One Vision

В хирошима е имало 2-3 къщи от камък всичко останало е било от дърво.Единствения оцелял японец е играел на топка с приятел топката бива ритната до една ограда от камък висока 1 метър (натионал джеографик филмс) в този момент той кляка бомбата пада и той от труса се залепва за земята.Той оцелява защото ударната вълна не го убива но радияцията му нанася минимални щети.

Прочетох първата глава и много ми хареса сега ще чета и втората но не се съгласих с оne за това и поствам по-рано.
Доволен съм от втора глава но не толкова силна колкото първа.

Напълно съм съгласен

4 глава- Промяна в плана




Иван се движеше по слабоосветен коридор, придружаван от четирима войници. Скоро групата стигна до метална механична врата и един от войниците въведе кода за достъп. Вратата се отвори и те влязоха в силоза за изтрелване на капсули. Вътре ги чакаше една двуместна капсула готова за полет. Тя имаше овална структура и в средата се намираха две легла. Иван 168 легна на едното от тях и войниците затегнаха здраво колани около тялото му. След тази процедура капсулата беше затворена и войниците напуснаха силоза. Започна обратното броене преди изстрелването и от двигателите в долната част на летателния апарат, започна да се отделя дим. При командата “Старт” капсулата се изтреля нагоре през изхода на силоза.
Генерал Соровски и Полковник Катюшкин седяха в командната зала наблюдавайки изстрелването. Соровски проговори:
-Надявам се идеята Ви да е добра, Полковник, заложихме твърде много на тази карта!
-Сигурен съм че той няма да ни подведе.


* * * * * *


София, Октомври 2012г. Мъгла се стелеше над разрушения град. Сашо, Марто и Стела бяха сред малцината оцелели. Това се дължеше на факта, че заедно със своята банда, бяха нападнали военен джип пренасящ радиопротектори. Убивайки шофьора и охраната, те успяха да задигнат ценния товар. Разбира се платиха висока цена, при атаката загинаха двама от членовете на бандата-Петър и Кирил. За това останаха само трима, бродещи из пустия град. Сега те бяха поставени пред ново изпитание. Радиопротекторите задигнати преди един месец, започваха да се изчерпват. Щяха да стигнат за още ден два и после… За щастие Сашо-най-възрастния в групата-24 годишен, беше забелязал преди седмица, други оцелели, които живееха в една разрушена постройка близо до сградата на НДК. След неколкодневни наблюдения, той стигна до извода, че са трима-мъж, старец и младо момиче. Щом бяха още живи, значи разполагаха с радиопротектори и…храна. Планът беше прост, трябваше да ги нападнат, убият и взема припасите за себе си. Тук нямаше място за колебание и угирзения на съвестта. Беше въпрос на оцеляване. Сашо носеше на рамото си автомат АК 47, Стела разполагаше с пистолет Глок 17 и два пълнителя, а Мартин не се разделяше със своя МР 5, за който имаше около 3 пълнителя. Тримата заеха позиции около скривалището на непознатите. Щяха да атакуват по сигнал на Сашо.
Сашо наблюдаваше внимателно движението около скривалището. Възрастният мъж седеше отвън и чистеше нещо. Младият мъж ту влизаше, ту излизаше от полуразрушената сграда. В момент в който и двамата бяха близо един до друг отекна изстрел от Калашника на Сашо. Това беше сигнал за начало на атаката. Изстрелът бе точен и порази възрастния мъж право в гърдите. Той се ококори, изпусна канчето, което държеше, след което се просна по очи. Тримата нападатели тичаха към входа на скривалището стреляйки с оръжията си. Около младият мъж започнаха да валят куршуми, той се опита да побегне към вратата на сградата, но бе уцелен в крака и падна. Започна да се влачи по корем с ръце, но беше настигнат. Тогава Maрто го застреля от упор в тила. Без да губят време тримата нахлуха в сградата. В дъното на мрачното, прашно помещение стоеше момиче на видима възраст около 16-17 годии. Тя беше с дълга тъмно кестенява коса, сини очи и облечена в дрипава тениска и къси дънки. Момичето се отдръпна една крачка назад, но гърбът и опря стената. На лицето и бе изписан ужас, тя нямаше сили да говори членоразделно, само хлипаше.
-Да свършваме!-Извика Стела и насочи пистолета си, към момичето, което закри лицето си с ръце.
-Чакай!- Извика Сашо и наведе ръката и надолу.
-Какво!?!-Извика ядливо Стела.
-Би могла да послужи за нещо, каза Сашо и на лицето му се изписа едва забележима усмивка.
-Съгласен съм-добави Мартин.
-Мъже!-Възнегодува Стела.- Всички сте еднакви!
Като лидер на групата, Сашо пръв пристъпи напред към жертвата си, като същевременно разкопчаваше панталоните си. Момичето изглеждаше все по ужасено, с всяка крачка която той правеше. Тя бе опряла гръб и длани в стената зад себе си сякаш искаше да пробие дупка и да избяга. Единственото което успя да промълви, когато той се намираше на метър от нея бе:
-Моля те, недей, по добре да ме бяхте убили!-В този момент нечия сянка закри влизащата през вратата слънчева светлина. Това накара всички да се обърнат назад. Преди да реагират, помещението бе изпълнено от тътенът на автоматично оръжие с огромен калибър. Бурята от куршуми продължи няколко секунди, след което настъпи тишина…
Момичето стоеше свита до стената закрила лицето си с колене и уши с дланите си. В стаята се чуваше само нейния плач. Тя бавно и плашливо откри лицето си. На пода лежаха обезобразените трупове на доскорошните и нападатели. На стената около нея самта имаше множество големи дупки. Сетне тя отправи поглед към вратата. Влизащата слънчева светлина очертаваше фигурата на масивен войн, държащ огромна двуцевна картечница в едната си ръка. Тънки струйки дим се издигаха от цевите на оръжието. Когато той пристъпи една крачка напред, светлината вече не я заслепяваше и тя успя да види суровото му лице и типично войнишка прическа.
Щом момичето откри лицето си, ГТП войнът веднага можа да направи сравнение със снимката качена на микрочипа с информация за мисията. Нямаше съмнение, че това е обеката.
-Елица Стефанова?- Попита той с глас, който отекваше в голите порутени стени. В този момент на лицето на момичето се изписа изненада.
-Откъде…
-Идваш с мен!- Могъщият войник направи две крачки, след което я сграбчи с една ръка за китката и започна да я тегли извън сградата.
-Но, защо? Къде ме водиш?- Елица, се бореше да се отскубне от желязната хватка на войникът, но усилията и бяха безплодни. Накрая тя изпадна в истерия и започна да се мята с все сили. ГТП войнът реши, че това ще се окаже проблем за придвижването през вражеска територия. Той извади миниятюрен странно изглеждащ пистолет. При вида му, момичето се облещи, но нямаше какво да направи.
-Не ми се искаше да се стига до тук!-Каза хладно войникът след което допря пистолета до шията и и натисна спусъка. Упойката подейства почти мигновенно и тя се свлече в ръцете му. Той я пое и започна да ходи носейки я. Всъщност очакваше да е по- тежка, но я тежеше едва 50 килограма.
След около половин час интензивно ходене Иван се намираше съвсем близо до капсулата с която бе пристигнал. Оставаше само да положи спящото момиче вътре и самия той да се качи, след което тя автоматично щеше да ги отведе в щаб квартирата. “Всъщност се оказа доста лесна мисия”- разсъждаваше войникът
докато наближаваше мястото. Когато пристигна обаче, надеждите му за скорошно приключване на задачата се изпариха. На мястото на транспортната капсула се търкаляха само димящи отломки. Нямаше съмнение, че това бе причинено от вражески огън. Сега той трябваше по някакъв начин да стигне до своите, и то пренасяйки своя жив товар невредим.

