Lame поема за започване преди чаптър 1

О вий богове, подземни и небесни,
какви са ваще планове безчести?
Защо вие хората решихте да накажете
и смърта и злото вий да им покажете?
Има ли причина питам
да не звучи божествен ритъм
и да се лутат загубени мъжете и жените
и в плен на тъмни същества да ги държите?
Кога един герой невероятен ще се появи
пътя сам-самин да извърви
и да покаже той на всички,
че въобще не са самички,
че боговете още са си тук,
и със страховития си смел юмрук
ще подгони всеки долен темерут
и ще го превърне с грандиозен звук
в боец на хората, със боен чук!

Чаптър ЕДНО - ПроЛог!

Хафри се напъна, брадвата излезе от дървото, той я завъртя в ръка, след което я затъкна на кръста си, погледна насъбралата се тълпа и каза сам на себе си:
- Е, какво толкова, ще се правим на оригинални.
Свиреп боен вик се разнесе от другия край на града и множеството се обърна на там.
- Ъм... - обади се един дядо, който явно имаше въпрос към новия притежател на Брадвата на Свирепия Завоевател, но се боеше да не притесни новия си господар.
Хафри се почеса по главата и се обърна, готов да се върне към коня си.
- Ъм... - дядката беше настоятелен.
След като отново беше пренебрегнат от млядият мъж, който явно беше решил, че изваждането на брадвата не е нищо особено, той реши да поеме задължението си на дядо и да научи това ново поколение как трябва да се държи.
- Ей, момче, на теб... ъмкам! - извика нерешително старецът.
Явно подходът имаше ефект. Хафри се обърна, ухили се към човекът с побелелите коси и извика с весел глас:
- Кажи, деде!
- Ъм... - дядото пак се смути, но бързо се осъзна - ти трябва да ни пазиш от нападения, бе келеш! Не са ли те учили майка ти и баща ти на задълженията на един Лорд на Брадвата на Свирепия Завоевател?! Ех, ако бях млад, щях да ти тегля такъв пердах. Какви времена бяха тогава! Младежта беше възпитана, а пък сега! Само банда нехранимайковци останахте!
Момъкът остана видимо шашнат от словестния излив на дедето. Чуха се викове в далечината. Преминаха две-три секунди докато осмисли какво е чул и след това отговори несигурно:
- Ааа... трябва да ви защитавам?
Няколко човека преминаха бягайки покрай тълпата. Един от тях носеше със себе си две кокошки, хванал всяка от тях под рамо, а друг опитваше в бяг да загаси шапката си.
- Точно така! Нямаш ли мозък в тая кратуна? Естествено, че трябва!
- От какво?
Покривът на една къща наблизо лумна в огън. Двама-трима мръсни, небръснати, мургави мъже с мечове и кожени ризници изскочиха иззад ъгъла и загледаха тълпата, която вече се беше оформила в кръг около стареца и Хафри. Някои от хората видимо се смутиха от тях, но други бяха толкова залисани в разговора между старото и новото поколени за задълженията на Лорда на Брадвата на Свирепия Завоевател, че дори не ги забелязаха. Дядото обаче знаеше къде да гледа.
- От тях - посочи към варварите ядосано той.
Хафри сви рамене и извади брадвата от колана си. Последвалата пет минутна схватка можеше да се опише само по един единствен начин - нахлуващите в града варвари разбраха, че привидно хаотичното размахване на брадва от човек, облечен с лилава церемониална роба, е по-опасно от глутница изгладнели вълци през зимата. Десетилетия по-късно в народа на тези злощастни люде още се носеше легендата за пижамения демон от Запада.

Чаптър 2 - Какво става бе?

