Докато ядеше се огледа наоколо. Макар и трудно, той успя да съзре малко по-надолу гора. Реши да пренощува там и да продължи утре по някое време. Когато стигна небето беше придобило своя пурпурен цвят. Приюти се в едни храсти, извади едно малко одеяло, сложи чантата си като възглавница,положи главата си на нея, зави се и веднага заспа.

Ерик побърза да плати сметката и се присъедини към Неридор на вратата. Магьосникът бе взел всичкия си багаж и го чакаше с физиономия на пълна незаинтересованост. Единствено очите му шареха насам-натам, оглеждайки хората.
Двамата излязоха навън. Дъждът почти беше спрял. Явно Неридор се бе отнесъл в спомените си за по-дълго време, отколкото предполагаше. Все пак продължаваше да капе, макар и много по-спокойно. Двамата се загърнаха плътно в плащовете си и закрачиха. Улиците бяха започнали да се отводняват, но все още на места имаше големи локви, които двамата заобикаляха.
- Името ми е Ерик - представи се мъжът.
Неридор кимна с глава едва забележимо. Повървяха известно време в мълчание. Изглежда Ерик очакваше Неридор да започне да задава въпроси, но това не се случи. След малко мъжът отново наруши тишината, която цареше между двамата.
- Очаквах да задаваш въпроси, но явно няма да го сториш.
- Каза, че ще получа отговорите си от господаря ти, не от теб - отвърна му Неридор. Ерик обърна глава към него и го изгледа продължително.
- Странен човек си - констатира той. - Но ми напомняш за някого.
- За кого?
- Ще разбереш.
Двамата повече не говориха, като се изключи някое указване на посока от страна на Ерик. Последният запревежда магьосника през няколко по-големи и по-малки улички, минаха през два задни двора, чиито врати стояха отворени, и веднъж прекосиха един закрит пазар, който в момента беше почти пуст. През цялото време Ерик се оглеждаше подозрително, но явно никой не ги следеше.
След около половин час двамата най-сетне стигнаха до външната ограда на някакво имение. Повървяха още малко по линия на каменната преграда, докато стигнат до портата. От двете й страна се издигаха две кули, сливащи се с оградата. Голяма буква "Г" беше изписана на многоъгълна метална плоча по средата на вратата. Ерик извика да отворят и страж с ризница и пика се показа отгоре. След като позна мъжа долу, се разпореди да отворят вратата.
Неридор и спътникът му навлязоха в имението и се запътиха към голямата двуетажна постройка, чиито силует ясно се очертаваше в тъмнината на нощта. Двамата минаха през още една порта - тази на вътрешния двор, и след още не много време влязоха в къщата.
Вътре ги очакваше възрастен иконом, който любезно помогна на Неридор да свали наметалото си, закачайки го на една дървена закачалка разтворено, за да се изсуши по-бързо. След това пое и жезъла и го подпря на стената до дрехата на госта.
През това време Ерик също бе свалил от гърба си мократа дреха и едва сега Неридор забеляза, че косата му бе наситено руса, леко къдреща се по краищата. Вероятно бе на около тридесет години и бе хубав млад мъж. Може би и неговият Кийл щеше да стане такъв един ден, когато порасне. Щеше да доведе някое младо момиче в къщата им, за да я представи пред родителите си. Може би дори щеше да се ожени за нея, а Неридор да се радва на внуци...
Магьосникът затвори очи и разтърси глава. Преглътна трудно и след като вдигна клепачи отново бе в антрето на непознатото имение. Ерик тъкмо го подканяше да влезе навътре.
Неридор последва русокосия мъж. Минаха по един коридор, а след това през две големи стаи с изискана мебелировка - кожени дивани и фотьойли, наредени около стъклени масички с изрисувани разноцветни картини по тях, порцеланови вази в ъглите и върху някои от шкафовете с красива дърворезба, големи картини и гоблеми, окачени на стените. Изглежда, че семейството не бе бедно, но колко точно богато и влиятелно бе то, не можеше да се заключи.
Ерик въведе Неридор в по-малка стая. Тя бе също добре обзаведена, но с една идея по-практично аранжирана. Неридор се досети, че това бе кабинетът на благородника. И напълно логично, зад голямо бюро, поставено в средата на помещението, седеше възрастен мъж. Лицето му бе леко сбръчкано, косата тъмна, но силно прошарена. Изглежда бе среден на ръст, слаб, но жилав. Въпреки това даваше вид на изтормозен човек. За последното лесно се съдеше по безцелно блуждаещите очи и велите движения, с които го посрещна.
- Добър вечер, магьоснико! - поздрави го той, като само в началото на думите си погледът му бе отправен към госта.
- Добър вечер, ваша чест! - отвърна Неридор. - Неридор от Левли.
- Името ми е сър Меруик Гриуд и съм господар на този потънал в тъмнина дом.
Неридор се огледа. Действително домът не бе от най-добре осветените нощем, но определено не можеше да се каже, че е тъмен. Изглежда домакинът му използва тази дума в някакъв друг смисъл.
- Дойдох тук, защото вашият слуга ми каза, че ще получа отговори - директно запита магьосникът.
- Така е, така е - закима вяло с глава Меруик - ще получите вашите отговори. Но позволете ми първо да ви разкажа една история. А преди това, моля, седнете, настанете се удобно!
Неридор погледна за миг Ерик, който му кимна с глава по посока на един диван, разположен точно срещу бюрото на благородника. Магьосникът се настани удобно и отправи подканващ поглед към домакина си. Той кимна с глава и заразказва.
- Имах син. Казваше се Вилон. Беше хубав млад мъж, вече на възраст за женене. Бях се постарал да го образовам, а и самият той имаше ум в главата. Научи се на обноски, научи се да ръководи, но също така запази и човечността си. Беше син мечта! - при тези думи, Меруик се усмихна леко, но след това се разхлипа. - Но загина! Един ден отсъствах от имението по работа, денят на големия катаклизъм, денят в който се появиха за пръв път порталите. И точно един такъв се появил в градината на вътрешния двор, току пред семейството ми, които били на пикник там - Меруик забърза говора си. - А от другата страна на портала имало пясъчни дюни, жарко слънце и цяла банда разбойници! - при последните думи благородникът удари яростно по дръжката на креслото си. - Цяла банда разбойници! Семейството ми и слугите наоколо се стъписали, но тези от другата страна - не за дълго. Окопитили се бързо и веднага преминали през портала. Изклали всички наоколо, много преди стражата да успее да се притече на помощ. Тъкмо когато моите хора се приближили, порталът започнал да се затваря. Разбойниците забелязали това, грабнали, каквито бижута намерили наоколо и скочили обратно през него.
Меруик спря да говори. Беше се задъхал, а от очите му течаха сълзи като малки поточета. Неридор усети, че мъката на човека срещу него би го накарала да плаче дори още повече, но той вече го бе правил неведнъж, та нямаше сили дори и за това. Магьосникът зачака търпеливо, защото имаше представа какво изпитва нещастникът отсреща.
Меруик се посъвзе малко. Взе да подсмърча, а подир това впи кръвожадно поглед в Неридор.
- Искам отмъщение! - извика благородникът - Искам да видя разчленените трупове на тези чудовища, които унищожиха моя свят! Искам кръвта им да се пролее, а писъците им да се чуят насред целия свят! Искам да бъдат нарязани на парчета, докато са още живи! Искам да изпитат болката, която причиниха на мен! Искам главите им, окачени на стената отсреща! И ще ги имам!
Лицето на Меруик се бе изкривило в ужасна гримаса, устата му се бе разширила в зловеща усмивка, а очите му вече виждаха главите на разбойниците, окачени зад Неридор.
- Сигурен съм, че щом го желаете, ще го постигнете, ваша чест - спокойно отвърна Неридор. - Чудя се само какво общо имам аз с това?
Благородникът се съвзе бързо и навеждайки отново поглед отвърна.
- Работата е там, че другата страна на портала се намира близо до град Рабона, с който нашият крал контактува. Дори всъщност в момента отношенията между двете страни са обтегнати. И кралят не би желал моите войници да се месят във вътрешните дела на Рабона. Разбирате ли, Рабона е град, но контролира голяма част от околностите. Затова се налага да се възползвам от услугите на... - Меруик се затрудни на тази дума, явно изпитвайки силно отвращение от нея - наемници. И искам вие да участвате в атаката.
- И защо бих направил това? - поинтересува се Неридор.
- Защото след това ще ви помогна в начинанието ви. Имам доста интересна информация за вас, която трудно бихте намерили по друг начин.
Неридор помисли за момент. Не му се занимаваше с отмъщението на един стар благородник, но от друга страна бе твърде възможно последният да знае доста неща за порталите. А и също като него, Меруик бе загубил семейството си, и то също по вина на един портал.
- Съгласен съм - отговори му магьосникът.
- Много добре! - кимна одобрително Меруик. - Ерик ще ви разясни подробностите. А сега, моля ви, ме извинете. Чувствам се изморен.
С тези думи възрастният благородник се надигна и придружен от един слуга, който по време на целия разговор бе стоял неподвижно до господаря си, напусна стаята.
Ерик също бе седял прав, но сега се настани на дивана до Неридор.
- Един от разбойниците не успя да премине през портала. Хванахме го и след кратък разпит - при изговарянето на тази дума, Ерик намигна към Неридор със злобна усмивка на уста - той ни разкри подробности за бандата. Оказва се, че има един портал, който ще ни отведе близо до нужното ни място.
Неридор понечи да каже нещо, но Ерик вдигна ръка в знак да не говори.
- Знам, че ти не би искал да минаваш през портал. Но Рабона е далеч и ще ни отнеме неприемливо много време за да стигнем до там по друг начин. Ще видиш, че порталите могат да бъдат и полезни.
Неридор изсумтя неодобрително по адрес на последните думи на младия мъж. Но явно нямаше избор, защото информацията му трябваше.
- Имаме вече контакти и наши хора в града, близо до лагера на бандитите. Оказва се, че в Рабона те не са точно със статут на престъпници. Затова работата трябва да бъде свършена потайно.
Неридор кимна разбиращо с глава. Не знаеше дали планът е дело на Ерик, или на Меруик, но беше разумно замислен.
- Та, както казвах, група наемници вече е от другата страна на портала. Липсваше ни само магьосник, който да ни гарантира сигурен успех. Но сега вече имаме и такъв - при тези думи русокосият мъж се усмихна доволно. - Тръгваме утре. Тогава и ще ти кажа подробностите по плана. Тази нощ се чувствай гост в дома на сър Гриуд.

Настаниха Неридор в една спалня на втория етаж на къщата. Беше добре обзаведена, напълно в стила на целия дом. Неридор отдавна не се бе намирал сред такъв лукс. Не че това го вълнуваше особено. Един слуга бе донесъл вещите му от антрето и ги бе оставил в ъгъла на стаята. На една масичка пък бе оставена храна, която вече бе изстинала. Неридор въздъхна тежко и започна да се съблича. Свали горните си дрехи и панталона, както и ръкавицата на лявата си ръка. Седна върху леглото и загриза един комат хляб. След като го изяде. легна и се зави. Навън продължаваше да вали, макар и слабо. Бе студена нощ. Неридор затвори очи и се опита да спи.