Става все по-интересно според мен. Продължавай в сщия дух! Само искам да отправя една резонна забележка. Обърка името на един от оцелелите.



Мисля, че се разбира какво имам в предвид.

Аууу, да! Коригирах го

Средно аритметично бих дал около 4.

Първо си признавам, че мразя комуняги и всичките сходни идеи, възгледи, дебилна идеология и прочие. Приемам, че е фантастика, но соца до 2012 при никакви обстоятелства е невъзможно да се запази. Системата стана непригодна още преди десетилетия...трябваше да обясниш какво и е помогнало да се запази, ако има изобщо такова чудо.

Втори голям пропуск...какво е довело до конфликта? Не знам дали е творческо безсилие или искаш да го разкриеш накрая, но поне леко можеше да загатнеш. Щом през Студената война не стана ядрена война, какво голямо събитие би довело до такава, половин век по-късно? Трябва много добре да го завъртиш, че да стане правдоподобно. Все пак това е краят на цивилизацията. Какво е довело до такова обезумяло поведение на лидерите? Ракетите за 40 мин прекосяват планетата.

Трето. Банално е все САЩ да напада, а горките руси да бранят майката-родина от злите империалисти. Брат, Б-А-Н-А-Л-Н-О е !!! И защо все тези са главните враждуващи страни? Ако беше написал разказа преди 30 години, може би щеше да е добре. Ама днес е...мммм, банално е. Ето един елементарен пример, как можеше да предложиш нещо ново на читателите. Русия се сближава с САЩ, след Рейгън, но Китай, вижда в това лице предателство към светлата, божествена, велика, прекрасна (и др. глупости на комунизмът) идея на Ленин и ще накаже покварените от капитализма руси. Ето ти един 10 пъти по засукан конфликт. Малко въображение?


4. Технологичното състояние на войниците не отговаря на снаражението им. Виждам, че в 3 (до там съм чел) добавяш нови оръжия, но пак си остават бутафорни. Не можа ли да измислиш примерно АК 57, наследник, но стреляш с енергийни заряди, лазерно, или др подобно. Така де, дори и сега има по-напреднали технологии, а не ти ли се струва логично...супер войници да са обезпечени и със супер оръжия. И тук можеше да напълниш разказът с прототипни технологии. Само едни капсули ли?

Пет. Като стил е много добре приятно за четене. Леко, без плитки изречения, сносни диалози, малко повече може да засилиш психологическите портрети на войниците. Крайно време е да сложиш и някаква голяма цел. Всеки герой си има каузи, само малки битки след още 2/3 ще писне.
Каза, че ще е пъзел, хайде намеси и света. Какво само святата добра Русия? Примерно САЩ какви са пораженията и т.н. Създай многопластовост на сюжета, ретроспекция, забързване...

Това е...наистина мисля, че може да вземеш някои неща предвид и да засилиш поредицата. Въображение развихри.

Мерси за отеленото време Македонск

Първо да отбележа, че и аз мразя комунягите По-старите членове на форума, взимали участие в разгорещените политически спорове, знаят това много добре. Също не съм и русофил. Даже напротив, излезе ми прозвището "Капитан Америка" именно заради про-американските ми възгледи

Това тук обаче е художествено произведение. Както казах, възнамерявам, ако ми стигне ентусиазма и желанието да направя серия от разкази развиващи се в тази вселена, като всеки един от тях ще има някаква връзка с останалите. Реших, че не е добра идея първия разказ да е посветен на американците, тъй като веднага ще ме обвинят че плагиатствам от холивудските сюжети. Реших, че ако гледната точка на първия разказ е на руски супер-войник, това ще е доста по-оригинално. После разказа за американците ще бъде преглътнат някак си по-лесно Също така мисля да направя, ако пак казвам ми стигне желанието сюжетна линия посветена на Европа и Япония.
В тази връзка ще кажа, че действително не съм се задълбавал над причините за конфликта, така или иначе те са абсурдни от политическа гледна точка. Обаче темата е много подходяща за художествено произведение (не за политическо есе).