Хафри смъкна церемониалната роба и се изми в реката. Добре, че излезе от този скапан град. И тия чуждоземни селяци... какво си мислеха? Че могат да се бият? Зачуди се как стигна до тук и отпи малко от водата в шепите си.
Май всичко беше започнало, когато го изгониха от Академията преди шест месеца. Не помнеше за какво беше точно. Май беше изгубил някакъв свещен свитък, който би трябвало да предизвиква края на света или нещо подобно. От тогава всичко беше наобратно. Започнаха да го гонят всякакви култове и църкви и да се опитват да го обезглавят, на където и да тръгнеше стигаше до градове, които тъкмо щяха да бъдат опожарени или разграбени или, както се убеди, че си е направо редовна практика, и двете и се натъкваше на статуи на крилати създания, плачещи кръв. Според Хафри някой си правеше някаква жестока гавра за негова сметка.
От два месеца се появи и дядката с голямата светеща тояга. Появяваше се от никъде, казваше две-три завоалирани изречения и изчезваше отново в нищото. Момчето можеше да се закълне, че той се опитваше да му помогне, но си нямаше представа по какъв начин точно старческите му бръщолевения могат да му бъдат полезни.
Последното, което успя да разбере, беше че трябва да намери някаква брадва, която била забита в дърво в центъра на някакъв малък забутан град и да я вземе. Незнайно как това му действие май го превърна в крал-бог на местните и го задължи да ги пази за вечни времена от нашестия, природни бедствия и нечитава вълна от овцете. Едва успя да ги убеди, че трябва да отиде на острова на боговете, където да се консултира с другите божества и да им се скара, че са подложили града на толкова много изпитания. Глупави селяни - всички знаеха, че боговете живеят на небето на огромен бял облак, който пречи на хората да ги видят.
Сега след като поне се бе отървал от тях, щеше да има малко време да си почине преди следващата огромна изгъзица, която щеше да му предложи съдбата.
- Хей, ти! - тежък дебел глас се стовари като гръм върху него от зад гърба му.
Момчето се обърна. На огромно сиво мускулесто туловище имаше голяма глава, на която две малки уши хаотично потрепваха, може би за да пъдят мухите, привлечени от вонята на съществото. Две малки черни очи, разположени от двете страни на огромен закривен рог, гледаха право в него и сякаш очакваха отговор. Хафри беше чувал за тези създания, но никога не бе виждал такова.
- Вие не живеехте ли по на юг? - попита нерешително момчето.
Съществото лаконично досдъвка зеленината в устата си и след това отговори:
- Говориш с носорог и единственото нередно, което виждаш, е, че не съм в ареала си?
Хафри премисли ситуацията.
- Че вие не можете ли да говорите?
- Не, естествено!
- Тогава ти как говориш?
- Аз... съм специален.
- И какво ти е специалното?
- Мога да говоря.
- А...
Много е смущаващо, когато за първи път виждаш дадено същество и то се окаже със специални способности. Тогава човек може да остане с грешна представа за цял вид, само заради впечатленията си от този единствен специален индивид, и да си навлече много неприятности при следваща среща с такива като него.
Хафри ярко си спомняше срещата си с Олаф, черния викинг изгнанник от кървавата долина на Зилъч, който поздравяваше всички с “Хвала на твойта майка и въже на твоя род!”. Беше сметнал, че това е типичен викингски поздрав, пожелаващ благополучие и здраве, и чак по-късно, когато се беше отзовал по средата на село, пълно със здрави руси мъжаги, които мъкнеха навсякъде двуръки мечове на гърбовете си, разбра, че всъщност думите са отвърден знак за смъртна обида и предизвикателство към честта във всички северни племена. Резултатът беше нещо, което “Я ми елате всичките, да еба ваща мама!” би предизвикало в типичен град. Но с много повече професиално изработени оръжия и мускули.
Затова момчето реши, че след тази си среща с този носорог, ще забрави всичко, което е научил от него за носорозите и ще се отнася с тях като с напълно непознат вид, за тяхно собствено удобство и своя собствена безопасност. След това се почуди защо един специален носорог ще пътува цялото разстояние от майната си, за да говори с него.
- Ти какво искаш? - попита Хафри.
- Те идват. Всичко ще гори. Хора и животните ще бягат, но никой няма да се...- отговори носорога, но беше прекъснат.
- Чакай, чакай! Кои идват и от къде и защо гори всичко... а бе цялата история!
Носорога видимо се притесни, доколкото можеше да е видимо притеснението на един носорог де, отхапа стрък трева и задъвка бавно. След няколко секунди преживяне, той преглътна и отговори:
- Че аз от къде да знам.
Хафри зяпна.
- Как от къде да знаеш бе? Нали ти ми ги говориш тия глупости!
Носорогът... би се намръщил ако на носорозите им бяха дадени изразителни лица, но в случая просто промени физиономията си в по-сбръчката, което, според Хафри само преди момент, едва ли беше възможно.
- Виж какво, момче, аз съм специален носорог. Ама не съм специален, защото съм го искал! Още от малко носорогче имам видения, които много ме плашат. Другите носорози винаги са ме смятали за изрод и затова се държаха лошо с мен! И преди шест месеца започва да ми се присънва един стар носорог с дълга бяла брада, който ми казваше да те намеря и да ти предам посланието. Два месеца една нощ сън не съм имал. Не мирясва дъртака и това е! Сега вече четири месеца се скитам и те търся и най-накрая те намерих и няма да си тръгнеш без да си приел посланието, чуваш ли!
Носорогът се наежи и запристъпва заплашително към момчето докато говореше. Сега го беше избутал до едно дърво и рогът стърчеше в непосредствена близост до едни специални части на Харфи, които го отличаваха от краварката, която заедно с едно петнисто животно гледаха случката с интерес от близкия хълм.
- Добре де, добре де! - побърза да каже момчето преди да загуби пола си - Какво е посланието?
Носорогът се прокашля сякаш се опитваше да си припомни точно думите. След това започна да говори с интонацията, присъща на ораторите, пророците, светите проповедници и лудите:
- Те идват! Всичко ще гори! Хора и животните ще бягат, но никой няма да се спаси от огъня на Тъмнината. Светът ще се разстресе, ще умре и изгние и Прокудените ще пируват върху трупа му! Само избраните могат да се противопоставят на Изганниците и да спасят живота от смъртта!
Животното свърши, но Хафри изчака около минута преди да проговори, тъй като му се струваше, че носорогът всеки момент ще продължи с някоя още по-налудничава картина. След като се убеди, че няма да има още глупости, Хафри отбеляза:
- В това нямаше много смисъл.
Носорогът не направи нищо. Никакъв го нямаше в жестикулирането.
- Така е.
След още минута неловко мълчание животното продължи:
- Е... аз ще тръгвам.
И пое с бавна крачка през полята по посока на реката.
Хафри остана сам. Току-що май му казаха, че света ще свършва и само той може да го спре. Той отърси глава и отново си наплиска лицето. Дори това наистина да се беше случило преди малко, в което той силно се съмняваше, наистина ли можеше да има вяра в думите на един побъркан говорещ носорог?