Разнесе се шум на тракащи се съдове. Проглушително силен за тежката глава на Финрод О’Крис, който беше решил да прекара предишната вечер малко по–различно или иначе казано в компанията на много бира и вино. Поводът – първата му свободна вечер след като го бяха уволнили от армията. Най–сетне се беше прибрал у дома след пет години.
Отвори бавно очите си и скоро съжали за това, защото помещението, в което се намираше, беше непоносимо светло. Повдигна главата си от дървената маса с усилие, сякаш тя бе направена от олово. Примигна два пъти тъпо и най–накрая успя да си фокусира погледа. Първото нещо, което видя, беше халбата. Протегна ръка към нея, взе я и я поднесе към устата си с надеждата, че ще погаси ужасната жажда в гърлото си. Уви, халбата бе празна.
- По дяволите... – измърмори Финрод и бавно се надигна на пейката, като изпука вратните си прешлени. Огледа се наоколо и спомените бавно се възвърнаха в замъгленият му мозък, предизвиквайки лека усмивка.
В момента се намираше в “Розата” – хан, който не се беше променил от както се помнеше. Помещението беше широко, с поне тридесетина маси. Прозорците бяха големи и с дървени капенци, които бяха обрасли с розови храсти. Малко по–нататък имаше бар, а в страни от него – врата, от която се носеше приятна миризма.
Фин се изправи, изтупа дрехите си – ленена риза и панталон, затъкнат във високите му ботуши, и се насочи към вратата.
Заставайки до нея, пред погледа му се разкри дълга маса, много шкафове и една готварска печка на дърва, върху която в момента весело цвърчеше бекон.
- Събуди се най–сетне, а? – Донесе се глас откъм масата.
- Здравей, Фрида. – Размърда устните си младежът и насочи погледа си към приятно закръглена жена, със синя рокля с навити до лактите ръкави, бяла престилка, посивели вече коси и строги очи, в момента загледани в това, което вършеха ръцете с тестото. – Как си?
- Глупак! – Фрида избухна и гласът й изплющя като камшик. – Как можа да се напиеш така! Какво щеше да каже майка ти, ако можеше да те види!
- Мисля, че щеше да е по–милостива към сина си в неговото състояние... Не може ли...
- Не може! Нищо не може! Изгони ми клиентите с твоето пеене! – Жената продължаваше да меси, макар че движенията й не бяха вече тъй спокойни.
- Пял съм?
- И още как, момче!
И тези спомени се завърнаха. Да, беше пял. Но не беше толкова лошо... Трима от компанията на масата също се включиха...само че много скоро решиха, че си имат друга работа.
Младежът реши да се изнесе докато все още имаше шанс за това. Закрачи бързо към входната врата, отвори я и излезе навън.
Фрида му беше нещо като леля и след смъртта на майка му бе започнала да се грижи за него. Момчето не можеше да се оплаче, че нещо му е липсвало, въпреки че понякога дебеличката ханджийка прекаляваше. Но май този път наистина имаше право.
Финрод огледа двуетажната постройка, представляваща “Розата”. Покривът беше нисък с малко кокетно коминче. Стените бяха целите в розови храсти, старателно поддържани и освежаващи въздуха в стаите на втория етаж. Колко му бе липсвал ароматът на тези рози...
Преди да се превърне в част от конната армия, това еднообразие на селото му беше омръзнало – все същите хора, същите сгради, същите пътеки, които познаваше по–добре от себе си. Колко ли пъти се беше промъквал тайно в гората, за да търси незнайни съкровища и да спасява принцеси, пазени във високи кули от зли дракони; колко ли пъти се беше впускал в смели приключения в търсене на несметни богатсвта...Тези игри му омръзнаха с времето, а след като замина, вече знаеше, че драконите са най–добрите му съюзници, а животът – най–ценното съкровище. Сега намираше селцето за прекрасно, а преди пет години посрещна с усмивка пратеникът, койтото носеше писмо със заповедта да се включи във войната. “Всеки, който откаже да се отзове, ще бъде наказан според законите на графството.” А най–смешното бе, че така и не разбра за какво се бие. Не го и интересуваше. Гладът, изтощението, загубата на близки приятели, оплисканите с кръв броня и меч – това беше ежедневието, с което трябваше да се справи. Единственото, което го пазеше от лудостта, беше запечатаният дълбоко в съзнанието му розов аромат и топлотата в сърцата на селяните – нещата, които преди мразеше.
Финрод О’Крис почеса брадясалото си лице и устните му си извиха в гримаса, която трябваше да наподобява усмивка. Пъхна ръцете си в джобовете на коженият си панталон и се насочи към гората.
Съвсем скоро усети, че краката му го водят към реката, в която се бе къпал заедно с приятелите си. Тя беше приток на Емин, беше дълбока, а водата - толкова чиста, че можеше да видиш камъчетата по дъното и проблясъците на рибите.
Фин седна тежко на тревата малко преди песъчливия бряг, грабна едно камъче и го метна към водната повърхност. Така и не се беше научил как се правят проклетите “жабки”. Изцъка с език и се облегна назад, подлагайки ръце под тила си.
Почувства се странно. Беше забравил какво е да се отпуснеш, да не се притесняваш кога врагът ще нападне и кой още ще загубиш в битката. Но не съжаляваше за последните пет години. Чак сега осъзна колко приятен е всъщност скучният и спокоен живот. Замижа, когато един слънчев лъч намери очите му, проправяйки си път през клоните на дърветата. Постоя известно време така, след което остави ръката си да почива върху лицето му.


Вълчицата изръмжа разгневено на въздуха. От часове се опитваше да разбере какво беше станало и да се върне при останалите, но каквото и да правеше, нямаше и помен от влажната миризма на дома й, нито от съзнанията на останалите от клана й. Искаше да разбере дали поне някой беше успял да се спаси. „И тогава какво?” обади се едно досадно гласче в главата й. Да, наистина, тогава какво? С нея бяха останали трима живи... Ако орките не бяха убили другите двама, щяха да го направят при следващото нападение. Нямаше къде да избягат, нямаше и как да ги доведе тук... Шаи изскимтя и сведе глава. „Поне да разбера къде съм.” каза си и подуши въздуха, след което се ослуша. Чу ромоленето на вода и реши да тръгне натам.
Докато ходеше, усети миризма на нещо съвсем ново и непознато. Към нея се присъединиха още две миризми, които смътно напомняха териантропи. Неусетно беше започнала да тича. Когато наближи, видя изправен мъж, хванал дебел клон, кафява мечка и голям орел, който обикаляше в кръг около главата на...
Шаи не можеше да повярва. Беше слушала историите, но никога не беше приемала, че са истина. „Човек...Но защо те го нападат?” Хората се считаха за праотци и Старейшината беше учил всички, че те трябва да се уважават. От друга страна те също би трябвало и да не ходят по земята вече.
Вълчицата се приближи още малко, когато усети как нечие съзнание се прикрепи до нейното.
„Стига си стояла там! Идвай!” призова я орелът. Шаи не хареса това, което почувства. Териантропите бяха решили да убият мъжа.

Финрод замахна с клона над главата си и успя да халоса с него орелът.
- По дяволите! Изобщо не трябва да сте тук! Войната свърши! – крещеше той.
Забеляза един невероятно едър вълк в далечината. Едва ли беше шифтър – те никога не достигаха такива размери, пък и обикновените животни се плашеха от тях. Съмненията му се потвърдиха, когато съществото изчезна нанякъде.
Мечката замахна и заби ноктите си в рамото му. Фин падна и за момент се присви от болка, но някак си успя да си наложи да се претърколи назад. Трябваше да бяга. Започна да отстъпва бързо заднишком и после се втурна към реката. Изруга, след като разбра, че е прекалено дълбоко и течението ще го отнесе.
Изведнъж се чу рев и след това изскимтяване.Финрод се обърна и видя как вълкът, който беше видял преди малко, се нахвърли върху мечката, събори я на земята и оголи зъби опасно близо до врата й. Шифтърът по-скоро изстена, отколкото изрева, изправи се бавно и се скри в гората. Животното остана на място известно време, докато се увери, че вече няма опасност, и след това тръгна към Фин. Не се доближи много до него и седна, гледайки го любопитно. От толкова близо изглеждаше още по-голям.
- И сега какво? Ще ме ядеш ли? – криво се усмихна Финрод и притисна раненото си рамо с ръка.
Вълчицата се изправи, замаха вяло с опашка и недоверчиво се приближи до него.

Направи крачка назад и се огледа. Кръгът от мъже, които си подвикваха на странният език, започна бавно да се стеснява. Явно дребните й размери им даваха все повече кураж за нападение. Нещата не вървяха на добре и не й трябваше да разбира езика, за да го усети. Пое дълбоко въздух, в опит да се успокои и да спре треперещите си ръце, а пръстите й затегнаха хватката около тоягата. За първи път в живота си щеше да се бие насериозно и то, както изглежда – за живота си. Огледа се отново с надеждата да са загубили интерес, но тя бързо умря. Нямаше вече време за губене. Леко приклекна, завъртя се бързо и удари мъжа пред нея, който падна върху съседа си. Поглеждайки през получилата се пролука, тя видя, че всъщност се намира в другия край на селото и изхода е близо. Засили се и стъпи върху поваленият мъж, ползвайки го, за да прескочи този зад него, като при приземяването го удари по главата и го прати в безсъзнание. “Определено ги ядосах много.” Задъхана от акробатиката, която до преди няколко дни само си бе мечтала да направи, се изправи и побягна навън от огражденията. Само след няколко секунди селяните се бяха съвзели от изненадата на нападението и тя чуваше, че вече я настигат. Не стига това, ами само след два завоя видя пред себе си доста пълноводна река, за която и дума не можеше да става да прескочи. Гласовете на селяните се засилваха, но явно не само тя ги чуваше, защото от гората изскочиха още десетина, при това с брадви в ръце. Картинката изобщо не й харесваше. Затвори очи и помоли Духа на водата за помощ – нищо. Опита пак – отново нищо. Нещо не беше наред, но сега нямаше време за това. Знаеше, че не трябва да го прави, но ако това не бе извънредна ситуация, не знаеше кое може да бъде. Затвори очи, забави дишането си и освободи вътрешната преграда. В същият миг чифт бели криле се разпериха от гърба й, а наметалото остана да виси събрано между тях. “Нямам много време.” Само с два маха се беше издигнала на повече от пет метра височина. Чуваше селяните да викат някаква странна дума и да я сочат, но времето я притискаше и тя побърза да се отдалечи, колкото може повече. След още три маха започна да усеща как се разпадат, а на десетият крилата тотално изчезнаха. Все пак се бе приближила до земята, но не бе имала време да намали скоростта. В момента, в който крилата изгубиха физическата си форма, тя падна и се изтъркаля, като успя да спре, удряйки се в едно дърво. Все пак бе доволна, селяните не се чуваха, а тя бе успяла да прелети почти километър; дори и да не се бяха отказали, имаше добра преднина. Остана да седи опряна на дървото още няколко минути, докато си възвърне спокойното дишане и прецени какви са пораженията от приземяването. Щетите не изглеждаха големи, охлузени длани и колене, натъртен гръб и като че ли изкълчен глезен. Изправи се и залитна.
- Да, определено е изкълчен.
Зарови се из спомените си за нещо, което да я излекува, но единственото, което се сети бе да помоли Духа на гората Ирала за помощ. Опита, но отново нищо не се получи. Е, духовете си бяха на мястото, усещаше ги ясно, но защо не отговаряха? Това я объркваше и притесняваше. В крайна сметка премести тоягата в лявата ръка, за да я използва за опора и тръгна. Нямаше ясна идея на къде, но като начало си постави за цел да намери вода. Повървя на посоки около петнадасет минути, след което усети тънката нежна енергийна мъгла на водата. Усмихна се - значи не бе на повече от няколко метра от източника. След малко намери малко горско изворче. Денят преваляше, а тя бе уморена и всичко я болеше, затова реши да прекара нощта тука. Посъбра изсъхнали дърва и се опита да призове огън, за да ги запали, отново нищо.
- Дори това ли не работи? Какво става тука?! – гласът й се извиси в тишината на гората и само някъде далече една гарга й отвърна.
Бяха минали няколко часа от свечеряване и от имровизираната й вечеря от ядливи растения. Поредното заклинание за защита отказа да работи и тя започваше да се изнервя. Не стига това, ами и странното безпокойство, което се бе появило преди няколко минути, започна натрапчиво да се засилва. Тя съзнателно го пренебрегна и опита да призове следващият дух, за когото се сети.
- Все ще намеря някой, който ще ми отговори. – гласът й прозвуча призрачно в нощта, но това, което накара тръпки да пробягат по тялото й, бе шепот от човешки глас, който довя вятъра. “Те са тук! Съвсем близо!” Паниката я заля, тя скочи и по най-бързият начин се насочи в посока далече от гласовете.
Следващите два дни прекара в бягане. На няколко пъти спираше за почивка и я застигаха. С тях имаше и някакъв маг, който се опита да я приспи и на няколко пъти да я затвори в енергийна мрежа, но явно не бе много вещ, защото амулета й успя без особени затруднения да неутрализира магиите. Все пак факта, че не стреляха по нея до някъде я успокояваше, явно им трябваше цяла, но защо? Също така, защо нейните магии не работеха? На четвъртият ден от озоваването си на това странно място, тя излезе на една горска полянка с поточе в единият край и дива круша. Тъкмо седна и започна да яде втори плод, когато от далечният край на поляната изскочиха петима селяни и мага.
- Вие няма ли да се откажете най-сетне? Какво толкова съм направила?
Хората се спогледаха уплашено, когато я чуха да говори, но след като установиха, че това не е някакво страшно заклинание, започнаха да се приближават. Момичето се изправи и за пореден път се опита да призове някой от духовете на помощ. Издиша тежко и се обърна с гръб към селяните с идеята да се скрие в гората. Тъкмо успя да се провре през поясът от ниски храсти, когато за нейна изненада от там се подаде мъж, целият обвит в черно, от който се носеше миризма на смърт. Тя се стъписа и направи няколко големи крачки назад, което я изкара обратно в средата на полянката. След малко усети как поредната атака на селския магьосник бе отблъсната от амулета. От появата на странника, цялото й внимание бе приковано върху него. Напълно бе забравила за селяните, но замайването, което получи след като амулета източи поредната порция магическа енергия, я накара да се замисли, колко сериозно бе в действителност положението. Зад нея имаше шест човека, нямаше как да си пробие път с бой, а нещо й подсказваше, че този пред нея е дори още по-опасен. Не й оставаше друг път освен нагоре, но не бе сигурна дали ще се получи. Непрекъснатите атаки, които отблъскваше, бягането четири дни почти без почивка и опитите й да призове някой сговорчив дух я бяха докарали почти до границата на възможностите й. “Е, друг път няма, така че се стегни!”- каза си сама и освободи преградата. Крилата се показаха, а селяните започнаха да я сочат и да викат онази странна дума. “Какво, по дяволите, е това?”. Нямаше излишно време за губене. Крилата направиха два бързи маха и я издигнаха на два, не на три метра във въздуха. Когато вече си мислеше, че е успяла все пак да се измъкне усети атаката на мага. Медальона източи поредната порция енергия за да я отблъсне, но това се оказа прекалено много и крилата се разпаднаха. Чу се писък и момичето падна на земята. От твърдото приземяване каточели загуби съзнание и именно този момент използва селският магьосник за да изрече заклинанието си. В мигът, в който заглъхна звука от последните му думи, въздуха около нея притрепери и тя се оказа в нещо като полупрозрачен мехур. Медальонът на гърдите й започна да пари, а камъкът да излъчва лека зеленикава светлина в опита си да спре магията, но просто нямаше достатъчно останала енергия, която да използва за това започна да точи от жизнените й сили. След няколко удара на сърцето, тя обаче успя да се насили, стисна медальона и скъса каишката му. В момента, в който вървите освободиха врата й, тя започна да диша по-леко и дори успя да се изправи на лакти. Не й оставаше нищо друго освен да седи и да чака.