Препоръчвам ти да прочетеш и четвърта глава, където е реалната завръзка на сюжета. Освен това действието се пренася не къде да е, ами в Българската столица

Според мен се е получило много добре Иначе стига сте писали глупости за въоръжението- докато е способно да убива оръжието е ефективно. За по-големи машини е нужно по-голямо оръжие, но за избиването пна прости хора не ти трябва мега технологичното пушкало- стига ти просто един патрон.
Иначе нападнатите от империалистите руснаци е също толкова банална тема, колко и обратното, колкото и Китай и т.н. - лошо не виждам.
Стига сте мрънкали за причините за конфликта бе Първо, най-интересното не се разкрива в първите страници. И все пак, дали причините ще бъдат разкрити или не е избор на автора.
Интересно е, обичам да чета за изтрепани капиталистически копеленца
А иначе наскоро четох Метро 2033, много добра книжка. Там, отново след ядрена война, се криеха из московското метро. По принцип метрото може да послужи и като бомбоубежище, под земята няма облъчване и такива неща, така че все пак можеш да вмъкнеш и тази идея

5 Глава- Събуждане




Беше мъгливо, както много други октомврийски урини в София. Някъде в центъра на пустият град, мъждукаше светлина, като последна искрица живот. Иван бе избрал приземня етаж на една по-запазена сграда за временен заслон, където прекараха нощта. Той не искаше да привлича внимание, за това огъня едва мъждукаше. Тя лежеше в несвяст близо до огнището. Иван знаеше, че тя скоро ще се събуди. Преди нейното съдействие не му бе нуждо. Доастатъчно беше просто да я занесе до капсулата. Сега обаче ситуацията коренно се промени. Имаше само още две ампули с приспивателно, а ги чакаше дълъг път докато преминат фронтовата линия и се озоват на приятелска територия. Иван осъзнаваше, че вече е от решаващо значение да убеди обекта на мисията, че е необходимо да съдейства.
Елица бавно отвори очи и после оново ги затвори. Това се повтори няколко пъти, като с всяко отваряне размазаната картина пред погледа и се проясняваше все повече. Първото нещо което успя да фокусира бе грамадната мускулеста фигура на войника, който я бе спасил, а в последствие отвлакъл. Той седеше приведен и ръчкаше с пръчка малкия огън, който хвърляше трепереща светлина върху изсечените страни на лицето му. Тя се размърда, което незабавно привлече вниманието му. Той я погледна, а тя рефлекторно се отдръпна назад.
-Ако исках да те нараня, вече да съм го направил!-Каза лаконично войникът.
-Нещо повече, твоето оцеляване за сега е и моя цел. Дори преди малко, докато още спеше ти инжектирах необходимата доза радиопротектор.
Eлица се надигна и седна по-близо до огъня.
-Не разбирам…нито защо ме спаси, нито защо ме взе със себе си?
-Просто си върша работата.-Отговори той с присъщия си лаконичен тон.
-Кой си ти?-Попита най-сетне тя.
-Позивната ми е Иван 168.
-Руснаците ли те пращат?
-Изпълнявам мисия, зададена от главното командване на Червената Армия, ако това е въпроса ти.
-Каква е тази мисия?-Продължи да задава въпросите си Елица. Иван принципно не би разговарял с нея изобщо, но тъй като сега донякъде желаеше да си осигури, нейното съдействие, се налагаше да отговори на част от въпросите и.
-Не съм оторизиран да споделям с теб естеството на мисията, а и подробностите не са ми известни дори на мен. Това което трябва да знаеш е, че ще вървиш с мен, докато достигнем място от където могат да ни евакуират.
-ХА!-Елица го погледна с остър поглед. Сините и очи се врязаха в него и той самия се стресна от подобна неочаквана реакция. Тя изглеждаше ядосана. Той си припомни войнишкото обучение и анализира ситуацията. Тя нямаше никакъв шанс срещу него, би трябвало да е по-смирена и въпреки това…
-И какво ако откажа да дойда с теб!?!- Минаха няколко секунди преди Иван да обмисли отговора си:
-Ще дойдеш с мен, независимо от желанията си!-В тонът му звучеше заплаха, което накара стомахът на момичето да се свие, макар и тя да не даде видим израз на уплахата си.-Освен това, хората които ти помагаха да оцеляваш сега са мъртви. Дори да имаш запаси от радиопротектор, едва ли ще ти стигне за цял живот. Без мен си обречена…- Вероятно Иван имаше да каже още нещо, но се спря виждайки че момичето закри лице с дланите си и започна да ридае. Той я гледаше с поглед на откривател. Чудеше се как е възможно едно толкова слабо от физическа и психическа гледна точка същество изобщо да оцелее. Иван бе прекарал целия си живот в тренировъчните казарми, където го учиха на много неща, но най-вече да бъде силен. Още от деца им бяха забранили да плачат и този вреден навик бе отстранен до пет годишна възраст.
-Възрастния мъж беше чичо ми Петър, а младият бе неговия син Йордан.-Изстена тя.-Те бяха единствените хора които ми останаха…
-Аз също изгубих много братя с течение на войната, но когато разгромим жалките империалисти, имената на всички загинали ще се помнят вечно!
-Ти си луд! Знаеш ли изобщо защо те пратиха тук?-Попита Елица.
-Имам цялата необходима информация за да завърша мисията.
-Не те попитах това! Знаеш ли какъв е смисъла на твоята мисия, защо точно аз съм толкова важна за твойте шефчета?
-Ако имаш предвид моите главнокомандващи, не те не са длъжни да споделят мотивите си с по-нискостоящите, а и аз нямам право да се съмнявам в решенията им!
-Ясно, поредния промит мозък.-Иван не разбираше за какво точно говори тя. Важното бе, че вероятно нямаше намерение да създава повече проблеми, което за сега го уреждаше идеално.