Гениално... Събори ме на няколко пъти от стола от смях, особено с онова "май беше изгубил някакъв свитък слагащ края на света"... Абее...изтрещяла работа

Сен,верно че е смешно,ама тва малко ми прилича все едно си го писал като си се напил

Не съм пил от доста отдавна, като се замисля...

CHUG CHUG CHUG !

Не бе просто като видя такова смешно,пък знам,че ти си от по-сериозните писатели и просто тва ми минава през главата.Иначе е добро не си помисляй противното.

Добро е

Ааа Sentry, разказа ти ме докара направо до душевен оргазъм- кийп ап дъ гуд уърк!

Според един информатор Сен по някое време трябва да пусне продължение
Go! *гуш*

А според мен-това трябва да е утре

До колко "внедрен" е информаторът ти?
Рийвъре, Рийвъре, винаги си имал талант да пишеш увлекателно. Потвърждаваш го за пореден път. Разказът е леко идиотски, но смешен и достатъчно смислен все пак, за да е от правилната страна на границата между забавен и просташки.
Все пак продължавам да твърдя, че без вулгаризми, или поне не пряко написани, един разказ изглежда много по-добре.

Неделя за бира!

На моменти звучи извънредно по пратчетски. Бе, мани, цялото е много прачетско - за по-голяма хвалба от това не мога да се сетя Евала, драсни някакво продълженийце, а? ;-р

Само:
"Няколко човека преминаха бягайки покрай тълпата."
Не трябва ли да е "няколко души" ?

Хъмм... май не

Не, ама да.

За одушевени предмети оконачнието в множествено число е -и, -е или -ове, а не -а или -я.

А "човеци" някак не го използваме.

Майната му, прав си!
Туй лято ми действа зле на правописа

Принципно заради бройната форма не би трябвало да е "човека", по книжни правила би трябвало да е "хора", което е нормалната форма за множествено число, но все пак е "души" по някаква незнайна причина, а естествено образуваната множествена форма "човеци" не съществува според езика.

Затова за мен думата "човек" е нещо много разтегливо нещо що се отнася до чисто прилагане на езика. За избора на думата съм се водил най-вече по това как ми звучи изречението на мен без да се интересувам дали е правилно по езиковите норми.

"Души", което изглежда логичния избор, е прекалено безлично за моя вкус, особено комбинирано с неопределеното "няколко" - все едно съобщаваш за катастрофа на кораб и се стремиш да се отдалечиш максимално много емоционално от събитието. "Хора" очевидно звучи неестествено. "Човеци" също. Плюс това като чуя "човеци" имам чувството, че го използва някакво същество, което ни мисли за хлебарки, или някакви други незначителни за него насекоми. Остава неправилната бройна форма "човека", която пък звучи доста добре в комбинация с "няколко". Няма го неестественото звучене, което придобива думата с конкретен брой - "двама", "трима" и т.н.

Не е като да трябва да го публикувам в "Държавен Вестник", че да спазвам всички книжовни норми. Ако решите да се ровите ще видите, че има много думи, които не присъстват в книжовния език.

P.S. Благодаря за коментарите ^^

Човек поне тука си мисли, че ще е далеч от стаята по български но уви

ПС: Имаш ли въхновение , не могат да те корегират

Коригират бе

Госпожи анвсякаде >.<

Сен, прочетох го (най-сетне) и много добре ми дойде :Ь
Сега искам да видя и продължението, ако може ...