Утринта бе една от онези, с чието описание обикновено започваха епоси за безстрашни герои, собственоръчно изпотрошили главите на цяло племе орки, или пък за страховити битки с огнедишащи дракони, последвани от безпаметно напиване в местната кръчма. Героизмът витаеше във въздуха и сякаш се кондензираше, чакайки да се излее от облаците в удобния момент. Не че този свят си нямаше герои. Но дали имаше огнедишащи дракони, обаче, никой не знаеше.
През гората крачеше бодро фигурата на човек, който видно изпитваше крайно удоволствие от факта, че е успял да стане толкова рано и да улови най-ползотворните часове от денонощието. Начинанието му бе далеч от приетото за онази прослойка от обществото, наричана "безстрашни герои", но пък пълната кошница с погребални гъби в едната му ръка балансираше нещата. Името им идваше от това, че според легендите, растели само покрай гробове или заровени трупове. Торгайст най-нахално бе изтършувал близкото гробище, но мъртвите нямаха навика да излизат от гробниците си и да похапват гъби на сутрешната хладина.
Преследваше го единствено чувството за глад, което скоро щеше да задоволи с една солидна порция гъбена яхния и малко шкембе за адет.
А в гората бе тихо и спокойно. Дори горските обитатели не го закачаха, тъй като бягаха надалеч щом усетеха вледеняващото му присъствие. Пътят за вкъщи минаваше почти през цялата гора и излизаше на източният й бряг, където го чакаше лодката. С бодра крачка Торгайст хвана по утъпканата пътечка и от време на време се спираше да обира падащите погребални гъби от претъпканата кошница. Една дори успя да се търкулне надолу по нанадолнището от дясната страна на пътеката и се засили към шубраците. Некромантът се втурна подир нея, с жлъчна псувня на уста. Докато се усети, вече се бе отделил от пътеката, но това нямаше значение, тъй като намери безценната гъба, която се бе спряла в едно дърво. Торгайст се наведе да я вдигне и кръстът му изпука.
- Ах, мам...! - в този момент той млъкна, тъй като вниманието му се бе приковало върху нетипичен за моментната горска идилия шум. Не далеч от мястото, където бе той, имаше хора, които викаха, а един от тях бръщолевеше някакви заклинания.
Некромантът се изправи рязко, а кръстът му изпука дваж по-силно.
- Аааааааах, мамка ти! - успя да извика този път, без да бъде прекъснат от нечленоразделната гълчава, която се носеше из гората.
Тръгна нагоре по склона, обратно към пътечката, но в този момент усети как нещо в джоба му започна да пари. В паника, Торгайст се хвана за крака с двете ръце, изтървайки кошницата с гъбите. С треперещи ръце, некромантът извади кристала, който наскоро бе получил, и започна да го прехвърля от ръка в ръка като горещо яйце. Парчето светеше ярко зелено и излъчваше огромна енергия. Вероятно, нещо го бе задействало. Некромантът го остави трескаво на един камък, защото вече щеше да го изпусне. Докато се опитваше да си обясни какво бе станало току що, от гората се дочу поредната доза хорски викове.
- Ами да, това ще да е !
Торгайст извади носната си кърпа - от дебел, черен плат, с избродирана пентаграма и надпис в долния десен ъгъл "С обич, Мама" и уви нагорещения кристал в нея. Пъхна я обратно в джоба си и се опита да се ориентира от къде идваха виковете. Приближавайки, долови още едно заклинание, а кристалът сякаш се бе нагорещил още повече. Идеята за среща с друг маг, вероятно бял, беше примамлива. Но нещо му подсказваше, че магът бе просто частичка от цялата мистерия. Тормозеше го чувството, че краката го водеха натам не по негова воля, а по волята на някаква крайно изкривена случайност.
За момент гората отново се успокои и шумовете изчезнаха. Торгайст се спря за да си поеме дъх, ала непозната реч съсече тишината. Докато се опита да идентифицира странния език, храстите пред него се размърдаха и от тях изскочи последното създание, което той бе очаквал да види на гъбобер.
- Сега ! - извика един от селяните.
Магът завъртя жезъла си и въздухът се изпълни с енергия, сякаш няколко магически сили се бореха за надмощие.
Торгайст съзря защитния медальон, който висеше от врата на момичето. Това му беше достатъчно да разбере какво става. Кристалът улавяше цялата феерия от преплитането на магическите сили и така се бе задействал. Пред очите му, момичето направи отчаян опит да разпери крила, издигайки се малко, преди да се строполи на земята в несвяст. В този момент, селският маг успя да я улови в енергийна клетка. Двама от селяните се приближиха, но чак в този момент осъзнаха появата на некроманта.
- Бягай от тук, нямаме нужда от теб ! - изкряска единият, пристъпвайки плахо с брадва в ръце.
- Точно така ! - подкрепи го вторият, заставайки зад по-смелия си съселянин.
Торгайст беше вперил поглед в мага, който сякаш прелистваше наум страниците на някоя магическа книга, търсейки нещо, което би могло да му отърве кожата в този момент. Селските магове не се славеха с много сериозни магически познания. Обикновено целият им запас от магии се изчерпваше с това да помагат за реколтата или да пъдят огромните колорадски бръмбари, които пък от своя страха пъдеха котките им. Разбира се, имаше и някои по-бележити магьосници, ала нашият селски ентусиаст клонеше към първата група. Опитът му да изпрати заклинание към некроманта бе напълно опропастен, след като усети в треперещите си ръце не жезъл, а студеният допир на една гърмяща змия. Торгайст се засмя гръмогласно, когато магът побягна панически през гората. Това бе достатъчно и останалите селяни да се разбягат в различни посоки.
- Май ще трябва да ми благодариш. Ако се не бях поя... - обърна се и не успя да довърши изречението си. Нямаше и помен от момичето с медальона. Въобще не беше забелязал как и кога е избягала, но нещо му подсказваше, че трябва да я намери. Извади кристала, който вече не пареше, но все още излъчваше леко зеленикава светлина. Щом улавяше магията, значи щеше да го заведе при нея. Торгайст го вдигна нагоре, надявайки се, че по някакъв начин светлината ще му покаже пътя. Уви, нищо не стана.
Той въздъхна, прибра го в джоба и се запъти към пътечката.
А от дърветата тя го наблюдаваше. Скачаше от дърво на дърво, безшумно, като хищник, който дебне плячката си. Само че, в този случай, ако имаше плячка, то това щеше да е тя. Некромантът се спря на няколко пъти, защото му се причуваше нещо, но така и не успя да я види толкова високо сред дърветата. Дори тя не знаеше защо го преследва.
Торгайст стигна до мястото, където беше изтървал кошницата. Чуваше се някакво мърморене, докато събираше гъбите от земята, което тя не разбираше. В следващият момент се чу "тряс" и момичето полетя надолу, падайки в храстите. Некромантът подскочи и за пореден път изтърва кошницата. Клетото момиче, което от своя страна, отново бе попаднало в опасна ситуация на мига отстъпи назад и побягна към гората. Торгайст хукна след нея, изричайки заклинание да я забави. Повечето черни магии бяха на древния език, тъй като от векове почти никой не ги използваше. Момичето чу познатата древна реч и изведнъж се спря, обръщайки се ококорено :
- Какво каза ?
Тези думи, изречени на същия този древен език, стъписаха некромантът. Той замлъкна и се спря.
- Ти ... говориш древният език? - попита тя плахо.
Торгайст не можеше да повярва. Не знаеше какво да каже, но умът му започна да си припомня древната разговорна реч.
- Аз , ъъ ...
Момичето се усмихна, колкото и да се страхуваше още от първия миг, в който попадна в този свят. Беше изгубила надежда, че ще намери някого, с когото може да се разбере. Сега, когато и селяните не бяха по петите й, изпита странно чувство на спокойствие, което все пак можеше да рухне всеки момент.
- Кристалът - започна Торгайст - Кристалът има някаква връзка с медальона ти. Ето, виж.
Некромантът извади парчето кристал от джоба си и то засия отново в ярка зелена светлина.
- Не знам каква е връзката... - продължи той - Но вярвам, нищо не е случайно. Получих го преди четири дни, но не знам от кого. Нито знам защо. Опитвах се да разбера през цялото време, но може би сега ще намеря отговор. Чрез теб !
Торгайст звучеше като луд учен, който току що е направил необикновено откритие. Ентусиазмът му беше малко плашещ.
"Не е истина!" - каза си момичето - "Точно преди четири дни и аз се озовах на това проклето място !"
Но реши да го премълчи. Не можеше да си позволи да се доверява на първия срещнат, дори и да говореха на един език.
- Аз ... промърмори момичето - Трябва да си ходя. Стига ми толкова за днес.
Тя гледаше в земята като малко дете и не знаеше какво ще последва.
- Но къде ще ходиш ? - изсмя се некромантът. - Ти не си от тук. Не ме мисли за толкова неук. И не се безпокой, няма да те нараня.
Момичето осъзна колко самотно, гладно и незащитено е в този неприветлив и "див" свят. Не знаеше къде да отиде, не знаеше на какво ще се натъкне щом излезе от тази гора.
- Ама, магията ти ... Тя произлиза от смъртта, черпи сили от нея и причинява смърт. Аз ... аз, не мога, не трябва...
Торгайст отново се засмя. Сякаш тези й думи му доставиха удоволствие.
- Разбира се, това е то черната магия. Но всяка магия би могла да носи СМЪРТ, важно е кой я използва и защо. - говореше той напевно, с леко весел тон. След това гласът му придоби гробовна сериозност :
- Но ти не си като тях. Не си човек.
Последната дума бе изречена с толкова язвителен гняв, че дори гарваните в гората усетиха вледеняващия ужас.
- А и сигурно си гладна - усмихна се той - Хайде, събери гъбите. Все пак ги изпуснах заради теб. И след това ще видиш що е то най-вкусната гъбена яхния в целия свят. Е, поне в нашия.

Годините преминаваха ту като забързан конски впряг, ту като бавна разходка в парка, но граф Сабриен Лавел изживяваше всяка една пълноценно. До колкото бе възможно за някой който не можеше да напуска покоите си през деня. Въпреки това с помощта на много добрия си нюх, както и добра доза чар, той успяваше да сключи търговски договори с почти всички големи градове които посещаваше, което само за близо столетие осигури на малкото му графство позиция на търговски и културен център на северните земи. Това естествено пораждаше и много въпроси. От тези защо след такъв успех графът така и не изявяваше желание да приеме по-висока титла, до тези за нетленната му младост и потайност. А слуховете за това бяха много. За мистериозен камък който му бил подарен от маг от далечни земи. За различни отвари, магии и артефакти. За това, че той бе вампир. За сделки с ангели и демони... Дори слухове, че друга твар обитава тялото му. Всеки един от тях пуснат и подхранван от самия граф. Той винаги намираше за забавно да позволи на съзнанието си да се рее и да слуша как богаташи, войници и обикновени хорица се караха, всеки сочещ причини, че тяхната версия бе истина. С годините той не само забогатя, но и натрупа мъдрост. Тъй като не се нуждаеше от сън дългите дни прекарваше в четене на томове и папируси, както развлекателни така и изпълнени с история и мъдрости. Вече не намираше безкрайните балове за толкова забавни и приятни, както и постоянното досаждане на младите дами, чиито родители желаеха парченце от славата на Лавел. Наситен от вкуса на опиянени богаташи той все по-често се намираше да обикаля нощните улици и да се храни от простите жители. Дори кръвта им да не бе от най-качествените разнообразието във вкуса го притегляше все повече и повече. За тези стотина години от превръщането му в немъртъв господар на нощта Сабриен съзря до степен която самият той никога не бе очаквал. Пътуванията вече не бяха от значение, нито богатствата. И това го накара най-сетне да се завърне в прекрасното графство където бе посрещнат като крал, въпреки ранното му пристигане. Но дори там графът все по-често се чувстваше като затворник отколкото като господар. Задълженията и безкрайната работа която си бе отворил с всички договори го изтощаваха. И ето, че само седмица преди да настъпи стотната година от неговото прераждане той отново се отправи на път, към мястото където бе умъртвен, само за да му бъде подарен нов живот. И той го очакваше с нетърпение. Дълго време бе отбягвал да се срещне с мъжът който промени живота му и се бе превърнал в повече от приятел за него. Кракът му най-сетне стъпи в покоите на онази вила която пазеше най прекрасните спомени и от двата му живота. По негова заповед нищо не бе променяно там от деня в който той замина. Само прислугата бе друга. Дълги нощи той стоеше до прозореца си и се взираше в далечината, надявайки се да види познат силует но това така и не се случи. Изглеждаше че другият вампир все така почиваше в криптата си. Сабриен така и не отиде да провери дали На'ал бе в ложето си. И ето, че съдбовната нощ настъпи. Както винаги той имаше покана за БАЛЪТ. И за пръв път от много години щеше да се отзове. Това бе едно от събитията които щяха да бъдат празнувани тази нощ в кметството на единствения град на Сим'б'ла. Това бе първия бал който някой някога организираше на острова. Повечето аристократи вече се намираха в просторната бална зала, докарани на изящни лодки които спираха пред самите стълби на кметството. Основната тема за разговор на всички беше граф Лавел и това, че въпреки ранното начало той така и не се бе появил! А последните лъчи на слънцето бяха изгаснали преди половин час! Тогава тези най-близо до стълбищата замлъкнаха. Малко по малко всички глави се обърнаха на там за да видят изящна ладия от стъкло, осветявана от множество магически светлинки затворени в самата нея. На не много висока мачта имаше платно от бяла коприна, а герба на Лавел извезан със златен конец на нея. В края на ладията бяха двама гребци облечени в дрехи от същия материал като платното, държащи гребла от стъкло. А на носа стоеше фигурата на графа. Облечена в бяло и златно. Дългата му коса бе отпусната и се рееше от лекия ветрец. Сабриен напусна ладията със лек скок и тя бавно се отправи към далечния бряг на езерото. Грандиозната поява накара хората бързо да забравят, че до скоро той бе отсъствал, а младите дами както винаги го наобикаляха. Престорени усмивки, учтиви разговори и безкрайни танци изпълваха нощта.
Вече наближаваше полунощ когато идилията бе разцепена от писък. От нищото по средата на залата се бе появил огромен портал. А от другата му страна беше ден. Не само това ами той беше на средата на пиратски град. И от двете страни първоначалното стъписване бе кратко и пиратите скоро започнаха да скачат през портала и да грабят, плячкосват, убиват и други неща присъщи за пирати които отдавна не бяха виждали жени. В хаоса никой не бе забелязал как в мига на отварянето на портала граф Лавел избяга от залата, всяко местенце открита кожа покрито с изгаряния. Той се бе гмурнал под водата и плуваше към брега. Въпреки че най-вероятно можеше да спаси всички там той само слушаше виковете и писъците на благородниците докато се отдалечаваше. Болката в крайниците и по лицето не му позволяваха да се концентрира и да използва уменията си. След дълга борба с водата полу безжизненото му тяло най-сетне достигна брега където двамата лодкари го изтеглиха от водата и го отведоха във вилата.