* * * * * *

-Eхо 7 до базата, наближавам целта!-Американският бомбандировач от типа Б2-“Стелт” кръжеше над разрушения град.
-Базата до Ехо 7, имате разрешение да атакувате целта!
-Прието база, преминаваме към изпълнение на плана.-Вратите на бомбеното отделение се отвориха и от там бяха пуснати три големи метални капсули. Капсулите започнаха да падат свободно. Когато се намираха на около триста метра височина от земната повърхност, автоматично се отвориха парашути, които забавиха скоростта и умекотиха сблъсъка. Трите капсули се намираха на сравнително близко разстояние една от друга. Секунди след кацането се активираха пневматични механизми, които накараха металните капсули да се разтворят, освобождавайки съдържанието си. Във всяка една от тях се намираше по един Супер трупър. Супер трупърите представляваха най-напредналата пехотна единица в американската армия, пригодени за ядрена война. Те бяха специално обучени войници, облечени в свръх модерни бойни костюми изградени от метални и карбонови сплави. Костюмите не допускаха радиацията, а освен това представляваха много здрава броня, допълнителна мощ и още куп други технически приспособления, които правеха супер трупърите изключително функционални. За разлика от руските ГТП войни, американският им еквивалент не бяха генетично променени, нито притежаваха вградени в тялото си импланти. Те разчитаха изцяло на външната си високотехнологична обвивка.
Mинута след кацането, тримата супертрупъри се събраха на едно място. Командирът им, носещ позивната “Копача” се обърна към тях:
-Мълния, Слейър, докладвайте!
-Оборудването ми е в изправност след кацането Сър!-Отговори с дрезглав глас Слейър.
-Моето също, Сър!-Докладва Мълния. Тя беше жена и гласът и звучеше по меко в радиостанцията.
-Добре, нека преговорим плана. По следите сме на обекта, с който вече сте запознати. Тя е цивилна, но е от особено значение за руснаците. С нея е един ГТП войн, който е най-голямата пречка. Трябва да отстраним ГТП войнът и да пленим обекта на мисията. Не забравяйте, тя в никакъв случай не бива да попадне в ръцете на руското главно командване, за това ако нещата излязат извън контрол и залавянето и жива е невъзможно, не се колебайте да я отстраните физически. Както знаете, залогът е твърде висок!-След тези думи, тримата тръгнаха напред с без да губят повече време.

Супеер! Има продължение най-после на някой от хубавите разкази в този форум! Добре, че вече се появиха и американците - та на къде без тях.

