Ама пък не може!
Май най-добрият метод за да го накараш да постне нещо, е да говориш с Гаргата...

О, аз и с него говорих и даже имам обща идея за какво ще иде реч, то за това искам толкова много да го видя.

Тя следващата глава е готова, ама да не мислите, че е лесно да се пишат глупости ^^

click ^^

Абе ти работа и даскало нямаш ли си, че пишеш толкова много?
Според мен си си сбъркал професията...
Не кат' мене... то вярно, че нито да пиша мога, нито да програмирам, ама...

Чаптър ТрИиИИ!


Извлякоха тялото и го проснаха на арената. Рицарите погледнаха с отвращение и гняв към хората с тъмните роби, които го прекараха през вратата. Култистите гледаха към рицарите, като се опитваха да скрият страха си от тях, но потните чела и зачервените очи, както и гризането на ноктите и мачкането на салфетките в ръцете на по-младите, ги издаваше. В началото тялото не помръдна. След това главата леко се надигна и с движения, подходящи повече за кукла на конци, отколкото за човек, то се изправи и се почеса по тила. Марионетката огледа застаналите наоколо рицари и тъмни монаси, погледна уплашено към мечовете, ножовете и стрелите, след което преглътна и поздрави почти весело:
- Здрасти!
Рицарите видимо се изненадаха.
- Виждате ли, нашите екземпляри са живи и... здрави. - каза един висшестоящ монах на лидерът на рицарите, който го изгледа с гняв. Жрецът побърза да млъкне и да се отдръпне от него, преди да е започнал разпитът.

- Кажи ни за експериментите. - заповяда мъжът в лъскавата броня с многото пера на шлема и голямото пурпурно наметало. - Кажи ни какво мислиш за тях. Мразиш ли ги или са ти приятни?
- Ъ... - Гари се запъна. Доколкото осъзнаваше, питаха го за онези ужасни игри с остриетата, коловете, иглите и разтегалките. Той не ги харесваше особено. Намираше ги за противни и мъчителни. Въпреки това човекът носеше голямо острие на колана си отдясно, малко такова от лявата страна и няколко кола с пера на края в сравнително голяма кесия на гърба си, заедно с някакво непознато нему устройство, което изглежда беше предназначено за мъчения с жица. Новодошлите със студените кожи му бяха казали преди това, че трябва да е абсолютно честен и че няма от какво да се страхува, но от дългогодишния си опит той беше разбрал, че лоши неща се случват, когато кажеш на човека с голямото острие, че не искаш повече да си играеш с него.
- Не, не! Всичко е наред. - отговори най-накрая Гари.
Гостът на Господарите изглеждаше леко притеснен от този отговор, но пък за сметка на това те изглеждаха невероятно облекчени и доволни от думите му.

Щавиус, великият генерал, пристъпи от крак на крак. Когато беше поел тази кампания срещу Тъмното Братство на Черната Кървава Богиня на Разрушението Бахамажара, той беше агитирал бойците с обещание за правда, за защитаване на невинните и освобождаване на изтезаваните. Сега обаче се бе сблъскал с първия си проблем - ами ако изтезаваните не искаха да бъдат освободени и им е добре така? Човекът срещу него изглежда да беше пребиван всеки ден в продължение на години. Дори от разстоянието, на което бяха - той в центъра на арената, а Щавиус в ложата, си личеше, че мъжът беше целият белези - от главата до петите, имаше шевове тук-таме, калпави превръзки от парцали и дори отворени рани, от които течеше, не много бавно, кръв. И все пак той стоеше там, чешеше се по главата и се хилеше до уши към генерала. Щавиус нервно търкаше брадичката си и се опитваше да измисли какво да прави:
- Ъм... разкажете ни за деня си господин...

- Гари. - отвърна той, когато видя, че новодошлият мъж с остриетата се затрудни. Той знаеше, че не е хубаво, когато на мъжете с остриетата им убягва нещо за прекалено дълго време... обикновено това значеше две секунди... - тогава те се ядосваха и започваха да не внимават с експериментите... а това обикновено значеше, че прецизните разрези с малките остриета в плътта се превръщаха в размахвания и ръчкания и, като цяло, големи нескопосани дупки... които Гари никога не би си позволил да нарече така пред Господарите, защото... тогава просто щеше да последва още размахване и ръчкане и въртене и дупките щяха да станат още по-големи и нескопосани.
- Господин Гари... разкажете ни за деня си.
- Ами... сутрин ставам, идва някой от Господарите, хваща мен и Джаспър, съкилийника ми, и ни води към сутрешната ни дестинация. Аз отивам в залата за храна. Окачват ме на разтегалката и ме разпъват, докато господарите закусват...
- Това не ви ли притеснява? - прекъсна го гостът.
Гари разпозна въпросът. Мъжът с голямото острие го питаше дали му е неприятно. Много хитър трик - призна Гари, но и той беше умен.
- Не, господарю, това е най-хубавата част от деня!
Гари се замисли малко след отговора си и определено беше така. Болката от разкъсващата се плът на разтегалката беше за предпочитане пред което и да е от другите неща, които следваха по-късно в дневния му режим.
- Продължете, моля. - каза гостът с голямото острие след кратък размисъл. Гари прецени, че е доволен от отговорите до сега, тъй като, въпреки че беше леко намръщен, все още не беше изпратил по-низши братя, за да си играят с него, както повечето Господари правеха, когато са раздразнени от думите му.
- След като закуската приключи, започват с игрите си с мен. Тъй като времето до обяд е малко, обикновено Господарите си играят с игли.