Хърф бавно отвори очи. Беше разбрал че е в съзнание още преди около минута, но изливащият кофи вода върху лицето му гном май не искаше да повярва. Огледа се плахо - изглежда "доброжелателят" му имаше проблеми с мъкненето на поредната доза мокро мъчение. Младежът се зачуди дали това е обичайният метод на гномите, използван при свестяване на удавник.
- Какви ги вършиш, бе?!? - изклокочи той и се опита да се надигне.
- Аха, изгре, значи - ухили се все още дърпащият кофа дребосък.
- Какво, в името на всички богове те е прихванало, та ми осигуряваш потенциално смъртоносна настинка?
- Ами, ски'й с'а, друже - измърмори гномът - ти се беше трупясал, пък хич не ми се щеше да ти надуам джуките, та 'зех да те зали'ам, барем се събудиш.
- Ха... - изсъска Хърф троснато и се изправи - къде сме?
- Що все туй питаш? - сви рамене събеседникът му - Не видиш ли, че сме на бряг.
Младежът въздъхна и разтри слепоочията си. Чувстваше главата си като кофа с уран, достигнал критична маса. Не беше спал от две денонощия, целият беше мокър, всяка част от тялото му бе по - отпаднала от последната бутилка чили сос в мексикански ресторант и най - лошото - бе скъсал робата си на няколко места.
- Нямаше нужда да ме хапеш, да знаеш - промълви печално, взирайки се в сравнително голямата рана на глезена си.
- Как тъй, друже - ухили се доволно спътникът му - инак нямаше да се измъкна от на некроманта бараката. Ама, да знаеш, хич нямаше истински ценни работи там. Тафих няколко свещи, барабар със свещниците и една две жълтици, дека бяха в зъркелите на един скелет. Пък аз мислех, че тез проклети хвърлиискричковци имат неометни богаташества.
- Несметни богатства - поправи го по навик Хърф.
- Да де, все тая. Абе, я по - весело! Като те гледам си новак, ама ще стане свестен бандюга от тебе. Ама вземи разкарай таз' рокля, че мязаш на магьосник.
Гномът го потупа по гърба - или поне по най - близката до гръб част от тялото, която можеше да стигне - размествайки генерално анатомията му и се отправи към чувал, оставен на няколко десетки метра.
Младежът се изплю още по - печално на пясъка и седна на някакъв камък. В момента изглеждаше още по - зле от обикновено, а в неговия случай това си беше постижение.
- "Мязаш на мгьосник" - промълви - "Рокля". Това е роба. И как няма да "Мязам" на магьосник, по дяволите. Аз замалко да стана такъв.
Вече не хранеше големи надежди. Онези от академията можеха да го локализират само ако се беше телепортирал оттам. Но той взе че се паникьоса и резултатът беше на лице - кое знае къде се намираше в момента. Огледа хоризонта.
Трябва да отбележим, че Хърф поначало си имаше жалко чувство за ориентация. Като прибавим към това и магьосническите учения, които те объркваха пространствено повече и от онези ужасни неща по панаирите, в които влизаш и се въртиш в произволни посоки, от него можеше да се очаква да се загуби дори в собствената си стая. Затова, означаващото за опитния дивак "Гора, опасваща северозападната част от очевиден остров" за Хърф беше просто "Десет хиляди, двеста седемдесет и три дървета, някъде в ляво", а "Залив, вдлъбнат от запад към изток" се превеждаше като "Вода между пясък надясно".
Трябваше да се махне от това място.
- Впрочем, как се казваш... друже? - подвикна на гнома.

Сканд Кингслитъл, завеждащ катедрата по временни дименционални модификации в Шайсбургската академия по висша магия впери нервен поглед в купчината листа и чифта димящи връзки за обувки, появили се на мястото на ученика му. Да, Хърф може и да беше досаден, некадърен, непохватен, разсеян, странен и не на последно място - извънредно блед младеж, но все пак не му липсваше интелект и макар и малко твърде любознателен беше по - скоро успешен потенциален магьосник. Професорът обмисляше да го направи библиотекар, след приключването на обучението му. Сега обаче, Хърф липсваше осезаемо - никой не цапардосваше челото си в рамото му, докато се разхождаше безцелно из коридорите - и причината за това бе неизвестна. По всички правила на физиката и магията, проклетият хлапак трябваше да е там, където се беше телепортирал. Но го нямаше. На негово място имаше само листа и димящи връзки за обувки. Всеки магьосник знаеше, че ако се преместиш някъде със заклинание, местонахождението ти можеше да бъде установено чрез проследяване на линията магия от стартовата точка, дори да не те свърта на едно място. Освен ако, разира се не опиташ да се дислоцираш повторно, но много малко бяха тези, които имаха силата да направят тази конкретна магия два пъти, а още по - малко приключваха подобно пътуване с всичките си органи. Хърф не можеше да бъде сред тях. Не можеше, нали?
Кингслитъл си пое дълбоко дъх. Залагаше си робата, заедно с магьосническия задник, че графът ще бъде вбесен.

Междувременно, един дългурест, "Мязащ на магесник" младеж лежеше при писмата в пощенска каруца и беше на път да се унесе в сън. Незнайно как, гномът, чието име се оказа Бърти Мустака бе убедил куриера да ги закара до близкото село. Това обаче не пречеше на Хърф да унива. Дори хората да бяха чували за родния му Шайсбург, който бе по - забутан от зеленчук в кухнята на академията едва ли щяха да знаят как да стигнат до там. А, като се замислеше за всичко, което остави там...
"... Една резервна роба, една бутилка бира и двамата си съквартиранти, плюс минус енда перодръжка, но нея може и да си загубил в морето." подхвърли цинично вътрешният му глас.
Младежът затвори очи.
- Майната му. Ще си дремна. - промърмори.

Малки горски духове се скриха по дупките на дърветата, вятърът засвири в короните им, дребните животинки се изпокриха, големите зверове заръмжаха и се приготвиха да защитават палетата си, а Гилбърт Дю стискаше тояга в ръка намръщен, скачайки от клон на клон по посока на вика. От високо той видя как шайка войници преследваха млада жена през гората. Момиче с медена коса се спъна в един клон, полупокрит с листа, падна на земята и едва се обърна да види преследвачите си, когато те вече бяха до нея. Момичето застана така, полуседнала-полулегнала на земята, и вдигна ръка инстинктивно. Момчето гледаше. Мускулите на цялото му тяло се напрегнаха, той стисна сопата си още по-здраво, погледна още веднъж към тях и сякаш още от тук можеше да види мазните усмивки по лицата на мъжете в ризници долу. Заскача по клоните, падаше от един на друг и само за момент успяваше сякаш да пристъпи към следващия клон и да продължи полета си към целта. Няколко от мъжете се обърнаха, към падащата сянка, но горските духове не можеха да бъдат уловени с просто око. Или поне така си мислеха другите. Преследвачът, който беше най-назад в колоната, само за миг видя две яростни кафяви очи да се приближават към него. Той се строполи на земята със звучен крясък, който накара другите мъже в групата да се обърнат.
Там беше той. Фигура. Млад мъж, покрит от главата до петите в листа и лиани, стискащ дълга сопа в ръка, с коси, черни като нощта, дълги до раменете му, и лице – кално и разкривено от омраза. А очите му... тези очи – кафяви, но не благи, а поглъщащи, леко присвити в ъгъла и злокобно разширени в средата, зачервени от ярост очи.
- Гили Дю! Духът! – чу се шепотът на няколко от преследвачите.
- Тихо! – извика, явно, командващият им. – Само не ми казвайте, че се плашите от детски приказки за горски духове!
Мъжете се спогледаха. Още от малки бяха чували за Гили Дю, пазителят на леса. Чернокосото момче, както се превеждаше името му от стария език на местните селяни, живееше в гората, при животните, и сееше смърт сред тези, които смееха да безпокоят спокойствието там. Бяха детски приказки, но в последните години много хора твърдяха, че са го виждали. Градските хора смятаха това за глупости и дивотии, но как можеха да отрекат съществуването му сега, когато той стоеше пред тях. И ги гледаше по този свиреп начин.
- Махнете се! – извика Гили Дю. – Напуснете гората ми!
Мъжете се спогледаха. Бяха готови да побягнат, но предателството се наказваше тежко в кралството. С последна надежда те погледнаха към командира си, очаквайки заповед. Той обаче не изглеждаше сякаш щеше да се подчини на горския дух. Главнокомандващият пристъпи напред и извика, така че всички да го чуят:
- Големи мъже, а се държат като деца! А ти, – той се обърна към момчето – ти ще платиш с живота си!
Гили Дю само наклони глава на една страна. Изражението му не се беше променило до сега, но когато капитанът извади меча си очите му леко се присвиха. С крайчеца на окото си момчето видя, че младата жена още лежи в шумата до клона. Той обходи с поглед мъжете. Бяха десетина на брой и само страхът им от митичното същество ги държеше настрана от него. Гил се намръщи още повече.
- Бягай! – извика той и жената сякаш се отърси от дълбок сън.
Тя се провикна:
- Детето ми! – и чак тогава Гил видя коша, който войниците носеха.
Той прокле обстоятелствата на тази злополучна среща и отскачайки назад извика:
- Ще го донеса! Бягай!
Командирът замахна втори път, жената тръгна да бяга, а момчето отново скочи назад. Войниците чуха заповедта на предводителя си да тръгнат след жената, но трудно разбраха значението й. Двама от тях тръгнаха след нея, а другите останаха, за да видят какво ще стане в двубоя.
Капитанът продължи да замахва с меча си, а Гили Дю само отскачаше. Горският дух се движеше много по-леко от тежковъоръжения войник и лесно избягваше ударите на иначе дългото му оръжие. Шумата в краката му беше приятел, скритите съчки в нея – също. Командирът нападаше, но лесно се спъваше, губеше баланс и залиташе. Противникът се изморяваше. Момчето се реши. Стисна тоягата си и тя удари плоската страна на меча. Ръката на войника изтръпна и той не можа да замахне веднага. Момчето се завъртя и другият край на сопата се озова в коляното на главнокомандващия. Ново завъртане и дългият и здрав прът посрещна лицето на вече приклекналия мъж. Капитанът се строполи на земята и горският дух нанесе последен удар по тила му. Чу се глухо изпукване и мъжът престана да мърда.
Войниците гледаха с ужас как покритият с листа мъж се изправя. Омразата в очите му отново ги прониза. Някои от тях хванаха мечовете си и дори ги вдигнаха, но никой не посмя да пристъпи напред. Приказките за жестокостта на тъмнокосото момче, с които ги плашеха като малки, се бяха оказали верни. Майките им много отдавна им бяха казали да стоят надалеч от гората, за да не предизвикат гнева на Гили Дю, а сега той беше само на няколко метра от тях и те виждаха резултата на точно този гняв. Някои от тях пристъпиха назад. Други, по-смели, стискаха мечовете си и дори обмисляха дали да не нападнат съществото.
Момчето си помисли колко голям късметлия беше днес и как дори една грешка до тук би струвала живота му. Той виждаше как увереността бавно се връща в сърцата на някои от войниците. Не искаше да го прави, но нямаше друг избор. Момчето реши да изстиска и последната капка късмет, ако му беше останал някакъв.
- Оставете детето тук и бягайте! Иначе ще насъскам хрътките на ада след вас! – извика Гили Дю!
Мъжете се разбягаха. В шумата остана малък кош, от който се разнасяше детски плач.