6 Глава-Съвест


Иван се изправи и угаси огъня:
-Добре, време е да тръгваме, чака ни дълъг път.
-Гладна съм- Оплака се Елица- Не мога да вървя.
-За малко да забравя, ето заповядай-Иван бръкна в един от множеството джобове на униформата си и подаде на своята спътница едро кафяво хапче.
-Какво е това?- Попита учудено тя, докато поемаше хапчето в дланта си.
-Хапче, което съдържа 183 хранителни вещества, които са достатъчни за да може един войн да издържи едно денонощие. Би трябвало да е достатъчно и за теб.-Елица изгледа войникът с учудване, питайки се дали не се шегува, но тъй като хумурът очевидно не му бе присъщ, тя заключи, че той явно говори сериозно.
Двамата ходеха сред развалините на града. За Иван всичко изглеждаше съвсем нормално. Според собствените му възгледи, войната бе естественото състояние на нещата. Елица от своя страна бе прекарала последните два месеца почти без да напуска убежището си. Разходката из разрушена София и навя спомени за живота преди войната. Макар и без да очаква да получи разбиране, тя споделяше на глас мислите си:
-Хей, Иване, виждаш ли тази развалина?-Иван погледна. Впрочем до сега никой не се беше обръщал към него с “Ей Иване”. Наричаха го 168.
-Какво за нея?-Попита той.
-Това беше къщата на най-добрата ми приятелка. Ако знаеш колко пъти сме се събирали тук…не мога да повярвам.-По нататък спомените продължаваха да напират в съзнанието на Елица-Ето тук виждаш ли? Идвах с приятелите си да играем боулинг… О, не! Виждаш ли тази сграда- Тя посочи една двуетажна панелна постройка. Както повечето тя бе обгоряла и порутена.- Това е училището ми! Къде ли са сега? Не може всички да са загинали…
“Значи това бе цивилния живот”, мислеше си Иван. През цялото си съществуване, той не бе имал досег с цивилни, знаеше че там някъде съществува различен свят, но той му бе напълно непонятен. Така или иначе, този друг свят вече беше напълно разрушен, а това момиче представляваше едно от последните свидетелства за неговото съществуване.
-Какво учехте в училище?-Попита Иван. Настъпи кратко мълчание. Елица осъзна, че той за първи път и задава някакъв въпрос и говори за нещо различно от мисията. Иван от своя страна също се учуди от собствената си проява на любопитство. Все пак ги чакаше дълъг път.
-Различни неща, които са от полза в живота.-Отговори тя.
-Като например?
-История, литература, математика…
-Да, тези неща ни ги преподаваха и на нас, но ще ти кажа едно! Без познания за обезвреждане на противопехотни мини, не струваш нищо.
Тя се засмя. В този момент Иван се спря втренчвайки се в една точка. Секунда по-късно, извика:
-Бързо, скрий се ето там!- Той посочи останки от бетонна сграда. Елица се затича в тази посока.
В моментът в който момичето побягна от покривите на три различни сгради започнха да ехтят изстрелите на многоцевни картечници. Те бяха насочени към Иван 168. С пъргавината на пантера, благодарение на своите генетично подобрени мускули, ГТП войнът успя да подскочи и да избегне кръстосания огън. След това възможно най-бързо той се прикри в приземния етаж на намиращия се наблизо панелен блок. Панелните стени бяха достатъчно здрави за да спрат куршумите на едроклаибрените картечници.
-Копача, до останалите! Аз пропуснах, някой от вас има ли попадение?
-Мълния, до Кпоач, отрицателно! Аз също пропуснах.
-Слейър до Копача и аз не уцелих, копелето е адски бързо!
След този бърз доклад, Копача анализира ситуацията и даде нареждане на хората си:
-Сега той е притиснат в онзи приземен етаж. Аз и мълния ще напуснем позициите си и ще го атакуваме, докато ти Слейър ни прикривай!
-Да, Сър!
Супертрупърите активираха своите тръстери - това бяха малки ракетни двигатели на на гърба на костюмите им. Те им позволяваха да прелитат кратки разстояния, чрез гигантски сокове. По сигнал на Копача, двамата с Мълния скочиха от покривите летейки към позицията на Иван. През това време Слейър се опитваше да прикрива атакта обсипвайки приземнте етажи с дъжд от куршуми.
През това време, Иван пълзеше по пода на приземния етаж, опитвайки се да промени позицията си. Така Слейър не знаеше, къде точно се намира той. При звука от тръстерите, Иван за секунди се показа на един от прозорците. Прикриващият бараж от куршуми, още не го беше достигнал, когато той откри огън със своята двуцевна, 23 милиметрова картечница. С помощта на зрителния акселератор, ГТП войнът успя да се прицели точно и да улучи командира на вражеския отряд. Секунди след това, Иван отново залегна защото десетките куршуми от многоцевната картечнижа на Слейр, вече нахлуваха през неговия прозорец.
Десният тръстер на гърба на Копача избухна при попадението на Иван. Супертрупърът изгуби контрол над полета, описа пирует във въздука след което се сгромоляса на земята, търкаляйки се десетина метра, поради набраната инерция.
-Ударен съм! Ударен съм!-Крещеше Копача. Мигновенно, Мълния кацна до сваления си другар.
-Добре ли си Копач!-Извика тя.
-Бил съм и по-добре, а сега намери прикритие!-След този кратък диалог, Мълния похвана, падналия Копач и започна да го влачи към близката панелна развалина зад която да се скрият. Около тях непрекъснато биеха куршуми, които Иван изстрелваше на пресекулки. Той все пак не можеше да стреля непрекъснато заради Слейър, който държеше на мушка прозорците. Иван обаче знаеше, че лентата с патроните на неговия противник рано или късно ще се изчерпи. Когато прикриващият бараж, най-сетне секна, Иван 168 изкочи от прикритието си и се спусна след отстъпващите противници. Мълния, която в този момент беше заета да тегли своя ранен командир, видя показалият се на открито ГТП войн, който в този момент се прицелваше. Тя бързо освободи дясната си ръка и извади намиращият се на бедрото и пистолет Дезърт Ийгъл. Последваха серия от изстрели. Няколко куршима от картечницата на Иван изсвистяха покрай двамата супертрупъри, един се заби в крака на копача, пробивайки бронята. Мълния хладнокръвно изпразни пълнителя на пистолета си и видя как след последния изстрел, врагът и отскача назад. Иван беше уцелен в рамото. Той бързо намери отново прикритие зад панелните стени. От своя страна Мълния успя да се добрере до добра позиция, за себе си и ранения Копач. Междувременно, Слейър вече беше презаредил и отново обсипваше прикритието на Иван с куршуми.
-Копач, до Слейър чуваш ли ме!-Гласът на командира бе дрезгав и изнемощял. Той се бореше с физическата болка.