Щавиус беше чувал за ужасяващите изтезания с иглите. Само легенди. Ужасяващи легенди. Но явно бяха верни. Това беше неговият шанс да разкрие истинската природа на братството. Той се усмихна на появилата се възможност и запита:
- Разкажи ми повече за тези игри с иглите, Гари. И моля те, не пропускай нищо.

За момент Лудият Гари, както го наричаха приятелите му, тоест Джаспър, си помисли, че този човек е различен от господарите му, заради възмущението на лицето му при разказа за разтегалката, но когато видя как злобно се ухили след като спомена иглите, цялата надежда, която бавно се беше насъбрала, се изпари за миг. Гари си пое дълбоко въздух и продължи по плана, който според него беше единственият начин да избегне разчленяването днес.
- Процедурата е проста, господарю. Взимат шестнадесет игли и ги забиват по два сантиметра както следва: по две от двете страни на двете очи, две точно под ушите, две отзад във врата, точно от двете страни на твърдото там, две малко по-нагоре, точно където започва още по-твърдото, две под брадичката, три точно над устата, по посока на носа, и една на върха му. Изживяването е невероятно!
- Това ти харесва? - попита го гостът с престорена загриженост. Гари знаеше какво да прави. Нямаше да се хване пак на неговите игри!
- Да, господарю, естествено, че ми харесва! Страхотно е да се разхождаш с игли в главата. Кара те да видиш света от нова перспектива! Разширява хоризонтите на виждането ти! - “с тези на игленик”, добави той на ум. Колкото и измъчван да беше, Гари имаше нещо, което не бяха успели да пречупят през петнадесетте години, които беше прекарал с Господарите. Това беше вътрешният глас, който винаги се обаждаше в най-неподходящите моменти и когато Гари го послушаше, се забъркваше в неприятности. Още помнеше как този глас му казва още като дете - “Ще бъде страхотно да взема качулката на един от тези дърти дядковци с черните пижами!”.

Щавиус се отказа. Колкото и ужасни да бяха тези изтезания за другите, явно на този човек му харесваха. Той махна отчаяно с ръка и каза с надежда, че нещо може да изскочи:
- Какво става после?

- После предстои обяд. Аз и другите като мен тогава трябва да извадим иглите от другите със зъби, тъй като ръцете ни са завързани. Голямо забавление е, когато ти се падне някой несръчен новак! Нескопосаното изваждане на иглите наистина освежава мозъка, господарю! - Гари не беше усетил, че започва да се престарава - След обяда предстоят следобедните игри. В последно време си играем на кукли.

- На кукли ли? - смути се генералът. Беше чувал за какви ли не изтезания в Тъмното Братство, но никога не беше чувал, че си играят на кукли. Беше немислимо! Дори пет годишната му дъщеря не си играеше на кукли, а гонеше навън момчетата с меча, който специално и беше поръчал от стария ковач Брули за четвъртия й рожден ден. Знаеше, че не е честно момчетата навън да се опитват да се бият с пръчки, докато дъщеря му ги гони със заострена стомана, но той просто толкова много обичаше малкото си момиченце, че не можа да устои на молещия й поглед. - Как така на кукли?
- Ами аз съм куклата, господарите ме завързват и ми махат ръцете и краката.
На Щавиус му стана лошо и направи знак да изведат роба.

Гари беше изхвърлен от стаята. Той се изправи и се изтупа. Двама други слуги го хванаха и го поведоха към килията му. Беше минало времето за разчленяването и беше доволен. Не се чувстваше добре, когато му ги нямаше ръцете и краката. Вярно, после му ги слагаха отново, но не винаги бяха както трябва. Един път дори му ги сложиха на обратно. Беше му много трудно да се храни по този начин. На другия ден му ги сложиха както трябва де, но все пак ситуацията беше неудобна. Единственото добро от нея беше, че можеше да си почеша гърба, където си поиска.
Монасите най-после го домъкнаха до килията му, отвориха вратата и го хвърлиха вътре. Винаги го хвърляха, никога не го оставяха да си влезе сам. Беше много разочарован от това. Гари се изправи, изтупа се отново, беше му станало нещо като навик след всяко хвърляне, забърса косата си назад и поздрави Джаспър. Той го погледна, след което отвърна на поздрава:
- Бееее!