Гил се прибра в малката къщурка, остави кошницата с детето на масата и погали Ку, който тъкмо се беше събудил. Стори му се, че е малко по-голям, отколкото вчера. Това, естествено, не беше възможно. Мъникът не беше пораснал въобще за цели шест години. Гил само веднъж си беше помислил, че малкият е станал по-голям, но това беше точно след смъртта на Галеар, а тогава всичко му се струваше странно, по-тежко и огромно. Самият той се чувстваше много малък и незначителен, и не беше на себе си. Ако не беше Ку тогава, най-вероятно щеше да полудее. Животинката беше необикновено жизнена и пакостлива този ден и не даваше на Гилбърт нито миг, за да мисли за случилото се. Обикновено Ку спеше през цялото време и беше много кисел, ако нещо или някой го събудеше. Днес животинката отново беше необичайно активна. Явно усещаше тревогите на момчето и се опитваше да го развесели. Момчето седна на стола и продължи да гали Ку.
Гилбърт не беше убивал човек преди. Беше учил как да го прави, беше се сражавал и му се бе искало да го направи, но никога не беше. Не знаеше и защо го направи, но нещо в тези мъже го беше вбесило. Може би това, че знаеше как мислят. Момичето щеше да бъде насилено не от един войник, преди да бъде предадено, на когото трябва. Мисълта го отвращаваше и още повече го отвращаваше, че тя би минала и през неговата глава преди време. В академията те учеха две неща – да следваш заповеди и да се възползваш от плячката – граби всичко, което можеш, то е на врага. Гил прокле загубените години в тази проклета институция и се замисли, че би искал да се е загубил в гората без никакви познания, отколкото с тези, придобити там. Старият Галеар го беше научил на всичко, което знаеше и в което вярваше. Старият Галеар би одобрил какво той направи днес, но не и как го направи. Точно в това беше проблема – животът не трябваше да бъде отнеман толкова бързо, толкова... лесно.
Момчето постоя още малко така, с ръце върху главата си, докато Ку го ближеше леко по лицето. Гил се изправи рязко и прибра косата си назад. Най-добре беше да не мисли много за това и да се концентрира върху онова, което трябва да направи. Той погледна детето в кошницата и разтри очите си с ръка. Беше претърсил гората за момичето, но не можа да я намери. Двамата войници, които тръгнаха след нея, явно бяха изгубили също следите и и се лутаха из гората, когато Гил ги намери и изплаши в правилната посока, към която се бяха разбягали другите. Последните следи на момичето водеха на изток. Там преди имаше голям търговски град на име Рейкбел. Сигурно на там беше тръгнала.
Гил се замисли. Не му се искаше да напуска това място. Тук той се чувстваше у дома - нещо, което дори и замъкът на баща му не беше могъл да постигне. И все пак не можеше тук да отгледа детето. В кошницата до него има мляко, с което Гил знаеше, че се хранят бебетата, но не беше много, а да доиш горските животни за мляко беше равно на самоубийство. От друга страна не можеше да остави детето просто така. Един живот беше достатъчна тежест за душата му днес.
Той въздъхна. Знаеше какво трябва да направи, просто не искаше да го направи. Той взе една торба и прибра в нея няколко дрехи, които можеха да му станат и изглеждаха прилично пред хора, или поне той си представяше така. Взе друга торба и прибра там някои по-ценни вещи, които беше задигнал през годините. Не бяха много, но предполагаше, че ще са достатъчно, за да може да ги размени за нещо полезно в града. След това извади един нож и разпори възглавницата. В трета, много по-голяма торба с твърди стени, пригодена за носене на гърба, прибра малко от пуха, изсипа остатъка на пода и сложи плата в чантата. След това хвана Ку, който отново се унасяше, и го сложи върху импровизираната постелка. Той се намести, дългите му уши се прибраха до тялото му и заспа. Не можеше да остави животинката сама в колибата. Ку, доколкото знаеше Гил, не беше диво животно и не можеше да ловува сам, пък и да можеше, едва ли щеше да успее да хване нещо. Катериците по дърветата имаха по-свиреп вид от него.
Остана само още едно нещо, което момчето трябваше да направи, преди да тръгне. Няколко дена преди да умре, Галеар му беше дал ключ и му беше посочил голям сандък в ъгъла на колибата. Беше му казал „Когато намериш смелостта си, момче, отвори сандъка.” Гилбърт беше любопитен какво ли може да има в сандъка, но до сега не беше посмявал да провери. Сега щеше да напусне колибата, не знаеше за колко дълго, и можеше да няма възможност отново да го направи. Той извади ключа от една малка кесийка, която до сега стоеше в скрин до леглото, и си повтори думите на Галеар. „Когато намериш смелостта си...” Ако днес не я беше намерил, тогава може би винаги щеше да си остане страхливец. Момчето стисна ключа, пъхна го в малката дупка на сандъка и завъртя. Чу се леко щракване и капакът се открехна. Гил го вдигна и пантите изскърцаха. Момчето погледна в сандъка. Там имаше обикновен меч и обикновен, но изкусно направен, лък.
Гилбърт беше малко разочарован. Очакваше нещо повече. И все пак, не можеше да каже, че беше изненадан. Друго нещо, което учителят му често обичаше да казва, беше, че е по-добре да не носиш оръжие, ако не смяташ да го използваш. Момчето се замисли. Не беше държал истинско оръжие от шест години. В бяга си от взвода си той беше загубил своя меч, а когато беше тук и Галеар го обучаваше, те използваха дълги дялани пръти за обучение. Лъковете също не бяха нищо особено. Бяха стари ловни лъкове, които с годините бяха изгубили силата си. Този тук беше различен. Беше дълъг, с оформена дръжка за ръката, омотана във фина алена връв. Дървото беше черно и лъскаво, а тетивата беше освободена и лежеше навита до тялото. Гил с мъка успя да я закачи на мястото й и трудно опъна лъка след това. Ако подобно оръжие пуснеше стрела, тя лесно можеше да пробие плетена жилетка или дори някой по-калпав нагръдник.
Мечът, въпреки че изглеждаше съвсем обикновен, също беше отлично оръжие. Гилбърт го развъртя в ръцете си и с изненада откри колко добре балансиран е той. Движенията му бяха плавни и тежестта насочваше оръжието, точно накъдето момчето искаше. То си поигра още малко с меча, преди да бъде прекъснат от плача на бебето. Не миришеше лошо от кошницата, значи трябваше да е гладно. Гил се пребори с усилие със сложното приспособление за края на шишето, което позволяваше на детето да пие от там и нахрани малчото. Доволен от добре свършената работа той вдигна момченцето и го сложи на рамото си. Чу се звучно оригване, прекалено звучно, за да идва от такова малко дете. Гил остави детето в кошницата и избърса млякото от рамото и гърба си. Той сложи чантата с Ку на гърба си, затъкна двете торби – с дрехите и с ценностите в колана си, хвана кошницата и така натоварен като муле пристъпи навън.

В полунощ друмищата се оплитат и спират да водят, дето трябва, а наместо това отива по тях пътникът към непознати краища и там злини го застигат. Разпътен час се нарича това време от нощта и тогава, както и по пладне, изпълзяват всякакви злини и пакостят на странници, които мракът сварил е на пътя. И затова под стряха трябва да се стои, щом като удари полунощ. Така бе слушал Драгаш Ярослав в невръстните си дни, когато баба му седеше край огнището през зимата след свечеряване и му разправяше страховити приказки за върколаци, самовили и неживи. Ала сега се не плашеше ни от дявол, ни от караконджул, нито щеше вампирясал грешник да го стресне или пък среднощен таласъм. Сам той бе сега ходещ мъртвец, макар и да не искаше, както повечето си събратя, да причинява зло от завист, че са затворени за него портите на Отвъдното. Напротив, по своя воля бе отказал да отиде там и бе предпочел да се скита из белия свят и да мъсти на своите убийци.
Черни облаци като исполински черги се стелеха по небето и затуляха луната, давайки възможност на немъртвия да си почине от жаркото слънце през деня. Умора го бе налегнала, ако и да беше само кости, а тъмнината бе за него това, което е топлото огнище за премръзнал странник. Тъй крачеше той бавно по къра, обгърнат в мрак, както човек би ходил денем под слънцето. Наоколо се чуваше свирнята на някой щурец, ала заглъхваше и тя от време на време. Лек ветрец развяваше расото на Драгаш Ярослав и мърдаше тревите наоколо му, докато той вървеше по прашния коларски път.
По някое време облаците наново взеха да откриват луната и лъчите й огряха безкрайното поле. Каквото бе усещал приживе Драгаш Ярослав, когато облак закриеше яркото слънце, това почувства сега. Светлината поразсея гъстия мрак, който почти го заслепяваше, и той можа по-ясно да различи, че достига кръстопът.
Едва-що приближил, той различи очертанията на дребна фигурка, седнала на един камък край пътя. Беше съсухрена старица в бял сукман и с бяла забрадка, която бавно се изправи, подпирайки се на дървена тояжка, и се втренчи в новодошлия.
- Надека одиш, синко?
Драгаш Ярослав бе чувал предания за такива духове. Призрачният му смях се разнесе по вятъра, докато той протягаше костеливата си ръка към бабичката.
- Напразни надежди лееш, полунощнице, ако да ме погубиш искаш. Глада ти аз не ще утоля, нито пък ще те оставя да пакостиш на странници.
С писък злият дух се хвърли към него и замахна с чепатата си тояга. Другата му ръка се стрелна към гърдите на възкръсналия. Полунощницата искаше да изпие живота му, ала щеше да удари на камък. Нямаше живот у Драгаш Ярослав, но в тялото на старицата имаше тъмна сила, която той би изсмукал с удоволствие. Той отметна гуглата си и черепът му се захили срещу среднощния дух. Старицата нададе нов писък, по-остър и пронизващ от предишния, ала кокалените пръсти на немъртвия я стиснаха за гушата.
- Недей пищя, вещице – изсъска той и стисна китката й. Виждаше жилките от мрак, които тръгваха от сърцето и се разклоняваха по цялото тяло. Почувства жажда. Искаше да пие, както пътешественик в пустинята желае да погълне целия оазис, който внезапно е изникнал пред очите му. Ала вещицата не стоеше мирна. Задушаваше се, но нямаше да се даде.
- Братя караконджули – изхриптя тя – помагайте!
Тутакси като че от нищото изникнаха две огромни фигури, подобни на хора, но с рога на главите, а в ръцете си единият стискаше крива сабя, другият - коса. Очите им светеха подобно на живи въглени и гледаха право в Драгаш Ярослав.
- Назад, паплач – провикна се въскръсналият, ала ни най-малко не стресна изчадията. Те се приближаваха неумолимо на козите си крака, мучейки. Хлопките на вратовете им дрънчаха зловещо. Приживе Драгаш Ярослав би се стреснал здравата, но сега само се разлюти още повече. Ала знаеше, че няма да може да се справи и с караконджулите.
- Дръж се, дядо попе! – долетя в този миг нечий глас и като че копие от камък се заби в гърдите на единия караконджул. Страшилището изрева грозно и изпусна сабята си. В това време Драгаш Ярослав, разбрал, че му идва нечакана помощ, отново протегна ръка към полунощницата. Виждаше мрака, който течеше във вените й, туптеше все по-силно с всеки удар на дяволското й сърце.
Докато не проби през кожата й.
Черни струи се устремиха към костеливите ръце на немъртвия, който ги всмука жадно. Пръстите му се вкопчиха в оголените вече ребра на старицата и дълбаеха разкапващата се плът, докато не стигнаха до черното й сърце. Сред оглушителни писъци възкръсналият мъртвец се напъна и изтръгна туптящото телце от оплетени лъчи тъмнина. Сякаш че то повлече след себе си раздраното на парчета тяло на полунощницата, която изчезна с последен, смразяващ кръвта писък.
Но нямаше Драгаш Ярослав жили, по които да тече кръв, и той, опиянен от прилива на сила, се извърна вихрено към единия караконджул. Толкова бързо се движеше, че духът му се отдели от костите и премина в тялото на чудовището. Скелетът се сгромоляса на земята, а караконджулът се заизвива от болки, защото два гласа шепнеха в главата му и две воли го караха да се движи тъй, че плътта му се късаше и се отделяше от костите, а сам той, в опит да потуши болката, дереше кожата си и тъй накрая се свлече в локва от собствената си кръв, изтекла от разпрания му корем. Докато бе в него, Драгаш Ярослав чувстваше болката му, ала това само го разяряваше още повече. Накрая той отлетя отново в своите кости и се въздигна за ужас на втория караконджул. Но малко време остана на чудовището да се чуди и мае, защото под копитестите му нозе земята се размекна и то потъна в кал до шия. Заврещя от почуда и гняв и се закатери по ръба на ямата, търсеше врага си с горящия си взор. Накрай го видя – като че беше магьосник, нахлупил островърх шлем на главата си, и вече се олюляваше от изтощение. С върховно усилие страшилището излезе от калта и закрачи към вълшебника. Ала едва-що стъпило на твърда земя, усети страшна болка и откъм гърдите му се показа връх на сабя, обагрен с черната му кръв. Сетне острието изчезна, чу се поривист замах и рогатата глава тупна в калта.
- Благодаря ти, който и да си, че помощ ми оказваш в труден час – рече Драгаш Ярослав на чародея, който прибижаваше към него. – Ала що дириш ти по къра по потайна доба?
- Толемарий се казвам – отвърна странникът, изучавайки с поглед черноризеца. – Ами ти, дядо попе, накъде си тръгнал?
Призрачен смях отново долетя изпод качулката.
- Поп не съм аз, ако и да приличам – отговори неживият. – В богове и духове не вярвам, защото ако има ги наистина, ухо не са накланяли към мен. Драгаш Ярослав е името ми. Да те не плаши моят вид, не ще ти навредя, щом ме ти от караконджул отърва – с тези думи той протегна ръка към Толемарий.
Ако се стресна магът, не го показа с нищо. Възкръсналият го огледа. Млад беше, но се вихреше около него сила.
- Към град Иркаф съм тръгнал - рече той, - лек си търся.
- Че млад си ти - почуди се Драгаш Ярослав, - каква ли пък болежка би могъл да имаш? А иначе и аз имам работа в този град, що Иркаф се зове.
- Дълга е тя - въздъхна Толемарий. - Щом си казал, ставай да тръгваме, по обед ще го стигнем.
Погледът на немъртвия шареше по оръжието на единия караконджул, която той бе изпуснал. Не беше обикновена коса, с която някой селянин да си коси ливадата, а наместо това странни знаци имаше издълбани по нея. Ръцете му я стиснаха и той я вдигна високо, сякаш усети, че тя има своя воля.
И наистина, в миг острието заблестя по-ярко и шепот се разнесе:
- Ти, що отърва ме от робството на дяволите, на тебе аз ще служа до века!
Толемарий можеше да се закълне, че вижда скелета да се усмихва. Незнайно защо, ала му се доверяваше.
- Да вървим.