-Слейър до Копача, приемам!
-Заехме добра позиция. Мълния ще държи руснака зад прикритието му с картечен огън от тук. Ти трябва да напуснеш позицията си и да намериш целта, докато ние му отвличаме вниманието.
-Когато я открия, да я ликвидирам ли, Сър?
-Положително, Слейър! Нямаме друг избор!
-Слейр, прието, край!-След тези думи супертрупърът активира тръстерите си и полетя от покрива на който се намираше. Той беше забелязал, че мишената се беше скрила в бетонна постройка, намираща се през няколко сгради от блокът в който се укриваше нейният пазител. Докато летеше, той усети, че ГТП войнът го е взел на прицел и го обстрелва въпреки прикриващият огън на Мълния и Копача. Един от куршумите го уцели в левия нараменник, но тъй като идваше под ъгъл се отби от бронята. Все пак удърът беше достатъчно силен за да наруши траекторията на полета му. Супертрупърът не кацна на покрива на сградата, вместо това влетя през един от прозорците. След това превъртайки се във въздуха се удари с гръб в стената, образувайки огромна вдлъбнатина.
Междувременно Иван осъзнаваше, че обекта на мисията му е в голяма беда. Един от супертрупърите успя да попадне в нейната сграда. ГТП войнът напусна позицията си и излезе от задната част на блокът в който се криеше. Тичайки бързо той се насочи към блокът в който се намираше Елица.
От своя страна, Мълния и Копача се досетиха, че техният противник вероятно е избягал през задната част на сградата и сега се насочва към Слейър.
-Трябва да помогнем на Слейър!–Извика Мълния.
-Аз не мога да мръдна!-Копача беше сериозно ранен.- Атакувай сградата в която се намира целта и я унищожи. Аз ще координирам действията ви от тук!
-Тъй вярно, Сър!-Мълния включи тръстерите си и излетя в посока на сградата. Копача от своя страна можеше да вижда на полупрозрачния си визьор, картина от зрителното поле на Слейър и Мълния. По този начин можеше да им дава по-точни напътствия.
Елица се бе свила на пода, докато около нея се чуваха ужасяващите тътнежи на битката. Това в което се намираше, явно някога е било спалня. Удърната вълна бе дошла от северния изглед на сградата. Горещите пламъци бяха нахлули през прозорците и бяха овъглили цялата покъщнина, заедно с двойката спяща на кревата. Овъглените трупове все още стояха, върху металната пружина на леглото. Елица усети сгромолясването на нещо голямо, на етажа точно над главата и. До нея достигнаха звуците от изскърцващата броня на супертрупърът, който се изправи и започна да се движи. Стъпките се чуваха на тавана, после идваха откъм стълбището. “О, Боже, той се приближаваше”. Тя нямаше друг избор, изправи се и тръгна да бяга през вратата към другата стая. Тъкмо навреме, защото по коридора се зададе Слейър. Той откри огън, куршумите профучаха покрай Елица, малко преди тя да се скрие в съседното помещение. Тя чу рикошетите в бетонните стени и изпищя от ужас. Елица успя да затвори вратата зад себе си, която за щастие бе метална, след което я заключи с резето отвътре. Супер трупърът от своя страна започна да блъска с крак по нея. Бойният му костюм му даваше голяма сила, благодарение на която вратата скоро щеше да поддаде. Стаята нямаше друг изход и Елица наблюдаваше с ужас как металът хлътва след всеки ритник. След пореден удар, вратата не издържа и беше избита навътре. Елица стоеше до стената и сред прахоляка пред погледа и се появи фигурата на нейният могъщ екзекутор. Той насочи оръжието си. Тя бе напълно парализирана, просто стоеше и не спираше да го гледа.
-Това е целта Слейър, огън!-Копача крещеше по радиостанцията. Той виждаше, че неговият съекипник е достигнал до мишената, но незнайно защо се бавеше. Слейър стоеше втренчен в погледа на това момиче. Тя изглеждаше толкова невинна. Нима, това бе справедливо. Пръстът му трепереше на спусъкът. Та тя бе още дете…
В този миг се чу картечен огън идващ отзад, по коридора. Елица видя безбройни куршуми, които пронизват тялото на супертрупърът. Навсякъде хвърчаха плочки и части от бойният му костюм, който се разпадаше, под напора на картечния огън. Кръвта багреше стените и тавана. Обезобразеното тяло се свлече на пода, а зад него се появи Иван. Той рязко се извъртя на страни, защото от друга част на коридора нахлу Мълния. Тя не очакваше, че противникът и ще се е справил вече със Слейър и мислеше, че ще му дойде в гръб. Вместо това се надяна дирекно на неговия обстрел. Един куршум я уцели в коляното, пробивайки наколенникът. Тя изпищя от болка, но все пак успя да се скрие зад стената. Секунди по късно с цел да се спаси, се затича към прозореца на помещението и скочи. Докато още беше във въздука, активира тръстерите си и полетя обратно към позицията на Копача.
-Копач, до Мълния, Сара добре ли си?
-Леко съм ранена, какво стана с Джим.
-Мъртъв е! Прекратявам мисията! Да, се доберем до точката за екстракция, докато още можем!
Иван 168 се намираше в стаята и гледаше през прозореца, откъдето бе излетяла Мълния.
-Тъкмо взе да става забавно и те си тръгнаха…-каза той разочаровано, след което се насочи по коридора към помещението, където все още се намираше шокираната Елица. Когато влезе я завари клекнала до трупа на супертрупъра. Иван се наведе и взе лентата с патроните. Щяха да са му нужни, тъй като бе поизчерпал амунициите.
-Беше добър човек…-Промълви Елица.
-Да не би да си го познавала?- Иван всъщност не знаеше защо американците се стараят толкова да ликвидират това момиче.
-Не, не го познавах- Тонът и беше тих, тя беше почти в несвяст – неговият командир му нареди да ме убие, но той не го направи. Съжали се над мен.
-Значи е бил пълен тъпак. – Заключи Иван с безразличен тон.
-Как може да говориш така? – Елица се възмути и възмущението взе връх над първоначалния шок.
-Пренебрегнал е пряка заповед на своя висшестоящ и по този начин загуби живота си и което е по-лошо, провали мисията си. Имаме късмет, че враговете ни са толкова глупави – Иван се усмихна.
-Не разбираш ли!!!- Елица изглеждаше разгневена – Той не е глупав. Той просто има съвест! Ти нямаш ли подобно нещо!?!
-Естествено, че имам. Съвестта ми диктува да спазвам дисциплината в частта в която служа. Това изключва неподчинението.
Елица гледаше шокирано без да намира думи с които да продължи спора.
-Може да повикат подкрепления, така че е добре бързо да сменим настоящата локация.- Той и подаде ръка за да се изправи и двамата потеглиха отново на път.