Интересна интерпретация на един разпит от гледната точка на двете страни - разпитващият и разпитваният, и по-точно за това как често нещата се изтълкуват от другия по коренно различен начин. Много добро хрумване. Единствено виждам проблем в това, че на моменти като че ли се престараваш, точно както и героят Гари се престарава с описанията на "приятните неща", които му правят.
Все пак оригинално и, макар и с черен хумор, забавно. Не схващам напълно обаче каква е връзката, но предполагам, че предстои да видим.

Чаптър 1 и 2 (и пролога ) си бяха страхотни... с 3 мааалко се престара ... да очакваме ли продължение

Дам, още в скайпа Гари ми беше харесал
Сен, добре че си го запазих да го чета на светло обаче, мога да си представя какво му е било на оня в ложето.

Благодаря на всички за коментарите. Надявам се да ви хареса и следващата глава

Чаптър Ч - За Пиратите и Щуките

За да станеш пират ти трябват няколко неща. Първото е меч. О, да, никъде не можеш да намериш пират без меч. Закривен, леко нащърбен по края, но и много остър. Мечът е едно от основните неща в пиратлъка.
Второто е кораб. Голям, малък, среден - няма значение, важното беше да може да плава и да има платна. Няма пиратски кораб без платна. И без черен флаг с бял череп на него. Корабът е това, което прави един пират страшен. Или пък беше меча?
Третото нещо е смелост. До никъде не можеш да стигнеш като пират, ако нямаш смелост. Пожълтиш ли гащите когато излезе голям полугол татуиран мъж с белези по цялото тяло, докато ти се опитваш да обереш друг кораб, ще ти се иска да си си стоял на село и да си доил кравите. Смелостта е важна черта на пирата.
Четвъртото, а може би и най-важното нещо, което ти трябва да имаш, за да станеш пират, е море. Точно това нещо беше забравил Мани.
Той гребеше с един голям прът, на който някога е имало гребла, но на мястото, на които сега стоеше само проядената им основа, на борда на малка платноходна лодка за един човек. На Мани му се искаше сега да има вятър, но и смяташе, че когато си тръгнал да обираш кораб не можеш да се съобразяваш с времето. Въпросният плавателен съд се намираше на стотина метра от него и представляваше малка на размери рибарска каравела, която кой знае как се беше отзовала по средата на проклетото езеро. Използваха я главно хората на Добрия Крал Ричард, които опъваха с нея мрежите за риба за близкия търговски град, наречен от изобретателните хора на кралството Големи Пазар. Мани, естествено, беше от същите тези хора, от същото това кралство и притежаваше същата тяхна изобретателност. Затова може би не се сещаше за четвъртото изискване да си пират. Той гребеше яростно с изгнилия прът и беше вече на няколко стъпки от рибарския кораб.
Мани извади куката с въжето изпод чула на дъното на лодката си. Той я завъртя толкова сръчно, че за малко не извади собственото си око с нея, и след три-четири мятания най-после успя да я закачи за корпусът на каравелата. Когато успя да се изкачи на борда, около мястото, където беше застанала куката, вече се бяха събрали няколко човека, които май бяха целия екипаж. Мани извади сабята си и извика заплашително към тях:
- Не мърдайте! Това е обир!
Старите рибари не се подчиниха точно на заповедта - те бяха до толкова изумени от ставащото, че просто забравиха да мръднат. За по-младите гледката на пирата, който беше стъпил на борда беше по-интересна и решиха да играят с него.
А Мани имаше вид на автентичен пират - беше си отглеждал старателно в продължение на шест месеца брада и мустачки, които могат да бъдат на лицето само на истински корсар. Беше сложил и превръзка на лицето си, което сега го притесняваше тъй като наистина започваше да го сърби клепача на съвършено здравото му око, под нея. Имаше широки копринени панталони, или поне за такива му ги беше продал търговеца от Големи Пазар, бяла риза и кожено елече, на което беше помолил майка му да избродира череп с кокали, но старата женица беше решила, че на черепа ще подхождат повече два кръстосани минзухара. А си имаше и сабя.
Мани, който получи допълнително самочувствие поради това, че всички изглежда изпълняваха заповедите му, реши да премине към следващата стъпка от плана си.
- Всички бижута в торбата! - изкомандва той.
Екипажът на малката каравела се спогледа. Шушукания се чуха тук и там и накрая капитанът пристъпи напред - стар рибар, който, сигурно, през живота си не беше виждал скъпоценности.