„Ей че поп спасих…” – мислеше си Тол, докато продължаваше да крачи из полето редом с немъртвия си спътник. Скелета, както подобаваше на всички ходещи скелети, стоически мълчеше по време на пътешествието, като след изгрева от време на време изсумтяваше при вида на слънчевата светлина. Много от колегите му едва ли биха одобрили подобно сътрудничество, но Толемарий отдавна беше се отървал от предразсъдъците си, пък и сега го интересуваше само болестта му и цяра за нея. Нищо друго нямаше значение.
Изведнъж, както си вървеше по нанадолнището на един хълм, елементала се спъна и падна. Не че това не бе ставало вече няколко пъти, но особеното в този случай е, че Тол се приземи на сняг. Пухкав студен бял сняг. Земния се вторачи тъпо в него няколко секунди, докато ума му осмисли ситуацията и сетне реши да се изправи. Изненадата му беше още по-голяма, когато пред себе си видя, насред разразилата се наоколо снежна виелица, бушуващ лагерен огън, на който си топлеше ръцете дългокос белобрад старец, седнал на краварско трикрако столче. Старчето беше облечено в поомачкана сива мантия, на главата му се мъдреше дълга островръха шапка, а на коленете му бе подпрян дълъг бял жезъл, завършващ като клас на готов за окосяване пшеничен стрък. Изглеждаше точно като вълшебниците от приказките, с които баба му го приспиваше като малък, и той сънуваше всевъзможни приключения с голяма доза магия в тях. По-късно в академията го бяха научили, че жезълът на чародеите е само аксесоар, който има за цел да изтъкне мъдростта, могъществото и всички други качества, които според простолюдието трябва да имат маговете. Колкото до дългата шапка, тя беше адски неудобна на Толемарий, пък и често падаше.
Вълшебника хвърли на елементала благ поглед, както старите хора обикновено правят, и го поздрави:
- Охоо, добре си ми дошъл. Не мислех, че ще наминеш насам. – след което стареца постоя няколко мига загледан замислено в огъня, сякаш изучаваше всяка пукаща съчка в него, или просто се бе отдал на хипнотичното въздействие на пламъците. Сетне подкани Земния – Я по-добре седни.
И пред Тол от нищото изникна малко столче, същото като това на събеседника му. Елементала беше онемял от всичко, което се беше случило буквално в рамките на минута, ума му просто отказваше да работи, тъй че той покорно и без възражения се подчини. И тъй постоя няколко минути, втренчен в бушуващите пламъци и снежната буря наоколо, докато думите решиха да излязат от обърканата му глава през устата:
- Ъъъ…кой си ти? И…къде съм всъщност?
- О – сепна се стареца, сякаш го беше забравил. – Ами, името ми, доколкото ние можем да имаме имена, е Ихтаир – гордо оповести името си събеседника му.
„Не съм го чувал” – помисли си Толемарий. Така де, по тона му човек предполагаше, че ще е някой от по-известните магове.
- Ама разбира се, че не си ме чувал – избухна вълшебника. – Ако почнех и аз да ти говоря, вместо да си върша работата, вече щеше да си изкукал и да лежиш в Блатната лудница – и направи малка пауза, за да придаде драматичен ефект, кой знае защо. След като не видя желаната реакция по лицето на Тол, което в този момента представляваше смесица между подозрение, учудване и безразличие, Ихтаир продължи, с малко по-мек тон – А колкото до това къде сме, това, което виждаш наоколо е просто за фон. То е картина и отзвук, представа за местноста, ако щеш. Това – разпервайки широко ръце оповести чародея – лесно може да се смени.
Още не беше доизрекъл думите си, и пейзажа наоколо стана съвсем различен. Вече двамата стояха в подножието на огромен вулкан, безкрайна черна планина издигаща се над овъглената земя, а поточета от лавата се стичаха по склона й. Небето бе закрито от гъст черен облак дим, който правеше слънцето кафеникаво-червено. На мястото на лагерния огън сега имаше малко езерце с разцъфнали водни лилии в него. След секунда картината отново се промени и Тол се озова в едно доста познато блато. Имаше ги нагъсто разположените гниещи дървета, покрити с болнава зеленина от корена до короната, там беше и застоялата зеленикаво-кафява вода, от която се издигаха зловонни пари, дори и каменната „пътека” се виждаше. А пред елементала беше разсипана малка купчинка жълтеникав пясък. Миг по-късно тя се превърна в огромна дюна и се разстля наоколо, превръщайки се в гигантско жълто море, обгръщащо погледа до далечния хоризонт, а жаркото слънце палеше безмилостно по голата пустинна земя. В краката на Толемарий сега имаше малка полянка, широка горе-долу колкото раменете му. Изведнъж тревата погълна дюните и всичко наоколо беше застлано със зелен килим, а в далечината дори се забелязваше малка борова горичка.
- Спри! – извика Тол, от страх да не се окаже на някое не чак толкова приятно място, само за да види, че Ихтаир се е превърнал в немъртвият му спътник, който, ако имаше очи, сега щеше да го изгледа учудено.
Земния се огледа наоколо и забеляза, че се намира на няколко крачки от мястото, на което беше паднал.
- Какво… - измърмори объркано Земният.
Скелетът само поклати глава и рече:
- Видях защо лек ти трябва. Но не бой се, близо е пладне, скоро града ще стигнем.
-Да… - каза Тол и се огледа още веднъж наоколо, за по-сигурно. – Дай да вървим.
След тези си думи елементала скочи на крака и, заедно с Драгаш, пое отново по пътя си.

- Така е, слушайте ме, така е! Елфите имат дълги уши и живеят много време по разни там магически гори. Нали? Така е, така е! Слушай! Джуджетата живеят под земята по тунелите им, миньори си падат и всички имат бради. Водните хора живеят под водата…
- Браво бе, школар си голям, това и децата го знаят! Хахаха!
- Така е, всички го знаят. Нали? А тролите… на всяко непознато нещо му се вика трол. Значи, аз много пътувам и знам! На север, там викат на някакви големи и космати зверове троли.
- Как големи, тролите са ейй такива. Виж, колкото дете са, малки и озверели!
- Не бе, Елшу, това са гоблините. А тролите са онея прегърбените и слаби, дето се катерят…
- Виж, виж, много е различно. Това ви разправям, че на всичко се вика трол. То и на мене трол са ми казвали, ХАХАХА!
Ангелът надигна отново чашата си. Сред тези опиянени фермери и негодници той говореше свободно. Всички останали ги гледаха на кръв, мразеха и презираха. Дори кръчмарят не одобряваше ставащото в хана му, въпреки че натрупа малко съкровище от почерпките на това пропаднало животно. На своята маса обаче Бъчвата беше цар и господар. Говореха за грозде и война, за реки и гребени, за Ивона и за куцото куче на кмета. Караха се, смееха се, посбиваха се и се прегръщаха. Щедрият гостенин говореше вдъхновяващо за своите приключения и на приятелите му за тази вечер неговите думи се струваха като най-велика епос. А и разказите си бяха чиста истина. Но не каза нищичко за днешния ден, който иначе бе пълен със събития. Може би някакъв защитен механизъм, който алкохола бе отворил за сметка на разсъдъка. Гърба на дрехата му вече бе попил много кръв и сега капеше по дървения под, където вече имаше немалка локва. Секунди след това припадна.

Няколко часа по-рано слънцето бе в зенита си и Бъчвата тъкмо се бе събудил. Вода за закуска, плуване в езерото, събиране на съчки и заспиване беше програмата му за деня. През последните три седмици бе загубил голяма част от теглото и силите си, така че щеше да огледа добре района за следи от възможни натрапници. С пиенето на вода се справи и тъкмо бе преминал към плуването, когато дочу гласове. Бързо започна да плува към брега и вече бе посегнал за тоягата си, когато върху нея стъпи здраво изтъркан кожен бутуш (стъпи здраво, не здраво изтъркан…). В него от своя страна се подвизаваше усмихнат мъж в началото на трийсетте си, който се хилеше сякаш на себе си и поемаше жадно въздух.
- Хах, за малко! Исках да приближим бавно и сериозно, да направим добро впечатление още отначало – мъжът се наведе и вдигна тоягата, след което избърса челото си – но нервите ми не издържаха, като те видях да посягаш и се наложи да направя няколко бързи крачки.
Ангелът отпусна тялото си и се дръпна на няколко метра от брега. През цялото време беше потопен до врата си и натежалите му крила бяха под покривалото на мътната вода. Главата му бавно се завъртя и видя как дузина мъже, всички облечени с леки плетени ризници и носещи къси мечове или лъкове излязоха иззад дърветата.
- Емилиен, Евердинска градска стража, кралство Ярид. – Дългокосият водач на натрапниците тъкмо бе строшил на две “оръжието” на новия си пленник.
- Гориус, пътуващ търговец. Не знаех, че нощувам в земи на негово Величество, за което се извинявам. Готов съм да заплатя колкото…
- О, не, но ти не си разбрал. Първо, земите не са негово Величество. Второ, той загина преди месец. Трето, знаем кой си, Мормостиан Есталди’ир Орнотиавеи, Търсач на артефакти за Небесния град. И четвърто… не парите ти искаме.
Ако гладко обръснатото лице на Емилиен грееше със силата на десет слънца, то това на Бъчвата сега имаше очарованието на поне сто тъмници. Да, корупцията в Двореца беше нарастнала през последните години, но откъде знаят толкова много? И откога го преследват, след като не са на свои земи? Не може да са го намерили случайно. Евердинска стража? Защо изобщо са на континента? Каква е тази преследваческа група, въоръжена като за лов на лисици?
- Не че на теб ще ти трябват. – Водача на стражите издърпваше голяма торба купчина листа на брега. Ангелът се изстреля напред сякаш някой го е дръпнал и за три секунди вече бе хванал ръката му. Голяма грешка. Още преди капките вода да паднат на земята към него полетяха няколко мрежи, чифт от които успяха да го обвият. Последваха много удари с дръжки на мечове и бутуши. След това минутки на мрак и тишина.

Час по-късно, който по всички закони на гадостта изглеждаше за Бъчвата като година-две, последният най-после успя да се успокои и да помисли трезво. След нови десет минути трезво мислене реши, че сърбежът от въжетата го убива по-бързо от болките по тялото. Някъде по това време досадно усмихнатия Емилиен дойде при него. Очевидно подпийнал, както и пеещите му колеги на хвърлей камък от тях.
- Виж, ние не сме крадци. Вие… ВИЕ – и започна да маха с ръце, всякащ ей сега ще литне – вие сте крадците. Ние сме честни хора, търсещи място за себе си. Няма вече Евердин, само СМЪРТ и пепел. Всичко е … - отново започна да маха ръце, явно описвайки хаос или експлозия, като за финал захлупи главата си с длани.
Бъчвата седеше и гледаше мълчаливо. В момента той чуваше и запомняше думите, но изобщо не орбаботваше информацията. Това щеше да стори по-късно, след като избяга с чантата си и евентуално някакво оръжие. Но сигурно щеше да е след малко повечко време, тъй като изведнъж още трима от стражите се появиха. Най-едрия от тях носеше заострен нож, а дребният до него две мръсни бутилки. Третият, среден на ръст, но неописуемо грозен бе сложил ръкавици и луда физиономия.
- Както ти казах, ние не сме крадци и ще си платим. Колко искаш за всичкото?
- Всеки един предмет в торбата е много важен за Великият съдия и не е за продан.
- А? Не, това няма да купуваме. Тези дрънкулки са плячката ни. Все пак сме във война, а ние те пленихме и победихме. Тези щуротии ни се полагат по право. Колко искаш за крилата?