Описаните "тръстери" ги има и в Worms World Party.

Браво, за сега се получава наистина добре. Това е най-добрият разказ във форума

Искам да се включа с едно малко допълнение към разказа , ако не го хареса автора или съфорумците , няма повече да се меся , ама разказчето ме изкефи и
прододължавам частата //
********
В бункера под развалените на град София имаше още оцелели , по време на първите месеци от войната избухтна някаква епидемия , плъзнала от ранените или лошите условия в помещенията . Между оцелелите се разнасяше мълвата че това бе билогично оръжие , но това бяха само празни думи мълвени от треперищите устни на клетниците . Джон , един от емигрантите и студент по медицина дошъл в България за да разнообрази живота си , сега привързаше една старица . Пот бе избила по лицето му и той се вгледа в очите на възрастната жена , бе гладна и уморена . От месец бяха на дажби , и скоро нямаше да издържат а града бе сринат , водата бе отровена от радиацията , и малкото останало бе разграбено от комунистите или американците . Джон седна на един дървен стол и разтърка ръцете си над канче със супа което се топлеше на енергиен кутлон , който пръщеше . Изведнъж нещо изхрептя , англичанина скочи към леглото на едно момче с жестоки обриви по лицето , то бе издъхнало , Джон знаеше че не може да направи нищо но поне хората умираха не в самота. Притвори клепачите на момчето , и чу трополенето на ботуши , надигна поглед и видя Йорг със своя развечик Стефанов . В Германия имаше бежанска вълна , малкото скрили се и оцелели от ядрените удари бяха дошли на Балканите . В самата страна се образуваха неонационалистически движения които вдигнаха населението на щурм срещу комунизма , Китай и Япония също бяха против Русия . Джон бе чул че три китайски ядрени ракети бяха ударили Новоросийск и Петербург , младежа отдаде чест на Йорг , командващ опълчението . Макар че англичанина не одобряваше методите на германеца той бе единствената надежда за спасение , един българин с мръстни дрехи се спустна и прошепна нещо на командира .
- Виждам докторе че се опитвате да направите нещо за тези обречени , ние всички сме такива но какво е света без нас , а без човека и неговото изкуство, немислите ли .
- Не , не мисля така , защо сте тук Йорг и вие сигурно сте изгубили много от тази война в какво вярвате ? Мислите че вашия " нов фашизъм " ще ни спаси или пък това е нещо което е далеч за вас .
- Американците използват трупъри , скоро ще стоварят и танкове , комунягите ще се опекат а аз искам да бъда там , ясно ли е , нямаме войниици и затова ти англичанино неска ще бъдеш в прахта а не в сухия ъгъл . Йорг седна на стола разви капачката на табакерата и отпи от уискито .
- Не ми отговорихте на въпроса , какво игубихте във войната командире ?
- Живеех с жена си и двете си дъщери в квартал на Щутгарт , в един слънчев ден една руска ядрена ракета удари града , аз бях в провинцията по работа когато се прибрах от града не бе останало нищо всичко бе изчезнало навсякъде имаше отломки и части на трупове , не можеше да се разпознае кой кой е - по лицето на Йорг се спустна тънка сълза и той я избърса и отпи от табекерата .
- Ще дойда с вас , но ми обещайте ако не са върна да се грижите за хората в бункерите .
- Японците ни казаха че скоро ще ни пратят провизий , но трябва да разчистим, и неска млади приятелю възнамерявам да разчиствам , чакам те в бункерен комплекс !24 , там се събира отряда .
*****
Тежкия противорадиционен костюм бе доста труден за носене от Джон , цял час се бори с него докато се облече , дръшеше шлема който сигурно тежеше тон когато вървеше нещо дрънчеше . Влезе в бункера и видя ощв двайсет мъже облечвни в защитни костюми . Самото обурудване бе докарано от китайците , даже може би преди да започне войната . Младежа седна на една койка и по слуша Йорг който разправяше за предстоящата атака , и започна да търси познати лица наоколо . Обърна се до съседа , и го видя със сложен шлем , той мяташе в ръцете си два дълги ножа , те издаваха когато се срещаха писклив звук , англичанина го изгледа с по чуда .
- Хей ти защо си сложил шлема ще се свариш бе ?
- Така мисля по добре , май не си българин , личи ти по акцента , а и малко от тях останаха , доста са отвънка .
Джон едва не извика когато видя мъжа без шлема , имаше очни импланти грубо сложени със сигурност във някоя военна болница , имаше следи от възпаление.
- Съжалявам за зрението ти , сигурно много те е боляло ?
- Това е нищо , преди бях просто инвалид а сега съм войник.
Джон се изправи и тръгна да седне и видя нещо на пода , вдигна го и разгледа бе изгнило ухо , нещо му пречерня , падна на земята целия трепереше. Някой извика нещо и вмигом в рамото му бе забита игла , болката поотмина и спазмите отминха , сложиха го на една пейка .
- Хей изплашини момко , май получи военен шок , за първи път ти е май , при всички е така но се свиква , ако се върнеш няма да имаш проблеми това .
- На колко си ?
- Виждаш че съм възрастен , но съм на 24 , войната е гадно нещо . Казвам се Гарвана ще ти паза гърба , а виж носят оръжията .
Една жена тикаше количка пълна с автомати , друга пък мъкнеше амуницийте и двете момичета страдаха от недохранване , косите им бяха опадали от радиацията , която макар и бетонните стени проникваше в бункерите . Джон взе автомата , китайски изтрелващ 150 заострени шипа които можеха да заковат всеки враг , те дупчеха и разкъсваха плът . Намери пълнители из количките докопа се до две б - взрив / малки капсули колкото граната , разчистваха пехота перфектно / намери и една б- крах / идеална за бойни машини и сгради , които вече бяха кът / . Момчето се нареди на опашка за излизане от помещението , огледа се в търсене на свещеник , но това бе глупаво , Бог отдавна бе напустнал това място . Гарвана го изблъска и му даде един флеймър , изтрелващ огнена струя която изпепеляваше всичко .
- Направи комунягите на прах момче и бог ще ти прости . На всички нас ще прости и незабравяй шлема .
- Благодаря ти .
Джон сложи тежкия шлем и излезе на вън , попадна в свят разбит и погребан от егоизма на хората , всичко бе в руини , малко неща могат да оцелеят в огнения ад на ядрения взрив , хората се превръщат в прах разпилян от вятъра . Но англичанина бе превлечен от друго , огромната бойна машина приличаше на танк , но бе колкото три с две оръдия и безброй други оръжия . Йорг извика и всички скочиха вътре , след като всичко бе готово машината потегли с бястна скорост вдигайки огромен прахоляк . Минаваха един и същ пейзаж тук там имаше разбити танкове и други машини , но всичко ще ше да изчезне при другия ядрен удар това бе някакъв извратен кръговрат . Джон се опитваше да задържи на една седалка , хванал се за многоцевна картечница той чакаше битката а сърцето му биеше лудо . Изведнъж машината спря и всички изкочиха навънка войниците се загледаха , не далеч се чуваше звуците от битка.
- Командире май американците и комунягите са се хванали за гушата , да ги опечем , засичам че има три трупъра и един генетично подобрен войник на червените е .
- Странно , оставя ме машината и ще ги ударим тихо .
Всички кимнаха и бавно тръгнаха напред , прахта и вятъра биеше в краката им и всичко си бе отишло , култура и цивилизация си бяха заминали като ядосан турист , вече нямаше смеха на децата и техните родители . Имаше само тишина , злокобна и самотна сякаш ни укоряваше за това което сме сега , затова което сме постигнали и в какво сме се превърнали . Най - накрая стигнаха , Джони изкачи един хълм който май бе сграда преи , от там ще ше да има по добър изглед . Видя металните гиганти сипещи олово срещу някакво разбито укрепление или сграда , англичанина се прицели в по близкия . Натистна и задържа спусака , шиповете полетяха забиха се от упор разкъсаха бронята и кървав гейзер изригна оплисквайки прахта . Войника зареди нов пълнител но нямаше смисал трупара падна , другите се завъртяха но ги посрещна вълна от олово . Няколко снаряда ги отблъстнаха , един от войниците изкочи с две огнехвъргачки и огъня обви трупъра, другия обаче вече обстрелваше англичанина . Момчето не се паникюса зареди б-взрив стреля и изтреля и другата , две мощни експлозий разкъсаха обшивката на трупъра , дясната му ръка полетя разкъсана . Той падна и американеца целя в кръв изкочи падна на колене , и не бе направил и крачка когато се хвана за гърлото със здравата ръка. Джон се претърколи и достигна до трупърите , когато видя огнена експлозия , огнехвъргача се бе самозривил огнено кълбо бе обхванало машината и тя падна на земята . Войниците скоро обиколиха трупърите , и се плъзнаха из руините , скоро водеха един руснак и момиче . Йорг бе в еуфория , изведнъж обгорения трупър се отвори и от него изкочи мъж с противогаз и някакво защитно облекло. Командира извади пистолет , май за него бе със сантиметална стойност , стреля два пъти в колената на нещастника и онзи падна , махтна противогаза и изрева а после изпадна в конвулси .
- Я какво си имаме другар , май не си разговолив , имаш си и момиче твоя любовница или просто робиня , мръстно псе ?
- Аз съм Иван и идвам от червената армия заради вас отрепки , смърт на капитализма и противниците на комунизма .
- Стана много разгорлив , искаш ли да ти пръстна гадния мозък още сега - Йорг насочи от упор пистолета , ще ше да го убие , очите му излъчваха само фанатачно усещане за мъст и ненавист . Удар с приклад обаче го върна в реалноста , Джон стоеше над него.
- Как смееш чужденецо , той е извършил хиляди зерства ?
- Той е военопленник и трябва да е третиран като тъкъв , нима искаш да го убиеш само за едното отмъщение , също си като онези нацисти , побъркани от тъпа идеология .
- Да но тази идеология не съсипа домовете ни , цялата планета вече не става за живеене само заради тези животни . Но си прав от тоя може да излезе нещо , Лудия ще се позабавлява с него , носете го в транспортюра .
Джон тръгна с тях , видя как командира изваждаше златните зъби на един американец и ги слагаше в кутия за бижута . Йорг не бе лош човек , отмъщението го бе усакатило така , всичко все се превръщаше в нещо извратено по време на война , дори човека се преобразяваше в чудовище. Свят чудовищен за чудовища , транспортьора обърна и тръгна през нощния вятър през самотата и тишината на един умиращ свят и хора бежалостни //