- Ъм... нямаме такива неща на... - започна той, но беше прекъснат от гневния глас на Мани... или Мани поне се надяваше да е гневен.
- Как така нямате такива неща тук! Нали сте на кораб! Голям кораб!
Капитанът се замисли. Наистина това беше най-големият кораб, който някога е виждал и беше изумен, когато го докараха тук на цели дванадесет селски каручки, но, доколкото знаеше, на света имаше и доста по-големи кораби. Въпреки това гордостта му на капитан не му позволи да не се съгласи с момчето.
- Да, така е, това е огромен кораб, но тук нямаме скъпоценности.
Челото на Мани се изпоти. Явно нямаше да мине толкова гладко, колкото беше планирал обира. Той отпусна леко сабята, подпря я на земята до крака си и се облегна на нея. Тя изскърца измъчено.
- Добре, какво имате тогава? - попита Мани.
- Риба! - отговори въодушевено капитана, който вече навлизаше в свои води - той знаеше всичко за рибата.
- Как така риба?
- Ами ние сме рибарски кораб и имаме риба!
Мани се замисли.
- Ами... случайно да имате коприна или скъпи килими? - попита той след няколко минути.
- Не.
- Порцелан и вази?
- Не.
- Оръжия?
- Не. - този отговор всъщност беше успокояващ. - Момче, ние сме рибарски кораб и имаме риба. Само риба. Е, и някоя друга водна костенурка, но това е. Всичко друго е риба.
Мани отново се замисли.
- Ще взема костенурката. - каза той най-накрая.
Рибарите останаха малко разочаровани. Надяваха се да откраднат от тях нещо, което всъщност си заслужава да бъде откраднато. Те с недоволство донесоха костенурката на пирата и я пуснаха в торбата му. Мани я погледна нещастно и след това погледна към капитана и смънка:
- Ама тя е много мъничка.
Капитанът погледна в чантата. Беше костенурка като костенурка.
- Еми, такива са. - отговори той.
- Ама аз си мислех, че ще е по-голяма. От тия огромните, чудовищни костенурки, които тероризират океаните.
- Момче, ние сме в езеро. - отговори капитанът. Вече започваше да му писва.
- Ама... - запротестира Мани, но беше прекъснат от дълбок боботещ глас:
- Капитане, да го разфасовам ли от тука?
- Какво каза, Димитре?
Притежателят на гласа беше висок, мускулест мъж, гол до кръста, с татуировка на дясната гърда, показваща мъж, душащ някакво голямо влечуго, предполагаемо дракон, въпреки че повече приличаше на кръстоска между шаран и гущер. Мани погледна към сабята си. Изведнъж старата ръждясала шашка, която баща му някога окачаше на огнището, далечен спомен от неговия баща от някаква си далечна война, сабя, дълга малко над метър, не изглеждаше толкова заплашителна пред огромната рибарска кука на края на триметровия прът, който Димитър с лекота беше подпрял на рамото си.
- Да го убия ли? - повтори морякът.
- Не - беше отговорът, последван от шумно издишане на въздух от страна на псевдопирата. - Само го разкарай от тука.
Мани беше нарамен на другото рамо и пуснат през борда върху лодката си. След това беше замерен с куката си и торбата с костенурката, която имаше изключително твърда коруба, както установи момчето, когато тя падна върху главата му. Той загреба нещастен към брега. Отбеляза на ум, че му трябва екипаж. Такъв, който е съставен от големи здрави момчета като Димитър и който знае какви кораби да напада. Момчето погледна нещастно в торбата си за да види там свитото в черупката си земноводно. Той я изсипа на пода и започна да я псува тихичко докато цопаше изгнилия прът ту от едната страна на лодката, ту от другата. След малко гребане той се поуспокои и погледна отново към плячката си. Костенурката беше подала главата си и краката си от корубата и го гледаше мързеливо. Мани сметна малкото животинче за симпатично и се опита да го погали. Последваха няколко силни псувни - костенурката го ухапа.

Сен, определено Музата се е завъртяла тези дни и покрай твоят стол

Много приятно продължение, смея да кажа че ми допадна повече от предичната част И определено се замислям над правилата да си пират.

Надявам се "Изтрещялата Работа" да не свърши до тук

Много забавен текст, изключително интересен и добре написан.

Само не мога да разбера всичките тези части, които пускаш, имат ли или поне ще имат ли нещо общо? Или като измислиш "някоя изтрещяла работа" и си го пускаш тук?

Принципно би трябвало да се появи връзка между историите по някое време, но за сега просто си измислям някакъв интересен абсурд и градя малка история около него.