Бъчвата облекна набръчканото си чело на запотеното стъкло и гледаше как дъжда пада и разбива прашните улици на кал. Валеше от известно време и градът беше станал сборище на тъжни и мокри хорица. Отсрещната къща загуби покрива си с могъщ трясък. Дори двете големи и далечни кули, осветени с някакъв магически пламък не успяваха да отблъснат мрака и студената депресия на буреносната нощ. Изпълнен с цялото безразличие на света ангелът докосна с върха на пръстите си края на стъклото, където то се среща с рамката. Капки вода изстреляха студ нагоре по костите му и той се отдръпна всякаш отвратен. С тежкия си ход назад успя да бутне младата сервитьорка на заведението, където беше влязъл да търси прикритие от природата. Настана тежка тишина. Всички гледаха прегърбения странник с огромния кожух и падналото до него момиче. Няколко души вече се наговаряха как точно да го изхвърлят, когато…
- От всичко, за всички! Храна, пиене, искам масите пълни!
Едра торба злато полетя към кръчмаря, разбивайки се в плота пред него и посипвайки жълтици по пода. Залата избухна в радост и смях, а Бъчвата подаде треперащата си ръка на девойката. В цялата тази лудост една маса за десетина души, която вече беше приютила поне дузина плюс няколко, изглеждаше най-лунатично щастлива. Там хвърчаха карти, солницата се мяташе навсякъде и по земята около нея беше като гробище кухненски прибори. Натам се насочи с несигурна крачка ангела, като потното му лице изписваше тъпа усмивка и доволно примирение.

Камъчето припляска няколко пъти по повърхността на водата преди да потъне при последното.
- Татко, виж! - извика малкият Кийл - пет жабчета!
- Браво! - отговори му усмихнат Неридор и подметна с приглушен глас на Рия - Явно не се учи само на магия в това училище.
- Стига де, той е само дете! - засмя се съпругата му.
- А може и да го е направил именно с магия - закима със замислена физиономия Неридор, след което избухна в смях.
Магьосникът се отпусна на земята с ръце зад тила и затвори очи. Вдиша с пълни гърди хладния въздух и се усмихна в наслада.
- Господин Неридор - Рия го повика учтиво - трябва да тръгвате.
- Че къде ще ходим? Тук е много хубаво.
- Господин Неридор - женският глас зазвуча леко разтревожено - трябва да тръгвате.
- За къде бързаш, не мога да разбера - с раздразнение отвърна Неридор и се изправи. Отваряйки очи обаче, се оказа в луксозна спалня, а от семейството му нямаше и следа. Магьосникът се огледа с учудване, но бързо се досети, че бе сънувал. Отпусна глава и въздъхна тежко. Отново сънища за семейството му. Колко много му липсваха...
Прислужникът отново го повика иззад вратата, като този път в гласа му се четеше откровен страх.
- Идвам след малко. Ще сляза направо долу.
От другата страна на вратата се чу приглушено въздъхване, очевидно произтичащо от голямо облекчение. Последваха го няколко глухи стъпки и слугата се отдалечи.
Неридор стана и се облече набързо. Грабна пътната си чанта и жезъла и се запъти навън, като на излизане си взе малко парче сирене.
Голямата входна врата беше широко отворена и разнообразни хора щъкаха ту навън, ту навътре. Повечето бяха прислужници, но имаше още и стражи, а така също и няколко души, облечени в чисто черни шалварести дрехи. По телосложението и маниерите Неридор позна, че също са стражи, но вероятно бяха от личната охрана на благородника и щяха да ги придружават в начинанието. Ерик се появи откъм двора и веднага поздрави магьосника.
- А, Неридор!
- Добро утро!
- Тъкмо за теб си мислех. Всичко вече е готово за тръгване. Ако искаш да закусваш обаче, можем да се забавим малко.
- Не, няма нужда. Ще хапна по пътя - отклони предложението Неридор.
- Много добре - кимна одобрително Ерик, а след това се провикна - да тръгваме!
Неридор тъкмо се качваше на коня си, когато русолявият мъж отново се обърна към него.
- Сър Гриуд моли за извинение, че не ни изпраща лично и ни пожелава успех.
- Благодаря - кимна вяло магьосникът. Не бе и очаквал друго. Смяташе, че благородникът в момента живееше с едничката мисъл за отмъщението, което той и мъжете около него щяха да му доставят.

Докато яздеха Неридор огледа другите около себе си. Освен него и Ерик имаше още четирима души, които яздеха в квадрат около тях. Бе очевидно, че са телохранители и магьосникът предположи, че веднага щом преминеха от другата страна на портала щяха да изоставят тази формация и да преминат в друга, в която групата да не бие толкова на очи. Всички бяха облечени в черно и на фона на зелените поля и гори наоколо изглеждаха малко странно, но в пясъците на пустините несъмнено щяха да са по-нормална гледка. Не му бяха предложили от същите дрехи, но магьосниците се познаваха отдалеч по жезълите, които носеха, а и облеклото им бе прието по еднакъв начин почти навсякъде.
Яздиха около два часа преди да стигнат до малко укрепление. Малко беше точната дума, понеже представляваше нещо като квадрат със страна около тридесет метра. В четирите върха имаше малки кулички, които се извисяваха съвсем леко над обграждащите стени. Цялото укрепление пък бе изградено от дърво, което говореше, че или не бе предназначено да защитава нещо особено важно, или бе издигнато съвсем наскоро. От едната страна на укреплението имаше голяма дървена порта, която в момента зееше широко отворена. До нея се бе наредила не малка редица от хора - от видимо заможни търговци и благородници с кортеж, до бедняци с парцалени дрехи. Товарни и ездитни животни също не липсваха. Цялата тази тълпа се бе наредила в нестройна редица и от време на време бавно се придвижваше по посока на укреплението. Понякога други малки групички от хора излизаха иззад дървеното заграждение и поемаха по някой от пътищата, излизащи от разклонението наблизо.
- Това е порталът - побърза да обясни Ерик - група магьосници вече мина от тук и го обяви за овладян. Това означава, че няма да се затвори от самосебе си. И хората веднага го превърнаха в удобен способ за пътувания.
- И поради тази причина порталът е заграден с укрепления? - възрази язвително Неридор.
- Те са, по-скоро за да регламентират преминаването през портала. Самият портал е напълно безопасен.
- Тези творения на демоните не могат да бъдат безвредни! - извика в отговор магьосникът.
Младият мъж само изсумтя раздразнено, но не се зае да спори.
Групата се приближи до укреплението и игнорирайки намръщените погледи и ядосаните подвиквания на хората от тълпата, се отправи директно към входа. Там Ерик извади някакъв документ и го показа на един от стражите, който веднага разпореди младият благородник и спътниците му да бъдат пропуснати през портала възможно най-скоро. Войниците се засуетяха наоколо, но въпреки това сравнително бързо успяха да образуват кордон, който да осигури свободен път на малката група. От тълпата се надигнаха още недоволни гласове, но войниците се разкрещяха и гласовете секнаха.
Неридор премина през голямата порта и видя вътрешността на укреплението. Тя представляваше няколко жилищни постройки и обслужващите сгради като кухня, оръжейна и комендантна. Централно място обаче заемаше малък изкуствен хълм от дребни камъни и чакъл, който представляваше продължение на пътеката влизаща в укреплението. От другата му страна бе порталът - изглеждаше идеално кръгъл, голям около четири метра в диаметър, с едва забележими на фона на ясното небе светло сини проблясъци по краищата. Въпреки това контурите му бяха ясно различими, понеже от него прозираше ярка светлина на жарко слънце, а жълтеникаво-оранжевите отблясъци на околните пясъци силно контрастираха със заобикалящите укреплението все още зелени гори. Образът отвъд портала бе напълно ненарушен и лесно се виждаше, че от другата му страна има още едно укрепление, досущ като първото. Дори дървото, от което бе изградено, бе очевидно отсечено от близката гора от страната на Лаван.
Няколко души отвъд портала преминаха в укреплението. При преминаването им Неридор не забеляза абсолютно никакъв признак, че законите на природата биваха така грубо пренебрегвани . Очевидно естеството на порталите бе по-могъщо дори и от тях. Това ни най-малко не обнадеждаваше Неридор по отношение на неговото начинание, но той бе твърдо убеден, че ако съществува начин тези прокълнати дупки в пространството да бъдат затворени, то той ще го открие.
Хората минаха бързо покрай малката група на магьосника и първите двама телохранители невъзмутимо се изкачиха по малкия хълм и преминаха от другата страна. Със себе си водеха и четири от конете. Последваха ги Ерик и още един от охраната му, а последният очевидно зачака Неридор да стори същото.
Заклинателят пристъпи бавно към портала. Вече бе преминавал през портал, но въпреки това все още бе изпълнен със съмнения и несигурност. Протегна лявата си ръка напред и стиснал здраво жезъла с другата, направи крачка напред. Ръката му премина от другата страна, без той да усети абсолютно нищо.
- Хайде, побързай, няма да ни чакат цял ден - подкани го Ерик.
Неридор направи нова крачка напред и премина с цялото си тяло. Жезълът му се разтресе леко и магьосникът извърна поглед към него. Беше го стиснал изключително здраво и явно нервното преживяване го бе накарало да потрепери с ръка. След като се убеди, че всичко бе наред с жезъла, той вдигна глава и се огледа. Ерик му махна с ръка още веднъж. От тази страна също имаше не малка тълпа хора, като сред тях също се надигаха гласове на недоволство.
- Не стига, че ни предреждат, ами трябва и да ги чакаме толкова много - извика някой. Последваха го няколко одобрителни вика, но веднага войниците се разкрещяха да мълчат и глъчката замря.
Неридор заслиза по малкото каменно насипче, което войниците бяха издигнали и от тази страна, а четвъртият телохранител го последва незабавно, водейки за поводите последните два коня. Групата се качи на животните си и ги пришпори навън.
Яздеха вече около час. Въздухът в пустинята бе ужасно горещ и сух. Неридор за пръв път бе подложен на подобен климат и изпитваше големи трудности. Надигайки за пореден път манерката с вода, той подметна.
- Нямаше ли да е по-добре да не сме облечени в черно?
- Вероятно, но нямахме време да приготвяме допълнителни дрехи, а черното ще е най-подходящо за нападението довечера. А и ако бяхме облечени в бяло щяхме да имаме вид на обикновени заможни търговци и много вероятно щяхме да станем цел за разбойниците, които се навъртат около портала. Не се безпокой, Рабона не е далеч.
И наистина след по-малко от час, малката групичка достигна града. Пустинният град се забеляза отдалеч и действително бе голям. Не беше по размерите на столицата на Лаван, но определено можеше да се съревновава с всички останали градове от кралството. Приближавайки се към полиса, започнаха все по-често да се разминават с други групи хора, много от които ползваха камили, а не коне. Неридор за пръв път виждаше тези животни, за които само бе чувал от странстващи търговци и занаятчии, които бяха минавали през Левли или Минар. На вид не изглеждаха особено пъргави, но със сигурност бяха по-издръжливи от конете на убийствения климат в пустинята.
На влизане в града групичката се бе разтегнала почти в редица. Малко след входа на града един облечен в бял плащ и с чалма мъж, застанал леко встрани от пътя, им махна с ръка. Новодошлите слязоха от конете си и го последваха. Минаха по някакви малки и тесни улички, а хората наоколо ги гледаха с недоверие и дори страх. Няколко глави се подаваха от прозорците на околните сгради от светъл камък, но щом зърваха облечените в черно хора, веднага се прибираха.
- Мисля, че привлякохме нежелано много внимание - отбеляза Ерик на телохранителя до себе си.
- Така е, но няма страшно. Никой не ни следваше по пътя насам, а хора облечени в черно и яздещи коне не са чак толкова необичайна гледка за този град, пълен с разбойници, наемници и всякаква друга паплач - отвърна му мъжът. Благородникът кимна с глава в знак на съгласие.
След още известно време провиране през малките и тесни улички най-сетне излязоха пред средно голяма двуетажна сграда с навес отпред. Под него стояха на сянка двама души, облечени почти по същия начин като водача им. Мъжете се поздравиха и тримата в бяло поеха юздите на конете и ги откараха в малката конюшна зад постройката.
След като влязоха вътре, един от мъжете намиращи се там, веднага дойде при Ерик и го извести, че всичко върви по план.
- Всичко е готово - Ерик започна да разяснява плана на Неридор. - Ще изчакаме да падне нощта и тогава ще излезем от града. Лагерът на разбойниците е на около час път. Когато стигнем там ще искам от теб да създадеш суматоха сред тях, а ние ще ги нападнем. Когато това стане, помагай, както можеш, но смятам, че ще успеем да се справим дори и сами - Неридор кимна с глава. - А сега трябва да починем. На горния етаж има спални, но аз ти препоръчвам тези в мазето, защото там е по-хладно. Чувствай се на сигурно място - наоколо има около двадесет наши хора, които пазят къщата. Освен в случай на нападение от цяла армия сме в пълна безопасност - гордо заключи младият мъж. Не бе ясно дали сам бе планирал организацията, но явно мислеше по този начин.
Неридор се огледа и след като се убеди с очите си в истинността на думите на благородника, слезе в мазето. Там откри няколко спящи върху дюшеци мъже, също така и стомни, които вероятно бяха пълни с вода. Стараейки се да не вдига излишен шум, той пи от хладната течност, а след това се намести на един от дюшеците и се опита да заспи. Не се чувстваше толкова изморен, но ако искаше да е боеспособен през нощта, трябваше да почине. Скоро неприятното пътуване през пустинята си каза думата и сънят го застигна.