fear4, На фона на оригиналния разказ твоето допълнение се явява като апокрифно евангелие.

Kакво не те кефи човече допълнението , мисля че съживява малко нещата не мислиши ? Да малко има доста мрачни неща , но това е ядрена война , какво искаш хората да бягат радостни и да пеят песни ли това е война , на всякъде има смърт и тем подобни . Зад геройте трябва да има нещо за което да се бият - отмъщение , изпаднал в беда близак , чест и други . А не просто да ходят и да трепят руснаци и американци , ей така за спорта . Това да не ти е Call of duty 5 бе където само вариш и стреляш . Опитах се да вложа емоция , 4увства и смисъл в разказа , ако не ви кефи хубаво //

Andrey358's разказ-абе и аз средно аритметично давам 4,3.5.Андрей-определено можеш и много по-добре.Но някой части определено си казвам,че ми харесаха

fear4's разказ-първо,можеше да си направиш отделна тема.Второ разказа е тъп.

Това допълнение към разказа на онзи нахуйник бре , като гледах кво сте писали във форума всеки който пише го плюйте , какво му има на разказа , вий само знаете тъпо , не става , ходи се еби , много сте поучителни няма що , ако мозъка може да ви роди само това много ви съжалявам айде пишете си тъпите работи , давах мнение и съм нов бе маскари , айде хващайте пътя /////

Момче,изобщо не знаеш по какви разкази плюем.По "Зимна приказка" на moony някой плюл ли е бе?По "Diablo II" на Nhaz"ul?По "Двама магьосници се срещнали" някой да е плюл?Така,че можеш ти да ходиш да се ебеш.Капут.

Fear4, слушай ме сега моето момче-когато следващия път ти хрумне "гениалната" идея да пишеш продължение на разказа, моля вземи една кука и си извади собственоръчно вътрешностите, че да не го правя аз!!!

Първо-разказът ти е УМОПОМРАЧИТЕЛНО тъп! Като цяло идеята не е много лоша, но едно неща скапва нещата-пишеш като СЕЛЯНИН!!!!!!!!!!!!!!!!!
А вероятно те пишат и по-грамотно!
Недопустимо е в едно произведение да има разговорни(селски) форми като "неска"-пише се и се изговаря ДНЕС кретен такъв!!!
Освен това имаш още около хиляда правописни, пунктуационни и смислови грешки...
Затова недей ми се обяснява как си "искал да допълниш разказа" и как всички били плюели каквото им паднело пред очите... Въобще не е така, въобще не критикуваме каквото ни падне, но твоето "нещо" е меко казано БОКЛУК!!!

Благодаря за отделеното внимание-сега пристъпи към намирането на кука и самоубиването си