Шумът на брулени от вятъра дървета изпълваше цялата гора. Листата падаха като снежинки в зимна виелица, ставайки невидими на фона на тъмнозелената трева. От храстите изскочи кошута, отдалечила се от стадото за малко прясна, неутъпкана трева. Движенията й бяха плавни и грациозни като на балерина. Докато си похапваше, откъм отсрещните храсти се чу шум, сякаш някой или нещо си проправяше път през шубраците. Кошутата застина в поза за бягство, вперила очи в мястото, от което идваше шумът. Храстите се размърдаха и от там излезе мъж. Щом го съзря, тя побягна обратно към стадото си.
„Браво на теб, умнико. Пак подплаши вечерята си”- каза си на ум Зандър – „ Е, явно ще карам на горски плодове. Отново...”
Слънчевите лъчи проникваха през короните на по-малките дървета, осветявайки малки участъци от полянката. Зандър седна в един от тях, наслаждавайки се на приятната топлина. Светлината се отразяваше от рошавата му черна коса, черните му очи се взираха в ярко синьото небе, където тук-там се движеха малки бели облачета. На Зандър му беше толкова добре, че сложи ръце на тила си, излегна се върху зелената трева и затвори очи.
Изведнъж се чу силен хрущящ звук. Зандър отвори очи и се наложи да се претърколи настрани. На мястото, на което бе лежал, падна ниско дърво, прорязано по дължина.
- Какво, по дяво....? – каза Зандър, поглеждайки към мястото, от където беше паднало. Причината за това му се изясни веднага. На мястото на дървото сега стоеше портал.
През него се виждаше червена земя, върху която се вихреше пясъчна буря. Зандър застана срещу портала. Взираше се в него в опит да разбере дали това място е от този свят или от друг. Покрай портала премина скала с големина на слон, която се рееше на няколко сантиметра от земята.
„Определено е друг свят.” – помисли си той.
Скалата тъкмо бе преминала, когато нещо друго привлече вниманието на Зандър. Той съзря две фигури, недалеч от него, водещи битка помежду си. По-едрата замахна с меча си, но пропусна и го заби в твърдата земя. Противникът му замахна със своя, но ударът му бе блокиран от щита, закрепен на лявата ръка на врага му. От силата на удара щитът издрънча силно, а собственикът му блъсна противника си и го запрати на метър от себе си. След това издърпа меча си, замахна пред себе си и изписвайки хоризонтален полукръг запрати лилава вълниста магия срещу своя враг. С невероятна ловкост по-малката фигура успя да я избегне, правейки задно салто за част от секундата, оставяйки я да лети към портала. Зандър, който беше застанал на около три метра от портала, успя да съзре това навреме и се хвърли наляво. Успя да избегне магията, но пътническата му чанта – не. Когато магията премина през нея, тя се пръсна на хиляди парчета заедно с всичките му вещи.
- Да му се не види!- каза той, гледайки остатъците от чантата, които падаха плавно върху тревата.
Обърна се и видя, че двете фигури бяха преминали през портала, който се бе пропукал като огледало, и след няколко мига той се натроши на множество малки парченца. Явно беше просмукал част от магията, но понеже бе все още млад, мощта на магията му бе дошла в повече. Най-после можеше да огледа по-добре двете същества. Едното приличаше на рицар – сребриста броня, дълъг черен меч, изписан на Древния език, и голям черен щит, инкрустиран със скъпоценни камъни, но не бе човек – през шлема му не се виждаше лице. Сякаш бронята бе празна , но се усещаше нечие присъствие и силна черна аура. На гърба си имаше някакъв странен череп с два прикрепени улея.
Второто бе висок елф с дълга сива коса и силно заострени уши. Беше облечен напълно в кожа, а в дясната си ръка държеше великолепен меч с дълго стоманено острие и бяла дръжка изписана с черни букви на Древният език. В сините му очи имаше отслабващ отблясък. Личеше си, че вече е много уморен- явно битката е била много дълга.
Рицарят замахна отново, но ударът бе париран от противника му, който бе паднал на едно коляно. Със сетни сили елфът успя да изтласка опонента си и се опита да контраатакува. За негово съжаление рицарят бе по-бърз и на свой ред блокира удара му с щита си. Замахна с меча, но елфът успя някак си да хване ръката му.
- Няма ли да се откажеш?- каза рицарят с леден глас.
Макар и да бе прекарал само две години в магическото училище – за което и той, и родителите му смятаха за ненужно, защото тяхното обучение не включваше чародейство – Зандър безпогрешно разпозна Древният език. Това май беше единственото, което бе научил там.
- Никога!- изкрещя елфа в лицето му, с което загуби още от силите си.
- Толкова ли не разбираш , Клейв? Щом те убия и занеса Дейус на моя господар, с Алиот е свършено. Вече завзехме повечето ви градове и крепости. Числено ви превъзхождаме.
- Ако бяхте толкова могъщи, защо тогава преследвате Дейус? Явно защото осъзнавате, че ние ще се надигнем и ще ви победим. Както аз ще победя теб, Тингър!
- И си мислиш, че ще ме победиш? Колко дълбоко се заблуждаваш.
С рязко движение Тингър освободи ръката си, завличайки Клейв, който падна на тревата. Той се изправи и замахна с меча си. Противникът му бе подготвен за този отчаян ход. Парира атаката му с меча си, зашеметявайки го с щита, след което с един мощен удар изби оръжието от ръката му. То полетя малко, след което се забоде на няколко метра зад Зандър, който прати магия към Тингър, в опит да помогне на елфа. Магията сякаш премина като вода по бронята, без да направи нищо на Рицаря, който от своя страна прониза Клейв с меча си с толкова голяма сила, че острието изскочи от гърба на елфа.
- Виждаш ли? – каза Тингър със своя студен и безчувствен глас - Не можеш да ме победиш. Както и вашата раса. Вие сте твърде слаби, твърде низши, за да се противопоставите на волята на император Експулсо, владетелят на Аниас.
Рицарят извади меча си от Клейв и той се свлече на колене. Тогава съзря Зандър.
- Не му позволявай да вземе Дейус.- пророни елфа, с умоляващ поглед.- Каквото и да става, той н.....
Последното бе заглушено от звука на свищящият меч, последвано от едно глухо туп и главата на Клейв се озова върху зелената трева.
Сега Тингър се обърна към Зандър. Прибра оръжието в ножницата и каза:
- Значи на теб говореше елфа.-Той го огледа отгоре до долу –Единственото, което искам е меча, хлапе. Просто ме остави да го взема и ще те пусна да си вървиш.
- А ако откажа? – Попита Зандър, като леко се усмихваше.
- Ще те убия. – просто му отговори Тингър. Огледа дърветата около себе си. – Къде се намирам?
- Твърде далеч от вкъщи. Пред теб стои красотата на светът Етеос.
Водеха напълно спокоен разговор , но напрежението се носеше във въздуха. Тингър тръгна към меча, но Зандър застана на пътя му.
- Добре тогава, щом това е решението ти, ще си носиш последствията- каза Тингър и извади меча си
Демона отново изписа познатия хоризонтален полукръг и запрати магията си към Зандър. Но този път той бе готов. С рязък скок встрани избегна атаката, претърколи се и запрати на свой ред заклинание. Тъкмо си мислеше, че е успял да го уцели, когато забеляза, че то се разпадна при допира си с ризницата.
- Глупав чародей. – каза Тингър. С невероятна бързина той извади от един от улеите някакъв дълъг, червен предмет и го запрати по Зандър. Мъжът не успя да се предпази и оръжието се заби в рамото му, приковавайки го за близкото дърво - Не можеш да ме победиш. Твоята магия не действа на същества, които не чувстват.
Зандър се опита да извади от рамото си оръжието, приковало го за дървото, но то упорито не искаше да помръдне. Усещаше, че нещо прониква в кръвта му през раната, сякаш това оръжие е прокълнато и проклятието навлизаше все по-надълбоко в тялото му. Скоро то щеше да достигне сърцето и Зандър усещаше, че краят е близо.
- Не се бори, човеко. Не можеш да победиш проклятието. Можеше да оцелееш, но предпочете да постъпиш глупаво, като ми се опълчиш и сега ще се присъединиш към твоята възлюбена. Да, знам за нея - добави Тингър при погледа на Зандър - Погледнах в душата ти, в сърцето ти и открих най-големите ти страхове и най-лошите ти кошмари. Видях я как увисва на въжето, отчаяно да се бори за глътката въздух, който да я спаси. Усещах, колко отчаян и безпомощен си, докато гледаш как светът ти рухва, там, на няколко метра от теб, без да можеш да сториш нищо.
Докато говореше, Тингър се приближи, хвана острието, забито в рамото на противника му и го завъртя. Адска болка обзе ума на Зандър, последвана от още една пронизваща болка, но този път в другото рамо- рицарят заби острие и там. Мракът се спускаше над него и последното което чу бе:
- Поздрави Лиза от мен.

Бялата светлина. Лъчите, показващи изхода от мрака. Лекарството за болката му бе там, просто трябваше да продължи нататък. От светлината излезе женски силует, който крачеше към него, изяснявайки се с всяка крачка. Познатото лице му се усмихваше, познатите очи го гледаха както някога го бяха правили. Сърцето му заби лудешки.Тя е.
Лиза бе на по-малко от крачка, когато промълви:
- Не още.
Тя го целуна горещо по устните, отдръпна се и повтори:
- Не още. Все още не!

Тингър се завъртя с гръб към новата си жертва. Не беше очаквал някаква епична битка, но това, което показа този човек, беше за оплакване. Огледа се и съзря целта си. Великолепно изработеният стоманен меч, бялата дръжка и черните надписи- Дейус. Ключът към победата над елфите, само на няколко метра от него. Бе направил само две крачки, когато нещо друго привлече вниманието му. Малкият кристал на врата на Зандър засия в изумрудено. Същевременно и Дейус засия в същия цвят. Усещайки предстоящата опасност, Тингър се втурна към меча, но беше късно. Той се издигна във въздуха и полетя към Зандър. Рицарят плонжира, когато оръжието прелетя покрай него, но го изпусна за сантиметри. Дръжката на Дейус се положи върху дясната ръка на Зандър. Няколко секунди нищо не се случи и това даде възможност на Тингър да нападне. Тъкмо си мислеше, че е успял, когато се чу звук на удар на метал в метал. Дясната ръка бе вдигната, двата меча се бяха срещнали във въздуха и Зандър отвори очи.
- Здрасти. Липсвах ли ти?
Върху лицето му се изписваше усмивка докато гледа как рицарят се опитва да пребори с дясната му ръка. С едно движение, Зандър изтласка противника си, а след още едно- двете остриета, които го приковаваха, бяха срязани, освобождавайки го от капана. Зандър направи крачка напред, а рицарят- крачка назад.
- Някакви финални думи, хлапе? – промълви Тингър,
- Хлапе? Е, добре.... щом ме виждаш по този начин, значи ще има много да се червиш, когато ти сритам задника.
Тези думи бяха последвани от рязко движение на меча, проблесна бяла светлина и щитът на Тингър бе разцепен на две.
- Знаеш ли каква е разликата между мен и теб? – попита Зандър – Никой няма да умре за теб, но някой се моли за мен.
Двамата стояха един срещу друг. Напрежението във въздуха можеше да се реже с нож. Секундите отлетяха, заедно с няколко листа, носени от вятъра. И в един кратък миг те се затичаха един срещу друг, всеки с една и съща цел- да убие другия. Мечовете пробляснаха, поляната се изпълни с ярка светлина и настъпи тишина.
Зандър бе приклекнал, подпрян на лявото си коляно, главата бе наведена, а дясната ръка бе изпъната заедно с Дейус. С гръб към него Тингър стоеше прав и в поза за париране на вероятна атака.
- Но как? Как е възможно? – се чу студения глас на Тингър – Хората са слаби и ненужни. Тогава как могат да управляват такава сила като Дейус?
- Със сърцето си – изправяйки се отвърна Зандър. – Твоето най-голямо предимство срещу мен е най-голямата ти слабост като цяло. Ако не можеш да чувстваш, значи няма за какво да живееш, няма какво да те поддържа жив. Чувствата може да те правят слаб, но и могат да поддържат тялото и духа ти в най-лошите моменти.
Докато говореше Зандър бе отишъл до обезглавения труп на елфа, взе ножницата и прибра меча в нея с едно леко щрак.
Чу се силно дрънчене на метал. Зандър видя как Тингър пада на тревата, мечът му бе разполовен, както и бронята. При сблъсъка със земята тя се разпада, а шлемът се търкулна към краката на Зандър. От бронята излизаше нещо като дим и тя започна да се топи.
Силите на Зандър го напуснаха така внезапно, че той се свлече на колене. Погледна рамената си- там вече нямаше рани, но мястото още бе алено. Явно и проклятието го нямаше, предвид това, че бе жив. Изведнъж всичко пред него се размаза, той падна по очи и изгуби съзнание.